17.2. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-вр. Курт хисар-вр. Жални

Оценете
(0 гласа)

17.2. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-вр. Курт хисар-вр. Жални - слизане

Денивелация - 1000 м., време на движение - 3.30-4.00 часа, разстояние - 8.2 км.

Немаркиран

 

2014-01-31 220014

Изтегли: GPS-трак

    

Троянски проход

   Маршрутът от връх Жални /1652 м./ до село Кърнаре следва в по-голямата си част античното трасе на древния трако-римски път Виа Траяна /Път на Траян/, спускащ се от върха на планина на юг към Карловското поле по билото на дълъг, безименен и почти гол рид. Виа Траяна, или както се нарича днес Троянски проход /проход Троян-Кърнаре, Беклемето/, е старопланинската част на древния път Ескус-Филипопол, свързвал в миналото областите Мизия и Тракия, главните им градове и основните пътища, преминаващи през тях - Дунавският път и Диагоналният път. В периодът на римското владичество Виа Траяна, както и разположеният на изток от него проход Верейски друм /Големият друм/, били двата най-важни пътя, пресичащи централните части на Стара планина и свързващи новосъздадените провинции Мизия и Тракия. Сегашното най-ново трасе на Троянския проход е с дължина 40.8 км. и е част от шосе, носещо наименованието Второкласен републикански път II-35. Най-интересното за този път е, че пресича главното било на Балкана на височина 1525.5 м., което го превръща в най-високият действащ проход в цяла Стара планина. В България е широко разпространено схващането, че наименованието на Троянския проход, както и това на близкият град Троян и на цялата Троянска планина, произлизат от името на римския император Цезар Марк Улпий Нерва Траян Август /по известен само като Траян Август /Божественият Траян//. Според римският хронист Амиан Марцелин, името на император Траян се лепяло като "лишей на стена". Владетелят нямал наследници, затова щедро „разлепил“ из огромната Римска империя две от многобройните си царствени имена - Улпий и Траян. Името Траян например паснало много добре на Троянския проход, който иначе бил построен от съвсем друг римски император - Нерон. Топонимите с корен Траян/Троян като Траянов път, Траянови врата, Траянов вал, гр. Троян, с. Трояново и т.н. са разпространени из цялата страна. В древността пътят между София и Пловдив също бил наричан Виа Траяна. И докато императорското име Траян се прибавяло, кой знае защо, най-вече към местности и пътища, то другото разпространено императорско име - Улпий, се „лепяло“ предимно към наименованията на градове. Град София бил Улпия Сердика, гр. Кюстендил - Улпия Пауталия, гр. Златица - Улпия Ауреус и т.н., за да се достигне най-после и до гр. Стара Загора, който бил наричан в миналото едновременно и с двете най-разпространени императорски имена - Улпия Траяна.

   Според днешните езиковеди, широко използваният из цяла България топоним Троян/Траян не произлиза от личното име на римския император Улпий Траян, а от името на славянския бог на зимата Троян. В представите на древните славяни бог Троян бил триглаво божество, откъдето дошло и тройното му име. В някои източници бог Троян е наречен направо Триглав, което пък е сегашното наименование на голям планински масив, разположен в същите централни части на Стара планина, през които преминава и Троянския проход. Според проф. Тодор Балкански, наименованието Троян/Траян би трябвало да означава студен, снежен, мразовит. Подобни имена, като Студен, или пък като Снежен например, наистина биха подхождали най-вече на Троянския проход, който в по-горните си части е напълно гол и директно изложен на въздействието на зимните природни стихии. В миналото, главно заради големите студове и снегове по билото на Балкана, проходът бил смятан от всички за непроходим при зимни условия. Дори и днес, при съвременните техники за чистене на сняг по пътищата, Троянският проход пак се затваря за през целия зимен период, като това става по много оригинален начин. В края на есента от двете му страни се изсипват направо на асфалта няколко големи самосвала с пръст и в образувалата се купчина се забива табела с надпис "Проходът е затворен". В началото на пролетта процедурата се повтаря в обратен ред, като така пътят може отново да бъде ползван. Студовете и снеговете в горните части на Троянския проход са свързани и с една голяма трагедия, разиграла се в тях към края на византийското владичество. По онова време византийският пълководец Коментиолус се завръщал от успешна война с варварите, които успял да прогони на север от р. Дунав. Поради липсата на карти в тогавашната Византия, пълководецът действал донякъде слепешката, доверявайки се за продължениято на пътя към Константинопол единствено на разказите на хората от по-близките селища. Така в началото на зимата натоварените с богата плячка войски на Коментиолус се озовали в района на днешния гр. Троян. Тук обаче обяснили на пълководеца, че не може да продължи напред, тъй като при сняг Троянският път е непроходим. Коментиолус се оказал, разбира се, много упорит, не послушал съвета на местните и като взел със себе си няколко от най-опитните планински водачи продължил нагоре към билото на планината. Според запазената и до днес в гр. Троян легенда, при тогавашното пресичането на Балкана от византийската армия се спасили само малцина, като някъде из дълбоките преспи на Виа Траяна загинал и самият Коментиолус.

    За Троянския проход се предполага, че е най-старият и пряк път през Централна Стара планина, който, освен това, е прокаран и през изключително сложен и тежък за строителство терен. Трудно е да се каже кога и от кого е създадено най-старото трасе на Троянския път, но от историята се знае, че то било известно и интензивно използвано още по времето на траките. В онази епоха по прохода пренасяли сол от Карпатите към Одриската държава в Тракия, откъдето дошло и тогавашното му име - Солната пътека. Освен обикновена сол, по Троянския път превозвали и всякакви други луксозни стоки, като например кехлибар от Балтийско море, откъдето пък идва и другото наименование на прохода - Кехлибарената пътека. Според Константин Иречек, през 4-и в. пр.н.е по пътя преминал и самият Александър Македонски при похода си срещу живеещото от северната страна на Балкана тракийско племе трибали. След превземането на днешните български земи римляните покрили старото трасе на пътя с калдъръм и в рамките на Стара планина разположили по него три основни пътни станции. В южното подножие на планината била построена пътната станция Суб радицес /Под планината/, чиито останки се намират в местността Сарай йери /Мястото на двореца/ в източния край на днешното село Христо Даново. В северното подножие на планината била разположена пътната станция Ад радицес /Зад планината/, руините от която са до моста над река Бели Осъм в намиращата се в границите на сегашното село Бели Осъм местност Шамака. Третата пътна станция била изградена малко под билото на планината от неговата северна страна и била наречена Монте Аемо /Планина Хемус/. Основите на тази пътна станция личат и днес в началото на ски-пистата в местността Карцов бук, намираща се в близост до планинското градче Беклемето. Интересното и за трите римски пътни станции е, че при археологически разкопки под тях били открити по-ранни тракийски градежи. Те пък показват, че проходът съществувал още по времето на траките, а дошлите по-късно римляни само се възползвали от по-старото му трасе, покривайки го с калдъръмОстанките от тази древна каменна настилка могат все още да се видят на много места /например в местността Чакърското/ около последното най-ново трасе на планинския проход. Край по-запазените участъци на римския път от северната страна на планината дори са поставени и указателни табелки с надпис „Виа Траяна“, които са превърнали античното трасе на прохода в интересна туристическа атракция. От южната страна на планината древният път също е запазен на много места, най-вече от вр. Жални на север до връх Сиврията /Острец//1522 м./ на юг, като покрай трасето му е изградена и екопътека с поставени по нея лентова и зимна колова маркировки.

   След построяването на каменният римски път покрай него били издигнати множество крепости за наблюдение и охраната. Старанието, с което Виа Траяна била покрита с калдъръм /части от каменната настилка са запазени и днес/, както и изграждането на основни пътни станции и крепости край нея, говорят за голямата важност и първостепенно значение, с което се ползвал пътят по време на цялото римско владичество. Най-силните крепости, издигнати край трасето на Троянския проход, били споменатите вече три големи римски пътни станции. Те не били обикновени ханове за отсядане на пътници, каквито има и днес край всички по важни планински проходи, а яки крепости с дебели до метър и половина стени и с казармени помещения, в които били настанени на постоянен гарнизон голям брой войници. Освен пътните станции, край трасето на прохода били изградени и още няколко по-малки крепости и наблюдателни кули. От южната страна на планината крепостите и кулите били разположени основно в по-високите горни части на прохода. Така например, най-ниско разположената от всички наблюдателни кули се намирала на темето на вр. Сиврията на височина 1522 м., а средната - малко по-високо от нея, в простиращата се на около 1560 м.н.в. местност Влашките мандри. Освен наблюдателна кула, в местността Влашките мандри се забелязват останки и от по-голяма като размери антична сграда с шест помещения, която навремето също обслужвала трафика по Троянския проход. Трета наблюдателна кула била изградена на около стотина метра на юг от връх Курт хисар /Вълча крепост//1626 м./, като някои археолози предполагат, че тя била част от по-голяма правоъгълна крепост. Освен по-старите римски крепости и наблюдателните кули, по време на турското робство за отбраната на прохода от южната му страна били изградени и още две табии /крепости/. Първата от тях се намирала на самия вр. Курт хисар /Вълча крепост//откъдето идва и името на върха/, а втората била разположена точно срещу нея, на отсрещния източен бряг на река Кобилин дол, на теметата на няколко ниски връхчета, носещи и досега сборното наименование Табиите /Укрепленията//1550 м./. 

    От северната страна на планината край старото трасе на пътя били издигнати още две наблюдателни кули на върховете Каменна могила /1162 м./ и Мойняшкото /1083 м./. Освен тях, до пътната станция Монте Аемо била построена и трета наблюдателна кула, а през късната античност до нея била изградена и крепост от типа дема /преградна стена/. Крепостта-дема се намирала в най-тясната част от билото на рида, по който се спускал пътят на север, като така проходът бил напълно преграден. При археологически разкопки в останките на крепостта била открита и порта, през която древните пътниците преминавали само след като си заплатят съответната пътна такса. Заради вратата в стените си, демата била паречена от археолозите крепост Маркови порти. В края на турското робство местните власти осъзнали голямото военно и търговско значение на прохода, подобрили пътя и от двете страни на планината и изградили покрай него няколко беклемета /стражарници/. Освен от охранителите на пътя, сградите им се ползвали за подслон и от пътниците, които постепенно започвали да наричат заради тях и самия проход Беклемето. След Освобождението границата между новообразуваните държави Княжество България и Източна Румелия преминала по билото на Балкана, като в едноименната местност Беклемето от северната страна на планината била изградена митница.

     Днес Троянският проход пресича Централна Стара планина само по едно трасе, но в далечното минало на север от главното й било основният път бил дублиран с още две странични разклонения. Старото трасе на прохода пресичало Балкана не през билната седловина Беклемето /Предела/, както е днес, а малко по на изток от него, през друга равна и гола билна част - седловина Деримагаре. Там в миналото Троянският проход се разделял на три, като основният път продължавал на северозапад със стръмно спускане към днешната местност Беклемето. Първото разклонение на прохода, което се отделяло от основния път при седловина Деримагаре, се насочвало по рида Чучул на североизток към днешния гр. Троян. Разклонението по Чучул също било известно още от времето на траките, защото на едно от най-високите места по билото на рида - връх Чучул /1379 м./, останали от тях до наши дни руините на голямо древно светилище. Както главният пътпокрай който били изградени множество крепости, така и второстепенното разклонение по рида Чучул също било наблюдавано и охранявано от няколко по-малки крепости. Първата от тях била малка землена крепост, която се намирала до самото тракийско светилище на вр. Чучул. Интересното за тази крепост е, че цитаделата й била оградена не с един, а с два преградни вала. Втора крепост била разположена в средната часта на рида Чучул на връх Високата могила /1012 м./, а трета - в най-долната му част на връх Кота 806 /намиращ се над днешния троянски квартал Кнежки лъг/. За интензивният трафик по рида Чучул свидетелства и името на разположения в най-горната му част връх, който се нарича Ханът /1396 м./. 

   Второто разклонение на Троянския проход, което се отделяло от основния път при седловина Деримагаре, се нарича от някои историци и археолози път Прякопите. От Деримагаре пътят Прякопите следвал първоначално главното било на планината в западна посока. Натам пътят достигал до седловина Падалата /падало - място за нощувка и смяна на конете/, където, както показва и името на местността, вероятно имало хан. При тази седловина пътят завивал на север и по билото на дългия рид Сергев дял се спускал към дълбоката долина на р. Бели Осъм. В миналото пътят Прякопите също бил охраняван от няколко крепости. Първата от тях била преградна крепост-дема, изкопана в едноименната местност Прякопите /прякоп - прекопана, изкопана местност/, намираща се в близост до най-високото място на рида Сергев дял - връх Мишата поляна /1291 м./. Край преградната стена археолозите забелязали и основите на няколко сгради, които са все още слабо проучени. Втората крепост, охранявала в миналото пътя Прякопите, се нарича Градът /Калето/ и се намира от северната страна на р. Бели Осъм непосредствено над сградите на днешното с. Бели Осъм. Освен от крепостите по самите ридове Чучул и Сергев дял, двата обходни пътя били наблюдавани и от кулите, разположени на главния път в местностите Беклемето, Каменната могила и Мойняшкото.

    В края на римското владичество Троянският проход бил изоставен и по византийско време, както и през Първата и Втора български държави, се ползвал съвсем слабо. Едва към края на турското робство, заради всеобщото развитиe на занаятите и търговията в европейските части на Османската империя, проходът започвал отново да се ползва. През вековете пътят бил поправян и преместван на няколко пъти, като последното му трасе, ползвано и днес, било окончателно прокопано в периода 1931 -1947 г. По-голямата част от работата по него била извършена по време на Втората световна война от гръцки военнопленници, като 11 от тях загинали от южната страна на планината. В наши дни най-новото трасе на пътя се спуска на юг от главното било на Балкана, като пресича няколко по-къси странични рида и завива в най-долната си част към с. Кърнаре. В древността обаче, старото антично трасе на Троянския проход се спускало на юг по билото само на един рид, който, заради важния път, преминаващ по него, останал без име. Обикновено наименованията на ридоветепо които преминават по-важни проходни пътища, се губят, като така се случило и с хребетът, който се отделя от вр. Жални на юг. Заради пътя, ридът останал без име, като по него се знаят наименованията само на най-изявените му върхове - Курт хисар /Вълча крепост/ и Сиврията /Острец/. В горната си част ридът е ограничен на запад от Сувчарска река /Су чаирско дере/, извираща от пасището Су чар /Водни ливади/ и на изток от р. Кобилин дол, начален приток на най-голямата и пълноводна „кърнарска“ река Джофара. Освен безименният рид, по който се спуска проходът на юг, друго по-характерно за старото трасе на пътя е, че в древността то завивало в своя най-долен край не на югоизток към с. Кърнере /както е сега/, а на югозапад към с. Христо Даново.

17.2. с. Кърнаре /Кърнарско ханче/-вр. Куртхисар-вр. Жални - слизане  

    От вр. Жални към с. Кърнаре се тръгва по черен път, който през голи поляни следва на югозапад античното трасе на прохода Виа Траяна. В тази посока черният път се вижда далеч напред, като мнозина биха си помислили, че той е останка от най-стария трако-римски Троянски проход. Черният път, обаче, е съвременен и води към доскоро експлоатирана желязна мина, която била разположена в близост до издигащият се над поляните конус на вр. Курт хисар /Вълча крепост/. От вр. Жални със съвсем слаб наклон надолу се достига след около 20 мин. до подножието на Вълчата крепост, като точно под върха се подминават информационна табела и кът за отдих. Те са част от наскоро изградена екопътека, която е наречена Интерпретиран маршрут "Беклемето", маркирана е с лентова и зимна колова маркировки и води от главното било на планината към разположената на юг от него местност Влашките мандриЧерният път заобикаля вр. Курт хисар водоравно от изток, пресичайки по стръмния му склон няколко силно лавиноопасни през зимата улея. При сняг върхът задължително трябва да се изкачи, като разстоянието от пътя до темето му се изминава за около 20 мин. /40 мин. след началото/. От Курт хисар се открива впечатляваща панорама във всички посоки, като на най-високата му точка е поставена и паметна плоча в чест на преминаването през Стара планина на отряда на ген. Карцов по време на руско-турската Освободителна война. Паметната плоча е с фронт на север и е заградена с разположена в кръг масивна дървена ограда. През януари 1878 г. отрядът на ген. Карцов тръгнал от вр. Жални през напълно голата местност на фронтална атака срещу турската крепост на вр. Курт хисар и я превзел с щурм. Освен от Вълчата крепост, тогава руските войски били обстрелвани и от крепостта на вр. Табиите, която се намирала точно на отсрещния източен бряг на р. Кобилин дол.

    Курт хисар е двуглав връх, като от северната до южната му кота се слиза по тясното било на основния рид само за няколко минути /50 мин. общо/. От по-ниската южна част на върха се откриват същите невероятни гледки, както и от северната. Оттук на запад се спуска къс страничен рид, чието било е обсипано с изключително красиви ниски скали. Те са подредени в права редица и носят наименованието Слатинските камъни, а под тях личат и някои от серпентините на най-новото асфалтово шосе на Троянския проход. Освен тези камъни, от югоизточната страна на върха се виждат и още няколко по-странни скали, разположени над най-тясното и невралгично място от билото на основния рид. Една от скалите е по-висока от останалите и в миналото очевидно е била нарочно изсечена, за да премине през нея римския път. Скалата си има няколко имена, сред които са Каменната порта, Портата и Кралимарков караул. Последното й име е свързано с интересна легенда, според която, в миналото край големия камък стоял на пост караул, охраняващ оттук най-високата част на прохода. Склонът от южната кота на вр. Курт хисар в посока към високата скала, както и от нея надолу към дъното на р. Кобилин дол, е почти отвесен. Като прибавим към това тясно място и крепостите по околните върхове Курт хисар, Табиите и Сиврията се оказва, че проходът можел лесно да бъде отбраняван дори и със съвсем малък гарнизон. В миналото на южната кота на вр. Курт хисар се издигала най-високо разположената наблюдателна кула по целия проход, край която, според някои археолози, била изградена и още една по-малка крепост с правоъгълна форма. Кулата била във визуална връзка с другите две наблюдателници, които се намирали на юг от нея в местността Влашките мандри и на темето на вр. Сиврията. Днес на южната кота на вр. Курт хисар се забелязват и останки от древен добив на желязна руда, вероятно свързан с находището, към което води съвременният черен път. 

   От по-ниската кота на вр. Курт хисар се открива панорама и на юг, към платовидната местност Влашките мандри с издигащият се като пирамида зад нея остър вр. Сиврията /на турски сиврия означава остър/. Влашките мандри са обширна, равна и гола част от билото на рида, по която са се подредили няколко ниски могилести връхчета. Най-висок сред тях е едноименният връх Влашките мандри /1556 м./, на темето на който в миналото била разположена споменатата средна наблюдателна кула, изградена в идеално кръгла форма. Днес по цялото протежение на платото Влашките мандри римският път е много добре запазен и се вижда отдалеч, като от южната кота на вр. Курт хисар до него се слиза без пътека. При това слизане се следва билото на основния рид, като се напредва съвсем бавно по изровен от все още запазени стари турски окопи терен, покрит допълнително и с купчини от натрошени камънаци. Разстоянието от южната кота на вр. Курт хисар до римския път, извиващ в северната част на местността Влашките мандри, се изминава за около 15 мин. /65 мин./. След достигане до стария път се продължава по него на юг. В подножието на вр. Влашките мандри трасето на пътя е вкопано надълбоко в нарочно изсечени заради него скали, наречени съвсем правилно Пресечен камъкТук старият път заобикаля водоравно ниските връхчета от западната им страна и след още около 20 мин. достига до кът за отдих, изграден в средните части на равното плато /85 мин./. Точно тук наскоро били открити споменатите следи от стари градежи, сред които се различават основите на шест помещения. Според някои археолози, сред които проф. д-р Иван Христов, именно това са останките от пътната станция Монте Аемо, докато други техни колеги, като например проф. Митко Маджаров, смятат, че мястото е прекалено тясно, за да бъде разположена на него голяма римска пътна станция и шестте помещения са вероятно останки от някаква по-голяма наблюдателна кула.

    От кътчето за отдих в средата на Влашките мандри се продължава по римския път на юг, като след нови 20 мин. се достига до северното подножие на вр. Сиврията /105 мин./. Относно продължението на пътя оттук към полето е изказал свое предположение известният ни археолог проф. Митко Маджаров - автор на книгата „Римските пътища в България“. При вр. Сиврията основният рид се разделя на две от потока Карасарлийски дол /Карасарлий - старо име на днешното село Столетово, съседно на с. Кърнаре /, като, според автора, в Античността пътят продължавал по дясното разклонение със стръмно спускане към местността Тузлука. Проблемът е, че местност с такова наименование не е е отбелязана на нито една карта, а освен това, на терена се вижда и с просто око, че старият път продължава по лявото разклонение на рида. От северното подножие на Сиврията личащата много добре сред хвойната част на пътя заобикаля върха от запад през голата местност Карасарлийска поляна, пресича изворите на потока Карасарлийски дол и се качва на билото на левия рид. При слизането острият и гол вр. Сиврията може и да не се изкачва, а да се заобиколи по римския път от запад. Името му, обаче - Сиврията /т.е. Острец/, както и голотата на темето му, показват, че от него ще се открият прекрасни и интересни гледки. Поради тази причина, в северното подножие на Сиврията старият път се напуска и върха се изкачва за няколко минути в южна посока без пътека, като се пресича пояс от ниска и гъста хвойна. На вр. Сиврията е поставена бетонна трингулачна точка, от която се открива силно въздействаща панорама на изток към изпълнената с причудливи скални венци долина на р. Джофара /Джафар дере/. Върхът се намира точно над най-високият скален венец в долината - Червената скала, разположен на западния бряг на реката. При снеготопене и дъждовно време от този венец скача р. Кобилин дол, образувайки водопад с височина от няколко десетки метра. От другата страна на реката, на нейния източен бряг, се вижда още един огромен по размери скален венец, известен като Иллик кая /или Илек кая - Скалата-жълъд/. До него прави впечатление и пропастната долина на река Мандра дере, изпълнена от край до край с безброй смайващи и извънредно причудливи като форма скали.

   От Сиврията отново се открива панорама и на юг, към продължението на рида с извиващият по билото му стар римски път. Заради обзорността на върха, през 2-3 в. на темето му била издигната най-ниско разположената от всички наблюдателни кули, от които пътя бил следен. Друго интересно, свързано с вр. Сиврията, са силно асиметричните му южни и северни склонове. Денивелацията от главното било на планината до вр. Сиврията е само 130 м., което означава, че дотук ридът се е спускал съвсем плавно. Това обяснява и защо древните строители на Троянския проход са избрали да спуснат пътя точно по този рид. От Сиврията на югобаче, следва главоломно спускане, като склонът към полето става изведнъж изключително стръмен. Това определя и промяната на вървящото дотук по права линия трасе на пътя, което продължава на юг чрез серия от гъсти и къси серпентини. Южните склонове на Сиврията са заети от продълговата поляна, която пътят използва рационално, спускайки се през нея чак до най-долния й край. От върха до началото на гората може да се слезе през поляната по права линия и без пътека, но главно заради гъстата хвойна е добре и тук да се ползва старото и доста панорамно трасе на римския път. В силно разредения горен край на гората гледки няма, затова спускането може да продължи по права линия на юг, като се върви без пътека. По-надолу старият път се пресича на няколко места, като 50 мин. след вр. Сиврията се достига до съвременното шосе на Троянския проход при един от най-големите му завои в местността Малкото копито /155 мин./

    На юг от завоя гората е вече много гъста, затова през нея не може да се върви. Това е причината от Малкото копито да се следва за известно време съвременното шосе на запад, като се следи за появата на черен път под него. След достигане до отбивка, водеща към виждащия се под шосето черен път, се поема по нея в югоизточна посока. Натам шосето се пресича на още две места, като 20 мин. след Малкото копито се достига отново до стария римски път /175 мин./. Слизането оттук надолу продължава по него, като само след няколко минути се излиза от гората на равна панорамна площадка, надвесена над долината на р. Джофара /180 мин./. От нея на юг римският път продължава да се спуска на гъсти серпентини, затова е най-добре окончателно да бъде изоставен. От площадката към с. Кърнаре трябва да се продължи по широка и пряка пътека, която слиза по права линия на югоизток през силно разредените гори на местноста Венеца. По-надолу римския път се пресича отново на няколко места, като в този участък трасето му е също много добре запазено. В най-долната част на рида стария път завива на югозапад към с. Христо Даново, в чийто източен край се намират останките на римската пътна станция Суб радицес. Оттук, 20 мин. след панорамната площадка, пряката пътека слиза до полето при най-новото шосе на прохода, излизайки на няколкостотин метра западно от т. нар. Кърнарско ханче /днес Дедопенев хан//200 мин./. След достигане до шосето се продължава по него на изток, р. Джафар дере се пресича по мост, след който, 10 мин. след излизането на полето, се достига и до сградата на самото ханче /210 мин./.

 

44

От вр. Жални към вр. Курт хисар

 

56

 От вр. Курт хисар назад към вр. Жални

 

2

 Паметната плоча на вр. Курт хисар

 

61

От връх Курт хисар на юг към местността Влашките мандри 

 

66

                                                                          Влашките мандри и вр. Сиврията 

 

6

 От вр. Сиврията назад към Влашките мандри и вр. Курт хисар

 

7

                                                                                        От вр. Сиврията на юг

 

14

                                                                      Долината на река Джафар дере 

 

01

     Кърнарското ханче и пътеките, които започват от него

 

2014-01-31 220048

Профил на маршрута

Прочетена 873 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм