01.1. с. Горно Камарци-седловина Арабаконак-местност Влаина-седловина Въртележката

Оценете
(1 глас)

01.1. с. Горно Камарци - седловина Арабаконак - местност Влаина - седловина Въртележката - качване

Денивелация - 650 м., време на движение - 4.00 - 4.30 м., разстояние - 12.2 км.

Маркировка: от седловина Арабаконак до Стъргелската мандра - бяло-червено-бяло и ЗКМ, в останалата част - немаркиран

 2014-02-10 143252

                Изтегли: GPS-тракСС

      Село Горно                    

Село Горно Камарци /Юкаръ Камарци/ 

    Централна Стара планина се простира на изток до разположената над град Сливен плитка и възлова проходна седловина Вратник /Железни врата, Демир капия, Порта фереа/, като този факт се приема безусловно от всички географи, най-вече защото от седловината в посока към морето Балканът започва постепенно да се раздвоява. Западната граница на тази част от планината обаче е доста спорна, като някои я стесняват, поставяйки я при разположената над град Златица седловина Кашана, а други пък прекомерно я разширяват, измествайки я на запад чак до Искърския пролом. Все пак, повечето от мненията на географите се обединяват около това, че границата между Западна и Централна Стара планина би трябвало да се постави в дъното на дългото около десетина километра Витинско понижение. То пък се намира между огромните масиви върховете Мургаш /1687 м./ и Звездец /1655 м./, а ниското му до под 1000 м. н.в., разлато и разкривено от стихиите главно било би могло да послужи като ясна разграничителна линия между централната и западната части на планината. В самото дъно на Витинското понижентие е разположена друга възлова проходна седловина - Арабаконак /Ботевградска седловина/, от която границата между двете части на планината се снижава по долината на река Макоцевска /Големата река, Горнокамарска река/ на юг и по долините на реките Клисурска и Бебреш на север. В тeзи граници на Централна Стара планина, като най-западен изходен пункт за туризъм към нея от южната й страна се очертава село Горно Камарци. То пък е разположено в една закътана от ветровете чупка в най-горния северозападен край на малкото Камарско /Долнокамарско/ поле, в което, освен споменатото село, се намират и още две населени места Долно Камарци и Стъргел.

    Според всички езиковеди, името Камарци произлиза от гръцката дума камара /куп, грамада/, която е добре приета и се използва често и нашироко в съвременния български език. Това твърдение обаче се оспорва от Константин Иречек, според когото, наименованието на Камарското поле и на разположените в него села Горно и Долно Камарци, произлизат от еднаквата по звучене латинска дума камара, означаваща арка, свод. Според притежаващият енциклопедични познания австрийско-чешки академик, полето и двете села в него са наречени с думата арка, заради издигнатите в края на римското владичество големи каменни сводове по някои от нашите най-високи проходни места. При разпада на римската държава с такива арки била очертана границата между западната и източната части на империята, като една от тях, например, била поставена при крепостта Стенос /Щипон/, построена при превала на прохода Траянови врата. В най-горната част на съвсем близкия до с. Горно Камарци Етрополския проход се намира местността Куртин /Куртеан/, което на френски също значи арка. Според етрополският краевед Александър Тацов, в древността там наистина се издигала каменна арка с вградена в нея метална врата, с която при нужда проходът бил затварян. Възможно е, с цел маркиране на границата, по онова време такава каменна арка да е била поставена и на седловина Арабаконак, която пък се явява превал на едноименния проход. Ако е така, тогава е напълно възможно имената както на Камарското поле, така и на разположените в него две селища със същото име, да са дошли еименно от този каменен свод, още повече, че на голата и панорамна седловина и в момента се издига висок мраморен паметник, поставен там нарочно с цел да се вижда отдалеч. За произхода на името Камарци има и още една теория, която е на местните селяни и според която, наименованието идва от големите камари сняг, които се натрупват в близкото поле през зимата. Що се отнася да втората част от името на селището - прилагателното Горното идва от това, че къщите му се намират по-близо до Стара планина, отколкото тези на разположеното малко по на юг съседно с. Долно Камарци. 

    За най-старата история на Горно Камарци не се знае почти нищо, а и в самото село няма никакви старини. Само на север от него, в най-горната част на билото на гористия рид Калето, могат да се видят все още останките от малката крепостта Камарско кале, от която навремето бил наблюдаван южния край на прохода Арабаконак. Първите писмени сведения за селището датират от периода на османското владичество, когато на мястото на днешното Горно Камарци били построени два турски чифлика. Около тях първоначално били издигнати двайсетината къщи на местните българи-ратаи, които работели при турците главно като овчари и говедари. По-късно към българите се присъединили и няколко семейства цигани-мюсюлмани и така двете махали постепенно се разширили, доближили се една към друга и накрая напълно се слели. През Освободителната война местните турци тръгнали да бягат, като отвлекли насила и ратаите си, уж за да не бъдат изклани от настъпващата руска армия. При навлизането на колоната от бягащи в Софийското поле българите изоставили турските си господари и се пръснали по околните селища. По същото време в опразненото от хора Горно Камарци нахлули башибозуци, които оплячкосали и подпалили селото. След войната в унищоженото Горно Камарци се завърнали първо местните българи, които напълно го възстановили. Към тях по-късно се присъединили и селяни от близките населени места, както и няколко преселници от Македония, а накрая в Горно Камарци се завърнали и местните цигани-мюсюлмани, потомците на които продължават да живеят и днес в най-долния югозападен край на селото. 

Проход Арабаконак

  Село Горно Камарци се намира в южното подножие на прохода Арабаконак (оттук до края на пътеводителя, под проход трябва да се разбирапът през планината). Проходът е старо вървище, съществувало далеч преди официалното му откриване през 1866 г. В миналото пътят се наричал Друма и при все че бил достатъчно известен, рядко се ползвал, защото на север от билото на планината следвал тясната и блатиста долина на р. Бебреш. Местността с блатата се наричала Жлеба и заради нея, по пътя Друма можело да се минава само през лятото. Понеже пресичал тясна и дълбока клисура, до 1866 г. проходът, освен Друма, носел и името Клисурата, а Арабаконак се наричала само местността в южното му подножие. Едва в края на турското робство, след построяването на новия път и хановете около него, хората започнали да наричат целия проход с името Арабаконак. Словосъчетанието Арабаконак се състои от две турски думи - араба /кола/ и конак /хан/ и в буквален превод означава коларски хан. Името на прохода произлязло от това, че щом коларите достигнели до южното му подножие, спирали в ханчето под него за кратка почивка, преди да започнат стръмното изкачване към планината. През турското робство проходът бил известен още и като Бабаконак, заради намиращият се на изток от него и доминиращ над целия район връх Баба. В древността южната част на пътя била охранявана от крепостта Камарско кале, както и от крепостта на близкия до с. Горно Камарци връх Йелдъз табия /Ялдъз табла, Звездец//1655 м./. Звездовидната крепост на вр. Звездец охранявала едновременно и двата прохода, минаващи от двете страни на върха - Арабаконак от запад и Етрополски проход от изток. Средната част на Арабаконак била пазена от крепостта Калето, намираща се на билото на рида Прибовица, а северната от крепостта Чеканица /там охранителите чекали на пост/, разположена около днешното село Врачеш. В северният край на прохода, при изхода му от планината при с. Врачеш, била изградена и крепост от типа дема /преградна стена/. Освен гореизброените древни крепости, в края на турското робство на седловина Арабаконак било издигнато и беклеме /стражарница/, в което били настанени сеймените /турските полицаи/ охраняващи прохода.

   През 1866 г. Мидхат паша построил модерен за времето си път през Стара планина, който свързал с. Горно Камарци със специално изградения, заради прохода, град Орхание /Ботевград/. Пътят станал основен за преминаване от Южна в Северна България и по името на новия град в неговия край официално бил наречен Орханийски път /Орханийски проход/. Митхад паша бил управител на Дунавския вилает със седалище в гр. Русе, затова проходът бил наричан още и Русчушкият път. Обновеното трасе на прохода превърнало Горно Камарци във важен транспортен възел, като от селото можело да се продължи към началото на четири прохода - Арабаконак, Етрополски проход, Витиня и Гълъбец. По онова време от София до Горно Камарци се пътувало точно един ден. Пътниците замръквали в близост до селото и се налагало да нощуват в него. Така, до единственият в миналото хан, се появили многобройните Арабаконашки ханове, разположени в местността Ановете /Илиова ан/ в южното подножие на седловина Арабаконак. Щом идващите откъм София пътници навлезели в Камарското поле, първо виждали Арабаконашките ханове. Горно Камарци се намира в една чупка встрани от полето и не се вижда от пътя, а хановете веднага се набивали на очи и понеже били много на брой, пътниците ги мислели за самото село. Известният изследовател на България Константин Иречек нарича Горно Камарци точно така - "куп от ханища". След построяване на хановете целият проход започнал да се нарича Арабаконак, а едноименната местност в южното му подножие се сдобила с името Ановете. Освен многобройните малки ханове, в началото на прохода бил построен и един по-голям хан. През турското робство той носел името „Арабаконак”, а след Освобождението станал „При генерал Гурко“. От северната страна на седловина Арабаконак също бил построен голям хан, който пък се наричал „При генерал Скобелев“. Трети хан бил разположен в местността Падалата /падало - място за нощувка и смяна на конете/ над селото. В беклемето на билото на планината при седловина Арабаконак стояла постоянната стража на прохода, като при нея също можело да се нощува.

  Днес проходите в тази част на Стара планина се ползват все по-рядко, а разстоянието от София до Горно Камарци се изминава само за час, затова и в селото вече няма нито един хан. В по-ново време Горно Камарци станало известно с картофите си /били вкусни като самоковските/, както и с ягодите си. От селото към най-западния край на Централна Стара планина могат да се предприемат два по-интересни маршрута. Първият от тях е към най-високият връх в района - вр. Звездец. Понеже върхът е по-близо до с. Стъргел, маршрут към него ще бъде описан по-надолу. Тук е обяснен вторият по-интересен маршрут - от с. Горно Камарци към западните склонове на вр. Звездец и стоящата на север от него седловина Въртешката /Въртележката/. Този маршрут е много удобен, защото отиването и връщането от Камарци до Въртешката отнема точно един ден, а обратният път може да се разнообрази, като се мине по долините на реките Твърдомещница и Клисурска. 

01.1. с. Горно Камарци–седловина Арабаконак–местност Влаина–седловина Въртележката - качване   

   От центъра на село Горно Камарци към седловина Арабаконак се поема водоравно по шосето на изток. Подминава се разклона с пътя, водещ към прохода Витиня на северозапад и в края на селото се достига до изоставени селскостопански постройки. От задната им страна се отделя старото трасе на прохода Арабаконак, което по рида Кошарището се изкачва на североизток. Ако се тръгне по стария път, тогава по рида Кошарището и през поляната Райово ще се излезе на главното било на планината в местността Падалата. От постройките към седловина Арабаконак може да се продължи и по този път, но той много заобикаля, затова оттук е най-добре отново да се продължи по шосето на изток. След последните къщи на селото се излиза на полето, като от лявата страна на пътя остава долната част на рида Кошарището, заета от местността Среден геран /в близост до селскостопанските сгради/ и разположената на изток от нея местност Ливадите. От дясната страна пък е гореспоменатата местност Ановете /Илиова ан/, в която навремето се намирали арабаконашките ханове. Днес от тях няма никаква следа. Няколко минути след края на селото шосето постепенно завива на север и навлиза в тесен горист дол, през който протича Горнокамарска река. Това е най-пълноводната река, отводняваща камарското поле, като началният й приток извира от билния връх Разкола /Раскола//1075 м./. В Горно Камарци викат на реката още и Брънкарица, защото по бреговете й вирее растението бринка, с което се лекуват различни отоци по тялото. От западната си страна Брънкарица е заградена от рида Кошарището, а от източната от рида Рабатското торище /Арабатското торище/. В тясната долина на Брънкарица за кратко се върви по права линия на север, след което реката се пресича по мост. След него пътят завива на изток, стъпва на рида Рабатското торище и описва дълъг S-образен завой. По време на завоя се преодолява първата по-голяма височина по маршрута, като тази стръмна част от пътя се нарича Дери вол /понеже тук биели воловете, за да се изкачват по-бързо/. След завоя с по-плавен наклон нагоре се пресича гората Бранището и покрай Сапча дере /Дълбок дол, Радов дол/ се достига главното било на планината при седловина Арабаконак

  Седловина Арабаконак е превал на прохода Арабаконак /превал най-високата точка на главното било, при която прохода го пресича/. Седловината е едновременно граница между Западна и Централна Стара планина, както и граница между старопланинските дялове Мургаш на запад и Етрополска планина на изток. Арабаконак е и граница между землищата на селата Горно Камарци и Стъргел. От началото на маршрута дотук се върви около 60 мин., като денивелацията е 250 м. Арабаконак е гола седловина, също както и разположената на запад от нея местност Просото /в някои пътеводители тази местност е наречена неправилно Арабаконашки поляни/. От голата седловина Арабаконак се открива чудно красива панорама към цялото Камарското поле на юг, както и към долината на Клисурска река на север. Пътешественикът Ами Буе гледал Камарското поле точно от това място, когато с възхищение го нарекъл Българската Аркадия.

  При седловина Арабаконак пътят достига до билната пътека Ком-Емине /КЕ/. Тук шосето се изоставя и към следващата възлова местност по маршрута се продължава по пътеката КЕ на изток. По принцип пътеката КЕ следва главното било на Стара планина, но тук, в частта от седловина Арабаконак до Етрополската седловина, трасето й за кратко слиза от южната му страна. На стотина метра на изток от седловината се вижда могилата на ниският връх Арабаконак /996 м./. На темето на върха е издигнат красив паметник от бял камък, построен в чест на преминаването на руската армия през Стара планина през зимата на 1877 г. и на станалите по онова време кръвопролитни сражения около вр. Звездец. Доскоро склоновете на вр. Арабаконак бяха напълно голи и паметникът се виждаше отдалеч, но днес около него е поникнала млада елхова гора и той остава скрит в нея. От шосето пътеката КЕ се насочва се към върха, заобикаля го малко под темето му от юг и зад него продължава на изток, със слизане към голия и дълбок Врачешки дол. Името на дола не е свързано с близкото с. Врачеш, а с една комична случка. В близкото минало при свой приятел в с. Стъргел нощувал някакъв селянин от Врачеш. На сутринта гостът откраднал подлагачите /подложки за цървули/ на домакина и си тръгнал с тях. Като открил липсата, стъргелецът хукнал да гони крадеца и го настигнал чак при Врачешки дол, та оттам дошло и името на дола. До южното подножие на Врачешки дол достигат два пътя. Първият от тях идва откъм с. Стъргел и се нарича Клисурският път, защото води към Клисурата, т.е. към долината на Клисурска река. Другият път е старият Друм, който в долната част на Врачешки дол се събира с Клисурския път и оттам двата пътя се насочват към планината на север. Заради голите склонове на Врачешки дол, тук пътеката КЕ беше маркирана със зимна колова маркировка /ЗКМ/. Днес коловете липсват, но край трасето на пътеката са останали каменните им пирамиди. Във високите треви и храсти пирамидите се следват трудно, но все пак са някакъв ориентир, покрай който за няколко минути се слиза до кръстопът в дъното на Врачешки дол. Тук старият Друм върви в посока север-юг, следвайки дъното на дола, а при кръстопътя го пресича нов черен път, следващ посоката изток-запад. Това е пътводещ от София към с. Стъргел, строен по време на Първата световна война от сръбски военнопленници.

  От кръстопътя се продължава по по-широкото разклонение, водещо на изток. След Врачешки дол разклонението веднага влиза в гора и започва плавно да се изкачва през нея. При първия завой от пътя се отделя пряка пътека, по която маркировката продължава на североизток. Оттук напред може да се продължи както по пътя, така и по пряката пътека, защото по-нагоре те отново се събират. Ако се избере пряката пътека, тогава от разклона следва стръмно изкачване на североизток през гъсти смесени гори. Пряката пътека е добре маркирана и при движението си нагоре на няколко места пресича пътя. От лявата й северна страна е гористата местност Камен чучур, над която, на самото било на планината, се вижда местността Таблята, носеща това име заради турските табии /окопи/, изкопани там по време на Освободителната война. От дясната южна страна на пътеката остава местността Седлото, която е сравнително равна и покрита с рядка смесена гора. 60 мин. след седловина Арабаконак пътят достига края на гората в местността Окопа /в Стъргел й викат Укопа/. Както личи от името, през руско-турската война и тук били изкопани окопи. Изобщо преди и по време на войната целият вр. Звездец бил разкопан, като по него турците изградили няколко отбранителни линии. Заради тях, дълго време след Освобождението, върхът бил наричан Окопана. Над гората пътят става равен, завива на югоизток и излиза пред останките на Стъргелската мандра /120 мин след началото/. От седловина Арабаконак до мандрата са изкачени още около 250 м. височина. Заради изоставената сграда на мандрата, цялата местност около нея се нарича Мандрата /Старата мандра/. Доскоро районът бе гол и мандрата се виждаше от пътя, но днес склоновете около нея са се самозалесили с млада борова гора и сградата й остава скрита. Като сигурен ориентир за нейното местоположение служат само няколко високи и стари борови дървета, разположени от южната страна на пътя.

  При Стъргелската мандра от основния черен път се отделят разклонения, водещи към с. Стъргел на юг и към вр. Звездец на север. Тук основният път с маркировката на пътеката КЕ се напуска и по по-слабо използвания черен път се продължава с изкачване на север. В близкото с. Стъргел наричат пътя, водещ в тази посока, Йотова пат. По него маркировка няма, затова за разклона при мандрата трябва да се внимава и да се следи за групата високи борове. Над разклона пътят пресича местност, гъсто обрасла с млади елхови гори. Макар, че те преобладават, местността над мандрата все още се нарича Високите буки. През нея пътят се изкачва по югозападните склонове на вр. Звездец, прехвърля главното било на планината през обраслата с ниска келява гора местност Мехмедовец и слиза от северната му страна. В миналото поляните от двете страни в тази част на билото се обработвали, но земята била неплодородна, затова голите места край пътя се наричат Сурованица. Денивелацията от Стъргелската мандра до билото е само 100 м. 

   От другата страна на главното било пътят влиза в старата букова гора Балабана /Балабанска мъртвина//балабан - грамаден, едър и мъртвина - гора на усойно място, със северно изложение/ и през нея продължава в североизточна посока. Следва пресичане на спускащият се от вр. Звездец на северозапад рид Краището, наричен така, защото при него свършват обработваемите земи на с. Стъргел. По билото на Краището се откроява скалистият връх Филипанскиа камик /Филипови камък//1225 м./, отбелязан неправилно на някои карти като вр. Филипински камък. Северозападните склонове на вр. Звездец са обрасли с букови гори и са гъсто разчленени от многобройните начални притоци на река Клисурска. Реката има огромен водосборен басейн, заемащ цялото пространство между върховете Разкола, Арабаконак и Звездец. Местността на север от главното било е много усойна и през зимата в нея се задържа дълбок сняг. Заради него, през гората Балабана протичат множество потоци, като още в начало й се пресича първият от тях и няколко минути след него се слиза до поляна в местността Шутови егреци /егрек - лятна кошара за добитък/В началото на поляната и вдясно от пътя стърчат руини на тухлена сграда /вероятно на бившия егрек/, а вляво остава ограден с телена мрежа зелен фургон с кът за отдих до него. От разклона при Стъргелската мандра до поляната с фургона се върви 40 мин. /160 мин. общо/. Оттук пътят продължава на североизток и след 10 мин. достига до втора, по-обширна поляна /170 мин./. На картите поляната е отбелязана като Влаина, но в с. Стъргел с името Влаиня /пасище на власи/ наричат не самата поляна, а гората около нея. В гъстата гора се крият множество поляни, които пък носят сборното име Старите колиби. На втората поляна също се виждат руини на тухлена сграда, а в източния й край пътят подминава скалистото връхче Влаински камик /1400 м./. Гората и върхът в края на голямата поляна носят името Влаиня, заради овчарите-власи, пасли в миналото стадата си по околните поляни. В близката околност се срещат още няколко топонима, свързани с местните нласи. На билото на планината е местността Старото бачиище /от бача - предводител на овчарите/, където била разположена главната колиба на власите, а над с. Горно Камарци има извор Влашкото кладенчеНа втората поляна в гората Влаина се срещат следи и от старо селище. След руините на поляната пътят минава покрай скалата Влаински камик, завива на север и слиза до втори поток. Той се пресича по брод, след който се заобикаля от западната страна натрупана от природата купчина камъни, известна като Големата грамада. От северната й страна пътят завива стръмно нагоре и почти веднага излиза над горския пояс. От руините при Влаински камик до края на гората се върви около 25 мин. /195 мин./. 

   От главното било на Стара планина при вр. Звездец се отделя на север огромен рид, който е толкова дълъг и мощен, че географите са сметнали за уместно да го разделят на две и да обособят северната му част в отделна планина, наречена Било планина. Тази планина е съставна част на Етрополска Стара планина, като границата между двете части на планината минава през най-ниското място по билото на рида - седловина Равно буче /буче - букова гора/, разположена на северозапад от местността Въртешката. Южната част на рида, от вр. Звездец до седловина Равно буче, се нарича рид Шиндарника /шинда - букова дъска с длъб и зъб за обков на дървен покрив или обшивка на таван/. В миналото над почти всяко планинско село имало “шиндарници”. Дърварите нарязвали изсечените букови дървета на дъски и ги оставяли да съхнат на поляни, наречени “шиндарници”. Старото име на вр. Звездец също е Шиндарника, а такова е и името на местността от източната му страна. Известният турист и писател Павел Делирадев нарича и пътя, който върви от вр. Звездец на север, със все същото име - Шиндарника. Според него, това е самостоятелен проход, различен от Етрополския, като името му било проход Шиндарника. В случая обаче, ридът на север от вр. Звездец се нарича Шиндарника не заради някакви поляни, по които съхнат букови дъски, а заради скованата с букови дъски стражарница, която била разположена някога на билото му. По време на турското робство в нея стояла стражата, охраняваща Етрополския проход /проход Шиндарника/. Според някои автори, голите западни склонове на рида над местността Големата грамада също носят името Шиндарника, а според други, местността над грамадата се нарича Калдармата, заради запазения тук-там по нея римски калдаръм на Етрополския проход. На старите карти голата местност над гората носи името Айдука, заради намиращият се в нея извор Айдушкото кладенче/.

  След излизането над гората в местността Айдука /Шиндарника, Калдармата/, пътят се раздвоява. Единият му край се насочва на изток и по късото странично ридче Елов рът се изкачва към билото на основния рид Шиндарника, а другият му край продължава на североизток. В тази посока ясно се откроява нисък гол връх, с ярко бял паметник на темето му, а крайната цел на маршрута - седловина Въртешката, се намира точно зад него. От края на гората към върха с паметника може да се продължи и по двата пътя. От тях по-удобен е този, който под билото на рида Шиндарника води в североизточна посока, защото е почти водоравен. Това североизточно разклонение на пътя е много старо и навремето е било покрито с калдаръм, а и името на местността - Калдармата, могат да подведат някого, че става въпрос за римски път, също като минаващия над него Етрополски проход. Всъщност разклонението, макар и покрито с калдаръм, не е римско, а е правено от турски войници по време на Освободителната война. Ако от края на гората към върха с паметника се продължи по турския път на североизток, тогава последователно се пресичат няколко тесни опороени дерета, даващи началото на река Бъкличарски дол - десен приток на Клисурска река. Непосредствено под върха с паметника се пресича и голата местност Селището, наречена така, защото по склоновете й също са открити следи от стари градежи. През нея, 35 мин. след излизането от гората, пътят с лек наклон нагоре се изкачва до върха с белия паметник /230 мин./.

  Паметникът на ниското връхче представлява издялана от бял камък плоча, поставена тук в чест на загиналите руски войници в боевете за вр. Звездец. За съжаление, плочата не се поддържа от години и отдавна е счупена на две. Връхчето с паметника е безименно, но преминаващите покрай него туристите го наричат с познато име - връх Шиндарника. Зад върха е голата възловата седловина Въртешката /Врътешката, Въртежката, Въртележката, Чемериково краище/, от която се отделят пътища и пътеки във всички посоки. Седловината е разположена на билото на рида Шиндарника и е граница между землищата на Пирдопско и Етрополско. От северната страна на Въртешката е гористият връх Големия Елак /1505 м./, под който се виждат останки от изоставени овчарници, носещи името Бъкличарски колиби. Имената на вр. Големия Елак, на намиращият се зад него вр. Малкия Елак и на рида Елов рът, са останали от времената, когато цялата Етрополска планина е била покрита с иглолистни гори. Произходът на топонима Въртешката обаче не може да се обясни толкова лесно. Според едни автори, името идва от откритата гола местност, в която при мъгла хората често се губят и се въртят в кръг. Според други автори, местността се нарича Въртешката, защото в нея се въртели самодиви. Местните селяни пък твърдят, че името й е свързано с хайдутите на поп Мартин, които някога си почивали на поляната. За да уплътняват свободното си време, хайдутите забивали в земята дълга тояга, след което изпълнявали ритуален танц, като се въртели около тоягата по специален начин.   

     

029529824   

В центъра на с. Горно Камарци

 

03

Паметникът в центъра на с. Горно Камарци

 

02

От центъра на с. Горно Камарци към Камарската котловина на изток

 

41

В края на селото се минава покрай изоставени стопански сгради

 

42

От изоставените сгради към село Горно Камарци назад

 

P1200180

 От седловина Арабаконак към вр. Звездец

 

04 

Разклонът на селовина Арабаконак 

 

P1200125

Разклонът, сниман от север на юг

 

03

Паметникът на вр. Арабаконак

 

19

 От главното било на северозапад, към двете поляни - Шутови егреци и Влаина 

 

10

Зеленият фургон на първата поляна в местността Шутови егреци

 

12

Вр. Влаински камък и завоят под него

 

11

От втората поляна в местността Влаина към вр. Звездец на юг

 

13

От главното било към Влаински камък, Големия Елак и Шиндарника на север

 

18

Голата местност Шиндарника отблизо

 

 13

От местността Шиндарника към главното било назад

 

14

От местността Шиндарника към върха с паметника, зад който е седловина Въртележката

 

18

От вр. Шиндарника към вр. Звездец

 

19

От вр. Шиндарника към Камарската котловина на югозапад

 

21

Паметникът в близост до седловина Въртележката

 

23

 Седловина Въртележката

 

2014-02-10 143321

Профил на маршрута

Прочетена 2339 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм