17.1. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-рид Каваклията-х. Мъка-вр. Жални

Оценете
(0 гласа)

17.1. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-рид Каваклията-х. Мъка-вр. Жални - качване

Денивелация - 1000 м., време на движение - 4.00-4.30 часа, разстояние - 11.5 км.

Маркировка: от Кърнарско ханче до х. Мъка - бяло-синьо-бяло и ЗКМ, от х. Мъка до вр. Жални - бяло-червено-бяло и ЗКМ

 

2014-01-31 221611

Изтегли: GPS-трак

 

Село Кърнаре /Каранлар/

    Село Кърнаре е застроено в северозападния край на равната и плодородна Стрямска котловина, на около 2-3 км. на юг от подножието на Стара планина. Най-старото населено място в района на днешното Кърнаре било разположено от двете страни на главния подбалкански път Друма в близката до Балкана местност Чушмечер /Чешма на поляна/. В древността точно там Друмът се кръстосвал с другият важен път, който също преминава през землището на селото - Троянския проход /Проход Троян-Кърнаре, Беклемето/. Относно произхода и значението на наименованието Кърнаре съществуват няколко теории, като част от тях съвсем естествено свързват населеното място с главните пътища, преминаващи покрай него. Според първата теория, името Кърнаре идва от турската дума кър /поле/, т.е. в превод на български селото би трябвало да се нарича Полето. Теорията кореспондира с днешното местоположение на Кърнаре, което се намира насред равнината, но пък изобщо не се връзва с мястото на старото селище, застроено в самото подножие на планината. Според втората теория, топонимът Кърнаре произлиза от съчетанието на думите кър /поле/ и нар /вид дървено легло/ и означава Легло в полето, т.е. хан. Тази теория свързва селото както с равнината, така и с главните пътища, преминаващите в близост до него, и така, като че ли, се доближава най-силно до истината, още повече, че в далечното минало по-голямата част от селищата под планината възникнали именно като ханища край най-важните разклонения на глания път Друма. Трета теория свързва наименованието Кърнаре с турското кърдисвам /коля, заколвам/, като това име уж било дадено на селището, заради кърдисването /изколването/ на жителите му при превземането на България от турците. Това предположение се доближава по-плътно до смисъла на думата, но за такива драматични събития в близките околности на селото липсват каквито и да било сведения. Според повечето историци, селищата в северозападната част на Карловската котловина били унищожени дори още преди турците изобщо да са стъпили на Балканския полуостров. И най-накрая, четвърта теория, подкрепяна от някои от по-старите ни историци, извежда името Кърнаре от съществувалия уж в близост до него и известен от средновековната ни история град Крън. Независимо от произхода и значението на името му, обаче, основната функция на селището в по-далечното минало била да обслужна пътниците, преминаващи през него по двата главни пътя - Друма и Троянския проход.

   През Античността пътят Друма следвал неотклонно подножието на планината, като край него непрекъснато възниквали и изчезвали по-големи или пък по-малки селища. Това важало особено силно за Карловската котловина, в която селата били разположени предимно в нейните най-крайни южни и северни предели. Преди години многобройните останки от селища в подножието на Стара планина дали основание на някои историци да твърдят, че в древността под Балкана съществували не няколко отделни населени места, а един огромен по размери град, разположен на голямо разстояние покрай стария подбалкански път Друма. През турското робство местните мюсюлмани изглежда мислели същото, тъй като наричали руините под планината с общото име Узун кабаса /Дългият град/. В годините на Студената война в подножието на Балкана на североизток от Кърнарев намиращите се при устието на река Екче дере /Ибче дере/ местности Йени кория /Новата гора/ и Узун келеме /Дългото поле/, бил изграден огромен военен завод. При строежа му били разкрити основите на голяма византийска базилика със следи от селище край нея, известни на науката още от 1910 г., когато там били извършени частични археологически разкопки. Следите от това старо селище, заедно с останките в местността Чушмечер, като че ли потвърдили теорията за съществуването на голям и дълъг град покрай цялото подножие на планината. Някои историци дори били склонни да смесват добре изследваните руини на римската пътна станция Суб радицес /намиращи се в близост до съседното село Христо Даново/ с останките на североизток от Кърнаре, предполагайки, че между тях може да има свързаност и приемственост. Византийските автори Кантакузин и Пахимер, обаче, описват две съвършено различни укрепени селища в тази част на Карловската котловина, опровергавайки теорията за дългия град Узун кабаса и определяйки старото Кърнаре като напълно самостоятелно населено място. Руините от многобройни селища в подножието на планината се свързват съвсем естествено с главния подбалкански път Друма, който продължил да се използва интензивно и през периода на турското робство. По онова време пътят бил известен като Керван йолу /Пътят на керваните/, като следи от него път личат и днес на север от Кърнаре, в близост до разположената при устието на река Орман дере /Горски дол/ скалиста местност Кайлъка. След Освобождението пътят Друма /Керван йолу/ бил изоставен, но отделни негови части продължили да се ползват чак до 40-те години на 20-и в., главно от контрабандисти, пренасящи нелегално тютюн от Беломорието към Северна България по слабо охранявания тогава Троянски проход.

    Според повечето автори, дългият град Узун кабаса /ако изобщо е съществувал/, както и останалите селища в тази част на Карловската котловина, били напълно унищожени малко преди идването на турците на Балканите, вероятно по време на някоя от безкрайните войни между България и Византия. Още тогава тази част на котловината останала безлюдна, което опровергава теорията за кърдисването на местните жители от новите турски завоеватели. Макар, старото Кърнаре да било голямо по площ и да било разположено в близост до кръстовището на двата важни пътя, в землището му не се запазили видими следи от дълбока древност, освен в три по-високи тракийски могили, в които през 20-и в. били открити няколко питоса /големи глинени съдове за съхранение на храни и вино/. След намирането им питосите били извадени от могилите и подредени за украса в центъра на селото, откъдето постепенно и тихомълком изчезнали. В Кърнаре е разпространена легенда, че при унищожаването на Узун кабаса, в близките му околности били запазени само две по-големи църквипървата била вече споменатата византийска базилика при устието на р. Екче дере, а втората се намирала на левия бряг на другата по-пълноводна местна река - Джофара /Джафар дере, от турската дума джофар - цветето грамофонче, наричано още и утринна слава/. И двете църкви, обаче, били разрушени при завладяването на България от турците, така че от древността в района на Кърнаре не останали никакви старини /освен части от кръстосващите се тук два древни пътя - Друма и Троянския проход/. Според същото запазено в Кърнаре предание, при разрушаването на византийската базилика монасите й побягнали по рида Коджа кая /Голямата скала/ към билото на Балкана, заровили манастирските съкровища някъде под скалите на връх Коджа кая /1006 м./ и се заселили на пусто място от северната страна на планината. Години по-късно на същото място, на което се настанили кърнарските монаси, бил издигнат Троянският манастир. Въпреки разрушаването на византийската базилика, споменът за нейното съществуване се запазил в името на местността на запад от руините й, която и до днес се нарича Манастирят. 

    В началото на турското робство новите власти започнали умишлено да настаняват в запустелите земи край старото Кърнаре само мюсюлмански заселници, като това се правело както с цел да опазят по-добре южните подстъпи на Троянския проход, така и с цел да бъде променен етническия облик на котловината. Първоначално колонистите уседнали край руините на старото селище в местността Узун келеме, която се намирала в непосредствена близост до подножието на планината и до главния път Друма. Скоро, обаче, се наложило да се преместят на юг към полето, тъй като и трасето на стария път също било изместено в тази посока. Предполага се, че това станало заради разбойници, които също се настанили в гористата местност в полите на Балкана и оттам започвали да нападат и безпокоят местните селяни и пътниците, преминаващи по Друма. Новият главен път, трасиран на юг от планинатабил наречен от местните Катърла йолу /Пътят на катърите/, като следи от него са запазени и днес, но под името Кооперативен път. След изграждането на новия път местните селяни се преместили от Узун келеме на юг към трасето му, като се настанили в равната и гола полска местност Аш алан /Долната поляна/. Така те пак били в максимална близост до подбалканския път Друма, но вече се намирали и до старото трасе на Троянския проход, който след излизането си от планината продължавал покрай река Стряма на югоизток към днешното село Михилци. Освен от Катърла йолу, в местността Аш алан доскоро личали следи и от този по-стар път. Новото място на селището, обаче, било отново неудачно избрано. От близките части на Стара планина към полето при Кърнаре се спускат няколко реки, като две от тях - Орман дере и Арпаджик дере /Луков дол/, нямат корита. Поради тази причина, новото селище в месността Аш алан редовно било наводнявано, което наложило къщите му да се изместят повторно, този път на северозапад, и да заемат сегашното си място.

    Третото поред ново селище в околността било заселено само с мюсюлмани. В него били изградени джамия и хамам /баня/, която ползвала минералната вода, извираща навремето в близката до селото местност Азлъка /Падината/. Джамията и минералната баня били издигнати в близост до мястото, при което новото трасе на Друма и Троянския проход се кръстосвали, затова край тях скоро започнали да се появяват ханове и кафенета и така за кратко време се оформило съвсем ново и доста голямо за времето си селище. Първите писмени сведения за него се намират в Джелепкешанския регистър от 1576 г., в който селото се споменава под името Каранлар. Освен джамията, банята и многобройните ханове и кафенета, в близост до Кърнаре бил нарочно построен и един много голям и важен в миналото хан, който се намирал на северозапад от селото, при старата отбивка на Троянския проход от подбалканския път. По-късно, заради постоянните нападения и грабежи на преминаващи по Друма и Троянския проход кърджалии и други разбойници, се наложило кърнарският хан да се премести малко по на изток в близост до р. Джофара, където е и сега. Във връзка с това преместване от селото бил прокаран допълнителен път на север, който водел специално към новия хан. Така отбивката на Троянския проход от подбалканския път не била вече по средата между с. Кърнаре и с. Христо Даново /както в древността/, а в близост до новия хан. В миналото много важна за селището била и течащата в близост до него р. Джофара. До изграждане на каптажите по нея през 1967 г. дебитът й бил много по-голям от днешния, затова край водите й били изградени няколко големи воденици. Хората подредили край плодородната долина на реката и своите овошни и зеленчукови градини, а близо до ханчето в коритото й били построени и рибарници. По-късно на мястото, при което реката излизала от планината, водите й били уловени в специално изградената за напояване вада Артът, която се спускала на юг покрай самото ханче и водела към плодородното поле в близост до Кърнаре. В наши дни при излизането си на полето р. Джофара вече пресъхва, затова долната й част, разположена на юг от селото, се нарича от местните Куру дере /Сух дол/.

   След края на римското владичество Троянският проход бил изоставен за дълъг период от време и изобщо не се поддържал. Завинаги изчезнало и старото селище край римската пътна станция Суб радицес, което се намирало в местността Сарая в близост до днешното с. Христо Даново. Ползвал се само подбалканският път Друма, като местността край с. Христо Даново останала напълно пуста чак до края на турското робство. През 18-и и началото на 19-и в. в района на Карловската котловина пламнали няколко чумни епидемии. Като благодарност за спасението си от чумата, мюсюлманите от близките села издигнали над днешното с. Христо Даново текке /малък мюсюлмански манастир/. Под текето постепенно се заселили последователи на живеещите в него дервиши и така край старата отбивка на Троянския проход отново възникнало селище. Заради него, както и заради всеобщият подем в развитието на занаятите и търговията в европейските части на Османската империя, към края на турското робство Троянският проход отново започнал да се ползва. Това увеличило пътникопотока през Кърнаре и превърнало селището във важен транспортен възел. И до днес двете главни улици населото носят имената Карловска и Троянска, по имената на градовете, към които се насочват пътищата, преминаващи през населеното място. Специално за пътниците, ползващи Троянския проход, придобило голямо значение и намиращото се в подножието на планината Кърнарско ханче. В края на турското робство в него се срещнали пътуващите по Троянския проход Иван Вазов и Васил Левски. Писателят бил силно впечатлен от хана и дори го описал подробно в романа си „Под игото“. Ханчето просъществувало в стария си вид до 1947 г., когато било съборено при разширението на Троянския път. През 1989 г. сградата му била възстановена от наследниците на последния му собственик Петър Сърбинов, като в негова чест то било прекръстено на Дедопенев хан. В края на робсвото, заедно с увеличения трафик по пътищата, в околностите на Кърнаре се появили и изчезналите по-рано оттук разбойници, най-известният сред които бил роденият в близкото село Розино турчин Пехливан Поряз Имам. Във връзка с тогавашните нападения в Кърнаре и до днес се разказват безброй легенди за огромни съкровища, заровени от разбойниците в труднодостъпните горни части от лабиринта на р. Джофара. Западните склонове над долината на реката са заети от отвесните Червени скали, като, според легендата, в тях разбойниците издълбали специална пещера, наречена Хайдушката дупка. Преданието гласи, че там те не само криели ограбени от пътниците в прохода ценности, но имали дори и монетарница, в която уж сечали свои собствени пари.  

   В древността Троянският проход бил един от главните пътища в Централна Стара планина, по които се преминавало от Южна в Северна България. През по-голямата част от турското робство, обаче, проходът изобщо не се ползвал. Според турците, той имал слабо търговско и военно значение, а освен това, бил смятан и за непроходим през зимата. Това е и причината през тази епохакрай трасето наТроянския път да бъдат построени само няколко по-малки укрепления за неговото наблюдение и охрана. Освен на билото на планината, част от тези по-малки укрепления били разположени и от двете страни на р. Джофара, на теметата на върхове, носещи красноречиви имена - връх Курт хисар /Вълча крепост//1626 м./ и връх Табиите /Укрепленията//1551 м./. По време на Освободителната война турците осъзнали грешката си и настанили за отбраната на прохода в Кърнаре и в близката околност общо около 7000 войници и башибозуци. Наред с многобройната войска, край селото били изградени и няколко мощни землени укрепления с фронт на север, но вече било твърде късно. След фронтална атака на отрядът на ген. Карцов намиращата се на билото на прохода крепостта Курт хисар била превзета и руската армия се спуснала към Кърнаре. Тогава, заедно с отстъпващата османска армия, селото било напуснато и от по-голямата част от живеещите в него турци, като на тяхното място след Освобождението се настанили български преселници от Клисура, Копривщица, Сопот и троянските села. Освен нов етнически облик, след Освобождението в селото настъпили и други важни промени. При едно земетресение минералната вода в местността Азмака изчезнала, а с нея си заминала и старата турска баня. Джамия в селото продължила да се ползва чак до 1910 г., когато и последните турци напуснали Кърнаре. Тогава сградата й била преустроена в църква, която пък била нарочно разрушена през 1949 г. В периода 1931-47 г. над Кърнаре било прокопано най-новото трасе на Троянския проход, което се ползва и днес. Основната част от работата била извършена от гръцки военнопленниците по време на Втората световна война, като 11 от тях загинали по южните склонове на Балкана. В наши дни, въпреки постоянните премествания на Кърнаре и на трасетата на двата главни пътя, в крайна сметка те пак си остават неразривно свързани помежду си, като Троянският проход се отделя от Друма точно в самия център на селото. 

    Днес основните туристически маршрути от с. Кърнаре към Стара планина са тези по долината на р. Джофара, както и по двете странични разклонения - Галибега и Каваклията, които се отделят от основния рид Дебели дял, спускащ се към селото откъм главното било на планина. На много места старото римско трасе на Троянския проход е все още добре запазено и поне в горната си част може също да се ползва за туризъм. Римският път, както и разположената в горната му част крепост Курт хисар, представляват интересна туристическа атракция, като покрай тях от билото на планината до разположения на юг до връх Сиврията /Острец//1522 м./ е изградена нова екопътека, добре маркирана с рядка колова и лентова маркировки. Пътеките по долината на р. Джофара и рида Каваклия също са добре маркирани, като по тях може да се предприемат интересни преходи към билото на планината и двете местни хижи Мъка и Дерменка. Хижа Мъка била изградена с голям труд и много мъка от местните кърнарци в периода 1965-1980 г. в местността Салчов егрек. Първоначално строежът на сградата започнал на площадка до мястото, където днес е чешмата на хижата, като по-късно бил преместен малко по на юг. Заради неимоверните усилия при строежа, местните дали на хижата съвсем правилното като за нея име Мъка. Мъчнотиите покрай сградата й били свързани не само с нейното изглаждане, но и с нейното узаконяване. Хижата и днес се водивсе още незаконна, а гледана отдалеч, сградата й изглежда като напълно изоставена. Освен по гореизброените маршрути, от с. Кърнаре към билото на Стара планина могат да се предприемат изкачвания и в североизточна посока, по няколко все още съществуващи стари пътеки, следващи билата на ридовете Чилимлия /Минзухарената поляна/Кючук кая /Малката скала/ и Коджа кая /Голямата скала/, като и долината на р. Екче дере.  

    17.1. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-рид Каваклията-х. Мъка-вр. Жални - качване

   Село Кърнаре е разположено насред полето, затова като по-удобен изходен пункт към Стара планина се явява намиращият се в самото подножие на Балкана Дедопенев хан /Кърнарското ханче/. От билото на планината към ханчето се спуска ридът Дебели дял, който се разклонява в долната си част на два по-къси странични рида - Галибега и Каваклията. От ханчето пък в посока към планината водят четири пътеки, като две от тях са маркирани. Първата се насочва от Дедопенев хан на северозапад към долината на р. Джофара и е подробно описана в маршрут 17.3. Втората маркирана пътека води от Кърнарското ханче на изтоккъм долната част на тънкият и къс страничен рид Каваклията. По тази втора маркирана пътека първоначално се пресича шосето на Троянския проход, като от другата му страна се влиза в рядка и смесена широколистна гора. При първите дървета се стъпва на черен път, покрай който се появяват внезапно нова и гъста лентова маркировка в синьо-бели цветове, както и множество туристически табелки. По-нагоре по маршрута, по най-високите открити части на рида Каваклияталентовата маркировка по пътеката е дублирана и със зимна колова маркировка /ЗКМ/. Веднага след навлизането в гората черният път пресича споменатата по-горе вада Артът, по която в миналото прекарвали вода за напояване от р. Джофара към ширналото се на юг равно кърнарско поле. За съжаление, интересната средновековна вада е отдавна изоставена и днес по дъното й са поникнали множество дървета. След пресичането на Артът се продължава по черния път на изток, като се следва границата между оставащата вляво гора Ормана и простиращата се вдясно вилна зона Чершака. Равната местност, през която се върви, се нарича Керес тепе /Черешово възвишение/, като тук черния път наистина е качен на някакъв продълговат насип, издигащ се на няколко метра над околността. Този насип всъщност е отдавна изоставеното трасе на стария трако-римски подбалкански път Друма, покрито днес на много места с гъсти тръни и високи дървета. В този участък останалият от стария път насип е все още много добре запазен и води по права линия на изток. По него черният път излиза няколко минути след влизането в гората на поляната Кайлъкав източният край на която се пресича река Орман дере /Горски дол/.

  20 мин. след началото при Кърнарското ханче се достига до кръстопът, след който пътят извежда пред разположената под огромен орех чешма Бекледже бунар /кладенец Чакалото/. Чешмата се нарича така, защото тук в миналото си правели среща местните овчари, пасящи стадата си в близката околност. Кой знае защо, някои наричат тази чешма още и Рошавият кладенец. На североизток от нея се намира заобиколената с гори продълговата поляна Ормана /Горската поляна/, по която е поставена първата по маршрута зимна колова маркировка. При Бекледже бунар черния път се напуска и по широка пътека се продължава покрай коловете на зимната маркировка през поляната Ормана водоравно на североизток. Тук вдясно от пътеката остава местността Козлукът /Орехите/, в която се виждат няколко огромни и все още неотсечени от хората вековни орехови дървета. Поляната Ормана се пресича за няколко минути, като в северния й край се достига до самото подножие на планината. Тук пътеката влиза в гъстата гора и веднага започва дълго и еднообразно да се изкачва през нея на северозапад, извивайки по най-долната по-широка част на рида Каваклията. Понеже се насочвала към билото на планината, в миналото пътеката била наричана от местните по турски Йол даа /Планински път/, а днес името й е побългарено на Каваклийският път, заради пресичането на едноименния рид. По-нагоре в гората се описват две по-дълги серпентини, като 30 мин. след полето се достига до западния ръб на рида, надвесен над плитката долина на р. Орман дере /50 мин. след началото/. Тук пътеката завива отново на североизток, като 20 мин. по-късно се изкачва до източния ръб на рида, надвесен този път над долината на съседната р. Арпаджик дере /70 мин общо/. Денивелацията от полето до това място е 450 м. 

      В източният край на рида пътеката пресича р. Арпаджик дере и почти веднага след нея излиза над горския пояс в сравнително равната местност Почивалото. Това е по-плоска, тясна, гола и скалиста местност от билото на Каваклията, която по формата си наподобява на седло и служи като връзка между по-широките горна и долна части на рида. След стръмното изкачване от полето дотук, пресичането на равната и интересна като панорама местност Почивалото изглежда наистина като почивка. При Почивалото пътеката завива отново на северозапад и след още 15 мин. достига за втори път до зимна колова маркировка при обширните пасища на местността Долната поляна /85 мин./. Тази местност се намира в подножието на голия връх Йосев говедарник /Йосовият говедарник//1308 м./, като от поляните й към темето му водят две пътеки. Първата от тях е зимна и е добре очертана с коловете на ЗКМ, следващи билото на рида по права линия в северна посока. Втората пътека е лятна и изкачва склона към върха на зиг-заг, като извива по няколко по-къси серпентини. Изкачването от Почивалото до Йосев говедарник е най-стръмната част от маршрута, като тук на кратко разстояние трябва да се преодолеят около стотина метра височина. В зависимост от сезона и от наличието на сняг се избира някоя от двете пътеки, като по нея, 15 мин. след началото на стръмното изкачване, се достига до темето на върха и облия му купол се заобикаля водоравно от запад през едноименната гола местност Йосев говедарник /100 мин./. Тук вляво от върха остава още една гола и обширна местност, която се нарича Горната поляна и в която се намират изворите на р. Орман дере. 

      Над върха пътеката достига до информационна табела, от която се открива сякаш безкрайна панорама във всички посоки. Най-запомнящите се гледки оттук са на северозапад, към покритата с причудливи скали долина на р. Джофара и острият вр. Сиврията /Острец/, издигащ се от другата й страна. При табелата стръмното изкачване по маршрута завършва, като от това място се продължава със съвсем лек наклон на север, към изпречващата се натам пред погледа борова гора Късият чамлък. Малко преди да се влезе в нея се подминава ниска група скали, при които към основната маркирана пътека, извиваща по рида Каваклия, се влива странична немаркирана пътека, идваща откъм разположения на югозапад рид Галибега. От този разклон до х. Мъка се върви през Късият чамлък още около 30 мин., като при това се изкачват и стотина метра височина /130 мин./. Хижа Мъка е построена в красивата местност Салчов егрек /Салчова кошара/, разположена малко под главното било на планината. От намиращото се в непосредствена близост до сградата едноименното връхче Салчов егрек /1470 м./ се открива невероятна панорама към изпълнената със скални венци долина на р. Джофара, като точно под краката остава един от най-големите от тях - Иллек кая /Жълъдовата скала/На север от този венец се вижда и пропастната долина на река Мандра дере, която също е изпълнена с невъобразими по формата си скали и скални венци. От х. Мъка към главното било на планината се продължава почти без наклон на североизток, като след 15 мин. се излиза на него при обширната, плоска и гола седловина Бахчиите /145 мин./. Цялата местност на огромно разстояние оттук във всички посокие гола и покрита само с треви, плоски скали и ниски хвойни. При седловината се достига до основната старопланинска туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, която точно тук се раздвоява на лятна и зимна. На север към заслон Орлово гнездо зимният вариант на пътеката КЕ следва неотклонно тънкото, голо и криво било на планината ,като от лявата му страна остава долината на р. Джофараа от дясно - тази на Сухата река. При липса на сняг билото се заобикаля по широк и равен черен път от източната му страна.

    От седловина седловина Бахчиите към Орлово гнездо на север първоначално трябва да се преодолеят няколко ниски връхчета, носещи сборното име Табиите. То е свързано с времената отпреди Освободителната война, когато по облите конуси на върховете била построена за отбрана на Троянския проход голяма турска табия /крепост/ с размери 130 на 90 м. Укреплението било с фронт на запад, към разположената от другата страна р. Джофара втора отбранителна крепост на вр. Курт хисар. По пътеката през теметата на върховете, или пък по черния път от източната им страна, разстоянието от седловина Бахчиите до заслон Орлово гнездо се изминава за около 45 мин. /190 мин./. Заслонът е разположен на втора равна и гола седловина, заобиколена от две ниски скалисти връхчета - Картал кая /Орлова скала//1588 м./ от югоизток и Картал тепе /Орлово възвишение//1611 м./ от северозапад. Заради еднотипните им имена, някои наричат върховете с общото име Карталите. От заслона към края на маршрута при връх Жални /1652 м./ се продължава през местност Ораната нива на северозапад, като се следват маркировката на пътеката КЕ, гребена на планината и трасирания по него широк черен път. Напред билото и пътя постепенно завиват на север и се насочват към най-високия връх в района - връх Картала /Орела//1705 м./. Тук частта от Балкана, заключена между местността Ораната нива и споменатия връх, се нарича Дългата рътлина, макар тя да не е самостоятелен рид, а част от главното било на планината. При изкачването по Дългата рътлина към вр. Картала се открива отново забележителна панорама, този път към разположения от лявата западна страна дълбок Кобилин дол - един от началните притоци на р. Джофара, както и надясно към Сухата река, в която се виждат сградите на Северняшкия овчарник. Над Ораната нива по билото на планината се преодоляват плавно още около 100 м. височина, като след 30 мин. се достига до вр. Картала /220 мин./. Макар, че е най-високият връх в тази част на планината, на повечето карти Картала изобщо не е отбелязан нито като име, нито дори като кота. Оттук за няколко минути се слиза в северна посока до възловия връх Лепенят /1696 м./, при който от главното било на планината се отделят няколко важни странични рида /225 мин./. На север от темето му се спуска по-късият рид Жални дял - вододел между реките Жална и Кнежа. На изток пък се отделя огромен по размери и много дълъг като разстояние безименен рид, разделящ водосборите на реките Бели Осъм и Черни Осъм. Оттук следва кратко, леко и приятно слизане по затревен терен към седловина Деримагаре, разположена между билните върхове Лепенят и Жални /235 мин./. В миналото Троянският проход пръхвърлял главното било на Балкана точно през нея, тъй като това било най-прякото и сигурно място за пресичане на планината. От бившият превал на прохода се продължава плавно с изкаване по билото на запад, като след няколко минути се достига до слабоизразения над околността, открит и много панорамен вр. Жални /240 мин./. Името на върха е свързано с интересна легенда за Крали Марко, който уж оплаквал тук сестра си Мара, отведената от турците към Цариград. Местността край върха е гола и затова и кръстопътна, като от вр. Жални може да се продължи във всички посоки към другите части на планината. 

 

01

 Кърнарското ханче и маршрутите, които започват от него

 2

 Чешмата Бекледже бунар

 

02

 От местността Долната поляна назад към Почивалото 

 

16

 От билото на рида Каваклията към Долната поляна на юг

 

5

 Местността Късият чамлък

 

14

 От Късият Чамлък към долината на река Джафар дере

 

32

 Хижа Мъка

 

37

 Главното било от седловина Бахчиите на север към връхчетата Табиите

 

9

 Заслон Орлово гнездо

 

63

 Главното било с Дългата рътлина, Ораната нива и заслон Орлово гнездо 

 

80

 Главното било с върховете Картала и Лепенят

 

56

 От вр. Куртхисар към вр. Жални

 

2014-01-31 221637

 Профил на маршрута

Прочетена 891 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм