Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

27.1. с. Шейново-Голяма Варовита река-седловина Шадраваните-вр. Малуша

Оценете
(0 гласа)

27.1. с. Шейново-Голяма Варовита река-седловина Шадраваните-вр. Малуша - качване 

Денивелация - 850 м., време на движение 2.30-3.00 часа, разстояние – 13.0 км.

Немаркиран

 

2018 01 02 110243

Изтегли: GPS-трак

   

Село Шейново /Омур чорлу/ 

    Село Шейново се намира в северната част на Казанлъшката котловина, на 400 м. н.в. и на около 3 км. от подножието на Стара планина. Селището е застроено в средата на равно и плодородно поле, добре напоено с множество стичащите се от Балкана към него пълноводни потоци. Добрите природни и климатични дадености, близостта до планината и до общинския център град Казанлък, както и важните пътища, които преминават покрай селището, са главната причина за бързото увеличаване на населението му. Заради благоприятните условия за живот и бизнес, със своите около 2000 жители днес Шейново е сред трите села с най-многобройно население в цялата Казанлъшка община. Етническата картина на селището е пъстра, като сред преобладаващите по брой българи живеят и около 300 турци, 250 цигани и 20-30 каракачани. Все заради споменатите природни богатства, плодородното поле, потоците и близостта до планината, в древността землището на Шейново било доста гъсто населено, като в него се намират изключително богати находки от времето на траките и римляните. От този период край селото са останали няколко могилни некропола, руини на римска вила, селищна могила в местността Саръ юк и отделни развалини в местностите Месилина, Голяма Варовита и Горно Черковище. Край Шейново са пръснати още и 18 големи тракийски могили, някои от които са Рошавата, Дончовата, Станковата, Боевата, Илиевата, Турската, Трите могили и т.н.

    Според историците, Шейново е сравнително ново селище, появило се на това място едва в началото на турското робство. Най-ранните писмени сведения за него са от османските регистри от 1523 г., в които се споменава за село с името Амурджи /Умурджи, Умурджилер/. В по-късни турски документи от 1723 г. сегашното Шейново се появява пак под почти същото наименование - Умурджелю. Преминалият през него през 1665 г. пътешественик Евлия Челеби обаче, го нарича със съвсем различно име - Ортукча /Обутча/. В най-късните османски регистри от 1859 г. наименованието на селото се среща изписано и като Юмуршули. Според тези последни документи, към края на робството Шейното било напълно турско село, в което живеел за постоянно само един потурчен българин, както и няколко временно настанили се в него българи-аргати. Предполага се, че първото заселването на селището станало в началото на 16-и в., след като султан Сюлейман Великолепни отредил землищата на днешните град Шипка и с. Шейново за тимар /временно поземлено владение/ на спахията Нури Реза ефенди. Тимарът на Нури бил с огромни размери и обхващал както части от полето, така и от близката планина, но за съжаление на владетеля му бил почти напълно безлюден. Заради привилегиите обаче, с които се ползвало владението, към новоучредения тимар бързо се стекли заселници както от по-близките населени места, така и от по-далечните Тракия и Родопи. В границите на огромния имот те основали две напълно нови селища, първото от които се намирало на изток от днешния гр. Шипка и се наричало село Чифлика, а второто било разположено под сегашното Шейново.

   Относно първоначалното наименование на селото под днешното Шейново езиковедите предполагат, че то най-вероятно било Омур чорлуидващо или от Омур чаир /Ливадите на Омур/ или от Омур оглу /Син на Омур/. В разговорният турски език личното име Омур се употребява и в смисъл на облечен в хубава премяна. Вместо правилното Омур чаир обаче, поради някаква причина, местните турци наричали селището си Умурчоолу /от личното помашко име Омурчо/. Това пък, пак според езиковедите, означава, че е възможно селото и да е помашко, т.е. българско. Помашкият /българският/ произход на Шейново се потвърждава и от селищната ойконимия /имената на всички местности край дадено населено място/, много от топонимите в която са със старинните български окончания -ец и -ица. Древният български характер на Шейново може да бъде изведен още и от наименованието на местносттаГорно Черковище, както и в уж турската Батак махалачието име всъщност е българско. Относно първото наименование на селището има и още една теория, според която то било Йомур обасъ /в буквален превод - бежански лагер/Според тази теория, първоначално тук се заселили български бежанци, избягали от родните си места по време на турското нашествие. По-късно в тяхното селище се настанили и тюркмени от племето ортеки /името им означавазавладявам и разделям/, по етнонима на които се видоизменило и наименованието на селото. Така, заради съжителството с по-многобройните тюркмени, местните българите постепенно се потурчили, като първото име на селището им постепенно се променило от Йомур обасъ до неопределеното Умурчоолу. Освен българи и турци, в миналото в планинската част от землището на Шейново живеели и много каракачани, които слизали да зимуват на полето, прекарвайки най-студените дни в т.нар. Каракачанска махала.     

     По неизвестни причини към края на турското робство наименование на селото се изменило на сегашното Шейново/турско име с българско окончание/, което станало официално през 1887 г. Кога и поради какви причини се появило новото наименование на селището не е известно, но това вероятно станало в доста късен период. Произходът на името също е неясен, като се предполага, че то идва или от животното шахин /сокол/ или от етнонима на настанилите се в близост до селището юруци от племето шахинСпоред мнозина, наименованието идва точно от етнонима на юруците шахин, като то, заедно с добавката ова, първоначално било Шахин ова /Лагер на племето шахин/. Изказва се още и доста неправдоподобното предположение, че е възможно наименованието да произлиза от словосъчетанието шен ова /весело село/, както и /по-вероятно/ от личното име на турският пълководец Лала Шахин паша. Шахин паша бил лала /учител/ на турския султан Мурад Iа в периода 1360-1382 г.като военачалник на турската румелийска армия, завладял последователно Димотика, Одрин /който за кратко бил провъзгласен за столицана османците/, Стара Загора, Пловдив и София. Твърде вероятно е с. Шейново наистина да е кръстено на Лала Шахин, тъй като пашата починал някъде в Казанлъшкото поле и, както се полага на голям герой като него, вътрешностите му били погребани в специално изградено за целта тюрбе /мавзолей/, разположено точно до Казанлъшката тракийска гробница. След смъртта на пашата, тялото му било пренесено в родната Мала Азия, където и до днес има селищекръстено точно на прозвището му - град Лалапаша.

     За историята на Шейново от неговото оснававане до края на туркото робство не се знае почти нищо. Името му обаче остава завинаги в българската история с разигралото се край селото важно сражение по време на Руско-турската освободителна война /т.нар. Шейновска битка/В края на войната селището било превърнато в главен щаб на Централната османска армия начело с Вейсел паша, а в землището му бил изграден т.нар. Шейновски укрепен лагерразположен точно срещу южния изход на Шипченския проход. В последвалите боеве край Шейново на 8 и 9 януари 1878 г. руските части успели да превземат турския укрепен лагер и да пленят цялата двадесет и шест хилядна армия на Вейсел паша. През 1968 г. на мястото, където се предал турският военачалник, бил построен Парк на Победата, в който бил издигнат и Паметникът на победата. По време на боевете през Освободителната война местните турци напуснали селото, а на тяхно място се настанили преселници от съседното българско с. Шипка, което тогава било напълно опожарено. След войната част от напусналите Шейново турци се завърнали, като техните потомци живеят и до днес в селото наред със заселилите се в него българи, цигани и каракачани.  

     Село Шейново остава малко настрани от най-популярните, често посещавани и обичани от туристите изходни пунктове за посещение на Стара планина, каквито са разположените в близост до него гр. Шипка и село Ясеново. От сравнително голямото селище обаче могат да бъдат предприети няколко много приятни прехода към намиращите се на гребена на планината хижа Узана и връх Малуша /Малоша//1341 м./, допълнително улеснени от широкия черен път, прокаран по долината на протичащата между двата обекта най-пълноводна местна река - Бююк дере /Голяма Варовита река/. Частта от Балкана, разположена над с. Шейново, е заета от т.нар. Шипченска планина, характерна с ниското си и плоско било и със съвсем слабо издигащите се над поляните му обли и голи върхове. Малката височина и близостта на селищата до главния вододел на Балкана създават у мнозина туристи илюзията, че планината може да бъде изкачена без всякакви усилия и то за съвсем кратко време. Нерядко обаче се получава точно обратното. Южните склонове на Стара планина над Шейново са много стръмни и с дълбоко всечени в тях речни корита, които силно затрудняват придвижването, а разликата във височината между полето и главното било надхвърля на места 800 м.

27.1. с. Шейново-Голяма Варовита река-седловина Шадраваните-вр. Малуша - качване  

      От Шейново към виждащият се над него най-висок връх в селското землище - Малуша /Малоша/, се поема по асфалтов път в северозападна посока, като първоначално се върви през равната и напълно гола местност Мерата. През нея се достига съвсем скоро до разположени вляво от пътя обширни лозя, изпълващи местността Мартинови орехи, както и до оставащи вдясно сгради на казанлъшкия завод „Арсенал“, пред които асфалтът свършва. Оттук към планината се продължава отново на северозапад по извиващ през полето черен друм, наричан от местните Кривия път. Зад сградите на „Арсенал“ се пресича по-малката местност Къра /Полето/, както и шосето, водещо от село Голямо Дряново към гр. Шипка, като след тях се навлиза в заетата от ниви и ливади по-обширна местност Коджа Кър /Голямото поле/. Тук при придвижването напред трябва да се ползват като ориентири оставащото вляво корито на Голяма Варовита, както и вилната зона, намираща се пред очите в разположената при устието на реката силно втрапена в склона местност Джебилиев трап. В древността през този район преминавал главният подбалкански път Друма, чието трасе може да се проследи и до днес по многобройни тракийски могили, издигащи се покрай цялото подножие на планината. В края на равната част от полето, и 40 мин. след началото на маршрута, се достига през няколко наскоро засадени орехови горички до изпълнената с изоставени имоти местност Джебилиев трап. Тук през античността също било разположено малко селище, от което в наши дни се намират останки от стени и от отделни по-дребни и маловажни археологически артефакти. На това място Кривият път напуска полето и покрай оставащите вдясно новострояща се вила и масивно бетонно водохващане навлиза в планината и в тясното ждрело на реката, заградено на запад от рида Къз алан /Момина поляна/ и на изток от рида Бакаджика /Погледец/.  

     Веднага след достиганего до Балкана черният път започва да се изкачва на метри встрани от Голяма Варовита река, преминавайки първоначално покрай огромно свлачище. В близкото минало на това място част от най-ниските югоизточни склонове на рида Къз алан се откъснали от планината и се стоварили върху черния път, а от тях вляво от трасето му останали да стърчат само голи, отвесни и измити до блясък от стихиите монолитни канари. Няколко минути след зловещото свлачище се минава и край разположена пак вляво от пътя ниска и с триъгълна форма каменна чешма, а 20 мин. по-нагоре се достига и до местност, носеща модерното съвременно наименование Ергенското парти /60 мин. след началото/. Това е закътана в близост до коритото на реката малка полянка, на която са изградени навеси от дясната страна на пътя и на която идват да се веселят местните младежи. Над нея се пресича спускащият се от ляво широк дол Черковища /до който се изкачвали в миналото местните християни по Илинден, за да се черкуват/, като 10 мин. след Ергенското парти се достига с по-стръмно изкачване и до мост в местността Мостът /70 мин. общо/. На това място черният път се раздвоява, като единият му край продължава на север по десния западен бряг на Голяма Варовита /и покрай подножието на широкия горист страничен рид Гюлджия /Локвата//, а другият пресича коритото й по моста, стъпва на отсрещния ляв източен бряг на реката и по него също се отправя на север. Тук веднага трябва да се каже, че напред може да се продължи и по двата края на пътя, защото по-нагоре те отново се събират. Лявото разклонение обаче е отдавна изоставено, затова от моста към гребена на Балкана трябва да се продължи по десния край на пътя.

      От разклона към билото на планината се продължава по десния край на новия и широк черен друм, който пресича Голяма Варовита по моста и за първи път от началото на маршрута се качва на срещуположния рид Бакаджика. От другата страна на реката се преминава и покрай заключена метална бариера, като от нея нагоре следва най-стръмната част от маршрута. За да преодолее силния наклон, тук пътят описва къс S-образен завой, връща се за кратко на юг, след което се отправя отново на север покрай правото корито на Голяма Варовита. Над завоя се извива продължително по сух, каменист и силно опороен терен, като край стърчащи вдясио и покрити с гъсти и смесени гори ниски канари и оставащото вляво тясно и дълбоко ждрело на реката, се достига след още около 20 мин. до много интересно място /90 мин./. Над Мостът долината на Голяма Варовита река постепенно започва да става все по-тясна, дълбока и изпълнена със скали, като тук се достига до огромен камък, препречил изцяло трасето на пътя. В миналото това наложило на строителите на друма да разцепят канарата на две и да изсекат в средата й специална порта за преминаване. След тази по-голяма скала пътят и местността край него постепенно се успокояват, стават по-равни и през тях, няколко минути след портата, Голяма Варовита се пресича по дървен мост /100 мин/. Тук се стъпва отново на десния западен бряг на реката, като почти веднага след достигането до него се преминава и покрай водослива със спускащият се от ляво поток Айдере /Айланско дере, Ай аланско дере, т.е. Дол Меча поляна/. Само две минути по-нагоре хоризонтът рязко се отваря, склоновете се отдръпват и от тясната и тъмна долина на реката човек изведнъж се озовава в средата на равно, слънчево и голо поле /110 мин./. Денивелацията от с. Шейново до тук е 350 м.

      Разположеното в сърцето на Балкана обширно високопланинско пасище се нарича Ливадата и представлява нещо като много дълбок продълговат казан, заграден от всичките си страни с изключително стръмни и високи склонове. Красотата на мястото трудно би могла да бъде описана, като освен всичко друго, от него се открива и прекрасна панорама. На север за първи път от с. Шейново насам се вижда отново главното било на планината с разположената на него Западна Малушка поляна и спускащият се от нея към местността Ливатата широк дол Корита. Оттук билото на планината изглежда вече съвсем наблизо, но това е поредната илюзия, тъй като склоновете от Ливадата към него са изключително стръмни. Вдясно стърчи първенецът на рида Бакаджика - едноименния връх Бакаджика /1189 м./, част от склоновете на който са посипани с ниски скали, а вляво е широкият рид Шуни рът /от личното име Рашун/, чиято долна част е покрита напълно с прекрасни, млади и гъсти смесени гори. Горният край на Ливадата представлява силно наклонена към Голяма Варовита папратлива поляна с ловна вишка в средата, а в долният /и вляво от пътя/ се извисява масивната двуетажна постройка на горско стопанство Ливадата /в която при нужда може да се намери подслон/. Освен достигащият до тук по левия бряг на реката основен черен път, до Ливадата се изкачва по десния й бряг и другият край на друма, който се отделя по-долу при Мостът.

     От местността Ливадата към главното било на планината се продължава отново по обединения черен път на север покрай коритото на Голяма Варовита река, като много скоро се достига до почти отвесен склон. Той се намира от северната страна на мястото, при което двата начални притока на реката се сливат. Мнозина наричат неправилно тези потоци Бялата и Черната река, бъркайки ги с началните притоци на разположената на изток оттук Крайна Варовита река. Всъщност идващата от север река си е самата Голяма Варовита, като на това място в нея се влива същият като дължина и пълноводие поток. Понеже идва откъм намиращия се на запад първенец на Шипченска планина връх Исполин /Катерик//1523 м./, на този поток често му викат Катеришки дол, въпреки че подобно наименование не се среща на нито една карта. Макар че остава встрани от пътя, водосливът на двата потока прозира между дърветата, като в неговата посока се вижда ужасно дълбок и широк казан, заграден на север с високи до няколко десетки метра отвесни канари. За да изкачи големия наклон и за да заобиколи казана, тук друмът описва втори голям S-образен завой, навлиза на запад във вековните букови гори, покриващи т.нар. Катеришки дол, и след около 30 мин. достига до обръщало на камиони на малка полянка в местността Рампата /140 мин./. Малко преди нея от горите се открива панорама на североизток към оставащата встрани от S-образния завой дълбока местност, в която се намира водисливът на двата начални притока на Голяма Варовита река. След Рампата трасето на пътя става малко по-равно, като няколко минути по-нагоре по него се достига до оставащата вляво Стоянова чешмица /кръстена на трагично загинало момче от селото//150 мин./. Тук друмът пресича Катеришки дол по брод, завива на североизток и продължава в обратната посока към коритото на Голяма Варовита река и към главното било на планината. В тази част от маршрута се пресича много стръмен и специално изсечен заради пътя скалист склон, вдясно от който е дълбокият казан с водослива на двата начални притока на реката. За сметка на по-стръмния склон, тук пътят е съвсем равен, като по него и 20 мин. след Стоянова чешмица, се достига до главното било на планината и до изворите на Голяма Варовита река в дъното на дълбоката седловина Шадраван кайнак /Шадраваните//170 мин./.

     Споменатите Шадравани са всъщност няколко разположени в близост едно до друго изворчета, от които водата блика с много голямо налягане, създавайки илюзията за малки фонтани /шадравани/. Точно тези изворчета дават началото на Голяма Варовита река. При тях, освен до билото на планината, се достига и до главната старопланинска туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/. Оттук към Малуша туристите обикновено продължават по главното било на Балкана и положената по него гъста маркировката на вървището КЕ, без да забелязва високия и стръмен двестаметров склон към върха и без да се замислят, че до темето му може да се достигне и по по-полегат начин. Всъщност достигащият до тук откъм южните склонове на планината широк черен път продължава и на север, изкачва се съвсем полегато към по-високата част от билото на планината и води точно към Малуша. Ако за продължение към върха се избере черния път, тогава по него се пресича на север главното било. Няколко минути по-късно по трасето на друма се достига до малка полянка, в края на която се издига отдавна изоставената тухлена сграда на т.нар. Туристически заслон Малуша. При нея черният път се раздвоява отново, като левият му край се насочва на северозапад към разположената в средата на планината равна поляна Щрекля. От това място към вр. Малуша се продължава по десния край на пътя, който заобикаля сградата на заслона и зад нея завива водоравно на изток. Натам веднага започва изкачване с по-слаб наклон, като пътят постепенно завива в обратната южна посока и отново се насочва към главното било на планината /само че сега от север на юг/. Оттук през короните на дърветата се вижда вече и самия връх Малуша, както и кривата Западна Малушка поляна, оставаща от дясната му страна. Понеже билото е съвсем близо, към него може да се продължи както по самия път, който е по-заобиколен, така и по пряка пътека, следваща изсечена в гората широка и права просека. По един от двата начина и 20 мин. след туристическия заслон се достига в началото на Западната Малушка поляна отново до гребена на планината, до трасето на пътеката КЕ и до друг черния път /190 мин./. Тук се излиза окончателно над гората, като към Малуша се продължава на изток със следване на билото, пътя и зимната колова маркировка на вървището КЕ. С леко изкачване нагоре черният път пресича обширните голи пасища на поляната и след около 30 мин. достига до върха /220 мин./. Денивелацията от местността Ливадата до тук е 500 м.        

 

1

 Долината на Голяма Варовита река, снимана от подножието на планината

 

2

 От подножието на планината назад към с. Шейново

 

3

 От полето на североизток към долната част на рида Бакаджика 

 

4

Новата вила в местността Джебилиев трап и разклона под нея

 

5

 От новата вила на запад към устието на Голяма Варовита река

 

6

 Местността Мостът, в която Голяма Варовита река се пресича по мост

 

7

От Мостът на север към пътя, който води към дол Черковище и рида Къзалан

 

8

Горско стопанство Ливадата в едноименната местност

 

9

 От Ливадата на югоизток към рида Бакаджика и най-високия едноименен връх по него

 

10

 На изток към рида Бакаджика, долът Корита и подножието на Западната Малушка поляна

 

11

 От Ливадата на на североизток към Западната Малушка поляна

 

12

Връх Малуша, сниман от север

 

13

Под върха пътеката Ком-Емине се пресича на две места 

 

14

По изоставения черен път към вр. Малуша

 

15

 Разклонът със синята маркировка, водеща на югоизток към местността Корита и рида Бакаджика 

 

16

От подножието на Западната Малушка поляна към масива на вр. Исполин

 

17

 На запад към седловина Шадраваните и вр. Марков стол

 

18

Към равната вътрешнопланинска поляна Щрекля 

 

19

 Мястото, при което пътеката Ком-Емине излиза на Западната Малушка поляна

 

20

От началото на Западната Малушка поляна на изток

 

21

И на запад към вр. Исполин

 

22

 На северозапад към вр. Лисата височина

 

23

От билото на планината към долината на Голяма Варовита река

 

24

 На юг към рида Бакаджика и долините на реките Средна и Голяма Варовита 

 

PC290151

На вр. Малуша

 

PC290155

От вр. Малуша назад към Западната Малушка поляна

 

PC290161

От вр. Малуша на изток  

 

2018 01 02 110401

Профил на маршрута

 

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 514 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм