19.1. гр. Сопот-рид Остро бърдо-Сопотските Купени-местност Конарското-х. Добрила

Оценете
(0 гласа)

19.1. гр. Сопот-рид Остро бърдо-Сопотските купени-местност Конарското-х. Добрила - качване

Денивелация - 1200 м., време на движение - 3.30-4.00 часа, разстояние - 7.3 км.

Немаркиран

 

2014-02-01 192453

     Изтегли: GPS-трак      

       

Град Сопот /Акче клисе кюю/

    Град Сопот е разположен в средната част на Карловската котловина, в самото подножие на Стара планина и непосредствено под стръмните склонове на едни от най-високите й върхове. От Балкана към града се спускат две пълноводни реки - Леевица /Лиевица, Мурла/ и Манастирска, които заграждат селището от изток и от запад и покрай които било съсредоточено силно развитото тук в близкото минало занаятчийско производство. Сопот се намира и едва на няколко километра на запад от най-големия и най-главен град на котловината - Карлово, което показва, че подножието на планината в този район е особено подходящо за заселване и за по-трайно обитаване. Относно най-старата история на града си съперничат две основни, но взаимноизключващи се теории. Първата от тях е на родения и отраснал в града народен поет и писател Иван Вазовкойто твърди, че Сопот бил основан в началото на 18-и в. от прадядото на неговата майка - поп Аврам. По тези места попът дошъл уж от ловешкото село Сопот, за да пасе свинете си в твърде удобната за това местност Трапето, намираща се на север от днешния град. По онова време околностите й били изпълнени с множество природни дадености, особено подходящи за развитието на свиневъдството - бликали изобилни извори, ширели се огромни блата и се люлеели величествени и все още девствени гори, годни както за свинепаство, така и за постоянно усядане на хора в тях. Заради благоприятните условия, които предлагал районът, ловешките пастири се настанили за постоянно в него, основали там селище и му дали името на родното си място Сопот. Тогава горите в Трапето били толкова гъсти и стари, че дървеният материал за къщите бил добиван на място, а към първите пастири-новодомци се присъединявали все нови и нови желаещи да се установят за постоянно на това прекрасно за живеене място. За тези първи заселници в града е запазено и едно интересно предание. Според него, при превземането на България от турците, жителите на тогавашния по-стар град Сопот побягнали на север през Балкана към Ловешкия край и там основали съвсем ново селище, на което дали името на родното си място. Щом настъпил мир, жителите на ловешкото село Сопот се завърнали от южната страна на планината, настанили се в близост до останките на древния град и го възстановили, наричайки го отново със старото му име.

   Според друг вариант на първата теория за възникването на Сопот, градът наистина бил основан през 18 в., но не от ловешки пастири, а от преселници от западните краища на Македония /т.нар. Арнаутлук/. Те били жители предимно на големите български села Сопот и  Яньовене /село с типично тракийско име и център на голяма българо-албанска християнска община/, които оказали яростна съпротива и дори въстанали срещу турците при опитите на техния водач Али паша Янински да помохамеданчи местното християнско население. Заедно с другите преселници от Македония, тогава към България се изселил и потомъкът на Вазовия род Кирко Иванов Айваза /айваз - прислужник/, който се установил първоначално в гр. Русчук, а по-късно участвал и в основаването на новото селище в местността Трапето /където станал известен с фамилното име Арнаудов/. По ирония на съдбата, спасилото се през 18-и в. от потурчване българско с. Яньовени се превърнало към края на 19-и в. в главна крепост на гърцизма в най-западните македонски предели.

   Според втората теория за произхода на Сопот /застъпвана днес от почти всички съвременни историци и археолози/, градът е много старо населено място. Намерените край него археологически находки, като антични оброчни плочи, керамични предмети и множество монети, водят до извода, че тук съществувало селище още по времето на траките. Повечето археолози твърдят, че под днешния Сопот първоначално били разположени три по-малки населени места, които по-късно постепенно се обединили, образувайки един по-голям град. За някои учени, като например акад. Константин Иречек, няма съмнение, че този град е древният Копсис. Градът бил дълго време административен център на цялата Карловска котловина, като дори й дал и името си Копсис, а днешният Сопот бил само негов наследник и достоен продължител. Същият автор отбелязва, че в местностите Кайряка, Корията и Св. Троица, разположени по цялото протежение на полите на Стара планина между Карлово и Сопот, се забелязват останките на голям и дълъг град /според някои учени градът бил дълъг над 10 км./, който местните турци наричали точно така - Узун шехир /Дългият град/. Известната на историците крепост Копсис пък била най-вероятно т.нар. Аневско кале, чиито стени се виждали високо горе в планината на северозапад от днешния сопотски квартал Анево, а в трите най-стари населени места под твърдината /обединили се по-късно в голямото селище Узун шехир/ живеели войниците от гарнизона заедно със семействата си. Някои езиковеди са склонни да приемат и че името Копсис е гръцка транскрипция на старославянското наименование Сопот, с което косвено потвърждават точно тази теория на Иречек. Древните византийски хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин също пишат за това, че град Копсис се намирал в подножието на Стара планина, че бил административен център на цялата Стремска котловина, както и седалище на тримата братя-аристократи цар Смилец, севастократор Радослав и деспот Войсил. По времето, когато Смилец управлявал Копсис, границите на феодалното имение излезли далеч извън рамките на Карловската котловина, обхващайки части и от съседните Златишко и Казанлъшко краища.

    Като доказателство за древността на Сопот, местният краевед Цочо Петров посочва и множеството запазили се и до днес в града и околностите му старинни църкви, манастири и руини от тях. На първо място това е изградената в местността Трапето църква Св. Богородица /Горната църква/, която в миналото била боядисана в яркобял цвят и оградена като крепост с високи каменни стени, увенчани в ъглите си с непревземаеми бойни кули. Църквата била разположена в най-горния, висок и гол край на Трапето, виждала се отдалеч и доминирала над цялата околност. За съжаление, през Освободителната война Св. Богородица била опожарена, като от нея останал само амвонът й. По запазилите се строителни материали обаче, проф. Петър Мутафчиев успял да установи, че в периода 12-14 в. църквата била надстроявана и че каменните й основи са вероятно от по-стар византийски произход. На юг от местността Трапето, в самия център на днешния град, през 1846 г. била построена църквата Св.св. апостоли Петър и Павел /Долната църква/, но в т.нар. Тихонравов дамаскин /писмен паметник от 17-и в., който се съхранявал в църквата/, се съдържали сведения за съществуването в продължение на векове в Сопот на една още по-стара църква, носеща същото име. Впоследствие основите на тази по-стара църква били открити само на около 5 м. по на юг от новия храм, като за тях археолозите предполагат, че са от същия византийски произход и че са строени в периода 12-14 в. Трета древна църква с името Св. Въведение Богородично се издигала в центъра на града в дворана Хилендарския метох, унищожен от кърджалии през 1794 г. През 1665 г. в близост до сградата му бил построен девическият манастир Св. Въведение Богородично, който след изгарянето на Хилендарския метох, взел от него думата метох и започнал да се нарича Девически метох /без да е метох на някой манастир/. Църквата в двора на метоха е датирана от периода на 15 в., като възникналия по-късно край сградата й манастир безспорно бил свързан с нея. Втори манастир с дългото име Сопотски мъжки манастир Възнесение господне /Св. Спас/ се появил на северозапад от града пак в периода 12-14 в., като повечето от историците са на мнение, че той бил построен върху останките на още по-древни манастирски сгради. Св. Спас се водил „царски“ манастир, тъй като бил дарен от българския цар Смилец с права и имоти, упоменати в три специално изготвени за това грамоти. Тези документи се пазели в Св. Спас чак до 1870 г., когато били предадени за публикуване на Найден Геров, но оттогава следите им се губят. През Освободителната война манастирът, както и целия гр. Сопот, били подпалени и почти напълно разрушени.  

  По време на римското владичество в местността Кайряка на североизток от днешния град била построена т.нар. Триъгълна крепост, в близост до останките на която бил разкрит наскоро и могилен некропол. Вероятната причина за съществуването на селище и на крепост на това място била, че през Античносттав близост до тях се отделяло от подбалканския път Друма важно разклонение. От полето то се  изкачвало на север към главното било на планината, преминавало покрай днешната хижа Добрила и старопланинския връх Амбарица и се спускало от другата им страна към Троянското краище. Римляните дори покрили разклонението с калдъръм /следи от който са запазени до днес в близост до Троянския манастир/, като издигнали край трасето му и няколко крепости за неговата охранаТочното място на самия разклон пък се намирало на северозапад от сегашния Сопот. Там римляните построили пътната станция Хисарлъка, край която постепенно се оформило второ голямо селище. По време на готските нашествия населението на Триъгълната крепост и на Хисарлъка се преместило да живее малко по на изток в местността Св. Троица, където, освен останки от стар град, са открити следи и от крепост /Сопотско кале/, както и от манастир /който се наричал Св. Троица и който вероятно бил предшественик на днешния мъжки сопотски манастир Св. Спас/. През 9-10 в. от местността Св. Троица градът и манастирът се преместили отново, като този път заели приблизително сегашните си места. Така през различни епохи в землището на Сопот възникнали последователно и изчезнали едно след друго три отделни селища, като всички те могат да бъдат смятани за предшественици на днешния съвременен град.

    През цялото време на съществуването си селището било известно и наричано от българите само и единствено Сопот. Понякога, съвсем рядко, местните му викали и Бял Сопот, но само колкото да го отличат от другите населени места с това име, пръснати из по-далечните краища на страната. Споменатият Константин Иречек се спира и на значението на думата сопот, която според него била старославянска и означавала изкуствен воден улей. Други автори също приемат, че думата сопот идва от старославянското сопох /чучур/, свързана е с вода и вероятно означава дървен чучур. Според тези автори, Сопот първоначално било само местност с извори в нея, като името й по-късно се прехвърлило постепенно и на разположения наблизо град. Макар, че в Карловско думата сопот /сопох/ вече не се ползва, в крайдунавските села тя е все още добре запазена и се употребява повсеместно именно в смисъл на чучур. Заради двете пълноводни реки, които пресичат Сопот, безбройните извори в подножието на планината, изкуствените вади и тръбите, излизащи от тях, водениците и другите по-сложни хидротехнически съоръжения задвижвани с вода, както и заради множеството чешми с чучури в града /общо 27 на брой/, повечето езиковеди са склонни да приемат, че думата сопот наистина означава дървен чучур. Това пък дава основание на някои историци да правят връзка между населеното място и едно по-старо, известно от историята и дълго издирвано от науката селище, чието име също било свързано с вода - град Потука /т.е. Потока/. Древното име Сопот се запазило като наименование на града до 1950 г., когато селището под планината било преименувано за кратко на Вазовград. През 1965 г. обаче, старото му име Сопот било върнато отново.

    През турското робство местните мюсюлмани наричали града Акче клисе /Бяла църква/, вероятно заради намиращата се на върха на Трапето яркобяла, виждаща се отдалеч и доминираща над околността църква Св. Богородица, а може би и защото тогава градът се превърнал в своеобразен църковен център на цялата котловина. Във всички турски регистри от онова време Сопот бил вписван винаги като Акче клисе /Акче килисе/, като роденият в града писател Иван Вазов го нарича в романите си със същото име, само че преведено на български език - Бяла черква. Според Иречек обаче, това турско наименование се отнасяло само до църквата в местността Трапето, а не и до целия град. Друг автор пък - Георги Дамянов, твърди, че единствено Вазов използвал името Акче клисе, докато уж истинското турско наименование на града било Алтик клисе /Ниската църква/. Според автора, това име също произлизало от храма Св. Богородица, който бил вкопан на две трети в земята. Сродниците на И. Вазов - Владимир Вазов и Георги Вазов, пишат, че Сопот бил известен още и като Сованджиккюю /от Сованджик кьой, т.е. Луково село/, по името на турски чифлик, разположен на юг от днешния град. Според тях, със същото наименование градът бил вписан и в регистрите на Баба Алие /Високата порта/. В най-старите османски документи обаче, наред с Акче клисе, се споменава и за Сопотския път, а в преписка от 16-и в., направена от местния свещеник Цвятко, се говори направо за град Сопот.

   Крепостта Копсис /Аневско кале/ и разположения под нея град Сопот просъществували дълги години преди падането на България под турско робство. При завладяване на земите ни от османците крепостта и градът били напълно унищожени, като били пощадени само сградите на църквите и манастирите, описани малко по-горе. Битката за овладяването на крепостта Копсис била грандиозна и особено кръвопролитна, като и двете страни в боя дали огромен брой жертви. След превземането на твърдината оцелелите й защитници се заселили заедно с част от нападателите в нейното подножие, основавайки там смесеното българо-турско село Анево /днес квартал на гр. Сопот/. Насред полето пък на югозапад от новото селище останали векове наред да личат неравностите от могилите на погребаните там български и турски войници, избити при превземането на крепостта. Тези факти се покриват напълно с теорията, че след разрушаването на Сопот част от старите му жители се изселили на север от планината, както и със съвършено турското наименование Сованджиккюю, с което били наричани възстановения години по-късно и населяван само от българи град. Въпреки, че крепостта Копсис и града под нея били превзети и унищожени, наименованието им се запазило в названията на котловината и на новообразуваната от завоевателите нахия /община/, които местните турците продължили да го изговарят по стария начин, но малко видоизменено заради особеностите на езика си, като Гьопше.

     След окончателното завладяване на България от турците се възцарил по-траен мир, по време на който, от земите на разположеното на изток от днешния Сопот българско село Сушица, бил учреден хас /голямо феодално поземлено имение, с доход над 100 000 акчета/. През 1482 г. хасът бил отстъпен от султан Баязид II като мюлк /за временно ползване/ на неговия военачалник Карлъ Заде Лала Али бей, заради проявените от последния особено големи военни подвизи. През 1485 г. с каменните останки на разрушения от него сушицки манастир Св. Спас Али бей построил край пътя Друма голямата Куршум джамия /Оловната джамия/, наричана така, заради оловния й покрив. През 1496 г. беят дарил за издръжката на „свещената“, според него, джамия всичките си имоти /включително и тези, които му били отстъпени само за временно ползване/, като това станало с официален акт, наречен вакъфнаме /завещание/. С него Али бей определил за управители на дарените имоти петимата си синове. Това вакъфнаме има огромно значение за историята на гр. Карлово, но засяга косвено и историята на съседния гр. Сопот, тъй като при определяне на границите на вакъфа /имот, завещан да се ползва за религиозни нужди/, в документа се споменава на два пъти за Акче клисе йолу /Белочерковски път, т.е. Сопотски път/. Интересното тук е не само това, че се споменава за съществуването през 1496 г. на селище с името Акче клисе /вероятно сред разрушението на стария Сопот част от жители му се завърнали отново по родните си места и се установили пак в близост до р. Леевица/, но и че с определените в документа граници на вакъфа се нарушават имуществените права на жителите на съседното населено място. Така част от правата на сопотчани върху определени земи в района били отнети, което щяло да доведе до вековни имотни разпри между двата близко разположени един до друг града.

    Няколко години след завещанието на Али бей, в периода на управлението на султан Селим I /1510-1520 г./, местните турци направили опит да помохамеданчат цялата Карловска котловина, нападайки всички християнски населени места в нея. По това време унищоженото при превземането на България селище в подножието на планината било вече възстановено, като сградите му се намирали точно при излизането на р. Леевица от планината. Тогава, вероятно заради отказът си да приеме исляма, Сопот бил отново унищожен, като част от жителите му се изселили пак на север от Балкана, настанявайки се от другата му страна в градовете Ловеч и Угърчин. Възможно е именно по това време да е създадено от тях и споменатото по-горе ловешко село Сопот. Друга част от населението на града пък се укрило временно в Балкана, като след настъпилия мир се завърнало на полето и застроило наново града, разполагайки го вече окончателно на сегашното му място.

    За този най-нов Сопот се споменава писмено чак около век по-късно в турските джелепкешански регистри от 1586г., съставени от висшият имперски чиновник Мехмед Чауш. Тези регистри представляват описи на материално и административно-отговорните лица в империята, наричани джелеп-кешани, които били длъжни да заплащат на държавата натурален данък, известен като джелеп-кешанлък /данъкът бил натурален, тъй като не се заплащал с пари, а с част от отглеждания от джелеп-кешаните дребен рогат добитък/. В регистрите наново застроеният под планината град се среща с турското си име Акче клисе, като пак в същите документи се намират и редица други прелюбопитни подробности за селището и за неговите околности. От регистрите например, става ясно, че населението на Акче клисе се състояло само от българи и куцовласи, че след завладяването на България от турците църквите и манастирите в сопотския край били запазени и че край селището съществували тогава безброй мезри /пустеещи земи/, вероятно изоставени от местното християнско население, забегнало да се крие в планините. За Сопот липсват и така характерните за другите населени места в котловината хибридни българо-турски имена /син на еди-кой си, внук на еди-кой си, освободен роб на еди-кой си/, които свидетелстват за доброволното или насилствено помохамеданчване на по-голямата част от жителите на Карловско /например в близкото до Сопот с. Розино такива са 85 % от имената/. Всичко това показва, че към 1586 г. тук българското християнско население се запазило като остров сред море от мюсюлмани, като към него били присъединени само чисто административно и малкото пастири-власи, живеещи над града по най-високите горни части на Балкана.

   Друг важен документ от онази епоха, в който също се споменава за гр. Акче клисе, е ферманът на султан Мурад IV от 03.01.1633 г. С този документ бил „разрешенвъзникналият преди около 150 г. имотен спор за границата между землищата на градовете Карлово и Сопот. За да разреши заплетения юридически казус, на султана се наложило да създаде специална комисия, за членове на която били назначени най-видните по онова време съдии от Одрин и Пловдив. От фермана става ясно, че спорът между селищата възникнал още по времето на султан Баязид II, когато сопотчани започнали да нахлуват в уж чуждите за тях карловски яйлъци, да пасат добитъка си в тях, да ги разорават, да „крадат“ реколтата и да вадят поставените там от турците гранични камъни. Баязид II се опитал да разреши спора, като издал на Али бей специално синурнаме /документ за установяване на границите/, но разпрата така и не затихнала. По-късно карловските турци се опитали да разрешат спора отново, допитвайки се до местните ходжи, които пък от своя страна издали особени шариатски /религиозни/ предписания, задължителни при ползването на имотите. Най-накрая делото уж било решено с фермана на султан Мурад VI /разбира се в полза на карловските турци/, но имотният спор така и не спрял и продължил да тлее още дълги години.    

     След разрушаването на крепостта Копсис и на стария град Сопот оцелелите им жители се настанили малко по на юг към полето, където се съсредоточили в две напълно нови и разположените съвсем близо едно до друго населени места - Анево и Сопот. Макар, че с. Анево било със смесено население, през целия период на османското владичество турците в него преобладавали. В съседния гр. Сопот пък било точно обратното - в него живеели само с българи. Това се обяснява със специалните войнушки привилегии, с които се сдобил градът вероятно още в самото начало на турското робство. Между другото, Сопот бил дервентджийско селище и далеч преди това, тъй като от незапомнени времена населението му било натоварено със задължението да охранява важния старопланински проход, преминаващ покрай вр. Амбарица. През Античността и Средновековието от южната страна на Балкана пътят бил пазен от крепостите Копсис, Хисарлъка и Триъгълната крепост. От северната страна на планината за опазването му била построена още една крепост, която също била обслужвана от сопотчани и която се намирала в близост до днешната хижа Амбарица. По време на турското робство точно над останките на тази крепост /вероятно римска/ било издигнато за охраната на пътя и специално беклеме /стражарница/. За сметка на задължението за пазене на прохода, Сопот се сдобил с привилегията да не се заселват турци в него, както и с правото на мъжете от града да не заплащат данък харач /военен данък/. Оттук и чисто българския характер на населението в селището, по периферията на което се осмелили да се заселят само няколко цигански семейства. По време на дългото робство турците живеели в чифлиците на юг от Сопот, но поради посочената в специалните привилегии забрана за заселване в града, така и не посмели да уседнат в него за постоянно. Именно заради турците в тези чифлици, местността край Сопот, а по-късно и самия град, се сдобили с наименованието Сованджиккюю, но то не се наложило сред местните, които продължили да наричат родното си място с неговото най-старо име.

     Теорията на някои историци обаче, като например проф. Петър Мутафчиев, че в Сопот никога не е имало турци, се оборва от твърденията на Константин Иречек, който посетил града малко след Освобождението. Според Иречек, навремето в Сопот живеели и мюсюлмани, които дори си имали джамия и хамам /баня/, а от тях останали в околността и няколко турски наименования на местности като Сарая, Корията, Кайряка, Бозалан и др. Според Цочо Петров, джамията на турците била в Хаджиманчовата махала в североизточния край на Сопот, а хамама - в Хамамската махала. Същият твърди, че в града имало и род Хамамджиеви. Пак според този автор, в Сопот е запазено предание, че по време на кърджалийските размирици край града минавал веднъж с четата си бандитският главатар Ченгил паша /Ченгил шахир/. Щом видял от пътя Друма Бялата църква, разбойникът тутакси наредил на четниците си да стрелят с оръдие по нея. Когато обаче не успели да я уцелят, пашата сам стрелял по църквата, улучил я, но се схванал, уж заради божие проклятие, и като не можал да продължи по пътя, заселил се в близкото селище заедно с останалите кърджалии. В Сопот Ченгил паша се настанил в североизточния край на града, където си построил голям дворец със специален водопровод. Оттогава в околностите на населеното място останали наименованията на местностите Ченгилця и Ченгилови гробища, както и името на родът Кандилевци, представителите на който уж трябвало постоянно да следят за това, кандилото на гроба на Ченгил паша да свети вечно. Наличието на мюсюлмани в населено място, забранено за тяхното заселване, би могло лесно да се обясни с настъпилите към края на турското робство упадък и анархия, при които законите и дадените привилегии в империята не се контролирали и вече не се спазвали.

    Въпреки наличието на турци в Сопот, българите в града доминирали и като численост и като икономическа мощ, затова вероятно и иноверците са се почувствали подтиснати и постепенно започнали да се изселват. Историците твърдят, че турци се настанили за първи път в Сопот през 1595 г., а пък се изселили напълно от града, пак според цитирания по-горе Иречек, около 150 г. преди Освобождението. В Сопот е запазено и предание, че турците в града „били грешни“, „не могли да траят“ /т.е. да живеят дълго/, „господ не ги искал на това място“ и те „все мрели“, затова и повечето от тях постепенно се преместили да живеят в съседния преобладаващо турски гр. Карлово. Интересното тук е, че в Карлово е запазено същото предание за преселването там на повечето от сопотските турци. Според И. Инджов, първото по-голямо изселване на турци от Сопот станало през 1633 г. Тогава част от тях пресекли Балкана и от другата му страна основали в близост до днешния гр. Севлиево още едно селище с все същото име Сопот. Дервентджийските привилегии на града не се знаят, но вероятно точно те са причината за изселването на местни турци от Сопот и за настаняването в него през 16-17-и в. на българи от другите краища на Османската империя. Такива преселници дошли в града например през 1688 г. след края на Чипровското въстание. При потушаването му армията на турския военачалник Йеген паша унищожила всички католически селища по поречието на река Стрямавключително и разположеното в близост до Сопот голямо католическо село Павликяне /намирало се при водослива на реките Манастирска и Стряма/. Тогава всички оцелели жители на селището се заселили в Сопот, като си сменили религията и приели православието. Освен тях, в града се настанили католици и от Македония, както и бягащи от потурчване българи от Ловешко, Троянско и Русенско. Други преселници пък били споменатите православни българи от западните краища на Македония, сред които бил и родоначалника на Вазовия род Кирко Арнаудов. Според местната жителка Парашкева Хаджигьокова, в края на 18-и и началото на 19-и в. в Сопот живеели само българи, „които народност и вяра за нищо не меняваха“. В богатия град не живеели дори и характерните за такива населени места арменци и евреи, които идвали тук само на пазар. В Сопот обаче не само се заселвали българи, а и се изселвали, като процесът бил двустранен и особено интензивен в периодите на кърджалийски нападения, както и по време на честите за онези години чумни епидемии. За изселването от Сопот допринасяли и постоянно увеличаващото се население на града, както и несъобразената с това забрана на турците да не се разорават мерите /незасадени със земеделски култури земи край населените места, които се ползвали свободно от всички жители като пасища/, което довело до голям недостиг на обработваема земя.

     В страшните кърджалийски времена Сопот бил разоряван на три пъти /през 1794 г., 1800 г. и 1807 г./ от бандите на разбойническите главатари Хасан Окюзджиоглу, Стоян Инджето и Емин ага Балталъ. Тогава по-голямата част от жителите на селището го напуснала, но в следващите години градът успял бързо да се съвземе. В средата на 19-и в. Сопот изживял икономически бум, свързан с всеобщото възраждане на производството, търговията и занаятите в българските предели на Османската империя. В селището се развили бурно към трийсет занаята, които му придали донякъде типичният за онези времена градски облик. Някои от пътешествениците, посетили Сопот по това време, останали силно впечатлени от мощното му занаятчийско производство, като поп Константин /Константин Иконом/ го нарекъл паланка /голямо пазарно, търговско и занаятчийско селище/, Феликс Каниц - българска индустриална паланка, Иван Богоров - фабрично село, а Иречек и Вазов - градец. Покрай пресичащите Сопот реки Леевица и Манастирска били изградени множество воденици, тепавици, валявици, гайтанджийници, абаджийници, шишеджийници, басманджийници, платнарници и всякакви други хидротехнически съоръжения, както и свързаните с тях занаятчийски работилници и дюкяни. Заради променения облик на селището и голямото производство в него, то се сдобило с имената Герджик Сопот /Хубавият Сопот/ и Кючук Манчестър /Малкият Манчестър/. Най-силно развито в Сопот било производството на аби и шаяци, което, колкото и парадоксално да звучи, било свързано с разтурянето на еничарския корпус и създаването в Османската империя на редовна войска. За нуждите на огромната за онези години турска армия било необходимо и невероятно количество шаяк, осигуряван главно от по-малките подбалкански градчета като Карлово, Калофер и Сопот. Тогава с този вид производство била ангажирана по-голямата част от населението на града, включително и 70-те монахини от Девическия метох. Покрай изработваните в Сопот стоки се развила добре и търговията, като всяка неделя на поляната пред манастира Св. Спас се провеждал голям пазар. Феликс Каниц пък останал впечатлен и от околностите на града, които били добре обработени и покрити чак до подножието на Стара планина с гюлове, лозя и орехови градини.

     В периодът на икономически разцвет Сопот продължил да се облагодетелства и от привилегиите си. Заради тях, в града и околностите му можели свободно да съществуват и да се ползват църквата Св. Богородица, в която били открити килийно училище и скрипторий за преписване на книги, Хилендарския метох, в който идвал лично Паисий Хилендарски и манастира Св. Спас, в който бил ръкоположен за дякон Васил Левски. В Св. Спас също имало килийно училище и скрипторий за преписване на книги, както и голяма библиотека, скрита в тайна стая. Според запознати, службите в този манастир били провеждани винаги на български език и никога на гръцки, което вероятно е още една от многото привилегии на града. Широките права на сопотчани довели до още по-добри икономически условия, в сравнение с другите по-малко облагодетелсвани населени места, а църквата, манастира, метоха и намиращите се в тях училища и библиотеки, поддържали постоянно жив духът на местното българско население. Заради по-добрите условия на живот и икономическия подем, населението на Сопот бързо се увеличавало, достигайки към края на турското робство до 9000 души. През 1836 г. замогналите се местни жители успели да съберат пари за изграждане на третото поред в страната новобългарско общинско училище, а по-късно издигнали и девическо. През 1846 г. в Сопот била построена една от най-големите възрожденски църкви по нашите земи - Св.св. апостоли Петър и Павел /Долната църква/, а през 1870 г. били събрани средства и за създаването на читалище. Сравнително богатата Сопотска община се ползвала с голяма административна самостоятелност, като разполагала с два собствени печата - един на български език и един на турски, като на първия било изписано с български букви „Акче клисе кюю“ /Село Бяла черква/.

    В онзи период Сопот се прославил и с многобройните си хайдути, които бродели свободно в планината над града и упорито защитавали поробено местно християнско население. По-известните сопотски войводи, останали с подвизите си и до днес в историята, били Калифер войвода, който основал с четата си сегашния /и кръстен на него/ гр. Калофер, Добрила, който издъхнал в близост на върха, носещ в наши дни неговото име, Велю войвода, който се преобличал с четниците си в монашески дрехи и така нападал пресичащите Балкана кервани с пътници, Богдан войвода, който криел имането си в разположените над града местности Почивалото, Амбарев камък и Петков камък, Кара Иван, Боян войвода, Юрдан войвода, Видул Странски, Дончо Ватах, Детелин, Генчо, Добри и много други. Заради войнишкото си население, многобройните си хайдути и непокорния дух на местните българи, към края на робството градът бил наричан още и Абазкото село /от абаз - размирник/. Сопот бил посещаван редовно и от Васил Левски, който през 1869 г. основал в манастира Св. Спас първият в България Монашески революционен комитет, а по-късно, пак в същата сграда, организирал и Сопотския революционен комитет. Въпреки многобройното си население обаче, и силно развитите в него производство, занаяти и търговия, до края на робството Сопот си останал село. Населеното място било обявено за град чак през 1892 г. и то по икономически причини.

     По време на Освободителната война Сопот бил сполетян от страшна катастрофа. Селището и околностите му били напълно унищожени, а населението му поголовно избито или пък прокудено. На 21.07.1877 г., при вестта за настъпващите турци, местните жители побягнали по долината на р. Леевица на север към върха на планината. В стръмната местност Зли пролез бегълците били застигнати от многоброен башибозук, който избил по-голямата част от сопотските мъже, включително и бащата на писателя Иван Вазов. През шестте месеца между клането в Зли пролез и освобождението на Сопот, в самото селище и в планината над него били избити от турците или пък измрели от глад и болести над 900 мирни жители. След Освобождението в града се завърнали едва към 1500 от предишните му обитатели, но много скоро и част от тях се изселила, главно заради унищожените производство и търговия в Сопот, както и заради новата конкуренция на по-евтините чуждестранни стоки. Точно това принудило властите да обявят през 1892 г. селището за град, с цел да се заселят в него повече хора. В началото на 20-и в. родените в Сопот генерали от Вазовия род Георги Вазов и Владимир Вазов успели да убедят цар Борис III да построи в града военни заводи. Това осигурило поминък на месните и довело до ново бурно развитие на селището. Понастоящем населението на Сопот продължава да бъде почти изцяло българско, като от около 8000 пълнолетни жители, 7700 са се самоопределили като българи и едва 20 като турци.

    В наши дни туристите могат да се „изкачат“ от гр. Сопот към билото на Балкана с единствения работещ лифт в Централна Стара планина /най-дългият открит лифт на Балканите/, започващ от поляната пред сопотския мъжки манастир Св. Спас. Под въжетата на лифта е прокаран и широк черен път, който помага много на малцината, дръзнали да се изкачат пеша към по-стръмните горни части на планината. Заради лифта и пътя обаче, единствената маркирана туристическа пътека, водеща към близките хижи Добрила и Незабравка, е занемарена и отдавна изоставена. Друг „забравен“ маршрут, водещ от гр. Сопот към върха на Балкана, е споменатата пътека покрай р. Леевица, по която местното население бягало от турците по време на Освободителната война. В миналото тази пътека също била добре маркиранакато извеждала покрай реката и местността Зли пролез до намиращото се в подножието на вр. Амбарица Залъмово кладенче. След Освобождението именно по тази пътека се изкачил към билото на Балкана и Иван Вазов, който описал местните красоти в незабравимия си пътепис „Един кът от Стара планина“. В наши дни пътеката все още съществува, но маркировката по нея е вече напълно изтрита. Така, като основен пешеходен маршрут от Сопот към планината, остава широката пътека, следваща билото на рида Острото бърдо. Това е дълъг, тънък и много стръмен хребет, който се отделя от главното било на планината при най-високото място над Сопот - вр. Амбарица. Оттам ридът се спуска на юг точно към града, разделяйки една от друга двете най-големи и пълноводни местни реки - Леевица и Манастирска.

 19.1. гр. Сопот-рид Острото бърдо-Сопотските купени-местност Конарското-х. Добрила - качване

     Маршрутът започва от голям паркинг в местността Трапето /Зеленият трап/, заемаща най-горния северен край на Сопот между последните къщи на града и подножието на планината. В градинката от южната страна на паркинга се вижда параклиса Покров Богородичен, построен през 1943 г. върху останките на църквата Св. Богородица /Акче клисе/, а от северната страна остава ресторанта в битов стил Къщата. Точно при тях достига до своя край и дългият рид Острото бърдо, завършващ над полето с обширния, равен на темето си и заобиколен със стръмни склонове праг Трапето. Името си местността тук дължи на два големи трапа - Малкият гьол и Големият гьол, издълбани от природата непосредствено под мястото, от което планината започва да се издига стръмно и много рязко на север. В миналото районът край Трапето бил покрит с гъсти и стари букови лесове, свободно използвани и от най-обикновените жители на Сопот. Поради липсата на горски закони в Османската империя обаче, дърветата тук постепенно и безогледно били изсечени. Така към края на турското робството подножието на планината се оказало напълно голо, затова и местните идвали в него да се упражняват в стрелба. Пак тук до неотдавна бил провеждан и ежегодния събор на Сопот, тъй като местността е широка, равна и удобна за събирането на много хора. Заради изсичането на горите и тоталното обезлесяване на южните склонове на Балкана, в началото на 20-и в. Сопот претърпял няколко опустошителни наводнения. Те пък били причината общината най-после да вземе решение долните голи и особено опасни при дъжд склонове на Острото бърдо да бъдат изкуствено залесени. Така през 1926 г. в местността Трапето били засадени борови гори, които бързо се прихванали и които днес покриват както самото подножие на планината, така и най-ниските й долни части. За да се захванат горите, по онова време от общината заградили местността с дървена ограда и назначила двама пазачи, които да стрелят на месо по всички хора и животни, опитващи се да влязат в охранявания участък. В средата на залесения масив била издигната дори и специална наблюдателница, от която районът бил следен. Взетите от общината крути мерки в началото на века дали резултат и в наши дни подножието на планината на север от Сопот е напълно покрито с вековни иглолистни гори. Заради тях, местността тук станала известна и с още едно имеБоровата гора /Бориката/. Днес част от боровите гори на север и на юг от паркинга в горната част на Трапето са превърнати в красив крайградски парк.

     Когато се застане в горната част на Трапето с лице на север и се погледне оттам към планината, веднага правят впечатление силно наклонените един към друг стръмни и остри като на пирамида склонове на Острото бърдо. В долната си част те са покрити изцяло с гори, а встрани от тях личат и дълбоките долини на двете заграждащи ги реки - Леевица на изток и Манастирска на запад. От върха на Балкана хребетът Острото бърдо се спуска към града, преминавайки през четири по-обширни и равни прага - Даново торище, Конарското, Некова дайма и Трапето. Освен тях, ридът пресича през теметата им и няколко остри като игли върхове, които стоят между праговете и носят събирателното име Сопотските купени /наричани са така в противовес на близко разположените на изток Карловски купени/. Понеже ридът е стръмносклонест и с ясно изразено възтясно било, ориентацията при изкачването по него към върха на планината не би трябвало да представлява никаква трудност. От долната по-широка и по-равна част на рида трябва да се достигне по някакъв начин до тесният му и много стръмен гребен, след което да се продължи по него с изкачване на север към върха на Балкана. От паркинга пред ресторант Къщата към по-тясната средна част от билото на Острото бърдо се тръгва през боровата гора в северна посока. Тъй като в началото на гората се пресичат множество пътеки, за изкачването към Балкана трябва да се избере тази от тях, която води към средната част на рида. По пътеката се върви първоначално само водоравно и в посока към планината, като след 20 мин. се достига в подножие й до бетонно водохващане с чешма под него. Тук пътеката се раздвоява, като единият й край се изкачва стръмно на север през местността Меча пързалка, докато другият завива водоравно на изток, насочвайки се покрай полите на Балканакъм долината на р. Леевица. От това място към върха на планината може да се продължи и по двата края на пътеката, защото по-нагоре те отново се събират. За предпочитане е обаче стръмното и доста изморително изкачването към горните части на рида да не започва още оттук, затова от разклона е най-добре да се продължи по десния край на пътеката на изток в посока към р. Леевица. Натам след още около 10 мин. се излиза на малка поляна с паметник в горния край, където се достига до още една по-широка пътека /30 мин. след началото/. Както може и да се предположи, паметникът на поляната е свързан с трагичните събития през 1877 г.когато по време на руско-турската освободителна война мирното население на града се събрало на това място, за да потегли вкупом към своята Голгота в местността Зли пролез.  

     При поляната двете пътеки достигат съвсем близо до Леевица, вливат се една в друга и продължават заедно над паметника като една пътека, извиваща на север плътно покрай долината на реката. Кой знае защо, оттук нагоре тази обединена пътека носи името Баба Хаджийка, като по нея следва стръмно и еднообразно изкачване по най-долната част на рида, наричана от местните Даяма /Кошарата/. Няколко минути след поляната обединената пътека преминава покрай интересна дупка в земята, над която, 20 мин. след началото на изкачването, достига до панорамна площадка, разположена върху надвесени над долината на р. Леевица отвесни високи скали /50 мин. общо/. Гледките отттук са много интересни и са едновременно както на север към долината на р. Леевица и част от Сопотските купени, така и на юг към оставащия под краката гр. Сопот. Денивелацията от началото на маршрута дотук е около 400 м. При панорамната площадка посоката на движение отново се променя, като пътеката завива на северозапад, насочва се към най-тясната средна част от билото на Острото бърдо и излиза след няколко минути на малката папратливата поляна Бойкова нива. Понеже местността не е използвана от дълго време за земеделие, част от нея е обрасла с шипки и с други бодливи храсти, като в тях пътеката често се губи. За да се избегне обраслият с бодли участък, тук е най-добре пътеката за кратко да се изостави, като поляната се заобиколи през младата борова гора от изток и от север. При заобикалянето разстоянието по маршрута се увеличава съвсем слабо, затова пък от оголените части край боровете се открива първата по-всеобхватна панорама към планината, включваща горната по-широка част от долината на р. Леевица с цялата редица на Сопотските купени над нея. 

      От Бойкова нива се вижда вече и средната, скрита дотук, част от билото на Острото бърдо, която на север става все по-тънка и с все по-стръмни склонове. Името на хребета вероятно е дадено от някой, който е гледал средата му точно от това място, забелязвайки по-особената му остра и изтънена форма. От Бойкова нива се вижда и разположената на билото на рида равна и гола седловина Некова дайма, заключена между двата най-долни сопотски купена - Кота 1160 от юг и Малкият Купен /1385 м./ от север. Пътеката се насочва именно към тази местност, като излиза окончателно над боровата гора, става особено широка и 35 мин. след панорамната площадка извежда до гребена на Острото бърдо и до седловината /85 мин./. Намиращата се на хребетното било Некова дайма представлява обширна, равна и гола поляна, от западната страна на която стърчи дървена колиба в много лошо състояние. Оттук за първи път се открива панорама и към западните склонове на Острото бърдо с простиращата се под тях долина на р. Манастирска, на отсрещния бряг на която се виждат въжетата на сопотския лифт и междинната му станция в местността Почивалото. След достигане до билото на рида пътеката продължава през средата на Нековата дайма на север, като след още 10 мин. достига до полите на вр. Малкият Купен /95 мин./.

   В подножието на Малкият Купен от основната билна пътека се отделя странично разклонение, коeто през местността Часовникът заобикаля върха от изток. Точно това странично разклонение води към местносттите Зли пролез и Залъмово кладенче, точно то било белязано някога с туристичека маркировка и именно по него преминали гражданите на Сопот, бягайки от турците през 1877 г. Причината за съществуването на това разклонение е, че по него, макар доста да се слиза и много да се заобикаля, се избягва изкачването на връх Сопотски Голям Купен /1659 м./, който се изправя пред погледа напред и нагоре подобно на стена. По страничната пътека може да се направи и едно по-късо отклонение, като по него се заобиколи само по-долният и по-нисък вр. Малкият Купен.Местността на изток от върха обаче е много камениста и гъсто обрасла с храсти, като пътеката ту слиза, ту се изкачва през тях, пресичайкиособено труден за преодоляване терен. Това е причината от подножието на вр. Малкият Купен да се продължи по основната и по-широка пътека със стръмно изкачване на север, като се следвагребена на Острото бърдо. Ако се тръгне по заобикалящата върха пътека, тогава по нея Малкият Купен се подсича за около 20 мин. от изток, като от северната му страна се достига до най-тънката /а може би и най-красивата/ част от билото на рида /115 мин./. Тази най-тънка и най-остра част от Острото бърдо, макар да представлява седловина, носи същото име като стоящия на юг до нея връх - местност Малкият Купен. Тук билото на Острото бърдо е широко едва няколко метра, като склоновете от двете му страни са изключително стръмни. Освен това, средата на тясната местност е покрита и с верига от няколко ниски скалисти връхчета, от които се открива обширна панорама едновременно към долините и на Леевица на изток и на Манастирска река на запад. За сметка на по-трудния терен, оттук напред към подножието на вр. Сопотски Голям Купен, пътеката е съвсем равна, като в северна посока лавира между ниските скали, заобикаляйки ги ту отляво, ту отдясно. По кривулиците на Баба Хаджийка тясната част от билото на рида се преодолява за около 20 мин., като в нейния край се достига до южното подножие на вр. Сопотски Горлям Купен /135 мин./. От панорамната площадка над р. Леевица дотук са изкачени още около 400 м. височина.

    В южното подножие на Сопотски Голям Купен пътеката отново се раздвоява, като и тук от основния й край се отделя разклонение, заобикалящо върха от изток. Макар, че до най-горната част на Купена остават още около 300 м. височина, и тук епо-добре върхът да се изкачи, а не да се заобиколи. Южните склонове на Големият Купен са голи и удобни за вървене, като по тях разстоянието от разклона до темето на върха се изминава за около 35 мин. /160 мин./. Изкачването на двуглавияи изключително красив Сопотски Голям Купен доставя истинско удоволствие, като при по-ниската му южна кота се достига до триангулачна точка. Тя се намира тук, защото по-ниският южен край на върха е гол, докато по-високият северен се е скрил в гъста борова гора. От Големият Купен се открива чудна панорама на изток към бездната на р. Леевица с оголените и отвесни склонове на върховете Иралтията /1837 м./ и Сакарица /1731 м./ от другата й страна. Местността от Големият Купен надолу към реката също е почти отвесна и се нарича, съвсем неслучайно, Дяволът. На североизток от върха се вижда и още една “дяволска” местност - Зли пролез. Според Иван Вазов: “едва ли би могло да се измисли по-добро име за нея”. Това също е почти отвесна поляна с наклон на юг, в средата на която се виждат серпентините на пътеката, водеща към Залъмовото кладенче. В обратната посока, от Големият Купен далеч на юг и много надолу, едва мержелеят на фона на маранята сградите на гр. Сопот. Интересно е, че денивелацията от паркинга пред ресторант Къщата до вр. Големият Купен е точно 1111 м. На запад пък остава недостъпната за туристи, урвеста и пропастна част от долина на р. Манастирска, към която откъм Купена се спуска изпълнената със страховити скали местност Петалото.

   От Сопотският Голям Купен нагоре следва последната, най-къса, лека и приятна част от маршрута. Пътеката продължава по билото на рида на север, като навлиза в обширната и гъста борова гора Дълги дял /част от огромната в миналото иглолистна гора Сопотски чамлък или Добрилски чамлък/. През нея първоначално се слиза към плитката седловина с предпоследния сопотски купен - връх Кота 1727. Над седлото основната пътека се разделя за пореден път, като дясното й разклонение се насочва на североизток директно към Залъмовото кладенче. Тази странична пътека слиза първо до потока Амбаришко дере - десенначален приток на р. Леевица, пресича от другата му страна скалистата и силно наклоненана на юг местност Арменица /според едни уж от харман - равно място, но заради големият й наклон много по-вероятно от харам - лошо място/ и се изкачва над нея до Залъмовото кладенче. Ако оттук ще се върви към х. Добрила, тогава от разклона се продължава по левият край на пътека, който се насочва по билото на рида на север и 25 мин. след Големият Купен излиза от гората на голата седловината между върховете Кота 1727 и Кота 1748 /185 мин./. От нея, с леко изкачване и заобикаляне на скални блокажи, се достига след няколко минути до равното и голо плато Конарското /Шейтан мандра/. Местността се пресича водоравно и без пътека от юг на север, като в средата й се подминават каменните останки на Шейтан мандра и 15 мин. след седловината се достига при чешма до стария планински друм Тахтъджи йолу /Дърварският път//200 мин./. Това е широка, равна и много древна пътека, която в миналото свръзвала Сопотския с Карловския Балкан, а днес служи като връзка между големите местни хижиДобрила на запад и Васил Левски на изток. След достигане до Тахтъджи йолу се продължава по него на северозапад към по-близката сопотска х. Добрила, която се вижда вече на около километър в същата посока. С широкаи отворена на юг дъга пътят пресича местността, от която извира р. Манастирска и 15 мин. след разклона извежда пред портите на хижата /215 мин./.

 

01

 От паркинга пред ресторант Къщата на север към Стара планина

 02

От паркинга на юг към параклиса Покров Богородичен

 

03

Паметникът на загиналите мирни граждани на гр. Сопот на поляната в местността Трапето

 

06

От панорамната площадка на юг към гр. Сопот 

 

11

От пътеката към горната част на рида Остро бърдо

 

14

От седловина Некова дайма на север към вр. Малкият Купен 

 

16

От вр. Малкият Купен към вр. Големият Купен 

 
17

Връх Малкият Купен, сниман от север 

 

22

От връх Големият Купен на юг към гр. Сопот 

 

09

На връх Сопотски Голям Купен

 

29

От местността Конарското на юг към долната част на Остро бърдо

 

30

От местността Конарското на северозапад към хижа Добрила и вр. Добрила

 

39

От Залъмовото кладенче към местността Конарското и най-северния Купен

 

2014-02-01 192550

Профил на маршрута

Прочетена 1497 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм