Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

28.1. гр. Шипка-Големият руски паметник-Паметникът на свободата на вр. Шипка

Оценете
(0 гласа)

28.1. гр. Шипка-Шипченски манастир-Малкия руски паметник-Големия руски паметник-вр. Шипка - качване

Денивелация - 700 м., време на движение - 2.00-2.30 ч., разстояние - 5.8 км.

Маркировка: бяло-зелено-бяло

 

2014-02-02 133101

Изтегли: GPS-трак 

 

Град Шипка /Чифлика/

    Град Шипка е типично подбалканско селище, застроено на около 600 м. н.в. на границата между полето и планината. Населеното място се намира в южното подножие на Шипченския дял на Централна Стара планина, на около 12 км. на северозапад от областния център град Казанлък и в близост до пълноводните потоци Селската река, Димовец, Доганшница и Стара река, протичащи от север на юг пред цялото му землище. Градът е със сравнително малобройно население от около 1500 души, сред които, освен преобладаващите по брой православни българи, живеят и малко цигани, както и няколко семейства каракачани. Селището обаче, възникнало на това място не само заради прекрасните природни дадености, а най-вече заради водещият началото си от местността Шипченски проход - един от най-старите, важни и леснодостъпни пътища за пресичане на централните части на Стара планина и за преминаване от Южна към Северна България. През Античността това изключително важно и често използвано и до днес древно вървище започвало на изток от сегашния град, като край разклона на трасето му с главния подбалкалски път Друма било разположено и най-старото селище - предшественик на съвременната Шипка. Както би могло и да се очаква, жителите на населеното място при началото на прохода се занимавали предимно с охраната на важния път, с поддръжката му, както и с насочването на пътниците, преминаващи по него. Според запазени и до днес по-стари предания, в миналото в близост до селището при кръстопътя се издигал и древен манастир, който бил разположен на левия бряг на Селската река и носел наименованието Св. Константин и Елена.

     По време на Първата българска държава в близост до началото на Шипченския проход и до селището под него била построена голямата крепост Крън, която допринесла за допълнителното засилване на трафика по пътя и за разцвета на старата Шипка. Още по-голямо значение проходът придобил в периода на Втората българска държава, тъй като се оказал една от най-преките връзки между градовете Велико Търново и Константинопол - столици на тогавашните съседни държави България и Византия. Въпреки временното затишие в началото на последвалото турско робство, Шипченският проход пак не изгубил докрай своето важно военно, политическо и икономическо значение, като трасето му постепенно започнало да се използва отново. До началото на 19-и в. пътят представлявал разрушена от времето и от честото преминаване по него тясна и вкопана като улей в склона конска пътека, която извивала на около 10-12 км. на изток от сегашното шосе Шипка-Габрово. Заради теснотията си и по-рядкото си използване, по онова време Шипченският проход бил наричан Малий Друм, в противовес на съседния проход Верейски друм, известен заради ширината и популярността си като Големият друм. През 1834 г. обаче, по времето на султан Махмуд II, трасето на тясната шипченска пътека било изместено на запад към сегашното местоположение на прохода и било допълнително разширено, а през 1846-1855 г. и основно ремонтирано от султан Абдул Меджид. Неслучайно точно край превала на това ново и стратегически важно трасе на пътя се състояла и историческата Шипченска епопея, превърнала се в синоним на Освобождението на България от турско робство.

    Заради важният проходен път, край мястото, при което той се отделял от подбалканския път Друма, в древността възникнало сравнително голямо и цветущо за времето си поселение, просъществувало през целия период от 11-и до 6-и в. пр.н.е. По време на най-големия разцвет на цивилизацията на траките - 6-2-и в. пр.н.е., това селище се оказало на особено важно място в т.нар. Долина на тракийските царе. В онези времена в близост до съвременната Шипка бил разположен град Севтополис, кайто бил превърнат в столица на най-могъщата тракийска държава - Одриското царство. По всичко изглежда, че тогава между двете селища имало специална връзка, тъй като голяма част от починалите в Севтополис тракийски царе били погребвани в землището на сегашната Шипка. От онзи период датират и разкритите наскоро, разположени също в периферията на съвременния град и придобили огромна популярност напоследък тракийски могили като Оструша, Голямата Косматка, Шушманец, Грифоните, Хелвеция и още много други /общо около тридесет на брой/. Все заради стратегическото местоположение на старата Шипка до важния пътен възел, в землището на града се запазила до наши дни и изключително богата и разнообразна археологическа картина. Освен споменатите големи тракийски могили, в близост до селището са разкрити още и руини от древно поселение в местността Бостанджийската кория, могилен некропол на юг от града, развалини на римско военно укрепление на около 2 кв. на запад от сградите му и останки от средновековна крепост на връх Градишка могила /1140 м./ на около 2 км. на североизток от него. Развалини и руини от стари зидове има още и в разположените пак в близост до днешната Шипка местности Градът, Градищица /Градишница/, Селище /Селища/ и Черковището. До превала на Шипченския проход пък има и останки от голям римски кастел, наречен Марково кале.  

     При завладяването на България от турците старото селище край манастира Св. Константин и Елена било напълно унищожено. Запазил се само разположеният до сградите му древен скит, който останал незабелязан от турците, тъй като се намирал навътре в гората, бил надълбоко вкопан в земята, а и на кубето му нямало кръст. Древните предания гласят, че след като настъпил по-траен мир, около този манастир постепенно започнали да се заселват оцелелите при превземането на България жители на Шипка и околните селища, като най-многобройни били тези, спасили се от близкия гр. Крън. Според запазена в Шипка стара легенда, след превземането през 1370 г. на крепостта Крън, част от спасилите се жители на твърдината си направили бивак сред планината на обрасла с шипкови храсти поляна, като от нея уж дошло и наименованието на новото селище при манастира - село Шипка. Първите писмени сведения за това ново поселение край духовната обител са от турските регистри от 1472 г., в които населеното място се споменава с наименованието Шибка /пише се с буквата „б“ в средата/. В по-късни турски документи от 15-и в. селото е вписано със все същото име Шибка, като, според езиковедите, то било кръстено така на старото наименование на днешния вр. Градишката могила, назоваван в миналото връх Шибока. Заради прохода пък, чието трасе преминавало и тогава в близост до новото селище, то било наричано още и село Шибка дербент /т.е. село Проход Шибка/. Точно под това наименование сегашният гр. Шипка се споменава и в турските документи от 1632 г.   

    Няколко столетия след повторното заселване на селището край манастира в близост до него се появил турски чифлик, около който постепенно започнали да се заселват ратаите, работещи в него. Оттук дошло и второто най-старо запазено наименование на сегашния гр. Шипка - село Чифлика. Днес останките на този чифлик се намират под разположената до самия площад на града Чифлишка махала. Предполага се, че появата и заселването на чифлика станали в началото на 16-и в., след като султан Сюлейман Великолепни отредил землищата на днешните гр. Шипка и на съседното село Шейново за тимар /временно поземлено владение/ на спахията Нури Реза ефенди. Тимарът на Нури бил с огромни размери и обхващал както части от полето, така и от близката планина, но за съжаление на владетеля му бил почти напълно безлюден. Заради привилегиите обаче, с които се ползвало владението, към него се стекли заселници както от по-близките населени места, така и от по-отдалечените Тракия и Родопите. Тогава в границите на огромния имот възникнали две напълно нови селища, първото от които се намирало на изток от сегашната Шипка и се наричало Чифлика, а второто било разположено под днешното с. Шейново. В рамките пък на съвременния гр. Шипка също се обособили две отделни населени места - едно край турското стопанство, наричано Чифлика, и друго край манастира, носещо наименованието Шибка /в наши дни останките на това селище се намират под т.нар. Старча махала /Старата махала//. Селата Чифлика и Шибка се оказали разположени съвсем близо едно до друго, като ги разделял само маловодният поток поток Димовец.

     Според Ст. Гъдев, някъде към 1700 г. селището край манастира и това край чифлика се обединили в едно по-голямо населено място, като предтурските жители на по-старата Шибка се смесили с новите заселниците от Чифлика. Наред със сливането на селищата, за известно време продължили да се ползват едновременно и техните две имена, като постепенно по-старото наименование Шибка надделяло над по-новото Чифлика. Пак тогава в обединеното селище се настанили и православни бежанци от родопския град Якоруда, който през предходната 1699 г. бил подложен на безжалостно потурчване. Приблизително по същото време, когато двете селища се слели в едно по-голямо населено място, временно изоставеният при турското нашествие проход Малий друм започнал отново да се използва, а живеещите при началото му шипчани били натоварени със задълженията да го охраняват, да поддържат трасето му и да насочват пътниците, преминаващи по него. Дервентджийският статут на селището бил скрепен с нарочен ферман от султана, като документът допринесъл за това, през цялото време на турското робство Шибка да се запази като едно от малкото селища в Казанлъшката котловина с чисто българско население. Като пазители на прохода, местните селяни се ползвали с редица привилегии и били освободени от заплащането на най-тежките данъци и ангарии в империята, а на турците било забранено да нощуват в селището и дори да преминават през него. Заради по-свободният характер на населеното място, в него започнали да се заселват и българи от съседното село Крън, както и от Средногорието и Родопите. Така населението на селището бързо се увеличило и скоро се прехвърлило и на отвъдния /отсрещния/ десен бряг на Селската река в т.нар. Двъдня майля /Отвъдня майля/. Първоначално обединеното селище било населявано само от православни българи, като постепенно в него започнали да се настаняват и цигани-демирджии /които обитавали разположената на запад от мегдана Циганска махала/, както и каракачани, които летували със стадата си в Балкана над Шибка.     

      През турското робство в близост до днешния гр. Шипка възникнали и бързо се развили икономически две съвсем нови селищаКазанлък и Габрово, застроени на много удобни места точно срещу южния и северния изход от планината на прохода Малий друм. Заради тези бурно развиващи се в икономическо, политическо и административно отношение нови градове, движението по пътя постепенно станало доста по-интензивно и тогава с. Шибка се сдобило с още едно ново, прякорно наименование - Куру скеля /Сухо пристанище/. Пак заради важният път и интензивният трафик по него, селището се замогнало много бързо, като в началото на 18-и в. в него било открито частно килийно училище, а през 1835 г. и обществено. При преминаването си през Шибка в средата на 19-и в. руският учен Виктор Григорович намира в селището грижливо запазени от прастари времена древни книги и документи, а известният австро-унгарски пътешественик Феликс Каниц описва населеното място като голямо село с 800 къщи, център на розовата индустрия в котловината, с две църкви /Св. Константин и Елена и Успение на пресвета Богородица/ и едно училище, както и с множество ножарски, стругарски и тъкачни работилници. Друг доходоносен поминък на шипчани било овчарството, което било доста добре развито по поляните над селището. Местните пастири пасели стадата си далеч от селището на огромно разстояние по билото на планината, като големи шипчански мандри били разположени на обширните пасища под връх Ботев, както и в местността Патарешка поляна край сегашната хижа Мазалат. Някъде към средата на 19-и в. постепенно се променило и наименование на населеното място, като остарялото Шибка било заменено с по-модерното Шипка, вероятно свързано с новопоявилите се гюлови /розови/ насаждения край селото /шипката всъщност е вид диворастяща роза/.

      Освен с опазването на прохода, жителите на Шибка се занимавали, както е редно в онези времена, и с ограбването на пътниците, преминаващи по трасето му. Оттам пък дошло и още едно допълнително, простонародното и популярно в цяло Казанлъшко наименование на селото - Шибка хайдуту. Според мнозина краеведи, заради силно развитото хайдутство над гр. Шипка, както и над габровските планински махали от северната страна на Балкана, турците започнали да се страхуват особено силно от преминаването по Малий друм и нарочно започнали да го избягват. Изследователят Д. Илков търси връзка и между тогавашното с. Шибка и разположената на билото на Балкана известна местност Узана /Вътрополе/, чието име някои извеждат от турската дума аззан /вид шипка/, а други от думата лов. Според учения, като въоръжена охрана на пътя и добри ловци-нишанджии, шипчани имали задължението да пазят султанските имоти и пасища в планината, включително и това в местността Узана. Оттук пък произлизало поредното доста широко използвано навремето наименование на селището, с което, обаче, го наричали предимно преминаващите покрай него турци - Оузанкьой /Ловджийско село/. Дълго време преди Освобождението с това име Оузан бил назоваван и самият Шипченски проход, както и цялата по-близка до селището част на Стара планина. При преминаването си оттук в края на 19-и в., например, известният академик от чешки произход Константин Иречек също нарича пътя с точно това наименование - Проход Оузан. В споменатият период от 1837 г. до 1855 г. трасето на прохода било преместено, допълнително разширено и покрито с пясък, а в навечерието на Освобождението през 1875 г. било и напълно завършено. Новият път изиграл решаваща роля по време на последвалата Руско-турската освободителна война, като на самия му превал се провели известните от историята драматични сражения, в хода на които намиращото се под него селище било опожарено и сринато до основи.

     По време на Освободителната война и след нейния край оцелелите жители на Шибка /Шипка/ се пръснали по околните турски села /и най-вече в съседното Шейново/, които тогава не били опожарени. Именно от този период в селището останала и следната приказка: „В Шипка се изгубило, в Шейново се намерило“. Част от бежанците се прехвърлили дори и от северната страна на Балкана, като се настанили във варненското село Кесар, преименувано по-късно на Нова Шипка. След Санстефанския мирен договор правителството на държавата Източна Румелия, в границите на която попаднало Шипка, се заело да възстанови опустошеното от войната село, като за целта отпуснало заем от 1000 жълтици. Заради него, част от бившите жители на Шипка се завърнали в старото си селище и отново го възстановили. Някъде приблизително тогава, заради историческите боеве на станалият известен от войната вр. Шипка, било сменено, вече и официално, и наименованието на селото със сегашното Шипка. В памет на руските войници и българските опълченци, загинали в битката край легендарния връх, през 1902 г. над селището бил издигнат Храм-паметникът „Рождество Христово“ /Шипченски манастир „Св. Николай“/, който се отличава с позлатените си куполи и който понастоящем служи като емблема на гр. Шипка. През 1922 г. започнал строежът на паметник и на връх Свети Никола /днес връх Шипка//1329 м./, около темето на който се разиграли най-яростните сражения по време Освободителната война. Строежът продължил 12 г., като откриването на монумента се забавило по политически причини. На готовия паметник оставало да се постави само известният бронзов лъв, който трябвало да гледа на север. Заради посоката обаче, в която бил насочен лъвът, се получил протест първо от Румъния, последван от протестите и на Сърбия, Гърция и Турция. След дълго умуване накъде да гледа лъва, най-накрая го поставили с лице, обърнато на изток към Черно море. Така след дълги препирни и перипетии през 1934 г. на вр. Шипка бил открит и т.нар. Паметник на свободата. Въпреки малобройното си население, заради разигралите се край него сражения, както и по случай 100 години от Освобождението на България, през 1977 г. селището било обявено за град.

      В наши дни намиращият се в подножието на Стара планината гр. Шипка е задължителна част от туристическите обиколки на страната, като към споменатите исторически дадености край селището - древните тракийски могили, Храм-паметникът и Паметникът на Свободата, трябва да се добави и разположената в центъра му Чирпанлиева къща - стара възрожденска сграда, превърната в наши дни в Етнографски музей. Освен всички забележителности, градът е и много удобен изходен пункт за пешеходен туризъм към издигащия се над него Шипченски дял на Централна Стара планина. Този дял също улеснява доста туризма с малката си ширина и с ниската си надморска височина, така че маршрутите, започващи от гр. Шипка, са кратки, леки и особено приятни. Наред с всичко друго, южните склонове на планината над селището са гъсто разчленени и от множество реки и потоци, по долините на които, както и по билата на разделящите ги ридове, са трасирани удобни пътеки, повечето от които са и добре маркирани. Голяма атракция за туристите е и почти напълно запазеното от южната страна на Балкана древно трасе на стария проход Малий друм, днес също белязано с нова и гъста туристическа маркировка.

    28.1. гр. Шипка-Шипченски манастир-Малкия руски паметник-Големия руски паметник-вр. Шипка - качване

   Най-популярният и обичан от туристите маршрут над гр. Шипка е този, водещ от селището на север към легендарния едноименен връх и построения на темето му Паметник на свободата. От южната си страна масивът на вр. Шипка е сравнително трудно достъпен, защото спускащият се от него към полето хребет е изключително стръмен и заграден от две си страни с дълбоките и почти непроходими долини на реките Крайна Варовита и Селската река. В горният край на рътлината обаче, наклонът по нея постепенно намалява, което позволило на строителите на Шипченския проход в миналото да насочат трасето му именно към тази по-равна част, прокарвайки пътя почти през темето на върха. За този стръмен хребет може да се каже още и важащото за много други места, а именно, че ридовете, по които преминават най-важните проходни пътища, обикновено остават безименни. Заради извиващият по склоновете му главен път, както и заради извисяващият се на темето му широко известен исторически връх, името на рида постепенно се изгубило. Това е и причината, в миналото хребетът да бъде наричан, съвсем условно, рид Свети Никола /по старото наименование на върха/, а днес, също съвсем условно, рид Шипка. В наши дни по този хребет е трасирана цялата южна част на Шипченския проход, който първоначално следва на север коритото на Крайна Варовита река, а после се изкачва по западния склон на хребета Шипка до неговото било, извивайки на големи серпентини покрай него чак до върха на планината. Днес обаче, освен стария път, от гр. Шипка до вр. Шипка води и широка и добре маркирана туристическа пътека, която също преодолява стръмните южни склонове чрез многобройни серпентини и, движейки се предимно по източния склон на хребета Шипка, извежда удобно от селището до билото на планината. Началото на тази пътека се намира на добре известно и лесно достъпно място, при западния вход на издигащият се над града храм-паметника “Рождество Христово” /Шипченски манастир „Св. Николай“/

    Извисяващият се в подножието на Стара планина Шипченски манастир се намира в северозападния край на гр. Шипка и представлява комплекс от няколко сгради, включващ църквата „Рождество Христово“, монашески килии, поклонническа сграда, приют и духовна семинария. Християнската обител е създадена като възпоменание за загиналите за свободата на България по време на Освободителната война, като това е първият и най-големият от общо над 450 подобни паметници, построени на територията на цялата страна. Манастирът е издигнат с доброволни дарения, събрани както от Русия, така и от България, като мястото, на което са намират сградите му, също е дарение от местните жители. Строежът на духовния скит започнал през 1885 г. от специално пристигналите за целта зидари и дърводелци от Русия и каменоделци от Италия и бил завършен през 1902 г. в чест на 25-годишнината от Шипченската епопея. Първоначално комплексът от сгради бил собственост на руската държава, но през 1934 г. бил подарен от съветското й правителство на България. Издигащата се в средата на манастира църква „Рождество Христово“ се смята за шедьовър на архитектурата, построен в типичния и много популярен през 19-и в. стил на Ярославската школа, наричан „руска древност“. Църквата впечатлява с пищността на безбройните си арки, фризове, фронтони, розети, стенописи и цветни детайли, и най-вече с позлатените си кубета, а криптата й е превърната в костница, съхраняваща костите на близо 9000 руски войни и български опълченци, загинали за България през Освободителната война. Имената на убитите са изписани върху 34 мраморни плочи, поставени по вътрешните и външните стени на църквата. До сградата й е долепена и внушителна кула-камбанария с височина 53 м., увенчана на върха си със 17 камбани - личен подарък от император Николай II, отлети от около 30 тона изстреляни оръдейни гилзи, събрани от района на разигралите се край вр. Шипка сражения.

    В наши дни началото на маркираната туристическа пътека, водеща от манастира към вр. Шипка, се намира до малка будка, поставена до западния вход на духовната обител. Покрай будката се влиза в гората, намира се началото на добре маркираното вървище и по широкото му и белязано с бяло-зелени цветове трасе се поема в северна посока. Освен от будката пред входа, началото на пътеката може да се хване и от вътрешната страна на манастира. В двора на храма се вижда бяла на цвят статуя на седнала жена, зад която има няколко стъпала, завършващи при началото на пътеката. Изкачването от града до вр. Шипка става предимно по източния склон и по билото на споменатия вододелен рид, разделящ протичащата на запад Крайна Варовита река от оставащата на изток Селска река. Веднага след началото си при манастира пътеката започва да се изкачва на гъсти и къси серпентини, пресичайки по каменист терен изкуствено засадена борова гора и достигайки след около 30 мин. до набързо скован с дъски дървен заслон в местността Момин гроб. Понеже на вратата на заслона е поставена табелка, че е издигнат от фирма “Елвира”, затова местните туристи го наричат точно така - заслон Елвира. Понастоящем бараката е добре оборудвана, сравнително чиста и годна за ползване. Името на местността пък - Момин гроб, идва от легендата за девойка, която се обзаложила на седянката, че не я е страх нощем да забие нож и да направи знак на дърво в гората. Когато излязва вечерта сама обаче, препънала се в широките си поли, паднала и умряла от страх. Изкачването от храм-паметника до заслона е най-стръмната част от маршрута, като по нея за кратко време се преодоляват около 200 м. височина. 

    Склоновете на планината от заслона нагоре стават по-полегати, като по тях след още около 10 мин. се излиза за първи път до шосето на прохода /40 мин. след началото/. Тук обаче пътят не се пресича, а само около минута-две се върви плътно покрай до достигане на отбивка, маркирана с нисък бетонен куб, бариера и забранителни знаци за навлизане на автомобили. При тях маркираната пътека се отделя от шосето, преминава зад бариерата и отново влиза в гората. След напускането на прохода изкачването продължава по по-рядко използван черен път първо в северозападна, а след това и в североизточна посока. Скоро този друм се раздвоява, като от разклона нагоре се продължава по неговия по-широк ляв край. 20 мин. по-нагоре пътят заобикаля от запад обраслия с борове и плосък на темето си връх Малката могила /990 м./ и достига до втори, по-добре маркиран разклон, при който от черния път се отделя маркирана пътека, водеща на север към намиращите се на билото на планината седловина Копаците и курорт Копаците /60 мин. общо/. На това място маркировката е положена на издигащ се по средата между друма и пътеката висок бор, като от дясната страна на разклона са поставени и табелки. Вървището, което се отделя тук от пътя и води на север към седловина Копаците, е маркирана с бяло-сини цветове. От разклона към вр. Шипка се продължава отново на ляво, като се следват отново черния път и поставената по него бяло-зелена маркировка. През следващите 15 мин. шосето на Шипченския проход се пресича последователно на две места на няколкостотин метра западно от най-дългата и стръмна серпентина по пътя /75 мин./. Според местните, навремето това било любимото място за почивка край прохода на цар Борис III, затова в негова чест местността била наречена Царският завой. На север от този красив участък от планината, точно там, където пътят описва рязък завой и трасето му се връща обратно на юг, остава едно много дълбоко, тясно и гористо място, известно като Падините.

    След първото пресичане на пътя пътеката преминава покрай самотна пейка. Над нея се стъпва за втори път на Шипченския проход, като оттук към върха на планината се продължава на запад вече по самото шосе. По асфалта обаче се върви само около 5 мин. до достигане на втори бетонен куб /80 мин./. Денивелацията от заслон Елвира до второто пресичане на пътя е 250 м. Вторият бетонен куб бележи добре запазеното старо трасе на пътя от гр. Шипка към гр. Габрово, като от това място към билото на планината може да се продължи както по него, така и по новото асфалтово шосе. Най-бързият и удобен начин да се достигне до вр. Шипка обаче, е като се продължи по пряката туристическа пътека, следваща самото било на вододелния рид. През зимата изкачването по тази пътека дори е задължително, заради оголените, скалисти и изключително стръмни южни склонове на вр. Шипка. Началото на прякото вървище се намира между бетонния куб от запад и бетонна плоча от изток. След намиране на началото на пътеката шосето се напуска, пак се влиза за кратко в смесена гора и с леко изкачване на северозапад се излиза почти веднага от нея на голото и ставащо все по-равно оттук нагоре било на вододелния хребет. Тук е и първото по-панорамно място от началото на маршрута, като от него се виждат назад новото шосе на Шипченския проход, оставащо вляво от пряката пътека, както и големият Царски завой, който извива вдясно.

     След достигане до билото на хребета се продължава по него на север към стърчащият над пътеката гол заоблен връх Голямата могила /1166 м./. Върхът се изкачва до горе, темето му се пресича и оттук билната пътека се насочва към т.нар. Малък руски паметник /ниска, но много красива мраморна пирамида, с висок георгиевски кръст на кубето/. Паметникът се намира в югоизточното подножие на добилият голяма известност при сраженията по време на Освободителната война връх Орлово гнездо /1323 м./. Малцина знаят обаче, че в древността на този връх имало и римска наблюдателна кула, от която бил следен минаващият под северното подножие на сегашния вр. Шипка проход Малий друм. Разстоянието от шосето до Малкият руски паметник се изминава за около 30 мин. /110 мин./, като денивелацията е 130 м. При паметника пряката зимна туристическа пътека и старото трасе на прохода се събират и продължават заедно на север към вр. Шипка, навлизайки в тясна ивица от букова гора. Тази гора по източните склонове на Орлово гнездо се нарича Кабуля, което име, според едни, произлиза от арабската дума габул - приемане на животните, а според други, от етнонима на тюркското племе габъл, род на по-голямото племе теке. Връх с името Кабул има и в планината Рила. Доскоро гористата днес местност Кабуля представлявала отдалечено и напълно голо пасище, като през войната някъде в него бил изкопан масов гроб, в който били погребани част от убитите край вр. Шипка руски войници. Точно заради тях край старото трасе на Шипченския проход бил издигнат и Малкият руски паметник. От неговата пирамида се продължава почти водоравно в северна посока, като се траверсират източните склонове на скалата Орлово гнездо, както и тези на самата Шипка. Тук се пресича главното било на планината и 20 мин. след събиране на стария път с туристическата пътека се излиза в североизточното подножие на вр. Шипка при т.нар. Голям руски паметник и Стоманената батарея /130 мин./. При тях пътеката завива рязко на югозапад и през поляната Башаница /от пашаница - пасище или от личното име Башан/ се изкачва към вр. Шипка, достигайки до темето му след още около 10 мин. /140 мин./. Разликата във височината между втория бетонен куб и вр. Шипка е 250 м. 

      Истинското име на връх Шипка всъщност е Свети Никола, като този топоним, според езиковеда Николай Ковачев, е свързан с разположеният в миналото някъде в близката околност и отдавна изчезнал в наши дни древен манастир Св. Никола. През 1951 г. по време на социализма върхът бил преименуван с указ на Столетов, по името на известния генерал Николай Столетов - командир на Шипченския отряд на руската армия. По незнайни причини през 1977 г. наименованието на върха било променено отново, като някой погрешка решил, че уж му връща истинското име Шипка. Всъщност обаче, истинският връх Шипка /1232 м.//на темето на който бил щабът на ген. Столетов по време на боевете/ се извисявал на около километър на север от вр. Св. Никола в края на съвременния паркинг на превала на Шипченския проход. Така за кратко време се оказало, че от двете страни на превала на пътя и в непосредствена близост един до друг има два върха с името Шипка. Впоследствие това наложило нова промяна на имената, с която истинският вр. Шипка бил прекръстен на връх Малка Шипка 

 

01

От центъра на гр. Шипка към кубетата на Шипченския манастир 

 

02

Храм-паметник "Рождество Христово" в гр. Шипка

 

05

Заслон Елвира в местността Момин гроб

 

07

Първото излизане на шосето. Продължението на маршрута е зад знака и бариерата

 

08

Разклонът вр. Шипка - седловина Копаците преди Царският завой

 

11

Разклонът след Царският завой

 

12

Малкият руски паметник в югоизточното подножие на вр. Орлово гнездо

 

16

От пътеката към вр. Орлово гнездо

 

43

От Големият руски паметник и Стоманената батарея към вр. Шипка

 

18

Големият руски паметник

 

45

Стоманената батарея

 

20

Паметната плоча до Стоманената батарея

 

47

От Големият руски паметник към местността Башаница и Паметникът на свободата на вр. Шипка 

 

22

От стълбите към паметника

 

22

Назад към Големият руски паметник, Стоманената батарея и най-вдясно седловина Копаците

 

40

Паметникът на свободата

 

2014-02-02 133129

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1748 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм