50.1. Вила Кордела /х. Човканя/-седловина Санъра-седловина Попови гробове

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

50.1. Вила Кордела /х. Човканя/-седловина Санъра-седловина Попови гробове - качване

Денивелация - 950 м., време на движение - 3.30-4.00 часа, разстояние - 10 км.

Немаркиран

Изтегли: GPS-трак

Китното старопланинско село Дивчовото се е скрило в една тясна и потайна гънка на Тетевенския балкан, чиито пусти, диви и изключително красиви чуки и върхари показват защо населеното място е с точно такова име. За да се достигне до отдалеченото на километри навътре в планината Дивчовото, първо трябва да се премине през град Тетевен, а след това и през разпръснатото на множество по-малки махали село Черни Вит. Именно част от последното поселение било някога и Дивчовото, обособено след Освобождението в самостоятелно село заедно с най-южната чернивитска махала Зеленика. От Тетевен на юг пътят следва всички извивки на река Черни Вит, която в най-горното си течение се нарича Боатинска, а в средата си при с. Дивчовото е Дивчовска. Дивият район около Дивчовото обаче не е краят на дивотията, а само нейното начало, тъй като именно от това селище започва Национален парк Централен Балкан, най-западната част на който е обхваната от обявената за резерват през 1948 г. и понастоящем защитена от ЮНЕСКО местност Боатин. Споменатият път за Дивчовото, който е единственият асфалтиран в този затънтен край на планината, преминава през селото, навлиза след него на още около пет километра навътре в Балкана и достига до най-девствената му и дива част - Голямото Боатинско дефиле. Заради своята отдалеченост и трудна достъпност, районът на резервата си останал такъв, какъвто си е бил и преди векове - див и слабо експлоатиран, а това спомогнало да се запазят в него и до днес недокоснати от човека вековни букови гори. Точно в края на асфалтираното шосе, и заобиколена от величествените вековни букаци на Боатин, е построена частната вила Кордела или Долна Кордела /бивша хижа Човканя/, кръстена в близкото минало на прякора на един юначен българин - Стоян Иванов от с. Черни Вит. След разгрома на Априлското въстание в пустите гори край р. Черни Вит се озовали остатъците от Хвърковатата чета на войводата Георги Бенковски, а Човканя видял случайно харамиите и наредил на дъщеря си Елка да им занесе хляб, въпреки, че по това време Балканът бил блокиран навсякъде от големи турски потери. И тъй като е разположена в сърцето на самия резерват Боатин и под главното било на Балкана, в наши дни изолираната бивша хижа може да послужи като изходен пункт за туристически преходи към по-близките околности на планината.

Според лесовъдът Леонид Йорданов, територията на резерват Боатин е едно от най-добре оросяваните места в Стара планина, поради което в него растат и едни от най-гъстите и жизнени букови гори в страната. Защитени от главното било на Балкана и от масива на високия връх Тетевенска /Лъдженска, Горна, Голяма/ Баба /2070 м./ склоновете на Боатин задържат до късна пролет изобилни живителни снегове, а те от своя страна дават началото на множество потоци, захранващи буйната растителност в резервата. Само допреди няколко десетилетия тази част на страната ни била абсолютно недостъпна за превозни средства, като през нея била прокарана само една тясна конска пътека, наричана от местните Лъдженска /Климаш/. Вървището започвало от разположеното на юг от планината пирдопско село Антон /бивше Лъджене/, изкачвало се до най-ниското място в по-близката част от билото на Балкана - седловина Попови гробове /Антонски превал, Антонска превлака/ и от там се спускало на север в три направления - към Черни Вит, Тетевен и другото най-голямо населено място в района - село Рибарица. А понеже боатинският бук растял при оптимални условия и имал отлична дървесина, местните майстори изготвяли от него всякакви предмети за бита и ги извозвали през Боатин по Лъдженската пътека към южните части на страната. Друго интересно за разпрострелият се на огромна площ резерват Боатин е странното му, сложно по форма и неясно като значение наименование, чиито произход и етимология си остават все още напълно неразгадани. Едни смятат, че името идва от арабската дума батин /скрит, потаен/, други, че произлиза от турското батак /блато, тресавище/, а трети, че е дадено на местността от пасящите наоколо стадата си пастири-каракачани и затова е със стар тракийски произход. Специалистът по езика ни Борис Симеонон твърди, че топонимът Боатин идва от другата група овчари по нашите планини - власите, които говорят на латинизиран тракийски език и затова е възможно именно те да са нарекли местността с простонародното латинско бовис /бик/. Като имена с подобен произход и значение, авторът сочи още и тези на с. Бов, Софийско и на сегашния квартал Бояна на гр. София. Друг наш изтъкнат ономаст - Николай Ковачев, смята, че названието на резервата е със славянобългарска основа от личното име Богатин, което произлиза от думата бог и е разширено с добавката ат до богат, за да се пожелае на носителя му да бъде богат и имотен.

Боатин е строго охраняван резерват и преминаването на хора през него е разрешено единствено по маркираните туристически пътеки, а от вила Кордела започва само една такава, която носи името „По стъпките на Бенковски” и води на изток към с. Рибарица и лобното място на войводата Георги Бенковски при река Костина. Някога обаче от бившата хижа към планината се насочвал и черен път, който следвал долината на Боатинската река до местността Горелата бичкия и по част от който може да се стигне и днес до най-горните части на планината. Изкачване без маркирана пътека през Боатин до седловина Попови гробове обаче би било възможно, единствено, ако е с научна цел и не уврежда околната среда. Ако за достигане до крайната точка на маршрута се избере въпросният черен път, тогава от паркинга пред вила Кордела се поема по трасето на друма на югозапад. В тази посока вървището извива покрай коритото и срещу течението на Боатинската река, като на запад от него остава Момин рид, вододел между реките Черни Вит и Косица. На изток от потока пък се издига отделящият се от вр. Тетевенска Баба на север Климашки рът /Стражата/, разделящ огромните водосбори на реките Черни и Бели Вит. Именно по склоновете на последния остава по-голямата част от резерват Боатин, а и точно от този хребет към вила Кордела се спуска страничното му разклонение Боатински рид /Боатинско било/. Така през най-ниските части на резервата, и 15 мин. след отделянето от началната точка на маршрута, се достига до място, при което трасето на вървището е отнесено от водите на Боатинската река. И защото местността е резерват и пътищата в нея не се поддържат, затова тук друмът е отдавна изоставен.

От края на пътя към върха на планината се продължава с изкачването по тясна пътека към билото на Боатинския рид на изток, като склоновете на Балкана в тази посока са доста стръмни и за да се достигне до по-плавен участък от тях, трябва да се преодолеят за около петнадесетина минути 150 м. височина /30 мин. след началото/. В защитените от резервата и естествено разредени вековни букови гори пътеката се следва лесно, а нейното трасе постепенно завива на юг, достига до билото на Боатинския рид и продължава да се изкачва по-плавно ту по него, ту слизайки за кратко от западната му страна. В този участък от планината се подсичат през подножията им скритите след горите вляво върхове Кота 1194 и Данчова поляна /1274 м./, преминава се от южната им страна и след около 45 мин. се излиза над мястото, под което се вливат един в друг началните притоци на р. Черни Вит - Боатинската река, Средната река и Брусов дол /75 мин. общо/. Над водослива на потоците се достига и до много дълбока клисура, в началото на която пътеката се губи под листа и храсти. Освен това, движението от тук на юг вече е напълно невъзможно, затова се продължава с изкачване без пътека покрай най-левия поток на изток. В тази посока се върви още около 15 мин. към билото на рида, докато не се стъпи на древната Лъдженска пътека /90 мин./. След достигане до старото вървище се продължава на югоизток вече по широкото му трасе, което е в отлично състояние и което води със съвсем слаб наклон нагоре към билото на основния рид Стражата.

Освен Лъдженска пътека, другото име на този древен път е гръцкото или тракийско Климаш /в превод на български - стълба/, което е останало вероятно от тукашните овчари-каракачани, обитавали доскоро най-горните открити части на този район от планината. Проходният друм е много стар, както си личи и от наименованието му, а интересно за него е още и това, че е известен така не само на територията на Стара планина, но и на юг от нея в Средна гора, където има връх Климаш. В северния край на рида Стражата пък, и точно покрай тетевенското направление на античния проход, има още два върха с това име - Голям и Малък Климаш. Друго любопитно за топонимът Климаш е, че последните два върха се намират в част от Предбалкана, наричана планина Лествица, а на руски език тази дума също означава стълба. От друга страна, това обстоятелство пък показва приемствеността от славяните на използвано до тяхното пристигане наименование, правилно преведено на съответния език. Освен от названието на прохода, за древността му можем да съдим още и от няколко запазени в този участък крепости, първата от които била на гребена на планината точно при крайната точка на маршрута - седловина Попови гробове. Втората се намирала само на около 300 м. на север от вр. Тетевенска Баба в посока на дълбоката седловина Санъра, а трета била разположена на 1200 м. от вр. Тетевенска Баба от северната страна на седловина Гьолджука. Последната твърдина била от типа дема /преграда/, с дължина 740 м. и с фронт, обърнат на юг, като по-късно до нея се появила още една по-къса стена. Най-старата част на тази крепост била с извита почти до кръг форма с диаметър от около 100 м. Четвърта твърдина, която също пазела пътя Климаш в тази му част, се намирала на север от вила Кордела, на темето на най-високото възвишение в планината Лествица - връх Къдря /1355 м./.

Със стъпването на стария път през гористата местност се напредва много бързо, като се пресичат няколко от десните притоци на Боатинската река. След 35 мин. обаче се достига до място, при което трасето и на този друм се губи /125 мин./. Въпреки това, използването на пътя помага много при изкачването, тъй като по него са преодолени още около 300 м. височина без това изобщо да се усеща. Друго положително за отбелязване е изчезването на вървището почти в края на горския пояс, така че от свършека му до поляните над дърветата се върви за съвсем кратко време без пътека. Необходими са само 10 мин. по-стръмно изкачване от края на пътя на югоизток, и преодоляване на още около стотина метра денивелация, за да се излезе от буковите гори в началото на гигантското пасище, простиращо се от двете страни на главното било на планината между върховете Паскал и Косица на запад и Вежен на изток /135 мин./. На границата между дърветата и поляните се достига отново до широка пътека, продължава се на югоизток по нея за да се заобиколи за още около 25 мин. високата и гола гърбица на връх Свинска могила /Свинска глава//1752 м./, и от южната й страна се излиза при билото на рида Стражата до едно изключително важно, красиво и обзорно място - разположената под самия централен гребен на планината гранична седловина Санъра /160 мин./. Както показва името на местността - санър означава синор, т.е. бразда между имоти - доскоро тук се събирали границите на три населени места - Черни Вит, Рибарица и Лъджене. Че жителите на турското в миналото с. Лъджене са владеели и част от пасищата на север от Балкана показват множеството наименования на местности от съответния произход в по-близката околност - Санъра, Коджа юрт, Дурабуджак и т.н. Освен като граница между селски землища, местността тук е и вододел между реките Черни и Бели Вит. От Санъра се откриват гледки на изток към бездънното Дълбоко дере, над което погледът достига чак до вр. Вежен, на запад и север към залесената с буки част на резерват Боатин, както и на югозапад към скалистото главно било на планината с алпийската част на резервата, покрита с иглолистни насаждения. Под тамошния гребен на Балкана е и единствената местност в цяла Централна Стара планина, в която се е запазило естествено находище на клек. Точно на юг от Санъра се издига и вр. Тетевенска Баба, като теренът до него е зает от пасището Дурабуджак, чието наименование означава буквално Краен ъгъл /т.е. последната, най-крайна местност от землището на с. Лъджене/.

Излезе ли се в самото подножие на Санъра пътеката се изоставя за кратко и без нея се продължава през голите поляни на югоизток. Животновъдството в резерват Боатин е забранено, затова тук се гази за няколко минути през голям масив от гъста хвойна. При достигане до голата седловина обаче изпод храстите се появява отново старият път Климаш, по който се продължва на югоизток към крайната цел на маршрута. В миналото точно при Санъра древният друм се раздвоявал, като едно странично разклонение от него се спускало към с. Дивчовото, докато основният му край заобикалял вр. Свинска могила от запад и слизал от другата му страна до поредното важно място в околността - седловина Стражите. Нейното наименование, прехвърлило се и на целия рид, идва от това, че към края на турското робство там стояла стражата, която охранявала пътя. Зад тази седловина остава една тясна и продълговата поляна, в северния край на която днес личат останки от говедарник. Санъра е напълно гола местност, затова трасето на стария път от нея в обратната посока - към главното било на планината - се вижда на километри напред. От седловината по запазената част на друма се продължава на югоизток, като се върви по надвесеният над оставащото вляво Дълбокото дере ръб на местността и се обхождат почти водоравно северните склонове на разположения вдясно вр. Тетевенска Баба. Теренът до края на прехода е изцяло открит, затова до края му остава да се премине последователно през три големи пасища - първо се пресича Дурабуджак, после Патьовото - собственост в миналото на чорбаджията Патьо от с. Видраре, а накрая и Коджа юрт /Голямото изоставено/. Разстоянието от Санъра до главното било при Попови гробове се изминава за около 50 мин., като между двете седловини се върви почти водоравно и едва в края, непосредствено преди да се излезе на седловината, има леко изкачване нагоре /210 мин./. Денивелацията от Санъра до края на маршрута е едва 150 м. От Попови гробове също се открива впечатляваща панорама, която този път не е само към северните склонове на Балкана, а и към южните му части със Златишко-Пирдопската котловина под тях и споменатото с. Антон в дъното на пейзажа.