21.1. с. Васил Левски-вр. Гьозкая-рид Манастирчето-местност Пашакая-вр. Равнец

Оценете
(0 гласа)

21.1. с. Васил Левски-вр. Гьозкая-рид Манастирчето-местност Пашакая-вр. Равнец - качване

Денивелация - 1500 м., време на движение - 3.00-3.30 часа, разстояние - 12.5 км.

Немаркиран

 

2014-02-02 110343

 Изтегли: GPS-трак 

    

Село Васил Левски /Митиризово/

    Село Васил Левски е разположено насред равното и плодородно поле в североизточния край на Карловската котловина, в близост до подножието на Стара планина и точно под нейния най-висок връх - Ботев /2367 м./. Между селището и билото на планината се простира огромният масив Равнец, който спуска на юг към долните по-ниски части от землището на селото дългите си и стръмни ридове. От тях извира най-пълноводната местна река - Неволя, наречена така, заради белите /неволите/, които причинявала в миналото на застроеното покрай двата й бряга населено място. Село Васил Левски е селище от т.нар. събран тип, с квартали групирани около единен център и разположени под формата на правоъгълник по протежение на около три километра покрай коритото на р. Неволя. Освен, че се намира в средата на поле, в близост до планина и до бреговете на пълноводна река, селището е разположено и в съседство с двата най-големи града в околността -  Карлово на 8 км. и Калофер - също на около 8 км.

     Според повечето историци, с. Васил Левски съществува от най-дълбока древност, като в землището му постоянно се откриват ценни и изключително важни за науката археологически артефакти. Следи от тракийско селище са намират на изток от днешното населено място в местностите Габъш търла и Лозята. Останки от друго старо тракийско поселение са разкрити и на запад от с. Васил Левски в местностите Сазлъка и Чукур алан. След края на тракийската епоха това второ антично селище в околността било романизирано и продължило да съществува и по време на римското владичество. Друго населено място от раннохристиянския период на Римската империя било разположено на около километър и половина на север от сегашното с. Васил Левски, в самото подножие на Стара планина. Най-старото и най-интересното селище край днешното с. Васил Левски обаче, е датираният от края на 6-и в. пр.н.е. тракийски град, който се смята за един от най-древните в областта Тракия. Той се намирал на североизток от съвременното село, в подножието на старопланинския връх Калето /949 м./. На самия връх пък, както показва и името му, личат останките на голямата крепостта Калето, заемаща площ от около 60 декара. Върху скалите на север от Калето била издигната и висока наблюдателна кула, от която били следени главните пътища, пресичащи се в южното подножие на Балкана. В древността в близост до тракийски град под Калето се събирали два важни пътя - главният подбалкански път Друма, който вървял покрай подножието на планината в посока изток-запад и пътят, който идвал откъм разположения на юг гр. Пловдив и водел през Стара планина на север към течащата натам р. Дунав. Запазени части от древния подбалкански път Друма могат да се видят и днес на североизток от селото, в посока към близкия гр. Калофер. Наред с античните населени места и крепости, покрай трасетата на древните пътищата в землището на днешното село са пръснати и множество големи могили, построени от най-старите тракийски жителите на околността. Големият град в подножието на планината вероятно възникнал и се оформил като ханджийско селище покрай мястото, при което двата пътя се събирали, като главната му функция била да охранява кръстовището и да обслужва пътниците, приминаващи през него. Наред с важното си транспортно значение, селището се ползвало и от доброто си стопанско местоположение, защото било разположено едновременно в близост до плодородно поле, пълноводна река и висока планина. Така с течение на времето населеното място под Балкана постепенно се разрастнало и забогатяло, превръщайки се в едно от главните административни и политически средища в котловината. Заради добрите си природни и стопански дадености, градът в подножието на планината и крепостта над него продължили да съществуват през дълъг период от време и били разрушени едва при завладяване на България от турците. 

    След унищожаването на стария град и на крепостта Калето над него, местността в полите на Балкана останала задълго безлюдна. Двата древни пътя обаче, които се кръстосвали тук, продължавали да се ползват все така интензивно, като при разклона им се появили отново няколко съвсем нови хана. Заради тях, към началото на 16-и в. в близост до днешното с. Васил Левски постепенно възникнало и се оформило още едно населено място. Първите писмени сведения за него датират от 1576 г., когато селището се появило в турските регистри с името Мидирисли /Мюдерислу/. Предполага се, че това първо наименование на селото идва от думата метериз /окоп/ и е свързано със землените преградни укрепления, следи от които са запазени и до днес в т.нар. Подкрилие /така местните наричат подножието на планината/. По-късно името на селището се видоизменило до Митиризово /от турската дума митириз - факла, която се закрепва на стена/, вероятно пак заради многобройни ханища, чиито стаи се осветявали точно с такива факли. Според същите стари османски регистри, първите жители на новото село до разклона под планината били само турци. По-късно, някъде към 18-и в., на северозапад от къщите на местните мюсюлмани и в по-голяма близост до планината, се настанили и българи, повечето от които били преселници от северните краища на България. Причината, да се заселят в турското Митиризово и българи-християни, бил по-особеният статут, с който се ползвало селището по онова време.

    Митиризово било вакъфско село, с приходите от което се издържала голямата джамия Еюб в град Цариград. За сметка на парите за религиозни нужди, които отивали от селището към Босфора, Митиризово било освободено от заплащането на някои от най-тежките данъци и такси в Османската империята. По незнайна и до днес причина тази важна привилегия била дадена на населеното място още при самото му основаване, като по-късно била препотвърдена и от султан Мурад III /1575-1594 г./. Заради нея, турците в Митиризово били превърнати в мютевелии - лица, натоварени с управлението на религиозния данък, събиран от всички мюсюлмани, живеещи в дадена област. Освен с. Васил Левски, на територията на днешна България имало само още няколко подобни мютевелийски селища, сред които били град Ихтиман и разположеното в близост до Пловдив село Марково. По време на война мютевелиите били зачислявани в еничарския корпус, като изпълнявали в него специални религиозни функции. В периодите на мир обаче, мютевелиите от Митиризово се грижели за управлението на религиозните пари и като всички лица, които „разпределят“ финанси, били, разбира се, много богати. Постепенно в тяхна собственост се превърнали целият масив Равнец и самият връх Ботев, които допреди появата на Митиризово принадлежали на съвсем други населени места. Огромното землище на селото било разделено на 19 чифлика, в които били наети да работят огромен брой български ратаи. Пак заради привилегиите си, местните турци се отличавали с голям верски фанатизъм и се отнасяли с изключително презрение към всички християнски неверници. Към края на 19-и в. на път от гр. Карлово към гр. Калофер през Митиризово преминал академик Константин Иречек, който по онова време бил министър на образованието на току що освободилата се от робство българска държава. В центъра на селото министърът забелязал група възрастни турци с по-особени бели чалми на главите, които любезно поздравил. Турците обаче, нарочно не му обърнали никакво внимание, защото за тях българинът, макар и министър, си оставал обикновен “гяурин”. По време на турското робство институцията на мютевелиите било изключително важна, затова, за да няма размирици след Освобождението, България продължила да заплаща на мютевелийските селища т.нар. данък-мютевелък, а те пък все така умело го „разпределяли“. Въпреки многобройните български заселници, до края на турското робство в Митиризово преобладавало мюсюлманското население, като от 300 къщи в селото едва около 60 били християнски. Най-известният българин от онова време, който живял в селището, бил бащата на родените в близкото Карлово братя Евлоги и Христо Георгиеви. След края на Освободителната война турците постепенно започнали започнали да се изселват от Митиризово, а на тяхно място се настанили български преселници от околните селища и от Северна България. Така при последното преброяване на населението през 2011 г. от 1556 пълнолетни жители на селото, 1336 се обявили за българи и едва 176 за турци. През 1934 г. името на селището било променено първо на Левски, а през 1938 г. и на сегашното Васил Левски. 

    Освен стария подбалкански път Друма, който открай време преминава през с. Васил Левски, откъм планината до селището достига и т.нар. Пътека Кривините /Втора Видимска пътека/. Това е споменатият древен трако-римски път, който в миналото пресичал Балкана в посока от юг на север, свързвайки областите Тракия и Мизия. Днес планинската част на пътеката води началото си от разположеното от северната страна на планината бивше село Видима /днес квартал на град Априлци/,  изкачва се оттам покрай хижа Плевен на юг и достига до главното било на планината при седловина Ливадето /където е построен сегашния заслон Ботев/. От Ливадето пътеката продължава във все същата южна посока, като се спуска до възловата седловина Дюзът и се качва при нея на масива Равнец. Там пътеката Кривините се разклонява във всички посоки, като две от трасетата й се насочват на югоизток към с. Васил Левски. Първата странична пътека слиза към селото по рида Манастирчето, разположен в непосредствена близост със седловина Дюзът, докато втората се спуска към крепостта Калето, раздвоявайки се под стените й още веднъж. Според повечето археолози, в миналото двете разклонения на стария път Кривините, водещи към днешното с. Васил Левски, били дори по-важни и по-често използвани от тези, спускащи се към древния административен център на котловината - гр. Копсис. Днес подбалканският път все още преминава през селото така, както е било и преди хиляди години, събирайки се в неговия югоизточен край с другия главен път, идващ откъм гр. ПловдивНа места древната пътека Кривините също e добре запазена, като в наши дни и двете й югоизточни разклонения могат да бъдат ползвани за туризъм. Понеже между с. Васил Левски и главното било на Балкана стои огромният рид Равнец, всички пътеки, започващи от населеното място и водещи към планината, преминават през масива му.

21.1. с. Васил Левски-вр. Гьозкая-рид Манастирчето-местност Пашакая-вр. Равнец - качване

     Най-пряката от всички пътеки, която води от с. Васил Левски към билото на масива Равнец и оттам към върха на планината, е споменатото разклонение на стария римски път Кривините, изкачващо се по рида Манастирчето. От последните къщи на селището към неговото начало се поема водоравно и без пътека на север, като натам се пресича равният и гол Аврат кър /Женско поле/, наречен така, защото в миналото местните жени идвали да играят в него хоро. От селото в посока към планината се виждат и два по-сигурни ориентира, към които трябва задължително да се върви. Първият от тях се намира в Подкрилието /т.е. в подножието на планината/ и представлява два горски масива, съставени от различни видове широколистни дървета. На мястото, при което масивите се събират, се е образувала чупка, през която преминава нов и широк черен път. Вторият сигурен ориентир е скалистият и ясно изразен връх Гьозкая /Скалата-око, т.е. панорамна скала, от която се вижда надалеч//1067 м./, отбелязан на някои карти и като вр. Глезкая. Сивите скали на темето на върха се открояват добре на фона на зелената гора и се виждат отдалеч. Приблизително по средата на разстоянието между селото и планината се преминава и покрай още един по-важен междинен ориентир - голямата бетонна чешма Веждата. Почти веднага след нея се стъпва и на черния път и по него, 20 мин. след началото на маршрута, се достига до подножието на планината. През Подкрилието черният път навлиза в Балкана точно междудвата горски масива, западният от които е дрянов и се нарича заради това Дряновица, а източният е от т.нар. зимен дъб /скален дъл, горун/ и носи името Корията. От края на полето по черния път се върви водоравно на север още около 10 мин., след което се достига и до широката и стара пътека Кривините /30 мин. след началото/. Оттук до билото на масива Равнец при едноименния връх Равнец /2021 м./ предстои доста трудно, стръмно и изморително изкачване, с разлика във височината от около 1500 м.

    Веднага след началото си пътеката Кривините започна да се катери много стръмно по билото на вододелния рид Манастирчето, който разделя реките Санър дере раничен дол, отбелязана някъде и като Сакар дерена запад и Неволя на изток. Както показва името на първата река, долината й се ползва за граница между землищата на с. Васил Левски и бившето село Сушица /днес квартал на гр. Карлово/. В края на маршрута тази река се пресича от запад на изток, така че в най-горната част на изкачването се върви за кратко и през карловското землище. От подножието на планината пътеката Кривините се насочва на север към каменистото и силно опороено дере Дългият дол, в което почвата е оцветена в яркобял варовиков цвят. Заради характерното оцветяване на терена в този участък, освен Кривините, тук старото вървище се нарича от туристите още и Бялата пътека. По него маркировка няма, но такава не е и необходима, защото, поне в началото си, пътеката е широка като алея в парк и не може да бъде изгубена. Освен това, навсякъде край нея, където това е възможно, са поставени за ориентация и високи каменни чучки. Изкачването в най-долната част на рида става на серпентини и в север-северозападна посока, като първоначално се върви през ниската, смесена и много гъста широколистна гора Широката леска. 35 мин. след края на полето пътеката излиза окончателно над горския пояс, заобикаля вр. Гьозкая от запад и достига до темето му /65 мин. общо/. Денивелацията от селото до върха е около 550 м. Гьозкая е изключително красив скалист връх, с отвесни склонове и с интересно теме, покрито със заоблени канари. До котата на върха може да се достигне само от север, като от нея се открива всеобхватна панорама към цялата Карловска котловина, както и към долините на разположените встрани от пътеката реки Санър дере и Неволя.

    Изкачването от вр. Гьозкая нагоре продължава във все същата северозападна посока, като първоначално се пресича по диагонал най-долната част на първото по маршрута огромно и напълно голо пасище. То се нарича както и рида - местност Манастирчето и се подразделя на два по-малки дяла - Малкото Манастирче отдолу и Голямото Манастирче отгоре. Според запазено в селото предание, в миналото в по-обширната и по-високо разположена местност Голямото Манастирче се виждали край пътеката останките на много древен манастир. Голият скат на север от вр. Гьозкая е изключително стръмен, затова тук старият път Кривините продължава да извива /да криви/ чрез серия от дълги серпентини. В обширното пасище пътеката е надълбоко вкопана в склона и въпреки, че не е маркирана по никакъв начин, и тук трудно може да бъде изгубена. От Гьозкая на северозапад се преодоляват за кратко време още около 200 м. височина, като след 25 мин. се достига при каменните руини на изоставен овчарник, разположен в непосредствена близост със западния ръб на рида Манастирчето /90 мин./. От това място към Санър дере се спускат почти отвесни склонове, а долината на реката е толкова дълбока, че дъното й изобщо не се вижда. От нея обаче, се чува силен шум и бучене на падаща вода, които показват, че някъде в средата й вероятно има и водопад. При руините на овчарника пътеката променя посоката си, като завива на североизтоки се насочва наобратно към средните части на рида. Към тях следва ново стръмно и продължително изкачването, при което се преодоляват още около 200 м. височина. Пътеката преминава покрай извор, бликащ на самото било на рида, и двайсетина минути по-късно извежда този път до най-източния ръб на Манастирчето, където се достига отново до каменни руини на стар и отдавна изоставен овчарник /110 мин./. Панорамата обаче, от този източен ръб на рида, е много по-впечатляваща от тази по западния. Оттук, освен към долината на р. Неволя, се разкриват удивителни гледки и към главното било на масива Равнец. Виждат се отвесните му и гъсто насечени от стихиите южни склонове, над които стърчат най-високите му върхове - Равнец, Белчу и Хайдута, а под тях се откроява и дълбоката дупка на бездънната пропаст Учурума /Пропастта/. Южните склонове на масива са напълно голи и силно разчленени от няколко огромни, изключително стръмни и извънредно дълбоки пропастни долини.

    При източния ръб на рида пътеката отново променя посоката си и се насочва на северозапад. Натам следва последната по-стръмна част от изкачването, като за ориентир при движението нагоре се ползват няколко от високо стърчащите над тревите скални групи. През Голямото Манастирче се преодоляват още около 150 м. височина, като в края на пасището пътеката се промушва между две от скалистите връхчета, навлизайки в по-равната и камениста местност ПашакаяВ нея наклонът постепенно намалява, а пътеката траверсира още няколко от групите с високи скали, край които се заобикалят и големи купчини с натрошени камъни. Лавирайки между тях и 20 мин. след руини на овчарника при източния ръб, се достига до изграден със споменатите камъни добре оборудван каменен заслон, снабден и със стабилен дървен покрив /130 мин./. Заслонът е сгушен на завет под високи скали, като стените му са вградени допълнително и в една от по-големите купчини с натрошени камънаци. След заслона се продължава почти водоравно на север, като тук гладкото било на рида постепенно се стеснява, силно притиснато от двете си страни от долините на Санър дере и Неволя. На това място природата е оформила в стръмния и широк до този момент хребет равно и тясно седло, чрез което долната част на Манастирчето се захваща за горната. Панорамата, която се открива от тази единствена по маршрута по-плоска част на масива Равнец, е направо зашеметяваща, тъй като е едновременно към долините и на двете реки, обграждащи рида Манастирчето. И тук гледките на изток са по-впечатляващи от тези на запад, най-вече поради това, че в тази посока се виждат не една, а две долини - тази на р. Неволя и на левия й приток Малката река. Долините са разделени от ниският и тънък рид Индже Бурун /Тънкият нос/, което позволява двете реки да се разглеждат едновременно. Индже бурун пък се отличава с голите си и извънредно стръмни склонове, в средата на които се вижда скала, силно наподобяваща на гигантска костенурка. Гледана откъм седлото, формата й е толкова реалистична, че някой би я взел за истинска костенурка, а не за дело на природата.

    След пресичане на равната част от билото на рида се завива на северозапад и се достига до р. Санър дере, чиято долина тук е вече съвсем плитка. Местността край реката е напълно гола и покрита само тук-там с рядка хвойна, като склоновете от двете й страни са живописно прошарени от безброй животински пътеки. След достигане до реката се продължава покрай нея със съвсем слаб наклон на север, като изкачването става вече по левия й долинен склон. 50 мин. след заслона в местността Пашакая пътеката пресича изворите на реката, навлиза от западната й страна в землището на гр. Карлово и достига до обширната седловина, разположена на билото на масива Равнец между плоските и голи върхове Сютлючал /сютлю - върба//1980 м./ вляво и Равнец /Дюз чал, Равни ливади//2021 м./ вдясно /180 мин./. От местността Пашакая дотук са изкачени неусетно и последните по маршрута още около 300 м. височина. Горната най-висока част на масива Равнец представлява огромно, равно и голо поле, наподобяващо на летище. Това е причината в зората на демокрацията местността да бъде поискана от държавата САЩ за военна база и аеродрум. Случайно запазилата се като конско пасище местност между Сютлючал и Равнец е възлово място, от което може да се продължи във всички посоки. Оттук за кратко време и без пътека могат да бъдат изкачени до теметата им всички по-близки голи и плоски върхове - Сютлючал, Равнец, Сините камъни и Селската могила, които изпъкват съвсем слабо над тревите по терена. На няколко стотин метра на север от това място се вижда коловата маркировка на пътеката, водеща от гр. Карлово през хижа Равнец към вр. Ботев. На юг пък оттук се отделя друга пътека, която се спуска към сегашния карловски кв. Сушица, а на изток, по самото било на Равнец, трета пътека се насочва към Калоферския манастир и гр. Калофер. От седловината пътеката Кривините продължава на север, спуска се към местността Дюзът и се изкачва от нея към главното било на планината. Тук пътеката Кривините се изоставя и направо през тревите, покриващи цялата околност, се продължава на североизток към първенеца на масива вр. Равнец, до темето на който се достига след още около 10 мин. /190 мин./.

 

01

 От с. Васил Левски към масива Равнец

 

05

На вр. Гьозкая

 

06

Панорамата от вр. Гьозкая на юг

 

11

От вр. Гьозкая /Глезкая/ на север към местността Манастирчето

 

17

От местността Манастирчето към местността Пашакая

 

23

Заслонът в местността Пашакая

 

24

От Пашакая назад към мeстността Манастирчето

 

25

 Равното и тясно "седло" на билото на рида

 

33

Назад към "седлото" и скалистата местност Пашакая

 

66

От главното било на масива Равнец към горната част на рида Манастирчето 

 

36

От пътеката към седловината между върховете Сютлючал и Равнец

 

37

От вр. Сютлючал към вр. Кочмарът и долината на Навалийска река

 

40

От вр. Сютлючал към вр. Равнец

 

48

На вр. Сините камъни

 

51

От вр. Сините камъни към върховете Селската могила и Равнец

 

52

От вр. Сините камъни на север към главното било на Стара планина 

 

53

Равнината между върховете Сините камъни и Кочмарът

 

54

От вр. Равнец на запад към вр. Кочмарът

 

2014-02-02 110451

Профил на маршрута

Прочетена 1027 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм