56.1. с. Черни Осъм /местност Смесите/-махала Нешковци-х. Дерменка

Оценете
(3 гласа)

56.1. с.Черни Осъм /местност Смесите/-махала Нешковци-х. Дерменка - качване

Денивелация - 850 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 16.4 км.

Маркировка: от м. Смесите до махала Нешковци-немаркиран, от махала Нешковци до х. Дерменка - бяло-синьо-бяло

 2013-11-11 091529

 Изтегли: GPS-трак   

   

Село Черни Осъм /Драгнешко, Манастирското село, Колибето/

                   Село Черни Осъм се намира в северните склонове на Троянския балкан под едни от най-личните му върхове - Амбарица, Купените, Кръстците, Саръкая /Жълтец/ и т.н, отстои на около 12 км. на югоизток от общинския център град Троян и на 2.5 км. на юг от Троянския манастир и е застроено на 500 м. н.в. по двата бряга на едноимената река Черни Осъм, от която е взело името си. Населеното място се състои от основна част и от групирани около нея множество по-малки колибарски махали - Гориначево, Миленча, Стругът; Иванишница, Тумбевото, Узуните, Бъзевото (Бъзьовото), Усойната, Лешко Присое, Глушка, Хасъмското, Кошутината, Жеравица, Стойновското и Жидов дол (Нешковци), някои от които са отдалечени на 10-15 км. от център му и са скрити надълбоко в Балкана. От тук и особено точното първоначално наименование на селото - Колибето, запазило се чак до 1934 г. Понеже е изцяло вътре в Балкана и не изпитва конкуренцията на други селища, Черни Осъм е усвоило чрез своето землище огромно планинско пространство, ясно и точно обособено и добре очертано от водосбора на реката със същото име и от заграждащите долината й хребети - започващия от билния връх Лепенят рид Чучул дял на запад и водещия началото си от връх Саръкая рид Осинак /Поленици, Новоселски Поленици, Велик пряслап/ на изток. В близост до селото е територията на Национален парк Централен балкан, част от който е и обособения в него и в селското землище Биосферен резерват „Стенето“. При възникването и оформянето към края на турското робство на сегашното съвременно селище се е смятало, че местностите около р. Черни Осъм са била винаги безлюдни, тъй като към този момент в тях не са живеели никакви хора. Понастоящем обаче е добре известно, че по време на Античността долината на реката е била обитавана от местното тракийско племе кробизи, от което до днес са се запазили в района няколко издигнати още отпреди новата ера големи надгробни могили. Заселването в онази епоха до коритото на Черни Осъм било свързано вероятно и с преминаващите покрай него три важни презбалкански проходни пътя, както и с експлоатацията на няколко желязно-рудни находища, от които са останали следи в селското землище на две места - на билото на планината в намиращата се до връх Локвата местност Голината и в близост до коритото на реката край сегашната махала Нешковци. В началото на Средновековието обаче и рудниците, и пътищата в тукашния край били изоставени и долината на Черни Осъм била напълно забравена за доста дълъг период от време.

              Предвид силната и неделима връзка между с. Черни Осъм и едноименната река, още преди изложението за историята на населеното място тук трябва да се споменат няколко думи за преминаващата през самото селище водна артерия. За р. Черни Осъм се казва обикновено, а така е прието и от географската наука, че извира от западните склонове на вр. Амбарица, но всъщност тя събира водите си от два ръкава, вторият от които води началото си от източния край на същата височина. Най-вещ от всички, които са се опитвали да опишат някога въпросната река, изглежда родениият в близкия гр. Ловеч етнограф и географ акад. Атанас Иширков, чиято баба обаче е от местната махала Миленча. Та според този наш известен учен и добър познавач на по-близката околност, Черни Осъм води началото си от два потока, левият от които се нарича Крайова река /Краева река, Крайовица, Крайовищица/, а десният Трапет. Същият автор твърди, че първоначалното наименование на реката е тракийското Асамус, което според проф. Томашек означавало неуморим, според проф. Д. Дачев - змийска река, а според проф. Ст. Младенов - просто река. Народът пък свързва сегашното име Осъм с главните начални притоци на реката, които уж били осем на брой. Първата част на речното название пък - Черна, произлизало според акад. Иширков от черните камъчета, през които водите й преминавали и заради които същите изглеждали обагрени в този цвят. Всъщност обаче нарицателното Черна е дадено на реката най-вероятно, защото долината й е отдалечена и непозната, а и защото доскоро в нея не е имало никакви по-големи селища, нито пък са преминавали някакви особено важни пътеки. А макар наистина да води началото си от Амбарица, Черни Осъм има огромен водосборен басейн, който обхваща цялото централно било на планината от вр. Лепенят на запад до вр. Жълтец на изток. И въпреки че при сливането си двата основни притока на реката са равни като големина и дължина и че извират от еднаква височина, за нейно начало се е приемал винаги десният /западният/ поток, затова и почти всички го наричат Черни Осъм. Той събира водите си от западните склонове на Амбарица и под името Куманица /от тракийската дума квомос - мляко/ протича през изключително тясна и дълбока долина, в която се губи за няколко километра, за да се появи малко по-надолу под названието Трапет. От „вторият си извор“ на североизток Трапет приема отдясно под махала Нешковци притоците си Голям и Малък Жидов дол и точно под Зелениковския монастир „Св. Йоан Кръстител“ се събира /смесва/ в местността Смесите с Крайовата река, продължавайки от там заедно с нея на север към сегашното с. Черни Осъм и Троянския манастир. Двата начални притока на реката са разделени от рида Дълги дял, който също води началото си от вр. Амбарица и от него се спуска точно към интересуващото ни селище, разделяйки землището му на две приблизително равни части.

               Според акад. Атанас Иширков, в най-горния си край долината на р. Черни Осъм е тясна и влажна и затова не е пригодена за големи селища. Колкото по на север от Смесите отива обаче, толкова повече се отваря дефилето й, достигайки до 800 м. ширина, а рътлините, които го заграждат, се снишават и техните склонове стават все по-полегати, което дава възможност на това място да се развие значително населено място. Ето и един допълнителен цитат от акад. Иширков, който най-добре илюстрира долината на р. Черни Осъм: „Низките огради на Черноосъмската долина дават възможност на слънцето рано да я огрева и до късно да я топли. Редовният вечерник в ясните нощи на лятото и есента доставя влага на растителността в долината, която е плодородна и пригодна за царевица, зеленчукови градини и най-различни овощни дървета. Тук орехите виреят добре, сините сливи дават особено много и добър плод край ръката и нейните вади; ябълките и крушите, облагородени в последно време, се славят със своя добър вкус. До самия монастир Негово Високопреосвещенство Максим е насеял благородни кестени край рибарника си и те дават добър плод. Желателно е да се разпространи тяхното сеене, както в отвъдното Карлово. По десния присоен склон на Черни Осъм над Орешака и горе по Чукара над монастира зрее грозде в монастирските лозя, въпреки значителната надморска височина“. Заради тези благоприятни условия, към средата на турското робство край коритото на реката се появил първоначално Троянският манастир, а след това от северната и от южната му страни се оформили постепенно и сегашните две по-близки населени места - селата Орешак и Черни Осъм. В миналото реката давала поминък и прехрана на местното население, но и често прииждала и унищожавала всичко по пътя си /може би оттук и първата част на наименованието й/, като от тези идващи заедно с нея природни бедствия страдали най-много жителите на централната Врачовска махала. Пак заради Черни Осъм и заради водите й обаче, селото било винаги добре водоснабдено от пет каменни чешми, като само в двора на местния метох имало герани.   

               Като всички подобни планински селища в Троянския край, и сегашното с. Черни Осъм било заселено преди 200-300 г. от бежанци, избягали от равнинните краища на страната и укрили се в близките гъсти лесове от преследванията на  поробители и разбойници. Запазена и до днес в селището легенда мълви, че първите, които се заселили за по-продължителен период от време в района, били козар с тримата му сина от Папазовския род, дошли откъм гр. Разлог още преди около 300 г. Преданието си има обаче и втори вариант, според който, около бъдещото село се настанили трима овчари от Делиормана, отседнали в отделни колиби на различни места в околността. Възникването на самото селище пък е свързано най-вероятно с изграждането на близкия монастир „Успение на Пресвета Богородица“, който тукашното население нарича обикновено само „Св. Богородица“ или просто Троянски. Местната света обител не е епархийска, а е ставропигиална, което ще рече горе-долу следното: В миналото при започването на строеж на подобен духовен скит в основите му бил забиван кръст и ако това било направено не от местния епархийски епископ, а направо от патриарха, тогава се приемало, че манастирът е под пряката юрисдикция на Светия Синод и че има самостойно управление. За построяването на Троянската обител е запазено и едно по-особено предание в намиращото се от южната страна на планината село Иганово, което е както следва: В миналото край това селище имало манастир, който по време на насилственото потурчването на Карловската котловина през 1521 г. бил унищожен, а оцелелите му монаси пресекли планината по близките проходи и се установили от другата й страна точно на мястото, на което е днес Троянският скит /проф. Иван Дуйчев разказва същата история, само че с монаси от манастира Ястреб край гр. Ловеч/. Първото писмено сведение за съществуването на Троянската света обител е от 1600 г., като според него, сградите й тогава били издигнати уж в напълно пуста местност. Истината обаче е, че манастирът бил изграден на изключително важно, кръстопътно и популярно в миналото място, при което се събирали преминаващи през близката околност три основни пътеки, следващи билата на главните странични старопланински дялове. Първото от тези вървища е т.нар. Римски път /Манастирска пътека, Пътека на Васил Левски/, идващ по Дълги дял откъм вр. Амбарица и правещ връзка с Карлово и Сопот, второто е Карловският път, достигащ до тук откъм вр. Жълтец по билото на рида Осинак, а третото, също наричано Манастирска пътека, е едно от дублиращите Троянския проход разклонения, спускащо се към Троянската света обител по рида Чучул дял и неговите странични издънки. Пътеките през близката част на Балкана били пазени и от съответните крепости, а именно: средната по Дълги дял била охранявана от намиращото се над сегашната хижа Амбарища т.нар. Сопотско кале, западният път по рида Чучул дял от твърдината на връх Рустила, а източният по рида Осенак от крепостта на връх Калето. А че всички описани проходни вървища в тази част на планината са се събирали именно при Троянския манастир свидетелства един много добре запазен участък от стар римски калдъръмен път, намиращ се в непосредствена близост със светата обител.

         Според местната жителка Пенка Дамянова, първата селска махала, покрай която тече р. Черни Осъм, е Жидов дол /днес Нешковци/. Тя е и най-отдалеченият от централното селище квартал на населеното място и се намира на около 10 километра разстояние нагоре по течението на реката. Някои от тукашни обитатели пък смятат, че първата част от наименованието на махалата - жидов, означавала еврейски, като това име уж идвало от представителите на съответния етнос, контролирали в миналото чрез финансите си неголемия местен железодобив. Всъщност на троянски диалект, характерен и за черноосъмчаните, думата жид означава великан, като с нея са наречени много удачно и коректно не само великанските долини на двата близки до махалата потока Голям и Малък Жидов дол и раделящия ги хребет Жидов рът, но и разположеното над тях огромно карстово пасище Жидови равнища. Неотдавна махала Жидол дол била прекръстена на Нешковци по името на най-големия род в нея, а покрай къщите й Черни Осъм извива на изток и долу на равното се слива при Смесите с Краевица. Втората махала, покрай която преминава вече обединеният и уголемена река, е Стойновското, разположена на левия й бряг, а третата е Бъзевото /Бъзьовото/ на десния. Още по-надолу Черни Осъм приема спускащата се от запад река Жеравица и навлиза в централната част на селището, като тук, според Пенка Дамянова, трябва да се споменат трите малки вира и поне един от трите водопада, разположени на водите му и намиращи се в района на населеното място. Прекрасното описание на местната жителка гласи, че някога близо до центъра на Колибето от дясната страна на р. Черни Осъм се отделяла воденична вада, която въртяла мелничните колела на две построени една до друга големи воденици - Врачовската и Платнишката, собственост в миналото на едноименните местни родове. Доскоро всяко семейство от съответната фамилия имало право да ползва своята воденица определен брой дни месечно, за да си смила на нея пшенично или царевично брашно. Другата, по-голяма част от водата на реката при отделената воденична вада, се спускала право надолу под форма на малък водопад, който се наричал Скока. Той обаче образувал голям вир, който бил най-дълбокият от всички и носел наименованието На Скока, а в него лятно време се къпели само мъжете от селото. Още по-надолу сред населеното място бил Врачовският вир, където пък се къпели местните жени и децата. Към края на селището р. Черни Осъм се разделяла на два ръкава, които заграждали малък остров, известен като Върбака, а до него бил и Върбашкият вир. Близо до манастира от Черни Осъм се отделяла Манастирската вада, която течала на известно разстояние открита и красива, върби висели над нея от двата й бряга, а във водите й плували риби клен. След това вадата преминавала вляво под шосето и вече скрита, продължавала под горната стена на манастира, под десния край на двора му, под предната му стена, надясно под шосето и отново излизала на открито в близката до светата обител манастирска градина. А там от водите й се образувало неголямо езеро, в което се развъждала пъстърва. Под това място в Черни Осъм се вливала от дясната му страна и река Иваншница.

          В края на турското робство главните селища в долината на р. Черни Осъм вече били Колибето и Орешак, като изглежда че от тях първото било по-старо, тъй като до деветдесетте години на 19-и в. монастирът „Св. Богородица“ се числял към него. Едва след това духовната обител преминала първо към новосъздадената Орешакска община, а на 05.12.1923 г. била обявена и за самостоятелна община. Освен това, главният монастир имал и два скрити надълбоко в планината второстепенни скита - „Св. Никола“ и „Св. Йоан“, които също се водели към Колибето, макар първият от тях да се намирал над самия Орешак по склоновете на рида Иван дял. Наред с всичко друго, в Колибето имало и женски метох /подразделение/ на манастира, просъществувал чак до 1947 г. Интересно е също и това, че в миналото с. Орешак се наричало първо Черни Осъм, докато съседното село носело по различно време имената Драгнешко, Манастирското село и Колибето. Едва по-късно Орешак си променило името Черни Осъм, което пък било прието от съседното селище. В миналото, а и сега, по празниците пред манастира ставал огромен пазар, а на официалните манастирски празници Голяма и Малка Св. Богородица (28.VIII и 21.IX) пред сградите на духовния скит се провеждал и панаир, на който донасяли стоки от далечни краища и от двете страни на Стара планина. Вероятно именно заради всичко това, след заселванито си в района новите жители на околните колиби първо идвали в манастира да се черкуват, а после отсядали за постоянно край него, обособявайки и оформяйки постепенно с къщите си сегашните две близки села. След издигането на близките махали основни поминъци на местното население по долината на р. Черни Осъм станали земеделие, скотовъдство, дърбодобив, овощарство и кираджийство. Всички родове в селото се занимавали обаче и с кожарство, а край реката и всичките й по-големи странични притоци били издигнати над 20 стружни за преработката на дървесина, както и стругове за изработката на домакински предмети от различни видове дърво. Понеже близките махали били от колибарски тип, затова до 1936 г. селото се наричало Колибето, като през 1905 г. към него се водели Бъзево, Глушка, Гориначево, Жеравица, Жидов дол, Иваншница, Колибето, Влашка /Мацика/, Врачовци, Платнишка, Кошутина, Лешко присое, Миленча, Усойната, Стойновското, Стругът, Тумбьовото и Узунска. Така през 1892 г. в с. Черни Осъм били преброени общо 297 сгради и 1585 жители. През 1956 г. обаче само централната махала на селището била обитавана от 905 жители, а заедно с околните квартали местното население възлизало общо на 2096 души. През 1934 г. населеното място било прекръстено по подобие на близкото село Бели Осъм на реката, която преминава през него.

        За Троянската света обител вече бе споменато малко по-горе, но описанието на с. Черни Осъм и на близката му околоност няма да бъде пълно, ако тук не бъдат казани няколко думи и за двата духовни скита - „Св. Йоан Предтеча“ /Свети Йоан Кръстител, Зелениковски манастир/ и “Свети Никола”, които се издигат и до днес над селото и са под административното управление на главния манастир “Света Богородица”, както и за разположения до 1947 г. в самото населено място манастирски метох „Св. Петър“. Ето какво казва акад. Атанас Иширков за основаната през 1832 г. от тогавашния игумен на Троянския манастир Партений Зелениковска духовна обител: „Скитът св. Йоан Предтеча е на местността Зелениковец, горе в планината, три часа далеко от Троянския монастир. Неговият стар параклис е заместен сега с нов, хубав във всяко отношение храм, построен в 1914 година със средствата на митрополита Максима и на Троянския монастир по наполовина. Храмовият празник е 24 юний стар стил. Близо до храма е построена къщата на митрополита Максима, заобиколена с овощни градини. Изгледът от Зелениковец към юг, към Стара планина е чудесен. Зад близките гористи ридове Дебел дял и Дълги дял се очертават ясно голите спускове на Амбарица, Купена или Остра могила, Дюс чал, Юмрук чал и Мара гидик“. Заплененият от красотите на същия манастир Зелениковец поет Николай Ракитин пък го споменава в пътеписа си по следния начин: “Зелениковец! Един прелестен кът в сърцето на Балкана, един океан от зеленина, една великолепна панорама за съзерцание! ... Слънцето се е отърколило някъде на запад зад планинските вериги и насреща им, в слънчева позлата, свети широкият зелен гръб на Амбарица и загадъчно се изрязва пирамидата на Купена. Прозирен здрач се люлее над заглъхналата в някакво тайнство долина и пълзи по залесените склонове. Една тишина, дълбока и ясна, струи из прохладни усои, запленява душата ми и ми се струва, че откъснат от зелените гърди, аз плувам по светлото небе тъй лек и прозрачен като онова хей там облаче, зареяло се кой знае накъде в този вечерен час. Не зная времето тече ли, или е спряло, но чувствам тръпките на мистична сила, която невидимо ме слива с духа на планината...”.

       В миналото манастирът Зелениковец бил доста богат, като имал в собственост много имоти в долината на реката и в планината над нея, 350 дка овощни градини и ливади и множество стада с животни. Отделно от това, част от сградите му били пригодени да приемат целогодишно и поклонници, и туристи. В края на турското робство обаче скитът бил опожарен и разрушен, като в него продължили да живеят и да служат в църквата само трима монаси. През 1937 г. обаче там останал за постоянно само един по-млад калугер. Скитът Зелениковец е известен от недалечното минало като лятна резиденция на бившия патриарх Максим, който е роден в близката околност, както и с това, че на едно от стадата му бил пастир някой си дядо Стефан - особен човек, който миел само косите си и отказвал да се къпе. Иконостасът на манастира бил изработен от представителя на Дебърската школа - майстор Филип Македонеца, който при изписването на Рождество Христово изобразил на него стадо с овчар, а за тялото на коленичилия пред Света Богородица и Младенеца пастир му позирал самия дядо Стефан. За да се достигне до другият скит “Свети Никола” пък, първо трябва да се отиде до една от най-северните махали на селището - Миленча, и от там да се изкачат стръмните склонове на рида Иван дял. Сегашният черноосъмски квартал Миленча е свързан с т.нар. Тайна къща /къщата на фамилията Хасъмски/, която си стояла доскоро точно срещу Троянския манастир и в която навремето стопанинът й Найден Хасъмски приютявал Васил Левски. Именно от тази къща поел на последния си път Апостолът на свободата, преди да бъде заловен на Къкринското ханче. Скитът Св. Никола е основан през 1785 г. от тогавашния игумен на Троянския манастир Паисий и бил възобновен в сегашния си вид през 1812 г. В манастирския двор е гробът на хайдут Велко /Велко Комита/ от Шумен, починал там от раните си през 1848 година /според друга версия същият хайдутин починал в българския гр. Неготин, който сега е в Сърбия/. В периодът 1794-1869 г. в Св. Никола се помещавало основаното към Троянския манастир килийно училище, в което първоначално учели и част от децата от с. Черни Осъм. Тогава по време на обучението си, за да ни ги видят турците, учениците закривали прозорците на стаите си с плътни завеси. По-късно училището било преместено в самия Троянския манастир, където останало до 1902 г., когато според тогавашната Българска конституция завършило същинското разделение на църквата от държавата. Св. Никола е известен и като свърталище на хайдути, които от скита поемали нагоре към билото на рида Осинак и в гъстите му гори устройвали засади на преминаващите по Карловския друм пътници.  

     Пак според местната жителка Пенка Дамянова, обраслите с пълзящ бръшлян и построени в периода 1832-35 г. стени на метоха в Черни Осъм били разположени на една от страничните улици, водещи от центъра на селото на изток към реката. Портите на светата сграда били две една до друга - първата по-малка, по-ниска и по-тясна, а другата - голяма, висока и широка. Калугерките излизали от метоха през малката порта, а голямата отваряли нашироко само на празника Петровден, за да влизат в двора повече гости. Понеже Св. Петър бил патрон на метоха, на празника му калугерките нареждали край зеленчуковата градина насред калдъръмения двор на сградата голяма трапеза за гости и сядали на нея една до друга от едната страна, с лице към килиите и с гръб към градината. В лявата страна на двора се редели една до друга килиите на калугерките. Първата до портата била в ъгъл с втората и само тя имала прозорец към улицата. Прозорците на другите килии гледали към празно място до сградата на метоха. Отвъд този парцел на водещата към реката улица имало обитаеми селски къщи. В килиите се влизало не направо от двора, а пред тях имало дълъг дървен коридор като чардак. От средата на този коридор се спущали към двора няколко каменни стъпала, а след последната килия, и в ъгъл с нея, се издигала дълга бяла стена. По няколко каменни стъпала от двора се влизало в друг малък дървен коридор. Срещу вратата на молитвената стая през коридора от дясната му страна била вратата на друго помещение, където били складирани домакински и градинарски вещи, както и пералня. От коридорчето се излизало на просторния и красив чардак на метоха, в лявата част на който имало тъкачен стан. От чардака по каменни стъпала се слизало в задния двор, където било гробището на метоха с гробовете на няколко погребани в него монахини. До каменните надгробни кръстове имало посадени и две малки кедрови дръвчета. През 1947 година обаче в метоха не останали калугерки и тогавашните управници на селото решили да се възползват от този факт и да разрушат сградата му. Черноосъмският метох Св. Петър е известен с това, че игуменката му София Коева също укривала в  него и то неведнъж Апостолът на свободата Васил Левски. Наред с трите манастира и метоха, в изброяването на духовните обители в околностите на с. Черни Осъм трябва да се спомене и за т.нар. Паисиеви дупки /Паисиевата пещера/, които се намират на около 11.5 км. на югоизток от селището в долината на р. Черни Осъм и в които пребивавал като отшелник до края на дните си монах от Троянския манастир с името Паисий.

    След заселването си край р. Черни Осъм много от новите обитатели на долината не успели да намерят в нея препитанието си, затова част от селските моми и ергени започнали да ходят всяка пролет на юг от Балкана към градове Карлово и Сопот да берат гюл /рози/, а други се отправяли в обратната посока на север към Ловеч и Плевен, за да жънат в полските села. Някои от черниосъмските моми пък отсядали и в Троян, където се наемали да прислужват на по-богатите градски фамилии. Недоволни от битието си, към края на турското робство много от местните жители станали членове на основания в Троянската света обител Манастирски революционен комитет, а при избухването на Априлското въстание част от тях взели участие и във водената от Христо Иванов-Големия Троянска чета. По време на тези събития групата на известния революционер от Шумен Панайот Волов слязла от Троянския проход към селото и нощувала в местните махали Жеравица и Иваншница. Несъмнено една от най-ярките личности на този край и на Троянския манастир от същия период е архимандрит хаджи Макарий (1831-1906) родом от махала Усойната на село Колибето, който бил игумен на манастира в продължение на четвърт век (1874-1897 г.). Неговата голяма популярност се дължала преди всичко на участието му в революционното движение, като той приютявал в специално пригодена тайна килия в манастира и водачът на национално освободителното ни движение Васил Левски. При потушаването на Априлското въстание Макарий бил арестуван на 2 юни 1876 г. и откаран в търновската тъмница, а от “Записките” на Захари Стоянов пък узнаваме, че там хаджи Макарий дал на последния калцуните си. При започналата година след въстанието Руско-турска освободителна война трима жители на селището станали опълченци - Васил Стамболиев (1856-1915 г.) - в ІV опълченска дружина, Димитър Даскалов (1850-1946 г.) - в ІІІ опълченска дружина и Петър Гигилски (1853-1923 г.) - в ІV оп. дружина., а тукашният селянин Иван Хасъмски /Йонко Комитата/ се проявил и като разузнавач на руската армия.

     До Освобождението черноосъмските деца се обучавали към откритото в Троянския манастир училище, помещаващо се в скита Св. Никола или в килийното училище, открито в черноосъмската махала Жеравица от тукашния жител поп Цочо Стойков. След Освобождението и след отделянето с Търновската Конституция на държавата от църквата обаче, през 1880 г. в селото било открито ново светско начално училище от първо до четвърто отделение, което се помещавало в намиращата се до коритото на р. Черни Осъм къща на бившия турски конак. През 1902 г. в с. Черни Осъм била построена нова училищна сграда, а през 1956 г. била открита още по-модерната сграда на сегашното основно училище “Васил Левски”. В близкото минало на горната площадка на стълбището пред вратата на това училище в неделни дни свирела селската музика, а долу се виело голямо хоро. На по-важните празници, като Великден, Гергьовден и т.н. пък, хорото се играело на острова Върбака. Селското читалище било основано през 1906 г. и било наречено “Знание”, като първоначално то си нямало самостоятелна сграда, а оставените в него книги били купувани с лични пари от селските учители и пазени в училището. Театралната си дейност читалището също развивало в училището, до построяването на специална сграда. По-късно такава наистина била издигната, като в нея имало отделни салон, сцена, библиотека и още стаи над тях. За да използват от ресурсите на близките гори, през 1934 г. група предприемачи издигнали на десния бряг на р. Черни Осъм в селото кооперативна фабрика за бурета и щайги, наричана Бурщайн. Всъщност истинското й име било Обнова, като в нея се произвеждат и шпертплат, и мебели. По-късно, за да се задвижват машините във фабриката, край реката била построена и захранваща ВЕЦ. Така населеното място било електрифицирано, поради което част от жителите на околните колибарски махали слезли до коритото на реката и оформили край нея сегашното по-компактно селище. В началото на 20-те години на 20-и в. на няколко пъти в годината през с. Черни Осъм преминавала и колата на цар Борис ІІІ, който първо ходел да се черкува в Троянския манастир, а след това отивал на лов над Зелениковец. През 1926 г. обаче над с. Черни Осъм в местността Малката усойна се появила разбойническата левичарска чета на Тинко Симов, Васил Героя и Дочо Узунов. За да ги изтреби, тогава през същото лято в селското училище властите настанили цяла рота войници. През годините на последвалата война над с. Черни Осъм в района на Стенето се укривала и т.нар. Трета троянска партизанска чета, която имала за ятаци някои от жителите на махала Нешковци.

                  Понастоящем с. Черни Осъм се състои от следните махали:  Бъзевото на около 1 км. на юг от сегашния център /през 1900 г. в нея имало 9 сгради и 37 жители/, Влашка на около 0.5 км. на юг /нарича се още и Мацека или Отвъд Дунава, защото е на отсрещната страна на р. Черни Осъм/, Врачовци на 0.5 км. на юг /1900 г. - 17 сгр. и 90 жит./, Гигилите /Кошутина//от думата гигил - който се усмихва/ на 2.5 на запад в блатиста местност /1900 г. - 17 сгр. и 74 жит./, Глушка на 9 км. на юг /1900 г. - 9 сгр. и 41 жит./, Гориначево на 1.5 на североизток /1900 г. - 13 сгр. и 53 жит./, Жеравица на запад /1900 г. - 9 сгр. и 32 жит./, Жидов дол /Нешковци/ на 10 км. на югозапад на левия бряг на р. Черни Осъм /1900 г. - 16 сгр. и 76 жит./, Ибовци на 3.8 км. на изток на левия бряг на река Мечи дол към землището на град Априлци, Иваншница на югоизточния склон на рида Иван дял в долината на едноименната р. Иваншница /1900 г. - 17 сгр. и 105 жит./, Кардашимите на 2 км. на юг, Кьосевска на 0.4 км. на юг, Лешко присое на 5 км. на югоизток /1900 г. - 10 сгр. и 44 жит./, Лешнишки дол на 5 км. на югоизток, Миленча на 2 км. на североизток до Троянския манастир /1900 г. - 35 сгр. и 135 жит./, Платнишка - вече без жители, Семковци на 5.2 на югозапад, Старата къща на десния бряг на р. Черни Осъм, Стойновското на 5 км. на югозапад /1900 г. - 49 сгр. 261 жит./, Стругът - също на десния бряг на р. Черни Осъм /1900 г. - 20 сгр. и 103 жит./, Табаците на 3.2 на изток на десния бряг на р. Иваншница, Усойната на 3 км. на югоизток /1900 г. - 15 сгр. и 71 жит./, Пепешка на 3 км. на югоизток и Шумбарлезите /Шумбарлезки колиби/, които са част от махала Пепешка /от глагола шумбарлезя се т.е. внезапно попадам на нещо/. Според последното преброяване на населението от 2011 г., в Черни Осъм пребивават за постоянно 752 жители, повечето от които са православни българи.

             В туристически план землището на с. Черни Осъм притежава изключителни природни и исторически дадености, особено подходящи за развитието и осъществяването на пешеходен туризъм. Сред първата група от тях тук трябва да се споменат преди всичко Биосферният резерват Стенето, който е част от Национален парк Централен Балкан, главното било на Стара планина с едни от най-високите му върхове, големият брой пещери, интересните скални феномени Соколово стене, Хайдушкото игрило, Бабина пизда, Марковите венци и Марковата дупка, двата водопада в коритото на Черни Осъм, вировете Казаните и още много други. Сред историческите дадености най-любопитни са старите римски пътища по трите основни рида, пресичащи околността - Чучул дял, Дълги дял и Осинак, останките от построените покрай тях крепости и шахтите на древните рудници, близкият Троянски манастир, както и все още действащите в планината над селището скитове Св. Никола и Св. Йоан. В Балкана над селото са издигнати и няколко туристически хижи, най-близките от които са изградената още през 1935 г. от троянските туристи хижа Амбарица, съществуващата от по-ново време - 1947 г. хижа Яворова лъка, собственост на Троянския ловно-рибарски съюз, както и хижите Дерменка, Добрила, Плевен и Чучул. Някои от маршрутите през землището на селището са белязани с туристическа маркировка, като тези по трите основни рида, преходът през Стенето, както и пътят, който води през х. Плевен към първенеца на Стара планина - вр. Ботев. В миналото в с. Черни Осъм била поддържана и туристическа спалня, която се помещавала в сградата на селската кооперация. Срещи със сопотските туристи пък се провеждали всяка година на поляните пред хижите Амбарица и Добрила. Днес селището се води курортен център, а в него се намират и два интересни музея - Природонаучен и Фотоархивна и битова сбирка, както и художествена галерия.

56.1. с.Черни Осъм /местност Смесите/-махала Нешковци-х. Дерменка - качване

              Понеже землището на с. Черни Осъм е изключително обширно и Балкана е доста отдалечен от него, повечето от основните местни старопланински туристически маршрути започват не от населеното място, а от разположената на около 5-6 км. на юг от центъра му кръстопътна местност Смесите. До нея пък води асфалтирано шосе в много добро състояние, което след основната част на селото преминава през две от по-отдалечените й махали - Бъзевото и Стойновското, както и покрай изградения на реката ВЕЦ „Черни Осъм“. В Смесите потоците Крайова река и Трапет се сливат /смесват/, откъдето идва и наименованието на местността, и образуват отводняващата цялата околност р. Черни Осъм. Заради събирането на две пълноводни реки на това място, някога имало планове точно тук дефилето на Черни Осъм да бъде преградено с язовирна стена и долините на Крайовица и на Трапет да се превърнат в дъно на огромен язовир. Добре, обаче, че това не се е случило, тъй като наскоро учени са открили огромно море от вода, което се намира именно под тези два потока. От местността Смесите могат да се предприемат няколко много интересни маршрута, които веднага след началната си изходна точка се разпръсват като ветрило в посока на планината. Първият от тях е на югозапад по долината на Трапет към местността Стенето, живописното ждрело на реката и х. Дерменка, вторият на юг по Зорнов /Зоранов/ рът към х. Амбарица и едноименния връх, а третият на югоизток към манастира Зелениковец, рида Осинак и х. Плевен. Заради всички тези маршрути, някога от селото до Смесите имало редовна автобусна линия, а в местността била построена дори и туристическа хижа, изоставена сграда на която все още си стои встрани от голям паркинг и каменна чешма.

              От Смесите маршрутът към Биосферния резерват Стенето, тайнствената горна част от долината на р. Черни Осъм и разположената на билото на Стара планина х. Дерменка започва с пресичането на р. Крайовица по мост с метални перила, намиращ се до паркинга в най-южния край на местността. От другата страна на хидросъоръжението се излиза точно при сливането на двата начални притока на р. Черни Осъм и в началото на малка полянка с руини на няколко сгради, наричани в миналото Белият дом. Именно зад техните стени започва споменатия Зоранов /Зорнов или Зорнев/ рът /вероятно от думата зор заради стръмнината му/, който е едно от долните странични разклонения на разделящия Краевата река и Трапет по-голям хребет Дълги дял и по билото на който се изкачва маркирана пътека към х. Амбарица. След поляната с руините се подминава добре белязаното с туристическа маркировка начало на това вървище /което всъщност е остатък от водещ към Карлово и Сопот стар римски друм/ и по черния път се продължава на югозапад срещу течението на р. Трапет. 5 мин. след началото на прехода се достига до Водохващане „Черни Осъм“ и до началото на обхващащата двата начални притока на реката голяма вододайна зона, преминаването през портала на която става без проблеми, като след него се продължава отново на запад. В този участък от маршрута се върви за дълъг период от време през тясна и гориста клисура /лесовете в посока на селото са Студената гора, а тези от другата страна са Сечената гора/, като със слаб наклон нагоре се следват еднообразни завои, преминава се над реката по втори мост с метални перила и се подминават паметна плоча и два разклона вляво и вдясно. След всички тях, и за 35 мин. след портала на водохващането, се подсичат постепенно през подножията им оставащите вдясно ридове Шайновец и Търницата, както и спускащите се от ляво Сечен рът и Безводника, подминават се водосливите с идващите от север потоци Влайчов дол и Камънити дол и стичащите се от юг Малки и Големи Сечен дол и пътят извежда в малкото долинно разширение Момчова лъка, разположено при устието на река Момчов дол /наречена е така в противовес на мястото, от което води началото си - връх Момина могила//40 мин. общо/. Тук от дясната страна на пътя се виждат няколко сгради на местното водно стопанство, както и около десетина частни вили.

              10 мин. по-нагоре от Момчовата лъка се заобикалят устията на потоците Лалов дол и Яворов дол, които също се спускат от север, а след тях се достига и до началото на Национален парк Централен Балкан, белязано с голяма информационна табела /50 мин./. Преди да се излезе пред нея обаче се преминава покрай още два разклона със странични черни пътища, водещи от р. Черни Осъм на север и на юг. Първият от тях се насочва по долината на Лалов дол към местността Тръста, а вторият се изкачва по Момчов рът, като по трасето на този друм може да се достигне през местността Мазалото и покрай вр. Момина поляна до х. Амбарица. Табелата за начало на парк показва, че скоро трябва да се премине покрай крайната селска махала Нешковци, като това се случва след около 10 мин., когато се достига до нов разклон /60 мин./. От това място страничното разклонение на пътя води рязко вдясно, нагоре и на север именно към махала Нешковци /бивш Жидов дол/, която е съвсем наблизо, а някои от къщите й се виждат дори и между клоните на дърветата. От тук към х. Дерменка се продължава също така рязко, но по левия край на пътя и в обратната южна посока, като р. Трапет /Черни Осъм/ се пресича пак по мост с метални перила. Почти веднага след него пък се излиза пред нов разклон в началото на малка поляна. Това е местността Боракът, при която главната река приема десния си приток Голям Жидов дол. Тук пътят отново се раздвоява, като някога при разклона му били разположени голямата Нешкова воденица, както и Танчовият Филчов струг, от които съоръжения до ден днешен не е останало абсолютно нищо. Страничното вървище пък, което води на юг покрай р. Голям Жидов дол, е препречено с метална бариера, тъй като в миналото по-нагоре по него имало важно военно поделение. Въпреки тази бариера, преминаването по страничното вървище на туристи не е забранено, а по неговото трасе може да се направи т.нар. Пенсионерски маршрут до х. Амбарица, наречен така, защото е най-полегат в сравнение с всички останали начини за достигане до сградата й. Ако от тук към хижата се поеме именно по този път, ще могат да се видят и два изключително интересни природни феномена - Соколовото стене и Жидовите равнища, за които може да се прочете по-подробна информация малко по-долу. Пак тук, но от лявата страна на реката и в близост до махала Нешковци, се намират и споменатите вече Паисиеви дупки - няколко малки, но интересни пещери, в които пребивавал до края на живота си монахът Паисий от Троянския манастир.   

              От разклона към х. Дерменка трябва да се продължи по западното /дясното/ разклонение на пътя, като по него след около стотина метра се достига до бариерата на КИП “Нешковци”. Контролно-информационният пункт е една наскоро ремонтирана, но необитаема сграда вляво от друма, край която са поставени в редица няколко големи указателни табели. Тук вдясно от пътя има и каменна чешма, от която тече минерална вода със силен мирис на сяра. При контролния пункт за първи път от началото на маршрута се появява и туристическа маркировка, която е насочена именно х. Дерменка. След КИП-а се продължава водоравно и на запад по черния път, който навлиза в още по-тясна част от клисурата и скоро започва постоянно да извива вляво и вдясно, следвайки всички завои на реката. Заради тези извивки на пътя, местността тук е наречена Кривула, като през нея последователно се преминава покрай паметна плоча, закрепена на висока отвесна скала вляво, и покрай импровизирана чешма, чиято вода изтича от ръждясала метална тръба. Пътят подсича оставащата също вляво местност Жидов трап и спускащия се от дясната страна рид Явора и 25 мин. след КИП-а извежда при водослива с р. Малък Жидов дол до още една малка полянка, на която е поставена табела за начало на Биосферен резерват Стенето /85 мин./. От това място на юг и нагоре по долината на страничната река се покатерва тесен и отдавна изоставен второстепенен път, водещ в посока на скалния феномен Кралимаркова дупка. Началото на този друм е в разположената на около двадесетина метра западно от поляната местност Мините, и пред входа на пещера или стара минна галерия, пробит в меки карстови скали. Малко след тази дупка пътят навлиза в най-тясната част от клисурата на р. Трапет, с ширина от единия до другия бряг от едва няколко метра, като тук долината е силно притисната от спускащия се от юг стръмен рид Бурунът /Носът/ и извисяващата се от север скалиста стена на връх Стойков чукар /926 м./. Някои наричат именно това място Стенето /Стенито/, заради отвесните скали под върха, а за да премине съвременният път през основата им, те изглежда че са били допълнително и нарочно изсечени заради него.

             Под вр. Стойков чукар пътят преминава по мост над страничен поток, подминава оставащ вдясно въжен мост над главната река и 15 мин. след поляната с табелите достига до руините на бившата хижа Стенето, намиращи се точно в подножието на спускащата се от ляво Магарешка рътлина /наречена е така заради съседния Конски рът//100 мин./. След тях реката се успокоява и спира да извива, а друмът подсича разположения на юг стръмен рид Бивола /в долната му част е скалният комплекс Бивола/ и подминава стичащотото се от север Маймун дере. То пък е в основата на рид Чернокожа, наречен така по прякора на бившите му собственици от махала Балабанско. По склоновете на този хребет се намира поляната Чернокожовото, сред която в основата на малък скален венец е разположена и едноименната двуетажна пещера Чернокожовата дупка. Така 15 мин. след руините на изоставената х. Стенето вървището преминава покрай голямо бетонно водохващане и пейка вляво, пресича р. Трапет по още един мост с метални парапети и излиза на кръглата и равна горска полянка Киселицата /Киселчова поляна//киселица вид дива ябълка//115 мин./. Тук вдясно от пътя към местността се стича река Данков дол, изписвана на места и наричана заради името на поляната още и и Киселчов дол. При Киселицата черният път се напуска и от това място започва втората по-къса, но пък значително по-емоционална и същинска туристическа част от прехода към х. Дерменка, по която се преминава над дивото и непристъпно ждрело на р. Черни Осъм. Денивелацията от местността Смесите до това място е само около 250 м. От Киселицата към х. Дерменка се продължава по широка и добре маркирана пътека, като по нея р. Данков дол се пресича по метален мост. Веднага след него започва и изкачване с умерен наклон нагоре по страничната издънка на огромен хребет, отделящ се от билния вр. Лепенят на североизток към с. Черни Осъм. Макар и да е с гигантски размери, да разделя р. Черни Осъм от важния й ляв приток Жеравица и да служи като северна граница на резерват Стенето, този рид си няма име, затова някои го наричат условно с названието на намиращия се на билото му връх Букова могила /1441 м./. От Киселчовата поляна към х. Дерменка се пресичат южните склонове именно на този хребет, като пътеката преминава последователно по няколко от неговите второстепенни разклонения, пресича долчинките, които ги отделят едно от друго и излиза на няколко панорамни площадки с удивителни гледки от тях към ждрелото на р. Черни Осъм. 

                В местността Киселицата пътеката се качва на първия страничен хребет, който се спуска от вододела Букова могила на югоизток и който се нарича Боров рът, тъй като в миналото долната му част била покрита с вече напълно изсечени борови гори. Боровият рът разделя реките Боров дол на запад от Данков дол на изток, а най-изявения връх по склоновете му е Самара /1329 м./. По тази рътлина първоначално се изкачва група от скали и 15 мин. след поляната Киселицата се излиза покрай две пейки до първата панорамна площадка по маршрута, от която се откриват изключително обширни и живописни гледки на юг-югоизток към коритото на р. Черни Осъм, оставащо вече доста под пътеката /130 мин./. От тук се вижда и голяма част от долината на реката на юг към главното било на планината, както и интересен комплекс от разпръснати отвесни скали на отсрещия й бряг в долната част на рида Бивола. След това по-обгледно място пътеката завива за кратко на северозапад, изкачва се през суха местност, осеяна с камъни и храсталаци, и след още 10 мин. достига при малка поляна до голям самотен дъб, от който се откриват още по-необикновенни гледки към долината на реката /140 мин./. След високото дърво пътеката слиза за около 15 мин. плавно надолу до р. Боров дол, чието дъно е изпълнено с огромни камъни, довлечени от водите й /155 мин./. Тук покрай чешма реката се пресича по брод, пътеката завива рязко на юг и се качва на втори страничен рид, който носи наименованието Венците /Маркови, Кралимаркови, Кралимарковски венци/.

              Ридът Венците разделя р. Боров дол на север от река Чаушов дол на юг, а най-интересният връх по склоновете му носи същото наименование като него -  Венците /1532 м./. Самите венци пък са три дълги и отвесни скали, извити като диадеми и разположени в горната част на гол хълм, а в основата им са Птичите поляни и пещера Птичата дупка, за която ще бъдат дадени по-подробни сведения малко по-долу. Пещерата е наречена така, защото в нея живеят особен вид птици - хайдушки гарвани, а поляните съответно - защото по тях честа кацат птиците, обитаващи пещерата. През лятото на 1944 г. в близост до Птичата дупка било скривалището на партизаните от Трета троянска чета, а в съседство с нейния вход има и още една пещера, наречена Борова дупка. По рида Венците се върви през гъста гора и по много особена, силно ронлива почва, над която пътеката е затлачена с дебел пласт листа, а трасето й и с извънредно голям наклон наляво към реката. Поради тези причини, тук изкачването става бавно и внимателно до достигането на скалист рид. На това място вървището се провира между канарите му през нещо като  порта, която е като че ли изкуствено изсечена. След нея пътеката излиза в равната местност Рътия трап /Радия трап, Ридия трап, Ръдия трап//от ридов трап т.е. опороено дере, спускащо се по рът/, като разстоянието от р. Боров дол до малката и обрасла с папрат и благоуханното цвете бял оман поляна се изминава за около 35 мин. /190 мин./. В тази местност по време на Втората световна война била овчарската колиба на Филип Танчев /бай Паскал/, който давал храна на укрилите се в близост партизани. Тук пътеката е абсолютно равна, което дава възможност по нея да се измине за кратко време голямо разстояние. Заради тази плоскост на Рътия трап, в близкото минало в местността били устройвани лагери на различни научни експедиции, които взимали вода от бликащото на около 20 м. под поляната изворче. 

              В края на рида Венците, и 10 мин. след равния Рътия трап, се пресича скалистата местност Хайдука /Скока/, в която някога бил убит Стоян войвода /200 мин./. За близкия до нея участък от планината трябва да се знае, че всички по-големи и интересни групи от скали, канари, отвеси, дупки и пещери в района, като Птичата дупка, Райчова дупка, Голямата яма, Малката яма, Процепът, Катърската, Керешката, Самарската, Опушената, Гериза, Многовходовата /Многоотворната/, Хайдушката /Пеещите пендари/ и т.н., се намират или в долината на р. Чаушов дол, състояща се в горния си край от два начални притока - Малък и Голям Чаушов дол, или около нея. Заради своята непристъпност, тайнственост и загадъчност, околността е свързана с безкрайни иманярски легенди и предания за върлуващи тук хайдути и разбойници, за заграбени от тях съкровища и за несметни количества злато, добити в старите римски рудници, разположени точно на върха на рида в местността Голината, и укрити в близката околност. Самото име Чаушов дол също идва от една легенда, която е свързана с пещера Голямата яма и според която наблизо уж била ограбена турска хазна, като златото от нея било скрито в Голямата яма, а чаушинът й /чауш - въоръжен пазач/ бил убит в близкия дол, кръстен по-късно заради случката именно по този начин. Друга легенда пък свързва Голямата яма с изкопаното през Античността от рудниците в разположената на върха на планината местност Голината злато, което римляните криели в седем зали в същата пещера, а златоносния пясък промивали в течащия през нея поток Черния гьол. За да предпазят златото от иманяри, тогава римляните уж поставили скрит защитен механизъм в една от залите на пещерата и замаскирали входа й. До 1901 г. отворът на Голямата яма наистина бил под земята, но при един проливен дъжд водите отмили почвата над него и той се показал. Пак с подобна легенда са свързани имената на Катърската и Самарската пещери, като уж след друг обира на керван със злато, нападателите хвърлили убитите катъри в пропастта на Катърската пещера, а самарите им скрили в по-малката Самарска пещера.

           Местността Хайдука също е огромен скален комплекс, който представлява хаос от причудливи скали, дупки, пещери и високи до 80 м. отвесни стени, по които са трасирани алпийски катерачни турове с различна степен на трудност. Самият Хайдук пък е интересна скала, за която разказват, че отвътре уж била куха и че при пороен дъжд водите я пълнели догоре, след което избивали през дупки и изтичали от нея под формата на огромен водопад. От тук и другото наименование на скалния феномен - Скока, което се е прехвърлило и на целия скален венец. Над Скока се намира Опушената пещера, образувана от стичащите се по венеца води, а под скалите му са пещера Гериза /от турската дума герис - канал/, дълга около 200 м. и с течаща през нея река, както и Многоотворната или Седемвходовата пещера, наречена така, защото има седем дупки. Скалата Хайдука е известна още и с това, че е най-високото място, през което пътеката преминава в тази част от маршрута - 1250 м.н.в. Денивелацията от Киселчова поляна до тук е 400 м. В тази местност под един от скалните отвеси е оформен и кът с няколко паметни плочи, най-вероятно поставени в чест на загинали в близост алпинисти. Вляво от стената с паметните плочи пък има още един скален навес, разположен под впечатляваща отвесна стена, до който от дупка в скалите тече вода. Точно това е и скалният феномен Бабина пизда /Бабина цепнатина/, като скалите тук са винаги влажни, а между тях постоянно сълзи вода. От това място в миналото започвало и тясно странично вървище, което покрай долината на р. Чаушов дол водело нагоре към края на горския пояс и на северозапад към х. Чучул, Троянския проход и курортния комплекс Беклемето. Точно покрай Бабината пизда основната пътека пресича р. Чаушов дол, като именно тук под и над трасето й цялата планина е куха и в нея са разположени най-големите и известни пещери в района.

            След р. Чаушов дол пътеката се качва на следващия, трети поред страничен рид, носещ наименованието Станчов полугар /полугар - място за нощуване на животни/. Хребетът е кръстен така на името на някой си пастир Станчо от с. Черни Осъм, който имал овчарник по склоновете му и който пасял стадото си по двете основни пасища в горната част на местността - Голям и Малък Станчов полугар. По наклонените скатове на рида вървището завива отново на юг, и след 10 мин. достига до добре маркиран разклон с още една странична пътека, водеща от тук също вдясно, нагоре и на северозапад към другата най-близка местна хижа - Чучул /210 мин./. Вляво от това място пък се намира най-интересния скален феномен в ждрелото на р. Черни Осъм - Хайдушкото игрило /Хайдушкото хорище/. Това е малка, равна и кръгла поляна, издадена като полуостров над реката и с напълно отвесни стени, надвесени, като че ли, на стотици метри над долината. По тези стени също са трасирани алпийски катерачни турове, а от балкона над тях се открива зашеметяваща панорама към бездната в подножието им. При дъждове и снеготопене в намиращото се именно под площадката речно корито на Черни Осъм се чува бученото на Големия и Малкия водопади - два последователни 10 метрови водопада, от които вече скача началния приток на реката, наречен Куманица. В миналото водите на тази река достигали до местността точно под Хайдушкото игрило, падали по двата водопада и образували в меките канари под тях две дълбоки дупки, известни като Казаните /Голям и Малък/, след което потъвали между карстовите скали и изчезвали под земята. Днес обаче Куманица се губи в страничен подмол на около 80 м. по-нагоре и само когато в долината й има много вода, част от нея достига до от водопадите и пропада в Казаните. Страничният подмол пък се нарича пещера Куманица, която е още все неизследвана, но за която се знае, че е поне трета по големина в България, като е дълга най-малко 2 км. и завършва с езеро, след което водите й излизат на повърхността през каптирания Пещерен извор в местността Портата /Промката/, разположен при устието на потока Конски улей. Районът на  отсрещния склон на реката точно срещу Хайдушкото игрило също е изключително интересен, тъй като горната му част е покрита с гъстите вековни букови лесове на горите Голямото и Малкото Равно усое, а пък долната представлява невъобразим хаос от ярко бели скали, носещ наименованието Хайдушкото манастирище.   

              Според туристът Георги Семерджиев, поляните в близката околност, на които в миналото тукашните хайдути уж игрели хората си, са всъщност две - Голямо и Малко Хайдушко игрило, като второто е малко по на юг от първото и отново е разположено покрай туристическата пътека. Тук интерес обаче представлява и една трета поред скрита в гората гола местност, която се намира над горните две и в края на пасището Станчов полугар. Нейното наименование е Кошутина поляна, а в близост до тревите й бликал и Кошутиният кладенец. Понеже това място е диво и закътано, в миналото на него било свърталището на хайдушките войводи Герган, Стоян, Вълчан, Йорге и др. За тази местност се разказва още и че през 1798 г. на нея бил бивакът на четата на поп Мартин. Тогава въпросният войвода върлувал по близкия Троянски проход, а в четата му имало и две девойки. Едната от тях била бялата, хубава и добре известна в целия район Рада войвода от близкото село Блаканец, която идвала тук с менците си да налива вода от Кошутиния кладенец. От бивака си на Кошутина поляна хайдутите слизали на Хайдушкото игрило да играят хоро, а при опасност се криели в Хайдушката пещера с три входа и обща дължина на галериите от 94 м., която се намира в скалите точно под самата площадка. В същата дупка разбойниците криели и заграбените от тях при нападенията над преминаващите по близките проходи пътници пари, затова другото й име е пещера Пеещите пендари. За нея местните иманяри разказват, че ако нощно време долепиш ухото си до тревата на хорището, ще чуеш звън на разлюлявани от вятъра нанизи с пендари, които били оставени там от хайдутите и при мърдането си уж пеели с момински гласове. Друго интересно за Хайдушкото игрило е ехото, което се чува от него, когато се извика, както и т.нар. Подмол /Зелеников подмол//от растението зеленика - лавровишня/, намиращ се в подножието на местността в близост до реката и представляващ подобен на пещера голям скален навес, под който в миналото при лошо време местните овчари скринали между 700 и 800 овце.   

            10 мин. след Голямото Хайдушко игрило пътеката извежда и до Малкото, което е последната по-интересна панорамна площадка по маршрута /220 мин./. Под нея се навлиза отново в гъсти гори и се слиза плавно и на къси серпентини до коритото на река Поин /Поен/ дол /от глагола поя/, след което започва траверсирането на четвърти поред страничен хребет, носещ названието рид Вълчата глава /вероятно заради някаква скала с подобна форма/. По-интересното по него обаче не са някакви причудливи канари, а отворът на още една пещара, известна заради стръмнината си като Върлата. При стъпването си на рида пътеката променя посоката си на юг и рязко започва да се спуска към Куманица, достигайки я след около 20 мин. при водослива й с потока Сухата река /в долината му има вода само при дъжд и снеготопене//240 мин./. Тук местността се нарича Малък Кози брод, като в нея наистина има подходящо място за пресичането на реката. През водите й обаче изобщо не се премина, като пътеката продължава да следва левия й западен склон, заобикаля коритото на Сухата река и след около 100-200 м. достига до стръмни и отвесни скали в местността Голям Кози брод. Покрай канарите вървището отново поема много стръмно нагоре и на запад по рида, разделящ Сухата река от Куманица, преодолявайки по него за кратко време около 250 м. височина и достигайки след 30 мин. до маркиран разклон /270 мин./. От това място на изток се отделя странична маркирана пътека, водеща към местността Тасовете, в която по време на Втората световна война бил разположен партизанският лагер на Сопотската чета /отряд Васил Левски/. Понастоящем землянките на нелегалните са реставрирани и в чест на починалите там двама партизани са поставени паметна плоча и е изградена каменна чешма, а от близката околност се открива чудесна панорама към горното течение на р. Куманица. Наименованието на местността обаче не е свързано с тези факти, а идва от това, че по скалите в района имало издълбани кръгли като колелета иманярски знаци, които местните наричат тасове. След разклона към тази местност стръмнината по пътеката постепенно намалява и след 20 мин. по нея се излиза на поляната пред х. Дерменка /290 мин./. Денивелацията от местността Хайдука до тук е около 250 м.

==========================================================================================================

             Ето и малко допълнителна информация от интернет за някои от местностите, разположени в близост до трасето на маршрута:

                Соколовото стене се намира непосредствено източно от резерват Стенето. Наречено е така, защото по скалите му са гнездили дневни грабливи птици - скални орли и най-вече соколи. Това е красива сиво-жълто-червеникава скална стена, издигаща се на повече от 100 м. над нивото на р. Голям Жидов дол, а по самия скален отвес са израснали храсти и дървета, които придават допълнителен колорит на местността. Красивата скала, която оформя десния склон и локалното било, е част от неповторимата красота на планината. Тя е известна както на местното население, така и на туристите, които понякога се отклоняват от маркирания туристически маршрути под вр. Амбарица, за да се полюбуват на красотата й. Достъпът до обекта обаче е ограничен поради това, че се намира в строго охранявана вододайна зона, водоснабдяваща Троян и Ловеч.

            Жидови равнища е природен феномен в района на резерват Стенето, изключително богат на железни руди. Открай време тук се е развивал железодобивът. Днес вече никой не помни откога и докога тук е съществувало рударството - за него не се срещат сведения нито в писмените извори, нито в народната памет. Не се знае нищо и за рударите и металурзите, за притежателите на пещите и самоковите. Донякъде обаче идва на помощ топонимията. Имената на местности като Жидови равнища, Голям и Малък Жидов дол и Жидов рът звучат чудато в тези диви и непристъпни старопланински склонове. Смята се, че през ХVІ в. тук са се заселили евреи /jude или в превод на български жид/ от Испания, прогонени от крал Фердинанд и Инквизицията, заедно със своите капитали, знания и умения, които са възобновили и повдигнали на по-високо равнище местната железодобивна индустрия. Карстът на Жидовите равнища обхваща малка част от защитената територия на Стенето, но в нея са образувани много и дълбоки пещери и пропасти.

            Местността Стенето е обявена на 5 април 1979 г. за биосферен резерват, който е с площ от 3578,8 хектара и е вторият по големина в Националния парк Централен Балкан след “Джендема”. Резерватът е разположен предимно в изворната област на река Черни Осъм по северните склонове на Троянския балкан, но част от него се намира и от южната страна на главното старопланинско било, главно в местностите Ибче дере, Късият чамлък, Джафар дере и Кобилин дол. Биосферният резерват е създаден с цел да запази величественото ждрело Стенето и неговата естественост, поради което е включен в програмата на ЮНЕСКО “Човек и биосфера”. В резервата съществува най-голямото разнообразие от горски и скални птици на Балканите, като тук се срещат редките крилати обитатели малък и скален орел, сокол орко, бухал, балкански кеклик, уралска улулица, врабчова кукумявка, пернатонога кукумявка и почти всички разпространени у нас кълвачи. Каньоните на реките Куманица и Сухата река са убежища за мечката, благородният елен, сърната, дивата коза и видрата. Горите са букови (около 250-годишни) и смърчови. Срещат се обикновен и воден габър, ела, явор и шестил. Резерват “Стенето” опазва и над 1000 вида растения - 1/3 от българската флора. Сред тях има редки и защитени, като например родопски силивряк, тис, казашка хвойна и лавровишня. Карстовият терен е осеян и с множество пещери, сред които една от най-дългите водни пещери у нас - Куманица (1656 м. проучена дължина и средногодишен дебит на подземната река 600 литра в секунда), както и най-дълбоката пропастна пещера в България - Райчова дупка (377 м. денивелация и обща дължина на галериите 3333 м./. Пещерите в каньоните и скалните масиви се обитават от шест вида световно застрашени прилепи, множество петрофилни видове птици, както и редки и красиви видове растения.

            Пропастната пещера Райчова дупка се намира в източния дял на Троянски Балкан в резерват Стенето, по горното течение на потока Малък Чаушов дол, като надморската височина на входа й е 1400 м. Първото проникване до дъното й е направено през 1971 г. от троянски пещерняци, а през следващите години изследователи от различни клубове са откривали все нови и нови галерии. Така общият сбор на картираните към 2003 г. галерии достига 3333 м., с които пещерата се нарежда сред най-дългите в България, а денивелацията й от 387 (-377 + 10 м.) я прави най-дълбоката пропаст у нас. Независимо че е най-дълбоката пропаст в България, в пещерата има само един отвес (8 м.) и за да се стигне до дъното й е достатъчно само да се върви по низходящата с постоянен наклон от 30o централна галерия с дължина 920 м. Райчова дупка е двуетажна и много разнообразна - в нея има големи зали, блокажи и срутища, два подземни потока, красиви синтрови езера, вкаменени водопади, драперии, сталактити, сталагмити и сталактони. Завършва с кален сифон (мястото, където подземният поток се губи). Цялата система е оформена по контакта между мергелите и варовиците и се развива в посока север - юг. Температурата на водата е 7,5 оС, а в привходните части образувалият се през зимата лед стои до април - май. Пещерите са убежище на много редки и защитени видове гръбначни и безгръбначни животни. Поради сравнително постоянната си температура и влажност, условията на пълен мрак и оскъдните, но специфични хранителни ресурси, те биват обитавани от много стенобионтни (безгръбначни) видове, които извън тях загиват за броени минути. Безразборното проникване в пещерите, оставянето на отпадъци (батерии, карбид, храна) нарушават крехкото екологично равновесие, към което са се приспособили обитателите им - така много неизвестни все още видове троглобионти могат да изчезнат преди да бъдат описани и проучени. За съжаление, повечето пещери у нас не са системно проучени по отношение на фауната си, а Райчова дупка е именно една от тях. Намирани са единични екземпляри пещеролюбиви прилепи (голям нощник), които я използват за убежище. Независимо че пещерата не изисква специализирана техника за вертикално проникване, тя не може да бъде посещавана от хора без натрупан опит като спелеолози, тъй като крие опасности. Местоположението й е в резерват Стенето, в Националния парк Централен Балкан, а посещаването й с научно-изследователски цели изисква те предварително да бъдат съгласувани с МОСВ и Дирекцията на Парка. В противен случай, нарушителите ще бъдат санкционирани.

           Пропастната пещера Птича дупка се намира в източния дял на Троянския Балкан и може да се нарече “перлата” сред троянските пещери, поради изключителната й красота. Входовете й се разположени северно от местността Радия трап сред гора и за намирането им няма характерни ориентири. Първият опит за проникване в пропастта е още през 1948 г. от алпиниста Енчо Петков. През 1958 г. български и полски пещерняци слизат до дъното й, а проучванията продължават през 1962 и 1972 г., като през 1975 г. е направено геоложко описание на района и на пропастта. За местните хора местоположението на входовете й е отдавна известно, а по-високо разположеният от тях е по-удобният за спускане. Надморската му височина е 1260 м. Входният отвес е с дължина 65 м., като в дълбочина се разширява камбанообразно и достига диаметър над 10 м. Дъното му представлява блокаж, покрит с пръст и нападали отгоре материали – основно шума. Същинското дъно обаче, се намира по-ниско и до него се слиза вече без въже. Там тече малък поток и в противоположни посоки се отделят две галерии - възходяща и низходяща. Всъщност, низходящата галерия следва потока. Основният цвят на стените й е червеникав. Преодолявайки един блокаж, два прага и едно чудно красиво синтрово езеро се достига до зала с дължина около 30 м. Богатството и разнообразието на образуванията е изключително - наблюдават се пещерни бисери, разположени в малки синтрови джобчета и езерца, натеци, цевични и морковени сталактити, сталагмити, сталактони, богати драперии и вкаменени водопади. Тук е най-ниската точка на пропастта - 108 м., където подземният поток се губи в сифон сред нападали от тавана блокове. Общата дължина на низходящата галерия е 302 м. Възходящата галерия представлява низ от прагове и залички, а подът й е покрит със синтрови езерца, пълни с вода. Стените са обсипани с дендрити и антодити (калцитни образувания, подобни на цветя), а навътре се виждат искрящи хелектити и коралити. В последната зала е съсредоточено цялото подземно богатство на пещерните образувания. Навсякъде има вкаменени водопади, сталактити, сталагмити, сталактони, каменни колони. Всички те са оцветени в най-нежни и топли тонове. Небесно синьото синтрово езерце, изпълнено с жълтоцветни бисери и каменни лилии допълват неземната красота на залата.

            За да се съхрани тази крехка красота, е необходимо още в предпоследната зала да оставите ботушите си и по чорапи да пристъпвате много внимателно напред. Независимо от разнообразните мерки за внимателно разглеждане на подобни галерии и зали, трябва да се знае, че всяко едно проникване в тях отнема от красотата им. Така че, най-доброто, което може да бъде направено за съхранението им е, да не се влиза в тях, без да има належаща нужда. Пещерните образувания са красиви само под земята - на точното място, където ги е създала природата. Неразбирането на този факт е причина много от уникалните подземни красоти на България да бъдат вече безвъзвратно унищожени от недобросъвестни пещерняци, които чупейки ги и отнасяйки ги в домовете си, скоро разбират това и така на боклука отиват бисери, сталактити, хелектити, сталагмити, които природата търпеливо е ваяла десетки и стотици хиляди години. Общата дължина на Птичата дупка е 652 м., а дълбочината й е 108 м. Името си носи от колонията жълтоклюни (хайдушки) гарги, която я обитава. Гнездата им са разположени по стените на отвеса и отглеждат малките си в условията на оскъдна или даже липсваща слънчева светлина. Други обитатели на пропастта са троблобионтния охлюв Spinophallus uminskii и троглобионтния мамарец Niphargus bureschi, а многоножката Anamastigona alba е ендемит за Птичата дупка и Куманица. Открити са и паяци, сенокосци и бръмбари. Птичата дупка е известна и с опита на спелеоложката от Троян Емилия Тодорова да прекара в нея повече от два месеца, извършвайки проучвания върху промените във физиологията си при толкова продължителен престой под земята. Пропастта Птича дупка изисква специална подготовка за използване на вертикална техника. Проникването в нея е опасно за хора, които не я притежават, а също така не бива да се подценява и рискът от изгубване в гората при търсене на входа й. Тъй като е в резерват Стенето, в Национален парк Централен Балкан, за извършване на научно-изследователски проучвания в нея е необходимо те предварително да се съгласуват с МОСВ и Дирекцията на Парка.

          Пещерата Куманица се намира в източния дял на Троянския Балкан в резерват Стенето - на левия географски бряг на река Куманица, в най-тясната и живописна част на каньона, над красивия водопад Големия Казан. Първото проникване и картиране на пещерата е направено през 1962 г. от пещерняци от софийския Студентски пещерен клуб Академик, като проучването й продължава упорито и до днес. В момента общата дължина на галериите е 1656 м, а денивелацията - 104 м. Входът на пещерата е разположен едва един метър над нивото на реката и е с размери 2,5 х 2,5 м. През пролетта, когато се топят снеговете или при проливни дъждове проникването е невъзможно, защото една част от огромното количество вода, която протича през каньона влиза през него и през други по-малки губилища. През двете основни галерии на пещерата протичат реки, които се сливат. Тази, която започва от входа при сухо време е малка, а може даже и да пресъхне. Вътрешната река, която идва от сифона е голяма - с дебит около 300- 400 л/сек и се предполага, че една част от основните й води идват от масива Голината (вероятно - “Поин дол”), а друга част - от по-горни губилища на р. Куманица. При повече вода праговете дори и в началото на пещерата се превръщат в трудни за преминаване водопади. Има и горен етаж, който все още не е напълно проучен. Основното й развитие следва пътя на подземните реки и ни превежда през прагове, водопади, големи зали, галерии, обкичени с чудно красиви образувания - натеци, драперии, сталактити, сталагмити, сталактони, синтрови езера и прегради. На много места галерията се раздвоява - едната, изпълнена с красиви образувания, а другата - почти изцяло - от водите на подземната река. Основната галерия завършва с дълбоко езеро и сифон. Водите на пещерата излизат през карстовия извор Куманица /Пещерният извор/ на около 4 км. от входа й. Те са каптирани и водоснабдяват Плевен, Ловеч и Троян. Куманица все още не е проучена напълно и не е изцяло установен пътят на основната подземна река и на някои от притоците й. Досега от обитателите й се установени представители на мокриците, перлите, ручейниците, бръмбарите, паяците - сенокосци, а многоножката Anamastigona alba е троглобионт - ендемит за Куманица и Птичата дупка. В подземната река е намирана и балканска пъстърва, попаднала отвън. Поради непостоянният си воден режим, разнообразният си характер и опасността при изобилен валеж от рязко повишаване нивото на подземните води, пещерата е сред трудните за проникване у нас. Допуска се изследването й от спелеолози и то само след предварителното му съгласуване с МОСВ и Дирекцията на Националния парк Централен Балкан. Нарушителите подлежат на санкции, още повече, че пещерата попада в санитарно охранителната зона на извора, използван за водоснабдяване на няколко големи населени места.

 

01

 Паркингът в северния край на местността Смесите

 

02

 Разклонът в южния край на местността Смесите

 

03

Към хижа Дерменка се продължава вдясно, като река Крайовица се пресича по мост

 

04

Порталът на вододайната зона след местността Смесите 

 

05

Разклонът под махала Нешковци

 

06

От разклона към хежа Дерменка се продължава на ляво, като р. Черни Осъм се пресича по мост

 

09

Разклонът в местността Боракът

 

10

Бариерата на пътя край р. Черни Осъм е на 100 м. след местността Боракът

 

11

КИП "Нешковци"

 

17

Табелата за начало на резерват "Стенето"

 

18

Изоставената минна галерия и началото на пътя към Кралимарковата дупка

 

19

Поляна Киселицата и отклонението от черния път към хижа Дерменка

 

20

Началото на маркираната пътека е след пресичането на Киселчов дол по метален мост

 

22

Ждрелото на река Черни Осъм на юг от първата панорамна площадка

 

24

На отсрещния склон са скалите в местността Бивола 

 

28

От втората панорамна площадка към Стенето и долината на р. Черни Осъм

 

30

 Пресичането на пресъхналия Боров дол

 

 32

Пътеката след Боров дол е със силен наклон и е покрита с дебел пласт листа 

 

33

Скалната "порта"

 

36

Пътеката в равната местност Рътия трап

 

42

Отвесната стена Хайдука /Скока/ 

 

44

Паметните плочи в местността Хайдука

 

41

Бабина пизда

 

48

Панорама от скалната площадка Хайдушкото игрило

 

50

От Хайдушкото игрило надолу към р. Черни Осъм 

 

51

Панорамата и от другата страна на Хайдушкото игрило

 

53

Огряни от слънцето отвесни скали над долината на Черни Осъм

 

55

От Хайдушкото игрило към Хайдука

 

68

Сухата река. Вляво е Вълчата глава, вдясно е рида за изкачване към х. Дерменка, а в дъното е Кози брод.

 

60

Хижа Дерменка

 

2014-02-04 100706

Профил на маршрута

Прочетена 6826 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм