51.1. с. Рибарица-х. Бенковски-седловина Хайдушките камъни

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(2 гласа)

51.1. с. Рибарица-х. Бенковски-седловина Хайдушките камъни - качване

Денивелация - 1300 м., време на движение - 4.30-5.00 часа, разстояние - 15.6 км.

Маркировка: от с. Рибарица до х. Бенковски - бяло-зелено-бяло, от х. Бенковски до седловина Хайдушки камъни - немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Село Рибарица /Тетевенска Рибарица/

Село Рибарица е разположено на границата между Стара планина и Предбалкана в живописната Тетевенска котловина, пресечена от дефилето на река Бели Вит и от коритата на някои от по-големите й леви притоци - Стара Рибарица, Заводна, Костина, Горуньовска и Брязовска реки. Селището е застроено на около 600 м. н.в. в северното подножие на Тетевенския балкан и отстои на 16 км. на изток от едноименния град Тетевен, а огромното му землище е заобиколено от всичките си страни с високи планини и с остри върхове. Понеже е единственото поселение в тази част на планината и не среща конкуренцията на други населени места, Рибарица се е проточила на цели 14 километра покрай р. Бели Вит и заема всички най-плодородни места в долината й, а точно оттук идва и едно от тълкуванията на името на съседния гр. Тетевен - от тетиво, т.е. дълго, проточено, опънато и издължено място. На пръв поглед наименованието Рибарица не буди никакво съмнение - ясно е, че идва от думата риба и най-вероятно е свързано с това, че в близките реки и потоци се въдят много екземпляри от това животно. Близо на запад от котловината обаче има още едно населено място със същото име, затова тукашното село е наричано понякога и Тетевенска Рибарица, предвид неразривната му връзка със съответния град, докато тамошното е назовавано още и като Етрополска Рибарица. Въпреки че са отдалечени на километри едно от друго, свързаността на Рибарица с Тетевен е толкова голяма, че в миналото двете селища били смятани винаги за едно цяло. Същото твърди към края на 19-и в. в книгата си „Пътувания по България“ и акад. Константин Иречек, според когото, село с наименованието Рибарица изобщо не съществува. В онези години авторът смятал, че въпросният топоним е само названието на една от местните реки, а всички колиби и махали в котловината около нея са части от по-големия, известен, богат и много дълъг гр. Тетевен. А това пък е така донякъде и сега, тъй като новоизграждащите се вилни зони в района заличават все повече естествената граница между двете населени места. Понастоящем Рибарица е официално обособено като самостоятелно селище и в административно отношение попада в състава на Тетевенска община, а според последното приброяване на населението, в него живеят за постоянно 1111 жители, всички от които са православни българи.

Според книгата на Иван Йотов „Тетевен-Рибарица“, последното селище е много старо и най-вероятно е съществувало още по времето на разцвета на тракийската цивилизация - 8-3 в. пр.н.е., като за това свидетелстват намерените в местностите Банкин рътлак, Писък, Полиците и Малчовото останки от земеделски сечива, хромели, глинени съдове и т.н. Сред махалите на Рибарица и в по-близките околности са пръснати и около 20 тракийски могили, наричани от местните с интересната дума цуци, като по-съществените от тях с имена съответно Голяма, Малка и Средна цуца се издигат в Предбалкана на североизток от селището. Една голяма могила от времената на траките с открити в нея прелюбопитни артефакти от 5-4-и в. пр.н.е., като бронзова хидрия /съд за вода/, каничка, плитък съд и др., е останала и в самия сегашен център на селото при водослива на Бели Вит с притока му р. Костина. Край Рибарица и в границите на самото населено място са открити следи и от епохата на римската окупация, като калдъръмените останки от специфичните проходни пътища от онова време и от крепостите, които са ги пазели, както и от един каменен мост над р. Костина, който за съжаление се е срутил съвсем наскоро. Знае се още и че по време на средновековното Второ Българско царство тук също е съществувало селище, разпръснато на множество по-малки махали, като част от земите му на север от р. Бели Вит тогава били подарени на тетевенския манастир Св. Илия. Заради своето войнушко население, през годините на турското робство съседният гр. Тетевен бил самоуправляващо се свободно воеводство и бил дарен от Османската империя със съответните привилегии, потвърдени с четири султански фермана, като от тези облекчения са се ползвали навярно и жителите на всички по-близки махали. Поради тази причина, през периодът на османското владичество никъде в околностите на града не са посмели да се заселят турци.

В края на турското управление през Рибарица преминал пътешественикът Феликс Каниц, който в своята книга „Дунавска България и Балкана“ написал, че при всичките се безкрайни пътувания из България никъде не бил виждал по-бедно селище. Тогава главни поминъци на местното население били скотовъдство, кираджийство, кринарство, шиндарство и дърводобив, но възможностите за развитието им били силно ограничени, тъй като голяма част от селското зелище било завладяно от други населени места. Така например, имотите на север от вр. Вежен в района на местността Царичина били собственост на град Клисура, а отделни по-заможни лица от това много богато селище владеели някои места дори и до днешните къщи на с. Рибарица, като чорбаджията Дядо Влайко, който бил собственик на местността Влайковото в долината на р. Заводна. Горите на югоизток покрай коритото на р. Стара Рибарица в близост до местността Брестнишка лъка се изсичали от жителите на сегашното село Розино, а в лесовете на юг и югозапад от Рибираца покрай р. Заводна и в местността Боатин работели бичкийниците на чорбаджи Данчо от с. Черни Вит. Част от най-добрите високопланински пасища пък по ридовете Дурабуджак, Коджаюрт, Булуваня и Братаница били владени от златишкото село Лъджене /сега Антон/, тези покрай Патьовото дере били собственост на чорбаджи Патьо от село Видраре, а по долината на Черната река турци от селата Коман и Видраре ползвали местните природни ресурси, за да произвеждат барут. Така за част от по-бедното население на Рибираца не оставали много начини за препитание и то се задоволявало да чиракува при по-богатите чужди пришълци.

Заради природните си дадености, след Освобождението Рибарица се разрастнало и станало известно като курортно селище, като в района си построили вили първенците от по-близките и по-богати населени места. На 07.04.1949 г. към Рибарица били придадени почти обезлюдените тогава съседни махали Брязово и Горуньово, но пък числящата се до този момент към селото махала Васильово била отделена и обособена в самостоятелно населено място. Така за няколко десетилетия се оформило сегашното село, по-голямата част от махалите на което носят наименованията на левите притоци на р. Бели Вит. От всички съвременни части на Рибарица, махала Брязово, или както се нарича още в някои издания Брязовски колиби, е единственият квартал на селото, който е споменат в по-стари турски документи от времената на робството. В османските регистри от 15-и в. самостоятелното тогава с. Брязово било вписано като населено място с 5 домакинства и попадащо, заедно с изчезналото вече село Павликянско Тележане, в тимара на някой си Махмуд, син на Кая. През 1900 г. Брязово е имало 65 жители, а през 1926 г. същото, отбелязано при преброяването с името Брязовски колиби, било с 201 жители. Сегашният квартал на Рибарица се намира на 2.5 км. от центъра на селището и на 12 км. на изток от гр. Тетевен, а къщите му са разпръснати на разстояние от около 7 км. покрай коритото на едноименната Брязовска река. Махалата и потокът се наричат Брязово, защото доскоро склоновете край тях били покрити с дървото бряст, а в по-далечното минало местността била толкова отдалечена и затънтена, че жителите й се свързвали с по-близките махали само чрез съвсем тесни пътеки. Брязовските колиби са известни още и с това, че заселниците им се занимавали предимно със скотовъдство, както и с роденият в тях известен разбойник Яко войвода. Другата по-голяма придадена към Рибарица част - Горуньово или Горуньова махала, е застроена покрай едноименната река, извираща от връх Капещица, като в нея е роден местният народен закрилник Лало войвода. Освен тези нови квартали, други по-малки в миналото, но разрастнали се напоследък покрай туризма части на Рибарица, са застроените предимно покрай левите притоци на Бели Вит и кръстени на тях махали Стара Рибарица, Заводна и Костина, както и някои, носещи имената на известни местни родове, като махала Кокошарето например.

Наред с прекрасните гледки, пенливите потоци, чистият въздух, мекият климат и по-интересните природни дадености в близкия Балкан, другата най-голяма забележителност на селото е р. Бели Вит, която го пресича. Тя е с гигантски водосборен басейн, който обхваща разположената на север Васильовска планина, препречилият целия хоризонт на изток дълъг рид-праг Яворов дял, свързващ Балкана с Предбалкана, и част от главното било на Стара планина на юг, обхващащо склоновете между върховете Ушите и Тетевенска Баба. За начален приток на Бели Вит се приема р. Стара Рибарица, която в най-горния си край събира водите си от три по-малки потока - Кавладански дол, Заножки дол и Рибарица. Стичайки се от гребена на Стара планина на северозапад, обединената река достига до с. Рибарица, където приема десния си приток Дебелщица и заедно с него образува Бели Вит. Що се отнася до специфичното наименование на последната по-голяма река, според специалистите по езика ни първата му част - Вит, означавала на тракийски вода. Добавката към него пък - Бели, бе изяснена наскоро от акад. Стоян Райчевски. Видният ни публицист, историк, политик и етнограф твърди, че т.н. бели и черни топоними по земите ни не са свързани с пакостите и щетите или пък с добрините, които реките нанасят и правят на хората, нито с посоката, която заемат, каквито теории се срещаха досега, а с това, доколко са познати на местното население. Така например, р. Бели Вит преминава през самото селище Рибарица и е добре идвестна на тукашните жители, затова е и бяла, докато съседната река Черни Вит пресича най-отдалечената, дива и непроходима част на Балкана, затова е по-малко позната на хората и съответно е определена от тях за черна.

Село Рибарица и съседниятгр.Тетевен са много стари селища, чието възникване и развитие е свързано най-вероятно и с пресичащите Стара планина и преминаващите през землищата им важни проходи, затова именно тук трябва да се споменат мимоходом няколко думи и за тези презбалкански пътища. Рибарица има огромно землище, разположена е на границата на Балкана с Предбалкана и е заобиколена отвсякъде с високи планини, поради което и покрай нея преминават много антични друмища. Ако пътищата през Стара планина, които водят към селото, се изброяват от запад на изток, тогава на първо място би трябвало да бъде проходът Климаш /Лъдженската пътека/, който започвал от разположеното на юг в Златишко-Пирдопската котловина сегашно с. Антон /бивше Лъджене/ и достигайки от него до главното било на Балкана се спускал от другата му страна в три направления - към Черни Вит, Тетевен и Рибарица. Понастоящем от този път са запазени два по-дълги покрити с калдъръм участъка при билната седловина Попови гробове и по поречието на р. Костина, които заедно със срутилия се наскоро античен мост над потока и с тракийската могила при водослива му с Бели Вит, показват, че пътят навярно е още от трако-римската епоха. Вторият стар друм, също водещ в миналото от юг на север към с. Рибарица, бил т.нар. Тетевенско-Копривщенски проход, който се изкачвал през разположената от другата страна на планината местност Въртопа и покрай едноименната крепост Въртопско кале пресичал билото на Балкана при седловина Хайдушките камъни. На следващо място идват пътищата от двете страни на масива на вр. Вежен - този от западната му страна е Кознишкият проход, преминаващ централния гребен на планината през т.нар. Порти до връх Пъпа, а другият на изток е Клисурската пътека, преодоляваща Балкана през Каменната порта. Още по на изток от тях е идващият откъм гр. Клисура и с. Розино Рибаришки проход, смятан за известен период от време от географите за най-високият в цялата централна част на Стара планина. Изброяването на друмищата през местните планини завършва с извиващата по граница на селското землище Васильовска пътека, която следвала билото на Балкана до вр. Ушите, а след него се насочвала на север по рида Яворов дял към Васильовската планина, както и със страничният проход Богое, пресичащ същия хребет и свързващ Рибарица с Троянския край.

Заради дължината на Рибарица, разположението й в средата на гигантски масив от високи планини и изградената в нея мощна курортна инфраструктура, може да се каже, че населеното място е основен изходен пункт за туризъм в тази част на страната. Селището е вход към Златишко-Тетевенския дял на Стара планина и към Национален парк Централен балкан, който се е надвесил над долината на Бели Вит с едни от най-високите си върхове. На юг от Рибарица са биосферните резервати Боатин и Царичина, както и историческата местност Костина с Кървавото кладенче и паметника на Георги Бенковски. На север е Васильовската планина с едноименните връх и хижа и защитената местност Черният рът, създадена с цел опазването на горски екосистеми и застрашени от изчезване животински видове. На запад е древният Тетевен със запазени старинни къщи, исторически музей и прекрасна околност, към която от града водят няколко екопътеки. На изток пък са курортните селища Чифлик и Шипково с техните минерални извори и безброй хотели, оставащи от другата страна на рида Яворов дял. Така от Рибарица могат да се предприемат неограничени брой маршрути във всички посоки, като тяхното подробно описание и изброяването им е почти невъзможно. Поради тези причини, тук ще се задоволим да посочим само по-главните преходи от селището, водещи в посока на Централна Стара планина. Доскоро най-популярните и достъпни сред въпросните маршрути бяха онези, насочващи се към местните хижи Бенковски и Вежен, но в последно време се появиха и няколко пътеки в посока към новоизградената хижа Ехо. На първо място сред всички преходи от Рибарица към Балкана обаче си остава този, следващ долината на р. Костина към х. Бенковски и главното било на планината.

51.1. с. Рибарица-х. Бенковски-седловина Хайдушките камъни - качване

На централната улица на Рибарица, носеща наименованието Георги Бенковски, и в близост до водослива на Бели Вит с р. Костина, е издигнат бюст-паметник на едноименния войвода, тъй като след разгрома на Априлското въстание селото останало по неволя завинаги свързано с неговата трагична кончина. От монумента първоначално се поема на югозапад към Костина махала по страничната улица Захари Стоянов, в началото на която се подминава автобусна спирка, известна като Стопанството. Напред асфалтираната улица извива покрай р. Костина, като върви по левия й долинен склон и срещу течението й, а по някои от сградите встрани се появява водеща към х. Бенковски туристическа маркировка - бяло-зелено-бяло. В този участък от маршрута долината на реката е заградена от рида Малък Климаш на запад и рида Братаница /Братанишко било/ на изток, като склоновете на последния ще се следват чак до края на прехода. Така по улицата се изминават с лек наклон нагоре около 3 км. до края й в местността Кървавото езеро/40 мин./. Околността тук представлява разположена покрай коритото на реката равна и продълговата поляна, с наскоро изградени по нея паркинги, кътчета за отдих и заведения. Точно тук от източната страна на местността е т.нар. Кърваво кладенче /Кърваво езеро/, на което след убийството на Бенковски турците измили отсечената и окървавена глава. От историческото място се продължава на юг, накъдето асфалтът скоро свършва,като 15 мин. след края на Рибарица се достига до водослива на Костина със Свинска река /55 мин. след началото/. На това място почвеното шосе се раздвоява, като десният му край се насочва на запад към частната вила Кордела и съседното село Дивчовото. По част от това разклонение на пътя има и жълта маркировка на екопътеката „По стъпките на Бенковски”,следваща последните местности, през които преминал войводата с другарите си преди да бъде убит край с. Рибарица. Долината на Свинска река пък е приета за естествена граница между Стара планина и Предбалкана.

От разклона при водослива със Свинската река към х. Бенковски и крайната цел на маршрута се продължава по лявото разклонение на пътя със завой на юг, като в тази посока се подминават последователно издигащият се вдясно страничен рид Ракитско било и оставащите вляво Габров рът и Мали Габров рът с разделящия ги поток Кривата долчина. Така 5 мин. след разделянето на друма се излиза при водослива на Костина със спускащия се от изток Габров дол и се навлиза в обширното, равно и голо долинно разширение Осенака, в средата на което е поставена табела за начало на Национален парк Централен Балкан /60 мин. общо/. Тук вляво от информационната табела от шосето се отделя и пряка немаркирана пътека, която се изкачва в източна посока към билото на рида Братаница при връх Габрова кръш /кръш - стръмнина//1305 м./ и над него води до х. Бенковски. От поляната Осенака се продължава отново по черния път на юг, като пак се подминават няколко интересни реки и местности. Това са спускащите се от дясно Ракитски дол и рид Стълбишко било и разположената вляво от друма гориста местност Кичера. След тях, и 15 мин. след Осенака, се достига до виждащата се ниско вдясно Лилова чешма /75 мин./. Малко преди нея обаче пътят завива на югоизток и, като продължава да следва плътно всички извивки на Костина, извежда след още около 10 мин. при малка полянка до водослива на началните притоци на реката /85 мин./. Това са идващото от запад Дълбоко дере и достигащата до тук от изток Равна река, които се наричат от местните съответно още и Дясна и Лява река, в зависимост от това, в каква посока остават, като се дойде до тях по пътя откъм с. Рибарица. Понастоящем при водослива на потоците е изграден мост над обединената река, поставени са няколко информационни табели с туристическа информация и дървена маса със столове, а пътят е препречен със заключена метална бариера. Точно тук шосето рязко завива на изток и започва стръмно да се изкачва по рида Братаница чрез една по-дълга серпентина, докато зад масата със столовете започва пряка маркирана пътека, по която извивката на пътя може да се съкрати. От водослива на началните притоци на Костина се продължава по пряката пътека, излиза се отново на пътя след около 15 мин. и по него се достига до бетонен мост без перила над Равна река /100 мин./. От централната улица на с. Рибарица до това място са изкачени неусетно 500 м. височина.

Преди да се достигне до моста над Равна рекасе подминава разклонение, при което от основния черен път се отделя вляво и на югоизток тясното трасе на отдавна изоставен друм. Маркировката за х. Бенковски обаче продължава точно по него, като навлиза в една тясна и потайна гънка на рида Братаница. Ако бетонният мост се пресече пък, се излиза от другата страна на Равната река до склоновете на съседния рид Булуванско било /рид Гугла/, по гребена на който също извива пряка пътека, водеща към х. Бенковски и горните части на планината. Вървището по Булуванското било обаче е немаркирано, изключително стръмно и на места опасно, затова преди моста черния път се изоставя и към х. Бенковски се продължава по изоставения друм със завой наляво. Още в началото си това вървище навлиза в гъстите и тъмни гори, покриващи и двете страни от долината на Равната река, продължава срещу течението й по десния долинен склон и след около 10 мин. достига до място, при което някога е пресичал водите на потока по брод /110 мин./. Той обаче е отдавна отнесен от Равната река, така че тук черният друм се изоставя, преминава се от другата страна на потока чрез газене и оттам се продължава по тясна пътека със стръмно, но кратко изкачване по къс страничен рид. Нагоре вървището се прехвърля постепенно през билото на хребета и от другата му страна слиза отново до реката при водослива й със спускащия се от ляво къс поток Златишки улей /125 мин./. Тук Равната река се пресича повторно, продължението на пътеката завива на юг и започва стръмно и продължително да се изкачва към билото на рида Братаница. Оставащата до него височина обаче е разделена приблизително на две от едно много красиво място. След отделянето си от реката пътеката преодолява първоначално около 150 м. душевадна денивелация, подминава разклон със странично изоставено вървище и след около 25 мин. извежда до малка, равна и гола площадка, която днес се нарича Царската почивка, но в по-близкото минало е носела далеч по романтичното наименование Омайната спирка /150 мин./. От нея се открива панорама към коритото на Равната река, което остава вече доста надолу, както и на запад към невероятно красивите смесени гори, покриващи отсрещния рид Гугла. След Царската почивка пътеката завива на изток и наклонът по нея намалява, а гъстите букови гори наоколо постепенно се разреждат, като през тях се изкачват за 25 мин. още около 200 м. височина /175 мин./. В края на катеренето се пресича поток, продължава се от него със завой водоравно на юг, и като се преминава по-късно през още една рекичка, се излиза след около 15 мин. на обширната поляна Влашки колиби, на която е построена х. Бенковски. /190 мин./. Денивелацията от водослива на Дясната и Лявата реки до тук е 500 м. По принцип х. Бенковски е крайна спирка за повечето туристи, които или остават да нощуват тук, или се връщат наобратно към Рибарица. При наличието на повече свободно време обаче е най-добре да се продължи от хижата на юг и да се изкачи и самото главно било на планината.

Ако ще се изкачва централният гребен на Балкана, тогава от х. Бенковски се продължава по маркираната пътека на юг, като отново се навлиза за кратко в стара букова гора. В нея се приминава покрай паметна плоча на загинал турист, пресича се по дървено мостче още един поток и след около 10 мин. се излиза при дървена колиба окончателно над горския пояс /200 мин./. От тук пък започва черен път, който след няколко метра се разклонява. Неговият ляв край завива на югоизток и се изкачва до разположената на самото било на рида Братаница седловина Ветровития пряслоп, след което се спуска от другата й страна по Суватски дол към р. Заводна. По това разклонеиние на пътя може да се отиде до х. Вежен, както и да се слезе наобратно към с. Рибарица. От разклона към върха на планината се продължава по дясното разклонение на пътя, което се спуска на юг към долината на Равна река и след няколко минути достига до маркировъчен кол с табелка. При него от друма се отделя пряка маркирана пътека, водеща на запад към хижа Момина поляна. След този втори разклон черният път слиза до коритото на Равната река, преминава покрай все още използван овчарник, и като подминава останките на по-голямата, но отдавна изоставена Рибаришката мандра, достига до микроязовир. Тук друмът пресича Равната река по брод и покрай останките от още няколко овчарника се качва от другата страна на потока на източните склонове на Булуванското било и на тези на издигащия се в неговия най-горен край едноименен връх Булуваня /2043 м./. Разстоянието от дървената колиба в края на гората до микроязовира се изминава за 20 мин. /220 мин./. За произходът и значението на интересното име Булуваня е говорено и писано много, като то се извежда обикновено или от влашката дума болокан - идол, светилище, или от старобългарското балван, което някои езиковеди натоварват със същия смисъл. И двете думи обаче най-вероятно произлизат от индоевропейското или персийско пахлабан - богатир и са привнесени в България от прииждащи от североизток племена /скити, хуни, славяни, прабългари, кумани/. Тук в случая би трябвало да приемем топонимът Булуваня като поставен на темето на върха и свързан с някакъв особен култ побит камък или стълп, отнасящ се според Анчо Калоянов до т.нар. ритуал грамада, при който се затрупва с камъни някакъв вредоносен покойник.

При достигането до Булуванското било черният път се изоставя и към върха на планината се продължава на юг по широка пътека. Днес въпросното вървище е съвсем тясно и не е маркирано, но именно то е част от последните останки на известния и много популярен в миналото Тетевенско-Копривщенски проход. Пътеката се изкачва по левия склон на Равната река и се насочва по права линия на юг към най-ниското място по билото на планината - дълбоката седловнина Хайдушките камъни, разположена между върховете Булуваня и Безименния /Въртопа//1980 м./. Понастоящем в този участък се върви през поле от боровинки и ниски хвойнови храсти, които са превзели наскоро изоставените от хората бивши пасища и в които пътеката е добре очертана и се следва лесно. Тук за отбелязване е оставащият вляво най-сигурен ориентир в оголената местност - Равната река, чието интересно корито е образувано от два стичащи се откъм западната и източната страна на вр. Безименния потока. От тази височина на север се отделя и един къс и много стръмен рид, който в най-долната си част завършва рязко с група забележителни отвесни скали, надвесени точно над водослива на двата притока. Изравнявайки се с техния край, пътеката постепенно започва да набира все по-голяма височина, преминава високо над водослива с интересните скали и навлиза в долината на западния начален приток на реката. Неговата долина пък е дълга, тясна, напълно гола и с издълбана от снеговете изключително красива V-образна форма. Пътеката се изкачва по нея с умерен наклон нагоре, прехвърля се през един страничен рид и се спуска отново до потока. От тук се продължава плътно покрай коритото му, като 50 мин. след разклона при микроязовира се достига до блатиста местност с изворите на Равната река, бликащи току под седловина Хайдушките камъни /270 мин./. Разстоянието от това място до главното било на планината се изминава за около 10 мин., а денивелацията от микроязовира до края на маршрута е 350 м. /280 мин./. Сред тревите по централния гребен на Балкана при седловина Хайдушките камъни са разпръснати няколко групи от самотни скали, част от които са били извадени от земята в миналото и са били подредени така, че да посочват къде на север се спуска трасето на пътеката. Допълнението към името на камъните пък - хайдушки, е свързано със споменатият по-горе местен разбойник Яко войвода, който оттук дебнел всички пътници, пресичащи планината през по-близките проходи.