57.3. гр. Априлци /кв. Острец/-седловина Табиите-вр. Зелениковец-вр. Устриката

размер на шрифта намалете шрифта увеличете размера на шрифта
Печат
Е-мейл

Оценете

(1 глас)

57.3. гр. Априлци /кв. Острец/-седловина Табиите-вр. Зелениковец-вр. Устриката - качване

Денивелация - 1150 м., време на движение - 4.30-5.00 часа, разстояние - 12.9 км.

Маркировка: от гр. Априлци до седловина Табиите - бяло-жълто-бяло, от седловина Табиите до вр. Устриката - немаркиран

Изтегли: GPS-трак

В миналото днешният квартал Острец на град Априлци бил самостоятелно селище, възникнало и оформило се още през Античността край преминаващия през близката околност древен презбалкански път Марин проход /Русалийски проход, Марагидишки проход/. Освен на стратегически важно място до трасето на стария друм, в плодородна долина и край пълноводна река, тогавашното населено място имало и огромно землище, обхващащо всички територии, издигащи се на юг чак до главното било на Стара планина. В наши дни част от трасето на древния Марин проход все още се използва от туристите, най-вече за да се достигне по него до построената в близост до гребена на Балкана съвременна хижа Тъжа и стърчащия над нея остър и красив връх Марагидик /Русалка//1889 м./. Точно над туристическата база обаче планината описва странна чупка първо на север, а после и на изток към върховете Колата, Зелениковец, Плочата и Устриката, като тази й част остава незабелязвана и слабо посещавана главно заради това, че основната пътека в района - Ком-Емине /КЕ/, не е трасирана по централното било, а по извиващата на юг от него обширна долина на река Тъжа. Предвид всички тези обстоятелства, над Априлци /квартал Острец/ може да се осъществи един изключително обзорен и приятен маршрут, с използване трасето на тракийския Марин проход и с посещаване на по-непознатите и неизвестни части на Балкана, разположени на изток от трасето на пътя в най-отдалечения ъгъл от гигантското землище на града. От центъра на квартал Острец към билото на Стара планина, х. Тъжа и изброените по-горе възвишения се поема срещу течението на Острешка река на юг, като в тази посока се достига първо до махала Боевци - крайна югоизточна част на селището. Тук е водосливът на последната река с десния й приток Рибна, като от това място към крайната цел на прехода може да се продължи по няколко начина. Първият е покрай коритото на р. Острешка с използване на трасирания по долината й съвременен черен път, вторият е по ридът Чукарите /Рибни рът/, заключен между по-голямата река и притока й Рибна, а третият е по разположения на запад от тях рид Граднишки дял /рид Острец/ с директно изкачване през историческата местност Бунарят /Равни бунар/ към високия вр. Марагидик. Описваният тук маршрут е най-популярният, пряк и лесен начин за достъп до върха на планината, и той е по долината на р. Острешка, с използване в средната му част на трасето на древния Марин проход.

При последните къщи на махала Боевци в местността Локвата се достига до паркинг с множество туристически информационни табели, от който се откриват първите по-пространни гледки към билото на Стара планина. Тук се излиза от града и с почти равен ход се продължава по асфалтов път срещу течението на р. Острешка на юг, като в тази посока се върви през тясна и гориста долина, заобиколена от рида Чукарите на запад и рид Зелениковското било /Кривия дял/ на изток. Заради важният проходен път, който някога преминавал от тук и който в миналото бил особено често използван, по време на т.нар. Възраждане в Острец и околните селища се развили особено силно търговията и занаятите, а водите на Острешката река били използвани, за да задвижват построените край нея многобройни мелници, тепавици и дъскорезници. В тази връзка, в началната част от маршрута се преминава последователно покрай четири местности, в чиито наименования се съдържа думата стружна /дъскорезница/. 20 мин. след паркинга с табелите се достига до първата от тях, наричана в различни издания ту Анастасова, ту Атанасова стружна. Това са няколко поляни, разположени до гората Анастасовото и при водослива със спускащия се от изток поток Коритото, като тук от шосето се отделя вляво черен път, докато вдясно остават високо ловно чакало и все още функциониращ овчарник. 10 мин. след тази местност се преминава в подножието на страничния рид Мусевото било покрай голяма и нова каменна чешма, построена от местния жител Иван Цочев през 2005 г., от която се вижда за първи път все още доста отдалечното и изглеждащо недостижимо теме на вр. Марагидик /30 мин. след началото/. Зад нея се преодоляват два по-остри завоя, за да се премине над потокът Сладката вода, като непосредствено след коритото му се достига и до края на асфалта в местността Христова стружна /40 мин. общо/. До това място може да се дойде и с лек автомобил, тъй като пътят, макар и в недобро състояние, е достатъчно широк. От края на шосето се продължава на юг вече по черен път, като след още около 20 мин. се достига покрай оставащия вляво рид Среден Поморлевец /от думата мор, т.е. мъртвичаво място - стръмно, опасно и със северно изложение/ до малка полянка в местността Попова стружна /Поповите чаркове//60 мин./. Тук край все още стърчащите останки от няколко стопански сгради - собственост в миналото на поп Георги от Ново село, се намира водосливът на двата начални притока, образуващи Острешката река. От ляво до Поповата стружна достига т.нар. Жълто дере, което извира почти от най-горния край на Балкана в местността Жълтото дърво и отводнява цялото му било между превала на Мариния проход - седловина Табиите, и скалистия връх Колата /1697 м./. От дясно пък се спуска Студения улей /наричан така, защото през зимата по стръмната му долина падат множество лавини/, водещ началото си от две места - от темето на вр. Марагидик и от изобилния извор Пенови дупки, служещ понастоящем за водоснабдяване на града. От края на селището до това място са преодолени около 250 м. денивелация. В местността пътят свършва, като от тук на юг следва по-стръмната средна част на маршрута, свързана с изкачване на главното било на планината.

От Попова стружна към гребена на Балкана се продължава по тясна пътека, като малко по-нагоре по трасето й се пресичат последователно по два моста началните притоци на Жълтото дере. Тук първо със завой на запад, а после и на юг, вървището се качва на тесния рид, заключен между Студения улей вдясно и Жълтото дере вляво, и по склоновете му навлиза особено стръмно в стара букова гора. Заради дърветата, в този участък от маршрута гледки няма, но затова пък пътеката е много добре белязана с бяло-жълта лентова маркировка и води стръмно нагоре в югозападна посока, извивайки в близост до коритото на Студения улей. Така с екстремното преодоляване за кратко време на много голяма височина, и 30 мин. след Поповите чаркове, се достига в подножието на местността Дългата поляна до широк черен друм, чието трасе идва откъм намиращите се вдясно руини на Матевата стружна /в миналото притежание на Матьо Събев//90 мин./. Именно този съвременен път ползва останките на Мариния проход, който също започва от махала Боевци, но преминава по долината на р. Рибна и се изкачва до тук по склоновете на съседния рид Чукарите. От разклона със стария друм до билото на планината може да се достигне както по новото почвено шосе, което доста заобикаля, обаче се изкачва по-плавно, така и по тясното туристическо вървище, което е по-пряко, но е изключително стръмно. Ако от разклона се продължи на югозапад по пътеката, тогава по нея малко по-нагоре се пресича на няколко места черния друм, като след около 10 мин. се достига до ниско връхче /100 мин./. Над възвишението се излиза на просторната, продълговата и силно наклонена на север Дълга поляна, по която все още личат характерните серпентини на античното римско трасе на древния проход, наричани както и на много други места в Стара планина Кривините. Тук над пътеката се вижда и скалистата източна страна на вр. Марагидик, която се извисява точно като отвесна стена над оголеното пасище. По време на Априлското въстание на това място се провело едно от последните сражения на група от около 40 местни въстаници с турския башибозук, при което бил убит и насечен на парчета един от водачите на тукашното население - Дончо Фесчията. Макар и много стръмна, Дългата поляна се изкачва само за около 20 мин., като в горния й край пътят и вървището се обединяват, завиват заедно на югоизток и за кратко влизат отново в стара букова гора /120 мин./. Няколко минути след това шосето пресича предишното корито на Студения улей, изместено по време на земетресение, и достига до даващата начало на един от притоците на Жълтото дере голяма каменна Тодорова чешма. От местността Попова стружна до издялания от няколко големи триъгълни канари водоизточник са изкачени още около 600 м. денивелация.

От Тодоровата чешма се продължава водоравно на югоизток, като след 10 мин. се излиза на главното било на Стара планина и на превала на пътя при седловина Табиите /местността се нарича още Русалийски пряслап, Пресяката и Загорската кула//130 мин./. Преди да се достигнат гребенът на Балкана и Табиите обаче, се пресичат останките на крепост от типа дема /преградна стена/, която в древността препречвала стария римски път, започвайки от скалите западно от него и продължавайки на около стотина метра на изток от трасето му. Някога обърнатата с фронт на север масивна преградна стена имала порта и правоъгълна кула и била иззидана със същите големи тухли, с които била изградена и римската пътна станция Манастирището /Манастира/, намираща се в долината на близката р. Тъжа. За време на появата й пък археолозите определят 5-и в., когато в пределите на Византийската империя започнали да нахлуват варварски племена. Според Ат. Попов крепостта била дълга 110 м., а при теренни обхождания край нея била открита ранновизантийска керамика. Преградата била запазена чак до 70-те години на 20-и в., когато била унищожена заради разширяването на съвременния черен път. През турското робство на седловината над нея била построена още една кула, от която пак бил наблюдаван все същия Марин проход. Тази кула била наричана Загорска по старото название на стоящото на север от Острец Ново село, което тогава носело името Загоре, затова превалът на пътя при Табите е известен и като Загорската кула. Няколко десетилетия по-късно по време на Руско-турската освободителна война седловината била преградена от турците и с допълнителни укрепления /табии/, откъдето дошъл сегашният топоним. Наред с другите имена, местността се нарича още и Пресяката, тъй като при нея Мариния проход пресича планината. Днес на няколко метра западно от седловината е построен хотел Табиите, при който в миналото пътят се разделял, спускайки се към другия край на планината по три отделни разклонения - Русалийската пътека на югозапад, Робовата /Ромовата/ пътека на юг и Тъжанската пътека на югоизток. Понастоящем южно от Табиите се вижда обширната долина на р. Тъжа и пострената в основата на късия рид Челебията едноименна х. Тъжа, като под нея в местността Полугаря /полугар - място за нощувка на животни/ са останките от споменатата по-горе римска пътна станция Манастира.

С достигането до Табиите започва последната част от маршрута, свързана с обхождане на централното било на Балкана в изток-североизточна посока чак до края на Острешкото землище при върховете Плочата и Устриката. При седловината черният друм се изоставя и към крайната цел на прехода се продължава по тясна немаркирана пътека, следваща гребена на планината. А той пък на дълго разстояние в указаната източна посока е изключително панорамен, напълно гол и покрит изцяло само с гъста хвойна, като склоновете му са силно асиметрични - тези на юг са затревени и се спускат плавно към долината на р. Тъжа, докато северните и източните са скалисти и почти отвесни. От седловина Табиите на изток първоначално се изкачват три ниски върха, които не са отбелязани с точно определени имена на нито една карта. Въпреки това, първият от тях е известен на местните като Могилата/1678 м./ и е разположен точно срещу х. Тъжа, а от Табиите до темето му все още няма никаква хвойна. Районът тук обаче се посещава рядко от туристи, затова пътеката в този участък не е добре утъпкана и често се губи в тревите. Поради тези причини, разстоянието от седловината до горния край на Могилата се изминава за около 20 мин., като при изкачването се преодоляват и 120 м. височина /140 мин./. При темето на върха билото на планината завива леко на североизток, като на това място пътеката навлиза в масив от много гъста и висока хвойна и не излиза от него чак до края на маршрута. Следващият уж безименен връх по главното било на планината на изток от Могилата също е добре известен и то с две различни названия. Първото от тях е Колата /1660 м./, тъй като северната страна на върха е скалиста, а отделни каменни образования по нея приличат на колелата на кола. Гледан откъм кв. Острец, Колата изглежда на изшилена като конус кула, въпросната северна страна на която е заета от Изсипаната стена - скалиста местност с размери 300/100 м., отцепила се през 1930 г. от върха и се срутила под него. Второто название на височината е Дядовото Радево и идва от името на обширното пасище около нея, а то вероятно е кръстено на Фильо Радев Миленов /Дядо Фильо/ - ръководител на Априлското въстание в близкото село Кръвеник. От Могилата до Колата се върви около 30 мин., като за разлика от първия връх, който е плосък на темето си, вторият е куполовиден и много панорамен /170 мин./.

От Колата се продължава със слизане на североизток през пасището Шилегарникът, като се заобикаля от юг третото възвишение с неотбелязано на картите име. Височината, обаче, се нарича от туристите Вълчата могила /1620 м./, като темето й се подсича за 20 мин. и от другата му страна се слиза до седловина Зелениковско седло, зад която е връх Зелениковец /1684 м./. Тук от билото на планината се отделя тясна пътека, която покрай потока Пожар дере се спуска на юг към р. Тъжа. В долината на Пожар дере може да се посети любопитно място, където да се види група големи камъни, умишлено подредени в кръг. Заради странността й, местността е наречена Хайдушка поляна или Хайдушко хоро. Самото Пожар дере пък събира водите си от разположеното под Зелениковското седло малко пасище, което също носи чудновато наименование - Деве боюн /Подскачаща камила/. На север от седловината остава дълбоката и покрита с гъсти гори пропастна местност Дядовият Петров трап. От гребена на Балкана последното място се спуска страховитата отвесна Кървава стена, наречена така, защото по време на Априлското въстание тук били заловени и избити четници от съседното с. Кръвеник, телата на които били хвърлени в пропастта. В наши дни, във връзка с това събитие в западното подножие на Зелениковец, и в близост до пътеката, са поставени две паметни плочи, като разстоянието от тях до темето на върха се изминава за около 10 мин. /200 мин./. Зелениковец е много особена, врязала се като клин на север височина, чийто южен край е полегат, затревен и леснодостъпен, за разлика от другите й три страни, които са скалисти и отвесни. Заради тези гигантски канари, гледан откъм Предбалкана върхът има алпийски вид. При Зелениковец главното било на планината завива рязко на югоизток, като тук от него се отделя на север особено важният страничен рид Зелениковското било /Каминките/, служещ за граница между водосборите на големите реки Видима и Росица, както и като граница между Троявското и Севлиевско краища. Склоновете на този хребет са покрити с гората Зелениковска усойна, в средата му се намира дългата Зелениковска поляна, а по билото му от върха в посока на кв. Острец извива т.нар. Зелениковска пътека.

От темето на Зелениковец следва слизане и качване към изцяло покритият с гъста хвойна връх Плочата /1713 м./, до който се достига за около 20 мин. /220 мин./. Както би могло и да се предполага от името на височината, това е широко и равно плато, което в миналото имало голямо стопанско значение, тъй като при него се събирали землищата на три съседни околии - Севлиевска, Троянска и Казанлъшка. Поради тази причина, доскоро върхът бил известен и с името Трите синура. По време на събитията от април 1876 г. тук бил предаден от каракачани, заловен от турците и убит споменатият малко по-горе Дядо Фильо. От вр. Плочата се продължава със слизане към плитката седловина Мандрата, на югозапад от която в долината на Кръвенишки дол /Зеленишко дере/ се виждат останките на изоставената Кръвенишка мандра. Тук през билото на планината се прехвърля още един античен проходен друм, наричан в наши дни Кръвенишката пътека, който на югозапад се спуска също към долината на р. Тъжа, а на север се насочва по дългия рид Мусин дял към с. Кръвеник и Севлиевския край. От това място на югоизток се изкачва и последното билно възвишение по маршрута - връх Устриката /от растението острика, което прилича на обикновена трева, но за разлика от нея има твърдо триъгълно стъбло и спирално разположени листа//1840 м./, който е доста по-висок от преминатите досега. Предвид това, и изкачването от седловина Мандрата до темето му е по-продължително и отнема около 25 мин. /245 мин./. Денивелацията от Табиите до тук е 300 м. Върхът не е крайната точка в землището на Острец, което продължава на юг към пасището Пашовица. При Устриката обаче билото на планината постепенно започва да завива на изток и взема обичайната си посока на движение, а на няколко десетки метра от възвишението се издига и връх Жабата /Бабина лъка//1860 м./, при който от долината на р. Тъжа достига използваната от всички туристи главна старопланинска пътека Ком-Емине. Именно поради всички тези причини, маршрутът завършва точно на това място.