20.4. гр. Карлово-х. Равнец-седловина Дюзът-заслон Ботев-вр. Ботев

Оценете
(0 гласа)

20.4. гр. Карлово-х. Равнец-седловина Дюзът-заслон Ботев-вр. Ботев - качване 

Денивелация - 1900 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 17.2 км.

Маркировка: бяло-червено-бяло и ЗКМ

 

2014-02-01 195112

 Изтегли: GPS-трак

             

   Първенецът на Балкана връх Ботев /2376 м./ се намира на главното му било точно над землището на град Карлово, но ако се погледне от селището към планината, върха няма да се види. Това е така, защото между града и вр. Ботев е разположен огромният страничен рид Равнец, който закрива част от гледките към най-високите части на планината. Гигантският хребет Равнец се отделя от главното й било при връх Саръкая /Жълтата скала, Жълтец//2227 м./ и се спуска оттам стръмно на юг към дългата и равна седловина Дюзът /Дюз чал, Равнището/, стеснявайки се при нея до няколко десетки метра, силно притиснат от долините на Голямата река на запад и Бяла река на изток. От Дюзът на юг големият рид отново се разширява, разклонява се ветрилообразно и заема цялото пространство между градовете Карлово и Калофер. Така Равнец изцяло препречва за карловци панорамата към главното било на планината, което остава някъде далеч на север зад рида. Наред с това, тясната и дълга седловина Дюзът, заедно с дълбоките долини на Голямата река и Бяла река, ясно и отчетливо отделят хребета от останалите части на Балкана, обособявайки долния му по-широк край в отделен, по-специален по вид и  форма рид, кръстен от географите масив Равнец. От друга страна, и отделеният от останалите части на планината масив също се подразделя вътрешно на още две приблизително еднакви по големина части, източната от които се нарича Чуфадарица /Чафадарица//вероятно от турската дума чавдар - ръж/, а западната Турски рът. Това, че между Карлово и Ботев стои Равнец означава, че за да се достигне от града до върха, първо трябва да се изкачи масива. Най-пряката пътека, която води от Карлово към горните части на Равнец и оттам към вр. Ботев, започва от североизточната страна на града. 

    От центъра на Карлово към началото на пътеката, водеща към масива Равнец, се тръгва поулица Водопада на север, като по нея се достига съвсем скоро до малък парк и мост над Стара река. Тук се завива на изток, реката се пресича по моста и в същата посока се продължава поулицаБеш бунар. В края на парка се излиза при втори разклон, стъпва се при него в началото на павирана улица и по извитото й трасе се поема на североизток, към виждащите се натам ниски и стръмни долни части на планината. Заради бликащите навремето в близката околност извори, в миналото местността тук била наречена Беш бунар /Петте кладенци/. Доскоро това бил най-красивият кът в подножието на Балкана над Карлово, който обхващал района между Стара река на запад и река Насъ балък дере /Кара мандра, Червените брегове/ на изток. Част от него била и една по-малка, заета с градини и работни имоти местност в подножието на Балкана, носеща името Саганлъкът. В миналото Беш бунар била покрита с вечнозелени тучни поляни и с вековни орехови гори, между които бликали буйни и изобилни извори с леденостудена балканска вода. Заради прекрасните си природни дадености, както и заради добрия изглед към Карлово, в края на 19-и в. местността тук била отредена неслучайно за изграждането на голям крайградски парк. За съжаление, през 1909 г. наводнение затрупало с чакъл и пясък по-голямата част от бъдещия парк, измествайки и коритото на течащата през поляните му река Каикчийско дере. През 1933 г. пък, при стоежа на ж.п. линията Пловдив-Карлово, за траверси били изсечени и вековните орехови дървета в местността. Така идеята за изграждането на голям градски парк в Беш бунар уж временно пропаднала, а по-късно била и напълно изоставена. А тази местност, освен, че е много красива, е свързана и с най-старата история на града. Тук, въпреки големите наводнения, все още се различават очертанията на пътища, сгради и крепостни стени, под които се откриват и по-дребни артефакти, като монети и останки от домашни съдове и сечива. Предположенията, че старото Карлово се намирало именно тук, се засилват и от факта, че в миналото през Беш бунар преминавал главния път, водещ от полето към планината. Този път бил наричан от карловските турци Дик йолу /Стръмният път/, като от поляните в местността трасето му се изкачвало на север, към издигащата се над тях охранителна крепост Калето. Преди години пак тук бил открит и гроб на висше духовно лице от Второто българско царство, което пък кореспондира с информацията, че през Средновековието в Беш бунар имало и манастир. Днес по поляните на местността са накацали множество по-нови вили, покрай които едноименната улица Беш бунар извива в североизточна посока.  

   При достигане до павираната улица по някои от дърветата край нея се появяват първите по маршрута туристически табелки, насочващи пътника към разположената в средната част на масива Равнец и носеща същото име като него хижа Равнец. Над последните къщи на града паважът завършва пред малка почивна станция, известна сред местните като Руската вила. От нея се продължава по широка пътека във все същата североизточна посока, като покрай група високи дървета и още няколко по-нови вили се достига след няколко минути до подножието на планината. В най-горния край на Беш бунар пътеката извежда точно до мястото, при което р. Червените брегове излиза от планината. Тук местността от двете страни на долината й е покрита с червена глина, откъдето идва и най-новото име на реката. На юг от нейното устие остава образувалият се от водите й объл наносен конус, който в по-далечното минало се наричал Саръ Осман баири /Хълмът на русия Осман/, а по-късно бил преименуван на Фандък тепе /Лешникова могила/. До края на турското робство в долната част на този хълм били разположени старите турски гробища на гр. Карлово, които носели официалното наименование Фандък тепе мезарлъ, но местниге зевзеци ги наричали Стърчи крак. След достигане до устието на реката се продължава срещу течениетойна север, като се подминава наскоро изграден и оставащ вдясно от пътеката малък дървен заслон. Покрай реката се върви на север едва няколко метра, като почти веднага се достига до нов разклон. Тук пътеката се раздвоява, като и двата й края продължават към х. Равнец, изкачвайки се към нея по ридовете, заграждащи р. Червените брегове от запад и от изток.

    Дясното вървище, което се насочва на североизток от разклона, се нарича Иванината пътека. Това е по-дългият край на пътеката, който обаче, преодолява по-плавно стръмните южни спусъци на масива Равнец, а и маркировката по него е по-нова и по-гъста. Понеже изкачването по този край на вървището е по-бавно, затова в гр. Карлово го наричат още и Пенсионерската пътека. Иванината или Пенсионерската пътека извива към х. Равнец по тесния рид Голеш /Кара мандра/, отделящ р. Червените брегове на запад от река Кумлук дереси /Пясъчен дол, Посран дол, Меден дол/ на изток, като по средата на изкачването си пресича и залесената наскоро с борови дървета местност Ортаджи алан /Средна поляна/. В миналото, когато х. Равнец все още не била построена, Иванината пътека водела не към нея, а към разположените над Средната поляна Каракачански /Юрушки/ колиби. В по-близкото минало, вървището било наричано още и Старата пътека, за разлика от по-новата, която се изкачва точно към х. Равнец и то по срещуположния западния бряг на р. Червените брегове. От разклона левият край на пътеката продължава първоначално покрай р.Червените бреговена север, като навлиза водоравно в съвсем тясната й долина и скоро достига до малка полянка. Тук реката се пресича по брод и от западната й страна се стъпва в основата на вододелния рид Тънкия рът, отделящ р. Червените брегове от р. Каикчийско дере /кръстена на турчина Саадък Каикчи, който някога имал имоти край реката/.

   След достигане до Тънкия рът по него рязко и отведнъж се продължава с много стръмно изкачване на северозапад. В тази посока пътеката започва да пресича огромната местност Кайряка /Източния кайряк/, покрита почти напълно с гори от черен бор и зимен дъб. В миналото в нейното подножие, там където днес пътеката стъпва на десния западен бряг на реката, била разположена овощната градина с по-особено име Динк бахчасъ /Барутната градина/, залесена в наши дни с бор. В този участък, въпреки че пътеката е много широка, по трасето й липсва каквато и да било маркировка. Предполага се, че в тази нейна най-долна част, старата й маркировка е нарочно премахната, вероятно с цел туристите да се насочват към съседната по-лесна за изкачване Иванина пътека. Едва десетина минути след пресичането на реката по дърветата се появяват отново табелки, а след това и отдавна изоставена червено-бяла лентова маркировка, които допълнително улесняват ориентацията. Долната част на Тънкия рът е много стръмна, затова още от самото си начало пътеката преодолява по-бавно склона, извивайки чрез десетки къси серпентини. В тази първа част от маршрута се излиза бързо над високите иглолистни гори и се навлиза в пояс от по-ниски дъбови и габърови дървета. В тях гледките напълно липсват, като чак 25 мин. след Руската вила се достига до първата по-малка, равна и гола панорамна площадка, разположена на самата пътека. Навремето някой си турчин Арабоолу се опитал да разработи намиращото се тук малко оголено парче земя, като засадил на него всякакви растения, включително и тютюн. Начинанието, съвсем естествено, пропаднало, но пък името на човекът се лепнало на местността, и оттогава до днес тя продължава да се нарича Арабоолу тарласъ /Арабова нива/. От нея се откриват гледки предимно назад, към гр. Карлово, както и на изток, към група по-интересни скали, надвесени над водите на р. Червените брегове. Освен тях, от площадката се вижда и една залесена в миналото с овошни дръвчета градина, която носи името Саадък каикчи бахчасъ /днес Райновата бахчия, Синайската гора/ и която остава малко под пътеката, на отсрещния десен бряг на р. Каикчийско дере. 

    След бившата нива пътеката завива на североизток, като следва голяма извивка на р. Червените брегове. Тук за кратко се върви водоравно, по дъното на дълбоко, каменисто и опороено дере. По него се достига съвсем близо до реката, завива се покрай коритото й на северозапад и чрез още безброй по-къси серпентини се продължава със стръмно изкачване на север по надвесения над пътеката склон. В миналото гъстите дъбови гори в тази част на Кайряка били отдадени под аренда на Спиридон Русинов от Карлово, затова целият дъбак оттук нагоре, чак до неговия край в близост до х. Равнец, носи името Спиридоновото. В тази по-горна част на гората трябва много да се внимава и непрекъснато да се следва общата посока на движение на севери нагоре, защото на места се появяват по няколко пътеки, а точно тук и маркировката е много рядка. 35 мин. след панорамната площадка се описва последната серпентина в местността и се излиза над горския пояс при каменните руини на овчарник /60 мин. след началото/. От това място за втори път от началото на маршрута се открива панорама назад към гр. Карлово. Оттук нагоре билото на рида е заето от поляна, гъсто обрасла с огромни шипкови храсти. Сред тях стърчат и няколко по-високи скали, на чиито върхове са закрепени металните жалони на поставената покрай пътеката зимна колова маркировка /ЗКМ/. Над гората водещата към х. Равнец и вр. Ботев пътека се разделя на зимна и лятна, като първият й край продължава покрай скалите, следвайки билото на рида и ЗКМ. От разклона летният край на пътека се насочва към източната част на поляната, лъкатушейки по средата междускалите влявои р.Червените брегове вдясно. Ако за продължение към хижата се избере лятната пътека, тогава по нея се достига след 10 мин. до т.нар. Чешма на карловските туристи /70 мин. общо/. Това е сравнително по-нова каменна чешма, построена в близост до р. Червените брегове. Край чешмата обаче се преплитат множество човешки и животински пътеки и маркировката се губи, затова оттук към х. Равнец може да се продължи също по два начинаПървият е р. Червените брегове да се пресече на изток и да се излезе на левия й бряг при поляната Сараджовото /Русото/. Там трябва да се намери Иванината пътека и по нея да се достигне до хижата. Вторият вариант е да се поеме покрай рекатана север, като сеследва десния йзападен бряг. По него се продължава със слаб наклон нагоре, като след още около 10 мин. се излиза пред овчарник в месността Чобански егрек /80 мин./. Тук р. Червените брегове се пресича по дървено мостче в източна посока, преминава се от Тънкия рът на рида Голеш и почти веднага се излиза пред сградата на х. Равнец /80 мин./. Денивелацията от гр. Карлово дотук е около 750 м. 

    Хижа Равнец е построена сравнително наскоро /през 1975 г./ под името Комсомол, като в миналото по поляните в околността й били разположени едни от най-големите егреци на местните овчари-каракачани. От хижата към вр. Ботев се продължава по ридаГолешна изток, като за кратко се влиза отново в гъста и стара букова гора. През нея пътеката достига до група скали, на юг от които остава плиткото дере Кукурингов дол /кръстено на овчаря дядо Кукуринго/. Покрай скалите постепенно се завива на север и след няколко минути се излиза над гората в долната част на голата местност Кара мандра /Черната мандра/. Пасището Кара мандра заема огромно пространство, заключено между гората Кайряка на юг и намиращия се на север на билото на масива Равнец връх Коч омар каясъ /Кочмар кая, Кочмарът, Гущера//2017 м./. Според едни, името на местността Кара мандра идва от това, че в миналото по нея пасял добитък с черен цвят на кожата, а според други, от там, че мандрата в пасището била построена от някакъв арапин /човек с възчерна, мургава кожа/. В гр. Карлово за Кара мандра се разказва и следната интересна легенда. В миналото край Дюз чал уж била ограбена султанската хазна, състояща се от няколко катъра злато. След грабежа хайдутите взели от мандрата голям меден казан, сложили в него откраднатото злато и го заровили някъде из близката околност. При отнемането на казана обаче, мандраджията-цинцарин оказал яростна съпротива, затова хайдутите го убили. При заравянето на златото, разбойниците сложили върху казана трупа на мандраджията, а най-отгоре поставили наобратно и трикракото му столче, но така, че единия му крак да стърчи над земята за нишан. Според същата легендата, за да се намерело златото, първо трябвало да се открие висок бук със забит в него дълъг пирон, на който овчарите си закачали торбите. Това дърво се намирало под вр. Кочмарът и в близост до изворите на р. Посран дол, като при ствола му се събирали трите начални притока на реката. При букът трябвало да се отиде в определен ден от годината и да се гледа къде ще падне сянката му в четири часа след пладне. След това от края на сянката трябвало да се преброят еди колко си крачки в еди коя си посока и така щяло да се достигне до стърчащия крак на столчето, под който били костите на мандраджията, отнетия със сила от Кара мандра меден казан и заровеното в него имане.

     В долния край на Кара мандра, от лявата страна на пътеката остава втора група скали, по които е поставена ЗКМ, а вдясно се откроява поройното дере Брезната /Браздата/, наречено така, защото представлява много дълга, оголена от пороите и права, като бразда в нива, линия. След излизане от гората наклонът по пасището постепенно намалява, а по откритата и гола местност може да се върви и без пътека. Освен слабият наклон и удобният за изкачване терен, откритите склонове на Кара мандра предлагат и незабравими гледки във всички посоки. На север се вижда продължението на маршрута към голия склон на двуглавия вр. КочмарътНа запад е дълбоката и безкрайно красива долина на р. Червените брегове, зад която се вижда горната част на Тънкия рът. Тази най-висока част на рида е заета от другото най-голямо пасище в района - Алай бозан. От източната страна на пътеката пък остава долината на р. Посран дол, зад която се виждат безкрайните простори на трето поред обширно пасище - Изгьовица /от думата изглед/. По пътеката, или направо през тревите, се достига за около 20 мин. от хижата до равното място, на което все още стърчат печалните останки на старата каменна Кара мандра и на една пресъхналата чешма до тях /100 мин./. Оттук се продължава на север, като след още около 10 мин. се достига до разклон, при който пътеката отново се разделя на лятна и зимна /110 мин./ От това място маркираната с колове зимна пътека се насочва по билото на рида насевероизток към вр. Кочмарът, преминавайки по права линия над изворите на р. Посран дол.

    При липса на сняг от разклона се продължава по лятната пътекаслеко спускане на северкато се навлиза в най-горната, тясна, плитка, стръмна и силно опороена част от долината на р. Червените брегове. При достигане до водите й пътеката започва да се изкачва стръмно и плътно покрай тях към гол превал, стоящ високо горе, непосредствено над изворите на реката. Тук от западната страна на долината остава местността Войняговският егрек, в която се намирала някога едноименната голяма овчарска кошара. Преди да достигне до превала обаче, пътеката пресича на няколко места реката, като преминава ту на левия й, ту на десния й бряг, подминавайки и самотен кол от ЗКМ, забит приблизително по средата на изкачването. Колът вероятно маркира място, при което от маркираната пътека се отделя разклонение, водещо на ляво към пасището Алай бозан. За тази местност пък в гр. Карлово се разказва още една интересна легенда. При завладяването на България от турците, намиращата се над Беш бунар крепост Калето била превзета. Оцелелите й защитници обаче се оттеглили по пътя Дик йолу на север към пасището Алай бозан и оформили в него втора отбранителна линия, с цел да преградят пътя на турците към възловата седловина Дюз чал и оттам към Северна България. Понеже стръмнината към Алай бозан била голяма, турците решили да я заобиколят от изток, като се изкачат по съществуващата по онова време пътека, трасирана в близост до р. Посран дол. Така огромната турска армия се насочила на изток, изкачавала се цял ден по пътеката и едва привечер успяла да излезе над гората, разпъвайки в близост до нея подобните си на чадъри шатри, за да нощува в тях. Като видели, че турците ги заобикалят от изток и че могат да достигнат до Дюз чал преди тях /с което да им отрежат пътя за отстъпление на север/, българите напуснали Алай бозан и се оттеглили чак на главното било на планината. Оттогава пасището вляво от туристическата пътека носи името Алай бозан /от алай бозолду - войската се разпръсна/, а местността над гората, в която турската армия разпънала шатрите си, била наречена Чадър кордуу /Чадър могила/. След оттеглянето на българската армия частта от масива Равнец, заключена между Алай бозан на запад и Дюз чал на изток, останала в ръцете на завоевателите, затова започнали да й викат Турски рът.

    След достигане до единствения кол в долината на реката пътеката напуска пасището Кара мандра и навлиза на север в боровата гора Гиджи чамлъ /Краставият бор/. Тук, заради по-суровите климатични условия и по-слабата почва, дърветата не могат да се прихванат добре и остават ниски и келяви. Покрай тях пътеката продължава все така да пъпли бавно и да извива на зиг-заг по склона, достигайки най-после в края му и до превала над изворите на р. Червените брегове. Разстоянието от разклона със зимната пътека дотук се изминава за около 35 мин., като денивелацията от х. Равнец до това място е над 500 м. /145 мин./. На превала пътеката излиза в източния край на обширна поляна, която в отделните карти и пътеводители е вписана винаги с различно име. Местността е наричана Кавърджийка, Кавърджиклийца, Кавърджиклия, Кавърджикли йере и как ли още не, само не и с истинското й име Кавариклийка /от каварак - извивка/. Поляната Кавариклийка е заобиколена от три страни с борова гора, а в най-горния й край е поставена и голяма информационна табела. Това, че пътеката е достигнала до края на изкачването, личи не толкова от равната поляна, колкото от теметата на някои от най-високите скалисти алпийски върхове по главното било на планината, които се подават над короните на дърветата на север от Кавариклийка. Главното било на Балкана е все още доста далеч, затова пък, при поляната пътеката достига до гребена на рида Равнец. В този най-горен западен край на масива основното му било силно се разчленява, като от него се разпръсват във всички възможни посоки множество по-тънки и къси странични рътове. На юг оттук се спускат гореспоменатите ридове Тънкия рът и Голеш. На югозапад от тях е Алай бозан с едноименното пасище в горната си част, а на югоизток остава лентата на рида Кавгалъ сърт /Хребет Скандала/, наречен така, защото в миналото бил граничен и спорен между Карлово и съседното село Сушица. Същото е положението и в другите посоки, като от поляната Кавариклийка на запад и северозапад  се отделят към  долината на Стара река  още няколко по-къси, но пък по-стръмни рида, сред които Чиплак сърт /Голите рътища/, Шипката, Параджика и Гергеванлъ бурун /Люляков нос/. На север, също така стръмно, се спускат към Голямата река и ридовете Сарп томбакът /Отвисоко гледай/ и Узун алан /Дълга поляна/.

    Освен маркираната туристическа пътеката откъм х. Равнец, до източния край на поляната Кавариклийка достига и още една пътека, идваща от запад. Това е отдавна заличеното от времето продължение на споменатия вече стар римски път Дик йолу, който се отделял от подбалканския път Друма при гр. Карлово и се изкачвал оттам през месността Беш бунар до крепостта Калето. Над нея в миналото пътят се разделял, като единият му край се спускал към долината на Стара река на северозапад, достигайки я при третия мост на съвременната туристическа пътека. От крепостта Калето другият край на пътя се насочвал на североизток, пресичал местността Куманов егрек и достигал до р. Каикчийско дере. Оттам пътят продължавал покрай долината й на север, преминавал през пасището Алай бозан и се изкачвал до поляната Кавариклийка. Оттук до подножието на вр. Ботев сегашната туристическа пътека следва трасето точно на този стар римски път. В древността през разположената под вр. Ботев седловина Ливадката /Ливадето/, на която днес е построен заслон Ботев, пътят прехвърлял главното било на планината и се спускал през местността Кривините към квартал Видима на днещния град Априлци. Заради пресичането на Кривините от северната страна на Балкана, днес по цялото си протежение пътят носи името Кривините.

     От поляната Кавариклийка следва най-леката и приятна част от маршрута, като за известно време се върви напред почти водоравно. При информационната табела пътеката отново влиза за кратко в боровата гора Гиджи чамлъ и продължава през нея на североизток.  Както стана дума и по-горе, билото на масива Равнец оттук до вр. Кочмарът се нарича Турски рът. По това главно било на масива, от западната и от източната страна на върха, са разположени две големи равнини. Те носят сборното име Дюзът /Дюз чал, Равнището/ и се подразделят на Голям Дюз чал /предимно от западната и от северната страна вр. Кочмарът/ и Малък Дюз чал /най-вече от североизточната страна на върха/. Точно заради тях и целият масив носи името Равнец. След поляната Кавариклийка туристическата пътека, ползваща трасето на стария римски път, навлиза в първото голямо равнище по пътя си, носещо съответно и името Голям Дюз чал. По него, след около 15 мин. равен ход, се излиза от боровата гора на втора, но по-малка като размери поляна на билото на рида Равнец, която се нарича Булката /Сватбарските камъни//160 мин./. Това е кръгло като монета голо пространство, в средата на което стърчи една единствена самотна скала, със забит в нея метален кол от ЗКМ. Скалата Булката е свързана, разбира се, и с все същата всеобщоизвестна легенда за вкаменена сватба, която се разказва навсякъде, където има подобни групи от по-високи и самотни скали. В гр. Карлово обаче, тази легенда е в малко по-особен вариант. Според местното предание, през поляната преминавала не каква да е, а точно каракачанска сватба, когато светкавицата паднала и убила булката. Легендата се подсилва и от факта, че гледана откъм вр. Кочмарът, скалата в средата на Булката наистина прилича донякъде на полегнала насред тревите млада жена.

    Освен лятната пътека, откъм Кара мандра до Булката достига и зимната колова маркировка, отделила се още в долния край на пасището. Тук зимната и лятната пътеки се събират, пресичат се и веднага пак се разделят. Причина за раздялата им са северните склонове на вр. Кочмарът, които са разчленени от няколко дълбоки и особено опасни при лошо време дерета, в които през зимата се задържа много сняг. От Булката зимната пътека продължава с плавно изкачване към вр. Кочмарът на изток, следвайки отново билото на рида, докато лятната се насочва водоравно в североизточна посока, възползвайки се от равния терен на Големият Дюз чал. При липса на сняг от Булката се продължава полятната пътека, която влиза за съвсем кратко в поредната борова горичка и достига само след около 10 мин. до нов разклон /170 мин./. При него от основната пътека се отделя маркирано разклонение, спускащо се на север към долината на Голямата река. Тази странична пътека извива по билото на рида Гергеванлъ бурун, пресича изворите на реките Големият и Малкият Башиит /от башлъ - глава/ и през местността Сарп томбакът се насочва към хижа Васил Левски. След разклона основната пътека излиза окончателно от горския пояс, като от това място се открива необятна и всеобхватна панорама. На север се вижда цялото главно била на планината с разположените по него алпийски върхове Амбарица, Купените и Кръстците. Скалите на намиращия се до тях връх Костенурката приличат наистина на костенурка, но само ако се погледнат оттук. Главното било и масива Равнец са разделени от огромната долина на Голямата река, в дъното на която е построена х. Васил Левски. В далечината на североизток оттук се издига и крайната цел на маршрута - вр. Ботев, като местността до него е напълно гола и много обзорна. В тази посока обаче, остава да се пресече второто голямо равнище в околността - седловина Малък Дюз чал, която свързва масива Равнец с основната част на планината. Споменатата седловина се намира на еднаква височина с лятната пътека и равните й поляни изглеждат оттук вече съвсем близо, но до достигането им има още много слизане и изкачване, защото трябва да се пресекат дълбоките дерета, разположени от северната страна на вр. Кочмарът.   

    От разклона се продължава водоравно на изток, като се пресича и обраслата с гъста хвойна източна част на Големият Дюз чал. Оттук вляво и ниско долу под пътеката се вижда обширната горна част от долината на Голямата река, а вдясно остава слабо изразения на темето си вр. Кочмарът. Според едни тълкувания, името на върха означавало гущер, а пък според други, било свързано с животното коч /мъжка овца/. Според по-стари овчарски предания, на върха в миналото уж били събирани кочовете за разплод от всички стада, пасящи в околността. Мъжките овце били държани нарочно в отделно стадо, настрана от женските, а овчарят, който гледал кочовете, бил наричан кочмар. Оттук и легендите, че пасището край върха било само за кочове, че скалите и камъните по него приличали на кочове и че в дупките и пещерите под върха падали все кочове. С кочовете по Кочмарът е свързана и легендарната Таш мандра /Каменната мандра/, която се намирала уж също някъде съвсем близо до върха и в която нощували, разбира се, само кочове. В миналото вр. Кочмарът бил важен и с това, че се намирал на границата между землищата на Карлово и с. Сушица и така я маркирал съвсем ясно. Освен това, Кочмарът бил ползван от карловци и като сигурен барометър. Ако край темето на върха започвали да се събират облаци, значи щяло да вали и обратно, било ли слънчево времето край Кочмарът, значи и в Карлово денят щял да бъде хубав.

   В най-източния край на обраслия с гъста хвойна Голям Дюз чал пътеката пресича последователно и  с плавно слизане и изкачване три дълбоки дерета. Реката, която протича през първото дере, се нарича Сарп томбак дереси. Преди да достигне до това първо дере обаче, пътеката заобикаля от север връх Малък Кочмар /1960 м./. Той пък, не е връх в действителния смисъл на думата, а по-скоро скално натрупване по главното било на масива Равнец, което се спуска оттам плавно на север в посока към лятната пътека. Река Сарп томбак дереси извира точно от тези скали, като покрай тях и тя се спуска стръмно на север към долината на Голямата река. В долното си течение, малко преди да се влее в нея, Сарп томбак дереси скача от високи скали, образувайки красивия петнадесетметров водопад Карловското пръскало /Голямото пръскало/. Непосредствено под пътеката, в средната част на реката, се виждат и две по-плоски връхчета. Гледани отдолу, откъм х. Васил Левски, те изглеждат като високи върхове, затова са им дадени и имена. Източният връх, който е по-близо до гр. Калофер, бил кръстен връх Ботев, а западният, който е по-близо до гр. Карлово, бил наречен с името връх Левски. Гледани отгоре обаче, откъм извиващата по билото на масива Равнец пътека, двете връхчета са само ниски възвишения, които заприличали на някого на чалма и затова той така ги и кръстил - Кукито /от куку - чалма/. 

   Пътеката минава над Кукито, траверсира водоравно спускащото се на север стръмно пасище Узун алан /Дълга поляна/ и пресича и следващите две дълбоки дерета. Те се отделят от Голям Дюз чал на северозапад и захранват левия начален приток на река Олуджакът/Улуджакът, Улучето/. По името на реката, и хребетът, който разделя двете дерета, носи името рид Олуджакът. Река Олуджакът е южният начален приток на Голямата река. Според мнозина, Голямата река води началото си от главното било на планината, но от двата притока, които я образуват, главният е този, който започва именно от масива Равнец. При Олуджакът се достига и до края на Големият Дюз чал. Местността оттук на североизток и на югоизток се нарича вече Калайлъ тас /Лъснатият тас/, а името й идва, както от кръглата й като на тас форма, така и от преданието, че в нея бил заровен голям калайдисан тас, пълен догоре със злато. Лъснатият тас е граничната местност между западната /Турски рът/ и източната /Чуфадарица/ части на Равнец, както и между основния масив на Равнец и Малкият Дюз чал, който отделя долната част на рида от главното било на планината. В миналото местността Калайлъ тас била и граница между землищата на гр. Карлово, село Арапово /днес кв. Сушица/ и село Митиризово /сега с. Васил Левски/. Заради събиращите се тук в миналото важни граници, местността породила и легендата за т.нар. Синор на хаджи Гърди. Според това старо предание, някъде в Лъснатият тас била заровена голяма плоча, която служела за синор /граница/ между споменатите три селища и на която подробно били изчертани границите на землища им. 

    След пресичането на трите дълбоки дерета вр. Кочмарът е окончателно заобиколен и от север. От подножието на върха пътеката завива на североизток, насочва се с плавно слизане надолу към седловина Малък Дюз чал и 45 мин. след разклона с пътеката, водеща към х. Васил Левски, достига до каменна колиба в голата местност Чальоглюво пасище /215 мин./. Колибата е в добро състояние и може да послужи за подслон, затова някои я наричат още и Бункера. Чальоглювото пасище пък заема южния край на Малкият Дюз чал, като тук се събират няколко основни пътеки, идващи откъм подножието на планината. Освен зимната и лятната туристически пътеки, тук до старото трасе на римския път Кривините достига и идващата откъм с. Сушица древна Арапска /Араповска/ пътека, наречена така по старото име на селото - Арапово. На същото място към тях се присъединяват и антична Митиришка /Бялата/ пътека, идваща откъм с. Васил Левски /със старо име Митиризово/, както и една друга пътека, изкачваща се дотук по билото на Чуфадарица откъм Калоферския манастир. От колибата към вр. Ботев се продължава водоравно на север, като след 10 мин. се достига до най-тясното място по рида Равнец - същинската част на седловина Малък Дюз чал/225 мин./. Тук чрез извънредно тясната седловина огромният и много широк масив Равнец се захваща за основната част на планината. Местността се нарича още и Петолъчката, защото в нея, към основната пътека идваща от юг, се вливат още няколко по-тесни странични пътеки, достигащи до това място откъм хижите Левски и Рай и откъм главното било на планината. Оттук към вр. Ботев може да се продължи по два варианта - зимен и летен.

    Присняг към вр. Ботев се продължава задължително по зимниякрай на пътеката, който се изкачва стръмно оттук по рида Равнец на север, достигайки съвсем скоро при вр. Саръ кая до главното било на планината. Там страничната зимна пътека откъм гр. Карлово с влива в главната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/. От вр. Саръ кая към вр. Ботев се продължава на изток, като до края на маршрута се следват непрекъснато маркировката на пътеката КЕ и главното било на Балкана. При липса на сняг от седловина Малък Дюз чал се продължава по пътеката Кривините, която се спуска с лек наклон на североизток в долината на близката река Дерин дере /Дълбокият дол/. От другата й страна следва стръмно изкачване до равна площадка, след която се пресича на североизток и вододела между Дерин дере и река Башмандра /Канлъдере/. Веднага след преминаването и на р. Башмандра се подминава разклон, при който от пътеката Кривините се отделя разклонение, водещо на югоизток към близката х. Рай. Разстоянието от седловина Малък Дюз чал до този разклон се изминава за около 35 мин. /260 мин./. Оттук напред се пресича още едно по-плитко дере, през което протича река Хайдука. Името на този поток никак не е случайно, защото в миналото хайдутите, обиращи пътниците по пътя Кривините, ги дебнели точно от района на вр. Ботев. Освен р. Хайдука, наблизо оттук в долната част на р. Дерин дере се намира и още една местност с подобно име - Хайдушката воденица, в която пък разбойниците се криели веднага след като извършели обир. На изток от р. Хайдука остава ниският скалист връх Кафа дикилди /Побита глава//2075 м./, чието заоблено теме рязко го отличава от тревистите склонове в околността. В миналото точно оттук минавала и границата между землищата на градовете Карлово и Калофер, като името на върха е свързано, разбира се, именно с нея. За да личи по-добре откъде минава тя, на скалистия връх забивали кол, върху който поставяли говежда глава. Оттам и името му - връх Побита глава. Между другото, връх със същото име се намира и в западния край на карловско землище, който пък маркира тамошната границата със сопотското краище. 

    След р. Хайдута пътеката подсича водоравно южните склонове на билния връх Безименния /2171 м./ и 30 мин. след разклона за х. Рай слиза до седловина Ливадето, на която е построен заслон Ботев /290 мин./. Тук старият римски път Кривините достига до главното било на планината, прехвърля се от северната му страна и се спуска към сегашния гр. Априлци. От заслон Ботев към първенеца на планината вр. Ботев се продължава със стръмно изкачване на изток, като се следват главното било на планината и маркировката на пътеката КЕ. Летният край на пътеката КЕ преодолява стръмния склон на серпентини, докато зимният се катери по права линия нагоре, оставайки малко встрани от дълъг и плитък улей. По лятната пътека първоначално се преминава покрай малък тухлен трафопост, след който се завива първо на югоизток, а след това и на североизток и 40 мин. след заслона се достига до вр. Ботев /330 мин./. Денивелацията от заслон Ботев до вр. Ботев е около 300 м. Темето на вр. Ботев представлява равно и голо плато, заобиколено от всички страни с почти отвесни склонове. Най-правдоподобно върхът и местността край него са описани от писателя Иван Вазов, според когото, вр. Ботев е „остров сред море от въздух“. В миналото върхът бил наричан неправилно Юмрукчал, което породило у много хора заблудата, че името му идва от турската дума юмрук /пестник/. Всъщност истинското име на върха е Гюмрукчал и произлиза от съвсем друга турска дума - гюмрук /митница/. Това име било дадено на върха след Освобождението, заради построената на близката седловина Ливадката митница, която обслужвала преминаващия между Княжество България и Източна Румелия път Кривините. Същата грешка, между другото, се допуска и по отношение на разположения до х. Ехо висок връх, който, вместо с истинското си наименование Гюмрука, продължава да се нарича неправилно и днес с името Юмрука.     

 

01

От пътеката по Тънкия рът назад към гр. Карлово

 

02

Чешмата на карловските туристи

 

03

Хижа Равнец

 

06

От руините в местността Кара мандра на север

 

10

Най-горната част от долината на река Кара мандра /Червените брегове/

 

13

 Поляната Кавариклийка

 

06

Информационната табела в северния край на поляната Кавариклийка

 

16

Поляната Булката с характерната скала в средата

 

23

От равната и гола местност Голям Дюз чал към вр. Ботев

 

29

Седловина Дюзът /Малък Дюз чал, Петолъчката/ на фона на вр. Ботев

 

77

С увеличение към Чальоглюво пасище, Дюзът и реките Дерин дере и Башмандра

 

11

Каменната колиба в местността Чальоглюво пасище

 

63

Голата местност и реките, които се пресичат от седловина Дюзът до седловина Ливадката 

 

38

Долината на река Дерин дере

 

40

Пътеката по долината на река Дерин дере и превала на вододела с река Башмандра

 

41

От вододела между реките Дерин дере и Башмандра назад към Дюзът 

 

44

Долината на река Хайдута и вр. Кафа дикилди /Побита глава/ вдясно от пътеката

 

16

Връх Ботев, седловина Ливадката със заслон Ботев и долината на Бяла река

 

50

Заслон Ботев и част от пътеката към вр. Ботев

 

62

От пътеката за вр. Ботев назад към Дюза и вр. Кочмара 

 

18

На западната кота на вр. Ботев

 

2014-02-01 195142

                        Профил на маршрута

 

Прочетена 1946 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм