20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица

Оценете
(0 гласа)

20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица - качване

Денивелация - 900 м., време на движение - 9.30-10.00 часа, разстояние - 21.8 км.

Маркировка: от х. Хубавец до пътеката х. Добрила-х. В. Левски - бяло-зелено-бяло и бяло-червено-бяло. От пътеката х. Добрила-х. В. Левски до седловина Платнешки ярове - бяло-червено-бяло 

 

2014-01-22 085931        

Изтегли: GPS-трак         

   

    Туристическият маршрут от град Карлово до троянската хижа Амбарица е един от най-красивите, популярни и обичани в Централна Стара планина, като трасето му е подробно обяснено във всички по-стари пътеводители и към него трудно би могло да се добави нещо ново. В описанията обаче липсва каквато и да било информация за множество местности, разположени както по самата пътека, така и в близост до нея, а няма и никакви разяснения относно турските им по произход наименования. Наред с натрупалите се напоследък по-нови данни за тях, наскоро бе преиздадена и книгата „Карлово - Историко-географски речник“ на местния краевед Христо Фъргов, в която авторът е събрал богат и неописан в други източници материал за града, околностите му и Балкана над него. Всичко това води до необходимостта от един по-нов и по-обстоен коментар на прехода, въпреки доста дългите, а понякога дори и тягостни етимологични тълкувания на турските имена на местностите и на тяхното значение на български език и въпреки допълнителното утежняване и прекомерното разширяване на описанието на маршрута, което води и до по-трудното му възприемане. Така, заради по-голяма пълнота, наред със задължителното обяснение на самата пътека, се налага да бъдат описани подробно и всички местности по трасето й, тези встрани от него, онези, разположени в подножието на планината, както и свързаните с тях и станали известни едва напоследък факти и обстоятелства, като ще бъде направен и опит за превод и тълкувание на турските им имена.

   На север от Карлово, между най-старите квартали на града и подножието на планината, се простират няколко малки, равни и вечно огряни от слънцето поляни, наричани, заради характерните си особености, Гюнеш кър /Слънчево поле/. В наши дни поляните са вече почти напълно застроени и превърнати в модерна вилна зона. Навремето обаче, на тях били провеждани големите градски сборища. Хората се събирали на това място и играели хора, затова на поляните им викали още и Гюреш кър /Поле за зрелища/. От северозападната страна на бившето равно поле се намира местността Бадемликът, която до началото на 20-и век била залесена с бадеми, а днес също е почти напълно застроена. В миналото Бадемликът бил ограден със сух зид, който го отделял отчетливо от съседните местности и определял ясно границите му. За разлика от Гюнеш кър, където доскоро никой не живеел, в Бадемликът били открити следи от старо селище, разположено край сградата на несъществуващия днес манастир Св. Спас. От североизточната страна на Гюнеш кър се вижда отдалеч тясната и скалиста местност Азлъкът /от агиз - уста и оттам и устие на река/, през която пълноводната Стара река /Сушица/ излиза от планината. Над Азлъкът водите на реката скачат от високи скали, образувайки красивия петнадесетметров водопад Сучурум /от су учурум - водна пропаст/. Сучурумът е любимо място за почивка и отмора на карловци и на гостите на града, но малцина знаят, че на разстояние от около километър нагоре по течението на реката има още един по-нисък водопад, скрит зад отвесни скали от любопитните погледи и от по-големия си събрат. В Карлово този по-миниатюрен втори водопад е известен с името Старият Сучурум. Освен, че е невидим от града, Старият Сучурум е и изключително трудно достъпен, тъй като е заобиколен от всичките си страни с високи и непристъпни канари. Над двата водопада Стара река протича през още една, също така тясна и подобна на гърло местност, каквато е и Азлъкът. Това е причината долната теснина, която обаче е с по-големи размери, да бъде наричана Голям Азлък, а горната Малък Азлък. Двете местности носят още и събирателното име Азлъците, а в миналото били известни и като Дъш аазлък /Външно гърло/ за Големия Азлък, защото се намира извън Балкана и Ич аазлък /Вътрешно гърло/ за Малкия Азлък, защото е разположен вътре в планината.

     Град Карлово има разкошно местоположение в подножието на Стара планина, благодарение най-вече на красивия пролом на Стара река и на скалистите ридове, които го заграждат от двете му страни. При описанието си на Балкана над града известният  учен, етнограф, художник и пътешественик Феликс Каниц нарича западния от двата рида Самотното дърво, а източния - Алай бозой, вероятно защото така му някой му ги е казал или пък защото той така ги е чул. Ридовете обаче са със съвсем други имена. Западният рид се нарича Залъмски хребет /от арабската дума залъм буен, свиреп, жесток/ и е основен за тази част на планината, тъй като се отделя направо от главното й било при граничния връх Амбарица /2166 м./. В най-ниската си част Залъмския хребет се разширява и се разчленява постепенно на три по-къси долни странични рида, като този от тях, който е разположен непосредствено на запад от Стара река, носи името Арман йере /Равното място/. В гр. Карлово това турско наименование на рида се произнася съкратено и побългарено като Арманиера. Източният рид, заграждащ левия бряг на Стара река, се нарича Алай бозан /от алай бозолду - войската се разпръсна/, като повече подробности относно това по-специфично наименование и събитията свързани с него, могат да бъдат прочетени в маршрут 20.4. Макар, гледан откъм Карлово, Алай бозан да изглежда като основен рид, той не е такъв, защото не се отделя направо от главното било на планината, а е странична издънка на друг основен за тази част на Карловския Балкан хребет - рид /масив/ Равнец.

    Намиращият се в подножието на планината Азлък /Голям Азлък, Дъш аазлък/ е заобиколен от няколко местности, през които минават все преки пътеки, водещи на север към главното било на Стара планина. От двете страни на Азлъкът, в най-долните части на ограждащите Стара река ридове Арман йере и Алай бозан, е разположена голямата местност Кайрякът, залесена в миналото с гъсти, буйни и вековни дъбови и габърови гори. В края на турското робство обаче, разкошните гори по двата бряга на Стара река били постепенно изсечени, откъдето дошло и сегашното наименование на местността /кайряк произлиза от турската дума кая /скала/ и означава каменисто място/. При излизането си от планината Стара река разделя по-голямата местност Кайряка на две по-малки части, затова и в Карлово се говори за Западен Кайряк и Източен Кайряк. От друга страна, Кайрякът е сбор от няколко по-малки местности, всяка от които носи свое собствено име. Така например, в началото на 20-и век част от Западния Кайряк бил залесен с бор, поради което и цялата местност, покрита с този вид дървета, започнала да се нарича Боровата гора. В наши дни въпросната местност заема източния и северния край на Западния Кайряк, включително и части от десния бряг на Стара река в района около Азлъкът. Отделни борове обаче са се прехвърлили вече и към Източния Кайряк и са залесили и част от левия бряг на реката.

  Наред с Боровата гора, части от левия бряг на Стара река и от Източния Кайряк край Азлъкът са заети от местността Сипеят, граничеща на изток с безводния дол Куру дере /Сух дол/. В някои пътеводители местността Сипеят е „преместена“ неправилно на десния бряг на реката непосредствено над туристическата пътека, което не отговаря на истината. Триъгълният склон Сипеят се намира изцяло на левия бряг на реката, заграждайки местността Азлъкът от изток. Сипеят е много важна местност в околностите на Карлово, тъй като доскоро през нея минавал главният път, водещ от града към върха на планината. С цел опазването на пътя, в древността на върха на Сипеят била построена охранителна крепост, под която в близкото минало личали следи от окопи. Заради твърдината на темето си, ниското връхче, разположено на върха на Сипеят, било наречено връх Калето /760 м./. Днес със същото наименование се нарича и самата крепост, като за нея се предполага, че била унищожена при завладяването на България от турците и че окопите в подножието й останали от разразилите се именно по онова време епични боеве. В местността под Калето, също като и в съседната местност Гюнеш кър, са намерени следи от старо селище, което някои свързват с най-старата история на гр. Карлово. През турското робство в средата на Сипеят зеела и дупка, през която можело да се слезе уж до някакво тайнствено подземие. За тази дупка се предполага, че била вход или отдушник на тунел, който правел връзка между разположената наблизо крепост Калето и намиращото се при устието на р. Куру дере древно селище. Дупката била толкова зловеща, че никой не смеел да влезе в нея, от страх да не се задуши или пък да не се отрови. Пак през турското робство Сипеят представлявал твърда, монолитна и много стръмна канара, по която плъзгали дърветата, изсечени по бреговете на Стара река над Азлъкът. Оттук дошло и предишното наименование на местността - Сарък дикилди /Побито дърво/. По-късно от монолитната скала започнали да секат каменни плочи и така напълно я унищожили, откъдето пък се появили днешният сипей и неговото най-ново, съвременно име.

   Местността над Азлъкът и над двата Сучурума е покрита с високи, отвесни и непроходими скали, затова и се нарича Гегенмезът или Гечилмезът /Непроходимото/. Понеже са стръмни и непреодолими, скалите трябвало да се заобикаля или от запад или от изток. Така край Гегенмезът постепенно се оформили няколко главни пътеки, по които ставало изкачването от града към планината. В по-далечното минало местността била заобикаляна предимно от изток по гореспоменатия главен път през Сипеят. По-късно обаче, започнали да заобикалят Гегенмезът и по няколко пътеки от запад. Първата от тези западни пътеки се изкачва по стръмните скали непосредствено покрай бреговете на Стара река и понеже е много опасна, била кръстена от местните Кеди мердевенът /Котешката стълба/, т.е. пътека, по която само котка може да се изкачи. Горният край на Кеди мердевенът е точно там, където днес маркираната туристическа пътека достига до долината на Стара река и завива покрай нея на север. В скалите край горната, по-малко опасна и сравнително по-проходима част на Кеди мердевенът, се крият от двете страни на реката няколко мистериозни, загадъчни и дори легендарни местности. Такива са например каменният егрек Авлъ кая /Скален двор/, Чифут калеси /Еврейската крепост/ или пък дупката Безистен ялъм /Пещерата-магазин/. Специално за безистена в града разправят, че до входа му имало забита в скалите метална халка, на която моряците си връзвали корабите по времето когато Стремската котловина била дъно на море. Втората пътека, по която Гегенмезът бил заобикалян от запад, била днешната туристическа пътека. Понеже минавала в близост до местността Азлъкът, доскоро тя носела и нейното име - пътека Азлъкът. Тази пътека съществувала и в по-далечното минало, но поради липсата на мостове по Стара река, нейното целогодишно използване било невъзможно. Така, като най-сигурна и с възможност да се ползва през цялата година за заобикалянето на Гегенмезът от запад, си оставала третата пътека, носеща странното на пръв поглед наименование Ешек баар търан йолу или Ешек баардан йолу /Път, по който магаретата проскубват козината си/. Странността на името й се състои в това, че пътеката е много широка и магаретата, преминаващи по нея, няма къде да си проскубят козината. За да изговарят по-лесно дългото и трудно за произнасяне турско наименование на пътеката, местните българи го съкратили само до Ишек бурдан /т.е. Магарешката пътека/. Когато над Стара река били изградени мостове и станало възможно по пътеката Азлъкът да се върви целогодишно, тя започнала да се ползва все по-често и постепенно иззела името на съседната трета пътека. Така днес маркираната туристическа пътека /втората или средната на запад от реката пътека/, водеща от гр. Карлово по долината на Стара река към върха на планината, се нарича вече Магарешката пътека.

    Наред с по-големите и важни местности в подножието на Балкана над Карлово и с пътеките, извиващи в близост до Стара река, добре е тук да бъдат споменати няколко думи и за древните пътища, които водели в миналото от града към билото на планината. Това се налага още повече и поради това, че в по-голямата си част описвания тук маршрут преминава по трасето на един от тях.

Карловските проходи 

   Град Карлово се намира под най-високата, труднопроходима, стръмносклонеста и с най-дълбоки долини част на Централна Стара планина, която изглежда така, сякаш през нея изобщо не може да бъде прокаран път. Истината обаче е съвсем различна. Карловският балкан е прорязан от трасетата на три древни прохода, които се прехвърлят от северната страна на планината през едни от най-високите й места. Освен, че са многобройни, разположени нагъсто и че се изкачват почти до небесата, в древността карловските проходи били покрити и с калдъръм. За разлика от тях, съседните проходи, които пресичали по-ниски и по-слаборазченени части на планината, били насипани само с баластра и ситни камъчета, т.е. считали ги за по-маловажни. Наред с това, местните проходни пътища били разположени нарочно така в в местността, че да се разпръснат над Карлово подобно на ветрило, да се раздалечат на равно разстояние един от друг и да обхванат по този начин средната, най-източната и най-западните части от землището му. От града проходите започвали като един път, наричан навремето от карловските турци Дик йолу /Стръмният път/. Това били обаче три отделни прохода, тъй като пресичали главното било на планината през три различни места. В подножието на Балкана страничният проход Дик йолу се отделял от главния подбалкански път Друма приблизително при т.нар. Арап Кюпрюсю /Арапският мост, Араповският мост/. Това е най-старият и най-интересен мост над Стара река в границите на Карлово, като за него в града твърдят, че е римски и дори го наричат с името Римският мост. От Арап Кюпрюсю стеснилият се днес до тясна и отдавна изоставена пътечка Дик йолу поемал на север. В тази посока пътят преминавал покрай останките на древното селище, намиращо се в подножието на планината при устието на р. Куру дере и се изкачвал през Сипеят до местността Хаджи Мискиньовата сая, в която била разположена охранителната крепост Калето. В близост до твърдината, и в северния край на местността, проходът се раздвоявал за първи път.

    От Калето единият край на Дик йолу се насочвал на североизток, пресичал местността Куманов егрек, намираща се на десния бряг на река Каикчийско дере и покрай долината й се изкачвал до пасището Кавърджиклийка. В наши дни там до почти напълно заличеното от времето трасе на стария път достига съвременната туристическа пътека, идваща откъм близката хижа Равнец. От пасището пътят продължавал на североизток към първенеца на планината връх Ботев, достигайки в тази посока до седловина Ливадката, на която е построен заслон Ботев. Там този най-източен край на Дик йолу прехвърлял главното било на планината и през местността Кривините се спускал от другата й страна към хижа Плевен и квартал Видима на днешния град Априлци. Понеже пресичал местността Кривините и водел към бившото село Видима, пътят бил наричан с техните имена - проход Кривините или пък проход Видимската пътека. В миналото в долната си южна част този край на пътя бил охраняван от крепостта Калето, а в горната от две специално изградени за целта беклемета /стражарници/. Първото от тях било издигнато в голата местност Топалица, разположена непосредствено под билните върхове Кръстците и Костенурката, а второто се намирало от североизточната страна на връх Кочмара, в средата на тясната възлова седловина Дюза /Петолъчката/. При седловина Дюза в главния път, идващ откъм гр. Карлово, се вливали още няколко също така стари и важни като него пътеки, които достигали дотук от различни посоки. Две от тях идвали откъм разположените на юг села Сушица и Васил Левски, трето откъм Калоферския манастир по билото на рида Чуфадарица, следващото откъм долината на Голямата река и хижа Васил Левски и последното откъм днешната хижа Рай. Всяка от тези странични пътеки се явявала като второстепенно южно разклонение на прохода и носела свое собствено наименование, като пътеката откъм Сушица например била наричана Араповската пътека, тази откъм Васил Левски Митиризката пътека /Белият път/, идващата откъм х. Васил Левски Тахтъджи йолу /Дърварският път/ и т.н. Според историците, някои от тези пътеки, като Митиризката пътека например, били много древни и строени също както и пътя Дик йолу още по времето на римското владичество. 

    От крепостта при вр. Калето вторият край на пътя Дик йолу слизал на северозапад към сегашния трети мост над Стара река, като първоначално пресичал поляната Кочу кая /Скалата-колесница/. Според карловци, местността над крепостта се наричала така, защото в нея навремето били открити останки от древна колесница, свързана вероятно именно със стария проход. След Кочу кая пътят минавал през каменния сипей Ак каяклъкът /Белият камънак/ и местността Плочата и се спускал до третия мост над Стара река. Оттам трасето му следвало долината й на север до водослива на Малката с Голямата река, където се раздвоявало за втори път. От това възлово място двата края на пътя се насочвали покрай реките на север и на северозапад, изкачвайки се по долините им към главното било на Балкана. Пътят, който водел по долината на Голямата река на север, минавал покрай днешните хижи Хубавец и Балкански рози и достигал до водослива на реката с притока й Татлъ дере /Сладкото дере/. Там пътят напускал долината на Голямата река и покрай по-маловодния й приток продължавал на север към билото на планината, пресичайки го през безименната седловината, разположена между върховете Кръстците и Костенурката. Днес точно тази седловината без име служи като граница между старопланинските дялове Троянска планина на запад и Калоферска планина на изток. От нея пътят се спускал на север, като пресичал още една местност, наречена Кривините и под нея слизал към кварталите Видима и Зла река на днешния гр. Априлци. Понеже също пресичал местност с име Кривините и водел към кв. Видима, и този път бил наричан с техните имена - проход Кривините или пък проход Видимската пътека. За да не става объркване обаче с другия път, който минавал покрай подножието на вр. Ботев, се наложило пътниците да разграничат имената им, давайки на западния проход името Видимската пътека, а на източния - Кривините. Макар да имал друго трасе и да пресичал билото на планината през съвсем различно място, вторият проход бил охраняван от южната си страна от същите укрепления като първия - от крепостта Калето в долната си част и от двете беклемета в горната.

   След разделянето си при водослива на Голямата и Малката река, последният край на пътя продължавал по долината на Малката река на северозапад. Понеже от Карлово по този край на пътя се отива до х. Амбарица, затова и неговото по-подробно описание предстои тепърва малко по-надолу. За него тук би могло само бегло да се спомене, че в миналото южната му част, освен от Калето и от двете беклемета, била пазена и от още едно беклеме, което се наричало Кулата и което се намирало от югоизточната страна на вр. Амбарица. Трасето на този последен, трети поред път над Карлово, е много по-добре запазено в сравнение с останалите два, затова и никак не е чудно, че в града проходът е известен с името Римският път. След подробното описание на главните местности в подножието на планината, на пътищата, които пресичат Балкана над Карлово и на преките пътеки, преминаващи по долината на Стара река и в близост до нея, вече би могло да се започне и с обяснението на конкретния маршрут. 

20.1. гр. Карлово-х. Хубавец-Малката река-седловина Платнешки ярове-вр. Купена-х. Амбарица - качване

     От Карлово към х. Хубавец се тръгва през вилната зона Гюреш кър на север, като при последните къщи на града се търси и намира началото на маркираната туристическа пътека. По нея първоначално се пресича с лек наклон нагоре млада борова гора, като след няколко минути се достига при равна площадка до дървена арка, бележеща началото на Национален парк "Централен Балкан" /15 мин./. Туристите иронично наричат това място Първото почивало и уж спират тук за кратка почивка, въпреки изкачена до него съвсем незначителна височина. При арката маркираната пътека се раздвоява, като към х. Амбарица може да се продължи и по двата й края. Всъщност съвременните туристически пътеки, които се отделят тук една от друга, са старите и вече споменати вървища, дясното от което е Азлъкът, а лявото Ишек бурдан. Оттук лявата пътеката се насочва на северозапад къмбилото на рида Арман йере /Равното място/, изкачва се в тази посока до характерната седловина Седлото и оттам се спуска през местността Меча поляна към долината на Малката река и х. Хубавец. Така в миналото се избягвало навлизането в долината на Стара река, която била недостъпва през дълги периоди от годината. Днес обаче, използването на лявата пътека е нерентабилно, тъй като по нея първоначално се набира доста голяма височина, след което трябва да се слиза към х. Хубавец. В наши дни, за да се съкратят част от височината и разстоянието по маршрута, е най-добре от дървената арка да се продължи по дясната пътека.

    Ако за продължение към х. Хубавец се избере дясната пътека, тогава по нея се поема съсстръмноизкачване на север, като в тази посока се пресича и горната част на изкуствено засадената от хората борова гора. Тези дървета са засадени тук още през 1911 г., при една от първите кампании в България за залесяване на голите южни склонове на Стара планина. Покрай боровете пътеката преодолява нагоре и част от сухия каменист склон на Западния Кайряк и след около 10 мин. достига под тръбите на ВЕЦ Карлово до първата по маршрута чешма /25 мин. след началото/. От това място постепенно се завива на североизток и с по-лек наклон нагоре се достига бързо до долината на Стара река, на отсрещния ляв бряг на която се вижда скалистата пропаст Лонгузът /Пущинакът/. Дотук по пътеката са вече заобиколени от запад непреодолимите за обикновен турист местности Азлъкът и Гегенмезът. От другата източна страна на реката, под местността Лонгузът остава Сипеят, а точно под туристическата пътека се чува бученето и на двата Сучурума. След достигане до долината на реката пътеката се насочва покрай нея на север, като подминава оставащата вдясно и покрита с борове падина, разположена между Големия и Малкия Азлък. Тази по-ниска и силно втрапена в склона местност се нарича Табиите, защото през Освободителната война турците изкопали в нея табии /укрепления/, с цел да защитят Карлово от евентуално руско нападение откъм планината. 5 мин. след подминаването на тръбите пътеката описва завой и на северозапад и достига до панорамна площадка, от която се откриват първите по-обширни гледки по маршрута. Те са както към гр. Карлово на юг, така и към дълбоката долина на Стара река на север, в която се вижда как реката излиза от тясна клисура и под надвесените над нея огромни канари стръмно пропада в дълбок казан. Именно тази дълбока дупка, в която реката се изгубва почти напълно от погледа, е споменатия вече Малък Азлък /Ич Аазлък, Вътрешен Азлък/.

    На север от панорамната площадка зее дълбоката пропаст на Малкият Азлък, заобиколена от всичките си страни с непристъпни и отвесни скали. Местността, заемаща долната част на пропастта на западния бряг на реката, се нарича Сарплъкът /Подредените вирове/, а канарите в горната й част носят името Картал кая /Орлов камък или Орлякът/. Скалите на Орлякът често се откъсват от напукания от ерозията склон, падат надолу към реката и понякога разрушават или пък затрупват части от туристическата пътека. Местността на източния бряг на реката над пропастта е известна като Гьолгюлю егрек /Сенчестият егрек/, тъй като там навремето били разположени овчарски кошари. Скалите на Сенчестия егрек са част от много по-големия и изключително дълъг каменен сипей Ак каяклъкът /Белият камънак/, наречен така, заради цвета на скалите в него. Сипеят започва от горната част на рида Алай бозан, спуска се оттам на юг към Азлъците и достига чак до пропастта Лонгузът. Над сипея се вижда и загладената скала Плочата, през която минавал някога главния път, слизащ от крепостта Калето към Стара река. От долината на реката нагоре към Плочата води една съвсем тясна пътечка, която се нарича Мюлеври гечит /Бъзов проход/ и по която може да се излезе от Малкият Азлък. На тясната клисура пък, през която реката пропада в Малкият Азлък, и викат Стисни магаре /Дери магаре/, защото там бреговете на Стара река са толкова близо един до друг, че водачите на изкачващите се по пътеката магарета уж трябвало да им стискат задниците, за да могат да преминат през нея. Навремето каньонът Дери магаре бил дори още по-тесен, но заради пътеката, скалите край нея били изсечени и процепа бил изкуствено разширен.

   За да заобиколи Малкият Азлък, пътеката първо слиза от панорамната площадка вляво и надолу, след което се изкачва през пропастта на север, извивайки по западния долинен склон на реката. Тук е и най-голямата стръмнина по маршрута, носеща в миналото неблагозвучното, но пък доста точно наименование Ешек усурдан /Магарешко пърдяло/, заради изкачващите се по нея и натоварени с тежък багаж магарета, които виждали тук най-голям зор. Днес местността е известна сред туристите с името Върлото, като в нея се подминава големият камък Дермен кая /Мелничен камък/, стоящ от дясната източна страна на пътеката. За този камък в Карлово се разказва следната интересна иманярска легенда. След Освобождението в града се появил някакъв турчин, който започнал да разпитва за местонахождението на голям камък с името Дермен кая. В Карлово никой нито бил чувал за такъв камък, нито пък знаел къде е. Накрая турчинът сам си го намерил до пътеката в местността Върлото, изкопал под него уж гърне пълно с жълтици и си заминал за Анадола. Оттогава под камъка останала дупка, която може да се види и днес на няколко метра встрани от пътеката. През Върлото пропастта Малкият Азлък се заобикаля за около 10 мин., като по средата й се пресича спускащото се от запад Къдраво дере /40 мин. общо./. Това става с преминаване по първия бетонен мост по пътеката, като оттук на север до х. Васил Левски над Стара река са построени още двадесет такива моста. След първия мост се изкачва още една, също така много стръмна, но пък по-къса като разстояние местност, в която коритото на реката е изпълнено с откъснали се от бреговете й и паднали във водите й огромни бели канари. Тук самата пътека се нарича Дик долмаа /Иззиданата стръмнина/, защото по-ниския й край откъм реката е подпълнен със суха зидария, за да бъде изравнен с по-високия. В тази местност има и още един голям и много хлъзгав камък, който носи името Курбан кая /Жертвената скала/. Камъкът се нарича така, защото в миналото по него често се хлъзвали, падали надолу към реката и се прибивали там някои от магаретата, преминаващи по пътеката. Така те ставали курбан, т.е. падали в жертва на тази по-трудна част от пътека. Над местността с белите канари Стара река се пресича последователно по още два моста /Втори мост и Трети мост/, като след тях се подминава характерната и стърчаща на левия бряг на реката скала Кечи кая /Козя скала/. Покрай нея и с малко по-лек наклон нагоре, 25 мин. след Дери магаре, се достига до напълно равната местност Кюмюрджи ере /Въглищарският егрек//65 мин./.

    Кюмюрджи ере са две равни поляни, намиращи се преди и след третия мост над Стара река, на които към края на турското робство били разположени овчарски егрек и малка динка /работилница за производство на барут/. Заради динката, на поляните постоянно горели кюмюр, откъдето дошло и името им. В близкото минало тук бил построен бараж /изравнител/ на водата, подавана от реката към ВЕЦ Карлово, както и няколко сгради за обслужващия персонал. Оттогава местността носи и имената Баражът и Инсталацията, а някои я наричат още и Третият мост. До местността Баражът в миналото слизал и главния път /лявото разклонение на Дик Йолу/, водещ от Карлово към върха на планината. От Кюмюрджи ере древният път следвал долината на Стара река на север, като при водослива на Малката и Голямата река се разделял, а краищата му продължавали по долините на двете реки към главното било на планината. Тук най-стръмното изкачване по маршрута завършва, като за известно време по пътеката се върви почти водоравно, а стърчащите от двете й страни отвесни канари се заменят с по-спокойните букови гори. 

   Изкачването от Баражът към билото на планината продължава по трасето на гореописания древен римски път, който днес е почти заличен от времето и се е стеснил до тясна пътека. 5 мин. след като подмине Кюмюрджи ере пътят /туристическата пътека/ излиза пред чешма и кът за отдих, построени на намираща се насред гората малка романтична полянка /70 мин./. Повечето туристи я наричат Островът на блажените /а някои и Полуостровът на блажените/, но официалното й име е Кът за отдих „Баража“. Макар, че местността тук е съвсем равна, от заобикалящите я ридове към нея се спускат няколко страховити урви. Склонът от западната страна на поляната е много стръмен и се нарича именно Урвите, а този от източната страна, въпреки че е залесен с гъсти гори, също е много стръмен и носи името Бахчиите. На север от тази местност от основния рид Алай бозан се спуска към Стара река къс, но затова пък извънредно стръмен страничен рид, наречен заради цвета на почвата по него Казъл бурун или Казълджик бурун /Червеникавият нос/. Оттук към х. Хубавец се продължава отново покрай Стара рекана север, като се минава под надвесената над пътеката скала Синдири кая или Сидикли кая /Пикочната скала или Жилестата скала/. Понеже спуска козирка над пътеката, скалата е известна сред туристите и като Каменната стряха, защото при лошо време под нея може да се намери подслон. Зад скалата Стара река се пресича по Четвърти мост, след който се достига до маркирано разклонение, водещо покрай т.нар. Прометеева скала на изток към х. Равнец. След него се навлиза за втори път в много тясна и скалиста част от долината на Стара река. В началото на тази втора поред клисура реката е издълбала няколко характерни кръгли дупки, в които водите й се въртят в кръг и заради които цялата местност наоколо е наречена Шадраваните. Макар да е малко и тясно, ждрелото на реката тук е заградено от множество все странни по форма местности, всяка от които си има свое собствено име и характерни, специфични особености. Тук от запад към дупките се спуска още един огромен и почти отвесен скат, наречен Широката урва. Долната част на източния бряг на реката пък е зает от покритата с четвъртити камънаци местност Сандъклъ каялар /Скалите-сандъци/, а горната е залесена с гъстата гора Пашовото. На север от Широката урва се вижда покритата също като нея с гъсти гори местност Чолаковото, а на север от Сандъклъ каялар се открояват две стоящи една над друга причудливи и ясно изразени скали - Лъвът и Глухарят.  

    В местността Шадраваните се преминава по още два моста /Пети мост и Шести мост/, като между тях Стара река се пресича и по брод. След него долината й завива рязко на изток, като в тази посока брегът й е покрит с изключително стръмния склон Злата урва, залесен в горната си част с гората Бегайското. Най-интересната местност в тази част на маршрута обаче е спускащия се от север към долината на реката дълъг сипей, носещ името Самодивското игрило. Според запазено до наши дни предание, при пълнолуние по сипея уж играели лудите си танци местните самодиви, чиито разпилени коси ярко блестели на лунната светлина. Легендата вероятно е свързана с факта, че през зимата скалите по сипея се обледеняват и при огряване от лунните лъчи излъчват матова светлина, която придава на околността призрачен вид. След шестия мост се минава покрай чешма, при която долината и пътеката заемат отново традиционната си североизточна посока и започват често и зигзаговидно да извиват на по-къси меандри. Тази местност, с многобройните чести и къси извивки на реката, се нарича Кобурбоазлъкът, защото в нея буйните води на реката са издълбали множество малки, но опасни азлъци, улеи, улуци, дупки, устиета, които местните оприличават на кобури на пистолет и които в миналото служили при лошо време за подслон на хора и добитък. Склоновете на запад от Кобурбоазлъкът са покрити с гъсти гори, в които няма нищо интересно, затова им викат Сароолу /Пустото място/. От изток пък към Кобурбоазлъкът се спуска още един много широк и къс страничен рид, носещ името Чиплак сърт /Голите рътища/. В миналото по средните му части бил воден на паша яловия добитък на града, откъдето дошло и името на съответната местност - Йоз ере /Яловия егрек/.

     В края на извивките на Кобурбоазлъкът наклонът по пътеката постепенно намалява, а реката се пресича по Седми мост. След него, и около 40 мин. след разклона с пътеката, водеща към х. Равнец, се достига до местността Ики дере каращъран /в буквален превод Смесване на доловете-близнаци/, в която е водослива на Малката и Голямата река /110 мин./. Денивелацията от гр. Карлово дотук е 500 м. След смесването си двете реки продължават да текат на юг като една река, носеща името Стара река /Сушица/. Малката и Голяма река са разделени от рида Орта бурун /Среден нос, Хубавец/, който се отделя от главното било на планината при връх Малък Купен /2101 м./ и завършва при водослива им. Точно в края на този рид и при водослива на реките се намира малка поляна, на която е построена прекрасната х. Хубавец. В миналото на нейното място имало само малка горска колиба. По-късно обаче тук бил построен горски спасителен дом със стая за горските стражари. По онова време постройката била наричана Малката хижа, Горската барака и Спасителният дом, а местността край нея Малката река и Седмият мост. От гъстите гори край тях, поляната и хижата изникват съвсем ненадейно пред погледа, разположени близо до пътеката на отсрещния северен бряг на Малката река. За да се достигне до тях обаче, Малката река трябва да се пресече по мост. При х. Хубавец Стара река се разделя на две, като освен нея в миналото тук се разделял и римския път, достигащ до това място откъм гр. Карлово. В наши дни пък при хижата се разделя съвременната туристическа пътека, чиито два края продължават към билото на планината по долините на Голямата и Малката реки.

   От х. Хубавец към х. Амбарица се продължава поизвиващата покрай Малката река на северозапад широка пътека, белязана с двойна маркировка - червена за х. Амбарица и зелена за хижа Добрила. Оттук на север, до разположеното от другата страна на планината троянско село Черни Осъм, тази пътека носи имената Карловската пътека и Пътека „По стъпките на Апостола“, защото някога по нея преминал Васил Левски. Пътеката ползва трасето на стария римски път, на който се стъпва след Третия мост и който в Карлово наричат точно с нова име - Римският път. Почти веднага след разклона при х. Хубавец Малката река се пресичат по мост, като тук се навлиза в най-тясната част от постепенно завиващата й на север дълбока долина. В миналото реката носела турското наименование Кючюк офак дере /т.е. Малкият дол/ и макар, че и днес все още продължава да се нарича „малка“, има огромен водосборен басейн, който е подобен на фуния и обхваща обширни части от планината. Долината на Малката река започва на югозапад от склоновете на рида Залъмски хребет, преминава на север и североизток през върховете Ирелтията, Кафа дикилди, Амбарица и Малък Купен и достига на изток до рида Орта бурун. В най-долната си част около х. Хубавец обаче, долината на Малката река е изключително тясна и гъсто обрасла със стари букови гори. През тях пътеката постепенно завива на север, подминава местността Хаджи Смаилова динка, в която навремето също произвеждали барут и след около 15 мин. пресича реката по втори мост /125 мин./. Местността тук се нарича Думузлукът /от домуз - прасе/, като в нея бродещият някога из местния балкан хасковски хайдутин Ангел войвода разбил турска потеря, идваща откъм Карлово, за да го залови. Думузлукът е ограден на изток от рида Орта бурун, а на запад от местност, покрита с много гъсти и вековни букови гори, явяващи се продължение на споменатия по-горе и простиращ се оттук на юг склон Сароолу /Пустото място/. След втория мост пътеката минава покрай няколко пейки и пресича скали, при които Малката реката скача от малък водопад /130 мин./. Тук, освен със скали, корито й е осеяно още и с плитки вирчета, затова го наричат Казанят. Покрай него се подминава водослива на Малката река с идващата от запад река Капанджийка, като на това място от главната пътека се отделя немаркирано разклонение, насочващо се по рида Орта бурун на североизток към главното било на планината. Почти веднага след разклона се достига и до водослива на Малката река със също спускащата се от запад река Ирелтийско дере. Денивелацията от х. Хубавец дотук е съвсем слаба.

    При втория водослив маркираната пътека напуска долината на Малката река и започва стръмнода се изкачва в северозападна посока. Върви се на къси серпентини по левия бряг на Ирелтийско дере и покрай оставащото на юг късо ридче Лиска, като за 20 мин. се преодоляват около 200 м. височина /150 мин./. В края на изкачването се достига до разклон, при който от Римският път се отделя пътеката Ишек бурдан, поемаща на югозапад през местността Меча поляна към билото на рида Арман йере. Оттук към главното било на планината и х. Амбарица се продължава потрасето на Римският пътна север. При разклона стръмното изкачване завършва, като маркираната пътека пресича водоравно в северна посока спускащият се откъм Залъмския хребет страничен рид Ирелтията /Подземното място/. Освен рида, с името Ирелтията /Иралтията/ са известни и силно наклонените към пътеката поляни, както и слабо изразения връх на билото на Залъмски хребет над тях. На картите, местността, която пътеката пресича в тази част на рида Ирелтията, е отбелязана като Ганево пладнище. Тук са и най-хубавите гори в карловското землище, наречени неслучайно Кьок башиит /Главен корен, т.е. най-хубавата гора в землището/. В тази местност трасето на стария римски път е най-добре запазено, като на дълго разстояние напред е широко, равно и надълбоко вкопано в склона. Освен това, то е и нарочно построено на голяма височина над Малката река, с цел да се избегне преминаването през извънредно тясната й тук долина. При пресичането на рида Ирелтията за първи път от началото на маршрута се открива панорама към главното било на планината и към обширните алпийски пасища, простиращи се под него. На техния фон водоравната част от пътеката се изминава бързо, като в нейния край се достига до стръмен склон, надвесен над Малката река. За да се продължи оттук напред, трябва да се слезе до реката и да се премине от другата й страна, затова от края на водоравния участък следва стръмно спускане насевер. При достигането й реката се пресича по брод, като 40 мин. след разклона с пътеката Ишек Бурдан се излиза на левия й бряг при малката, кръгла и възловата поляна Чавдарлъ ере /Ръженият егрек//190 мин./. Някога имало идея на тази малка, разположена в средата на планината поляна, да бъде построена хижа, като за целта била събрана дори и необходимата сума пари. Проектът обаче така и не бил реализиран, а парите просто били похарчени за друго. При достигане до поляната трябва доста да се внимава, тъй като маркировката е недостатъчна, а пътеката се раздвоява и може лесно да стане объркване. През лятото главната пътека личи добре в тревата, но през зимата се губи под снега и продължението й трябва да се търси в североизточния край на поляната. При Чавдарлъ ере от маркираната пътека се отделя още едно разклонение, което също се насочва надясно към билото на рида Орта бурун и води стръмно нагоре към намиращата се на югоизток местност Каракачански колиби.

    След намиране на маркирания край на пътеката се продължава по него с ново стръмно изкачване на север. Тук обаче то е съвсем кратко, като скоро се излиза над горския пояс. При достигане до края на гората от пътеката се откриват чудни гледки. Тясната дотук долина на Малката река изведнъж се разширява и става огромна, като пред погледа се ширват необятни простори, заети от сякаш безкрайно и силно наклонено на юг пасище. В горния му край се вижда главното било на планината със скалистите темета на някои от най-красивите върхове по него. Вдясно е ридът Хубавец, който маркира източната граница на пасището, а на запад остава ридът Залъмски хребет, към който продължават и Малката река и маркираната пътека. Както бе споменато и по-горе, по формата си пасището наподобява на фуния, като склоновете му се събират долу при полятата Чавдарлъ ере, а над нея постепенно се раздалечават едно от друго, разширявайки се непрекъснато докато достигнат чак до главното било на планината. В литературата местността се споменава под различни наименования, като известния турист и писател Павел Делирадев я нарича Чавдарица. Според карловския краевед Христо Фъргов пък, тя е Скакалата, като същия твърди, че така й викали само загорците /жителите на Северна България/, без да уточнява как я наричат жителите на Южна България. Според последния, местността носи името Скакалата /или Скакалът/, защото пътеката през нея не била ясно очертана и пътниците трябвало да подскачат по тревните туфи, като по стъпала /скакала/.

  Огромната гола местност Скакалата е свързана и с интересната легенда за поп Мартин, Ръждивата скала и Златната халка. Според запазено в гр. Карлово предание, някога в горите край местността се подвизавала четата на поп Мартин, който по скакалата учел момчетата си да скачат. Веднъж в проходите под вр. Амбарица попът обрал с четата си султанската хазна, състояща се от девет катъра злато. За да укрие плячката, поп Мартин взел от намиращата се под върха Гяур мандра девет медни казана, сложил в тях ограбеното злато и го закопал на девет различни места, затискайки казаните с девет тежки плочи. След това до разположената в близост до мандрата Ръждива скала завинтил на яй /пружина/ някаква тайнствена златна халка, по която уж можело да се разбере, къде точно е заровено имането. Според същата легенда, златната халка невсякога се показвала, а и не на всекиго се отдавало да я види. Веднъж обаче, някакъв иманяр от гр. Сопот успял да я намери и от радост онемял. Понеже не можал да изрови сам златото, иманярят довел от Сопот до Скакалата още няколко човека, но в местността вече не се виждали нито Златната халка, нито пък Ръждивата скала. Като разбрали, че няма да намерят нищо, другарите на сопотчанина вдигнали търнокопите си да го пребият и тогава, от страх, иманярят пак проговорил. След грабежа на султанската хазна от Карлово изпратили за залавянето на поп Мартин потеря, която обаче така и не успяла да го намери. За отмъщение турците избили българите-мандраджии в Гяур мандра и я подпалили. Днес част от зидовете й все още стърчат на малка затънтена полянка на десния бряг на Малката река, а местните иманяри продължават все така упорито да търсят по Скакалата споменатите в легендата Ръждива скала и Златна халка. 

    Над последните дървета пътеката продължава още известно време да лъкатуши по ръба на горския пояс, като постепенно завива на северозапад. Единственият ориентир сред поляните в тази посока са каменните останки на старата Дъбенска мандра, които се виждат отдалеч. От Чавдарлъ ере до останките на мандрата се върви около 30 мин., като денивелацията е 200 м. /220 мин./. Маркираната пътека не достига точно до останките на Дъбенската мандра, а завива малко под тях на запад, продължавайки да криволичи по границата с гората. Понеже по пътеката доста се заобикаля, при хубаво време и липса на сняг, под мандрата е най-добре маркировката й да бъде изоставена и изкачването да продължи през Скакалата на север, директно къмглавното било на планината. Поляните над мандрата са прошарени от безброй животински вървища, а склоновете са терасирани от животните така, че са превърнати наистина в удобни за изкачване стъпала. От руините на мандрата се продължава първоначално без пътека и с лек завой на североизток, като се изкачва ниско и голо връхче. Над него се завива на северозапад и се пресича сухия опороенулейДългият улук. Изкачването от него нагоре става приблизително по средата на голото пасище, като за ориентир се ползва мощният масив на двуглавия вр. Амбарица, открояващ се на северозапад. В тази посока се виждат още и Малката река и маркираната туристическа пътека, които пресичат местността Гяур мандра и постепенно се изгубват в най-горния й край. В миналото там някъде се намирало и беклемето Кулата, от което бил следен стария римски път.

    Стръмнината по Скакалата е голяма, а денивелацията от Дъбенската мандра до билото е около 700 м., затова изкачването през пасището е подходящо само за добре подготвени туристи. Пресичането му е дълго и еднообразно, като стръмния склон трябва да се преодолява задължително на по-къси серпентини. Местността между мандрата и билото на планината е добре да бъде разделена и на две части, още повече, че през горния й край преминава маркирания с колова маркировка път Тахтъджи йолу /Дърварският път/. Този стар друм траверсира водоравно главното било на планината от юг и свързва днешните хижи Добрила и Васил Левски, затова е известен сред туристите още и с имената Южният път и пътека През заслоните. След пресичането на Дългият улук коловете по Тахтъджи йолу вече се виждат, затова изкачването е добре да се насочи именно към тях. Разстоянието от руините на Дъбенската мандра до маркирания с колове път става за около 50 мин., като се преодоляват 400 м. височина /270 мин./. Широката бразда наТахтъджи йолу се достига при единствената по-равна местност в района на Скакалата - платото Дядо Антонова колиба, разположено малко под главното било на планината. Местността се намира и приблизително по средата на разстоянието между извисяващия се вдясно връх Малък Купен /2101 м./ и оставащото вляво най-ниско място по главното било - седловина Платнешки ярове /платнешки - изопнати като платна и яр - стръмен бряг, улей/. На няколко десетки метра на запад от платото се виждат и изворите на Малката река, под които водите й образуват малко пръскало. Освен пътят Тахтъджи йолу, до платото Дядо Антонова колиба достига и маркираната туристическа пътека /Римският път/, идваща откъм Карлово, като разклонът е маркиран много добре с колова маркировка и с голяма табела. Оттук Римският път се насочва в абсолютно права линия към седловина Платнешките ярове, пресичайки по диагонал и последната част от стръмния склон до главното било. От платото към х. Амбарица се продължава по диагонално изкачващия се Римски път на северозапад, като по него плавно се преодоляват още 170 м. височина и след около 30 мин. се достига при седловина Платнешки ярове до билото на планината/300 мин./. 

     От главното било при вр. Амбарица се отделя в северна посока ридът Дълги дял, в средата на който е построена х. Амбарица. Сградата й се намира сравнително близо до седловина Платнешки ярове, затова, ако от Карлово се тръгне рано сутринта, до хижата също ще се достигне твърде рано. За да се запълни денят, оттук може да се предприеме леко и приетно отклонение от традиционния маршрут, като се покори в източна посока един от най-красивите върхове в Централна Стара планина - връх Купена /2169 м./. Това става по широката и добре маркирана билна пътека Ком-Емине /КЕ/, до която Римският път достига при седловина Платнешки ярове. Понеже северните склонове на планината от Платнешки ярове на изток са много стръмни, тук пътеката КЕ се раздвоява на лятна и зимна, като първата траверсира водоравно северните склонове на вр. Малък Купен, а зимната следва главното било. Северните склонове на Малкия Купен са особено опасни, първо, защото са много стръмни и второ, защото са прорязани от няколко почти отвесни улея. При сняг от седловина Платнешки ярове на изток трябва да се върви задължително по билото на планината и да се следва зимната колова маркировка /ЗКМ/ на пътеката КЕ. При липса на сняг от Платнешките ярове към вр. Купена се продължава водоравно на изток по лятната пътека КЕ. По нея вр. Малък Купен се заобикаля от север за около 40 мин., пресича се отделящия се в тази посока и бележещ края на карловското землище рид Атли бурун /Граничен нос/ и се достига до седловината с вр. Купена /340 мин./. 

    Няма човек, който да застане под Купена и да не изпита страхопочитание от него. Със своите огромни размери, настръхнали канари и отвесни склонове, върхът силно подтиска психиката на всеки, дръзнал да се изправи в подножие му. Заради скалистите и отвесни склонове, в миналото турците наричали Купена Дяволският камък и Дору тепе /Изправеният връх/, а българите - Остра могила. В южното подножие на върха се намира единственото в Стара планина алпийско езеро Саръ гьол /Жълтото езеро/, заради което, доскоро викали на върха още и Гьолджук сивриси /Езерният острец/, а също и Гьолджук доорусу /Езерната могила/. Изкачването на Купена е трудно и опасно, затова за осигуровка в най-горната му част е поставено късо метално въже. Разстоянието от седловината с вр. Малък Купен до темето на Дяволският камък се преодолява за около 20-30 мин., като последната част от изкачването става с помощта на осигурителното въже /370 мин./. Купенът е отвесен от всичките си страни и край него няма други високи върхове, затова панорамата, която се открива от равната площадка на темето му, е една от най-величествените в Балкана. Слизането наобратно от върха до седловината с вр. Малък Купен става отново с помощта на металното въже, а връщането от подножието му към Платнешките ярове може да се разнообрази, като този път се мине по зимната пътека. По нея първоначално се изкачва в югозападна посока и вр. Малък Купен, след което се продължавапо билото на планината на запад. Вр. Малък Купен също е много красив, изшилен на темето си и скалист връх, но не е толкова импозантен, колкото съседния си по-голям събрат. Южните скалисти склонове на двата Купена образуват подобие на алпийски циркус, събраната вода от който захранва езерото Саръ гьол. Това е и причината езерото да няма свой собствен захранващ извор. Разстоянието от вр. Купена до Платнишките ярове през вр. Малък Купен и билото на планината се изминава за около 70 мин. /440 мин./.

    От седловина Платнешките ярове към х. Амбарица също водят две пътеки - лятна и зимна. Разделянето на пътеката се налага, защото трябва да се пресекат т.нар. ярове, представляващи няколко много стръмни и силно лавиноопасни улея, стоящи от северозападната страна на седловината. При сняг от Платнешките ярове към хижата се продължава задължително по главното било, с изкачване по пътеката КЕ на запад към връх Малка Амбарица /2143 м./. При липса на сняг от седловината към хижата се поема водоравно на северозапад, като се пресичат споменатите ярове /улеи/. При пресичането им отново прави впечатление правата лента на пътеката, която явно е остатък от по-стар римски път. Тук трасето му също е широко, надълбоко вкопано в склона и напълно равно, така както е и по-надолу при пресичането на рида Ирелтията. Добре запазена от този път е и частта му в участъка от разклона с пътеката Тахтъджи йолу до Платнешките ярове. 15 мин. след седловината лятната туристическа пътека /Римският път/ се качва на билото на рида Дълги дял, като тук до нея достига и зимната пътека, спускаща се откъм вр. Малка Амбарица /455 мин./. От този разклон към х. Амбарица се продължава по голото било на рида Дълги дял на север, като оставащата част от пътя се изминава за около 55 мин. и е подробно описана в маршрут 20.2. /550 мин./.     

 01

Началото на пътеката при арката на Национален парк "Централен Балкан"

 

84

От панорамната площадка назад към гр. Карлово

 

80

Вътрешният Азлък и Стисни магаре

 

03

От Стисни магаре на юг 

 

05

Тясното място Стисни магаре

 

01

Хижа Хубавец

 

08

Разклонът при моста на Малката река

 

03

Останките на Дъбенската мандра на фона на върховете Амбарица и Малка Амбарица

 

11

От Дъбенската мандра на север

 

12

От Дъбенската мандра на юг

 

14

От Южният път назад 

 

15

Връх Малък Купен от пътеката, водеща към седловина Платнешки ярове

 

73

Към рида Хубавец и пасището Чавдарица

 

24

Седловина Платнешки ярове и пътеките, които се отделят от нея 

 20

Лятната пътекал водеща от седловина Платнешки ярове на изток към Купените 

 

25

Въжето под темето на вр. Купена

 

41

От вр. Купена надолу към седловината с вр. Малък Купен

 

32

На вр. Купена

 

35

Панорамата от вр. Купена към седловина Платнешки ярове и вр. Амбарица

 

47

От зимната пътека назад към Купените 

 

52

Разклонът в горната част на рида Дълги дял

 

51

От рида Дълги дял с увеличение към Купените

 

61

Паметната плоча преди разклона за х. Добрила

 

28

Разклонът х. Добрила-х. Амбарица

 

17

От пътеката на севеp към х. Амбарица 

 

15

Хижа Амбарица

 

Прочетена 2659 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм