18.1. с. Иганово-Игановска поляна-местност Гьоловете-х. Дерменка

Оценете
(0 гласа)

18.1. с. Иганово-Игановска поляна-местност Гьоловете-х. Дерменка - качване

Денивелация - 1200 м., време на движение - 3.00-3.30 часа, разстояние - 9.4 км.

Маркировка: от с. Иганово до местността Бялата глина - немаркиран, от местността Бялата глина до местността Гьоловете - рядка и недостатъчна маркировка бяло-зелено-бяло, от местността Головете до х. Дерменка - бяло-червено-бяло и ЗКМ 

 2014-02-01 165817

Изтегли: GPS-трак

 

Село Иганово /Калаброво, Йени обасъ, Йеген обасъ/ 

    Село Иганово се намира в центъра на Карловската котловина, в средата на ниска, равна и гола местност, отдалечена на няколко километра на юг от подножието на Стара планина. В древността през землището на Иганово преминавали два главни пътя - Троянският проход и подбалканският път Друма, като запазена част от римския калдъръм на последния може да се види и днес край гробищата в североизточния край на селото. По време на управлението на византийския император Юстиниан I /6 в./ за охрана на важните пътища ,преминаващите покрай полите на планинатанад Иганово били издигнати две малки крепости - Долното кале и Горното кале. Според някои историци, през първите векове след новата ера в западната част на Карловската котловина край Друма постепенно възникнало и се оформило голямо и дълго селище, разположено от двете страни на главния път по цялото му протежение от сегашното село Христо Даново на запад до село Певците на изток. Освен, че бил гигантски по размери, древният град просъществувал и през дълъг период от време, като бил унищожен чак към края на Втората Българска държава. Руините му обаче, продължили да личат още дълго в околността, като през турското робство местните мюсюлмани ги наричали с красноречивото име Узун кабаса /Дългият град/Ако такъв голям и дълъг град наистина е съществувал някога, то днешното Иганово безспорно било част от него, още повече, че останки от стари сгради се откриват и днес съвсем близо на североизток от селото. Кога дългият град бил унишожен е неизвестно, тъй като Карловската котловина постоянно преминавала ту в български, ту във византийски ръце, но при завладяването на страната ни от турците земите край настоящото Иганово били вече съвсем пусти.

  За първи път за възникването на ново селище под сегашното Иганово се споменава писмено в турските джелепкешански регистри от 1576 г. В различните редакции на регистрите от тази година подновеното населеното място в подножието на планината било наречено, както би могло и да се очаква, Йени обасъ /Ново село/, а също и Янобас /Село до дере/. Турското име на селището се обяснява със заселването в него на мюсюлмани, предимно юруци, които новите завоеватели настанили масово и съвсем умишлено в стратегически важните Карловска и Казанлъшка котловини още през първите години след падането на България под робство. Заедно с мюсюлманите, в новото селище се заселили и православни българи от близката околност, както и 30 семейства павликяни, избягали на север от обичайните си местообитания край гр. Пловдив при превземането на областта Тракия от турците. Освен в новото населено място, павликяни се настанили и в близкото до Иганово и днес вече несъществуващо село Павликян /сега Павликян е само име на местност в съседното на Иганово село Дъбене/. Вероятно точно заради тези павликяни, освен с турското си име, новото селище в южните поли на Балкана станало известно и с едно друго, доста по-странно наименование - Калаброво. Заради това име, както и заради множество други, по-особени религиозни и етнически характеристики на павликяните, се налага тук да бъдат казани няколко думи и за тях.

    Павликяните са последователи на възникнало през 7 в. в Армения християнско народно движениекоето извеждало своето име и религиозни си постулати от личността и учението на антиохийския патриарх Петър от гр. Самосата. От Армения доктрината на павликяните се разпространила бързо и в съседните области Мала Азия, Персия и Месопотамия, затова и последователите на новото учение били предимно от кюрдски, арменски и арабски етнически произход. След появата и разцвета на новото движение, създадената от неговите привърженици Павликянска държава били унищожена към края на 9-и в. от византийския император Василий I. Павликяните били прогонени първо в Сирия, а през 970 г. били насилствено депортирани на Балканите, като 200 000 от тях били настанени в областта Тракия и умишлено заселени по протежение на тогавашната българо-византийска граница /предимно в района на гр. Пловдив, както и малко по на север по поречието на р. Стряма, към днешните градове Карлово и Хисаря/, с цел да служат като буфер между двете държави. Такива умишлени заселвания обаче били извършвани и далеч преди това, още през 764 г. по време на управлението на император Константин V Копроним, като част от депортираните тогава павликяни били пак нарочно настанени в пограничните с България райони, а друга част - в планината Родопи. Още по онова време някои от новозаселените в Тракия павликяни пресекли билото на Балкана и се установили в Северна България, усядайки по течението на р. Осъм, както и в района на северозападна Стара планина /Чипровци, Железна, Клисура/. Така, независимо от факта, че по време на турското робство по-голямата част от новите заселници сменили религията си, а друга част се изселили, заетите компактно от тях територии /предимно по долината на р. Стряма/ се запазили преимуществено павликянски и до Освобождението били обединени от управляващите турци в т.нар. Павликянска кааза /Павликянска околия/.

  Според изследователя на българските земи Константин Иречек, при падането на България под османска власт, голяма част от населението на Тракия край Пловдив, както и в самия град, се състояла от кюрди, сирийци и арменци, които през петте века робство постепенно се побългарили и се слели с по-старото местно българско население /това между другото показва и кой е бил господстващият етнически елемент в тогавашна Тракия/. Въпреки, че смята павликяните за азиатци, Иречек ги свърза също и с остатъците от богомилско население в България, твърдейки, че двете групи се били смесили поради своята изолираност. Проф. Марин Дринов също смята, че павликяните са от армено-сирийски произход, докато пък проф. Любомир Милетич твърди, че това са си стари българи /защото езикът им изобилства с древнобългарски думи/, станали последователи на павликянството вероятно по време на византийското владичество. Пак според проф. Милетич, българите-католици и помаците използвали едни и същи диалектни думи и следователно имали общ етнически произход. Други изследователи обясняват странната и много тясна връзка между по-старите българи и масовото побългаряване на новодошлите от Азия преселници с факта, че в някои района населението постепенно започнало да нарича и последователите на богомилството с името павликяни. Така между двете религиозни групи бил сложен знак за равенство и те постепенно се смесили помежду си. При превземането на България от турците и настъплението на армията им в Тракиязаедно с местното българско население, от Пловдивско на север побягнали и големи маси павликяни, част от които се настанили в южното подножие на Стара планина, а други я пресекли и се установили в близост до р. Дунав, главно в района на днешния гр. Никопол. През 1601 г. пътешественикът Мавро Орбини изброил в околностите на града 14 павликянски населени места, а през 1622 г. католическият епископ Петър Солинат /Петър Злоютич от босненския гр. Соли/ докладвал в Рим за съществуването на 33 такива селища в региона.

   По различни причини, най-вече заради оказван силен религиозен натиск от последователите на по-мощните и по-популярните религии, в началото на 17 в. павликяните постепенно започнали да се отказват от по-старата си вяра, като част от тях приели католицизма /главно заради ненавистта си към православните/, други избрали исляма, а трети предпочели да се слеят с българското мнозинство, „обръщайки“ се в православието. В началото и средата на 17-и в. приелите католицизма павликяни в Никополско били подложени на множество икономически, политически и религиозни репресии, засилили се неимоверно след започналата война между Османската империя и католическата Венеция за о. Крит. Тогава част от живеещите край р. Дунав павликяните-католици пресекли отново Стара планина, но в обратната посока от север на юг, и се настанили пак в Пловдивско, този път обаче заради по-ниските данъци в района. Във връзка със започналата по-късно и продължила цяло десетилетие война между Турция и Полша, през 1635 г. в гр. Никопол и околностите му били допълнително настанени многобройни османски и татарски отряди, които започнали отново да грабят и да измъчват жестоко павликянските католически селища. Предводителите на тези отряди - Абас паша и Кантемир, искайки да получат по-големи подкупи от католиците, ги наклеветили пред местните власти, че са от вярата на поляците и че се молят за тяхната победа. Това довело до поредната голяма бежанска вълна и нови групи от католици-павликяни се отправили към Тракия, усядайки този път в южното подножие на Стара планина. Там те се настанили край главния път Друма и в близост до останките на дългия град Узан кабаса, като 93-ма от тях се заселили в наскоро възникналото селище Йени обасъ.

    Приблизително от същият период датират и писмените сведенията в докладите на католическите пропагандатори у нас за населено място със странното наименование Калаброво, което повечето историци са склонни да отъждествяват с тогавашното предимно турско Йени обасъ и да приемат, че това е павликянското наименование на селището. Тази версия се потвърждава и от факта, че в католическите доклади до името на с. Калаброво фигурири винаги и това на с. Ново село. Според някои езиковеди, думата калабър е видоизменена от прабългарската дума колобър /езически жрец/. Това пък кореспондира с теорията на проф. Милетич, че павликяните са стари българи, както и с теорията, че поне част от павликяните са бивши богомили. Възможно е прабългарската дума да е свързана и с известното от историята сътрудничество между павликяните и някои от по-ранните българските владетели, като например с хан Крум при обсадата на Константинопол или пък с цар Калоян при превземането на гр. Пловдив. Има и друга, по-малка група историци, склонни да поставят селището Калаброво не при сегашното Иганово, а при град Калофер /името Калофер наистина прилича донякъде на Калаброво/.

    В началото на 17 в. в България се засилила католическата пропаганда, като част от павликяните от двете страни на Стара планина приели католическата вяра. През този период някои от по-отдавна живеещите в Йени обасъ павликяни също станали католици, другапо-малка част приели православието, а имало и такива, които започнали да се кланят на АллахСлед настаняването в селото на голямата група католици през 1635 г. обаче, то било вече с преобладаващо католическо население и започнало да се появява в писмените източници с името Калаброво. Затова и при избухване на Чипровското въстание през 1688 г., Калаброво, както и повечето от вече бившите павликянски населени места по поречието на р. Стрямабило описвано като голямо и важно католическо селищеЗаради близостта си с Троянския проход, селото се превърнало в главен център на католическата пропаганда за Южна и за Северна България, както и в основен изходен пункт за нея. След избухване на Чипровското въстанието, Калаброво, заедно с другите католически селища по долината на р. Стряма, било напълно унищожено от армията на Осман Йеген паша, настъпваща от Цариград към въстаналия гр. Чипровци. Оттогава се губят следите, не се споменават никога повече в писмените източници и изчезват напълно от картата редица павликянски католически селища от района, като Калаброво, Караманово, Ново село, Хаджиево, Чоба и др.

  След потушаване на Чипровското въстание на мястото на унищоженото Калаброво се появило за пореден път ново селище. То обаче било населено само с мюсюлмани и продължило да носи старото си турско име - Йени обасъ. Макар, че запазило предишното си наименование, живеещите в околността започнали да го Йеген обасъпо името на пашата, унищожител на по-старото Калаброво. Така нарицателното име на селището постепенно изместило официалното му наименование, а по-късно същото това нарицателно име се трансформирало и в Йегеново, изговаряно от месните българи като Иганово. В селото е запазена интересна легенда и за още един възможен произход на името му, според която, по време на Освободителната война отрядът на ген. Карцов пресякъл Балкана през Троянския проход и се установил в съседното с. Кърнаре. Оттам руснаците изпратили към Йени обасъ малка военна част, начело с майор Иванов, при пристигането на която повечето от местни турци избягали от селото. Тогава на тяхно място се настанили български преселници, повечето от които били бивши жители на съседния град Сопот, изгорен по време на войната. Заради многото установили се в селището сопотчани, за известно време то дори било наричано и Малкият СопотДокато се успокоят събитията в Карловско, руската част на майор Иванов останала за две седмици в Йени обасъ и оттогава, уж заради името на майора, местните българи започнали да наричат селото Иваново, преминало по-късно в Иганово. Тази теория обаче се опровергава от преминалия оттук след края на войната пътешественик Феликс Каниц, който нарича селището Янобаза /съвсем близко като звучене и до Йени обасъ и до Янобас/, подчертавайки изрично, че българите му викали Иганово /а не Иваново/.

   Към края на робството Иганово било богато и добре уредено селище, чиято главна улица правела впечатление с калдъръменото си покритие. Селото се славело със запазените от западната му страна огромни по площ старинни турски гробища, както и с построеното край пътя Друма каменното тюлбе /мавзолей/ в чест на някакъв много популярен сред местните мюсюлмани и широко известен тогава турски герой, загинал в битката при превземането на близкото Аневско кале /крепост Копсис/. Тюлбето се намирало от източната страна на селището, било оградено с каменна ограда и било разположено под огромно самотно дърво с диаметър на ствола от около два метра /според Иречек - дъб, а според Каниц - липа/. По онова време всички преминаващи оттук по главния подбалкански път турци спирали пред тюлбето, молели се на Аллах и връзвали по клоните на голямото дърво цветни конци за здраве /връзването на цветни конци и парцали по дърветата уж избавяло от редица болести и най-вече от треска/. Каниц изрично подчертава и много доброто средищно местоположение на селото, намиращо се точно в самия център на Карловското поле. Пътешественикът използвал това, като се качил на минарето на селската джамия и оттам с помощта на местните велможи измерил с голяма точност височината на по-важните точки в околността. След Освободителната война Иганово останало на границата между новообразуваните държави Княжество България и Източна Румелия, като, пак заради близостта му с Троянския проход, в него била изградена митница, обслужваща трафика по пътя. В наши дни Иганово е сред най-малките селища в община Карлово /226 българи, 68 цигани и нито един турчин/, като по-голямата част от населението му си намира препитание в изградения на северозапад от него голям и модерен военен завод.

    Село Иганово е отдалечено на няколко километра от Стара планина и над него липсват по-значими туристически обекти /с изключение на местната хижа Дерменка/. Освен това, между селото и Балкана са разположени големият военен завод на северозапад и огромен военен полигон на североизтокПоради тези причини, туристите дълги години избягвали селището като основен изходен пункт за преходи и така красивата природа над него останала напълно и съвсем незаслужено пренебрегната. Днес обаче, от Иганово към билото на Балкана водят няколко прелюбопитни маршрута, един от които е дори маркиран. Природните дадености над селото са също прекрасни, като от планината към полето под нея се спускат дълги и тънки рътове, разчленени нагъсто от безброй потоци с едносрични турски имена - Кюп дере, Гюб дере, Кюф дере и т.н. Изкачването към горните части на Балкана се улеснява отбелеещи“ се в средата на хребетите голи пасища, заради които в имената на всички ридовете се съдържа думата "поляна" - рид Малка поляна, рид Голяма поляна, рид Игановска поляна, рид Татарска поляна и т.н., както и от широки пътеки, извеждащи удобно от полето до върха на планината. За съжаление, заради липсата на туристи по тях, пътеките си остават и до днес немаркирани, макар, че са наистина много широки и добре отъпкани. Изключение прави само т.нар. Игановска пътека, която е белязана с бяло-зелена лентова маркировка и води от селото на северозапад към споменатата вече х. Дерменка.

18.1. с. Иганово-Игановска поляна-вр. Гердектепе - качване

    В долната си част южните склонове на Стара планина над Иганово са изцяло покрити с гори и са със зелен цвят, като изключение прави само едно яркобяло петно, виждащо се отдалеч на северозапад от селото. Това е местността с турското име Балтъ гнила, побългарено напоследък, заради белия цвят на почвата в него, на Бялата глина. Точно в подножието на тази местност се намира и началото на широката Игановска пътека, наричана в селото още и Демир капия /Желязната порта/, защото трасето й е препречено под Игановската поляна с два по-големи камъка. От Иганово към бялото петно в подножието на планината се тръгва по някой от многобройните черни пътища на северозапад, като се следва коритото на река Кюф дере /от кьой дере - Селски дол/. В миналото през равните поляни над селото преминавал подбалканският път Друма, който по време на турското робство бил наричал от местните Керван йолу /Пътят на керваните/. Заради него, напълно голите пасища от източната страна на Кюф дере носят името Кервана. За разлика от тях, тези от западната страна на реката са прошарени от няколко дървета, останали до днес от огромната в миналото и някога много гъста Саръ кория /Жълтата гора/. На самото корито на реката пък му викат в селото Домуз дам /Свински обор/, защото в него били някога свинските кочини на местните българи. Въпреки, че Игановската пътека е добре маркирана, между селото и планината, където е началото й, знаци няма, затова по някой от черните пътища пасището Кервана се пресича водоравно на северозапад, като за ориентир се ползва открояващото се в долната част на горите петно на Бялата глина. Така покрай реката и с поглед, вперен в белеещата се долна част на планината, се достига след около 30 мин. до намиращата се в подножието й местност Иренят /вероятно от герен - свободно място, в което пасе селският добитък/.

   Тук черният път се изоставя, навлиза се в гората, където се намира началото на Игановската пътека, и по извиватото й като змия трасе се продължава с изкачване на северозапад към петното на Балтъ гнила. Дори и тук, по пътеката маркировка все още няма, затова, като по-нови ориентири сред дърветата трябва да се ползват долината на река Гюб дере /Боклукчив дол, т.е. залесен с дребна растителност/, оставаща вляво и билото на рида Игановска поляна, което се пада вдясно. Въпреки, че е без маркировка, в началото си пътеката е широка и се следва лесно, като по нея се достига след няколко минути до долният край на споменатата на няколко пъти Бяла глина. Местността се пресича бързо по опороено дере с яркобял цвят на почвата, като над края му се влиза отново в гората. 15 мин. след началото на изкачването се достига до западният ръб на рида Игановска поляна, надвесен над долината на Гюб дере /45 мин. след началото/. На това място пътеката се раздвоява, като едва тук се появява и първата лентова маркировка по маршрута. От разклона е все едно накъде ще се върви, защото по-нагоре двата края на пътеката се събират отново и продължават заедно на север. 15 мин. по-нагоре се достига до открита и равна погледна площадка с панорамни гледки назад към с. Иганово и равното поле край него /60 мин. общо/. След площадката пътеката се насочва по диагонал от запад на изток, преминава постепенно в средата на рида и продължава стръмно нагоре по билото му, извивайки на къси серпентини. Малко под местността Игановска поляна се подминава разклон с интересен черен път, който е отдавна изоставен и се е позатлачил с растителност. Вероятно това е точно този стар римски път, за който в селото се твърди, че някога е съществувал и че е бил охраняван, също както и Друма, от крепостите Долното кале и Горното кале. Стръмното изкачване по пътеката продължава и над разклона с пътя, като 30 мин. след панорамната площадка се пресичат камъните в местността Демир капия и се излиза в долния край на продълговатата Игановска поляна /90 мин/.

   Типично старопланинската Игановска поляна безспорно е най-красивото място по маршрута. Местността е обградена с вековни букови гори, обсипана е в долната си част с ниски групи изсветлели скали, а от главното било, извиващо над горната й част, се спускат към нея дълги и отвесни скални венци. Вляво бучат няколко потока, даващи по-долу началото на р. Гюб дере, а в дълбоката долина вдясно бликат водите на р. Кюф дере, зад която се виждат изключително интересни отвесни скали /вероятно местността Каменните колиби/. Върхът на красотата е извисяващото се в средата на поляната голямо самотно дърво, край което извива и старият римски път. В южния край на поляната Игановската пътека променя посоката си, като заобикаля голата местност от изток, следвайки границата с гората. Тук маркировката е рядка и недостатъчна, като е поставена едва на няколко места по протежение на цялата поляна и трябва дълго да се търси. Друг сигурен ориентир в местността е оборудваната за спане тенекиена кошара, която се намира също в централната част на поляната и при нужда може да се ползва за подслон. 

  Пътеката заобикаля Игановската поляна за около 20 мин. от изток, извива в горният й североизточен край над изворчето Димджата и следвайки горския пояс извежда до нейния горен северозападен край /110 мин./. Тук отново се влиза в гората, като този път мястото е много добре маркирано. Сред дърветата посоката на движение се променя отново, като първоначално пътеката тръгва водоравно на северозапад. Малко след влизането в гората се достига до нов важен разклон, при който от широката маркираната пътека /широка е, защото вероятно ползва трасето на римския път/ се отделя тясно разклонение, водещо на североизток към близкото главно било на планината и към най-високият връх в района - връх Гердектепе /1713 м./. От разклона се продължава по основния маркиран край на пътека на северозапад, като напред се пресичат водоравно, последователно и за продължителен период от време 5-6 тесни долчинки, даващи началото на р. Гюб дере. В този участък пътеката е неподдържана и е започнала да се затлачва с растителност, което налага местността тук да се пресича с повишено внимание. В гората пътеката и маркировката личат добре и се следват лесно, но при излизане на покритите само с високи треви дерета често се губят и трябва дълго да се търсят. След тази по-трудна за ориентация местност пътеката се качва на стоящият от запад рид Малката поляна, продължава по него с лек наклон нагоре и 50 мин. след Игановската поляна достига до върха на планината /160 мин./. На главното било пътеката извежда до представляваща плитка седловина местност Гьоловете, разположена на запад от безименния връх Кота 1584. На това място Игановската пътека се влива в основната билна туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, чиято маркировка е поставена в този участък по трасето на нов и широк черен път. Оттук по пътеката КЕ може да се слезе за около 30 мин. на запад до голямата х. Дерменка /190 мин./, а за същото време може да се изкачи в обратната източна посока и най-високият връх в околността - вр. Гердектепе. Частта от пътеката КЕ, водеща от Гьоловете на запад към х. Дерменка и на изток към вр. Гердектепе ще бъде подробно обяснена в маршрут 18.5. 

 

05

От село Иганово към Стара планина. Виждат се рида Игановска поляна и местността Бялата глина. 

 

08

От панорамната площадка назад към с. Иганово

 

12

От долния край на Игановската поляна към главното било на планината

 

18

 Ламаринената колиба в средата на Игановската поляна

 

22

От горния край на Игановската поляна назад

 

62

Игановската поляна, снимана от изток

 

30

От главното било на юг към Игановската поляна и с. Иганово   

 

25

Разклонът между Игановската пътека и пътеката КЕ в местността Гьоловете

 

3

 Хижа Дерменка

 

2014-02-01 165847

Профил на маршрута

 

Прочетена 4994 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм