45.1. гр. Правец-река Бистрица-вр. Чучул могила

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(0 гласа)

45.1. гр. Правец-река Бистрица-вр. Чучул могила – качване

Денивелация – 850 м., време на движение – 3.00-3.30 часа, разстояние – 10 км.

Немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Град Правец

Град Правец е разположен сред живописни пасища и градини на около 450 м. н.в. в малката, но китна Правешка котловина, която е част от по-обширната Ботевградска котловина. Населеното място се намира приблизително по средата на разстоянието между двете други по-големи близки градчета - на 11 км. от Ботевград и на 13 км. от Етрополе, а квартали му са накацали по предхълмията на Стара планина Моновец и Градешница. Освен централните части на селището, застроени покрай коритото на Правешка река, по околните възвишения са се пръснали още поне няколко десетки махали, допринасящи с прелестта си за особения колорит на заобикалящия пейзаж. Правешката котловина е заобиколена отвсякъде с невисоки планини, а едноименното градче се е сгушило в подножието на Етрополския дял на Балкана, спускащ от основния си масив към него едно от своите най-дълги разклонения - Било планина. На север районът на Правец опира в първите склонове на Предбалкана, носещи имената Остромски рид, Лакавишки рид /Бърдо/ и Гола глава, а на изток от него остава прорязаната от трасето на Правешкия проход кръстопътна седловина Лопатна, граничеща със съседната Етрополска котловина. Наред с всички други природни дадености, в близост до града извиват проломите и на три пълноводни реки - Бебреш, Витомерица и Малък Искър, по долините на които били прокарани още в древността трасетата на околните вървища, а в миналото оттук преминавали и два главни пътя - първият от Видин през София за Македония и вторият от р. Дунав на югозапад пак за София. Успоредно с тях обаче, край селището били трасирани друмищата и през Етрополе за Средногорието, Правец-Роман, Етрополе-Джурово-Калугерово, както и Своде-Боженица.

Към края на турското робство едно от споменатите по-горе две главни вървища, преминаващо покрай Правец и свързващо Южна със Северна България в посока от София на североизток към Влашко и Русия, било основно поправено и ремонтирано от тогавашния управител на Дунавския вилает Митхад паша и било наречено от местното население Царският път, а в наши дни оттук е прокарано и трасето на един от основните ни съвременни пътища - Автомагистрала “Хемус”. Точно заради възловото си местоположение в най-източния край на Ботевградско, както и заради пресичащите го прави пътища, селището в края на котловината било кръстено още в най-далечно минало с името Правец /от прав път/. Именно заради това и в периода преди Освобождението сегашният град бил известен с това, че т.нар. Етрополски и Плевенски друмища се събирали в полето при него, откъдето продължавали общия си път право на запад, а със същия смисъл на прав път думата правец е запазена и до днес на отделни места в планината Родопи. Множеството друмища край селището предопределили неговото доминиращо положение в котловината, историческата му съдба и бъдещото му развитие. И пак заради пътищата, до създаването на сегашния Ботевград Правец било най-голямото населено място в областта, затова през 1979 г. господстващото му положение било частично възстановено и селището било обявено за град, както и за център на неголяма селска община, в състава на която влизат 11 населени места с общо около 7500 жители. Днес в града живеят 3600 души, 3500 от които се обявяват за българи, а останалите за цигани.

Като всеки район, който е разположен на кръстопът, и този на днешния Правец бил обитаван от хората още от най-дълбока древност, като следи от техния живот под формата на кремъчни ножове и други видове сечива се намират тук още от ерата на палеолита /десет хиляди години пр.н.е./. Според едни историци, през Античността Ботевградско било населено от тракийското племе трибали, а според други - котловината била част от могъщото царство на одрисите. Околностите на Правец били гъсто населени през цялата предримска, римска и късноантична епохи, като от онези времена до днес край града са останали десетина по-големи тракийски могили с имената Райкова, Стражка, Пушкарска, Цоньова, Гръкова, Белжинска, Високата и т.н., строени предимно покрай главните пътища и бележещи техните най-стари първоначални трасета. А могилите се намират предимно на североизток от съвременния град, в близост до началото на пролома на р. Витомерица през Лакавишката клисура и на проходния път през нея, тъй като в миналото и селището било разположено в тази посока, предимно в местността Черковището край днешните Правешки ханове. В древността началото на този проход, както и издигащото се там прастаро населено място, било пазени от специална стража, разположена на близкия хълм Стражка могила. От тракийския период край Правец са останали още и няколко големи крепости, като Градище, Острома и Боровец, продължили да съществуват и по римско, и византийско време, както и в периода на Първата и Втората български държави. В миналото тези твърдини образували единна отбранителна система по околните проходи и проломи, която пък била част от много по-голямата и по-мощна Старопланинска отбранителна система. Местните крепости доминирали над пътя към Етрополе и били в пряка визуална връзка с разположената в близост до това селище друга стара и голяма тракийска крепост от района - Чертиград. От старините край Правец до днес са се запазили и два големи камъка от древна църква, вградени в стените на издигнатия през 19-и в. в околността манастир Св. Теодор Тирон. Че сегашният град е наследник на много по-старо населено място личи и от топонимията край него, която е изключително древна и показва, че селището било тук отдавна и че през по-голямата част от съществуването си било населено предимно със славяни.

Първите писмени сведения за съвремения град могат да бъдат намерени в османски тимарски регистър на Никополски санджак от 1475 г., от който се разбира че селището е съществувало още през 1430 г., че имената му били Баравиджис, Правча и Осиковидже дербенд и че стояло в началото на Правешкия проход, който жителите му пазели, разделени на две групи - едната стояла край настоящия Правец, а позиците на другата били на отсрещния край на пътя при днешното село Осиковица. В препис от четвероевангелие от 1669 г. обаче населеното място е наречено точно Правец, което показва, че останалите му названия в османските документи и регистри са само турска транскрипция на неговото истинско наименование. Пак в това четвероевангелие било записано, че селището имало своя църква Вси светии още през 1573 г., както и че в него никога не са живели мюсюлмани. Първият от двата документа гласи още и че през 1430 г. Правец било дервентджийско селище с 35 домакинства, всички от които били освободени от данъци. Според историкът д-р Кръстьо Йорданов, в миналото не само множеството проходи в планините, но и бродовете по реките и застрашените от разбойнически нападения гористи местности в равнините, били опасни за преминаване, затова по време на Втората българска държава властите се доверили за охраната им на местното население, тъй като то най-добре ги познавало. Дошлите по-късно османлии пък само наследили и взаимствали охранителния опит на завареното по тези места християнско население. Голямата заслуга на турците по отношение на дервентджийството обаче била тази, че те го събрали, описали и регламентирали в специално одобрени от държавата писмени регистри и кодекси. За първи път в съкратения регистър на Никополски санджак от 1475 г. като дервентджийски в Ботевградската котловина били посочени две селища - Врачеш и Правец, цялото население на които било регистрирано като охранители на проходите, т.е. всичките им жители се ползвали с особен статус и с определени от Османската империя данъчни преференции. Това са и най-ранните сведения за селища с дервентджийско положение изобщо в целия Старопланинския регион, а е известно, че с такъв ранг се ползвали само онези населени места, разположени край най-важните проходи. Наред с Правец, в регистъра се споменава заедно с него и с. Осиковица, като, според документът, и двете селища били задължени да отговарят за район от Стара планина и Предбалкана, наричан от турците Караджа даг /Сърнена планина/ - днес Лакавишки рид.

Макар данъчните облекчения на дервентджийските селища да не били толкова многобройни колкото тези на войнушките, приходите им все пак били достатъчни, за да започне бързото нарастване на жителите им и това да ги превърне в едни от най-големите населени места в Стара планина. Прави също така впечатление и фактът, че в дервенджийските села почти не живеели мюсюлмани и че населението им се ползвало с известно вътрешно самоуправление. През втората половина на 16-и в. обаче, по време на управлението на султан Сюлейман I Кануни /1520-1566 г./, властите забелязали голямото увеличение на дервенджийското население в съответните селища и взели мерки в обратната посока. Така например, точно в този период в дервентджийските села започнали да записват само определен брой мъже със съответния статус, а останалата част от населението била задължена да заплаща пълния размер на всички местни данъци и такси. Пак тогава дервентджийската организация била подробно регламентирана и с два специални кодекса от Али Чауш и Омер Авни, според които документи охранителният статус зависел от степента на опасност - селището трябвало да се намира на “опасно и страховито място”. Независимо от наложените ограничения, броят на дервентджийските населени места в Стар планина продължил да се увеличава дори и тогава, тъй като и опасните местности по пътищата се множали, а в тях били създавани напълно нови селища. Получаването на дервентджийски статус предпазвало не само пътниците, но и местното население, което така се сдобивало с оръжие. Срещу това обаче то се задължавало да не напуска селищата си и да носи колективна отговорност за всеки обир по пътя. Всичко това благоприятствало в онези години развитието и на други занаяти покрай охранителната дейност, като скотовъдството например, с което бил свързан и допълнителен приток на население, както и запазването на християнската инфраструктура в района, допълвана със строеж на нови църкви и манастири и с привличане на християнски проповедници. Стратегическото географско местоположение и добрите условия за практикуване на различни стопански отрасли способствали за превръщането на значителна част от охранителните селища в големи занаятчийски и културни средища, а това важало с особена сила за Правец, чийто дервентджийски статус се запазил чак до средата на 18-и в. Нещо повече, освен че било охранително, по това време селището било още и доганджийско /соколарско/, т.е. част от жителите му се ползвали с още една група привилегии, което било записано в документ, намерен през 1801 г. /в него населеното място било наречено Беравча/.

Въпреки че било дервентджийско и че се ползвало с особен статус, Правец все пак си оставало християнско селище, затова населението му пострадало в значителна степен при опита за насилствена ислямизация през 1636 г. в Ботевградска котловина и при репресиите срещу българското население през 1686 г. след разгрома на Второто търновско въстание. Тези трагедии били последвани от чумните епидемии през 1749 и 1771 г. и от кърджалийските нападения през 1792 и 1794 г., когато жителите на Правец, както и тези на близкото село Самунджиево /сега Ботевград/, създали собствени отбранителни чети, наричани хайти. Макар и в бедна котловина и сполетяно от редица нещастия обаче, селището било доста заможно, тъй като продължавало да снабдява съседния рударски център Етрополе с дървени въглища. След като рудните залежи край близкия град се изчерпали Правец временно западнал, като най-вероятно именно тогава живеещите в местността Черковището започнали да се занимават със скотовъдство и се разпръснали в отделни махали по всички околни хълмове. Малко след тези събития местното население постепенно започнало да се събира за втори път заедно, но вече в ново селище край долината на Правешката река /където се намира и до днес/, като това поселение, под голямото влияние на близкия Етрополе, разполагащ с особен културен, духовен и стопански елит и на разположения до него Етрополски манастир, се развило като голям занаятчийски /кожарство, козинарство, златарство, леярство, ковачество/ и търговски център, обслужващ всички пътници, преминаващи по околните друмища.

Към средата на 19-и в. преместилият се малко по на югозапад Правец станал известен като най-голямото и най-проспериращо населено място в котловината, наред с другите две по-близки местни дервентджийски селища - Врачеш и Новачене. През 1820 г. в новия Правец се появило първото училище в частен дом, а през 1861 г. същото било настането и в самостоятелна сграда. Новата църква Св. Атанасий Велики била издигната в града през 1853 г. на мястото на изгорения преди това средновековен храм, а върху една от тракийските могили край селището през 1866 г. бил възстановен и манастира Св. Теодор Тирон, за който има сведения, че преди това пострадал първо при еничарско нападение през 1636 г., а сто години по-късно бил опустошен и от кърджалии. В онези времена жителите на новото село край Правешката река били отбелязвани като големи дарители в регистрите на някои манастири и започнали да търгуват из цялата котловина с буквари и т.нар. бели книги, а заради богатствата му, поселението било наричано от турците Алтън Бравча /Златен Правец/. Особено силен тласък за развитие на селището в този период дало и спирането на главния път през Етрополе през 1866 г. и прокарването му през Лакавишкия пролом към Ботевградската котловина. В тази връзка край Правец се появили т.нар. Правешко-Чипиловски ханове, част от които съществуват и до днес, а местните масово започнали да се занимават с ханджийство. Всичко това допринесло за по-голямото самочувствие на тукашните жители, които, подучени от своите първенци, се опълчили след Кримската война на наложената от златишките бейове ангария и след протеста им тя била отменена. Заради будният характер на населението, през 1870 г. в Правец пристигнал лично Васил Левски, който основал в селището революционен комитет, скоро обхванал в мрежата си около 130 члена. По време на Освободителната война селото се прочуло с т.нар. Правешка битка, по време на която турците завардили Правешките височини /хълмът Бърдо/, където се окопали и отбранявали в продължение на два дни срещу настъпващата руска армия. Заради нарасналото население и липсата на земя, след Освобождението около половината от местните жители заминали на гурбет, а други направо се изселили в различни краища на страната, като една голяма група се насочила недалеч на север от Правец и там основала днешното село Правешка Лакавица.

Като място, заобиколено от всичките си страни с планини, реки и тесни проломи, районът на Правец е особено подходящ за всякакъв вид туризъм. В самия град може да се отседне в големия туристически комплекс край язовир “Правец” до т.нар. Шатра и да се посетят Старото училище с автентична класна стая, както и сградата на Туняковския хан със запазено скривалище на Васил Левски, а в околностите му да се отиде до няколко открояващи се културно-исторически обекта, към два от които - крепостта Боровец и манастира Св. Теодор Тирон, водят маркирани пътеки. Най-интересна за пешеходен туризъм край Правец обаче е разположената на юг от селището Било планина, към която също са обособени няколко маршрута. Два от тях са през Менските кладенци и Градището и като разстояние са сравнително по-кратки, докато този по долината на река Бистрица е по-продължителен и доста по-отдалечен. Всички маршрути към тази част на Балкана водят към централния гребен на рида Било, по който покрай особено гъста маркировка може да се достигне до тукашната хижа Рудината - единственото място в този район на планината, в което може да се пренощува.

45.1. гр. Правец-река Бистрица-вр. Чучул могила - качване

Ако от Правец ще се прави преход на юг към Било планина, тогава трябва да се знае, че над града е най-добре да се направи голям кръг, като изкачването стане по един от посочените по-горе маршрути, а слизането по друг. Най-подходяща за покоряване на Балкана в тази му част е, като че ли, долината на близката до селището р. Бистрица, тъй като по нея е трасиран широк асфалтов път, по който една дълга част от разстоянието по маршрута може да се измине почти неусетно и без особено напрежение. Най-добър изходен пункт пък за началото на такъв проход е разположеният в западния край на Правец квартал, който е изписван на картите като Скарнава и Скъравна, но истинското му наименование е всъщност Скрънава /от старославянската дума скрънава - кал/. В него е и прословутото в цяла България голф-игрище с 18 дупки /друго такова няма/, пред входа на което е обособен голям паркинг, подходящ за оставяне на автомобила. Зад паркинга и игрището се вижда водното огледало на обширния яз. Правец, под който в миналото била разположена една неизползвана от местното население заблатена местност, носеща името Млаките /т.е. Блатата/. От паркинга пред голф-игрището към долината на Бистрица се поема по главната улица на квартала на запад, като се пресича едноименната река Скрънава, и покрай последните къщи на града в Поповската махала се навлиза по черен път сред наклонени на север поляни и гъсто обрасли с ниски драки плитки дерета. Извън Правец се пресича първо Начов дол, а после и Поповското дере, преминава се през малка горичка и след около 25 мин. се достига до няколко издигащи се насред пустоща усамотени махали. В миналото всички тези безбройни малки селища край града се водели за квартали на Правец, но през 1965 г. най-западните от тях около махалите Орешака и Бистрица били обединени в днешното село Разлив и сега земите им се част от неговата територия. Покрай първите махали на селището и на фона на планината вляво, язовира вдясно и полето с магистрала Хемус пред погледа пътят описва първо завой на северозапад, а после и на запад, пресича река Щапалска бара /от щапам - стъпвам с цяло стъпало/ и горните краища на Миленската и Чобанската ма/х/али и след тях излиза отново на голо пасище, носещо наименованието Чобанското /или Чобанка/. Тук под поляните и на север от тях остават други две от по-големите местни махали - Койчовското и Гройовското.

Според местният краевед Иван Джамбов, р. Бистрица извира от самия връх на Било планина и оттам протича в север-северозападна посока към селата Разлив и Лъжане /сега Трудовец/, служейки за граница на техните землища. В същото време долината на потока разделя и Ботевградската котловина на две, като, заедно с разположеното пак между двете населени места възвишение Мрътви маж, отделя и обособява от нея по-малката й част Правешка котловина. На свой ред, коритото на Бистрица е заобиколено от два, също спускащи се откъм върха на планина, дълги хребета, които, понеже се насочват точно към двете селища, са кръстени на тях - западният е Лъжански рид, а източният е Разливчански рид /Гребеня/. По време на турското робство там, където е сега с. Разлив, имало само няколко ханове и кръчми, обслужващи преминаващите по Джадето /Царският друм/ пътници, а местните нарочно живеели по-далеч от вървището в махалите около Балкана, защото турците по-рядко се отбивали в тях. Самият разлив пък /местните го изговаряли разлива/ се намирал на около километър на север от планината и се образувал от три малки, но никога непресъхващи рекички - едната Щапалска бара, а другите две се стичали откъм махалите Койчовското и Чобанското, събирали се при чешмата в местността Стубеля, където местните си пояли добитъка, и оттам продължавали заедно на север под името Барата. В миналото при големи дъждове и снеготопене трите уж малки потока излизали от коритата си, заливали близките поляни и понякога дори завличали със себе си копи сено и давещи се хора и животни, а при достигане до Царския път водите им се разливали върху него и той ставал непроходим /откъдето дошло и наименованието на местността/. Едва през 1940 г. платното на пътя било повдигнато с 40-50 см., а над реките били построени високи мостове, така че водите им вече не се разливали върху вървището. Въпреки това, наименованието на мястото си останало, а след Освобождението точно край него започнали да се заселват от двете страни на шосето току-що слезли от планините балканджии, така че Разлива станал средище на всички околни махали и на север, и на юг от друма.

В наши дни през местността Чобанското пътят подсича най-долния край на рида Гребеня покрай Косова могила и местността Поп Нако, завива постепенно на югозапад и 20 мин. след първата махала на с. Разлив достига до асфалтово шосе при плитката Любенова долчина /45 мин. след началото/. Оттук се продължава вече по асфалта на юг и през гористата местност Кюнеца се навлиза след не повече от 5 мин. в планината и в долината на р. Бистрица /50 мин. общо/. Понеже била много пълноводна, навремето по поречието на реката имало около десетина воденици /викали им Бистришките воденици/ за мелене на царевично и пшенично брашно без отделяне на триците, като в една от тях /намираща се точно на запад от Кюнеца/ дядо Нако Попа произвеждал ток чрез едно динамо и имал осветление далеч преди да се електрифицират всички околни села. Освен тези воденици, реката задвижвала и един чарк /дъскорезница/ за бичене на стволове и правене на дъски. Когато в Ботевград обаче, била построена мелница с голям капацитет, в която триците се отделяли още при меленето, водениците по Бистрица запустели, а заедно с тях изчезнал и чаркът. В наши дни, местността тук изглежда пуста, но през лятото под дебелите сенки на дърветата в нея се провежда традиционната годишна среща на един от най-големите местни родове - Джамбовският. В Кюнеца се достига и до разклон, при който от шосето се отделя черен път, водещ на изток към билото на Разливчанския рид. Мястото е особено важно, тъй като е маркирано с две туристически табелки, насочващи да се продължи по черния път на изток. Оттук към върха на планината обаче трябва да се следва асфалтовия път на юг към долината на р. Бистрица, тъй като почвеното отклонение от шосето води до заключения портал и металната ограда на обширно ловно стопанство.

Въпреки че издигащото се на тераси било на Разливчанския рид /от тези тераси идва и другото наименование на хребета - Гребеня/ е най-удобният подход към върха на планината, оттук трябва да се продължи по асфалтовия път. В миналото по Гребеня имало дори и маркирана туристическа пътека, която достигала точно до крайната цел на маршрута, но днес заради ловното стопанство достъпът до нея е преграден. Поради тази причина, от Кюнеца се следва на юг асфалтовия друм, който преминава покрай малък кът за отдих и след още около 20 мин. достига до нов разклон при коритото на реката /70 мин./. Тук пътят откъм Кюнеца се събира с друго асфалтово шосе, достигащо до това място откъм съседното с. Трудовец. От разклона се продължава плътно покрай коритото на Бистрица и срещу течението й на юг, подминават се последователно водосливите й със спускащите се отдясно потоци Терзийски дол и Тънкия дол и веднага след тях се излиза до заслон, разположен на оставащата вляво слънчева поляна Нишовското /от личното име Нишо, а то съкратено от Никифор//75 мин./. Още 5 мин. по-нагоре по течението пък се достига при спусната бариера и до още една поляна - Пладнището /наименование й показва и нейното предназначение в близкото минало/, в която Бистрица приема най-големия си приток - Рогочева река /80 мин./. Доскоро добитъкът от двете близки населени места бил извеждан на паша дотук от селските деца, които се надпреварвали да навлизат с животните си в землищата на съседите си и да предизвикват с това кавги и разпри. Тези от Разлив, към което село спадала тогава местността Пладнището, се изкачвали от нея със стадата си на запад по Лъжанския рид към разположеното по склоновете му пасище Рогочевица, а техните връстници от Лъжане се спускали в обратната посока до поляните край р. Бистрица. Днес в Пладнището е построено масивно бетонно водохващане с няколко големи сгради край него, зад които асфалтовият път свършва. Разликата във височината между гр. Правец и това място е само 200 м.

От водохващанията в местността Пладнището започва втората по планинска и туристическа част на маршрута, характеризираща се с изключително голяма денивелация, с пресичането на особено труден за преминаване терен и с панорамни гледки към унищожена от жектока сеч стара гора. В края на асфалтовото шосе се достига до троен разклон, от който към върха на планината се поема по най-лявото почвено разклонение на пътя, продължаващо да следва на юг долината на р. Бистрица. 10 мин. по-късно се достига до огромно сечище, в началото на което пътят се изоставя /90 мин./. Тук реката се пресича, като от другата й страна се стъпва на нов черен път и по него се продължава към главното било на планината. Понеже местността натам е превърната в гигантско сечище, теренът й на всички страни е гъсто набразден с влачарски и трупчийски пътища. Посоката обаче е само една - на юг и нагоре със стръмно изкачване към виждащия се край на сечището. Така през оголената местност се преодоляват около 250 м. височина, като след 25 мин. се достига в края на унищожената част от гората до равна площадка, при която пътят рязко завива на запад към долината на съседната Рогочева река /115 мин./. На това място се изоставя и почвеното вървище и към крайната цел на маршрута се продължава през вековен буков лес без пътека, тъй като върхът на планината вече е съвсем наблизо. Посоката пък на това място се променя на югоизток, защото натам е и най-ниското място в този район от гребена на Балкана - плитката седловина Атанасова бичкия /Атанасова бачия/, разположенамежду едни от най-високите местни върхове - Маняков камък /1439 м.//първенец на Било планина/ от запад и Чучул могила /1352 м./ от изток.

Въпреки късото разстояние до върха на планината обаче, и въпреки очакванията, че заради ниската надморска височина на Било изкачването ще бъде лесно, за този участък на Балкана трябва да се знае, че теренът по него е екстремно стръмен и изпълнен с множество паднали дървета и трудни за пресичане каменни реки /особено в местността Крушака, в която круши отдавна няма/, затова преодоляването му без пътека изисква огромен труд, доста усилия и повече търпение. Навярно именно заради това, на близката Рогочева река е дадено подобно наименование, произлизащо или от българската дума рогач, в смисъл на упорит, или от влашкото рогул, което е със същото значение. Поради тези причини, и в зависимост от възможностите и от сезона, разстоянието от края на пътеката до върха на планината се изминава за около 60-120 мин. /210 мин./. На гребена на Било се излиза в средата на обширна поляна и се достига до черен път, по който може да се продължи на запад към х. Рудината или на изток към гр. Правец, близкото село Бойковец и Етрополе. Оттук се откриват отново и всеобхватни панорамни гледки към оставащата отдолу под краката огромна долина на река Равна, острите хребети, които се спускат към нея - Тънкия рът и Стръвненски рът, разделени от Дълбоки дол, близките върхове Маняков камък и Чучул могила и съседните пасища Малка Рудина /Етрополска рудина//рудина - високопланинско пасище/ вдясно и Патарака /от думата патица и произтичащия от нея прякор на собственика/ вляво. Изглежда че в миналото поляната Атанасова бичкия е била използвана от хората от близките села за ниви, затова на някои места в литературата изписват наименованието й още и като Атанасова бачия /бачия - предводител на овчарите и неговото жилище/. Че малкото пасище на върха на планината е било орна земя личи и от наименованието на близкия вр. Чучул могила, чийто корен - думата чучул, означава чучело, направено от стъбла на гръсти /коноп/. Денивелацията от местността Пладнището дотук е 650 м.