57.4. гр. Априлци /кв. Острец/-р. Рибна-местност Бунаря-вр. Марагидик-х. Тъжа-вр. Устриката

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

57.4. гр. Априлци-местност Бунаря-вр. Марагидик-х. Тъжа-местност Смесите-вр. Устриката - слизане

Денивелация - 1200 м., време на движение - 5.00-5.30 ч., разстояние - 15.5 км.

Маркировка: от вр. Устриката до х. Тъжа - бяло-червено-бяло и ЗКМ, от х. Тъжа до гр. Априлци - бяло-синьо-бяло

Изтегли: GPS-трак

След по-особеното обхождане на централното било на Балкана между местностите Табиите и Устриката, подробно описано в маршрут 57.3., тук идва ред на обяснението и на едно още по-необичайно и любопитно спускане от горните части на планината в посока на град Априлци, при което първо се слиза до хижа Тъжа, а след това се изкачва връх Русалка /Марагидик//1889 м./. Въпреки странностите му, този преход е изключително приятен, разнообразен и панорамен, като по него се преминава и през няколко забележителни исторически местности. От началната точка на маршрута при Устриката се поема на юг, като след 15 мин. се достига в подножието на връх Жабата /Бабина лъка//1860 м./ до главната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/ в местността Кръста. По принцип вървището КЕ следва неотклонно гребена на планината, но точно в този участък трасето му е отделено от главното било и е насочено на запад към обширната долина на река Тъжа, като това е направено по три основни причини. Първо, така се избягва странната чупка, която Балканът описва на север, второ, с цел улеснение на туристите, които по този начин достигат по-бързо до близката х. Тъжа и трето, ползва се едно от разклоненията на древния Марин проход, пресичащо тази част на планината, а именно спускащата се от разположения на юг връх Голям Кадемлия /2275 м./ в посока на гр. Априлци Тъжанска пътека. От местността Кръста към последното селище се продължава по съвременното вървище КЕ на запад към долината на р. Тъжа, като натам следва стръмно спускане по склоновете на страничния рид Пашовица, наричат от туристите още и Рамото. Хребетът е заграден от реките Кръвенишки дол на север и Пашовско дере на юг, а първата местност, която се пресича в най-горните му части, носи наименованието Деветтях кладенци /25 мин. след началото/. Тук покрай няколко извора и останки от овчарници вдясно се стъпва на асфалтово шосе, построено върху останките на Тъжанската пътека, слиза се по трасето му през откритите поляни на местността Пашовица по права линия на запад и след 15 мин. се достига до разклон /40 мин. общо/. На това място от шосето се отделя маркираната туристическа пътека, която завива на север, навлиза в т.нар. Гърмяща гора /носи това име заради гръмотевиците, които при бури падат в нея/ и след още 15 мин. стръмен ход слиза до коритото на р. Тъжа в долинното разширение Смесите /Лъката, Петоречието, Манастирчето/. Денивелацията от началото на маршрута до тук е 400 м.

Смесите е очарователно на външен вид, равно и голо пасище, в което се събират всички друмища и пътеки от околността, а р. Тъжа приема няколко от левите си притоци. В този участък от маршрута покрай почивни станции се продължава водоравно по маркираната пътека или по черен друм срещу течението на р. Тъжа на запад, като за 25 мин. се преминава последователно през местностите Варницата и Татарско дере. След тях се подминава оставащата вляво хижа Мандрата и малко по-късно се достига при водослива с потока Челеби егрек до местността Полугаря /полугар - място за пладнуване на животните//80 мин./. В древността тук била изградена специална пътна станция, която била обслужвана от монаси при манастира в разположеното на юг село Тъжа, затова и мястото било наречено Манастира /Манастирчето или Манастирището/. Освен през Античността, съоръжението било използвано и през целия период на Средновековието, което се вижда от направените по него поправки, а дори и през турското робство, в началото на което същото било унищожено заедно с големия манастир при с. Тъжа. За съжаление в по-ново време точно тук била построена голяма мандра, за издигането на която били използвани останките на спасителния дом. Според запазено предание пътната станция се състояла от две сгради - жилищна и стопанска, обслужвани през зимата от двама-трима монаси, които при лошо време сигнализирали с камбана от темето на стоящия на изток връх Вълча глава. През 1998 г. тук били проведени археологически разкопки, при които била разкрита малка сграда с площ 45 кв. м., разположена на два метра над коритото на р. Тъжа. Край този обект било намерено и значително количество керамика, даваща основание пътната станция да бъде датиран като построена в ранновизантийската епоха /4-6-и в./. По-късно през 12-14-и в. към западният зид на по-старата постройка била прикрепена нова сграда, служеща вероятно все за същите цели по обслужване на преминаващите по близкия друм пътници. Наред с всичко друго, в древността до кръстопътното място край сградата на античната станция с трасето на Тъжанската пътека се събирало и още едно от разклоненията на Мариния проход - достигащата до тук от юг Робова /или Ромова/ пътека.

В наши дни при Манастирчето се преминава над р. Челеби егрек по мост и се стъпва в подножието на къс рид, който води началото си от намиращия се високо над главата висок и скалист вр. Марагидик. Хребетът носи интересното наименование Челебията /челеби - древна висша титла на мюсюлмански духовник от суфитските братства/, дадено му вероятно към края на османското робство, когато част от местните пасища били продадени чрез специални тапии от тукашните им български собственици на турци от полските села. По склоновете на рида Челебията се продължава с плавно изкачване в западна посока, като след 10 мин. се достига до х. Тъжа /90 мин./. Първата туристическа база в тази местност била построена от севлиевските туристи през 1927 г. под името Марагидик и била разположена малко по на запад от днешната покрай коритото на едноименната р. Тъжа. След опожаряването на старата сграда обаче, била издигната и сегашната по-нова двуетажна постройка, изградена в периода 1946-48 г. От кръстопътната х. Тъжа към гр. Априлци може да се продължи по няколко маршрута, два от които - по Турски рът и по долината на Острешка река, вече бяха подробно обяснени. От туристическата база до селището обаче може да се достигне и по един по-малко използван, но пък много оригинален начин - с изкачване на вр. Марагидик. От хижата към въпросната височина се продължава по маркирана пътека на северозапад, като се следва извитото и голо било на рида Челебията. В указаната посока се преодоляват меки затревени склонове, като с плавно изкачване по тях се достига след около 20 мин. до изключително добре запазеното трасе на третото разклонение на Мариния проход в тази част на планината - идващата откъм разположения на юг град Калофер Русалийска пътека /110 мин./. При разклона старият друм се пресича, а изкачването продължава чрез серпентини на северозапад през поредните покрити само с ниски треви и гъста хвойна оголени баири. Така след още около 25 мин. се преминава покрай заоблена могила, пресича се плитката седловина между нея и Марагидик и малко по-късно се достига до темето на върха /150 мин./. Денивелацията от х. Тъжа до тук е около 350 м.

Най-характерното нещо, с което може да се свърже високият и красив Марагидик, е изключителната панорамата, откриваща се от темето му. Върхът е леснодостъпен само от юг, а от другите му три страни склоновете а скалисти и почти отнесни, затова никак не е чудно, че височината и районът около нея са включени в територията на Резерват „Северен джендем“. Като се погледне на изток от тук, може да се проследи цялата измината до този момент част от маршрута с вр. Устриката, Смесите, огромната долина на р. Тъжа и едноимената хижа в нея, доминирани от стърчащият над тях двуглав вр. Кадемлия. В обратната югозападна посока се вижда първенецът на планината - връх Ботев, заедно със скалистата алпийска част на главното било и разположените под него долини на реките Пръскалска и Лява Видима, а на север са гористият Предбалкан и дълбоката Новоселска /Новоселско-Кръвенишка/ котловина, в която се крие гр. Априлци. Марагидик е и важен орографски възел, при който Балканът спира своя път на север и завива отново на изток, отделяйки в същото време от гръбнака си няколко дълги странични рида - Челебията на югоизток, Турски рът на запад, Острешки рът на север и Рибни рид /Чукарите/ на североизток. Върхът е заобиколен и от няколко интересни местности, като на изток от него е дълбоката седловина Табиите, която е превал на Мариния проход, на запад под темето на височината остава обширната Маринска поляна, цялата изпълнена с невъобразим хаос от скални игли, а на север се спуска т.нар. Черна стена, свързана със събитията по време на Априлското въстание. Тогава част от бягащите на юг мирни жители на сегашния гр. Априлци били обкръжени на Марагидик, като едни от тях били убити, а други предпочели сами да сложат край на живота си, скачайки в бездънната пропаст.

Любопитно е също и предишното наименование на върха - Марагидик /в буквален превод от турски език Марин проход/, което през годините е било предмет на много коментари. Освен с проход, живеещите на юг турци свързват втората част на названието още и с думата магара /пещера/, макар край върха такава изобщо да няма. Според пребиваващите на север българи пък топонимът идва или от името на сестрата на великанския народен герой Крали Марко - Мара, която уж живяла с брат си в близката околност, или от това на княгиня Мара /Кера Тамара/ - сестра на последния български владетел цар Иван Шишман, за която се твърди, че уж преминала точно през сегашния гр. Априлци на път за Одрин, където трябвало да се ожени за турския султан Мурад. Пресеклият планината по Мариния проход към края на турското робство пътешественик Феликс Каниц смята, че наименованието на върха произлиза от непознатата тракийска дума исмар, засвидетелствана и според историкът Иван Христов в някои от по-новите етнографски проучвания от района. Много по-вероятно е обаче названието да идва от една друга, много по-често употребявана и доста по-добре известна на науката тракийска дума, и тя е мар, означаваща вода, река, блато. В тази връзка може да се каже, че от Марагидик водят началото си няколко реки - Турски дол, Печенашки дол, Рибна река, Острешка река и самата Тъжа, като сред тях, но не на последно място, е и потокът Маришница, спускащ се право на север към Априлци. В подножието на върха бликат и много извори, като Пеновите дупки например, които понастоящем служат за водоснабдяване на близкия град. Именно от този запазен и до днес прастар тракийски корен мар произлиза името на днешната махала Маришница на града, както и на най-голямата ни река Марица, на река Маргарта над село Антон, на трите реки - Горна, Долна и Средна Маришница, разположени над старопланиското село Бойковец, на Маришница намираща се на изток от тук в Севлиевското краище, на реките със същото наименование в Родопите и на още много други подобни топоними. Със сходно значение, между другото, е и старото тракийско име Тонзос на близката р. Тъжа, което идва от индоевропейския корен тенг /овлажнявам, мокря/. Според местното население в миналото вр. Марагидик бил наричан понякога още и Хайдук, заради криещите се в горите край темето му хайдушки дружини, а през 1942 г. било взето решение височината да бъде преименувана на Русалка, навярно заради преминаващата точно под нея Русалийска пътека и виждащата се от тук на юг обширна местност Русалийска поляна /Русалийски гробища/.

От Марагидик към гр. Априлци се продължава със стръмно спускане по маркираната пътека на северозапад по билото на рида Острец, като около върха се описва нещо като обширна дъга. Под темето на височината се слиза първо на североизток по Рибни рът в посока на Черната скала, после се завива на север и се пресичат изворите на Широкия улей, даващ началото на Рибна река, а накрая се стъпва и на Маринската поляна, през тревите на която се слиза за около 20 мин. на северозапад до началото на горския пояс /170 мин./. Навлизайки сред дърветата вървището продължава да се спуска стремглаво надолу, като след още 10 мин. преминава покрай група ниски скали и излиза на малка поляна /180 мин./. При мъгла тук е възможно объркване, поради което в този участък трябва да се поддържа общата северозападна посока на движение и да се следва острото било на рида. По него пък след не повече от 10 мин. се слиза до характерна малка седловинка, от която пътеката продължава на северозапад с изкачване към темето на ниския връх Кота 1530 /190 мин./. На нова място обаче не трябва да се продължава по билната пътека, която се насочва на запад към страничния рид Свиновете, а да се търси отклонение от нея вдясно. Натам се навлиза отново в стара и гъста букова гора, ниското възвишение се заобикаля от изток и под него се слиза стръмно в обичайната северозападна посока. Малко по-късно се пресича и местността Печенашка усойна, от която води началото си р. Печенашки дол и в която върху пътеката са нападали няколко огромни букови дървета, като след тяхното заобикаляне, и 15 мин. след седловината, се достига по права линия надолу до историческата поляна Бунаря /Равни бунар//205 мин./.

На 11.05.1876 г. в местността Бунаря се провело последното сражение между въстаниците от сегашния квартал Ново село на гр. Априлци и четата на габровския войвода Цанко Дюстабанов от една страна с преследващите ги турци и черкези от друга. Така наречената чета, известна още и като Габровска западна въстаническа дружина, била най-голямото българско формирование по време на Априлското въстание. Дружината била оформена в Соколския манастир над гр. Габрово и била разделена на 7 отделения, които от духовния скит се насочили на северозапад към близките села Стомонеци, Зелено дърво и Топлеш. Там четата нарастнала до 400 души, а знамето й било носено от непълнолетния Цанко Кавалов - все още ученик в Габровската гимназия. Формированието водило боеве при Батошево, Кръвеник и Ново село, докато най-накрая достигнало до Равни бунар. Тогавашната напълно гола местност се сторила удобна на въстаниците да спрат настъпващия отдолу башибозук и да го задържат поне за малко, колкото да се изтегли към върха на планината отстъпващото към Южна България цивилно население на Новоселската котловина. В Равни бунар обаче четата била окончателно разбита, а водачът й Цанко Дюстабанов заедно с останалите край него едва около двадесетина бойци се оттеглил по описаното по-горе вървище към вр. Марагидик и от там продължил на юг по Русалийската пътека в посока на местността Пирьова ливада /името й идва от собствениците й от големия род Пирьови от квартал Зла река на гр. Априлци, преселници от гр. Пирот/. Впоследствие в района на Русалийската поляна и тази последна въстаническа част била унищожена, а войводата ранен и пленен. Някои от членовете на дружината обаче продължили да се скитат из Балкана и се сражавали с турците чак до 20.05. В чест на героите, през 1934 г. в Равни бунар от признателните потомци бил издигнат голям каменен паметник във формата на пресечена пирамида с височина 6 м., в основата на която били положени кости на убити въстаници, а в местността пак по същия повод започнали да се провеждат ежегодни тържества. В наши дни в единия край на плоската поляна се издига чешма с кристалночиста леденостудена вода, като покрай нея в югозападна посока се отделя и една добре маркирана странична туристическа пътека. По-надолу това вървище, която носи името Екопътека „По пътя на балканджиите“, се раделя на две, пресича р. Турски дол и по хребета Турски рът се насочва към долината на Пръскалска река и западния край на гр. Априлци. Денивелацията от горния край на гората до паметника в местността Равни бунар е 300 м.

От Бунаря към гр. Априлци се продължава на северозапад по следващата билото на рида Острец основна пътека, която става по-широка, много по-добре маркирана и вече носи наименованието „Път на четата на Цанко Дюстабанов“. По трасето й се навлиза в гъсти лесове, преминава се над оставащите вляво извори на р. Печенашки дол и се заобикаля от запад плоското връхче Кота 1342. Зад неговото теме се слиза до местността Кривото дърво, в която от основната пътека се отделя още едно маркирано второстепенно вървище, спускащо се по страничния рид Стойчовото било на северозапад. От тук към Априлци се продължава отново по следващата билото на рида Острец главна пътека, която преминава между разположената вляво долина на река Пирьовски дол /също собственост в миналото на рода Пирьови от кв. Зла река/ и оставащата вдясно местност Лизгав улей, даваща началото на река Лизгав дол. Понеже в този участък от маршрута се слиза много стръмно през гъсти гори без никакви гледки от тях, затова и тук ориентацията също е силно затруднена. Предвид това, за улеснение на туристите от управата на Национален парк „Централен балкан“ са решили да маркират още едно странично вървище, което е белязано с бяло-зелени цветове и този път се спуска на североизток към долината на Рибна река. Малко под Кривото дърво се достига в местността Пирьовска усойна и до разклонът с него, като от тук към гр. Априлци е все едно по кой от двата края на пътеката ще се продължи. Ако се избере трасето на по-старият Път на четата на Цанко Дюстабанов, тогава по неговите серпентини, и 35 мин. след местността Бунаря, се слиза до особено важната, гола и доста дълбока седловина Драгньов преслап, разположена от южната страна на възвишението Кота 1048 /240 мин./. Тук в гората вляво от това много характерно място се намира Средна поляна, а вдясно е Стойчов лом, покрай които на северозапад и североизток се спускат съответно две по-къси реки - Драгньов дол и Стойчов дол. При седловина Драгньов преслап пътеката завива на североизток и през гората Липовска усойна траверсира водоравно вр. Кота 1048, както и отделящия се от него страничен рид Драгньовска рътлина /някога сред ливадите му били разположени кошарите на големия местен род Драгневци/, след което подминава долината на река Липовско дере /разделя Малкия Липов рът от Ръта /Големия Липов рът// и излиза на голите поляни на седловина Голямото седло /255 мин./.

От Голямото седло следва най-сложната и трудна за ориентация част от слизането, тъй като се върви по просека, изсечена на серпентини в много гъста гора. Над седловината се изкачва първо плоският връх Седлото /981 м./, зад темето на който се завива по права линия на изток. В тази посока се слиза до място, при което пътеката отново се насочва на североизток, като от тук до Рибна река се следва вече по-широка алея. Въпреки липсата на видимост и ясни ориентири, разстоянието от вр. Седлото до реката се изминава за около 20 мин. /275 мин./. Край коритото на Рибна се излиза при малка поляна, до която се спуска и белязаната с бяло-зелена лентова маркировка нова странична туристическа пътека, отделяща се от основното вървище над седловина Драгньов преслап. С достигането до реката се стъпва на широк и равен черен път, по който се продължава на север. Натам над Рибна се преминава по мост и се пресича още една поляна /може би местност Шейневското/, на която вдясно от пътя се виждат руините на изоставената сграда на местното водно стопанство, а 10 мин. по-късно се достига и до местността Пенкината стружна /стружна - дъскорезница/ - собственост в миналото на рода Пенкините от местната махала Мядна /285 мин./. Точно на това място през Античността старият Марин проход напускал Новоселската котловина, качвал се на съседния Рибни рид /Чукарите/ и по склоновете му се насочвал на юг към билото на Балкана. В наши дни тук съвременният черен път се разделя, като от Пенкината стружна към гр. Априлци се продължава по лявото му разклонение, следващо коритото на Рибна река. В посока на селището пътят отново завива на североизток и няколко минути по-късно преминава покрай останките от Енчевската /Енчовската/ стружна, разположени на поляната вляво до коритото на реката. Това е още един очарователен горски кът, особено подходящ за пикник заради изградената на него чешма, на който при хубаво време често отсядат туристи. Веднага след поляната се преминава и покрай първите къщи на махала Боевци - крайна югоизточна част на гр. Априлци, като 15 мин. след Пенкината стружна пътят извежда в местността Локвата до водослива на реките Рибна и Острешка и началото на кв. Острец /300 мин./. Разликата във височината между Равни бунар и гр. Априлци е 700 м.