22.3. гр. Калофер /местност Паниците/-Русалийска пътека-седловина Русалиите

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(2 гласа)

22.3. гр. Калофер /местност Паниците/-Русалийска пътека-седловина Русалиите - качване

Денивелация - 1050 м., време на движение - 4.00-4.30 м., разстояние - 11.5 км.

Немаркиран. В частта от м. Долна Заграденица до вр. Юрушка грамада - ЗКМ

2014-03-14 093801

Изтегли: GPS-трак

В маршрути 22.1 и 22.2 са обяснени подробно двете популярни пътеки, които започват от калоферския курорт Паниците и водят към най-често посещаваните туристически обекти над него - вр. Ботев и х. Рай. Наред с тях, от курорта може да се предприеме и един малко по-необичаен преход към разположената в близост до хотелите му местност Русалиите /Русалийски гробища/, като се ползва трасето на древния римски път Марин проход /и по точно по неговото югоизточно разклонение Русалийската пътека/. В този преход интересните и живописни места по маршрута се допълват с обхождането на планината по стар исторически път, а изкачването към главното й било се осъществява по огромния и свръхсложно разчленен рид Пилешки полог, явяващ се вододел между две от най-големите ни и пълноводни старопланински реки - Тунджа и притокът й Тъжа. Чрез дълго извиване по няколко странични рида старият Марин проход се изкачва от курорта Паниците на север, преминава през почти напълно гола и леснопроходима местност и достига до възловата седловина Русалиите. Заради пресичането на тази особено важна, кръстопътна и високо разположена в планината седловина, Русалийската пътека се е сдобила в миналото с нейното име. От Русалиите старият друм слиза към главното било на планината, прекосявайки го през далеч по-плитката седловина Табиите /Пресяката, Загорската кула, Тъжанския превал/. Това че Марин проход има две южни разклонения и че слиза към своя превал, вместо да се изкачва към него, породило в миналото множество горещи препирни както по отношение на височината на пътя, така и по отношение на мястото на неговия превал. Освен тези проблеми, спорни и противоречиви се оказали още и наименованието на прохода, както и границите на рида Пилешки полог, по склоновете на който се изкачва пътят към върха на планината. Всичко това налага, преди да се премине към по-детайлното обяснение на маршрута, да се дадат повече разяснения и да се направят някои допълнителни уточнения както за самия Марин проход, така за структурата на планината в частта й, през която пътя преминава.

Марин проход

Марин проход /Мара гидик/ е един от най-високите проходи, пресичащи Централна Стара планина - 1560 м. В древността от северната страна на планината старият друм имал само едно трасе, което започвало от днешните квартали Острец и Ново село /Загоре/ на съвременния град Априлци. От тях пътят се изкачвал на юг чрез множество по-дълги серпентини /наричани от местните Кривините/ и достигал до главното било на планината при седловина Табиите. Там трасето му се раздвоявало, като единият му край се насочвал на югоизток към близкото село Тъжа /затова и този край на пътя се нарича Тъжанската пътека/, докато другият водел на югозапад към местността Русалиите /затова и името му е Русалийската пътека/. Така идващият от север друм свързвал областта Мизия едновременно и с двете големи подбалкански котловини - Казанлъшката и Карловската, разположени от южната страна на планината. Обикновено сме свикнали да наричаме всички по-стари пътища римски, вероятно защото строителите им били най-вече римляните. В случая обаче, Марин проход бил добре известен и широко използван още от най-дълбока древност. Това доказват както множеството тракийски крепости, изградени още през 5-и в. пр.н.е. покрай трасето на пътя, така и преминаването по него през 3-и в. пр.н.е. на келтите в техния победоносен завоевателен поход на юг към областта Тракия.

За да наблюдават и охраняват Марин проход, още в онези времена траките построили край трасето му няколко по-големи крепости. Най-важната и известната сред тях се намирала от северната страна на Балкана, на темето на връх Острец /1033 м./, извисяващ се в близост до едноименния квартал на гр. Априлци. Крепостта била във визуална връзка на юг с едно по-малко кале /което също охранявало планинската част на прохода и което се намирало на самия му превал Табиите/, както и с три други твърдини, разположени на север - Зелени град над централната част на гр. Априлци, крепостта над квартала му Зли дол и Калето, издигащо се над близкото село Скандало. Освен от непристъпните канари, върху които било изградено, съоръжението било защитено допълнително и с няколко високи бойни кули, както и с още една по-малка крепост, разположена на съседния Соколов връх /930 м./. През Античността пътят се раздвоявал под самата крепост, отправяйки се едновременно по долините на реките Видима и Росица на североизток и на северозапад към Севлиевското и Троянското краища. Въпреки добрата си защита обаче, през 3-и в. пр.н.е. крепостта все пак била превзета и унищожена от келтите точно при победоносния им поход към областта Тракия. Понеже на юг от билото на планината проходът се разклонявал, затова и от тази страна на Балкана траките изградили покрай трасетата му още две по-големи крепости. Югозападното разклонение на прохода /Русалийската пътека/ било охранявано от крепостта Звъниград /според някои източници тази крепост била издигната през Средновековието, а не по време на траките/, построена в долината на Бяла река /Звънуша/, а югоизточното /Тъжанската пътека/ било пазено от крепостта Манастира, разположена в близост до мястото, при което р. Тъжа излиза от планината. С охраната на прохода е свързано и наименованието на ридът Стражата, който се намира приблизително по средата между долините на двете реки.

Дошлите в началото на новата ера по нашите земи римляни продължили да използвали важния път през планината, като го покрили с калдъръм /Феликс Каниц споменава за каменна пътека/ и го затворили със специална порта, която, според братя Шкорпил, се виждала на превала на прохода чак до края на турското робство. Константин Иречек също споменава за калдъръмен път, който според него бил пазен от южната си страна с три крепости. Хайнрих Барт пък пише изрично за римски път, по който се стигало от Казанлъшкото поле до Ново село за 6 часа, а до Ловеч за 10 часа. По време на римското владичество Марин проход бил наричан Пътят на цар Траян, докато сегашния Троянски проход /строен по времето на император Нерон/ бил известен като Военният път. Тогава в границите на Стара планина римляните построили по трасето на Марин проход под формата на пътни станции три големи крепости /точно по същия начин тогава били построени три пътни станции-крепости и по планинското трасе на Троянския проход/. Първата от пътните станции в планинската част на Марин проход била издигната от южната страна на Балкана над останките от по-старата тракийска твърдина Манастира, като запазени следи от стените й личат и до днес на северозапад от с. Тъжа. Втората пътна станция била разположена малко под билото на планината в близост до сегашната хижа Тъжа. Тази станция се наричала Манастирчето /защото била частично възстановена от монасите на тъжанския манастир по време на османското владичество/ и се ползвала от пътниците по Мариния проход чак до средата на турското робство, когато била повторно и безвъзвратно унищожена. В наши дни част от руините й могат да се видят все още точно до мястото, при което туристическата пътека Ком-Емине пресича р. Тъжа. Третата пътна станция се намирала от северната страна на планината, под къщите на днешния гр. Априлци, вероятно в района на разположената на север от вр. Острец махала Боголонта. По същото време римляните възстановили и унищожената по-рано от келтите крепост на вр. Острец, като за по-добра защита я изградили умишлено във формата на квадрат. Според запазени в гр. Априлци предания, в римската крепост на вр. Острец се криели хора дори и след началото на османското владичество, като турците знаели за тях и затова наричали твърдината Остеридж-и-Кебир /т.е. град Острец/.

Освен от по-големите крепости, в онези години планинското трасе на пътя било пазено и от няколко по-малки наблюдателни кули, както и от една дема /крепост от типа преградна стена/, изградена на превала на прохода в малко по-късен период /през 6-и в. по времето на византийския император Юстиниан/. През римската епоха, освен с поставянето на калдъръма и портата и изграждането на множество крепости и кули покрай пътя, се усложнила допълнително и неговата структурата, като от трасето му били спуснати на север и на юг още две по-слабо използвани странични разклонения. Първото от тях - Кръвенишката пътека - се насочвало от главното било на планината на североизток, спускало се по рида Мусин дял директно към долината на р. Росица и било пазено от разположената на връх Росоватец /1991 м./ крепост Градът, а второто - Робовата пътека - извивало на юг от х. Тъжа, преминавало покрай връх Малката Козя стена /1708 м./ и достигало до Русалийската пътека в местността Долна Заграденица. Последната и най-нова крепост покрай пътя била изградена по време на Освободителната война от турците, които, опасявайки се от руско пресичане на планината през прохода, го обезопасили, изграждайки на превала му табия /укрепление/ от множество окопи, валове и траншеи. Точно тази табия дала и сегашното наименование на превала на пътя.

Въпреки че югоизточното разклонение на пътя /Тъжанската пътека/ се изкачвало по-нависоко в планината, по време на римското владичество именно то било по-често използваното, тъй като в онзи период с. Тъжа било главен политически, икономически и административен център на цялата Казанлъшка котловина. Югозападното разклонение на прохода пък /Русалийската пътека/, станало особено популярно към края на турското робство, най-вече заради бурното развитие на производството, търговията и занаятите в големите и възникнали съвсем наскоро населени места от двете страни на пътя - гр. Калофер на юг и Ново село /Загоре/ на север. За да охраняват натоварените с калоферски гайтани и шаяци кервани, турците изградили тогава покрай стария друм две нови наблюдателни кули, в които била настанена постоянна стража. Първата от кулите - Калоферската - била издигната от южната страна на планината в средата на рида Пилешки полог, а втората - Загорската - била разположена на превала му в местността Табиите. По онова време, освен от керванджиите-търговци, Русалийската пътека се ползвала често и от групите на загорките /загорки-романки/ - живеещи от северната страна на планината жени, които ходели в началото на всяко лято в Тракия /Романя/ на коситба, както и от русалците - рудокопачи, които, срещу известни привилегии, работели за определен период от време без пари в рудниците на султана. Вероятно точно от прозвището на последните идват и имената както на пътеката, така и на разположената по трасето й Русалийска поляна. През 1870 г. планината била прекосена по прохода от известния пътешественик Феликс Каниц, който детайлно описал пътя и местностите край трасето му. Малко по-късно, по време на Освободителната война през 1877 г., по Русалийската пътека преминал и т.нар. Бег - върволицата от беззащитни калоферци, бягащи от опустошения и подпален тогава от турците град.

Първият от споменатите проблеми, свързани с Марин проход, се отнася до неговото наименование. Много автори наричат пътя Русалийски проход, което очевидно е невярно, тъй като Русалийската пътека е само едно от неговите две южни разклонения. Същото се отнася и за другото често използвано грешно наименование на пътя - Тъжански проход. Най-правилно по въпроса за наименованието на прохода се произнесъл преди време известният ни турист и писател Павел Делирадев, който посочил, че то се съдържа в името на върха, разположен от западната страна на превала му Табиите. Този връх се нарича Мара гидик /1889 м./, което означава, че и наименованието на пътя би трябвало да е Марин проход /или проход Мара/. Оттогава повечето автори наистина възприемат точно това наименование, но го свързват съвсем произволно с известната сестра на цар Иван Шишман - княгиня Мара /Кера Тамара Българска/ - която била дадена за жена на турския султан. На път за Турция княгинята уж преминала именно през Марин проход и оттогава той се сдобил с нейното име. Тази версия е абсолютно неправдоподобна, най-вече защото многобройни легенди и предания свързват преминаването на княгинята през Стара планина с кой ли не проход. Така например, в с. Марян /Еленско/ твърдят, че при заминаването си за Турция княгиня Мара преминала през тяхното село на път за прохода Вратник, затова и то носело нейното име. Същото се говори и в едно севлиевско село, около което пак има път с подобно име. Трети проход с името Мара гидик /но леко видоизменено според местния диалект във формата Мара гидия/, се намира в Етрополска Стара планина, над с. Мирково. В най-източната част на Централна Стара планина /Беленската котловина/ се среща и проход с наименованието Коджа мара, който пък се свързва с някаква си търновска болярка, която отново носела името Мара.

Други автори извеждат наименованието на Марин прохода от легендарната сестра на Крали Марко, която, разбира се, също се наричала Мара. Тази версия впрочем е доста по-правдоподобна, тъй като народните вярвания и легенди свързват по-голямата част от най-високите върхове и местности по билото на Балкана на запад от Марин проход /Кръстците, Купените, Харманите, Плевнята и т.н./ точно с личността на Крали Марко и с неговите фантастични подвизи. Трета група автори пък твърдят, че името на пътя произлизало уж от арабската дума магара /пещера/, което обаче съвсем не отговаря на истината, защото всеки, който е преминавал през прохода, знае, че край трасето му няма никаква пещера. Има и четвърта теория, която обяснява произходът и значението на наименованието на пътя по много простичък и близък до мисленето на народа начин. В миналото за превоз на пътници и товари по пътищата се използвали най-често коне, като хората, които отглеждали тези животни, давали обикновено на мъжките името Кольо, а на женските името Мара. Друго животно, което също се използвало доста често за превоз на пътници и товари в миналото, бил биволът, а на турски език женските биволи се нарича мара. Та според тази теория, възможно е наименованието на Марин проход да означава просто Кобилин проход или пък Биволски проход.

Вторият проблем, свързан с Марин проход, е като че ли по лесно разрешим и се отнася до мястото на неговия превал, а оттук и до височината му. Превалът е най-високата точка, през която даден път преминава през главното било на планината. Споровете относно превала на Марин проход са породени от факта, че билната седловина Табиите /Пресяката, Загорската кула, Тъжански превал/, през която проходът преминава през планината, не е неговата най-висока точка. Въпреки това, Табиите са превал на прохода, защото при тях пътят пресича /преваля/ през главното било на планината. От Табиите Русалийската пътека завива на югозапад и с лек наклон нагоре описва широка дъга с отвор към долината на р. Тъжа. Преминавайки над изворната област на реката, Русалийската пътека се изкачва до седловина Русалиите, която се намира между билния връх Юрушка грамада /Юрук тепеси//2136 м./ на запад и страничния връх Русалиите /1894 м./ на изток. Едва от тази седловина Русалийската пътека започва да се спуска на юг към гр. Калофер. При вр. Юрушка грамада от главното било на планината се отделя в източна посока страничният рид Русалиите, на който се намира и вр. Русалиите. Получава се така, че поляната Русалиите наистина е най-високата точка на Русалийската пътека, но тя не е нейният превал, тъй като не се намира на главното било на планината, а на страничния рид Русалиите. Същото се отнася и до югоизточното разклонение на Марин проход - Тъжанската пътека. От главното било на планината при седловина Табиите тази пътека се изкачва непрекъснато до седловина Гроба, разположена между върховете Малък Кадемлия /2226 м./ и Голям Кадемлия /2275 м./. Това е най-високата точка изобщо на целия Балкански полуостров, до която се изкачва римски път, но и тя също не е превал на прохода, защото не се намира на главното било на планината, а на страничното му разклонение - масива Триглав. Оттук и височината на прохода би трябвало да се определи не от по-високите седловини Русалиите и Гроба /както я определя неправилно Феликс Каниц/, а от по-ниската Табиите, защото именно тя е превал на пътя. След изясняване на наименованието на прохода, на мястото на неговия превал и на височината му, трябва да се дадат разяснения и да се направят някои уточнения и относно сложната структура на южните склонове на планината в частта им, която се пресича от пътя.

Рид Пилешки полог

Другият голям проблем, който е свързан с Русалийската пътека, е сложната структура на рида, по който пътят се изкачва от местността Паниците на север към главното било на планината. За да се разбере по-добре откъде точно преминава пътеката при изкачването си към седловина Русалиите, се налага да се направят няколко допълнителни разяснения и уточнения и за този рид. Седловина Русалиите, заедно с едноименната поляна Русалиите и вр. Русалиите, се намират на североизток от билния връх Юрушка грамада, който е изключително важен и възлов във всяко едно отношение. Първо, точно при него планината рязко завива на север и второ, от главното й било се отделят на всички страни няколко много мощни и особено значителни в орографско отношение странични рида.

1. От вр. Юрушка грамада на североизток се спуска към долината на р. Тъжа страничният рид Русалиите, на който се намират седловина Русалиите и вр. Русалиите. Този рид разделя долината на р. Тъжа от долините на всичките й десни притоци.

1.А. При вр. Русалиите от едноименния рид Русалиите се отделя в югоизточна посока късият, но стръмен страничен рид Бялата трева, с по-изявени върхове по него връх Пенчов пряс /пряс - вододел//1844 м./ и вр. Малката Козя стена. Ридът Бялата трева разделя течащата на изток р. Тъжа от десния й приток - Пенчовска река. На север от Бялата трева текат и два по-къси потока, които са разположени съвсем близо един до друг и които отделят хребета от неговия рид-майка Русалиите. Двата потока се наричат Кара Гергевски дерета, като на север от коритата им в най-долната част на рида Русалиите се простира кръстеното на тях пасище Кара Гергевица.

2. Пак от вр. Юрушка грамада, но на югоизток, се отделя страничният рид Дюза /Голямата дюза, Равният рид/, който разделя долината на Дълбоката река на запад от тази на Пенчовска река на изток.

3. Отново от вр. Юрушка грамада, но този път на юг, се спуска особено мощен като размери, широк и стръмен страничен рид, който заема голямо пространство между реките Тунджа на запад и Тъжа на изток. Някои автори наричат цялото протежение на този рид Пилешки полог, макар той да носи това наименование само в най-горната си част /ридът Пилешки полог не трябва да се бърка със седловина Пилешки полог, която се намира на главното било на планината, но на запад от вр. Юрушка грамада/. Освен че е огромен и сложно разчленен, Пилешкият полог е и вододел между водосборните области на реките Тунджа и Тъжа. Според Константин Иречек, топонимите Тунджа и Тъжа са всъщност едно и също име /само че достигнало до наши дни модифицирано от изговарянето му от много народи и видоизменено от тях по два различни начина - нов и стар/, като и двете му форми произлизат от древното тракийско наименование на река Тонзос. Кой знае защо, географите са възприели, че от двете реки главната е Тунджа, макар че при вливането си в нея р. Тъжа е с по-голям дебит. Важното в случая обаче е не това, дали реките носят едно и също име и коя от тях е по-пълноводната, а това че долините им са разделени от рида Пилешки полог, по който именно се изкачва Русалийската пътека при движението си на север към върха на планината. От вр. Юрушка грамада ридът Пилешки полог се спуска на юг точно към началото на настоящия маршрут в местността Паниците, преминавайки последователно през три разположени една над друга равни тераси /най-горната от които е обширната Пирьова ливада/.

3.А. При Пирьова ливада от основния рид Пилешки полог се отделя на югоизток много дълъг страничен хребет, който е вододел между реките Рахманица на юг и Дълбоката река на север.

3.АА. В горната си част този дълъг страничен рид се нарича Рахманица /от арабската дума рахман - милостив/,

3.АБ - средната му част е Мечитски рид /мечит - джамия, но в планините се употребява и в смисъл на проход/,

3.АВ - а най-долната е Средорът.

3.Б. След първата тераса в местността Пирьова ливада, ридът Пилешки полог продължава да се спуска на юг до втора тераса, разположена до връх Муньов камък /1790 м./. При тази втора тераса от основния рид Пилешки полог се отделя отново на югоизток по-късият страничен рид Мечата поляна, разделящ река Заграденица на юг от р. Рахманица на север.

3.В. Под втората тераса ридът Пилешки полог слиза до трета тераса, разположена на север от връх Кулата /1516 м./. При тази трета поред тераса, отново на югоизток, се отделя най-дългият от всички странични ридове - Седлювец, разделящ река Армутчаланка /от армут и алан – Крушова поляна/ на юг от реките Заграденица и Рахманица на север.

3.ВА. От своя страна, при връх Атанас тепе /1302 м./ и ридът Седлювец също се разчленява, като, първо в южна, а после и в югоизточна посока, от него се отделя по-късият страничен рид Радобръш /от личното име Радо и обръш - стръмна пътека/. На някои карти наименованието на рида е отбелязано неправилно като Радобраш.

3.Г. Според всички автори, от третата тераса надолу ридът Пилешки полог се нарича вече рид Заногата. Това старинно наименование показва от една страна, че по ридът преминава, или пък е преминавал в миналото, широк и удобен за нозете път. От друга страна обаче, думата занога се дава не на рид, а на път или пък на местност с път, което означава, че и в долната си част големият страничен рид не би трябвало да се нарича Заногата, а само и единствено Пилешки полог.

Всички тези разяснения и уточнения относно рида Пилешки полог и разклоненията му се налагат, защото при движението си от местността Паниците на север, Русалийската пътека се изкачва към върха на планината, пресичайки последователно всички гореизброени дотук ридове.

22.3. гр. Калофер /местност Паниците/-Русалийска пътека-седловина Русалиите - качване

Маршрутът започва от намиращият се в средата на Паниците хотел Райски кът, от сградата на който се поема на север по сравнително равно и широко асфалтово шосе. По него съвсем скоро се излиза до разклон, като тук по левия край на пътя се появява маркировка, насочваща към х. Рай и вр. Ботев. От разклона към местността Русалиите се продължава по десния край на пътя с плавно изкачване на север, като от източната страна остава широката и равна поляна Горна Садина, а от западната - плитката долина на р. Тунджа. В края на асфалта се достига до стопански сгради, които се заобикалят по черен път от запад и от северната им страна се излиза в подножието на рида Заногата. В древността идващият от юг античен друм достигал до това място по-малко по друг начин. Тогава трасето му било изградено на срещуположния десен бряг на Тунджа, като при Паниците пътят пресичал коритото на реката и излизал в подножието на Заногата. Мястото тук е особено добро като изходен пункт за туризъм, първо, защото се намира на голяма надморска височина - 850 м., второ, заради неговата обзорност и трето, тъй като оттук започват два широки черни пътя, издигащи се чак до самото главно било на планината. В пътеводителите е записано, че Русалийската пътека се изкачва от местността Паниците на север именно по рида Заногата. Ако се погледне обаче от подножието на рида към горната му част, ще се разбере веднага, че това е невъзможно. Някога Марин проход бил сред главните пътища, пресичащи Стара планина, най-вече заради широкото си и гладко трасе, по което можели да се движат свободно и каруци. Заногата пък е изключително стръмен и по-него не може да има нормален коларски път, затова изкачването на Мариния проход директно по билото на рида никога не е било възможно. Наистина, в горната част на хребета се вижда някакъв черен път, но той е по-скоро съвременен офроуд-път, а не античното трасе на Мариния проход. От западната страна на Заногата пък е долината на р. Тунджа, която също е извънредно тясна и стръмна, а в горната си част е и дълбока, затова и по нея не би могло да се изгради нормален коларски път. Това означава, че единствената възможност за продължение на Русалийската пътека оттук към горните части на планината би трябвало да се търси в североизточна посока.

От разклона в подножието на рида Заногата към върха на планината се продължава почти водоравно и на изток по широк и равен съвременен черен път. Това е камионният път, който бил изграден след края на Втората световна война и който води към най-високия връх на Балкана - връх Ботев /2376 м./. Макар че върхът се намира на запад от Заногата, първоначално пътят се отправя към него точно в противоположната източна посока. Това става точно с цел да се избегне изключително стръмната Занога, което пък доказва, че и в миналото античния друм вероятно бил построен точно така. В началото си новият път извива покрай оградено с бодлива тел и скрито в гъстите гори на юг военно поделение, като след 5 мин. достига до началото на Национален парк „Централен Балкан“. Мястото е маркирано с няколко големи информационни табели, като веднага след тях се пресича и маловоден поток. Тук пътят напуска рида Заногата и се качва на съседния рид Седлювец /и по-точно на неговото странично разклонение Радобръш/. По-нагоре по мостове се пресичат още два маловодни потока, като 15 мин. след табелите се излиза при петорен разклон в средата на широка и равна поляна /20 мин. след началото/. На това място от разклона се отделя черен път, който слиза на юг към р. Армутчаланка, на запад се отправя водоравна пътека, която се насочва назад към Заногата, а основния черен път продължава на извива на североизток към вр. Ботев /оттук към билото на планината може да се продължи и по него, но така много се заобикаля/. При разклона от широкия път се отделя по-слабо използвано разклонение, чието начало е маркирано със самотен кол от зимна колова маркировка /ЗКМ/. Съкращавайки част от завоите по основния път, разклонението се изкачва в съвсем правилната северна посока, като освен това и коловата маркировка в началото му показва, че оттук нагоре трабва да се продължи именно по него.

При кръстопътя основното черно шосе се напуска и от поляната се продължава на север, като се следва отклонението, маркирано със самотен кол от ЗКМ. Веднага след разклона започва стръмно изкачване по тясна, но много удобна пътечка, трасирана от източната страна на разклонението на пътя. По нея стръмното изкачване е съвсем леко, като съвсем скоро се излиза на наклонените поляни на чудно красивата местност Червенковец /от старобългарската думата червен - красив/. Тук наименованието Червенковец наистина означава точно това - красива местност. Склоновете в тази част на планината са заети от извънредно криви поляни, посипани с групи от причудливи скали, а между тях са разположени като че ли в нарочно подреден от природата алпинеум и няколко китки от кичести дървета. Освен нагоре и настрани, от Червенковец се откриват гледки за първи път и назад, към местността Паниците, долината на р. Армутчаланка и разположения зад тях рид Старчовец /който всъщност е най-долния южен край на рида Пилешки полог/. На запад стърчи темето на вр. Ботев, а над хълмовете на изток се подават и някои от възвишенията по билото на близкия масив Триглав. Вляво от пътеката остава местността Бичови ниви /в която се виждат няколко големи селскостопански сгради/ и гората Бичова кория, а зад тях в средната част на рида Заногата се шири пасището Мандрата. Поляните Червенковец са пресечени и от един дълбоко вкопан в склона път - Русалийската пътека. Дори и при по-бегло вглеждане в нея, се забелязва веднага, че трасето й не е на обикновен черен път. Широко, с прави линии, надълбоко вкопано в склона и без коловози, въпреки хилядолетното му използване. Строителите на пътя са го насочвали нарочно натам, накъдето има скали. Той се качва върху тях, а те му служат отдолу като подпора, като останалите от строителството камъни са подпъхнати под по-ниската му страна, така че да го изравнят. Освен това, римляните са прокарали друма от Паниците до Червенковец и по идеално права линия, за разлика от съвременния черен път, който заобикаля дотук по безброй завои.

След достигане до Русалийската пътека се продължава по нея на североизток, като 20 мин. след петорния разклон се излиза отново на черния път /40 мин. общо/. Римската пътека го пресича, като от северната му страна навлиза веднага в разредена букова гора. Тук природата постепенно е започнала да превзема стария път, но широкото му и до днес трасе продължава да личи все още доста добре сред дебелите дървета. За няколко минути Русалийската пътека пресича горския пояс, като излиза над него на обширни поляни, разположени от южната страна на вр. Атанас тепе. По тях се завива първоначално на северозапад, като по тънко и стръмно седло се достига до билото на рида Седлювец. 20 мин. след напускането на местността Червенковец пътеката извежда до разклон с изоставен черен път, водещ от вр. Атанас тепе на северозапад /60 мин./. От местността Паниците дотук са изкачени около 400 м. височина /като е преодоляна и най-стръмната част от маршрута/ и макар, че до седловина Русалиите остава още доста изкачване, по новия път и по Русалийската пътека то се преодолява много по-плавно. След достигане до изоставения черен път се продължава по него на северозапад, като заобления и тревист вр. Атанас тепе остава точно зад гърба. В този участък, изоставения път, по който продължава маршрута, е построен върху античното трасе на Русалийската пътека, така че от нея не се вижда почти нищо. Над вр. Атанас тепе следва изкачване по голото било на рида Седлювец във все същата северозападна посока, като в гората от северната страна на рида се чува ромоленето на река Вадата - десен приток на р. Заграденица, а от южната остават няколко ниски и обли връхчета, които наподобяват на тракийски могили. 10 мин. след началото си изоставеният път се изкачва до заключена бариера, като веднага след нея излиза отново и на основния черен път при информационна табела, указваща началото на Резерват Джендема /70 мин./.

От разклона се продължава отново по изоставения черен път на северозапад, като пак се следва билото на рида Седлювец. Оттук напред обаче, колкото по-нагоре се отива, толкова по-обзорна става местността. Горната част на Седлювец е напълно оголена, като от нея се вижда как съседния рид Заногата постепенно се приближава. 15 мин. след заключената бариера основния черен път се пресича последователно за четвърти и пети път, като при последното излизане на него се достига в непосредствена близост до Заногата /85 мин./. От това място може да се хвърли поглед и към извиващия по билото на рида тесен черен път, белязан с метални колове. Те обаче не са туристическа маркировка, а показват откъде минава поставения под земята електрически кабел, водещ към вр. Ботев. Тук на запад от разклона с основния път остава красивата местност Кьошковете /кьошк - предната част на старите възрожденски къщи/, до която от местността Паниците се организират екскурзии с коне. На север пък се вижда най-стръмната част на Заногата с надвесения от нея надолу към пътя скалист вр. Кулата, чието име идва от построената някога върху темето му Калоферска наблюдателна кула. При петото излизане на основния черен път Русалийската пътека напълно изчезва, като трасето й или се качва на рида Заногата и извива някъде нагоре по билото му към вр. Кулата или пък, по всяка вероятност, се скрива отдолу под съвременния черен път.

От разклона се продължава по водещия към вр. Ботев основен черен път, който се отправя на север, заобикаля водоравно вр. Кулата от изток и след 10 мин. пресича р. Вадата /95 мин./. След нея се завива на североизток и 10 мин. по-нагоре се пресича и река Сухото дере /105 мин./. Двете реки - Вадата и Сухото дере, се сливат северно от вр. Атанас тепе, образувайки р. Заграденица. От коритото на Сухото дере пък се вижда високо горе над пътя и голата местност Горна Заграденица. Обикновено с тази дума - заграденица - се наричат местности, в които има крепост. Тук обаче това име е свързано с една много странна и дълга дървена ограда. В края на 19-и в. по Русалийската пътека преминал пътешественикът Феликс Каниц, който забелязъл в местността на изток от вр. Кулата дълга дървена ограда, зад която били построени многобройните летни кошари на местните пастири-каракачани /Феликс Каниц бърка, като ги нарича цинцари/. По онова време каракачаните-християни се конкурирали за яйлите /пасищата/ по Пилешкия полог с юруците-мюсюлмани от с. Тъжа, които също искали да пасат тук стадата си с добитък. Тази конкуренция личи и по имената на местностите в тази част на Балкана. На север е вр. Юрушка грамада, под него е пасището Юрушки чал, а на изток от тях могат да се срещнат и други тюркски топоними като Рахманица, Мечита и Араманско дере. Останалите местности в близост до пътя пък са само с християнски имена. Вероятно за да се разрешат споровете помежду си, двете етнически и верски групи се разбрали да заградят част от планината с дълга дървена ограда, откъдето дошло и запазилото се и до днес наименование Заграденица. Районът тук представлява обширно и напълно голо пасище, разделено на две по-малки местности - Горна Заграденица /над пътя/ и Долна Заграденица /напред по него/. В миналото Заграденица било едно от няколкото главни пасища на каракачаните в тази част на планината.

При пресичането на р. Сухото дере пътят напуска рида Седлювец и се качва на рида Мечата поляна, в началото на който се подминава табела, указваща края на резерват Джендема. След нея се излиза на просторната поляна Долна Заграденица, в средата на която се виждат каменните руини на масивен овчарник. Над останките им в северния край на поляната от основния черен път се отделя по-слабо използвано разклонение, което се изкачва стръмно на север. Интересното е, че в миналото точно тук се раздвоявал и античния път, като страничното му разклонение Робовата пътека, се насочвало водоравно по склоновете на планината на североизток към вр. Малката Козя стена и съвременната х. Тъжа. Днес при разклона изведнъж като от нищото се появява гъста туристическа колова маркировка /ЗКМ/, която обаче съвсем правилно започва точно оттук. От Паниците до Долна Заграденица се върви само по черен път, който извива на завет покрай хълмове и гори и покрай който, макар че пресича и някои голи местности, не е необходимо да се поставя колова маркировка. Над Долна Заграденица обаче се навлиза в обширни открити пространства, в които липсва какъвто и да било заслон и които са изключително опасни през зимата. При поляната Долна Заграденица основния черен път се напуска и покрай ЗКМ се продължава със стръмно изкачване на север. Нагоре се върви към нисък превал, след който се достига отново до черния път в близост до долината на река Араманско дере /от харманско дере - Равен дол/. Разстоянието от местността Долна Заграденица до коритото на реката се изминава за около 15 мин. /120 мин./.

При достигането до р. Араманско дере пътят само се пресича, като от другата му страна се продължава по тясна пътека, следваща отново ЗКМ. Понеже върви все покрай коловете, пътеката в тази местност е отъпкана в права като по конец линия, като трасето й ту влиза, ту излиза от тясната и равна долина на р. Араманско дере, губейки се често в покритите с гъста хвойна склонове и вклинявайки се постепенно на северозапад между рида Мечата поляна от юг и рида Рахманица от север. Местността край реката е напълно гола, затова при мъгла по нея трябва да се върви задължително с плътно следване на зимната коловата маркировка. В околността, докъдето погледът достига, се виждат само безкрайни поляни, покрити с ниска хвойна и натрошени камънаци, пресечени тук-там единствено от трасето на черния път. Приблизително така описва местността и войводата Панайот Хитов, който, подгонен от турците, се изкачил до тук с четата си: „Вятърът свиреше като бесен, снегът блестеше ослепително бял, реките и потоците бучаха печално, вълците виеха в планината и зимните птици крещяха, вятърът ни носеше накъдето си поиска и често ни събаряше“. Според Феликс Каниц, местността е: „печално голо плато от филитов гнайс, по което духа студен вятър“ и още: „студен, дълбокосив лазур покрива всичко наоколо с тъжни тонове и не допуска никъде да се проявят локални цветове. Напразно окото се стараеше да се откъсне от господстващата в природата меланхолия. Където и да се спреше погледът, навсякъде срещаше картината на смъртта“. 15 мин. след ниския превал се излиза за пореден път на широкия друм, трасето му се пресича отново и покрай коловата маркировка се продължава към скалите на виждащия се вече на северозапад вр. Муньов камък /135 мин./. Към него пътеката постепенно става напълно равна и извежда северно от върха до втората /средната/ от равните тераса по склоновете на Пилешкия полог /160 мин./. При тази тераса за кой ли път се излиза отново на черното шосе, като от вр. Атанас тепе дотук са изкачени още около 550 м. височина. При върха от основния рид Пилешки полог се отделя на югоизток ридът Рахманица, а от западната страна остава долината на Капаклийска река, която е един от двата начални притока на р. Тунджа. Освен туристическата маркировка, при втората тераса излиза от юг и коловата маркировка, поставена над електрическия кабел за вр. Ботев. Тук двете редици от колове се пресичат и веднага се разделят - коловете над кабела продължават по права линия на север, докато туристическите колове се отправят на северозапад. При добро време обаче, оттук към билото на планината е най-добре да се продължи не по маркировката, а по черния път, който е трасиран водоравно по средата между двете редици с колове.

Над втората тераса пътят заобикаля за 10 мин. от запад плоския и гол на темето си връх Кота 1879 и достига до гроб с паметник в южния край на третата поред тераса, носеща името Пирьова ливада /Пирова ливада//170 мин./. Тя заема най-горната част на рида Пилешки полог, като със северния си край опира в самото подножие на вр. Юрушка грамада. На запад ливадата се спуска постепенно през голата местност Капаклията към едноименната Капаклийска река, а на изток остава широката и обладаваща странно плоско дъно долина на Дълбоката река, чиято горна част е заета от голата местност Лападец. В началото на Пирьова ливада старата Русалийска пътека се появява изведнъж изпод новия черен път и се спуска на североизток към долината на Дълбоката река и местността Лападец. Понеже местността тук е напълно гола, от нея трасето на Русалийската пътека се вижда далеч напред. Първоначално то слиза към долината на реката, а после се изкачва от другата й страна до билото на рида Дюза. На пръв поглед най-логично би било от Пирьова ливада пътеката да продължи водоравно и на север към Юрушката грамада, с цел да се възползва пълноценно от цялата равна част на местносттта чак до подножието на върха. Строителите на пътя обаче са го насочили неслучайно към Дълбоката река, тъй като югоизточния склон на вр. Юрушка грамада е разцепен на две от един много дълбок и невидим от Пирьова ливада улей. Русалийската пътека избягва пресичането на улея, като първоначално слиза в долината на Дълбоката река, а после излиза от другата й страна. От гробът в южния край на Пирьова ливада към седловина Русалиите може да се продължи както по новия и равен път на север към вр. Юрушка грамада, така и по старата Русалийската пътека със слизане на североизток към долината на Дълбоката река.

Ако за продължение на маршрута се избере новия черен път, тогава по него се поема на север и след около 20 мин. се достига до подножието на вр. Юрушка грамада /190 мин./. Тук се завива по широка пътека на североизток, пресича се дълбокия улей, който разцепва целия югоизточен склон на върха /и през който протича един от началните притоци на Пенчовска река/ и след още 20 мин. се слиза до Русалийската пътека /210 мин./. Малко по на юг от това място се намират и изворите на Дълбоката река. Между Пенчовската река и началото на Дълбоката река остава една съвсем тясна ивица земя, през която преминават отделилият се от вр. Юрушка грамада на югоизток рид Дюза и Русалийската пътека. След достигане до пътеката се продължава по нея на североизток, като се подминават две дълбоки дупки, от които блика вода, както и един по-тесен улей, наречен Пенчов чучур. Водата от двата улея и от двете дупки дава началото на Пенчовска река. След пресичане и на втория улей, пътеката слиза от рида Дюза, на който е била за съвсем кратко време, и се качва на Русалийски рид. По него следва плавно десетминутно изкачване, като съвсем скоро се достига до билото на рида при възловата седловина Русалиите. Тук старият римски път се пресича със съвременната пътека Ком-Емине /220 мин./. Денивелацията от вр. Муньов камък до Русалиите е едва 100 м. Седловина Русалиите е възлово място, от което се отделят пътеки във всички възможни посоки. По Русалийската пътека може да се продължи на север към гр. Априлци, по пътеката КЕ към вр. Ботев на запад или към х. Тъжа на североизток, а по страничния рид Бялата трева може да се слезе на югоизток към върховете Пенчов пряс и Малката козя стена.

Русалиите и Русалийските гробища

Най-горната част на обширната местност Русалиите се нарича Русалийски гробища, заради разположените доскоро по поляните й продълговати камъни, подредени в дълги и прави редици. Именно заради тези по-особени камъни, заради големината им, както и заради начинът, по който те били подредени, местността била наречена Русалийски гробища. Тези камъни видял през 1870 г. и Феликс Каниц, който ги описал така: „До една падина във вид на котел, покрита с мръсносив сняг, като че ли с покривка, подобна на саван, видяхме груби надгробни камъни“. Съвсем доскоро камъните си стояли необезпокоявани насред тревите, докато през 1967 г. не ги потърсил известният ни туристи и писател Живко Радучев. Оказало, че камъните са изчезнали, като, според някои автори, приблизително тогава те вероятно са били вградени в пирамидите на новопостроената колова маркировка на пътеката Ком-Емине. В миналото такива редици от камъни били поставяни около най-високите части на повечето на по-важните проходи в България. Редица от подобни камъни описва писателят П. Р. Славейков, който се изкачил от родния си град Трявна до близкия вр. Бедек /днес и тези камъни са изчезнали/. Върхът е превал на друг често използван в миналото проход - Верейският друм - а седловината с камъните под него носи почти същото наименование, както и тази над гр. Калофер - седловина Русалски гробища. Други такива редици от камъни има и при вр. Васильов във Васильовска планина, както и на билото на планината Ржана. Имената Русалийски и Русалски гробища също се срещат доста често около горните части на планинските проходи. Русалски гробища има например край с. Церово в Искърския пролом, до Белоградчик, до с. Бъта /Панагюрско/, над с. Мирково /Пирдопско/, при с. Литаково /Ботевградско/, около гр. Угърчин /Ловешко/ и в Рила планина над гр. Разлог. В най-източната част на Централна Стара планина пък се намира обширната и безкрайно красива Беленска котловина, в която покрай всички села има поне по една местност с името Русалийски гробища. За произходът и значението на редиците от големи камъни се изказват най-различни предположения, обаче и досега тяхното предназначение се остава все така неясно. Някои автори твърдят, че това са най-обикновени гробове на пътници, загинали от студ и мраз в най-горните части на проходите. Други изкачват мнението, че редиците от камъни имат култово предназначение и че вероятно са обслужвали преминаващите през проходите пътници при изпълнението на техните религиозни обреди и ритуали. Според трети, това са транспортни знаци, насочващи пътниците в определена посока или са своеобразна антична маркировка, която да помага на преминаващите през местността да се ориентират по-добре при лошо време и мъгла.

Интересно предположение пък, за произходът и значението на думата русалии, прави Цветомир Тодоров в книгата си „Следите на миналото в Централна Стара планина“. Според него, в близост до седловина Русалиите има още няколко топонима с корен рус/рос като връх Росоватец например или пък река Росица. Авторът твърди, че топонимите Русалии, Росоватец, Росица са хидроними от тракийски произход и че са свързани с вода, а коренът рус/рос в тях най-вероятно означава опасност, опасна местност. Това напълно съвпада с външния вид на местността Русалиите, която е напълно гола и изключително опасна през зимата, както и с изгледа на връх Росоватец, който също е гол и много опасен при лошо време /а по северозападния му склон се намира един от най-големите лавинни улеи в Стара планина/. От корена рус/рос произлизат още и думите Розалии и Росита, а при преминаването си през Марин проход пътешественикът Феликс Каниц явно ги смесва с Русилии /както и древните римляни са смесили розите с Русалиите/ и нарича пътя с името Росалита. Според Цветомир Тодоров, с думите Розалии и Росита се наричат и един вид игри - остатък от древните мистерии на трако-римския период на Балканите - посветени на тракийския бог на мъртвите Залмоксис. Авторът изказва и мнението, че е възможно думата русалия да е останала от древния езически празник на розите, свързан с култът към мъртвите. Според древните вярвания, по Спасовден на земята слизали самодиви /русалки/, които играели хоро на точно определени места и най-вече на кръстопътищата, а Константин Иречек пък твърди, че именно до седловина Русалийски гробища се намирал Самодивският кладенец /може би изворът Пенчов чучур/. Легендите разказват, че който минел през хорище на самодиви, първо го застигала болест, а после земята се отваряла и го поглъщала. С тези болести можели да се справят само русалиите - тайни мъжки общества, наричани още и калушари. Тези русалии /калушари/ отивали на русалското хорище и разваляли болестта, като изпълнявали специални ритуали. През Средновековието русалските игри били наричани още „срамни игри“ и „идолски игри“ и били изпълнявани по време на „поганните“ /езическите/ дни в т.нар. Русалска неделя. Според народните вярвания, тогава небето се отваряло, за да прибере душите на мъртвите. Днес русалските игри все още съществуват, макар да са до голяма степен християнизирани, като езическият им смисъл се е запазил само в топонимите Русалии и Русалийски /Русалски/ гробища. Дали случайно или не, но преди няколко десетилетия в близост до калоферските Русалийски гробища се появил още един русалски топоним, като разположения в близост до превала на прохода връх Мара гидик бил прекръстен на връх Русалка.