Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

33.4. с. Селце-рид Баликовото-седловина Кланите кадъни-седловина Хайдушки преслап 1-с. Борущица /махала Държавен/

Оценете
(0 гласа)

33.4. с. Селце-рид Баликовото-седловина Кланите кадъни-седловина Хайдушки преслап 1-с. Борущица /махала Държавен/ - слизане

Денивелация - 500 м., време на движение - 3.00-3.30 часа, разстояние - 11.5 км.

Немаркиран

 

2015 10 15 094822

Изтегли: GPS-трак

 

Село Борущица /Бююк дере/

     Село Борущица е планинско селище, разположено на около 700 м. н.в. в средата на южните склонове от Тревненския дял на Централна Стара планина. Населеното място е отдалечено на около 40 км. на североизток от главния град на Розовата долина - Казанлък, и попада в границите на Мъглижка община, а през него протича едноименната Борущенска /Борущянска/ река, която го разделя на две приблизително равни половини. Най-голямата водна артерия в района извира от главното било на планината при ключовия връх Кръстец /Голям Кръстец//1008 м./, спуска се оттам на юг и постоянно променя наименованието си в зависимост от това, през кое селище преминава. В близост до гребена на Балкана името й е Кръстецка, заради върха, от който води началото си. По-надолу между селата Борущица и Радунци реката става Борущенска, при излизането си от планината е вече Поповска /по името на изчезналото село Поповци, чийто наследник сега е село Яворовец/, а при достигането си до полето се нарича Ветренска заради голямото село Ветрен, покрай което също протича. Макар да се намира в горист и труднодостъпен район, землището на Борущица било използвано от хората още от памтивека за пресичане на Балкана и за преминаване от Южна към Северна България, като за целта по билата на вододелите на Борущенската река били изградени два важни пътя. Доскоро на изток от селото извивало трасето на първият от тях - Дъбовския проход, който бил особено популярен по време на Средновековието, докато вторият - Мъглижкия проход, бил построен на запад от Борущица и бил по-често използван в периода на Античността. Заради ниската надморска височина на Тревненския дял от Стара планина, в началото на 20-и в. през землището на селището било прокарано и единственото презбалканско железопътно трасе в този край на България - ж.к. линията Дъбово-Царева ливада-Горна Оряховица. Що се отнася до населението на Борущица, то винаги било единствено и само българско, което се доказва от старинната и изключително чиста в езиково отношение местна топонимия. Въпреки че било напускано на два пъти от обитателите си и че било на три пъти палено и разрушавано, към края на турското робство селището било с все още доста многобройно за онези времена население, което живеело в над 200 къщи. Понастоящем обаче, по официални данни от последното преброяване през 2011 г., в Борущица пребивават за постоянно едва 53-а жители, всички православни българи.  

     До Освобождението на България от турско робство селището било с двойно име - Борущица и Бююк дере /Голям дол/, като за българското му название в литературата битуват две основни предположения. Първото е, че името на селото произлиза от дървото бор, който растителен вид днес е почти напълно изчезнал от района на Балкана. Доскоро обаче иглолистните гори покривали огромни площи от по-близката част на планината, което си личи и от нейната топонимия - Елака, Елаците, Еловица, Еловска река, Еловска поляна, Сред Елака и т.н. В Юбилеен сборник „Българско село“ от 1931 г. се твърди още и че в миналото всички склонове край Борущица били обрасли с вековни борове, а останки от това дърво били намерени и при археологическите разкопки, проведените наскоро край селището. До края на 18-и в. боровите гори в централните части на Стара планина дори били толкова много, че с тях била свързана цяла индустрия, изразяваща се в производството на факли за турската армия. Такива факли от борина били правени, например, в подбалканското село Скобелево /местност Чиракая - Боровата скала/, както и в още едно, вече изчезнало от подножието на планината село - Чираджии /в буквален превод Боровци/, което се намирало в близост до сегашния град Шивачево. В района на този град, обаче, останало друго село, което и до днес се нарича Боров дол. Първото предположение за произходът на топонима Борущица се застъпва и от известният ни езиковед - академик Иван Дуриданов, според когото, наименованието на селището е старобългарско и идва именно от растението бор с древната добавка уш към него /т.е. името първоначално било Боруш, по подобие на Дъбраш от дъб, или пък на Габраш от габър/. Второто предположение за наименованието на Борущица пък е, че то произлиза от първите заселници на селището, които уж дошли от тракийския град Боруй  /днес Стара Загора/. Тази хипотеза е свързана с известният епизод от историята за завладяването на страната ни от турците, когато част от цивилното християнско население на Тракия и останките от българската армия в тази област се съсредоточили край град Боруй. Оттам те остъпили организирано на север, пресекли Средна гора през прохода Железник и, достигайки до Казанлъшката котловина, се разделили, като цивилните продължили по Мъглижкия проход на североизток към тогавашната българска столица Велико Търново, а войниците се отправили умишлено на северозапад към Русалийския проход, за да увлекат след себе си по-многобройната турска армия. Напоследък относно топонимът Борущица се изказва и хипотезата, че той идва от преминаващата през селото река, както и че това е оригиналното /предтурско/ наименование на населеното място, което си личи от запазената му ойконимна добавка -щица.

     Най-древната история на Борущица е забулена в мъгла, така, както е и с миналото на повечето от подбалканските ни населени места. Край селото се срещат множество останки от древни артефакти, сред които са, например, споменатите по-горе проходни пътища и свързаните с тях охранителни крепости. Най-големите и важни руини в землището на селището са разположените на около 4 км. на юг от него антични окопи и преградни стени край връх Царска могила /1001 м./, за които се предполага, че са още от времето на македонския цар Филип II /359-336 пр.н.е./. За тези отбранителни съоръжения има и сведения, че през турското робство били поправяни и отново използвани. Според някои езиковеди по част от топонията на околността можело да се направи предположение, че селището край руините на окопите възникнало доста по-късно от тях, вероятно при управлението на българския цар Иван Асен I /1190-1195/. Това се потвърждава и от разположената на около 8 км. на югоизток от селото Иванкова пътека, по която през 1196 г. от България към Византия избягал българският цар Иванко, известен като Убиецът на Асеня. Местните легенди и предания твърдят, че първите заселници в района били български боляри, които се настанили по тези земи, за да отбраняват близките проходи. След освобождението на България от византийско робство околните пътища се оказали най-преките и удобни връзки между областта Тракия и тогавашната българска столица - град Велико Търново. Друго предание пък свързва възникването на селището с новоизграденият летен дворец на братята Асен и Петър на вр. Кръстец, където се събирали в миналото Дъбовския и Мъглижкия проходи, преди да продължат заедно към Северна България. Като стратегическо място, разположено едновременно на граничното централно било на Стара планина и при сливането на двата важни пътя, районът на Кръстец бил укрепен още през Античността, откъдето дошло и старото наименование на върха - Окопа. По време на управлението на Асен и Петър в землището на сегашната Борущица бил изграден още един подобен летен дворец-крепост, който бил разположен в намиращата се на билото на източния вододел на Борущенската река местност Конарското и чиято цел била да прегради трасето на Дъбовския проход. Сред борущенци е запазен и спомен, че в миналото селището било много голямо, но, поради студ и върлуване на разбойници по близките проходи, на два пъти било почти напълно напускано от жителите си, голяма част от които се настанили на по-сигурни за обитаване места в равнините на Северна България. Писателят Павел Делирадев също свързва средновековната Борущица с царуването на братята Асен и Петър, както и с пренасянето по това време през нея на мощите на Св. Иван Рилски, като, според автора, близката до селото местност Царска могила уж получила наименованието си именно от това събитие.

     По време на турското робство районът на Борущица се оказал част от една своеобразна и спонтанно образувала се хайдушка република, която заемала цялата хълмиста област Кованлък /Пчелина/, разположена на изток от населеното място. Тогава край селището имало поне две по-важни хайдушки сборища - на Милевски скали и на връх Бели бук, като борущенци били ятаци на хайдутите и редовно им носели храна на явките под върховете Чуката и Гъркът. Заради тази дейност, турците от казанлъшкото село Горно Изворово на три пъти опожарявали и унищожавали Борущица, а пък местните си отмъстили, избивайки група мюсюлмански жени в местността Кланите кадъни. Към края на робството селото постепенно се съвзело от погромите, като в него били създадени две по-големи поземлени стопанства - Чифлик Борущица /Долен чифлик/ в южния му край и Чифлик Кованлък /Чифлик Пчелина, Държавен/ в западния му край. Към тези чифлици постепенно се образували и оформили нови махали, които, заедно с по-старата махала Бънзарето и с основната част на селището край Борущянската река, изградили съвременния облик на Борущица. Освобождението на България заварило селото с едноетажни паянтови къщи, част от които покрити с каменни плочи, а друга с т.нар. марсилски керемиди. В онези дни, повечето от жителите на Борущица намирали препитанието се предимно в горянството и по-малко в земеделието, като сеели най-вече овес и ечемик, а покрай коритото на Борущенската река били построени и няколко примитивни оджака /вид мелници/ с по един камък за мелене на ярма. Макар да се намирало между два главни пътя и макар, че било разположено покрай коритото на пълноводна река, в онези години селището се нуждаело от ново шосе, от водоснабдяване, от благоустройство и общинска сграда за училището, както и от най-малко три нови моста. Въпреки немотията, в Борущица все пак било построено и училище, като, наред с него, били открити и няколко магазина за продажба на колониални стоки. По-късно в близост до селото била открита каменовъглена мина, която била експлоатирана от смесеното българо-чешко дружество „Българска захар“ Горна Оряховица и която също дала работа на част от местните жители. Най-големите промени в Борущица, обаче, настъпили след построяването в началото на 20-и в. на презбалканската ж.п. линия, когато населението на селището бързо започнало да се увеличава, достигайки при преброяването през 1947 г. до 633 души.

     В наши дни разположената насред планината Борущица е особено подходящ изходен пункт за туристически преходи, тъй като къщите й се намират току под главното било на Балкана, а, наред с това, землището й е изпълнено с изключително интересни географски и исторически забележителности. Такива са, например, запазените антични трасета на Мъглижкия и Дъбовския проходи и руините на охранителните крепости край тях, местността Царска могила /Царските могили/ с останки от антични окопи, преградният землен вал Прякопа, разположен в най-високата част на Дъбовския проход, местностите Марков топ и Кланите кадъни, виждащата се от преминаващите по ж.п. линията влакове пещера Топлата дупка, коритото на Борущенската река, близкият вр. Кръстец, както и скалата Марков камък, която уж била хвърлена на шега от Царските могили на отсрещния склон от легендарния народен герой Крали Марко. Пак тук е и Иванковата пътека, по която от България към Византия избягал цар Иванко, заграбвайки безброй товари злато. Борущица е и отлично място за почивка и отмора, посещавано в миналото от летовници от всички околни населени места. Между двете световни войни в селото била построена детска колония на казанлъшките училища, а понастоящем част от сградите му са преустроени в специални къщи за гости.            

Махала Държавен

       На около 3 км. на запад от централната част на с. Борущица е разположена махала Държавен, която е застроена покрай коритото на късия поток Извора /Изворски дол, Чифлишко дере, Чифлишки поток/ и понастоящем се състои от около двайсетина къщи. По време на османското робство местността, в която се издига махалата, била наричана от турците Чифлик Кованлък /Чифлик Пчелина/ или само Чифлика, докато сред българите същата била известна като Държавен /в миналото под думата държавен се разбирало силно, мощно, богато и плодородно стопанство/. Точно в старият смисъл на българската дума държавен била и турската дума чифлик, която означавала вид голям селскостопански поземлен имот с малко населено място край него. По онова време, такова стопанство принадлежало обикновено на крупен местен земевладелец, като нивите в него трябвало да бъдат толкова големи, че да могат да бъдат изоравани за един ден с чифт волове. Конкретно за борущенската махала, в годините на турското робство в името й Държавен вероятно бил влаган и смисъл на сигурно, защитено, обезпечено и надеждно място, тъй като къщите й се намират сред такива гъсти гори, че е възможно, дори и да се достигне съвсем близо до тях, покривите им да не се видят. Двойното българо-турско наименование на махалата се запазило чак до 1906 г., когато първоначално било променено на Държавен чифлик, а през 1910 г. и на сегашното Държавен. Малко преди това обаче, през 1900 г., махалата била отделена от с. Борущица и обособена в самостоятелно селище, присъединено към община Мъглиж. През всичките години на своето съществуване малкият горски колибак бил населен само с българи, като къщите му изглеждали точно като тези в близката Борущица - едноетажни, паянтови и покрити с каменни плочи или пък с марсилски керемиди. Топонимията край селището също е изключително българска и е много древна, със запазени старинни структури като Големи Бели камък и Малки Бели камък, Златьовица, Калоянска усойна, Кипоришка поляна, Ливадито, Пиздица и др., и със особени антропоними като Дидюв дол, Ралчовото и Руюви орници. Макар да била обявена за самостоятелно селище, Държавен винаги била смятала от местните за махала на Борущица, затова и информацията за нея е посочена към данните за съответното селище. Най-много жители на махала Държавен били регистрирани през 1934 г. - 116 души, а при последното преброяване на населението през 2011 г. селището се оказало без постоянни обитатели.

       33.4. с. Селце-рид Баликовото-седловина Кланите кадъни-седловина Хайдушки преслап 1-с. Борущица /махала Държавен/ - слизане

     Между селата Борущица и Селце стои висок и дълъг рид, разделящ една от друга долините на двете най-големи местни реки - Борущенската на изток от Селчанската /Селчанската/ на запад. Това означава, че за да се достигне от едното селище до другото, трябва да се пресече гигантският хребет, а най-подходящото място за това е разположената на билото му точно над махала Държавен плитка седловина Хайдушки преслап 1 /Варницата/. Достигането от Борущица до тази местност е леко и приятно и не отнема много време, а слизането от нея до с. Селце може да стане по оголения рид Баликовото /Балекова мандра, Баликова мандра/, от който се откриват прекрасни гледки. Предвид терена между селищата, маршрутът между тях може да бъде разделен на две ясно обособени части. През първата - от Борущица до Хайдушки преслап 1 - се върви непрекъснато нагоре през гъсти и диви широколистни гори, докато втората - от седловината до с. Селце - се характеризира с постоянно слизане по оголения гребен на рътлината Баликовото и с многократна промяна на околната панорама.

     От центъра на махала Държавен към седловина Хайдушки преслап 1 и с. Селце се поема в западна посока, като се пресича по даигонал равна и кръгла поляна, наричана от местните Ливадето. В нейния югозападен край се достига до разположената край коритото на р. Извора местност Яровете  /яр - стръмен, изровен и опасен дол/, в която потокът се пресича по брод /10 мин./. От другата му страна се стъпва на ридът Широката рътлина, преминава се покрай пресъхнала бетонна чешма, навлиза се по широка пътека в гъста дъбрава и през нея се продължава със стръмно изкачване на югоизток към билото на страничния хребет. В тази посока постепенно се набира все по-голяма височина, като след няколко минути се достига до местност, покрита със силно разредена от сеч гора. Тук покрай оцелелите от дърводобива стволове се описват няколко по-къси серпентини, след което се пресича тясна просека и се излиза на черен път /20 мин. след началото/. След достигането до друма се продължава по трасето му със стръмно изкачване на югозапад, заобикаля се скрилият се сред горите вдясно връх Могилата /981 м./ и се преминава през плоската скалиста равнина Камъка, като скоро се излиза в местността Копилата /от копалата - окопано, обработено място/. Въпреки нейното наименование, което уж идва от прекопано и обработено от хората пространство, районът й е покрит с изключително гъсти, тъмни и усойни гори, като през тях се описва остър завой на северозапад, подминава се разклон с черен път и след около 20 мин. се достига отново до коритото на р. Извора в местността Рашовата орница /40 мин. общо/. Това е поредното, скрито в гъсти и усойни гори, тъмно място, в което се преминава покрай водещо на север тясно отклонение от пътя, а след него се излиза и до масивно бетонно водохващане. Оттук нагоре вървището пак става изключително стръмно, насочва се право към билото на западния вододел на Борущенската река и, като се придържа към коритото на потока Извора, се изкачва за около 20 мин. до голата седловина Хайдушки преслап 1 /60 мин./. Денивелацията от махала Държавен до това място е около 300 м.

     Седловина Хайдушки преслап 1 /Варницата/ е изключително важно ключово кръстовище за цялата по-близка част на планината, при което се събират и разделят всички стари и нови вървища от околността. Първото наименование на тази местност идва от времената на турското робство и характеризира добре района, който е заобиколен от диви и непристъпни гори, особено подходящи за укриването на хайдути и всякакви други разбойници. Другото й име пък - Варницата, произлиза от това, че към средата на 20-и в. тук за кратко били издигнати пещ за гасене на вар и работилница за добиване на етерични масла от растението здравец. В древността при Хайдушкия преслап се събирали двете основни разклонения на Мъглижкия проход, които идвали откъм град Мъглиж и продължавали заедно на север към главното било на Балкана. Понастоящем до седловината достигат и няколко по-нови друма, един от които води назад към с. Борущица, а друг се насочва на юг към гр. Мъглиж. Независимо от тях, най-прекият път от Хайдушкият преслап към с. Селце все още си остава едно от споменатите антични разклонения на Мъглижкия проход, което се спуска на югозапад от седловината в посока на Селчанската река. По него, обаче, се навлиза веднага в покриващите всичко наоколо гъсти и усойни дъбрави, гледките от които напълно отсъстват. Поради тази причина, оттук към с. Селце е най-добре да се поеме първоначално в противоположната северозападна посока към дългият и сравнително гол рид Баликовото, като при спускането по него се избягва навлизането в буйните гори и се набляга на прекрасните гледки към долината на Селчанската река и нейния значително по-висок западен вододел.

      От седловина Хайдушки преслап 1 към с. Селце се продължава на северозапад, като се следват билото на вододелния рид и изграденото по него антично трасе на Мъглижкия проход. В тази посока пътят се насочва плавно нагоре, като след 5 мин. се изкачва до друга плитка и гола седловина - Кланите кадъни /65 мин./. Тя е разположена между оставащият вдясно кладенец Извора /даващ началото на потока Извора/ и ясно открояващият се сред горите вляво едноименен връх Кланите кадъни /1230 м./. Тук от билото на вододела се спуска на югозапад интересуващият ни страничен рид Баликовото, който е разделен от сродните му хребети с два по-къси потока на север и с пълноводната река Ойкови азмаци на юг /от съкратеното лично българско женско име Милойка и турската дума азмак - мочурище/. При седловина Кланите кадъни пътят се раздвоява, като от трасето на Мъглижкия проход се отделя еднакво по ширина и по степен на използване разклонение, насочващо се към долината на Селчанската река и разположеният в коритото й средищен горски пункт Дюлята. На това място старият проходен път и билото на вододела се изоставят, като към с. Селце се поема по разклонението на друма със стръмно спускане в северозападна посока. Слизането от седловината към крайната цел на маршрута е също толкова бързо, леко и приятно, както и изкачването до тук откъм с. Борущица, като този път, обаче, от местността под билото на вододела се открива невероятна панорама. В края на поляната Кланите кадъни се навлиза в море от вековни букови гори, силно разредени напоследък от безогледна сеч. През тях пътят описва рязък завой на югозапад, спуска се стръмно надолу и след около 15 мин. достига до нов разклон /80 мин./. Оттук основният край на друма продължава в северозападна посока, като чрез множество серпентини извива през сякаш безкрайни и обвити в мрак непрогледни гори. За да се спести част от заобикалянето по него, както и за да се избегне навлизането в дъбравите, от разклона трябва да се продължи по левия край на вървището в югозападна посока, като натам първоначално се пресича отдавна изоставен и силно обрасъл с ниски дървета равен участък. Тук, вместо да се следва непроходимият път, е най-добре той да бъде изоставен, а слизането да продължи през гората вляво от трасето му. През нея се слиза по права линия на югозапад, като след 10 мин. се достига до началото на дългата оголена част от билото на рида Баликовото /90 мин./.

     Според едни езиковеди наименованието Баликовото произлиза от широко разпространеното в миналото лично куманско име Балик, от което, например, идва и названието на град Балчик. Според други езиковеди, обаче, ридът носи наименованието си от местното родово име Балъка, което било видоизменено с рядката умалителна наставка -ек и постепенно приело сегашната си форма Балековото /Баликовото/. Малко преди да се напуснат гъстите гори в началото на този хребет се пресича рядко красива местност, изпълнена с ниски скали, като след нея се достига и до гребена на рида, оголен от най-горния си край почти до коритото на Селчанската река. Всеобхватните гледки пък, които се откриват от поляните на Баликовото, са просто фантастични и напълно оправдават краткото отклонение от Хайдушкия преслап до тук. Вляво от рида се вижда разположеният на билото на вододела връх Малкия Панагюр /1234 м./, който е слабоизразен, плосък на темето си и покрит изцяло с високи смесени гори. До него са връх Кашана /1024 м./ и едноимената седловина Кашана, а под тях е най-широката част от долината на Селчанската река със скритото някъде надълбоко в нея с. Селце. От другата страна на коритото й се издига нейният западен вододел, по който са се подредили един над друг върховете Попък, Дренака, Добрина могила, Куртделик, Дюдюкче и Селчанските Купени, а зад тях наднича и Саръ яр, който е първенец на тази част от Тревненската планина. Незабравима е гледката и на северозапад към долините на Малката и Голямата реки с прекрасният рид Буруна /Носът/, който ги разделя, като последната част от слизането е именно в тяхната посока. От края на горите към с. Селце се продължава по билото на рида Баликовото първоначално на югозапад, като натам се изпълнява едно от любимите упражнения на всеки турист - спускането без пътека по силно наклонено пасище, покрито с високи до над кръста буйни треви. По стръмните поляни на хребета се напредва много бързо, като след 20 мин. се достига до края на оголената част от гребена му /110 мин./. Тук се стъпва отново на черен път, пресича се по него на северозапад плиткият Лопатарски дол и се описват няколко по-къси серпентини. Под тях се слиза по права линия на югозапад, като 20 мин. след края на поляните се достига до коритото на Селчанската река и до широкото трасе на Тревненския проход в близост до горски пункт Дюлята /130 мин./. Денивелацията от седловина Кланите кадъни до това място е 400 м. Оттук към Селце се продължава покрай Селчанската река в южна посока, като оставащото до селото разстояние се изминава по равния път за около 40 мин. /170 мин./. Всички местности в частта от прехода между г.п. Дюлята и с. Селце са подробно описани в маршрут 32.1.

 

284

Част от скритата в долината на р. Извора нахала Държавен на с. Борущица

 

288

Типична къща в махала Държавен

 

289

Покрай последната най-западна къща на махалата се поема в посока на р. Извора 

 

291

Реката се пресича по брод, след което се достига по пътека до широк черен път

 

290

По средата на изкачването към билото на вододела се подминава голямо бетонно водохващане

 

136

Черният път извежда до възловата билна седловина Хайдушки преслап 1

 

295

На северозапад от Хайдушки преслап 1 се достига до друга ключова седловина - Кланите кадъни

 

298

От седловина Кланите кадъни се продължава н асеверозапад към рида Баликовото

 

300

От билото на Баликовото на югозапад към Селчанската река

 

314

Горната част на рида Баликовото е гола и удобна за слизане

 

318

В долната част от слизането се излиза на черен път, по който се достига до коритото на Селчанската река

 

315

Изглед от коритото на Селчанската река към рид Буруна и едноименния връх

 

322

След достигането на Селчанската река се продължава покрай коритото й в южна посока

 

324

От пътя на юг към рида Кашана, зад който се намира с. Селце

 

326

От пътя назад към стръмната местност Зла урва

 

329

От местността Йовкови колиби назад към рид Буруна 

 

333

Пътят в местността Чумави колиби

 

336

От пътя нагоре към скалните феномени Канарата и Дупник

 

339

След Канарата пътят навлиза в с. Селце 

 

2015 10 15 094850

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 747 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм