12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен

Оценете
(0 гласа)

12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен - качване

Денивелация - 1100 м., време на движение - 2.30-3.00 часа, разстояние - 6.8 км.

Немаркиран

 

2014-01-31 105011

Изтегли: GPS-трак     

 

Кознишка планина

/pид Козница, седловина Козница и проход Козница/

   С името Кознишка планина туристите обикновено наричат околностите на дългия рид Козница, отделящ се от главното било на Стара планина при един от най-високите му върхове - Вежен /2198 м./. От върха хребетът се спуска към полето, но не завършва както другите ридове в него, а в разположената малко по на юг планина Средна гора. Страничните ридове, които свързват Стара планина със Средна гора и същевременно с това разделят едно от друго високите подбалкански котловинни полета, се наричат прагове. Освен като връзка между двете планина обаче, ридът-праг Казница има и друго важно орографско значевие. Той служи като вододел между огромните водосборни басейни на реките Тополница и Стряма, които отводняват съответно Златишко-Пирдопската и Карловската котловини, и същевременно с това отделя и едно от друго и споменатите две високи подбалкански котловинни полета, служейки като тяхна граница. В близкото минало Кознишкият рид бил дори и с още по-голямо значение, не само за България и българските планини, но и за целия Балкански полуостров. От Черно море до вр. Вежен границата между Южна и Северна България съвсем естествено преминавала по главното било на Стара планина. При вр. Вежен обаче разграничението се променяло, продължавайки на юг точно по гребена на рида Козница. След края на хребета разделът следвал на югозапад билата на планините Средна гора, Рила и Осогово и завършвал чак в далечната Македония. Поради това по-особено разделение, навремето било приемано, че Софийско, Пернишко и Кюстендилско се намират в Северна България, а не както е сега в Южна. Пак поради тази причина, след края на турското робство трите споменати области били включени в държавата Княжество България, а не в стоящата на юг от нея автономна област Източна Румелия.  

    Най-ниската точка на рида Козница е едноименната седловина Козница, разполовена на две още отпреди хиляди години от трасето на главния подбалкански път. Въпреки, че тук шосето не пресича главното било на планина, а само тесен страничен праг, частта от него, заключена между най-източния край на Златишко-Пирдопската котловина и най-западният край на Карловската котловина, се води проход. И понеже този проход преминава през дълбоката прагова седловина Козница, съвсем естествено е да бъде наречен с нейното име - проход Козница /в литературата понякога го наричат и Клисурски проход, по името на близкия град/Планинската част от подбалканското шосе, свързващо двете котловини, е с дължина от петнайсетина километра, като в миналото в неговите най-западен и най-източен край били разположени две селища. Както може и да се предположи, жителите и на двете селища се занимавали с охраната на важния път. Населеното място от западната страна на прохода се наричало Тетевен и в древността се намирало приблизително там, където днес се отделя от подбалканския път широко разклонение, водещо към близкия град Копривщица. Западният край на прохода, няколкото разклонения, които се отделяли там от него, както и сравнително неголямото за времето си селище Тетевен в неговото начало били охранявани от крепостта Калето /Въртопско кале/, издигната нависоко в непристъпните старопланински Въртопски теснини на темето на едноименния връх Калето /1359 м./. След превземането на България от турците дервентджийското селище Тетевен изчезнало завинаги, като заедно с това престанали да се ползват и страничните разклонения на прохода Козница, отделящи се в неговия западен край. Едва след края на Кримската война през 1856 г. на мястото на изчезналия Тетевен се появило за съвсем кратко време напълно ново селищенаречено с името на прохода, преминаващ покрай него - село Козница. То било заселено само с черкези, а те пък от своя страна се заели отново с охраната на най-западния край на пътя.

   В миналото от източната страна на прохода Козница съществувало още едно селище, жителите на което също се занимавали с охраната на важния път. Останките от това населено място са разположени в местността Селището, на около 3-4 км. на запад от днешния исторически град Клисура. Пак в тази местност, в близост до руините на старото селище, се намира черковището Св. Илия, под което могат да се видят зидовете на малка кръгла крепост /вероятно кула/, служила в миналото за наблюдение и охрана на главния път. Според историците, наследник на старото дервентджийско село в местността Селището е именно близкият гр. Клисура /на гръцки клисура означава проход/, останал завинаги в летописите на българската история с разигралите се в него епични сражения по време на Априлското въстание. В периода на османското владичество, заради постоянните нападения на разбойници и на преминаващи през прохода разбунтували се турски войници, повечето от живеещите в Селището го напуснали, преместили се с няколко километра по на изток и там основали сегашната Клисура. В края на турското робство необходимостта, проходите да бъде охранявани от частни лица, отпаднала. Тогава и последните пазачи на пътя, продължаващи да живеят все още в Селището, се преместили в Клисура, а околностите на старото им населено място окончателно запустели. По онова време дервентджиите пазели проходите с особен вид къси копия, наречени харби. От тези днес вече изчезнали хладни оръжия дошло нарицателното име на охранителите - харбалии. Заради това прозвище, целият нов квартал на Клисура, застроен от бившите обитатели на Селището, станал известен като Харбалийската махала. Освен от дервентджиите в Селището и от кулата в близост до него, източният край на прохода бил пазен и с още две неголеми охранителни съоръжения. Там където днес съвременното подбалканско шосе се спуска откъм гр. Клисура до началото на Карловското поле се виждат насред нивите две ниски и голи могилести връхчетаТова от северната страна на пътя се нарича връх Кулата /685 м./, а това от южната е връх Калето /600 м./. Имената им ясно показват, че в миналото на теметата им се издигали малки крепости, с които бил пазен както източният край на прохода, така и западният вход на цялата Карловска котловина.

   Въртопското кале, малката крепост при Селището и твърдините при върховете Кулата и Калето не били в състояние да опазят напълно целия път от разбойници, затова още в древността в северния край на седловина Козница /явяваща се превал на прохода/ била издигната допълнителна стражарница. Оттогава, заради пазачите, настанени в нейния най-горен северен край, седловината се сдобила и с още име - Стражата. В края на турското робство край проходът Козница, както и край съседният от запад проход Гълъбец /пресичащ едноименния рид-праг Гълъбец между селата Долно Камарци и Буново/, били умишлено заселени черкези, натоварени със задачата да наблюдават и охраняват двата пътя. Вместо това обаче, те се захванали да грабят и да убиват преминаващите през тях пътници наред с всички останали разбойници. Въпреки многобройните нападения, от присъствието на черкезите край проходите по онова време имало и някаква полза, и тя се състояла в това, че новите „охранители“ започнали да принуждават със сила местните селяни да поддържат безплатно и двата пътя. След Освобождението черкезите се изселили, за известно време проходите били изоставени и тогава пътната им настилка така се изровила, че се превърнала в ад за всички преминаващи по нея пътници. В своите „Пътувания по България", Константин Иречек описва подробно как се спуснал с голяма мъка през прохода Гълъбец до с. Буново, а пък прохода Козница заобиколил нарочно от юг, преминавайки през гр. Копривщица. В първите години след Освобождението изоставеният от властите проход Козница станал нарицателен с разбойническите нападения по трасето му, а пътниците умишлено го избягвали, заобикаляйки по странични пътища. От онези времена край прохода останали и няколко специфични наименования, като например река Хайдушки дол или пък връх Хайдук /1532 м./, които красноречиво говорят за това, както точно се е случвало тогава по тази част на подбалканския път.

    Главният и важен в орографско отношение рид-праг Козница дал името си не само на прохода и на едноименната седловина, но и на още няколко обекта в близките части на планината. Наименованието Козница днес носят още и реката, която тече на запад от превала на пътя, както и малката котловина, заемаща най-източния край на Златишко-Пирдопското поле. Просъществувалото за съвсем кратко време черкезко селище, застроено в горния северен край на котловина, също било наречено Козница, а с името Кознишка река наричат понякога и голямата и пълноводна река Въртопа, която също като рида Козница води своето начало от вр. Вежен. Всичко това дава основание на някои географи, както и на по-голямата част от преминаващи оттук туристи, да наричат този малък райски кът от нашата родина Кознишка планина. Днес през нея могат да се предприемат няколко много приятни изкачвания към вр. Вежен, най-вече откъм разположените на юг от него ж.к. гара Копривщица и гр. Клисура. Макар, че пресичат красиви местности и че са много панорамни, споменатите маршрути откъм двата изходни пункта са обаче и доста дълги, а и технически трудни. А до вр. Вежен може да се достигне и по много по-бърз и лесен начин и той е, като се тръгне от намиращата се на около 1100 м. н.в. седловина Козница. Тя пък е много удобен изходен пункт за туризъм към тази част на Балкана, не само защото се намира на голяма надморска височина, а и защото до нея може да се достигне с автомобил по пресичащото я през средата й главно подбалканско шосе. И не на последно място, седловината е удобна и с това, че през нея още в древността бил прокаран широк черен път, който я пресичал в посока юг-север. 

    От околностите на близкия гр. Копривщица пътят се насочвал към виждащия се в далечината купол на вр. Вежен, достигал след няколко часа до подножието му, изкачвал се по диагонал по южните му склонове и от северната страна на планината се спускал към махалите на днешното село Рибарица. Според археологът Иван Христов, в древността този път бил много по-често използван в сравнение с всички останали пътища, пресичащи тази част на Централна Стара планина. Пътят е добре описан и от Константин Иречек, който преминал по него в края на 19-и в. на път от Средна гора към Клисура. От Копривщица пътят се изкачвал на североизток до билото на вододела между Тополница и Стряма при седловина Белия камък /Бели камик/. Навремето там имало древно оброчище с аязмо, а в края на турското робство до тях било поставено за охрана и турско беклеме /стражарница/. Оттам пътят продължавал на север, като трасето му било дори маркирано с дървени колове, за да не се изгубят пътниците по голите поляни, покриващи билото на вододела. На север от Бели камик пътят навлизал във вековна букова гора,  достигал до Владичина чешма /Владишката чешма/ и там се разделял, като единият му край се спускал по Осиков рът към Клисура, а другият продължавал на север към седловина Козница и вр. Вежен.

12.1. Седловина Козница-седловина Говедарника-вр. Вежен - качване

    В наши дни главното подбалканско шосе не само, че продължава да пресича рида Козница през едноименната седловина, но и се раздвоява при нея, като на мястото на разклона е изградено сложно пътно съоръжение от типа "детелина". При него, освен асфалтов път, водещ към гр. Клисура, се отделят и още два черни пътя. Първият от тях се нарича Кован йолу /Пчелински път/ и се насочва от седловината на северозапад към дългия рид Диктепе /Острица/ и огромната вътрешнопланинска Въртопска котловина. Вторият черен път е по-къс и води от „детелината“ на североизток към горния по-висок край на седловина Козница. От подбалканското шосе към Кознишката планина и вр. Вежен трябва да се тръгне по по-късия черен път на североизток, като ориентир натам са три високи метални антени, стърчащи над дърветата на около стотина метра над „детелината“. След продължително заобикаляне черният път излиза точно под антените, но до тях може да се достигне от шосето и по-бърз начин. През гората, разположена на север от подбалканския път, е изсечена широка просека, по която след само няколко минути стръмно изкачване се излиза над дърветата в южния край на равна и кръгла поляна, заемаща горната по-висока част на седловина Козница. Гората и просеката през нея завършват при тухлена къща, встрани от която стърчат и споменатите три антени. Днес местността тук изглежда като вилна зона на гр. Клисура, защото освен тухлената къща с антените, по границата между гората и поляната се забелязват и още няколко по-малки вили. Кознишката седловина е не само най-ниската част на рида Козница, но и неговата най-тясна част, силно притисната на запад от притоците на река Чамлъшко дере и на изток от тези на река Стайковица. Последната река си има и второ име, изписвано навсякъде погрешно като Патьов дол /от птицата патка/, вместо правилното и съвсем логично Пътьов дол /от път, защото реката се пресича от главния подбалкански път/.

    При тухлената къща се стъпва отново на черния път, пресича се по него на север кръглата поляна и се достига до стръмен склон, в подножието на който се завива на северозапад. Разстоянието от шосето до северния край на поляната се изминава за около 10 мин. В миналото точно в този горен северен край на седловина Козница стояла охраната, пазеща средната част на прохода Козница. Оттук към вр. Вежен се продължава с плавно изкачване на северозапад по гол, сух и опороен от дъждовете склонпо който черният път се стеснява постепенно до права, добре отъпкана и надълбоко вкопана в склона пътеката. Тя пък е остатък от споменатия древен път, изкачващ се от Средна гора към подножието на вр. Вежен. Нагоре пътеката напуска билото на рида Козница, продължава по западните му склонове и скоро достига до пълноводен поток. Тук се завива на север и след стръмно изкачване покрай широката долина на потока се излиза н амалка по размери и плоска като форма седловина, заградена на юг от безименният връх Кота 1392. В северният край на седловината стърчи все още обитаема овчарска колиба, а пред вратите й е изградена и чешма с дълго корито за напояване на добитък. Изворът, от който черпи вода чешмата, захранва един от началните притоци на споменатата р. Пътьов дол. От северния край на седловина Козница до поляната с овчарника се върви около 25 мин., като денивелацията е 270 м. /35 мин. след началото/.

    При продължението на маршрута оттук към вр. Вежен трябва да се познава и да се има предвид сложната структура на рида Козница. От билото на планината хребетът се спуска на югозапад първо до обширната седловина Говедарника. Там ридът се разтроява, като основната му част продължава да се снишава на югозапад към поляната с овчарника и седловина Козница. В най-долният си край тази основна част на рида се разделя още веднъж от долината на р. Пътьов дол. От седловина Говедарника на юг, през голия връх Говедарника /1672 м.//отбелязан неправилно на някои карти като вр. Дапково краище/, се спуска едно от двете долни странични разклонения на Козница - рид Говедарника, разделящ реките Малък Въртоп на запад и Пачарезов дол на изток. Дапково краище, както показва и името му, не е връх, а рид, стоящ на изток от хребета Говедарника. Пак от седловина Говедарника, но в западна посока, се отделя второто странично разклонение на рида Козница - рид Диктепе /Острец/, който има субмеридионална ориентация /т.е. ориентиран е в посока от изток на запад, а не както е обичайно за Стара планина - от север на юг/. Ридът Диктепе разделя реките Чамлъшко дере на юг от Въртопа на север. От поляната с овчарника се продължава по трасето на добре запазения древен път на север, навлиза се по него в дълбоката долина на р. Чамлъшко дере и след още 15 мин. по-стръмно изкачване се достига до плитката и гола седловина Влашките колиби, разположена в източния край на билото на дългия страничен рид Диктепе /50 мин. общо/. До 1918 г. тук било разположено голямо селище на пастири-каракачани, състоящо се от няколко десетки големи овчарски колиби. В Карловско и Пирдопско местните селяни обикновено не правят разлика между овчарите власи и каракачани, като наричат и едните и другите с името власи. Същата грешка допуска понякога в книгите си и Константин Иречек, който иначе добре разпознава споменатите две групи. Това е и причината седловината на билото на рида Диктепе да бъде наречена с името влашка, вместо по-правилното каракачанска. Местност със същото име - Влашки колиби, се намира малко по на северозапад оттук, в дъното на близката Въртопска котловина, а към вр. Вежен на североизток се срещат и още два „влашки“ топонима - пасище Влашката плоча и чешма Влахбунар /Влашки кладенец/. И понеже в района на Кознишка планина се срещат често „влашки“ имена, добре е, може би точно тук, да се споменат няколко думи и за самите власи.

    Пастирите, които летували навремето с животните си в българските планини, се делели на две големи групи - власи, говорещи език, подобен на румънския и каракачани, които говорели на език, подобен на гръцкия. Сред българските учени преобладава мнението, че и двете групи са остатъци от населявалите в миналото нашите земи тракийски племена, латинизирани или пък съответно византизирани по време на римското и византийското владичества. От своя страна власите също се делели на две големи групи - бели власи, които отглеждали овце и черни власи, които отглеждали коне. Навремето пастирите-власи били наричани в Македония караколчани, в Гърция - карагунидис, а в Сърбия - црновунци. Въпреки, че са от един и същи етнически произход, власите и каракачаните изобщо не се обичали, не общували един с друг и никога не се женели помежду си. Напролет влашките семейства се изкачвали със стадата си в планините на височина от 1000 до 1500 м., наемали от собствениците им т.нар. яйлъци /летни планински пасища/ и оставали в тях от Гергьовден /началото на месец май/ до Кръстовден /средата на месец септември/. В яйлъците пастирите построявали своите глинени или пък изплетени от клони колиби, които вкопавали надълбоко в земята. Отделните колиби били наричани клети, а цяло селище от тях - кантон. От влашката дума кантон в България останали имената на няколко големи селища, сред които Катунци и Катунище, на някои върхове, като например Голям и Малък Катун над с. Енина, както и на безброй местности, обитавани в миналото от пастирите. Власите почти никога не живеели в отделни клети, а всякога се събирали задружно в по-голям кантон, чийто предводител бил наричан от турците кехая, от българите челник и от гърците - челингас. Понеже постоянно били заедно, между власите било широко разпространено побратимството. За да осветят обета си за братство, пастирите слизали от планината до църквата в най-близкото селище, влизали в нея завързани един за друг с въже и произнасяли особена молитва. От побратимството между власите в планините ни също останали голям брой имена на върхове и местности, като например Братювица над с. Мирково, Братаница над с. Антон или пък Братия в Средна гора. В по-далечното минало власите, пасящи стадата си в Балкана, прекарвали зимата в Източна Тракия, предимно в полето между Одрин, Цариград и Енос. След завладяването на България от Османската империя обаче, пастирите започнали да се движат в по-тесни граници, най-вече за да не заплащат допълнителният данък беглик, който турците им налагали при преминаването на стадата с добитък от една нахия в друга. Поради тази причина, власите, които пасели стадата си в Южна България, започнали да зимуват в района на Бургас и Поморие, а тези от Северна България - край Варна. Според турските закони, пастирите-власи били смятани за юруклер /от глагола юрюмек - ходя/, т.е. номади, свободно движещи се хора, неподчинени на никой господар. Макар и необвързани обаче, пастирите били длъжни да плащат на държавата някои данъци, като например летния данък ресми отлак /тревнина/, както и зимния данък ресми къшлак /зимнина/. Освен като пастири, част от власите се препитавали и като кираджии /превозвали стоки с каруци/, а друга част, главно тези, родени в селищата край македонския град Битоля, изкарвали прехраната си и като съдържатели на крайпътни ханове.

    От голата седловина Влашките колиби се открива обширна панорама към главното било на Стара планина, сред по-високите върхове на което се различава веднага и вр. Вежен. Още при първото поглеждане към Балкана обаче, на очи се набива не самият връх, а необичайният пейзаж под него. Там спокойните затревени южни склонове на планината са разцепени надълбоко от долина на р. Въртопа, от двете страни над която се издигат като кули на огромна крепост високи канари, носещи името Саръ яр /Жълт бряг/. Между тях и Влашките колиби зее гигантската пропастна дупка на местността Малкият Въртоп, в дъното на която се вливат един в друг няколко от началните притоци на р. Въртопа. На изток от скалите вече се вижда и споменатата възлова седловина Говедарника, към която е продължението на маршрута. При Влашките колиби пътеката пресича билото на Диктепе и от другата му страна продължава на североизток към Говедарника, като натам се траверсират първоначално покритите с гъсти хвойнови храсти северни склонове на рида, а след тях и западните спусъци на вр. Говедарника. Вляво пък остава дълбоката гориста долина на р. Въртопа, към която се стичат ручеи и потоци от всички страни. Пътеката слиза леко към долината на реката, след което се изкачва плавно към ниското връхче Кота 1570 и малко под темето му го подсича водоравно от юг. Тук някъде губещата се под хвойните пътека се раздвоява, като единият й край се насочва към западните склонове на вр. Вежен, а другият навлиза в плитък дол, започващ от самата седловина Говедарника. От разклона се продължава по десният край на пътеката, който се насочва срещу течението на маловодния поток, протичащ през долината. Със стръмно изкачване през нея, и 25 мин. след Влашките колиби, се достига до седловина Говедарника, като денивелацията от поляната с чешмата до това място е 250 м. /75 мин./. Седловина Говедарника е напълно гола, както и цялата местност край нея, като в околността липсва дори и гъстата хвойна, през която пътеката достига дотук. Сред голата пустош по-интересен е само вр. Говедарника, на темето на който стърчат няколко ниски самотни скали. В по-далечното минало клисурци пасели тук яловите си говеда, като в дъното на дълбоката премка все още стърчат струпаните един върху друг дървени колове на отдавна изоставен говедарник. При седловината отново се достига до билото на основния рид Козница, което оттук към върха на планината е широко, напълно голо и много удобно за изкачване.

    От седловина Говедарника към вр. Вежен се продължава без пътека на север, като натам се следва билото на рида Козница. Тази най-горна, широка и разлата част на хребета е заета от огромно пасищеносещо името Каблевица /от думата каба - влажна почва/. Днес долните склонове на пасището се съвсем сухи и каменисти, но пък горните са все още влажни и покрити с гъсти и високи треви. Заради тази разлика, пътят от седловината до върха може да се раздели на две части. През първата част от изкачването се върви по твърда оголена почва, покрита само тук-там със ситни натрошени камъни, а теренът е гъсто набразден от паслите по него стада животни на равни стъпала. Частта завършва 30 мин. след Говедарника при група ниски скали, надвесени над долината на р. Въртопа /105 мин./. От тях се открива невероятно красива панорама на запад, към стърчащите в две редици над реката огромни канари Саръ яр. На север от скалите пък, в посока към главното било на планината, се виждат насред пасището Каблевица две големи дупки, наподобяващи на отворите на фунии. Двете дупки са много дълбоки и в тях се задържа сняг до късно през пролетта, а белите му петна могат да се видят по това време на годината чак от тепетата на далечния Пловдив. Дупките са разположени съвсем близо една до друга и от тях извират две реки - западната е споменатата р. Въртопа, а източната се нарича Каменидица /Камениница, Каменийца/ и е начален приток на р. Стряма. В такива фунии водите на реките се завъртат, затова на подобни дупки им викат въртопи /т.е. водовъртежи/. Оттук идват и имената на изтичащата от западната дупка р. Въртопа, на спускащата се на юг от нея по-маловодна р. Малък Въртоп, на местностите със същите имена Въртопа и Малък Въртоп, както и на цялата намираща се под тях Въртопска котловина. Въпреки, че двата извора са разположени съвсем близо един до друг, реките, които изтичат от тях, се спускат в различни посоки. Река Въртопа тече на югозапад към Златишко-Пирдопската котловина, докато съседната Каменидица се отправя на югоизток към Карловското поле. Под фунията, от която извира, р. Въртопа пропада почти веднага между двете редици страховити скали Саръ яр, като мястото наподобява по красотата си на местността Рая над гр. Калофер. Разликата е само в това, че тук реката не скача в бездната, както е при водопадите, а се плъзга по почти отвесните скали. От другата фуния р. Каменидица тече на югоизток също през много дълбок и интересен дол, който някои наричат заради формата му Ги дере /ги от думата кий - бряг/.  

    От панорамното място при ниските скали към вр. Вежен се продължава на север, като ориентир в тази посока са вече виждащи се съвсем ясно насред пасището две дълбоки фунии. Над скалите по билото на рида Козница се появяват първите по-високи треви и хвойни, които затрудняват и леко забавят изкачването, но въпреки тях, след около 30 мин. се достига до двете дълбоки дупки. Местността тук също е изключително красива, цялата покрита с полюшващи се от вятъра високи и гъсти треви. На запад от нея остава голото пасище Курника, от което извират реките Суата и Мократа - десни протица на р. Въртопа, а на изток се простира друго голо пасище - Влашката плоча, по което се вижда и коловата маркировка на туристическата пътека, изкачваща се от гр. Клисура към вр. Вежен. Над двете фунии се излиза почти веднага на главното било на планината, което тук представлява обширно, равно и голо плато, с диаметър от няколко километра /135 мин./. Разликата във височината от седловина Говедарника до Вежен е 550 м. Самият връх е разположен в североизточния край на платото, като от излизането на главното било до бетонната отметка на темето му се върви водоравно още около 5 мин. /145 мин./. И накрая няколко думи относно произхода и значението на наименованието Вежен. Езиковедите са обединени за това, че името произлиза от старобългарската дума вежа, но са разделени по въпроса за нейното значение. Според съответният автор, който я тълкува, думата има две различни значения. Едни автори предполагат, че вежа означава шатра, а върхът е наречен така, заради пирамидалната си форма. Такава форма обаче върхът има само, ако се гледа от север. Други автори тълкуват думата вежа като чупка, извивка, а върхът има точно такава форма, но само ако се гледа от юг и от запад. Получава се така, че различните автори тълкуват думата вежа според това, кой от коя страна е гледал върха, поради което засега няма и единно мнение за нейното значение.

 

02

 От седловина Козница към Стара планина

 

05

 От първата седловина с кошарата назад

 

06

 От седловина Влашките колиби към вр. Вежен на североизток

 

14

 От горната част на рида Козница назад към седловина Говедарника и вр. Говедарника 

 

34

  От главното било към рида Козница и вр. Говедарника

 

 65

 Към седловина Говедарника

 

16

Една от фуниите /въртопите/ под вр. Вежен 

 

19

От вр. Вежен към седловина Козница и Средна гора

 

20

На връх Вежен

 

2014-01-31 105041

Профил на маршрута

Прочетена 1211 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм