47.3. гр. Етрополе-вилно селище Елен-Дебелия рът-Етрополските зъбери-седловина Пряслупа

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

47.3. гр. Етрополе-вилно селище Елен-Дебелия рът-Етрополските зъбери-седловина Пряслупа - качване

Денивелация - 1100 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 18.9 км.

Маркировка: от гр. Етрополе до главното било - частично маркиран в горната част на рида Дебелия рът, от излизане на главното било при Етрополските зъбери до седловина Пряслупа - бяло-червено-бяло и ЗКМ

Изтегли: GPS-трак

Първата част на прехода - от град Етрополе до вилно селище „Елен“, е подробно описана в предишния маршрут 47.2. От южните квартали на селището, наричани Горни град /или Горни край/, се поема по трасето на Златишкия проход водоравно и на югоизток, като се върви срещу течението на река Малки Искър /Малък Искър/ - граница на старопланинските дялове Етрополска планина и Златишко-Тетевенска планина. Веднага след края на Етрополе пътят навлиза в красиво долинно разширение на Малки Искър и преминава покрай свързаната с превземането на България от турците равна и гола местност Бой поле, в която по предание местните българи дали последно сражение преди градът им да падне под ударите на завоевателите. В този участък се подминават последователно няколко оставащи вдясно по посоката на движение производствени сгради и отделни къщи, а вляво пък се вижда на голямо разстояние напред постоянно извиващия дълъг рид Заногата /Черновръшки рид/, чиято най-долна част е карстова и в нея бликат даващите началото на многобройни потоци извори Кърчин, Сърбин, Кривол и Еминчец. 40 мин. след началото на прехода се достига до простиращите се край реката местности Пупчалиите и Баш Самоков, в които през Античността се извършвала преработката на добита в планината над Етрополе богата на метали руда. Тук край пътя блика още един извор - Пунчовци, дал названието си на разположената в наши дни край него Пунчовска махала /Пунчалийци//от родовото име Пунчо, а то видоизменено от Паун/. От Баш Самоков Златишкият проход продължава все така покрай реката водоравно и на югоизток и покрай водоскоците й извежда след още около 20 мин. до разклон в северния край на построеното наскоро вилно селище „Елен“ /60 мин. след началото/. На това място от новото трасе на вървището се отделя стар, тесен и вече доста поизровен от стихиите бивш асфалтов друм, който завива вдясно към самото корито на Малки Искър и към входа на вилното селище. От разклона се продължава по изоставения път към пазените с висока каменна ограда нови къщи, като след не повече от 200 м. се достига до голяма чешма в техния южен край. Тук асфалтът почти свършва, а към крайната цел на маршрута се продължава по черен път, доближаващ се все повече до реката. На югоизток почвеното шосе навлиза в пояс от гъсти широколистни гори, подминава оставащата на запад местност Дядовото Боцево с течащия през нея едноименен поток и пресича район, в който водите на Малки Искър са заливали многократно трасето му и са отнасяли големи части от него.

5 мин. след вилното селище се подминава масивно бетонно водохващане, оставащо вдясно от пътя, а след още толкова минути се достига и до водослива на реките, които образуват Малки Искър - Невижда /нарича се така, защото коритото й е плътно залесено с гъсти гори/ и Негарщица /Негърщица//от латинското негро - черен, тъй като при валеж и снеготопене водите й стават мътни//70 мин. общо/. Местността тук представлява покрит с по-нов асфалт заоблен площад и носи наименованието Смесите, заради смесването /сливането/ в нея на двата потока, а между техните корита остава ридът Кацамар /Пряслупа/, отделящ се от главното било на планината при крайната цел на маршрута - седловина Пряслупа /Бешбунар/. В древността точно на това място били разположени старите етрополски мини, използвани още от времето на траките, а изкопаната от тях руда била преработвана на север в споменатата вече местност Баш Самоков /името й идва от думата самоков - воден механизъм с голям чук за обработка на руда/. В наши дни на юг от местността, малко над нея и все още скрит зад гъстите гори, се намира кратерът на огромния съвременен открит рудник Елаците, който е най-големия от този тип на Балканите. Освен рудните залежи обаче, през турското робство в един дол в близост до Смесите било експлоатирано и значително находище на сол, така че това място се оказало много богато и особено важно за тогавашната икономика на Етрополе. Именно заради безценните природни ресурси, още в най-дълбока древност от билото на Балкана към водослива на Невижда и Негарщица се спускали и няколко пътя - Златишкият проход от югоизток, идващият от юг по билото на рида Кацамар едноименен проход Кацамар, както и още един път, който слизал от югозапад. Този трети поред стар друм започвал от сегашните пирдопски села Мирково и Буново, изкачвал се до върха на Етрополска планина между най-високите й върхове - Баба /Етрополска Баба, Буновска Баба//1787 м./ и Говедарника /Мара гидия, Мара гидик, Напоя//1790 м./ и от тях се спускал плавно до Смесите по един от най-дългите и основни местни ридове - отделящият се от вр. Баба в посока на р. Малки Искър Дебелия рът /Дебелорътски хребет/. Названието на третия път останало неизвестно за историята, но в наши дни името му може да бъде косвено изведено от един от върховете, покрай които той преминава - Мара гидик /т.е. Марин проход//друг подобен древен презбалкански друм със същото наименование се намира на изток оттук между сегашните градове Калофер и Априлци/. Заради почти изцяло запазеното древно трасе на това вървище, плавността на наклона по Дебелия рът и невероятните гледки от оголените му склонове, както и заради това, че понастоящем пътят по рида Кацамар е препречен от ямата на рудник Елаците, по-голямата част от оставащото разстояние по настоящия преход преминава почти изцяло по Мариния проход.

В местността Смесите се достига до втори разклон, при който се завива надясно, навлиза се в много по-тясната и усойна долина на Негарщица и покрай Кацамар и Дебелия рът се продължава срещу течението на реката на югозапад. 5 мин. след разклона се подминава второ масивно бетонно водохващане вдясно, а вляво и от другата страна на потока се отделя широка пътека, която се изкачва към рудник Елаците и към върха на планината /75 мин./. В близкото минало именно по това вървище ставало изкачването от гр. Етрополе към билото на Балкана и разположената от другата му страна хижа Мургана, а част от трасето му е описано в маршрут 45.2. След водохващането се върви още няколко минути покрай Негарщица, като черният път описва два по-резки завоя и извежда пред входа на съвременна мина, част от рудник Елаците /80 мин./. Отворът на мината се вижда вляво от пътя, а пред портала й са поставени охрана и табели, забраняващи влизането. 5 мин. след този обект се достига и до нов водослив, този път на реките, които образуват Негарщица - спускащата се от запад Влайковица /истинското й име всъщност е Влайкьов дол/ и достигащата до тук от юг Елашка река /Елашки дол//85 мин./. Двата потока са разделени от ридът Даскалските ливади, който се отделя на североизток от най-високия връх на Етрополска планина - Мара гидия /Говедарника/. Преди и след водослива пътят пресича последователно по два моста първо обединената река, а след това и Влайковица, като между двете съоръжения се подминава разклон, при който от главното шосе се отделя вляво и на юг по-рядко използван второстепенен друм. Това разклонение също води към рудник Елаците, но може да се ползва само от туристи, тъй като в началото му е поставена заключена метална бариера. От тук се продължава по главния път на североизток, като наклонът нагоре постепенно започва да расте все повече и повече. След пресичането на реките пътят се качва на Дебелия рът, описва по него голям S-образен завой, преминава покрай малка кариера за добив на пясък вдясно и след около 15 мин. излиза на поляна, при която завива на запад. На това място от основното почвено шосе се отделя още едно изоставено разклонение, водещо също на юг към рудника /100 мин./. При поляната друмът достига до коритото на р. Влайковица и го следва за известно време, но скоро се отделя от него и поема на северозапад. По-нагоре се подминават още два разклона, като и при тях се продължава пак по основния черен път, а 20 мин. след поляната се излиза и на главното било на Дебелия рът /120 мин./. От гр. Етрополе до тук са изкачени неусетно общо около 500 м. височина.

На билото на Дебелорътския хребет се достига до разклон в началото на папратливата поляна Мамучуковото, която е разположена вляво от пътя и чието име е с напълно неизяснена етимология /прозвището на един сибирски хан е Мамучук, което на тюркски означава вълчи/. В тази местност основното шосе слиза от северната страна на рида, докато към поляната се отделя негово широко разклонение. Тук по-често използваният край на друма се напуска и към върха на планината се продължава по разклонението, следващо билото на рътлината. От това място до подножието на извисяващия се пред очите връх Малка Баба /1683 м./ дългият и прав гребен на Дебелия рът е зает от няколко обширни поляни, които носят сборното наименование Говедарника и са разделени помежду си с тънки ивици широколистна гора. При най-ниско разположената от тях се откриват и първите по-пространни гледки по маршрута, тъй като Дебелия рът е основен за район, доминира над околността и панорамата от него е във всички посоки. След изкачването до Говедарника зад гърба остава дълбоката долина на р. Малки Искър с рида Заногата зад нея, а на юг е правата също както и Дебелия рът долина на р. Влайковица, иззад която надничат един над друг рида Даскалските ливади и главното било на Балкана. Натам основният гребен на Стара планина е назъбен с няколко отвесни скалисти връхчета, наричани в миналото Зъбите, а днес носещи по-модерното название Етрополските зъбери. Местността на север към гр. Етрополе пък е заета от многобройните дълги и ниски ридове Ралници /Ралиници/, повечето от които са покрити почти напълно с гъсти гори. Най-интересен от всичко обаче е оставащият на запад и в дъното на целия пейзаж куполовиден вр. Баба, изшиленото теме на който е белязано с висока метална антена. След излизане на обзорното било на Дебелия рът се продължава през покриващите го криви поляни почти водоравно на запад, като в този участък се напредва много бързо, а за ориентир служи открояващата се точно пред погледа остра гърбица на вр. Баба. По гребена на рида се пресичат за около 25 мин. първата и втората поляни от поредицата на Говедарника и над тях се достига съвсем скоро до едно от най-красивите места по маршрута. Това е изоставена къща на третата поляна - вероятно бивш горски дом, разположена изключително романтично в края на малка горичка от няколко високостърчащи над терена „плачещи“ брези /145 мин./. Освен, че е очарователно, кътчето е и с особена важност за прехода, тъй като при него се събират и пресичат няколко черни пътя, а вляво от сградата на горския дом има изоставени овчарници и голяма чешма.

Преди руините на къщата обаче, първо се пресича черният Мечкоборски път, идващ от разположената на север едноименна местност Мечкобор и слизащ на юг към р. Влайковица. От разклона с този друм се продължава по билото на рида на югозапад, преминава се покрай сградата на бившия горски дом и разположената зад нея дървена стопанска постройка и в близост до поредната горичка се достига до ново раздвояване на пътя. Оттук единият му край се спуска на югозапад към вековната двестагодишна гора Влайковица, заемаща района около изворите на едноименната река, а другият следва билото на Дебелия рът на запад. Напред се продължава по десния край на пътя, който навлиза във вековна букова гора и веднага започва да се изкачва много стръмно през нея. Сред гигантските дървета изведнъж се появява бяло-жълтата маркировка на Екопътека „По стъпките на Бенковски“ /Стойкова пътека/, свързана с историческите подвизи на водената от този войвода Хвърковата чета по време на Априлското въстание /150 мин./. Белязаното с нови туристически знаци вървище започва от руините на разположената от другата страна на Малка Баба Етрополската мандра, изкачва се от нея до темето на върха, слиза от там по Дебелия рът и Мечкоборския път до местността Баш Самоков и, като пресича р. Малки Искър, продължава на изток към етрополските села Ямна и Рибарица. След достигане до маркировката се продължава по нея с все така стръмно изкачване на запад, като нагоре се пресичат още две по-малки поляни. Началото на първата от тях е белязано с голямо паднало дърво, а в нейния край пътят се разделя на четири. Тук маркировката е поставена по най-левия /най-южния/ път, затова се продължава по него, като по-нагоре той пресича още една последна по-малка полянка и навлиза в обширна ивица гора. Сред дърветата пък прави впечатление, че докато по поляните друмът е частично заличен от времето, в гората трасето му е добре запазено, макар вече да се е стеснило от растителността до тънка пътека. Всичко това, заедно с бившата ширина на вървището, правото му като по конец трасе, подпирането му с камъни и дълбокото му вкопаване в склона, би могло да ни наведе на предположението, че точно това са останките на стария римски друм Марин проход, спускащ се от вр. Баба към местността Смесите. След последната поляна наклонът по пътеката постепенно намалява, а трасето й слиза от южната страна на рида и продължава да следва билото му, но вече малко под него. Някъде тук смесената до този момент стара гора става изцяло букова и силно се разрежда, а през нея, и 25 мин. след появата на жълтата маркировка, се излиза окончателно над дърветата /175 мин./. От руините на горския дом до тук са изкачени още около 250 м. височина.

След излизането над горския пояс се продължава водоравно и на запад през невероятно красивото, влажно и голо пасище Млаката /млака - блато/, представляващо огромен казан, заобиколен от три страни с високите куполи на Малка Баба, Баба и Мара гидия. От това място напред и докъдето погледът достига поляните на Млаката и околните склонове на планината са напълно голи и покрити само тук-там с по-ниски треви и хвойни. Точно от тези оголени и блатисти местности водят началото си няколко потока, които са дали името Млаката и които се събират в буковата гора под местността като във фуния, пропадат стръмно надолу и дават началото на Влайковица. Названието на реката пък, както и това на околните гори, идва от тракийското влахнина, означаващо пасище, като заради тази дума в миналото пастирите по нашите планини били наричани власи, а на някои от тях били давани и умалителните имена Влайко и Влахко /т.е. Пастирко/. Топонимът Влайковица напълно кореспондира и с наименованията Говедарника на близкия връх и на поляните по-долу, както и на разположената зад темето на Малка Баба местност Каракачански говедарник /тракийските овчари-каракачани също се самонаричат влахос/. Друго интересно за района на Млаката е това, че в началото на 20-и век по източните склонове на върховете Баба и Камишов камък /1377 м./ били открити богати рудни залежи. Тогава група предприемачи поискали от държавата да ги експлоатира, като за целта дори учредили специална концесия с името Богатство. В последния момент обаче парите за новия рудник не стигнали, концесията била прекратена и така, съвсем случайно, природата край вр. Баба била запазена.

10 мин. след излизане над гората пътеката достига до нов разклон, от който по много тънко вървище жълтата маркировка завива към вр. Малка Баба, изкачвайки се по интересен склон, целият покрит със специфично натрошени сивкави скали /навярно точно те са пълни със споменатите по-горе полезни изкопаеми//185 мин./. От това място се продължава без маркировка по основната пътека водоравно и на югозапад, като няколко минути по-късно се преминава над руините на масивен овчарник - вероятно Шаламанов егрек, разположен вляво и долу до гората, на около 200 м. южно от пътеката. След него се завива постепенно на юг през Млаката, заобикалят се долните склонове на върховете Малка Баба и Баба, както и разположената между тях обширна седловина Шишков преслап, и се пресича цялата изворна област на р. Влайковица. 15 мин. след изоставяне на жълтата маркировка пътеката достига отново до гора, над която вече е самото главно било на планината и по-точно широката седловина Равнището, разположена между върховете Баба и Мара гидия /200 мин./. При достигане до дърветата обаче, пътеката не навлиза сред тях, а продължава да се изкачва към върха на Балкана, движейки се по границата с поляните. Вляво от тук остава долината на р. Влайковица, от дясната страна са голите и стръмни източни склонове на вр. Баба, а на главното било пък, и точно над гората, се вижда отдалеч едно по-особено тясно и ниско проходно място /може би именно то е дало името Марин проход на върха/, разположено под западния склон на Мара гидия. Вървището се насочва точно към него, завива на югоизток и след около 15 мин. достига до подножието му /215 мин./. Тук пътеката се разделя отново на две, като единият й край се насочва нагоре към превала на прохода при главното било, докато другият продължава водоравно на югоизток, траверсирайки северните склонове на вр. Мара гидия.

От разклона в разположената под главното било на Балкана местност Млаката към крайната цел на маршрута може да се продължи и по двата края на пътеката. Местностите по билото на планината обаче са добре известни, затова безкрайно по-интересно би било да се обходят северните й склонове, още повече, че на голямо разстояние напред те са напълно голи. Поради тази причина, от разклона се продължава по основната пътека на югоизток, като по нея първоначално се пресича оголения северен скат на Мара гидия. Тук от върха към Влайковица се отделят два ясно обособени рида, които са съвсем различни един от друг. Първият от тях е къс, много стръмен и завършва с внезапно пропадане към най-горната част от долината на реката, а по билото му се забелязва плитка седловина, до която стърчи особено красив заоблен скалист връх. Вторият рид пък е дългият Даскалските ливади, който постепенно завива на североизток и плавно се спуска към водослива на реките Влайковица и Елашка. От разклона под главното било пътеката се насочва първо към плитката седловина на по-късия рид, като преди нея пресича буен поток. В миналото малките рекички около Мара гидия били използвани за напояване на пасящите наоколо стада с говеда, откъдето дошли и другите наименования на върха - Напоя и Говедарника. 15 мин. след разклона под гребена на планината пътеката достига до по-късия рид, като се изкачва до характерната плитка седловина на билото му /230 мин./. От скалистия връх вляво от нея пък се открива смайваща панорама към целия изминат път до тук. Виждат се долините на реките Малки Искър и Влайковица, поляните около изоставения горски дом, огромния казан Млаката с надвесените над него върхове Баба и Малка Баба, по-голяма част на Дебелия рът и гр. Етрополе в далечината. От това място пътеката продължава на югоизток, пресича още един по-буен поток, качва се след няколко минути на билото на Даскалските ливади, и спускайки се от него на югоизток, достига до Елашката река /най-високо разположения от всички начални притоци на Негарщица//240 мин./. Потокът извира от североизточните склонове на вр. Мара гидия и по много стръмен и прав улей се спуска стремглаво надолу към дупката на открития рудник Елаците. От мината пък са струпани табани с изхвърлена излишна земна маса направо в долината на реката, като част от тях са изсипани дори и в коритото й. Началните притоци на Елашката река /Негарщица/ отделят Даскалските ливади от няколко по-къси и стръмни рида, които водят началото си от главното било на планината между върховете Мара гидия на запад и Челопешка Баба /1722 м./ на изток, а тяхното общо наименование - Елаците, се е прехвърлило и на близкия рудник.

След пресичане на началния приток на Негарщица пътеката се качва на първия рид от групата на Елаците, наречен условно Елак 1, и продължава на югоизток по склоновете му, като обхожда доста труден за пресичане терен. Тук вече се върви през масив от много гъста хвойна, под която се появяват и големи камън, а движението се забавя допълнително от тясната пътеката, трудно проследима на отделни места. При Елак 1 вр. Мара гидия е напълно заобиколен, затова над пътеката се появяват скалите на първия от Етрополските зъбери - Мирковските скали, отличаващ се със закрепената на челото му висока бяла антена. Тя, както и разположената от южната страна на Мирковските скали масивна сграда, вероятно обслужват близкия рудник Елаците. По стръмните склонове на тази част от планината пътеката продължава за още известно време да заобикаля водоравно главното било от север, но вървенето по нея е вече бавно и мъчително. Ако се продължи по вървището напред, ще се достигне до буковия лес Кюмюрорман /Въглищна гора/, простиращ се по билото на следващия къс хребет - рид Елак 2 /Тънкия борун/. Тази местност обаче е без панорама, а освен това се намира и под Етрополските зъбери, като така се губят гледките и към тях. Поради това, след като пътеката се качи на Елак 1, е най-добре тя да бъде изоставена и направо по склоновете на рида да се достигне до близкото главно било на планината. В неговата южна посока се пресича бавно пояс от големи камъни и гъста хвойна, неслучайно наречен Ямата, преминава се покрай самотно дърво и 30 мин. след Елашката река се излиза на гребена на Балкана /270 мин./. Мястото, което се достига, е плитка седловина, разположена между Мирковски скали от запад и втори безименен зъбер от изток. След изкачването до нея се продължава по билото на планината на изток, като се следва маркировката на туристическата пътека Ком-Емин /КЕ/. На изток оттук вървището пресича Етрополските зъбери първо през местност, носеща наименованието Просяката /в някои пътеводители мястото е наречено дори Просяка/. Топонимът, обаче, е доста често използван в планината над Етрополе, като две местности с подобно имена се намират и на стоящия на изток оттук рид Заногата. След плитката седловинка Просяката за по-малко от 30 мин. се достига в източна посока до последния, най-източен етрополски зъбер - вр. Челопешка Баба, като от Млаката до него са изкачени още около 200 м. височина /300 мин./. От темето на върха следва стръмно спускане по каменист терен, като след няколко минути се достига и до крайната цел на маршрута - възловата седловина Пряслупа /310 мин./. В наши дни при нея от билото на Балкана се отделят няколко важни пътеки, водещи на югоизток към х. Мургана, на изток към хижа Кашана и на запад към хижа Чавдар. От седловината може да се слезе по трасето на прохода Кацамар на юг към селата Мирково и Челопеч, както и на североизток към гр. Етрополе. Край Пряслупа извират и няколко потока, един от които е даващата началото на Малки Искър река Равна.