04.1. с. Буново-Буновска река-х. Чавдар-седловина Хаджийца

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(3 гласа)

04.1. с. Буново-Буновска река-х. Чавдар-седловина Хаджийца - качване

Денивелация - 450 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 7.6 км.

Маркировка: бяло-синьо-бяло

2014-01-29 105310

Изтегли: GPS-трак

Село Буново

Село Буново се намира в северозападния ъгъл на малкото Буновско-Мирковско поле - преддверие на по-голямата Златишко-Пирдопска котловина. Разположението на селото е огледално с това на съседното от запад село Стъргел. Буново е сгушено под високия и стръмен връх Баба /Буновска Баба//1787 м./ така, както и Стъргел се е свил под извисяващия се над него връх Звездец /1665 м./. Южните склонове на планината над с. Буново се наричат Радина гора, а местните им викат Буновска планина и Бабата планина. Гъстите лесове на Радина гора винаги са били свърталище на всякакви хайдути, комити, харамии, четници и партизани, както и на най-обикновени разбойници, грабещи пътниците в близкия Етрополски проход /Калдармата/. Селото е оградено от планини не само от север, но и от запад. Хоризонтът натам е затворен от мощният рид Гълъбец, който свързва Стара планина със Средна гора и отделя Софийското поле от Пирдопското. Заради голямата стръмнина от селото към билото на Гълъбец, ридът е известен в Буново и като Горняка. В миналото Гълъбец бил покрит с вековни букови дървета, в хралупите на които се въдели особен вид гълъби-хралупари. Хората им викали гулдупи и нарекли на тях близкия рид Гълъбец. Наскоро вековните гори по билото на рида били изсечени, хралупарите безвъзвратно отлетели и днес песните им вече не огласят Горняка.

За най-старата история на Буново липсва каквато и да било информация, но в селото твърдят, че възникването му е свързано с пътищата, които минавали край него. До средата на 19-и в. сегашният път от село Долно Камарци през рида Гълъбец до с. Буново не съществувал. Дотогава пресичането на рида и преминаването от Камарската в Златишко-Пирдопската котловина ставало по старото трасе на подбалканския път Друма. В миналото пътят минавал през с. Стъргел, изкачвал се на североизток до разположената на билото на Гълъбец Стъргелска седловина и малко над нея се разделял. Оттам единият му край продължавал към град Етрополе на североизток /Етрополски проход/, а другият се прехвърлял през билото на Гълъбец, спускал се към Буновска река /Буновчица, Стара река/ и по долината й се насочвал към с. Буново на югоизток /Подбалкански път Друма/. Участъкът от подбалканкия път между Стъргелската седловина и с. Буново бил охраняван от голямата крепост на темето на вр. Звездец, а неговият излаз от планината бил контролиран от по-малка крепост, разположена на обзорния връх Св. Петка /1060 м./ над Буново. В селото старото трасе на подбалканския път между Стъргел и Буново се нарича проход Пътеката /местните го изговарят като Патеката/.

Понеже възникването на Буново е свързано с пътищата около него, то селото най-вероятно се е появило още по времето на траките, когато започнали да се ползват и подбалканския път и Етрополския проход. Историците дори предполагат, че Буново е дъщерно селище на старото и голямо тракийско село Мирково. Въпреки тракийският произход на Буново, името му е латинско и може би също е свързано с римския път Калдармата. На влашки дума бун означава добър, като това име вероятно било дадено на селото заради удобния /добрия/ път, който минавал през него. След появата на римският път около мястото, при което той излизал от планината, била построена пътна станция за подслон и охрана на пътниците. Около тази станция постепенно се оформило селище, което се намирало на около 2 км. на югоизток от днешното Буново. За известен период от време след идването на славяните старото село носело името Слатина /слатина - ниска местност, към която се стича вода/. Изместването на Буново на сегашното му място станало в началото на 17 в. заради постоянните нападения на кърджалии и разбунтували се турски войници, преминаващи през близките проходи. Преди преместването на селището до главния подбалкански път станало сражение между четата на Стрезьо войвода и голяма кърджалийска банда. Битката се провела в близост до с. Слатина, като в нея се включили и част от местните селяни. В боя загинали много турци, които били погребани в местност, която и днес носи името Гроба. След сражението селяните се уплашили от отмъщение, напуснали Слатина и се укрили в непроходимите дъбрави при устието на Буновска река, където си построили ново село. В Буново се пази спомен, че първото име на новото селище било Буйново, заради буйната р. Буновчица, която минава през него.

В годините на турското робство в Буново и в околностите му се развило рударството. Тогава хората по цялата Етрополска планина започнали да се занимат с рударство, затова и тази част на Балкана била наречена Рударска планина. По онова време в новото село край устието на Буновска река се заселили рудари от Трънско. Понеже идвали от запад, рударите били наричани от местните сърби. От тези рудари останала все още широко разпространената в селото фамилия Ватаховци /ватах - предводител и надзирател на рудничарите/. След идването на рударите Буново се сдобило с две нови махали - Сръбската, която и днес е най-голямата махала в селото и Вигнята /видоизменено от видня - рудничарска пещ/. От този период над Буново останали и множество местности с името щетина /гора, изсечена за дървени въглища/. След изчерпване на рудните запаси по повърхността, буновчани започнали да правят дървени въглища. От горите над Буново въглищата били превозвани с коне през Долно Камарци чак до Самоков и там били разменяни за кияци. Кияците са необработени парчета руда, които буновчани връщали обратно към селото и оттам ги превозвали през Стара планина за преработка към видните и самоковите на Етрополе.

През 1834 г. в Буново били построени едновременно църква и килийно училище /първото в Златишко-Пирдопската котловина/. През 1865 г. Митхад паша прокарал днешният път от с. Долно Камарци към Буново. Тогава, на мястото, при което новият път достигнал до Буновското поле, изведнъж се появили Буновските ханове. Те били многобройни, подредени в прави редици от двете страни на пътя и защитени като крепости от високи стени. В последните години на робството в селото бил създаден таен революционен комитет. Основал го лично Васил Левски, който идвал в Буново няколко пъти и отсядал винаги в къщата на баба Точковица. Преди избухването на Априлското въстание селото изпратило свой делегат и на събранието в Оборище. Въпреки добрата подготовка, Априлското въстание не избухнало в Буново заради близостта с големия турски гарнизон в съседното с. Мирково. В по-ново време Буново станало известно с красивия каменен ж.п. мост над р. Буновчица и с кървавия протурски атентат, извършен на ж.п. гара Буново през 1984 г.

Поради това, че Буново се намира в самото подножие на Стара планина и е свързано с подбалканските шосе и ж.п. линия, селото е изключително удобен изходен пункт за туризъм. Преходите над Буново са улеснени и от наличието на постоянно работещата хижа Чавдар, изградена в местността Вихрушки поляни над селото. Основните туристически маршрути от Буново към Стара планина са по долината на Буновска река към х. Чавдар и вр. Звездец, покрай река Чучулски дол към седловина Калугера и вр. Баба и по Брезки дол към билото на рида Гълъбец.

04.1.с. Буново-река Буновска-х. Чавдар-седловина Хаджийца - качване

От ж.п. гара Буново към х. Чавдар се тръгва на запад, като след 10 мин. се излиза на селския площад Патула /патул - влашка дума, която означава хамбар за царевица/. Площадът носи това име, защото по време на турското робство на него бил изграден хамбар, в който събирали царевица за плащането на данък-десятък. При площада се завива на север, минава се под големия каменен ж.п. мост и след последните къщи на селото се продължава по черен път срещу течението на Буновска река. Съвременният черен път ползва трасето на римския път Патеката /част от стария подбалкански път/, следи от който личат на няколко места. В началото на маршрута опасност от объркване няма, защото долината на реката е много тясна, а и от пътя няма никакви странични разклонения. От западната си страна долината на Буновчица е заградена от рида Гълъбец, който се отделя от вр. Звездец на юг. От дясната източна страна е Стойков рът - странично разклонение на основния за района рид Калугера, който пък се отделя на юг от другия най-висок връх в района - вр. Баба. В миналото от края на селото покрай Буновчица на север били разположени многобройни воденици и тепавици, задвижвани от водната сила на реката. Днес следите на някои от тях все още се виждат на много места край пътя, предимно по десния бряг на реката.

Първата планинска местност, която пътят пресича на около 50 м. на север от ж.п. моста, се нарича Улувичин камък. Тук преди имало скала, която приличала на нощната птица улулица. Сега скалата не съществува, но местността все още носи нейното име. За сметка на скалната улулица, днес в местността може да се види друг природен феномен - скалите вдясно от пътя са изваяни от стихиите във формата на две конски копита. Срещу Улувичин камък, от западната страна на реката, се намират останките на Владиковата тепавица, върху които е построена малка частна вила. В момента това е единствената сграда в долината на Буновска река. На север от местността Улувичин камък пътят продължава водоравно и по права линия на север, като минава под огромна, изсечена заради него скала, носеща името Соколов камък. Скалата е висока към 80-90 м. и е широка около 50-60 м., а името й идва от соколите, които в миналото свивали гнезда върху нея. Над Соколов камък се е надвесил страничният рид Крапчовица /крап - желязна руда/, който се отделя от билото на Стойков рид и се насочва на югозапад към р. Буновчица. На западния бряг на реката срещу Соколов камък някога се намирала Маргитовата воденица, като от Гълъбец към останките й се спуска суходолът Гергинов валог. В миналото долът бил покрит с цветето гергина, а днес е залесен с букова гора. На север от Соколов камък и пак от западната страна на реката се вижда още един суходол - Саовското дере.

20 мин. след последните къщи на селото и на около 500-600 м. на север от Соколов камък се достига до местността Люляча /Люлеча/, в която е изграден кът за отдих от дясната страна на пътя /30 мин. след началото/. Кътчето за отдих включва чешма, заслон и беседка. Местността над Люляча е камениста и в нея са разположени един над друг още няколко скални феномена, сред които Дядонедков камик, Близнаков камик и Гръбльов камик. Тук от западната страна на реката срещу Люляча се простира обширната Черковна кория, стопанисвана доскоро от църквата на селото. От изток към полянката Люляча се спуска едноименният дол Люляча, който е тесен, с много стръмни склонове и от него няма излизане, освен откъм реката. Понеже от дола не може да се излезе, навремето местните воловарчета натирвали воловете си в него, за да пасат там на спокойствие и без надзор. След това децата си играели по цял ден край днешния кът за отдих, а надвечер извеждали воловете от дола и ги подкарвали обратно към селото. 5 мин. след заслона се пресича местността Самара, в която се подминава нисък каменен бараж на реката /35 мин. общо/. На изток и нагоре от него остава местността Площакова нива, а на запад е Вигнището, в което навремето, както личи и от името му, топили руда. На север от тях и 10 мин. след първия бараж по реката се достига до местността Шукеров камък, където над реката е изграден още един, много по-висок бараж, от който водите й падат като водопад /45 мин./. Веднага след този бараж се навлиза в просторно долинно разширение, в което е водослива на Буновска река с най-големият й ляв приток - река Бучкатска /50 мин./. Денивелацията от с. Буново до втория бараж е едва 50 м.

Въпреки възловото място което заема, местността тук няма име. От западната й страна към водослива на реките се спуска ридът Чеширковец. Билото на този рид е посипано с червени скали, от които в миналото буновските селяни дялали кремъци. По билото на Чеширковец се откроява една много стръмна местност, наречена Трепетликата, както и една почти отвесна скала, носеща името Дренов камък. От поляната при водослива се открива панорама в североизточна посока към най-високият местен връх - Баба, надвесен над долината на р. Бучкатска.

При сливането на реките Буновска и Бучкатска черният път се разделя на две. Оттук единият му край продължава покрай Буновска река на север, като натам се виждат няколко оградени имота, а другият край завива по долината на р. Бучкатска на изток. Долините на двете реки са разделени от късия рид Каменни поляни, който се отделя от главното било на планината при крайната цел на маршрута - местността Хаджийца. Хижа Чавдар, до която трябва да се достигне, се намира в горната част на този рид, като оттук към нея може да се продължи по няколко начина. Първият е по черния път, следващ долината на Буновска река. Пътят върви покрай реката само до местността Манастира, след което изоставя долината й, качва се на рида Каменни поляни и по него се насочва към х. Чавдар. Вторият начин е по черния път, следващ долината на р. Бучкатска. По нея пътят върви известно време на североизток, след което завива в обратната северозападна посока, пресича долината на Малката река /десен приток на р. Бучкатска/ и също се качва на рида Каменни поляни. Малко под хижата двата пътя се събират, така че оттук е все едно по кой от тях ще се продължи. Понеже пътищата са широки, изкачването към хижата по тях става без никакво напрежение, но затова пък много се заобикаля. При хубаво време и липса на дълбок сняг оттук към х. Чавдар е най-добре да се продължи по третия начин, като се следва пряка туристическа пътека, трасирана по билото на рида Каменни поляни.

Ако за изкачване към хижата се избере туристическата пътека, тогава при водослива черният път се изоставя. Добре маркираната пътека започва от самото подножие на рида Каменни поляни, като веднага влиза в гора и стръмно се насочва на североизток към първото възвишение по билото му. Това възвишение, както и цялата местност в най-долната част на пътеката, се наричат Орляк. В началото на изкачването особено впечатление правят асиметричните склонове на рида, като наклонът по тях към Буновска река на запад е много по-малък в сравнение с този към Малката река на изток. Лъкатушейки по билото на хребета, пътеката пресича възвишението Орляк и 20 мин. след началото си при водослива достига до черния път, идващ откъм Буновска река /70 мин./. От водослива до разклона се върви все през гори, като оттук нагоре се пресичат и на няколко просторни поляни. По тях природата е натрупала грамади от натрошени камъни, откъдето идва и наименованието на рида Каменни поляни. В гората и по поляните пътеката се следва лесно, а и маркировката й е достатъчно гъста, така че опасност от изгубване няма. След първия разклон стръмнината по билото постепенно намалява, като нагоре пътят се пресича на още 4-5 места. Освен, че пътеката става по-равна, но и оставащата до хижата денивелация може да се преодолее още по-плавно, ако след първото излизане на пътя се продължи нагоре по него.

Над първите Каменни поляни пътеката достига по билото на рида до откритата местност Езерото, в която някога наистина имало езеро. Сега то е пресъхнало, но от него все пак са останали няколко малки локви. В миналото водите на езерото се оттичали по Козаревото дере към Буновска река на югозапад, като днес склонът натам е зает от мочурливата местност Жулеви шамаци /шамак - заблатено място/. Над поляната Езерото пътеката пресича пътя на още няколко места и навлиза в обраслата с разредена гора местност Рогачови поляни. Разстоянието от първото пресичане на пътя над възвишението Орляк до последното в Рогачови поляни се изминава за 20 мин. /90 мин./. Над последната поляна пътеката преодолява с по-слаб наклон още една заблатена местност - Генчовски шамак. Тук сред дърветата от дясната страна на пътеката остава чешма, под която също се вижда малко блато. Почти веднага след чешмата пътеката се изкачва до хижата, като от последното пресичане на пътя до сградата й се върви още около 20 мин. /110 мин./. Хижа Чавдар е построена в покритата с вековна букова гора местност Вихрушки поляни, до извор с изобилна студена вода. Разликата във височината от водослива на реките Буновска и Бучкатска до хижата е около 470 м.

От х. Чавдар към главното било на планината се продължава в североизточна посока през изключително красива и силно разредена букова гора. Нагоре вече се върви по Хайдушката пътека, като по нея се пресичат до края на гората още няколко по-малки поляни. Първата от тях се нарича Полицата и до нея се достига само 5 мин. след х. Чавдар /115 мин./. В горният край на поляната се намират останките на историческата Буновска мандра, край която през 1867 г. се състояла битката между обединените чети на Панайот Хитов и Филип Тотю и преследващата ги турска потеря от гр. Златица. Полицата са всъщност няколко поляни, подредени една над друга, като полици на шкаф. Тук вдясно и на изток от пътеката остава най-горната част от дълбоката долина на Малката река, заета от местността Марковец. От Полицата се продължава вече по черен път на север, като след 10 мин. се достига до поляната Китката, на която е изградена чешма /125 мин./. При Китката пътят променя посоката си на североизток, влиза за кратко във вековна букова гора и след няколко минути достига до трета поред поляна - Редежа /редеж - разредена от сеч гора//130 мин./. Другото наименование на местността е Верижка поляна, което означава същото като Редежа - разредена от сеч гора. След поляната Редежа се върви още 5 мин. на североизток и се излиза над горския пояс в билната местност Хаджийца, която представлява огромно, елипсовидно и напълно голо плато /135 мин./. По него край пътеката стърчи само едно единствено самотно дърво, кръстено от туристите Заешкият храст.