10.01. с. Антон-местност Мандра ери-местност Седлото-седловина Гьолджука-х. Планински извори

Оценете
(2 гласа)

10.01. с. Антон-местност Мандра ери-местност Седлото-седловина Гьолджука-х. Планински извори - качване 

Денивелация - 1050 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 6.3 км. 

Маркировка: от с. Антон до х. Планински извори - бяло-синьо-бяло и ЗКМ

 2016 07 15 133328

 Изтегли: GPS-трак

    

Село Антон /Лиман, Лъджене, Турско Лъджене/

  Село Антон се намира в североизточния край на Златишко-Пирдопската котловинав подножието на Тетевенския дял на Централна Стара планина. Селото се е проточило от запад на изток покрай главния подбалкански път София-Бургас, който доскоро минаваше и през самия му център. Южните склонове на планината над Антон са невероятно красиви и гъсто разчленени от многобройни реки, ручеи и потоци, някои от които пресичат и самото село. На юг от него водните артерии се сливат в една голяма река, сполучливо наречена от местните Манина /на гръцки майка/. Освен, че са многобройни, реките над Антон са и много пълноводни и буйни, като в близкото минало, щом някоя от тях достигнела до полето, често се разливала и наводнявала и част от къщите на селото. В по-ново време буйните доскоро потоци били укротени, като местните селяни вкарали водите им в специално изградени за целта каменни корита. Заради природните дадености над Антон - изключително красива природа, чист въздух и много реки, както и заради близостта му до шосе и ж.п. линия, навремето било решено селото да бъде превърнато в курорт. Идеята за него била свързана и с минералната вода, която някога бликала край Антон и за която се смятало, че ще бъде отново открита. За тази вода в селото се разказва, че по същото време, когато тя спряла да извира край Антон, до близкия град Стрелча /разположен малко по на юг в Средна гора/ избликнал минерален извор. За да намерят водата, в Антон идвали всякакви специалисти, разпитвали за нея, търсили я къде ли не, но така и не я открили.

   Предполага се, че с бликащите тук в миналото минерални извори са свързани и предишните имена на селото. По устни предания, в най-стари времена с. Антон носело влашкото име Лиман /което значи блато/. След идването на славяните наименованието се променило, като в различните източници то се среща изписано под три различни форми ЛъдженеЛъжанеЛъжене. Така например, в първите писмени сведения за селото, датиращи от началото на 15 в., то е наречено ЛъдженеМнозина автори смятат, че този топоним е много стар и противно на всички мнения твърдят, че той не е турски, а старобългарски. Според същите автори, името на селото произлиза или от думата лъджа /баня/ или от думата лъг /ливада/. Историците смятат, че селото съществува още от времето на траките, от които около днешния Антон са останали многобройни тракийски могили. Нещо повече, в землището му се намират поне половината от всички тракийски могили в Златишкото поле. През Античността Златишката котловина попаднала първоначално в границите на тракийската Одриска държава, но към 3-4 в. пр.н.е. земите й били завладени от родопското племе беси. Кога Златишко-Пирдопския край бил присъединен към българската държава е неизвестно, но се предполага, че това станало по времето на хан Крум. Понеже селото е стояло винаги на важен кръстопът, затова и в землището му са запазени множество старинни топоними от латински, гръцки и кумански произходТакива са например Калиман, Фириман, Лиман, Манина и много други, показващи кои народи са преминали оттук и кои от тях са владели за по-дълго време котловината.

   За най-старото селище в околностите на днешния Антон се предполага, че се е намирало в местността Топ кория /на около 2 км. на юг от днешното село/. За това древно селище се знае, че е съществувало непрекъснато през дълъг период от време. Свидетелство за продължителния му живот са както следите от стари турски гробища, така и запазилите се до днес многобройни местни легенди. От това най-старо селище в района бил родом известния местен военачалник - войводата Момчил Пирдопски. При завладяването на България от турците, в Топ кория се разиграла голяма, придобила легендарност битка, между местните българи, предвождани от войводите Момчил и Тодор, и турците, чийто водач бил Орхан бей. В свирепата битка Орхан бей и Тодор били убити, а според легендата, на мястото на смъртта им бликнали минерални извори. След битката водите от изворите били хванати в кладенец, който и до днес носи името Паша бунар /заради Орхан бей/, а ливадите на югозапад от него нарекли Тодоричане /по името на войводата Тодор/. Тогава тялото на Орхан бей било погребано в местността Топ кория в специално изградено за целта тюрбе /мавзолей/, станало известно като Сара Султан Оркан Баба текеси. Макар, че тюрбето било отдавна разрушено, според местните, от него уж и досега се намирали в месността някакви камъни. В сражението загинал и още един легендарен турски баш хит /герой/ - Кесик баба. Според преданието, в хода на битката някой му отрязъл главата и тя се търкулнала на земята. Кесик баба обаче бил толкова голям герой, че не умрял веднага, а се навел, взел си главата от земята с едната ръка и продължил да се бие, докато държал сабята си с другата река. След края на битката героят дори вървял известно време без глава, като паднал мъртъв чак някъде в близост до гр. Златица. Там Кесик баба бил погребан в друго тюрбе, като за известно време, заради големият герой /баш хит/, Златица се наричала Башхитово. Селището в местността Топ кория просъществувало със сигурност до 1700 г., когато през него преминала армията на Яхия паша, отиваща да се бие с немците при гр. Скопие. При пристигането на пашата, местните турци му се оплакали, че монасите от близкия манастир Св. Елия /Еленската базилика/ убили техен съселянин. Тогава, според легендата, Яхия паша заповядал да стрелял от селото с топове срещу манастира и го разрушил. От тези топове, които стреляли към манастира от близката гора /кория/, дошло и наименованието на местността - Топ кория.

  Друго старо селище в близост до сегашното Антон било разположено на изток от него, там където днес се отделя разклонение от подбалканския път, водещо към град Копривщица. Според преданието, това селище се наричало Тетевен, а жителите му се занимавали с охраната на близките проходи Козница, Климаш, Кознишки път и Тетевенско-Копривщенски път. Селището било пазено от крепостта Калето /Въртопско кале/, намираща се високо в планината, на десния бряг на Въртопска река. След завладяването на България от турците, жителите на Тетевен избягали през проходите на север от планината и там основали ново селище, носещо същото име като старото им село - днешния град Тетевен. Така района на изток от Антон опустял задълго, като едва в края на турското робство, през 1865 г., в околностите на напуснатото село се настанили нови заселници. Това били 25-30 семейства черкези, които местните турци заселили на мястото на стария Тетевен. Новопоявилото се селище веднага се сдобило с името на близкия проход и станало известно като село Козница. Черкезите от новото село били натоварени със същите задължения като жителите на по-старото селище - да охраняватб лизките проходи. Вместо да пазят пътищата обаче, черкезите се заели да грабят и убиват пътниците по тях. В края на робството, заедно с напускащите котловината турци, от антонското землище се изселили и всички черкези, а местността в района на с. Козница отново запустяла.

   Първите писмени сведения за с. Лъджене са от турския тимарски регистър от 1430 г. Според него, селото било отредено за тимар на двама спахии /спахия - конник в турската армия/ - Тимур и Караман. Съседното с. Тетевен също било отредено за тимар на двама спахии - Мурад и Мустафа. Това, че Лъджене и Тетевен били поделени само между двама спахии показва, че и двете села били с малобройно за времето си население. Обикновено по-големите села се поделяли между 5-6, че и повече спахии. Според регистрите, в началото на робството в Лъджене преобладавало българското население. Интересен факт е, че тогава и мюсюлманите от селото плащали данъци, което пък означава, че в миналото вероятно и те също са били християни. В третия поред тимарски регистър от 1485 г., с. Тетевен вече го няма, а за с. Лъджене е посочено, че се населява само от въоръжени мюсюлмани. Предполага се, че тази рязка промяна на етническия състав на населението от котловината се дължи на политиката на Турция от онова време. Според тази политика, планинските проходи и дори по-главните бродове по реките в стратегически важните за империята райони трябвало да се охраняват само от турци. В онези години Златишко-Пирдопското поле било изключително важно, тъй като в него се събирали седем главни прохода - Козница, Гълъбец, Медет, Климаш, Петрич, Смолските дервенти и Златишкия проход. За да се охранява района по-добре, в началото на турското робство в Златишко били настанени, според различни източници, между 200 и 500 яничари, които, заедно със слугите си, се превърнали в мнозинство от населението на котловината. Местните българи пък били задължени да им служат като ратаи и пастири, срещу което получили известни облекчения /като например да не заплащат някои видове данъци/.

  След заселването си в котловината лъджанските турци се отличили със своята алчност и агресия, както и с големите си насилия над местните българи. Това е причината, в литературата да залегне погрешното схващане, че Лъджене било населено само с турци. Заблудата, че в селото не е имало българи, се засилва и от това, че в него били построени две големи джамии, заради които, жителите на котловината започнали да го наричат Турско Лъджене. В Поменикът-кондика на Етрополския манастир /към който се числяло селотообаче, се срещат и имена на християни от Лъджене. Някои от тях дори са споменати с църковни титли, като йерей и йеромонах. Това означава, че освен турци, в Лъджене живеели и известен брой християни, които, въпреки липсата на църква, извършвали някакъв вид богослужение - било в някоя къща, било край някой оброк. В землището на Антон са запазени и много български, както и хибридни /българо-турски/ топоними, което също показва, че в селото са живели и българи. Доказателство за това е и старото българско име на селото - Лъджене, което също се запазило.

   Кога Лъджене се е преместило от местността Топ кория на сегашното си място е неизвестно, но това със сигурност е станало след 1700 г. От този период, писмени сведения за селото са запазени само за родения в него разбойник Али Пехливан /Чалъка/. Известния турски разбойник се събрал със Солюш от с. Слатина и Хаджиолу от с. Кърнаре и тримата станали предводители на голяма конна банда. Тя грабела българите в Златишко и Карловско, а местните турци й симпатизирали и дори осигурявали на членовете й храна и подслон. Златишкия каймакамин се опитал на няколко пъти да унищожи бандата, но като не успял, написал писмо до Дивана /турското правителство/. От Цариград определили голяма награда за главата на Али Пехливан и изпратили на каймакамина специален сребърен куршум, с който разбойника да бъде убит. Куршумът бил по-особен, защото, според правителството, обикновен куршум не ловял големия бандит. Али Пехливан бил убит от своя съселянин Кечеджи билюк баши /билюк баши - командир на рота/ точно със същия сребърен куршум, изпратен от правителството. Това станало някъде в местността край водослива на Кознишка река с река Тополница /днес там се намира ж.п. гара Копривщица/. Билюкбашията отрязъл главата на Али Пехливан и я занесъл лично на каймакамина в Златица. По онова време, местността при водослива била известно свърталище на разбойници, които дебнели преминаващите край нея пътници. Интересен факт е, че дълго време след смърттта на Али Пехливан, в същата местност отново се появили разбойници. Това били черкезите от близкото с. Козница, които отново превърнали мястото при водослива в бандитско свърталище и нападенията над пътниците в него продължили. При набезите си черкезите проявили извънредна жестокост, като, за да не бъдат разпознавани жертвите им, ги насичали на дребни парчета /както се казва - на пастърма/. Оттогава до днес местността край водослива се нарича Пастърма чаир.

  В края на робството, заради увеличението на българските чети и надвисналата над Турция опасност от война с Русия, правителство в Цариград разпоредило превъоръжаване със собствени средства на башибозука в Златишко. Местните турци спазили стриктно наредбата и се превъоръжили, поради което взели и по-активно участие в погрома на Априлското въстание. Сред най-отличилите се в боевете с българите били, разбира се, свирепите турци от с. Лъджене. По време на Освободителната война, заради проходите край селото, на полето западно от него били разположени два табора от турската армия, а в самото Лъджене били настанени още около 400 войника. За българите обстановката в котловината се усложнила още повече, когато при настъплението на руската армия към Стара планинапрез проходите в Златишко слезли хиляди помаци от тетевенските села и етрополските лопянски колиби. Тогава и малкото българи, останали до този момент в Лъджене и района, се разпръснали кой накъдето свари, като мнозина потърсили спасение и на север от Стара планина. Турците от Лъджене и от близкото село Душанци /което тогава също било населено предимно с турци/ се събрали спонтанно и тръгнали заедно към град Пирдоп, за да избият и последните останали в котловината българи. В последния момент освирепелите банди от башибозуци били спрени от каймакамина на Златица - черкезина Шакир бей. След навлизане на руската армия в котловината, турците и черкезите избягали от нея през прохода Козница в Карловско, а с. Лъджене напълно опустяло.

   След Освобождението по-голямата част от Златишко-Пирдопската котловина останала в границите на Княжество България, но от нея били откъснати две села. Въпреки липсата на турци в тях, бившите предимно турски села Лъджене и Душанци били оставени в границите на държавата Източна Румелия. Първите заселници в опразненото от хора с. Лъджене станали няколко семейства каракачани от близкия гр. Копривщица. Най-масовото заселване в Лъджене обаче станало през 1886 г., след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, когато в селото придошли българи от съседните селища, както и бежанци от Македония. Понеже Лъджене имало голямо землище, а турските собственици ги нямало, по онова време в селото се съсредоточили няколко крупни земевладелци, които бързо присвоили почти цялата му земя. През 1880 г. новите жители на Лъджене открили училище, а през 1895 г. издигнали и църква. В края на 19-и и началото на 20-и в. в Лъджене се заселили и каракачаните, които до този момент обитавали обширните планинските пасища над селото. Най-новото си име Антон, с. Лъджене получило след края на Втората световна война. От селото бил родом партизанина Стефан Минев Николов, който приел партизанското име Антон, заради родения в съседната Копривщица известен комунистически функционер Антон Попов. В края на войната Стефан Минев бил заловен жив и разстрелян от полицията в околностите на родното му Лъджене.

  Днес от с. Антон към Стара планина водят две маркирани пътеки. Първата от тях се изкачва от селото към местността Мандра ери /Мястото на мандрата/ на север и води към отдавна изоставената местна хижа Планински извори. По тази пътека от с. Антон може да се отиде и до намиращата се от северната страна на планината хижа Момина поляна. Втората пътека води от селото на североизток, към трасето на стария римски път Климаш /Стълбата/. Пътят е все още добре запазен и по него, като се следва рида Заногата, се достига до главното било на планината при седловина Попови гробове. Оттам маркираната пътека продължава на североизток към разположената над тетевенското с. Рибарица хижа Бенковски. Освен по двете маркирани пътеки, от Антон към Стара планина могат да се предприемат и още множество интересни преходи, най-вече по билата на многобройните ридове, спускащи се от нея към селото.

10.1. с. Антон-местност Мандра ери-местност Седлото-седловина Гьолджука-х. Планински извори - качване     

   От Антон към хижите Планински извори и Момина поляна се тръгва от най-горната махала на селото, разположена на север от главния подбалканския път. До последните й къщи се намира параклиса Св. Георги, при който асфалтовия път свършва. Началото на маркираната пътека към х. Планински извори трябва да се търси зад параклиса. От селото към началото на пътеката може да се тръгне и от разположения в неговия западен край Гарчов хан. Мястото е удобен изходен пункт, защото до хана има голям паркинг, който е под постоянно наблюдение. До маркираната пътека може да се достигне от селото и по трети начин. От края на асфалта при манастира се продължава по черния път на изток, към обширната гола местност Над селото. 10 мин. след края на асфалта се достига в източна посока до красива каменна чешма с навес и пейки до нея. Зад чешмата започва немаркирана пътека, по която следва стръмно изкачване на север през гъста борова гора. Напредването нагоре става по разлатото било на широк рид, заграден на запад от Градишка река и на изток от река Емин дереси /Гушава река/. Ридът си няма име, но понеже в средната му част се намира споменатата вече местност Мандра ери, то условно би могъл да бъде наречен рид Мандра ери. Тук трябва да се спомене за една особеност, свързана с този топоним. На всички карти той е изписан неправилно като Мандрели, която дума очевидно не означава нищо нито на български, нито на турски език. Освен на картите, грешният топоним е намерил място и в повечето пътеводители.

   Ако за изкачване към планината се избере пътеката започваща зад чешмата, тогава по нея със стръмно изкачване нагоре се излиза след 10 мин. до черен път /20 мин. след началото/. По него се продължава първо на север, а след това и на северозапад, като след още 10 мин. се достига до разклон /30 мин. общо/. Тук от черния път се отделя широка пътека, водеща на северНапред се продължава по пътеката, като след нови 10 мин. се излиза и на маркираната пътека, водеща от селото към х. Планински извори /40 мин./. От това място се продължава с плавно изкачване на северозапад по маркировката, като по нея съвсем скоро се излиза над горския пояс. Тук се достига до плиткия опороен дол Сухото дере, разделящ долния край на рида Мандра ери на два отделни по-къси странични рида. При дола пътеката се раздвоява на лятна и зимна, като втората, маркирана със зимна колова маркировка /ЗКМ/, води по права линия право на север, следвайки билото на рида. Вдясно от нея остава друга гола и съща така опороена местност, носеща името Гнилата. Оттук лятната пътека продължава с плавно изкачване на северозапад, пресича Сухото дере и траверсира по диагонал голата западна долна част на рида. В тази посока след няколко минути се достига до отвесния ръб на рида, надвесен над дълбоката долина на Градишка река. Покрай нея пътеката извива на север и навлиза бързо в буковата гора Под Мандра ери, преодолявайки стръмния склон чрез няколко серпентини. Разстоянието от разклона със зимната пътека до началото на гората се изминава за около 20 мин., като денивелацията от чешмата дотук е 300 м. /60 мин./. По-нагоре посоката на изкачването се променя леко на североизток, като скоро се излиза над гората в голата местност Мандра ери /80 мин./.

   С името Мандра ери местните наричат цялата обширна местност от края на гората до главното било на планината. Това огромно по размерите си пространство е разделено на няколко по-малки местности, като тази, разположена непосредствено над гората, се нарича Парлапановия егрек. Тук е и най-стръмната част от изкачването, като за кратко време по голите й треви се преодоляват около 400 м. височина. В горната част на Парлапановия егрек лятната и зимните пътеки се доближават постепенно една до друга и накрая се събират на най-интересното място по маршрута. Тава е малка, равна и скалиста площадка, силно притисната от двете си страни от долините на реките Градишка и Гушава. От натиска се е образувало нещо като съвсем тясно седло, по което от широката средна част на рида се преминава към също така широката му горна част. Заради вида си на седло, местността съвсем правилно е наречена Седлото. Освен, че е най-красивото място по пътеката, Седлото е и най-панорамното, като гледките оттук са във всички посоки и са наистина зашеметяващи. Вляво от скалите, в долината на р. Градишка, природата е издълбала дълбок овраг, зает от голото пасището Градишка. То покрива най-горната част на Градишки рид, наречен така, защото в средата му се намират останките на древна крепост. Гледките от дясната страна на Седлото са не по-малко интересни - натам също зее гола и бездънна дупка, заета от пасището Босолов егрек. Това пасище пък покрива горната част на рида Колеляка, носещ това име, защото в миналото по него минавал черен дърварски път.

   Тясното и равно седло се преодолява бързо, като над него обединената пътека продължава със стръмно катерене на северозапад. Най-интересен в тази последна част от изкачването е надвесилия се над пътеката тревист заоблен връх Гьолджука /Колеляка//1957 м./, зад който се намира едноименната местност Гьолджука /Боатинското плато/. В средата на местността Гьолджука е построена и крайната цел на маршрута - х. Планински извори. За няколко минути след Седлотомаркираната пътека заобикаля вр. Гьолджука и в югозападното му подножие се раздвоява отново. Оттук левия край на пътеката продължава към х. Момина поляна на северозапад, докато десния се насочва към х. Планински извори на север. И двата края на пътеката са маркирани със ЗКМ, като между тях остава голото и силно наклонено на юг пасище Широката каба /каба - мека почва/. От края на гората до втория разклон на пътеките се върви около 40 мин. /120 мин./. Оттук към х. Планински извори се продължава по пътеката на север, като вр. Гьолджука се заобикаля и от западната му страна през местността СтъргатаПо нея наклонът нагоре постепенно намалява и 30 мин. след разклона пътеката достига до главното било на планината при обширната, гола и равна местност Гьолджука /150 мин./. По нея, след няколкостотин метра водоравно ходене по килим от меки треви, се достига до х. Планински извори. Тя е построена в средата на голото плато Гьолджука и е най-високо разположената хижа в Стара планина. За съжалениехижата е отдавна изоставена, като за подслон в нея може да се ползва само една стая, разположена до входа й.  

 

02

Чешмата с навеса и началото на пътеката

 

2

От края на горския пояс към с. Антон назад

 

04

Разклона на пътеката при Сухото дере

 

05

Местността, в която пътеката стига до ръба над реката и покрай нея завива към гората на север

 

06

Раздела на пътеките над мeстността Мандра ери

 

12

 От пътеката към вр. Гьолджука и местността Гьолджука

 

15

 Хижа Планински извори

 

13

От хижа Планински извори към вр. Гьолджука и пътеката за село Антон на юг

 

2015 05 03 081502

Профил на маршрута

 

Прочетена 1472 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм