56.5. с. Черни Осъм /местност Смесите/-Зелениковски манастир-рид Осинак-вр. Млечен чал

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(3 гласа)

56.5. с. Черни Осъм /местност Смесите/-Зелениковски манастир-рид Осинак-вр. Млечен чал - качване

Денивелация - 1650 м., време на движение - 8.30-9.00 часа, разстояние - 25.4 км.

Маркировка: от местността Смесите до Зелениковски манастир - бяло-синьо-бяло, от Зелениковски манастир до местността Манастирски ливади - немаркиран, от местността Манастирски ливади до местността Горни Поляници - бяло-синьо-бяло, от местността Горни Поляници до вр. Костенурката - бяло-зелено бяло и ЗКМ, от вр. Костенурката до вр. Млечен чал - бяло-чернено-бяло и ЗКМ

Изтегли: GPS-трак

Както бе споменато в предишни маршрути, от главното било на Стара планина към село Черни Осъм се спускат три дълги странични рида, първият от които - Чучул дял - загражда западния край на местното землище и служи като вододел между началните притоци на река Осъм, а вторият - Дълги дял - разделя долините на потоците Трапет и Крайовица, образуващи река Черни Осъм. Третият хребет е източна граница на черноосъмските земи, разграничава водосборите на Осъм и Видима и води началото си от гребена на Балкана при връх Жълтец /бивш Саръкая - Жълта скала//2227 м./, а в околните населени места дългият му масив е известен като Осинак, Осенак, Поляници, Новоселски Поляници, Видимски Поляници, Велики преслап и т.н. На разположения на изток от Осинак рид Бъзов дял се намира голямата хижа Плевен, затова от с. Черни Осъм към тази туристическа база и билото на Стара планина водят два добре маркирани маршрута. Преходите са свързани с постепенното изкачване на Осинак в югоизточна посока, като единият от тяхзапочва от разположената в южния край на селището местност Смесите, следва донякъде долината на р. Крайовица и премина покрай троянската хижа Яворова лъка /Ловно-рибарската хижа/, докато другияте с начало от ВЕЦ “Черни Осъм”,а трасето му пресича черноосъмската махала Глушка и сградите на скрития в тукашните гъсти гори Зелениковски манастир “Св. Йоан Кръстител”.На това място трябва да се направи и краткото уточнение, че от Смесите също може да се достигне до Зелениковския манастир, както по широкия черен друм покрай р. Крайовица, така и по една по-пряка и кратка пътека. Всеки от начините за изкачване от с. Черни Осъм до х. Плевен си има своите предимства и недостатъци, но по-добрият вариант от двата е с начало от ВЕЦ-а, тъй като издигането по него е по-леко и приятно и се посещава Зелениковския манастир, а за достигане до крайната цел на маршрута над сградите на светата обител се ползва трасето на античен римски път. При наличието на повече време през лятото пък, за предпочитане е и по двата маршрута да се изкачи първо главното било на планината до връх Млечен чал /бивш Дюзчал - Равно поле//2255 г./, след което да се слезе от него до хижата по обезопасена с метално въже туристическа пътека.

Ако за достигане от с. Черни Осъм до х. Плевен се избере маршрутът с начало от едноименната ВЕЦ, тогава от паркинга до Почивния дом пред сградата на централата се поема по пътеката, водеща към Зелениковския манастир. Туристическото вървище е дообре отъпкано и гъсто белязано с табелки и със синьо-бяла лентова маркировка, а трасето му - между тухлен трафопост вдясно и паянтова зелена барака вляво - веднага навлиза в широколистните гори, покриващи долната част на страничния Лешнишки рид. При този начин на придвижване още от самото начало се поема стръмно нагоре между дърветата, преодолява се за кратко време около стотина метра височина и след 15 мин. се излиза до разклон. От тук се продължава на югоизток, като в тази посока се върви водоравно още около 10 мин. до монолитна каменна чешма с дървено корито, разположена под няколко вековни буки в края на гората /25 мин. след началото/. След мястото за водопой се излиза на поляни, засадени с плодни дръвчета, и през тях се достига много скоро до рухналите къщи на отдавна изоставената махала Глушка /в миналото била на толкова отдалечено, затънтено и глухо място, че я нарекли Глушка//30 мин./. Пътеката преминава в източна посока през вече бившия квартал на с. Черни Осъм и при последните му къщи извежда до широк черен друм. От разклона към манастира се следва трасето на туристическото вървище, което след още 10 мин. отново излиза на пътя /40 мин./. Тук пак трябва да се продължи по пътеката, но разклонът е лошо маркиран, като табелката насочва към черния друм. И понеже на това място със сигурност може да стане объркване, за него трябва да се знае, че продължението към Зелениковския манастир е вдясно от пътя през засадена с овощни дървета и силно наклонена на юг поляна. През тревите й се слиза стръмно и по диагонал към река Лешнишки дол, като разстоянието от разклона до коритото й се изминава за около 20 мин. /60 мин./. Потокът се пресича по брод, след който се продължава с изкачване по втори страничен рид, наречен Зелениковец. В неговото начало се върви за известно време на юг по изоставен черен друм, който малко по-нагоре се стеснява до обикновена пътека. Изкачването от реката до билото на Зелениковец става за 30 мин., като след прехвърлянето от южната страна на рида се продължава водоравно на югоизток /90 мин./. Няколко минути след това се излиза отново на поляни, засадени с ябълкови дървета, като тази местност също се наричат Зелениковец. От поляните пък за първи път от началото на маршрута се откриват гледки към главното било на планината, което от тук изглежда все още безкрайна далеч. Ябълковата градина също е отдавна изоставена, покрила се е с високи тръни и треви и по нея маркировката се следи доста трудно, затова тук трябва да се върви по най-ниската част на откритата местност, малко над границата с гората. Пътеката пресича поляната за още около 10 мин., влиза в източния й край за кратко в букова гора и с леко спускане надолу достига до Зелениковския манастир /100 мин/. Повече подробности за тази самобитна и изключително интересна духовна света обител, скрита нарочно от мюсюлманските поробители в най-гъстите тукашни гори, могат да бъдат прочетени в маршрут 56.1.

От сградите на Зелениковския скит към билото на рида Осинак може да се продължи отново по два начина. Първият вариант е по пътека със слизане към коритото на р. Зеленишки дол на изток, а след това и с изкачване в същата посока към извисяващия се натам връх Гореляка /Голямото горле//1369 м./ /думата горелякидва от опожарената /изгорялата/ гора, която се намира точно под височината/. Склоновете на рида от реката нагоре към върха обаче са изключително стръмни, а трасираната някога по тях широка пътека днес е също изоставена и е гъсто обрасла с висока растителност. Освен това, мястото, до което пътеката слиза при р. Зеленишки дол, е своеобразен природен феномен, като при него се събират общо 17 /седемнадесет/ дерета т.е. теренът в тази местност е силно пресечен и особено труден за преодоляване. Вторият вариант е малко по-дълъг като разстояние, но е и много по-удобен от първия, тъй като при него изкачването от манастира към горните части на Осинак става по черен път, като при това се следва и съвсем нова бяло-зелена лентова туристическа маркировка. И понеже издигането по широк друм е за предпочитане, от Зелениковския манастир се поема към трасето му, като първоначално се върви за около 10 мин. на изток по широка пътека /110 мин./. От разклона с нея се продължава по черния път вляво и на северозапад с изкачване към билото на рида Зелениковец, като за кратко време се преодоляват около 220 м. денивелация и след 25 мин. се достига до връх Зелениковец /1127 м.//135 мин./. От височината на изток по билото на едноименния рид и южно под него се простира голата местност Манастирски поляни - някога собственост на Зелениковския скит - в която навремето намирали прехраната си около 1200 овце /и те също собственост на манастира/. Днес обаче животните ги няма, а поляните са покрити почти изцяло с гъста папрат. При вр. Зелениковец пътят завива на изток, пресича откритата местност и приблизително по средата й преминава покрай руините на стар овчарник. След останките от стопанската постройка се продължава пак на изток по черния път, който след около 10 мин. свършва в края на поляните, но от тук се следва на югоизток още една широка пътека, навлизаща с леко изкачване нагоре в гъстата гора Мезлича /145 мин./. Старинното название на последната местност - от арабската дума меджлис /събор, събрание/ - е много интересно и показва, че околната гранична гора навярно е била спорна в миналото между с. Черни Осъм и населените места от другата страна на рида Осинак и че препирнята между тях е била разрешена по всяка вероятност чрез използването на някакъв особен арбитраж. Покрай първите дървета в местността пътеката достига до подножието на връх Малкото Горле /1329 м./, заобикаля темето му от запад и от южната му страна се изкачва след още около 15 мин. до билото на главния хребет /160 мин./. От разклона с него пък се открива невъобразима панорама на изток към Равния рът, долината на Зла река и цялата Новоселска /сега Априлска/ котловина с разположения в средата й град Априлци. Денивелацията между ВЕЦ „Черни Осъм“ и вр. Малко Горле е около 750 м.

Така, както бе споменато вече в предишни маршрути за трите дълги странични хребета, които се спускат от върха на Балкана към с. Черни Осъм, така пак там бе споделена информация и за древните пътища, които следвали в миналото билата на въпросните рътлини. Специално за друмът по гребена на Осинак може да се каже, че идвал откъм разположения на юг град Карлово и пресичал планината през седловина Плевнята, разположена между билните върхове Голям Кръстец /2035 м./ и Костенурката /2035 м./. А понеже на север се снижавал на серпентини и по принцип водел към съседното на с. Черни Осъм по-голямо и по-добре развито в търговско и занаятчийско отношение село Видима, бил наричан Кривините и Видимската пътека, както и Карловския път. Според археологът Иван Христов, в по-голямата си част вървището и до днес има облика на път с ширина от над 3 метра, с каменни настилки на по-мочурливите места и с подзиждания от двете му страни, а трасето му е маркирано с няколко големи тракийски могили, разположени на височина от над 1300 м., както и с колективна находка от хемидрахми на Парион, открита край една от черноосъмските махали. Важният друм бил охраняван и от крепост, намираща се на доминиращия над околността връх Калето /1356 м./, който е съвсем близо до Мезлича и теренът край който бил проучен по време на археологическата експедиция „Централен Балкан-2001“. Твърдината е във формата на квадрат с размер на страните от по 25 м., а в северната й част се забелязват две изкуствено заравнени тераси на различни нива с размери 3/10 м. Намерените край Калето многобройни останки от метални върхове на стрели и копия, включително и такива, изстрелвани от тежкото обсадно съоръжение катапулт, свидетелстват, че край стените й се е разиграло голямо сражение /най-вероятно през 3-и в. след Христа между местните римляни и нахлуващите от север племена на готи, яциги и квади/. Останките от римско нападателно въоръжение са пръснати на разстояние до около 2 км. от крепостта, като част от тях се намират и в местността Мезлича, предимно от източната страна на билото на рида Осинак. От Калето пътят Кривините продължавал по билото на рида на север през местностите Здравченец, Букова могила и Берийски трап, като в края на турското робство пътниците в този участък от трасето му били постоянно нападани от разбойници, укриващи се в другия високопланински духовен скит над с. Черни Осъм - манастирът „Свети Никола“.

С достигането до Малкото Горле започва втората по-равна част от маршрута, по която се върви продължително време предимно на юг с използване на билото на рида Осинак и на трасирания по него стар римски път. В посока на разположените под централния масив на планината огромни пасища с наименованието Новоселски Поляници /първата част от името им идва от това на квартал Ново село на гр. Аплици/ пътеката извива по билото на рида Осинак, като 10 мин. след Малкото Горле се спуска плавно до седловина Манастирски поляни /170 мин./. Тук на около двадесетина метра под местността, и от източната страна на билото на хребета, между дърветата се виждат сечище и широк черен път. От това място се продължава напред по билната пътека, която заобикаля от запад няколко ниски скалисти връхчета /с ясно личащи по тях изсичания за преминаване на античния друм/, и 10 мин. по-късно извежда до почвеното шосе в северното подножие на връх Голямото Горле /Гореляка//1369 м.//180 мин./. Точно под тази височина, на запад и надолу по склона, остава истинската местност Горелето, представляваща разположено около връх Мандрата /1218 м./ обширно пасище, наречено така заради разгорелия се в него пожар. Пак тук вдясно под Голямото Горле, но този път на югозапад, планината е заета от стръмния страничен рид Свински кордел, който е отделен от следващия рид Вълчовец чрез късия поток Свински дол. От възвишението единият край на черния път се спуска на запад към долината на р. Зеленишки дол, а другият продължава на югоизток по билото на рида. От разклона за кратко се продължава по водещия на юг черен друм, като вр. Гореляка се подсича малко под котата му от изток. По шосето обаче се върви само за около 5 мин., тъй като то изведнъж напуска билото и рязко се насочва към гр. Априлци. Вдясно от мястото, при което друмът завива на югоизток, се продължава по широка пътека, която отново се качва на билото на Осинак от южната страна на вр. Гореляка. От разклона с нея на юг гребенът на рида е покрит с продълговатата и тревиста поляна Дългия преслап /преслап - седловина/, отделяща Голямото Горле от безименния връх Кота 1320. През това открито място безименният връх се заобикаля от запад и след около 20 мин. се излиза от южната му страна до още една билна поляна, носеща наименованието Малкия преслап /200 мин./. Характерна за тази поредна седловина е купчина интересни канари, които природата е струпала в средата на местността. Тук пътеката се провира през натрошените скали и заобикаля пореден безименен връх също от запад, след което слиза по-продължително и стръмно до трета билна поляна, носеща заради големината и дълбочината си наименованието Велики преслап /215 мин./.

Седловина Велики преслап е доста по-обширна в сравнение с предишните две поляни, а тук е и най-ниското място по гребена на рида Осинак от вр. Малкото Горле насам, като при слизането до дъното на местността се губят около стотина метра височина. Поляната е и кръстопътно място, като при нея до билото на хребета се изкачва черен път, идващ по Петровски рът откъм долината на Зла река и гр. Априлци. В западния край на седловината има извори, от които води началото си спускащата се на запад река Велики дол, а в източния се вижда и висока ловна вишка. Изобщо, местността е толкова важна и характерна, че някои наричат с името й целия дълъг рид Осинак. От Велики преслап започва и по-продължително изкачване пак по билото на главния хребет на югоизток, като в тази посока се пресича изпречилата се пред погледа гориста и много стръмна местност Мургина планина /Мургата планина//първата част на топонима идва от влашката дума мурга - красива, а втората - планина - тук се използва в смисъл на голяма местност/. От седловината до най-горния край на Мургина планина при връх Рудия /Родия/ камък /рудия т.е. рижавия, заради оранжевия му цвят//1490 м./ трябва да се изкачат около 250 м. денивелация, като при последното възвишение ридът Осинак завива първо на изток, достига до Поляниците и отново се насочва на юг, описвайки по този начин голям S-образен завой. Във връзка с тези чупки на основния хребет има и една друга особеност, която се състои в това, че от Велики преслап до Поляниците може да се отиде не само по билото на рътлината, но и по една по-пряка пътека, съкращаваща част от разстоянието. Над седловината по-късото вървище слиза от източната страна на Осинак, заобикаля вр. Рудия камък през местностите Сечището и Мурган трап и се изкачва до Поляниците, докато маркираната пътека следва неотклонно билото на хребета. А понеже Мургина планина е доста стръмна и покрита изцяло със затрудняващи ориентацията гъсти гори, от Велики преслап е най-добре да се продължи по билото на рида и по следващата го маркирана пътека.

В южния край на поляната Велики преслап основното туристическо вървище навлиза в обширни широколистни лесове и със стръмно и продължително изкачване излиза след още около 40 мин. до голата седловина между върховете Вълчовец /1412 м./ от запад и Рудия камък от изток /255 мин./. В този участък от маршрута си личи най-добре, че се върви по стар римски друм, като на много места в района личат останки от древния му калдъръм, а трасето на съвременната пътека, която е над него, е широко, опънато по права линия напред и пресича местността през нещо като тунел от растителност. При Вълчовец гъстите гори свършват и от височината на юг чак до края на маршрута се върви вече почти изцяло през открити местности. Това е и причината от върха да се открива първата всеобхватна панорама към алпийската част на Балкана с подредените в права линия по билото му скалисти върхове, като се започне от Мара гидик на изток, та се достигне чак до Амбарица на запад. Покрай височината Вълчовец ридът Осинак завива на изток, а следващото го вървище заобикаля водоравно голия вр. Рудия камък от юг, преминава по Вълчите пасища над изворите на река Бряза и 15 мин. след излизането над горите достига до още една гола седловина под стърчащия вляво връх Поляници /1524 м.//270 мин./. Тук хребетът отново завива на юг, а до билото му се изкачва широк черен път, идващ откъм разположения на северсегашен квартал Видима на гр. Априлци. В посока към Поляниците и горните части на планината пък по ширналото се пред погледа пасище се редят Марковите откоси- продълговати групи скали, разположени в няколко тесни реда от изток на запад и подредени по естествен начин от природата, но толкова правилно и на еднакво разстояние една от друга, че изглеждат сякаш са човешко творение /народът ги свързва с Крали Марко, откъдето идва и името на местността/. Малко преди разклона с друма пътеката преминава покрай малка тухлена сграда вляво - вероятно остатък от някой от безбройните овчарници по Поляниците, построени навремето във всяко едно кътче на пасището - докато в същото време в дола вдясно под пътеката при един от изворите на р. Бряза се вижда голяма бетонна чешма с корита за напояване на добитък.

От разклона в началото на чудно красивата местност, наричана навремето от местните турци с преиначеното й българско наименование Буланча /т.е. Поляница/, се продължава по черния път в южна посока, като тук трябва да се каже, че огромното пасище е разделено на три по-малки, но ясно обособени части - Долни Поляници в близост до Мургина планина, Горни Поляници по на юг над връх Чичова /Чичовата/ могила /1540 м./ и Зарешка поляна най-горе под самото главно било на планината. През 1799 г. турци от полските села купили чрез официални тапии някои от пасищата в тази част на планината, като Поляниците попаднали в собственост на вакъфа "Еюбъ Юнъ Енсари", а те започнали да ги преотдават под наем на близкото Ново село. Заради разногласия в миналото на отделните части на сегашния гр. Априлци относно ползването на планинските пасища пък, към края на турското робство било взето решение тези местности да бъдат разделени на четири части и разпределени, както следва: на сегашния квартал Острец се паднали пасищата по Турски рът и покрай коритото на р. Тъжа, на Видима - Осрядъците и Бъзов дял, на Зла река - Долни Поляници, Брусовете и Саръкая, а на Ново село - Горни Поляници. През 1830 г. в Ново село бил основан девически манастир от местния жител Петър Йончов Балджи /Бояджи/, който откупил Поляниците от турците и ги дал за ползване на духовния скит. Заради дейността си обаче, той бил наклеветен, че нарочно искал да пасе свине по пасището, затова бил задържан и дълго време лежал в затвора. Тук вДолни Поляници билото на рида е съвсем тънко, равно и голо, а от него се откриват гледки във всички посоки. Вляво от рида се виждат коритото на Стърна река с рида Бъзов дял зад нея и х. Плевен на отсрещния склон. От това място сградата на туристическата база изглежда вече съвсем близо, но до нея има все още доста дълъг път. Вдясно остава долината на р. Крайовица, чието дъно не може да се достигне с поглед, а напред под скалите на главното било се забелязва тясна ивица гора, залесила чак догоре заобленото теме на Чичовата могила. Покрай Марковите откоси и разположената зад тях гора Мечата усойна най-ниското от трите големи пасища се пресича водоравно само за 10 мин., като в южния му край се достига до разклон в подножието на Чичовата могила /280 мин./. От тук върхът може да се изкачи или да се заобиколи водоравно от изток. Ако се избере вариантът с траверсирането на склоновете на върха, тогава след разклона се влиза за кратко в разредена букова гора, от която се излиза на второто по-високо разположено и по-просторно пасище - Горни Поляници.В началото му откритото било на рида силно се разширява, а с пасящите по него многобройни стада с животни и виждащия се в далечината масивен двуетажен овчарник, прилича по-скоро на местност в равнината /на поле/, отколкото на такава в планината. Балкански характер на околността придават единствено стърчащото като стена над поляната централно било на Балкана с надничащите над него скалисти върхове Саръкая и Дюзчал.

Пътят пресича Горните Поляници през средата им и 30 мин. след Чичовата могила достига до нов разклон /310 мин./. При това кръстопътно място от северозапад до билото на Осинак се изкачва идваща от х. Яворова лъка и белязана със ЗКМ туристическа пътека, която от тук напред се раздвоява - левият й край продължава на югоизток към големия овчарник и х. Плевен, докато десният следва гребена на рида на юг към извисяващия се пред погледа Зарешки връх /1575 м./ и главното било на планината. Предвид важният разклон, тук трябва да се вземе решение накъде ще се върви. При наличието на сняг през зимата, при мъгла и при липса на повече време, от разклона задължително трябва да се продължи по левия край на пътеката в посока на х. Плевен. При наличието на достатъчно време през лятото от тук е най-добре да се поеме по десния край на вървището в посока на главното било на планината, което да се изкачи заради откриващите се от него невероятни гледки. Ако се избере вторият вариант обаче, има още една особеност, свързана със стърчащия пред очите Зарешки връх. Той е наречен така на красивия скален венец от западната му страна, който носи наименованието Зареда /заред - подредени в редица канари, тоест скален венец/. Та дясната пътека го изкачва, докато лявата го заобикаля водоравно от изток. От другата му страна обаче от маркираното ляво вървище се отделя трета пътека, която между другите две също води към върха на планината. Поради тази причина, от разклона първоначално трябва да се продължи в посока на х. Плевен. Натам лявата пътека заобикаля масива на Зарешки връх водоравно от изток, а в близост до овчарника от нея се отделя междинното вървище, по което се продължава без маркировка по рида Осинак на юг. В тази посока, и 25 мин. след разклона, се излиза от южната страна на Зарешки връх до характерна седловина, носеща наименованието Зарешка поляна /335 мин./. Тук откъм долината на близката Кривинишка река/начален приток на Стърна река/, х. Плевен и кв. Видима до билото на рида Осинак се изкачва още една широка пътека, която е разклонение на стария римския път и която се наричала в миналото Видимска пътека или Кривините. В наши дни трасето на това старо вървище е белязано със зелено-бяла лентова туристическа маркировка, както и със ЗКМ.

От разклона с Видимската пътека нагоре към върха на Балкана билото на рида Осинак е много стръмно и покрито изцяло с огромни скални канари, наречени Троновете. Заради извънредно назъбения и поради това и доста страшен външен вид на местността, тази част от хребета се нарича Гребеня, като същата не трябва да се бърка с близкия и много по-голям от нея рид Гребена, спускащ се от вр. Кръстец на север. Заради стръмнината в горната част на Осинак, от тук отново има два начина за достигне до главното било на планината, като първият е да се продължи с изкачване право на юг по скалите на Гребеня. Пътеката по него пък, макар и доста широка, е немаркирана и преминава през изключително труден за преодоляване терен, като, освен това, от седловината до вр. Жълтец по трасето й трябва да се изкачат за кратко време повече от 600 м. височина. Ако се поеме по това вървище обаче, може да се види нещо много интересно. При изкачването от лявата източна страна остава Симова река, при чиито извори високо горе в планината се намират входовете на древни рудници, останали още от времената на траките. При вторият много по-лесен начин за достигане до билото на планината Жълтец се заобикаля постепенно по Видимската пътека от север и от запад, като до върха на Балкана се излиза при седловина Плевнята. Ако се избере вторият вариант, тогава по римския път се изкачват т.нар. Брусове /брус - острило за коса/ - заемащите североизточните склонове на вр. Жълтец три къси странични рида - Големия Брус, Малкия Брус и Кривините, разсечени помежду си от няколко страховити лавинни улея, даващи началото на изтичащата от Гребеня река Гребещница. Достигайки до северното подножие на вр. Жълтец, Видимската пътека завива на югозапад и започва плавно да слиза към потока, разделящ местностите Гребеня от Кривините. Тук се върви почти водоравно през гориста и камениста местност над долината на Гребещница, като пътеката непрестанно криволичи вляво-вдясно и нагоре-надолу, откъдето идва и името й Кривините. 15 мин. по-късно вървището достига до въпросния поток, встрани от който е иззидана ниска каменна чешма с ръждясал чучур /350 мин./. От това място се открива удивителна панорама на север към долината на Гребещница и на юг към надвесени точно над главата огромни канари. Целият по-къс рид Кривините също е покрит със скали като Гребеня и представлява негово умалено копие.

След чешмата пътеката пресича и рида Кривините и излиза на напълно голата му западна страна, наречена Улеите, където местността буди силно удивление със сурова си красота, с почти отвесните си склонове, изгладени от многобройни лавини, и с дълбоко всечените в нея огромни улеи, разположени в близост един до друг. Между два от тях се вижда тънкият, къс и изцяло гол Малък Брус, като пътеката слиза стръмно към него и 30 мин. след първата чешма достига до втора подобна от източната страна и в близост до основата на рида /380 мин./. За разлика от предишното съоръжение, тук водата блика от гумен маркуч. Покрай него се завива на запад, пресича се бързо и Малкия Брус и се достига до по-широкия му брат. Ридът Големия Брус е гол и остър също както и Малкия, но е значително по-висок, широк и дълъг от него. При потока, разделящ ридовете, вървището се раздвоява, като десния му край продължава с обхождане на Големия Брус водоравно от север, докато левия с маркировката рязко завива нагоре и 20 мин. след втората чешма се изкачва по диагонал до билото на хребета /400 мин./. Големият Брус е изцяло покрит с треви и ниска хвойна и е много удобен за ходене, а пътеката по него продължава да се изкачва отново на юг към главното било на Балкана, накъдето наклонът става все по-голям. Малко след като стъпва на Големия Брус вървището отново се разделя, като летният му вариант се насочва на югозапад към седловина Плевнята, докато зимният продължава на юг по билото на рида. В края на изкачването от зимното трасе се отделят още две по-преки вървища, които този път водят на югоизток към вр. Жълтец. Разстоянието от излизане на билото на рида Големия Брус до централния гребен на планината се изминава за 30 мин., като се преодоляват още около 250 м. денивелация /430 мин./. Ако се следва по-полегатия летен вариант на пътеката, тогава до главното било на Балкана се излиза при седловина Плевнята, която е граница между Троянския и Калоферския дялове на планина. При нея Видимската пътека пресича главното било и се спуска от другата му страна на юг към Карловската котловина. От това място към крайната цел на машрута се продължава на изток по главното било на планината и по трасираната по него пътека Ком-Емине към Жълтец, като през зимата върхът задължително трябва да се изкачи по ЗКМ. През лятото обаче височината може да се заобиколи по по-равен терен от юг, като през равно и голо пасище се достига след около 30 мин. до често пресъхваща чешма /460 мин./. От Плевнята до нея са изкачени неусетно още 200 м. денивелация. Предвид чистият от скали и открит терен, от чешмата до върха може да се продължи по няколко начина, като най-лесният от тях е в североизточна посока, накъдето до темето на Жълтец се достига след 20 мин. /480 мин./. От юг върхът е полегат и затревен, също както и съседния Млечен чал, като двата исполина са разделени само от коритото на плитко дере. От Жълтец се продължава по самото главно било на планината на североизток, като натам след още около 15 мин. се достига и до вр. Млечен чал /495 мин./.