14.1. гр. Клисура-седловина Горни Ветровити преслап-седловина Каменната порта-вр. Вежен

Оценете
(1 глас)

14.1. гр. Клисура-седловина Горни ветровити преслап-седловина Каменната порта-вр. Вежен - слизане

Денивелация - 1500 м., време на движение - 6.00-6.30 часа, разстояние - 15.9 км.

Маркировка: от вр. Вежен до седловина Горни Ветровити преслап - бяло-червено-бяло и ЗКМ, от седловина Горни Ветровити преслап до гр. Клисура - бяло-жълто-бяло и ЗКМ 

 2016 11 11 205018

Изтегли: GPS-трак

 

Град Клисура

    Град Клисура е разположен в най-западната част на Карловската котловина, в края на дългия Клисурски пролом, образуван от началните притоци на река Стряма. Понеже се намира в дъното на тясна и дълбокадолина, градът буквално е затиснат отвсякъде с гори и планини. На север се извисява една от най-високите и могъщи части на Балкана със стърчащият до небесата конус на връх Вежен /2198 м./. На юг е малко по-ниската, но пък покрита от долу до горе с лесове Средна гора, а на запад хоризонтът се затваря от важният рид-праг Козница, свързващ двете планини. Землището, което Клисура заема, се намира в закътано от ветровете място, затова и в него се заселили хора още по времето на неолита /новокаменната епоха/ - 6-4 хил. пр.н.е. Следи от тази епоха са открити в пещера Мечата дупка, разположена високо над главния подбалкански път на северозапад от града. Местностите край Клисура били доста оживени и по времето на траките, от които до днес останали няколко скални светилища в близката Средна гора, както и многобройни надгробни могили, пръснати из цялата околност. Най-старото населено място в близост до днешната Клисура се намирало в местността Селището /Старата Клисура/, на около 3-4 км. на запад от съвременния град, точно там, където Карловското поле свършва. От същата местност пък започва дългият планински проход Козница /Клисурски проход/, който се изкачва от Селището по Клисурския пролом на запад, прехвърля се през билото на рида-праг Козница и се спуска от другата му страна в съседното Златишко-Пирдопско поле. Както може и да се предположи, в древността хората, живеещи в подножието на прохода, се занимавали предимно с неговата охрана. От този път дошло и наименованието на населеното място, защото на гръцки клисура означава проход.

   В началото на турското робство градът запазил статута си на селище, пазещо главни пътища, поради което започнал да се ползва и със съответните данъчни привилегии, отстъпени му от държавата със специален султански ферман. До началото на кърджалийските вълнения Клисура се намирала в източното подножие на прохода Козница, но поради постоянния тормоз на преминаващите по него разбойници се преместила малко по на изток, към по-плодородно и по-спокойно място. През същия период селището започнало да се споменава в различните писмени източници под ново, турско име - Присадин дервент. Турската дума дервент, също както и гръцката клисура, е ясна и понятна за всички и означава проход, но пък другата дума - присадин, е абсолютно неясна и е никому неизвестна. Според едни автори, новото име Присадин дервент би трябвало да означава Преместена Клисура, докато според други, сред които е и Константин Иречек, присадин би трябвало да си остане неясна дума, защото е от много по-стар произход. Има и трета група автори, които смятат, че присадин е видоизменена форма на военният термин палисада. Палисада /или честокол/ е особен вид временна стена /в повечето случаи дървена/, която се строи покрай селища и лагери с цел да ги защитава от по-малобройна военна сила. Типичната конструкция на палисадите се състои от подострени от двете им страни и вертикално забити в земята дървени стволове, подредени плътно и без промеждутък един до друг. Според третата група автори, в началото на кърджалийските размирици градът се преместил на изток от местността Селището, за да се спаси от разбойници и от разбунтували се турски войници, като тогава покрай новите му къщи била изградена и палисада с цел по-добра защита от нападения. Освен руините на стария град в местността Селището, на няколко ниски хълма на изток от него се намират останките и на още две по-малки крепости, с които в миналото била пазена все същата най-долна част на прохода Козница.

    Към края на турското робство новият град на изток от Старата Клисура постепенно започнал да се замогва, да просперира икономически и да доминира над околните селища. И това станало не само заради дервентджийските му привилегии, но и защото землището му било превърнато във вакъфски имот. Вакъф /от арабската дума уакаф/ е особен вид султански /т.е. държавен/ недвижим имот, част от приходите от който били ползвани за религиозни нужди. В миналото землището на Клисура вероятно било отстъпено от султана за ползване /мюлк/ на някой спахия. Той пък, за да не бъде отнет имотът от наследниците му след неговата смърт, го завещал за религиозни нужди със специално завещание, наричано вакъфнаме. По онова време целта на този вид завещания била да превърнат един отчуждаем имот /какъвто е мюлка/ в неотчуждаем /какъвто е вакъфа/ и по този начин да направят така, че част от приходите от него да се ползват завинаги от наследниците на завещателя. Затова и с вакъфнамето ползвателят на даден имот обикновено определял именно наследниците си за управители на вакъфа, а така също и фиксирал процента от приходите от имота, които щели да се ползват за религиозни нужди. След направеното завещание в напълно християнската Клисура се появила голяма джамия, която била издържана с част от събираните в землището данъци, а градът бил допълнително дарен от султана с още по-големи привилегии. 

   Заради планинския характер на местностите край Клисура, част от населението на новия град започнало, освен с охраната на прохода Козница, да се занимава и със скотовъдство, както и със свързаните с него занаяти - преработка на вълна и кожа и производство на аби, шаяци, китеници и на други, подобни на тях стоки. Жителите на Клисура били и известни джелепи /търговци на дребен рогат добитък/, като едновременно с по-големите стада животни търгували по далечните краища и занаятчийските стоки от вълна и кожа, произвеждани в града. Заради дервентджийските привилегии и бурно развиващите се в Клисура търговски и занаятчийски отношения, градът бързо забогатял и жителите му започнали да изкупуват и имотите на съседните селища. Така землището на Клисура се разпростряло на огромна площ, като една част от него се прехвърлила от северната страна на главното било на Стара планина, адруга пък обхванала и територии на запад от рида Козница. Заради икономическия разцвет, в края на турското робство всички започнали да наричат града Алтън Клисура /Златната Клисура/. Всеобщият подем в търговията и занаятите довел още през далечната 1785 г. до откриване в града на килийно училище, а през 1856 г. и на общинско, като в двете учебни заведения били възпитани такива ярки личности на българското Възраждане като Христо Г. Данов, Рашко Блъсков, Илия Блъсков, Марко Балабанов и много други. В началото на 19-и в. Клисура била опустошавана на два пъти от кърджалии, което принудило по-голямата част от многобройното й мирно население да я напусне. След Кримската война в тази част на Османската империя започнали да западат и търговията и занаятите. За сметка на това пък, по същото време в района се появила съвсем новата за тази част на страната гюлова индустрия. Местните се захванали с нея, започнали да произвеждат и да преработват маслодайни рози и отново забогатели. Според посетилият града в началото на века поп Константин, въпреки изселванията и икономическия спад, през 1820 г. в Клисура имало около 500 къщи, а в навечерието на Априлското въстание техният брой нарастнал на 800 къщи. И във всички тях, разбира се, живеели само православни български християни.

   Клисура обаче останала завинаги в българската национална история не с големите си икономически успехи, а с героичното си участие в Априлското въстание, чието начало било дадено на 20.04.1876 г. в съседния град Копривщица. В същият ден един от неговите водачи - Тодор Каблешков, написал с кръвта на убития копривщенски мюдюрин т. нар. Кърваво писмо, с което известявал за обявяването на въстанието. Още същият ден писмото било донесено в Клисура от революционера Никола Караджов и така града станал второто населено място, в която въстанието избухнало. От Клисура излезли над 300 въстаници, които заели позиции в местносттаЗли дол и по по-важните хълмове покрай нея. Оттам се провикнал и Иван Танков Козарев /Боримечката/, за да предупреди клисурци за знаменитото изпробване на черешовото топче. Оттам той предупредил съгражданите си и на 26.04.1876 г. за настъпващата към града огромна редовна турска армия и башибозук /в буквален превод повредена глава/, предвождани от карловския велможа Тосун бей. Вместо да се изплашат и да побягнат пред по-многобройния си противник обаче, въстаниците започнали ожесточено да се сражават за всяка къща в Клисура и едва след като изгубили към 230 души се оттеглили към Копривщица. След превземането на града турците го изгорили до основи заедно с двете му църкви, избили над 400 мирни жители и взели богата плячка, между която и няколкостотин медни котли за преработка на гюлово масло. По време на боевете по-голямата част от мирното население избягало извън Клисура, а по-късно, въпреки настъпилия мир и уверенията на турците, че ще изградят над сто нови къщи за бездомниците, изобщо не се завърнало в града. Дори и след Освобождението бившите жители на Клисура се завръщали съвсем бавно, а повечето от тях дори и напуснали града завинаги, настанявайки се по празните турски села в по-плодородните части на Карловското поле.

   След Освобождението Клисура останала в пределите на Източна Румелия, чиято граница с Княжество България била прокарана по билото на Балкана. Така част от пасищата на града, разположени от северната страна на планината, останали в съседната държава. По същото време на билото на планината над Клисура била изградена и митница, като служителите й започнали да събират от клисурци такси, за да ги допускат до имотите им в Княжеството. Същото се случило и със стоките, произвеждани в града. За да ги пренесат от Източна Румелия в Княжеството, или пък обратно, на клисурци се налагало да заплащат допълнителни мита и такси. За да облекчи поне малко тежкото положение на завърналите се след Освобождението в града бездомни жители, правителството на Източно Румелия решило да отпусне скромна сума за строежа на известен брой къщи. Парите обаче били много малко, затова клисурци предпочели да ги използват за построяването на училище. В това нерадостно положение заварил града и Константин Иречек, който минал оттам няколко години след Освобождението. Според него: „Ни едно друго място, пострадало през въстанието, освен Батак, не прави такова тъжно впечатление с развалините си, както Клисура.“ 

   Съвременният град Клисура е изключително важен изходен пункт за туризъм, тъй като е съвсем близо както до Стара планина, така и до Средна гора, а покрай него минават и ж.п. линия и главен път.  Най-интересните маршрути от града към Балкана са по двете маркирани туристически пътеки, водещи към близките хижи Вежен и Ехо. През 1926 г. част от несправедливото отношение на българската държава към Клисура било преодоляно, като тогавашните Трудови войски изградили специален каменен път, свързващ града с имотите му, разположени от северната страна на Стара планина. Днес по този път е положена част от съвременната туристическа маркировка, насочваща се от града към х. Вежен. Втората маркирана пътека, водеща от Клисура към Стара планинаизвива от града по долината на р. Зли дол на север, към по-новата х. Ехо. Част от тази пътека следва трасето на стар римски път, известен като Рибаришки проход /Кривулите/. В древността този път се изкачвал до разположената на главното било на Балкана Рибаришка седловина и от другата й страна се спускал към долината на река Стара Рибарица, в която също имало безброй имоти, собственост на клисурци. В маршрут 13.1 е обяснена по-голямата част от пътеката, водеща от града към х. Вежен. Понеже тази първа пътека е описана в посока отдолу нагоре, то втората пътека, свързваща гр. Клисура с х. Ехо, ще бъде описана тук нарочно в обратен ред - в посока отгоре надолу. Освен този специфичен начин на описание, маршрутът ще бъде и допълнително удължен, с цел да обхване и вр. Вежен, който е най-важният обект за туризъм над града.  

14.1. гр. Клисура-Зли дол-седловина Горни Ветровити преслап-седловина Каменната порта-вр. Вежен - слизане    

   Описаният тук маршрут е един от най-дългите и трудни в тази част на планината, първо защото Вежен е сред най-високите върхове в Балкана и второ, защото масивът му се намира в най-отдалечения от Клисура северозападен ъгъл на огромното градско землище. Тъй като Клисура и Вежен са разделени не само от гигантско разстояние, но и от голяма денивелация, налага се маршрутът условно да бъде разделен на две сравнително равни като дължина и като височина части. Първата е от вр. Вежен до кръстопътната седловина Горни Ветровити преслап, а втората - от седловината до гр. Клисура. Друга характерна особеност на маршрута е, че първата му част преминава все по билото на планината, като по нея се следва маркировката на главната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, докато втората част върви по наскоро подновена пътека, долният край на която преминава по споменатия стар римски път Рибаришки проход.

   От вр. Вежен към първия по-важен обект по маршрута - седловина Каменната порта /Портата/, се тръгва на изток по главното било на планината, като се следва положената по него гъста колова маркировка на пътеката КЕ. Разстоянието от върха до седловината се изминава по постоянно сменящ се каменист с тревист терен за около 20 мин., при денивелация от 100 м. В тази част на планината, главното й било и стръмните й склонове са напълно голи на голямо разстояние и на юг и на север и са заети от няколко огромни по размерите си пасища, сред които Чала, Влашката плоча, Вельовото, Големия шамак и много други. На север, докъдето погледът достига, се вижда от билото люшкащото се море от хълмовете на Предбалкана, а на юг са се разпрострели субмеридионалните /ориентация запад-изток/ долина на река Равна и извисяващия се зад нея дълъг рид Делиминчев гроб /понякога наричан от местните и Клисурска планина/. Широката долина на реката е покрита с част от споменатите пасища и заема огромна площ, като голите склонове от двете й страни я правят да изглежда още по-голяма. Само на североизток, към другия по-висок връх в околността - връх Каменица /2080 м./, се мержелееят на хоризонта няколко групи от по-високи и интересни скали. Заради тях, самият връх, както и цялата тази част на Балкана, носят името Каменица планина. От седловина Каменната порта се продължава водоравно по главното било на планината на североизток към вр. Каменица, като разстоянието до подножието му се изминава за около 15 мин. /35 мин. след началото/. Пътеката КЕ заобикаля Каменица от южната страна, минавайки съвсем близо до темето му. Тук обаче е добре да се направи леко отклонение вляво от пътеката и за кратко да се стъпи на обраслият с меки треви връх, заради оставящите без дъх гледки към разположения на север резерват Царичина и към зеещата на изток пропастна долина на рСтара Рибарица.

    От вр. Каменица на изток главното било на планината започва рязко да се снижава. По него пътеката заобикаля от юг единствената скална група в района /дала името на съседния връх и на цялата по-близка част от планината/ и покрай стената й се спуска стръмно на изток. В този участък главното било има характерната за гребените на нашите планини издължена форма и стръмни страни, затова и местността тук е наречена съвсем закономерно с името Билото. По него се пресичат надолу изворните области на Отбитата река, течаща на югоизток към Карловското поле, и на Заножки дол - начален приток на спускащата се на север Стара Рибарица и 40 мин след вр. Каменица се достига до ниско място на главното било на планината, заето от споменатата Рибаришка седловина /75 мин. общо/. Тя е разположена приблизително по средата на разстоянието между вр. Каменица и съседната седловина Горни Ветровити преслап и е затворена между безименните върхове Кота 1780 от запад и Кота 1760 от изток, а през средата й минава все още добре запазеното трасе на римския път Рибаришки проход /Кривулите/. Според някои историци, на Рибаришката седловина някога била изградена крепост, от която днес липсват видими следи. От въздуха обаче можело добре да се проследи трасето на стените й, които били с размери 80 на 90 м. Вътре в крепостта се забелязвали и очертанията на квадрат - най-вероятно наблюдателна кула, от която навремето бил следен трафикът по римския път. Заради голямата височина, на която се намира седловината - 1730 м., навремето било смятано, че преминаващият оттук път Кривулите е най-високият проход в Стара планина. Изоставеният днес път доскоро бил ползван толкова често, че някои географи поставяли заради него границата между Тетевенския и Троянския Балкан при Рибаришката седловина. В недалечното минало по пътя преминавали на тумби от рибаришките села към Карловско т.нар. загорки - жетварки от Северна България, отиващи през ранното лято на гурбет в Южна България. Освен тях, проходът бил ползван още и за извозването на огромни количества дървен материал, добиван от клисурци в техните безбройни горски имоти по поречието на р. Стара Рибарица и обработван в т.нар. Божидарска бичкия /руините й все още стърчат до реката в северното подножие на вр. Каменица/.

    От Рибаришката седловина вече може да се слиза директно към гр. Клисура на юг по трасето на Рибаришкия проход. Маршрутът обаче е добре да бъде удължен още малко на изток, до следващото важно място по билото на Балкана - възловата седловина Горни Ветровити преслап, защото там се прави връзка както със споменатата втора маркирана туристическа пътека, така и с още един стар път, за който ще стане дума по-долу. От Рибаришката седловина към Горни Ветровити преслап се продължава със слизане на североизток по главното било на планината, като натам първоначално се достига до подножието на невисокия, но затова пък много стръмен от северната си страна вр. Кота 1760. През лятото пътеката заобикаля върха попочти отвесния му северен склон, докато през зимата задължително се изкачва до темето му. След този връх се пресичат на североизток две равни тераси и 35 мин. след Рибаришката седловина се слиза до Горни Ветровити преслап /110 мин./. Денивелацията от вр. Вежен дотук е 600 м. При седловина Горни Ветровите преслап до главното било на Стара планина достига още един стар римски път, който започва от близкото до Клисура село Розино и води на север към Васильовска планина и построената почти на главното й било хижа ВасильовЗаради тях, старият път носи името Васильовската пътека. В недалечното минало този път също бил ползван много интензивно, така, както и съседния Рибаришки проход, като по него били прекарвани от джелепи огромни стада с добитък. Оттам дошло и второто име на прохода, което е Джелепската пътека. Освен, че е кръстопътно място, местността тук е и граница между землищата на гр. Клисура и на съседното й с. Розино.  

    Седловина Горни Ветровити преслап е възлова, защото при нея се събират и отделят пътеки в почти всички посоки. Тук дори основната пътека КЕ се разделя на лятна и зимна, като летният й край продължава на север към х. Ехо, заобикаляйки водоравно по западния му склон извисяващия се в близост връх Юмрука /Карагьол//1819 м./. Днес в този участък днес лятната пътека КЕ ползва старото трасе на римския път Васильовската пътека, което е сравнително добре запазено и личи добре по цялата западната страна на вр. Юмрука. Зимният край на пътеката КЕ също води от седловината към х. Ехо, само че оттук маркираното му с колове трасе се изкачва на североизток към самото теме на вр. Юмрука. Трета немаркирана пътека се отделя от седловината също в североизточна посока, само че не се изкачва към върха, а го заобикаля водоравно по източните му склонове, като през тях се насочва към друга важна седловина в района - Карагьолски преслап, където прави връзка с туристическата пътека, свързваща с. Розино с х. Ехо. Четвърта пътека се отделя от Горни Ветровити преслап в югоизточна посока, спуска се към черния път, който пресича долината на река Шиндар дере и покрай нея води към с. Розино. Последната, пета поред пътека, която се отделя от седловина, води на югозапад към гр. Клисуракато съвсем наскоро по трасето й са подновени както жълто-бялата й лентова маркировка, така и зимната колова маркировки /ЗКМ/.

    От разклона при седловина Горни Ветровити преслап към гр. Клисура се тръгва по наскоро маркираната пътека на югозапад, като натам, на кратко разстояние оттук до долината на р. Равна, се следва добре отъпканото на много места и надълбоко вкопано в склона трасе на стария римски път Васильовската /Джелепската/ пътека. Под седловината първоначално се върви за известно време през покрити с високи треви и ниски хвойни поляни, по които е невъзможно да се постави лентова маркировка. Това налага, като главен ориентир при слизането, да се ползва споменатия вече безименен стръмносклонест вр. Кота 1760, който през цялото време е пред очите на запад, както и оставащата вляво от него дълбока и гориста долина на р. Шиндар дере. Дали защото е на границата между горите, поляните и скалите, или пък заради нещо друго, но местността тук е много странна, някак си потайна и дори мистична, което се е отразило и на нейното наименование - Малъкая /Скалата-имане/. В нея съвременната туристическа пътека слиза до границата между горите и поляните и там траверсира водоравно източните склонове на вр. Кота 1760, а добре запазеното трасе на стария римски път остава на около двайсетина метра по-нагоре. За източните склонове на вр. Кота 1760 важи това, което бе вече казано и за неговите северни склонове. Те са почти отвесни, което означава, че при сняг през зимата трябва да се върви задължително към темето на върха. През лятото обаче пътеката го траверсира почти водоравно по границата с гората и 35 мин. след седловина Горни Ветровити преслап излиза от южната му страна при паметника на Никола Караджов /145 мин./.

   Роденият в богато клисурско семейство Никола Караджов завършва Френския колеж в Цариград, а после и Духовната академия в Загреб и участва като един от най-преданите съратници на духовния ни водач Иларион Макариополски в борбите за независима българска национална църква. Водач на тайния революционен комитет в Клисура и делегат на събранието в Обороще, в деня на избухването на Априлското въстание Никола Караджов е в гр. Копривщица. Там, наред с Тодор Каблешков, приподписва за по-сигурно Кървавото писмо и го отнася към родното си място. След превземането на Клисура отстъпва с част от спасилите се въстаници в Копривщица, а оттам заедно с Тодор Икономов и Панайот Волов поема към Балкана с цел да премине в Румъния. В завързалата се престрелка с турска потеря в долината на р. Равна Никола Караджов прикрива с тяло останалите си другари и загива тук като един от най-големите ни, но останали сравнително неизвестни за широката общественост, дейци на българските национално-освободителните борби. Доскоро паметника на героя, както и самата туристическа пътека, бе в окаяно състояние, но днес плочата и постамента му са основно ремонтирани. Високият каменен обелиск е изграден на голо и обгледно място, така че се вижда отдалеч и служи като сигурен ориентир сред равния тревист терен край него. 

    При паметника на Никола Караджов сравнително затворения от вр. Кота 1760 изглед се отваря отново и пред очите на юг се появява пак огромната и напълно гола долина на р. Равна с гористия рид Делиминчев гроб зад нея. В средата на рида отдалеч личи тясна разломна долина с бели брегове, към която е и продължението на пътя към Клисура. От паметника на Никола Караджов пътеката се насочва точно към тези бели брегове, като първоначално се спуска през голите поляни на месността Говедарника на югозапад и след 15 мин. достига до чешма, изградена до коритото на Отбитата река /160 мин./. Тук реката се пресича по брод, пътеката се изкачва плавно от другата й страна в същата югозападна посока и след 5 мин. достига до руините на Розинската мандра /165 мин./. Днес от старата и голяма в миналото мандра е останала само купчина камънаци, но до тях е изграден нов метален навес, под който е поставен фургон. Тук, освен до Розинската мандра, Васильовската пътека достига и до трасето на Рибаришкия проход - нещо рядко срещано в Балкана, защото старите римски пътища по принцип никъде не се пресичат.  И докато Васильовската пътека в посока към паметника на Никола Караджов е силно заличена от времето, то от мандрата на север може да се проследи чак до върха на планината все още идеално запазеното трасе на Рибаришкия проход. В южна посока пък панорамата под мандрата е не по-малко интересна, като натам се вижда по-голямата средна част от долината на р. Равна, гъсто пресечена от безброй ручеи и черни пътища.

   От Розинската мандра към гр. Клисура се продължава със слизане на югозапад към р. Равна, като натам бързо се достига до черен път. По него се пресича източния край на пасището Големия шамак, подминава се бетонно водохващане, преджапва се по брод северния начален приток на реката и вече по тънка губеща пътека се достига до каменните останки на изоставен овчарник. В древността някъде тук римските пътища Рибаришки проход и Васильовска пътека се разделяли, като първият се насочвал на югозапад към днешния гр. Клисура, а вторият се спускал на изток към сегашното с. Розино. Днес на това кръстопътно в миналото място трябва доста да се внимава и плътно да се върви покрай коловете на ЗКМ, защото пътека и лентова маркировка няма, а местността е гола и трудна за ориентация. Покрай коловете се пресича на юг равната поляна от западната страна на овчарника и се достига до южния начален приток на реката. Този поток също се пресича по брод, като от другата му страна се излиза в подножието на рида Делиминчев гроб и отново се стъпва на черен път. Разстоянието от Розинската мандра дотук се изминава за около 30 мин., а денивелацията от седловина Горни Ветровити преслап е 250 м. /195 мин./. След достигане до черния път се продължава по него на юг. Пътят навлиза в оцветената с различни нюанси на бялото разломна долина и през нея започва да се изкачва в южна посока към билото на Делиминчев гроб. Тук най-интересен за отбелязване е течащият по дъното на разлома маловоден поток, който води началото си от няколко извора, бликащи по самото било на рида. 15 мин. след началото на изкачването се достига до първия от тези извори, над който е изградена красивата каменна чешма Чаталчучур /210 мин./. Тя се намира вече непосредствено под върха на Делиминчев гроб, като 10 мин. след нея пътят извежда и до самото му главно било при гола безименна седловина, в средата на която е забит самотен маркировъчен кол /220 мин./. Местността тук също е възлова, първо защото при нея свършва черния път и второ, защото тук от рида Делиминчев гроб се отделят на юг и на югозапад две негови по-къси долни странични разклонения - рид Гарваница и рид Меча дупка, разделени от долината на р. Зли дол. Освен рида, при седловината се разделят и новата туристическа пътека и римския Рибаришки проход, като пътеката се насочва към в долината на Зли дол, а пътят се спуска по билото на рида Гарваница. Ако оттук се продължи още малко на юг по трасето на римския проход ще се достигне до руините на малка крепост, от която в миналото пътят бил пазен и следен.

   От билото на рида Делиминчев граб към гр. Клисура се продължава по маркираната туристическа пътека, която се спуска много стръмно на югозапад и почти веднага навлиза в гъсти и млади смесени гори. Южните склонове на Делиминчев гроб са залесявани с различни видове иглолистни дървета, заради които местността в този най-горен край на рида носи името Чам боаз /Борова теснина или Боров проход/. В началото на горите се подминава от ляво силно ерозирал дол, който е много стръмен, дълбок и изключително опасен и в който съвсем наскоро е пропаднала част от туристическата пътека. След опасния дол се достига до нова седловина, под която следва най-стръмната част от слизането. Зли дол тук е много тесен и дълбок /наречен е „зли“ точно заради стръмните си склонове/, като под седловината се върви през нещо като тръба, сполучливо наречена от местните Коминя. За да преодолее стръмния склон, пътеката извива по многобройни къси серпентини и бързо слиза до самото дъно на реката. Тя пък се образува от два начални потока, като 20 мин. след седловината се пресича първия от тях, а 5 мин. по-късно и втория /245 мин./. Местността между двата потока вече е със сравнително по-умерен наклон и понеже в миналото в нея отглеждали свине, останала и до днес със старото си име СвинарникаПри втория поток пътеката достига в местността Каптажа до бетонно водохващане, а няколко метра под него свършва окончателно при нов и широк черен път. От това място идващият някога откъм Клисура Рибаришки проход започвал да се изкачва по рида Гарваница на североизток. Днес натам се вижда група високи скали, нарочно изсечени така, че пътят да мине през тях и да достигне по-нагоре до споменатата наблюдателна крепост. От водохващането към гр. Клисура се продължава вече по новия черен път, построен върху трасето на по-стария римски проход. Понеже оттук надолу наклонът по склоновете на рида все още е много голям, затова и черният път се спуска по него, постоянно криволичейки на дълги серпентини. Заради тях, цялата околност чак до подбалканския път носи името Кривулите. По този начин пътят се спуска и от северната страна на планината, като тамошната местност също носи името - Кривулите. Заради този специфичен начин на изграждане на пътя, някои, освен Рибаришки проход, го наричат и проход Кривулите. 40 мин. след водохващането пътят слиза до подбалканското шосе, излизайки точно при известния на всички шофьори голям транспортен възел, построен на около километър на север от гр. Клисура /285 мин./. Денивелацията от билото на рида Делиминчев гроб дотук е 600 м. При бетонната детелина от главното подбалканско шосе се отделя на юг тесен асфалтов път, по който до гр. Клисура се достига за около 20 мин. /305 мин./. 

 

19

 От Каменната порта назад към вр. Виежен

 

31

 От Каменната порта към вр. Каменица

 

40

 От вр. Каменица към Каменната порта и вр. Вежен

 

32

 От вр. Каменица към седловината Горни Ветровити преслап

 

41

 Големите скали по главното било на югоизток от вр. Каменица 

 

44

 От билото на юг към долината на р. Равна и рида Делиминчев гроб 

 

238

Рибаришката седловина, снимана от вр. Юмрука 

 

37

Рибаришката седловина с голямо увеличение. Вижда се трасето на Рибаришкия проход.

 

45

Рибаришката седловина и римския път Кривулите /Рибаришки проход/

 

49

 Седловина Горни Ветровити преслап

 

54

 От Васильовската пътека назад към седловина Горни Ветровити преслап 

 

64

 Паметникът на Никола Караджов

 

65

 От паметника на Никола Караджов към Розинската мандра

 

67

 Новата Розинска мандра

 

68

 От Розинската мандра на югозапад към долината на река Равна и рида Делиминчев гроб 

 

70

По черния път от северната страна на рида Делиминчев гроб

 

72

 Чешма Чаталчучур

 

73

От седловината на билото на рида Делиминчев гроб назад към главното било на планината

 

74

И напред към началото на Зли дол

 

75

Опасното свлачище в горния край на пътеката

 

78

По римският път Кривулите към гр. Клисура 

 

79

 Град Клисура сниман от подбалканския път

 

2014-01-31 143007

 Профил на маршрута

 

Прочетена 1290 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм