12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен

Оценете
(0 гласа)

12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен - качване

Денивелация - 1100 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 6.8 км.

Немаркиран

 

2014-01-31 105011

Изтегли: GPS-трак     

 

Кознишка планина

/pид Козница, седловина Козница и проход Козница/

          С името Кознишка планина туристите и географите обикновено наричат околностите на дългият рид Козница, отделящ се от главното било на Стара планина при един от най-високите му върхове - Вежен /2198 м./. От централния гребен на Балкана хребетът се спуска също както и другите рътлини към полето, но не завършва като тях в дъното му, а продължава на юг, допирайки се до разположената зад него Средна гора. Страничните ридове, които свързват Стара планина със Средна гора, разделяйки в същото време едно от друго намиращите се между тях високи подбалкански котловинни полета, се наричат прагове. Освен като връзка между двете планини, ридът-праг Козница има и друго важно хидрографско и орографско значение - да служи като вододел на огромните водосборни басейни на реките Тополница и Стряма, отводняващи Златишко-Пирдопската котловина на запад от Карловската на изток, както и да разделя едно от друго споменатите полета, служейки за тяхна граница. Доскоро Кознишкият рид бил дори и с още по-голямо значение, не само за България и българските планини, но и за целите Балкани, тъй като старите географи смятали, че полуостровът се пресича от една дълга и монолитна планинска верига, започваща от Адриатика и завършваща чак при Черно море. Според тези автори, билото на въпросния масив се движело от албанските и македонските планини на североизток, преминавало през Осогово, Рила и Средна гора и се захващало за Стара планина при вр. Вежен именно чрез рида Козница, като така разделяло полуострова на две основни части. Продължението на Балкана на запад от вр. Вежен пък било смятано само за странична издънка на главната верига, затова нямало никакво разделително значение. Заради това схващане, някои географи смятали, че Балкански полуостров е само територията, разположена на юг от дългата планина, а земите на север от нея били част от Европа. Пак по тази причина, до началото на 20-и в. България била разделяна на Северна и Южна по следният начин: от Черно море границата между двете съставни части на страната ни се движела съвсем естествено по билото на Стара планина на запад само до вр. Вежен, след което поемала на юг по рида Козница. Така Софийско, Пернишко и Кюстендилско оставали в Северна България, а не както е сега в Южна, което обяснява и включването на тези области след края на турското робство в състава на държавата Княжество България, а не в този на съседната Източна Румелия. Все заради това, в миналото намиращият се на север от Балкана Етрополски край бил обявяван за част от разположената на юг от билото му Златишка община, а в един случай станало и обратното - Златишко било придадено към Етрополската община. Така, освен свързващо и разделящо орографско и хидрографско значение, през годините ридът Козница имал и съществена политическа значимост.

          В структурно отношение най-ниската точка на хребета Козница е едноименната седловина Козница, разполовена на две още отпреди хиляди години от трасето на стария и главен подбалкански път Друма. Въпреки че тук шосето не пресича централното било на планина, а само тесен страничен праг, частта от него, заключена между най-източния край на Златишко-Пирдопската котловина и най-западния край на Карловската, се води проход. И понеже този път преминавал през дълбоката прагова седловина Козница, съвсем естествено се сдобил и с нейното наименование - проход Козница /в литературата понякога го наричат още и Клисурски проход, заради близкоразположения град/. Днес свързващата двете котловини планинската част от подбалканското шосе е с дължина от петнайсетина километра, като в миналото в нейните най-западен и най-източен край били разположени две дервентджийски селища. Населеното място от западната страна на прохода се наричало Тетевен и в миналото се намирало приблизително там, където днес се отделя от подбалканския път широко разклонение, водещо към град Копривщица. Западният край на прохода, няколкото разклонения, които се отделяли там от него, както и сравнително неголямото за времето си селище Тетевен в начало му били охранявани от крепостта Калето /Въртопско кале/, издигната във високите в непристъпни старопланински Въртопски теснини край темето на едноименния връх Калето /1359 м./. След превземането на България от турците дервентджийското с. Тетевен изчезнало завинаги, като заедно с това престанали да се използват и страничните разклонения на прохода Козница, отделящи се в неговия най-западен край. Едва след Кримската война през 1856 г. на мястото на изчезналия Тетевен се появило за съвсем кратко време напълно ново населено място, наречено с името на преминаващия покрай него проход - Козница. Това село било заето от нарочно настанени там от централните османски власти черкези, а те пък от своя страна се заели отново с охраната на най-западния край на пътя.

        В миналото от източната страна на прохода Козница съществувало още едно  населено място, жителите на което също се занимавали с охраната на важния път. Останките от това поселение са разположени в местността Селището на около 3-4 км. на запад от днешния исторически град Клисура, като пак там и в близост до руините, се намира и черковището Св. Илия, под което могат да се видят зидове на малка кръгла крепост /вероятно кула/, служила за наблюдение на прохода. Според историците, наследник на старото дервентджийско населено място в местността Селището е именно близкият съвременен гр. Клисура /на гръцки клисура означава точно проход/, останал завинаги в летописите на българската национална история с разигралите се в него епични сражения по време на Априлското въстание. В периодът на османското владичество, заради постоянните нападения на разбойници и на преминаващи по прохода разбунтували се турски войници, повечето от жителите на Селището го напуснали, преместили се с няколко километра на изток и там основали сегашната Клисура. Към края на турското робство пък необходимостта проходите да бъде охранявани от частни лица съвсем отпаднала, затова и последните все още останали жители на Селището го изоставили и също мигрирали на изток, а околностите на старото им населено място запустели завинаги. Въпреки това обаче, до нас достигнал един особено ярък отзвук от последните дервентджии. В миналото охранителите на проходи пазели пътищата със специфични къси и дебели копия, наричани харби, затова и другото наименование на тези дервентджии било харбалии. Заради прозвището им пък целият нов квартал на Клисура, застроен от последните бивши обитатели на Селището, останал известен и до днес с името Харбалийската махала. Освен от дервентджиите в Селището и от кулата в близост до него, източният край на Кознишкия проход бил пазен с още две неголеми охранителни съоръжения. Там, където днес съвременното подбалканско шосе се спуска откъм гр. Клисура до началото на Карловското поле, се виждат насред нивите две ниски и голи могилести връхчета, като това от северната страна на пътя се нарича Кулата /685 м./, а другото от южната е Калето /600 м./. Техните наименования съвсем ясно ни показват, че в миналото на теметата им се издигали малки крепости, с които бил пазен както източният край на Кознишния проход, така и западният вход на цялата Карловска котловина. В древността обаче споменатите крепости Въртопско кале, кулата при Селището и двете по-малки твърдини на изток от Клисура не били в състояние да опазят напълно целия път от разбойници, затова по онова време в северния край на седловина Козница /явяваща се превал на прохода/ била издигната допълнителна стражарница, заради която местността се сдобила с още едно наименование - Стражата.

       В края на турското робство край проходът Козница, както и край съседния от запад проход Гълъбец /пресичащ едноименния рид-праг Гълъбец между днешните села Долно Камарци и Буново/, били заселени умишлено черкези, натоварени със задачата да наблюдават и охраняват двата пътя. Вместо това обаче, наред с всички други разбойници, и те се захванали да грабят и да убиват преминаващите по проходите пътници. Въпреки многобройните нападения, от присъствието на черкезите край друмищата по онова време все пак имало и някаква полза, и тя се състояла в това, че новите „охранители“ започнали да принуждават със сила местното население да поддържа безплатно и двете вървища. След Освобождението черкезите се изселили и за известно време проходите останали без надзор, затова пътната им настилка така се изровила, че се превърнала в ад за всички преминаващи по нея пътници. В своите „Пътувания по България", Константин Иречек описва подробно как се спуснал с голяма мъка през прохода Гълъбец до с. Буново, а пък прохода Козница нарочно заобиколил от юг, преминавайки през гр. Копривщица. В първите години след Освобождението изоставеният от властите Кознишки друм станал нарицателен с разбойническите нападения по трасето му, затова пътниците нарочно започнали да го избягват, обхождайки го по странични вървища. Именно от онези времена край проходът останали и няколко специфични наименования на местности, като например река Хайдушки дол или пък връх Хайдук /1532 м./, които красноречиво говорят за това, както точно се е случвало тогава по най-високите части на този наш подбалкански път. С течение на времето, заради доминиращото си положение в околността и важността си в орографско и хидрографско отношение, главният рид-праг Козница дал наименованието си не само на прохода и на едноименната седловина, но и на още няколко обекта в по-близките части на планината. Днес името Козница носят още и реката, която тече на запад от превала на пътя, както и малката котловина, заемаща най-източния край на Златишко-Пирдопското поле. Просъществувалото за съвсем кратко време в тази котловина черкезко селище пък, застроено в най-горния й северен край, също било наречено Козница, а с името Кознишка река понякога наричат и голямата и пълноводна река Въртопа, която пак като рида Козница води своето начало от вр. Вежен. Всичко това дало основание на някои географи, както и на по-голямата част от преминаващи оттук туристи, да наричат този малък райски кът от  родината ни Кознишка планина.

          Днес през районът на рида Козница могат да се предприемат няколко много приятни и живописни изкачвания на вр. Вежен, най-вече откъм разположените на юг от него ж.п. гара Копривщица и гр. Клисура. Макар и да пресичат все красиви местности и да са доста панорамни обаче, споменатите маршрути откъм въпросните изходни пунктове са особено дълги, а на места и доста трудни технически. А до Вежен може да се достигне по един много по-бърз и лесен начин - като се поеме от намиращата се на около 1100 м. н.в. седловина Козница, която е изключително удобен изходен пункт за туризъм не само защото се намира на голяма надморска височина и е точно под самия връх, а и защото до нея може да се достигне с лек автомобил по пресичащото я през средата й главно подбалканско шосе. Не на последно място, Кознишката седловина е удобна за туризъм и заради това, че през нея още в древността бил прокаран втори широк черен път, който я пресичал в обратната посока - от север на юг. От околностите на близкия гр. Копривщица това второ вървище се насочвало към виждащия се в далечината купол на вр. Вежен, достигало след няколко часа до подножието му, изкачвало се по диагонал по южните му склонове и от северната страна на планината се спускало към махалите на сегашното село Рибарица. Според археологът Иван Христов, в древността този път бил по-често използван в сравнение с всички останали по-близки друмища, които пресичали тези части на Централна Стара планина. Копривщенският друм е описан особено подробно и от Константин Иречек, който към края на 19-и в. преминал по него от Средна гора към гр. Клисура. От Копривщица пътят се изкачвал първоначално на североизток към билото на вододела между реките Тополница и Стряма до седловина Белия камък /Бели камик/, където навремето имало древно оброчище с аязмо /в края на турското робство на това място било поставено за охрана турско беклеме /стражарница//. От там вървището продължавало на север, като трасето му било дори и маркирано с дървени колове, за да не се изгубят пътниците по голите поляни, покриващи тогава билото на вододела. На север от Белия камик пътят навлизал във вековна букова гора, достигал до т.нар. Владичина чешма /Владишката чешма/ и при нея се раздвоявал, като единият му край се спускал по Осиков рът на североизток към гр. Клисура, докато другият продължавал отново на север към седловина Козница и вр. Вежен.

12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен - качване

         В наши дни главното подбалканско шосе не само, че продължава да пресича рида Козница през едноименната седловина, но и се раздвоява при нея, като на мястото на разклона е изградено сложно пътно съоръжение от типа "детелина". Тук, освен асфалтов път, водещ към гр. Клисура, се отделят още два черни друма, първият от които, с името Кован йолу /Пчелински път/, се насочва от седловината на северозапад към дългия рид Диктепе /Острица/ и огромната вътрешнопланинска Въртопска котловина. Вторият черен път е по-къс и от „детелината“ води на североизток към по-високия горен край на седловина Козница /Стражата/. От подбалканското шосе към Кознишката планина и вр. Вежен трябва да се поеме по по-късият десен черен път на североизток, като за ориентир в тази посока служат три високи метални антени, стърчащи над дърветата на около стотина метра над „детелината“. След продължително заобикаляне вървището излиза точно под тези антени, но от шосето до тях може да се достигне и един по-бърз начин. Понастоящем през разположената на север от подбалканския път смесена гора е изсечена широка просека, по която след няколко минути стръмно изкачване се излиза над дърветата в южния край на равна и кръгла поляна, заемаща най-горната част на седловина Козница. Лесът и просеката през него завършват в подножието на тухлена къща, встрани от която стърчат и споменатите три високи метални антени. Днес местността тук е вилна зона на гр. Клисура, затова, освен тухлената къща с антените, по границата между гората и поляната се забелязват още няколко по-малки сгради. Кознишката седловина е не само най-ниската част на рида Козница, но и неговата най-тясна част, силно притисната на запад от притоците на река Чамлъшко дере и на изток от тези на река Стайковица. Последната си има и второ специфично наименование, изписвано навсякъде погрешно като Патьов дол /уж от птицата патка/, вместо истинското, правилно и съвсем логично Пътьов дол /от път, тъй като реката се пресича от главния подбалкански друм/.

        От тухлената къща към вр. Вежен се продължава отново по черния път, пресича се по него на север кръглата поляна и се достига до стръмен склон, в подножието на който се завива на северозапад. Разстоянието от шосето до северния край на седловината се изминава за около 10 мин. В миналото точно в този по-висок горен  северен край на поляната стояла въоръжената охрана, която пазела средната част на прохода Козница. Днес оттук започва плавно изкачване на северозапад по гол, сух и опороен от дъждовете наклонен терен, по който черният път постепенно се стеснява до права, добре отъпкана и надълбоко вкопана в склона пътека, а тя пък, от друга страна, е остатък от споменатото древно вървище, изкачващо се от Средна гора на север към подножието на вр. Вежен. По-нагоре тази пътека напуска лека-полека билото на рида Козница, продължава по западните му склонове и скоро достига до пълноводен поток. Встрани от коритото му се завива на север и след кратко, но стръмно изкачване покрай широката долина се излиза до малка като размери и плоска по форма втора седловина, заградена на юг от безименния връх Кота 1392. В северния край на това място все още стърчи обитаема овчарска колиба, с изградена пред вратите й чешма с дълго корито за напояване на добитък, а изворът, от който тя черпи водите си, захранва един от началните притоци на споменатата р. Пътьов дол. От северния край на седловина Козница до поляната с овчарника се върви около 25 мин., като денивелацията е 270 м. /35 мин. след началото/. С изкачването от началото на маршрута до тук всичко е ясно и по трасето му не може да има никакво объркване. При продължението от овчарника към вр. Вежен обаче трябва да се познава и да се има предвид сложната структура на ридът Козница.

        От билото на планината хребетът Козница се спуска на юг-югозапад първо до обширната седловина Говедарника, при която се разтроява. От там основната му част продължава да се снижава към поляната с овчарника и седловина Козница на югозапад, разделяйки се в най-долния си край още веднъж от долината на р. Пътьов дол. От седловина Говедарника на юг през голия връх Говедарника /1672 м./ се спуска едно от двете долни странични разклонения на Козница - рид Говедарника, разделящ реките Малък Въртоп на запад и Пачарезов дол /от турската дума пачаръз - бавен, муден, флегматичен човек/ на изток. На някои карти вр. Говедарника е отбелязан неправилно като Дапково краище /Дапко е умалително от пожелателното лично име Дабижив/, а то, както показва определението краище, не е връх, а е рид, стоящ на изток от хребета Говедарника. Пак от седловина Говедарника, но в западна посока, се отделя второто странично разклонение на Кознишкия хребет - споменатият вече рид Диктепе /Острица/, който е интересен с това, че, за разлика от всички други рътлини в района, има субмеридионална ориентация - снижава се в посока от изток на запад, а не както е обичайно за Стара планина от север на юг. Диктепе е важно и с това, че разделя долините на реките Чамлъшко дере на юг от Въртопа на север. Като се има предвид всичко казано до тук, от поляната с овчарника се продължава по трасето на добре запазения древен път на север, навлиза се по него в дълбоката долина на р. Чамлъшко дере и след още около 15 мин. по-стръмно изкачване се достига до плитката и гола седловина Влашките колиби, разположена в източния край на билото на дългия страничен рид Диктепе /50 мин. общо/. До 1918 г. на това място било разположено голямо селище на пастири-каракачани, състоящо се от няколко десетки овчарски колиби. В Карловско и Пирдопско обаче местните селяни обикновено не правели разлика между овчарите власи и каракачани, затова наричали и едните, и другите, с общото за тях наименование власи /между другото, същата грешка допуска понякога в книгите си и академик Константин Иречек, който иначе е добре запознат с разликите между двете споменати групи/. Това е и основната причина седловината на билото на рида Диктепе да бъде наречена погрешно влашка, вместо по-правилното каракачанска. Местност със същото име - Влашки колиби, се намира и на северозапад оттук в дъното на близката Въртопска котловина, а по-нагоре към вр. Вежен, но в обратната североизточна посока, се срещат още два „влашки“ топонима - пасище Влашката плоча и чешма Влахбунар /Влашки кладенец/. И понеже районът на Кознишка планина бил често използван в миналото от групите на тези пастири, а от тях в околността са останали до днес и множество характерни наименования на местности, добре е може би именно тук да се споменат няколко общи думи за самите власи.

==============================================================================================

         В миналото на тракийски език думата влах означавала овчар, като от нея идват използваните и до днес в България производни влахнина /за висока и подходяща за паша трева/, както и личното име Влайко или Влахко /което би трябвало да се преведе просто като Овчарко/. Понеже в древността траките населявали целите Балкани, а и навсякъде по полуострова имало овчари, по онова време власи живеели на териториите на всички съвременни държави по нашите ширини. Тъй като били от различни племена обаче, тракийските овчари никога не образували единна, хомогенна и монолитна нация /влах било професия, а не етнос/, а понеже били разпръснати и без допирателни точки помежду си, отделните им етнографски групи нямали дори и сношения една с друга, което обяснява защо власите от Румъния, например, никога не са имали контакти със събратята си от Гърция и т.н. Разноликият етнически състав на отделните влашки групи изяснява и различните им наименования в отделните балкански области - в Македония им викали караколчани, в Гърция - карагунидис, в Сърбия - црновунци, в Далмация - мавровласи и т.н. Освен като власи, същите овчари били познати в България и като куцовласи, цинцари и армъни, а в източна част на страната ги наричали и арнаути, заради еднаквото им облекло с българите-дърводелци от Македония, които навремето ходели на гурбет към Черно море, за да дялат дъски и да зидат къщи. Едва по време на Късното средновековие населението, което живеело на север от р. Дунав и по произход било от различни националности, се обединило в самостоятелен народ, наричан власи, по името на доминиращата сред членовете му професия. Според повечето историци, пастирите /т.е. власите в широк смисъл на думата/, които доскоро летували със стадата си в българските планини, се делели на две големи групи - власи в тесен смисъл на думата, говорещи език, подобен на днешният румънски и каракачани, които приказвали на език, сходен със съвременният гръцки. От своя страна власите в тесен смисъл на думата също се разделяли на две големи групи - бели власи, които отглеждали овце и черни власи, които развъждали коне. Сред българските учени преобладава мнението, че и двете главни групи пастири - власите и каракачаните, са остатъци от населявалите в миналото нашите земи тракийски племена, латинизирани или пък съответно елинизирани в различна степен по време на римското и византийското владичества, и изкуствено разделени от т.нар. Линия на Иречек, следваща бившата граница между Източната и Западната римски империи. Това обаче не е съвсем така, тъй като и каракачаните се наричат помежду си влахос /т.е. овчари/, а и същите не говорят на гръцки, а на тракийски. Гръцкият е част от тракийските езици, затова съвременните автори определят говорът на каракачаните като развален гръцки и дават следният пример за диалог на каракачански диалект: „Ти камиш? /Какво правиш/“, „Типоте! /Нищо/“. Според историкът Данаил Константинов е интересно да се отбележи връзката на каракачаните с древните траки, която личала по това, че пастирите прибавяли към официалните си наименования непонятна и за самите тях стародавна дума - Беса, Тако, Балездра и т.н. /вероятно останала още от Античността родова фамилия/, като илюстрира това със следното изречение от техния говор: „Яни Тако уби Коста Беса“.

          Въпреки че били от един и същ етнически произход и че имали еднаква професия, в миналото власите и каракачаните изобщо не се обичали, не общували едни с други и никога не се женели помежду си. Напролет влашките семейства се изкачвали със стадата си в планините на височина от 1000 до 1500 м., наемали от собствениците им т.нар. яйлъци /летни планински пасища/ и оставали в тях от Гергьовден /началото на месец май/ до Кръстовден /средата на месец септември/. В яйлъците пастирите построявали своите глинени или пък изплетени от клони колиби, които вкопавали надълбоко в земята. Отделните колиби били наричани клети, а цяло селище от тях - кантон. От влашката дума кантон в България останали имената на няколко големи селища, сред които Катунци и Катунище, на някои върхове, като например Голям и Малък Катун над с. Енина, както и на безброй местности, обитавани в миналото от тези пастири. Власите почти никога не живеели в отделни клети, а всякога се събирали заедно в по-голям кантон, чийто предводител - бачия, бил наричан от турците кехая, от българите челник и от гърците - челингас. Понеже постоянно били заедно, между власите било широко застъпено побратимството. За да осветят обетът си за братство, пастирите слизали от планината до църквата в най-близкото селище, влизали в нея вързани един за друг с въже и произнасяли особена молитва. От побратимството между власите в планините ни също останали голям брой имена на върхове и местности, като например Братювица над с. Мирково, Братаница над с. Антон или пък Братия в Средна гора. В по-далечното минало власите, пасящи стадата си в Балкана, прекарвали зимата в Източна Тракия, предимно в полето между Одрин, Цариград и Енос. След завладяването на България от Османската империя обаче, пастирите започнали да се движат в по-тесни граници, най-вече за да не заплащат допълнителният данък беглик, който турците им налагали при преминаването на стадата с добитък от една нахия в друга. Поради тази причина, власите, които пасели стадата си в Южна България, започнали да зимуват в района на Бургас и Поморие, а тези от Северна България - край Варна. Според турските закони, пастирите-власи били смятани за юруклер /от глагола юрюмек - ходя/, т.е. номади, свободно движещи се хора, неподчинени на никой господар. Макар и необвързани обаче, пастирите били длъжни да заплащат на държавата някои данъци, като например летният данък ресми отлак /тревнина/, както и зимният данък ресми къшлак /зимнина/. Освен като пастири, част от власите се препитавали и като кираджии /превозвали стоки с каруци/, а друга част, главно тези, родени в селищата край македонския град Битоля, изкарвали прехраната си и като съдържатели на крайпътни ханове. Постепенно обаче, запазилите се още от древността до днес по нашите земи общности на власи и каракачани, изчезнали от планините, като след Първата световна война част от латиноговорящите сред тях се изселили в Румъния, а след Втората световна война властите в България насилствено отнели стадата от гръцкоговорящите и ги принудили да се заселят в селищата по полето.

==============================================================================================

           От голата седловина Влашки колиби се открива красива и особено пространна панорама към главното било на Стара планина, накъдето сред по-високите й върхове се различава и току-що появилия се купол на Вежен. Още при първото вглеждане в Балкана обаче се набива на очи не самия връх, а необичайният пейзаж под него. Натам спокойните, затревени и полегати южни склонове на планината са разцепени надълбоко от долина на р. Въртопа, встрани от която се издигат като кулите на огромна крепост две високи канари, носещи наименованието Саръ яр /Жълт бряг/. Между тях и Влашките колиби зее и гигантската пропастна дупка на местността Малкият Въртоп, в дъното на която се вливат един в друг няколко от началните притоци на едноименната река. На изток от скалите се вижда вече и споменатата кръстопътна седловина Говедарника, към която е продължението на маршрута. При Влашките колиби пътеката пресича билото на Диктепе и от другата му страна продължава на североизток към Говедарника, като натам първоначално се траверсират покритите с гъсти хвойнови храсти северни склонове на рида, а след тях и западните спусъци на вр. Говедарника. Вляво пък остава дълбоката гориста долина на р. Въртопа, към която се стичат от всички страни множество изобилни ручеи и потоци. Пътеката е спуска леко към долината на реката, после се изкачва плавно към ниското връхче Кота 1570, след което го подсича водоравно и малко под темето му от юг. Тук някъде губещата се под хвойните пътека се раздвоява, като единият й край се насочва към западните склонове на вр. Вежен, докато другият навлиза в плитък дол, започващ от самата седловина Говедарника. От разклона се продължава по дясното вървище, което се насочва срещу течението на маловодния поток, протичащ през долината. Със стръмно изкачване през нея, и 25 мин. след Влашките колиби, се достига до седловина Говедарника, като денивелацията от поляната с чешмата до това място е около 250 м. /75 мин./. Местността Говедарника представлява абсолютно голо пасище, в околностите на което липсва дори и гъстата хвойна, през която пътеката достига дотук. Единственото по-интересно нещо сред тази пустош е заграждащият седловината от юг вр. Говедарника, на темето на който стърчат няколко ниски самотни скали. В по-далечното минало клисурци пасели тук яловите си говеда, затова в дъното на дълбоката премка все още стърчат струпаните на камара един върху друг дървени колове на отдавна изоставения им говедарник. При седловината се достига отново и до билото на основния рид Козница, което оттук до върха на планината е разлато, голо и много удобно за изкачване.

        От седловина Говедарника към Вежен се продължава без пътека на север, като натам се следва слабо изразеното било на рида Козница. Тази най-широка и най-висока част на хребета е заета от огромно пасище, което местните нарекли Каблевица /от думата каба - влажна почва/, тъй като в миналото земята по склоновете му била мека и подгизнала от постоянно лошото време под върха. Днес обаче теренът по поляните е разделен на две - долната му част е вече суха и камениста и едва най-горната ивица в близост до самия Вежен е останала донякъде влажна и покрита с гъсти и високи треви. Заради тази разлика, пътят от седловината до върха също може да бъде разделен на две - в близост до Говедарника се върви по твърда и оголена почва, покрита тук-там със ситни натрошени камъни, а теренът е гъсто набразден на равни стъпала от паслите по него с векове стада с животни. Тази първа част от изкачването по склоновете на Вежен завършва 30 мин. след Говедарника при група ниски скали, надвесени над долината на Въртопа, от които се открива невероятно красива панорама на запад, към стърчащите в две редици над реката огромни канари Саръ яр /105 мин./. На север от тези скали пък, в посока към главното било на планината, се виждат насред пасището Каблевица и две големи дупки /вероятно понори/, наподобяващи отворите на гигантски фунии. Тъй като са много дълбоки, в понорите се задържа сняг до късно през пролетта, затова белите му петна могат да се видят по това време на годината чак от тепетата на далечния Пловдив. Дупките са разположени съвсем близо една до друга и от тях извират две реки - западната е споменатата р. Въртопа, а източната се нарича Каменидица /Камениница, Каменийца/ и е начален приток на р. Стряма. Въпреки че изворите им са много близо, изтичащите от понорите реки се насочват в различни посоки - Въртопа тече на югозапад към Златишко-Пирдопската котловина, докато съседната Каменидица се отправя на югоизток към Карловското поле. Понеже точно в такива фунии водите на реките се завъртат, затова на подобни дупки им викат въртопи /т.е. водовъртежи/, а оттук идват и имената на изтичащата от западната дупка р. Въртопа, на спускащата се на юг от нея по-маловодна р. Малък Въртоп, на местностите със същите наименования Въртопа и Малък Въртоп, както и на цялата намираща се под тях Въртопска котловина. Под фунията, от която извира, р. Въртопа пропада почти веднага между двете редици страховити скали Саръ яр, като мястото наподобява по красотата си на местността Рая над гр. Калофер. Разликата е само тази, че тук реката не скача в бездната, както е при водопадите, а се плъзга по почти отвесните скали. От другата фуния пък р. Каменидица тече на югоизток през същият много дълбок и интересен дол, който някои наричат заради специфичната му форма му Ги дере /ги от думата кий - бряг/

          От панорамното място при ниските скали към вр. Вежен се продължава на север, като за ориентир в тази посока служат вече виждащи се съвсем ясно насред пасището две големи и дълбоки фунии. Над скалите по билото на рида Козница се появяват и първите по-високи и гъсти треви и хвойни, които леко затрудняват и забавят изкачването. Въпреки тях обаче, след около 30 мин. се достига до изворите на реките Въртопа и Каменидица. Макар местността и тук да е гола, тя също е изключително красива, цялата покрита с полюшващо се от вятъра море от еднотипни високи треви. На запад от тях остава друго голо и обширно пасище - Курника, от което пък извират реките Суата и Мократа - десни притоци на р. Въртопа, а на изток се разпростира още една гола местност - Влашката плоча, по която се вижда и коловата маркировка на туристическата пътека, изкачваща се от гр. Клисура към вр. Вежен. Над двете фунии се излиза почти веднага на главното било на планината, което тук представлява обширно, равно и голо плато, с диаметър от няколко километра /135 мин./. Разликата във височината между седловина Говедарника и Вежен е 550 м. Самият връх е разположен в североизточния край на споменатото голо плато, като от излизането на главното било до бетонната отметка на темето му се върви водоравно още около 5 мин. /145 мин./. И най-накрая, тук е мястото да се кажат няколко думи и относно произходът и значението на топонима Вежен. В наши дни езиковедите са се обединили около тезата, че името произлиза от старобългарската дума вежа, но са разделили по въпроса за нейното значение. Така, според съответните автори, които я тълкуват, думата има две различни значения. Едни предполагат, че в миналото тя означавала шатра, а върхът бил наречен така, заради пирамидалната си форма /такъв изглед обаче той има само, ако се гледа от север/. Други автори пък тълкуват думата вежа като чупка, извивка, а върхът има точно такава посукана форма, но само ако се гледа от юг и от запад. С други думи, получава се така, че различните автори тълкуват топонима според това, кой от коя страна е гледал върха, поради което засега няма и единно мнение за значението на неговото наименование. 

 

02

 От седловина Козница към Стара планина

 

05

 От седловината с овчарника назад

 

06

 От седловина Влашките колиби на североизток към вр. Вежен 

 

14

 От горната част на рида Козница назад към седловина Говедарника и едноименния връх 

 

34

  От главното било на планината към рида Козница и вр. Говедарника

 

 65

 Към седловина Говедарника

 

16

Една от фуниите /въртопите/ под вр. Вежен 

 

19

От вр. Вежен към седловина Козница и Средна гора

 

20

На връх Вежен

 

2014-01-31 105041

Профил на маршрута

Прочетена 3895 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм