46.1. с. Бойковец-Ломския рът-вр. Маняков камък-седловина Морето-х. Рудината

Оценете
(1 глас)

46.1. с. Бойковец-Ломския рът-вр. Маняков камък-седловина Морето-х. Рудината – качване

Денивелация - 700 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 9.7 км.

Маркировка: от с. Бойковец до местността Ралешковец - немаркиран, от местността Ралешковец до седловина Морето - табелки и сини ленти, от седловина Морето до х. Рудината - червено-бяло-червено

 2020 04 21 132216

   Изтегли: GPS-трак

    

Село Бойковец /Равна/

          Бойковец /бивше Равна/ е малко високопланинско селище, нарочно застроено в близкото миналото в отдалечена, затънтена и усамотена местност, намираща се на около 700-900 м. н.в. и на 11 км. на запад от общинския център град Етрополе. Населеното място е глухо, т.е. заобиколено е отвсякъде с високи планини и от него не може да се продължи наникъде, затова и тук всички пътища свършват. Махалите на Бойковец са се разпрострели на голямо разстояние покрай двата бряга на река Лопушница, наричана още Равна и Суха река, която протича през живописна и красива долина, разположена между Етрополския дял от главната старопланинска верига на юг и разклонението й Било планина на север. Лопушница извира от първенеца на последната планина - връх Маняков /Менаков/ камик /1439 м./, и от него се спуска по права /т.е. равна/ линия на югоизток, откъдето произлизат както второто наименование на реката, така и по-старото име на селището, през което тя протича. Освен правата речна долина на Лопушница, друго характерно за Бойковец са заобграждащите го отвсякъде високи планински върхове /някои от по-изявените сред които са Белия камик, Звездец, Баба и Говедарника/, гребените на които се явяват и граници на огромното селско землище. Заради по-особеното си фуниевидно разположение навътре в планината, околностите на населеното място се отличават със събиращите се в тях студени северни течения на ветровете и с оформиралия се вследствие на това специфичен микроклимат, довел до създаването на няколко невероятно интересни защитени природни забележителности.

         Първата такава по-любопитна местност, защитена със специална заповед през 1981 г., се нарича Грохотака /Гроотака, Гроота/ и представлява съвкупност от едри скални образувания, наподобяващи каменни реки, които се спускат от връх Венеца на изток към с. Бойковец и които са заобиколени с редки за района смърчови съобщества и вековни букови гори. Под натрошените скали протичат подземни реки, чиито води се удрят в морените и издават грохот, като оттам е произлязло и името на местността. Точно на тези едри натрошени скали се дължи и третото название на Лопушница - Сухата река, тъй като в дупките сред камъните водите на реката често пропадат като в понори и на места коритото й остава сухо. Втората защитена природна забележителност над Бойковец е Беликата /или Беликаша/ - рядко за страната компактно естествено находище на бреза /от бялата й кора идва и наименованието на мястото/, образуващо най-голямата гора с дървета от този вид на целия Балкански полуостров. Третият оригинален природен феномен е разположената на билото на планината местност Елака, защитена с цел опазване на интересни скални образувания и естествени находища на изчезналите вече от района вековни иглолистни гори /ели/, а последната е Бачиище /от бачия - предводител на овчарите/, представляваща прелестен и очарователен на външен вид заоблен хълм, характерен с необикновеното разнообразие на растителните видове по него.     

          Според местният етрополски краевед Александър Тацов, първоначалното наименование на с. Бойковец не било Равна, а Ровна и било свързано със следните обстоятелства: В края на турското робство Етрополе постепенно се замогнал, но характерното за населеното място рударство западнало, затова местните чорбаджии бързо изкупили всички годни за обработка земи около селището си. Когато нивите край града свършили, по-заможните етрополци се насочили към горите в периферията на тукашното землище, като първото такова място, където те започнали масово да изсичат лесовете за откриването на нова орна земя, били околностите на намиращата се на север от града сегашна махала Горунака /името й от горун /вид дъб/ идва от околните гори с този вид дърво/. Там първо си построил чифлик някой си турчин Муса, откъдето дошло и предишното наименование на мястото - Мусинското, а след това няколко богати български търговци от Етрополе се настанили и в близката местност Главеш. Същото се случило и на изток от Етрополе край днешното село Рибарица, където под манастира Варовитец били разположени имотите на най-богатия градски жител - чорбаджи Нико. В тези земи първо се настанявали назначавани от богаташите изполичари /хора, които отдавали имотите им на изполица /под наем//, а после край къщите на последните се заселвали и безработни бивши рудари, които започнали да се занимават със земеделие и скотовъдство след западането на местното рударство. Щом свободните места край града свършили обаче, богаташите започнали да заставят ратаите си да изсичат горите в по-забутаните, затулени и труднодостъпни местности, като тези по поречието на близката р. Лопушница например, за да се открият и там още нови обработваеми площи. След като поваляли дърветата пък, работниците ровели корените им, за да извадят и тях, като от тази дейност произлезли и новото наименование на самата местност, и това на преминаващата през нея река.

           Постепенно в оголеното от сечта средно течение на Лопушница започнали да се настаняват за постоянно и хора с цел да използват новите обработваеми земи и естествените природни ресурси на преминаващата покрай тях река. Така се появила махала Ровна, чието наименование било преосмислено с течение на годините по вида на местността и променено на Равна, а къщите й скоро се превърнали в средище на образувалото се на това място ново селище. По-късно в околността се появили и махалите Горна и Долна Равна, затова първоначалната Ровна, където днес е центърът на Бойковец, била прекръстена на Средна Равна. За изненада на всички, първите постоянни заселници в новото селище станали не тукашните жители, а шопи-варджии от Софийско, които се настанили в местностите Башчата, Лопушница и Брънчовската бичкийница. Така в близкото минало сегашното Бойковец възникнало като разпръснато на множество отделни махали бедно колибарско селище, основен поминък в което първоначално било варджийството /до днес от него се запазили наименованията на местностите от близката околност Варниците на около 4 км. на запад от селото и Варнишки дол на същото разстояние на юг/. Освен местни етрополски селяни и такива от областта - Осиковица, Правец, Радотина и Разлив, по-късно към шопите в новото селище започнали да се настаняват и хора от други краища на България, като още някои от Софийско /в землището на селото се срещат и досега доста “шопски” топоними/, от с. Огоя в долината на р. Искър, откъдето дошли предшествениците на големия Панчилов род, както и хора от по-далечни краища, като от Албания например /в Бойковец все още има род Албанците/. В основни поминъци на населението пък тогава, освен варджийството, се превърнали скотовъдството и горското стопанство. Заради разположението му край Лопушница, след създаването на Бойковец около него били изградени и няколко воденици, като една от тях - на Павловския род - била построената вътре в селото, и то по такъв начин, че стените й били надвесени над водите на самата реката.

          Въпреки че доскоро в района на Бойковец нямало никакъв активен живот, в по-далечното миналото тази местност съвсем не била пуста. Според историците, районът край сегашното село бил населен още през Античността от тракийското племе трибали, от дейността на които в долината на Лопушница, и по-точно около бившата махала Ровна, останали десетки надгробни могили, а по склоновете на околните хълмове се запазили и множество старинни топоними. Днес явни следи от древните траки се намират все още в местността Рендашки дол /по фамилията Рендашки, а тя от рендак - вид ядивна гъба/ и в махалите Ябланица и Люташка /Люташки колиби//сега и двете са към Етрополе/, като и там се издигат поне още около десетина тракийски могили, най-известната сред които е т.нар. Гроба. Някои от по-близките твърдини в околността, като например крепостта Боготвор, разположена на намиращия се на около километър на изток от Бойковец връх Калето /820 м.//в близост до долчето Боготвор/, също се смятат за тракийски. Боготвор е с площ от около 13.5 дка и е построена още през 5-4 в. пр.н., като интересни за нея са специфичното й наименование, за което се смята, че е от прабългарски произход и че произлиза от висшето офицерското звание багатур /според други, името й е славянско и идва от сътворено от бог/, както и героичната й съпротива по време на превземането на България от турците.

         Освен могилите в изброените местности и твърдините, с вероятен тракийски произход около Бойковец е и названието на самата р. Лопушница, като едни твърдят, че топонимът идва от растението лопен /репей/, според други обаче, той произлиза от наименованието на най-старото местно тракийско племе лопяни /част от трибалите/, което владяло Етрополската котловина за дълъг период от време и чието име се запазило в названието на сегашното село Лопян, намиращо се на около 10 км. на север от гр. Етрополе. В с. Бойковец е запазен и един очевиден тракийски обичай, подобен на този, който се разиграва на празника Св. Атанас в съседния гр. Етрополе - всяка последна събота от месец февруари местните селяни посрещат началото на пролетта, като следват и спазват специфични ритуали. Че в района на Бойковец е имало древно селище говорят и множеството старинни топоними, както и откритото имане в близост до махалите му. Съкровището било изровено на юг от населеното място в едно късо дере, което, заради намереното в него, било кръстено Имански дол /извира от Имански кладенец/. Всички тези интересни факти сочат, че в древността тук се е намирало старо тракийско село, наричано от някои историци Пъндева /или Пандева/, а разположението му в тази затънтена и глуха местност може да се обясни само с една единствена причина - преминаващият оттук още в най-дълбока древност стар тракийски път, известен като Етрополски проход.

          Шиндарникът или Калдърмата, както се нарича още Етрополският проход, възникнал по времето на траките и бил най-старият път в околността. Този друм по-късно бил ремонтиран и доразширен от римляните, които покрили и част от трасето му с калдъръмена настилка /откъдето дошло и второто му име Калдърмата/. Още тогава край пътя се появили и множество антични стражеви кули и крепости за отбраната и опазването му, като Големият и Малкият Кесар, Беклемето, Пиклището /от думата бигла - крепост/, Беляковец /Пиляковец/, Стражки рът, още една крепост с името Калето със стар запазен зид на юг от с. Бойковец, както и земленият вал Куртин между двата Кесара, всяко едно от които съоръжения било обслужвано от местното население. Етрополският проход бил използван и през Средновековието по времето на Първата и Втората български държави, което личи от многобройните топоними с имена на християнски светии край Бойковец, като върховете Св. Илия /923 м./ и Св. Спас /778 м./ например, на теметата на които и в момента има параклиси, бележещи места на по-стари светилища, оброци и манастири. С все същият Етрополски проход вероятно е свързано и наименованието на един дол на запад от Бойковец - Падалото /падало - място за нощувка и смяна на конете/, тъй като в миналото Етрополе бил дервентджийско селище, една от привилегиите на което била турци да не преминават през него, да не замръкват и да не приспиват в града. Поради тези причини, всички преминаващи по друма пътници-мюсюлмани трябвало да нощуват извън Етрополе, затова те си избирали някой от ханове край околните селища.

         Етрополският друм водел от Камарското поле при с. Стъргел на юг към долината на р. Малък Искър при гр. Етрополе на север и така правел връзка на Македония и Софийското поле от една страна с областта Мизия и р. Дунав от друга. Друмът функционирал активно чак до края на турското робство под името Стария Пакъ, като, преди преустройството на трасето на съседния Арабаконашки проход през 1866 г. от Митхад паша, бил най-популярното вървище в района. По онова време този път бил толкова често използван, че дори след построяването на новия друм през Арабаконак пътниците все още продължавали да преминават през Етрополе, а това пък принудило Митхад паша да постави стража от двете страни на града, която със сила да пренасочва трафика. Планинската част от стария Етрополски проход била с дължина 23 км., като трасето на пътя пресичало главното било на Балкана на височина 1400 м. непосредствено под и източно от сегашния вр. Звездец, след което продължавало на север към Било планина през местността Шиндарника /от това място идва и третото наименование на вървището/, спускайки се оттам чрез множество завои и серпентини към сегашното с. Бойковец. Заради краткостта на друма и плавния наклон по трасето му, през зимата на 1877 г. пак именно той бил използван, за да премине по него руската армия начело с ген. Гурко в похода си към София и да излезе в гръб на разположените при Арабаконак турци. Тогава в намиращата се над с. Бойковец местност Въртешката се разиграли епични сражения, в чест на които на едноименното връхче е поставена паметна плоча, а в горите на близкият рид Дървеният кръст са издигнати и два мраморни паметника. В древността след слизането си при Бойковец пътят се раздвоявал, като единият му страничен край се насочвал на североизток към гребена на Било планина и гр. Правец, докато основният му край продължавал на изток към махала Ябланица и гр. Етрополе. В последния участък проходът бил охраняван от споменатата крепост Боготвор, както и от още една по-малка твърдина - Лишаюв камък.

        Заради отдалечеността и разположението си навътре в планината, след възникването си към края на турското робство днешният Бойковец се оказал в център на зона на активно хайдушко движение и често бил посещаван от обикалящи из околността харамии. В селището например, нерядко се отбивал за да получи убежище и закрила известният етрополец Вълко Цолов, който бил член на революционния комитет в града. По-късно съзаклятникът бил заловен от турците, неправилно обвинен за участие в обира на хазната в прохода Арабаконак и осъден, след което бил заточен в Диарбекир, където починал. От връзката си в онези времена с комитите до днес в околностите на селото останали и две по-особени наименования на местности - Комицкото и кладенец Хайдута /Хайдушки кладенец/. В местността Шиндарника край преминаващия по билото на планината Етрополски проход пък, както и край съседния Арабаконашки друм, постоянно започнали да се извършват разбойнически нападения от малка, но агресивна банда, която си устроила свърталище в разположената в близост до селото местност Брусовете. Десетилетия по-късно от Балкана в Бойковец слезли и други известни личности, като цар Борис III да речем, който всяка година идвал да ловува глухари в Етрополската планина, както и Тодор Живков, който по време на Втората световна война се спуснал до селото с голяма група партизани. След Освобождението селището продължило да се уголемява и развива, като при преброяването през 1910 г. негови жители се оказали 643 души. Населеното място било известно като махала Равна до 1955 г., когато било обявено за село. През 1960 г. пък името на това селище било променено на сегашното Бойковец /вероятно по псевдонима на някой убит в околността партизанин/. През 1956 г. в Бойковец било създадено ТКЗС и било построено училище, а сегашната църква Успение Богородично се появила в селото чак през 2005 г. В наши дни селището се изпълва с хора само през уикендите, когато от София тук идват в новите се къщи доста виладжии, част от които са известните дейци на културата Джоко Росич, Стойко Пеев и Мартина Вачкова. Заради намалялото население, днес селското училище е отдавна затворено и превърнато в център за рехабилитация, а поради същата причина, селището се управлява от кметски наместник, назначаван от близкия гр. Етрополе.

         Понеже Бойковец е закътан дълбоко в дебрите на Балкана, разположен е от двете страни на пълноводна река, землището му е изпълнено с уникални природни и исторически забележителности и до него е изграден язовир, околностите му могат да се използват за пълноценен отдих, а край махалите му да се практикуват всички видове туризъм - селски, исторически, еко, пешеходен, воден, велосипеден и т.н. Други благоприятни фактори за развитието на местния туризъм са близостта на Бойковец до Етрополе и София, ремонтираният наскоро асфалтов път, който свързва селището с останалите части на страната, изградената в планината над населеното място хижа Рудината и маркираната пътека до нея, наличието на няколко пещери в землището, като Ботушите, Бойкова дупка и Клюна, както и откритият наскоро малък селски хотел с ресторант. Въпреки наличието и на други особено удобни и подходящи за туризъм условия, като умерен климат, съвкупност от природни дадености и множеството исторически места и паметници край Бойковец обаче, базата за настаняване в селото е все още изключително ограничена. Единствените идеи за обновяване й вътре в населеното място и около него са свързани засега единствено с близкия рудник МОК “Елаците”, от управата на който са имали идеи за изграждане в околностите на Бойковец на голф игрище, финландско вилно селище в местността Равни /Рамни/ дел, създаване на парк от вятърни електроцентрали по билото на планината, както и закупуване на сградата на бившето училище и използването й за туризъм.

44.1. с. Бойковец-Ломски рът-вр. Маняков камък-седловина Морето-х. Рудината - качване

             Тъй като Бойковец е заобиколен отвсякъде с високи планина, от селото могат да се предприемат разнообразни пешеходни преходи във всички всички възможни посоки. Основната маркирана туристическа пътека води от селището по долината на р. Равна на запад към х. Рудината, но до сградата й може да се достигне и по още няколко начина, например на северозапад по склоновете на планината Било или пък на югозапад през горите на разположената на срещуположния бряг на р. Лопушница Етрополска Стара планина. Други интересни преходи могат да се направят от Бойковец на юг към местностите Въртешката, Шиндарника, Дървеният кръст, верховете Звездец и Баба и долината на река Кобиля.

         Най-къс като разстояние и най-лесен за изпълнение от с. Боковец до х. Рудината е преходът покрай р. Лопушница /Равна/, като трасето на маршрута по долината й е белязано и с туристическа маркировка. Малко по-дълъг и по-труден за преодоляване, но пък безкрайно по-обгледен и красив, е маршрутът по главния гребен на Било планина, още повече, че по него се преминава покрай първенеца на тази част от Балкана - вр. Маняков камик. От центъра на с. Бойковец към споменатия връх и х. Рудината се поема по главната улица на запад, като скоро се достига до мост при водослива с един от левите притоци на Лопушница - Плачков дол /Плачковец/. Тук преди и след съоръжението от асфалтовия път се отделят два черни друма, водещи в север-северозападна посока към гребена на Било планина. При моста шосето се напуска и от Бойковец към х. Рудината се продължава на север по един от двата черни пътя, а те пък от своя страна следват голото било на Шопски рът /името по прякора на бившия собственик/, който е едно от долните разклонения на по-големия и по-главен Ломски рът /Ломския рът//в литературата засега няма единно мнение за това, както точно означава думата лом, като, според едни, това е поломена от буря или изсечена от хората гора, според други е преграда за укрепване на ломящ се /рушащ се/ бряг, а трети твърдят, че е терен, покрит с трошлива земя или скали, които лесно се ломят /т.е. трошат//. Понеже смесените гори около Бойковец са изсечени още при възникването на селището, от долната част на Шопския рът се открива прекрасна панорама както назад към селището и долината на реката, така и нагоре към гребена на планината, накъдето се вижда още отдалеч трасираният по него широк билен път, водещ към х. Рудината. Друмът е заобиколен от множество разпокъсани от сеч отделни широколистни горички, местностите край които на север от с. Бойковец носят все имената на преоблаващия в тях дървесен вид - Гложака, Горунака, Дреновица и т.н. Виждащата се оттук на северозапад в посока на вр. Маняков камик пък огромна, все още непокътната от хората и донякъде непроходима гора се нарича от местните Широките гарища /гарище - изгорена от пожар гора/.

            Тъй като навсякъде по Шопски и Ломски рът се забелязват и други черни пътища, които също се насочват към върха на Балкана, от моста в с. Бойковец е все едно по кой от тях ще стане изкачването. Важно е само да се достигне до върха на планината и до прокарания по него основен билен друм, като за ориентири в тази посока служат стърчащите над околността заоблени конуси на върховете Чучул могила /1352 м./ и Червената вода /1256 м./. Над моста първоначално се върви около 20 мин. на север до няколко изоставени къщи, над които склонът става все по-стръмен и горист. При тях обаче се достига и до водоравно продължение на черния път на запад, като натам се пресича плитко и сухо дере и след 10 мин. се достига до същинската част на Ломски рът в изпълнената с изоставени ниви местност Машовица /по личното име на собственика Машо, което е съкратено от библейското Матей//30 мин. след началото/. През тревите на Машовица се завива отново на север и по черния път, или направо през голите поляни, се изкачва много стръмно и за още около 10 мин. безименият връх Кота 1037 /40 мин. общо/. От центъра на с. Бойковец до тази точка са преодолени общо около 300 м. височина, като до трасирания по билото на планината основен път остават още 200 м. денивелация. Над вр. Кота 1037 обаче вървището става по-равно, навлиза в стара букова гора и, като преминава през дълга папратлива поляна, излиза на по-широк черен път. От това място нагоре Ломският рът се стеснява все повече, докато черният път непрекъснато следва билото му, като 30 мин. след вр. Кота 1037 се излиза в югоизточното подножие на вр. Чучул могила до посуканата билна поляна Ралешковец /Ралешковото//от личното име Ральо, а то съкратено от Кральо с изпаднало к/, където при вековен бук в северния край на местността се достига до въпросния билен път и по трасето му се продължава с плавно изкачване на запад /70 мин./.

           Чрез няколко къси завоя над Ралешковец пътят заобикаля гористия и двуглав Чучул могила от юг, пресича пасището Патарака /от думата патица и от съответния прякор на собственика/ и излиза на плитката седловина Атанасова бичкия /Атанасова бачия/, отделяща върха от първенеца на Било планина - Маняков камък /Менаков камик/. На юг от това място склонът е гол, затова от него се открива впечатляваща панорама към долината на р. Равна и главното било на Стара планина. Интересна е гледката и към оставащия под краката Стръвненски рът, в горната част на който се вижда една покрита със скали почти отвесна местност, носеща заради видът си наименованието Стръвна. От седловината нагоре следва последното усилие по маршрута, а именно краткото, но стръмно изкачване на покрития чак до темето си с гъсти букови гори вр. Маняков камък. Към него над Атанасовата бичния пътят първо пресича изворите на река Дълбоки дол, пасището Малката рудина /Етрополска рудина/ и отделящия се от него на юг към долината на р. Равна Тънкия рът /Танке рът/, след което се изкачва при подножието на върха до огромната поляна Големата бачия. По голото пасище са пръснати интересни групи скали, една от които вероятно е дала и наименованието на първенеца на Било планината. Разстоянието от местността Ралешковец до Маняков камик се изминава за около 40 мин. /110 мин./. Върхът може да се подсече по черния път, но е добре темето му бъде изкачено, заради откриващите се от него прекрасни гледки на юг и на запад. От северната страна на Маняков камик, и скрита от билния черен път, се намира местността Задънката /наречена е така, защото се намира на задънено, т.е. скрито място/, при която в миналото са се събирали границите на всички селища от околността - Бойковец, Правец, Разлив, Трудовец и Ботевград.

          При Маняков камък Било планина, черният път и поставената по тях туристическа маркировка плавно завиват на северозапад и след 20 мин. се спускат до важната кръстопътна седловина Морето /по подробна информация за седловина Морето може да се намери в маршрут 44.2//130 мин./. Тук от основното вървище се отделя страничен черен път, който по билото на Стубленски рът се насочва на север към Ботевград и с. Трудовец. Седловина Морето представлява заобиколена с ограмни стари буки равна и кръгла поляна, в единия край на която е изграден кът за отдих с маса и пейки. В местността планината, черният път и водещата към х. Рудината маркировка описват нов завой на югозапад, така че оттук се продължава в тази посока по добре познато и подробно описано в предишни маршрути трасе, от което се открива пространна панорама към най-горното течение на оставащата вляво долина на р. Лопушница. За съжаление, днес гледката натам буди само потрес, тъй като горите в огромния и залесен доскоро басейн на реката са подложени на безмилостна сеч и опустошение. От седловина Морето на югозапад следва леко изкачване покрай нисичкото връхче Белия камик /1360 м./, след което се подминават разклони с пряка пътека и вървище, водещи вляво и вдясно от билото към Ботевград и х. Рудината и 20 мин. По-късно се достига до изключително обзорния връх Четковец /Чешковец, Чечковец//1371/, на темето на който има останки от малка наблюдателна кула /150 мин./. Най-хубавото на този връх обаче са изумителните гледки, които се откриват от него към централното било на Стара планина, виждащо се като на длан от вр. Козница на запад чак до вр. Вежен на изток. Южният склон на Четковец е зает от огромната оголена местност Рудината /Голямата Рудина/, в чийто най-долен край се мержелее и едноименната хижа. От върха до сградите й се слиза по билото на планината само за окол 10 мин., като при това се губят и стотина метра височина /160 мин./.

 

01

Разклонът към Ломския рът при моста в село Бойковец

 

03

Разклонът с черния билен път при вековното дърво в местността Ралешковец

 

11

Връх Чучул могила

 

15

Връх Маняков камък 

 

12

На връх Маняков камък

 

14

От вр. Маняков камък към вр. Четковец

 

47

Седловина Морето между върховете Маняков камък и Четковец

 

43

На вр. Четковец

 

32

От вр. Четковец към х. Рудината

 

19

Хижа Рудината

 

30

Местността Рудината и хижа Рудината

 

2014-02-03 112948

Профил на маршрута

Прочетена 1898 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм