Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

33.1. с. Селце-седловина Изворовски уши-вр. Саръяр

Оценете
(0 гласа)

33.1. с. Селце-седловина Изворовски уши-вр. Саръяр - качване

Денивелация - 800 м., време на движение - 3.00-3.30 часа, разстояние 9.1 км.

Маркировка: от с. Селце до седловина Изворовски уши - бяло-синьо-бяло, от седловина Изворовски уши до разклона за вр. Саръяр - бяло-жълто-бяло, от разклона за вр. Саръяр до вр. Саръяр - бяло-зелено-бяло

 

2015 10 19 131948

Изтегли: GPS-трак

 

Село Селце /Селци/

       Селце е отдавна забравена от всички миниатюрна паланка с около шейсетина къщи и с едва седмина постоянни жители, забутана нейде насред Стара планина на 14 км. на север от град Мъглиж и на 30 км. в същата посока от главния град на близката котловина - Казанлък. На пръв поглед разположението на селото не се отличава по нищо от това на останалите подбалкански населени места - куп от гъсто сбрани на едно място каменни къщурки, които се издигат на равна и плодородна поляна покрай бреговете на едноименната Селчанска река и до трасето на един от главните проходни пътища в околността. Приликите с другите селища в подножието на Балкана обаче свършват до тук, тъй като Селце не е застроено в полите му, а в едно сравнително просторно долинно разширение, разположено навътре в самата среда на планината. Следващото, което отличава селото от сродните му поселища, са необятните и неизбродими лесове, които заобикалят къщите му от всичките им страни. Докато покрай най-високите върхове на Балкана - Ботев, Кадемлиите, Вежен и Амбарица, се ширят безкрайни голи простори, то тук планината е покрита от край до край с гъсти и красиви смесени гори, в които на човек му се приисква нарочно да се изгуби и то за по-дълго време. И въпреки че заради своята необятна растителност районът днес изглежда съвършено див и пуст, доскоро Селце било оживено и процъфтяващо място с над 500 души население. Многолюдието насред планината пък се дължало на преминаващият през селището Тревненски проход /Мъглижки проход/, който навремето бил най-краткият път между Южна и Северна България и който в по-далечното минало бил доста често използван. Освен с поддръжката на пътя и с обслужването на преминаващите по него пътници, към края на турското робство селчани намирали препитанието си и в скотовъдството, както и в малката работилница за производство на барут, разположена насред ширналите се на север от селището Пърковски ливади. По онова време Селце било известно и с построената още през 1195 г. в него църква Св. Иван Рилски, издигната във връзка с пренасянето по Тревненския проход от София към тогавашната столица Велико Търново на мощите на светеца по време на управлението на цар Иван Асен I. След Освобождението тукашните селяни започнали да работят и в двата открити наблизо рудника /единият от които бил собственост на известния банкер и политик Атанас Буров/, както и в малък дърводелски цех, построен тук от някакъв незнайно как попаднал в този затънтен край на света белгийски предприемач. Заради многобройното му население, в онези години в селището било открито начално училище и била разположена централата на общинското горско стопанство.  

     За миналото на Селце не се знае почти нищо, а най-ранната му история може да бъде възстановена само частично и то по запазилите и до днес сред местните обитатели откъслечни легенди и предания. Според селчани, заради добрите природни и климатични дадености в тази част на планината, в околността възникнало селище още по времето на първобитните хора, от дейността на които в наши дни се откриват части от примитивни сечива и от каменни чукове. По-късно в района се заселили траките, следи от които се намерени в местностите с красноречивите имена Черковището и Градището. През този период малкото село в средата на планината било разположено по южните склонове на отдалечения рид Гурела /от думата горела, т.е изгоряло, опожарено място/, намиращ се на около 11 км. на юг от сегашното Селце. Легендата гласи още, че в по-ниската част на Гурела първоначално се настанили само две семейства колибари, откъдето дошло и умалителното наименование на населеното място - Селце, вместо общоприетата дума село. По-късно местните жители се преместили вероятно поради липсата на вода малко по на изток, като се заселили в местността с интересното наименование Камен Райча /Каменна Райча//от гръцката дума рахца - хълм /оттам и името на местността първоначално означавало Каменен хълм/. Постепенно обаче това наименование било осмислено от личното българско име Райчо, с което често се нарича слънцето, затова и названието на местността придобило значението на Слънчев камък. След заселването им в тази част на планината броят на жителите на старото Селце видимо се увеличил, което личи от наскоро разкритите в местността следи от обширно селище и от голямо каменно гробище. След това, вероятно пак поради липсата на вода, живеещите в Камен Райча се преместили още веднъж, като този път се настанили в намиращата се в средата на източния вододел на Селчанската река местност Белите брегове. Там, изглежда, ги заварило римското нашествие, по време на което по вододелите на реката били прокарани два отделни проходни пътя, западният от които спускал разклонение до коритото й в средата на голямото долинно разширение. Навярно пък именно заради него, живеещите в Белите брегове се преместили за пореден път, зарязали стария си занаят скотовъдството и, като се настанили по бреговете на реката в разположената на около 500 м. на юг от сегашното селище местност Селце, започнали да се занимават, по всяка вероятност, с обслужването на пътя.

     За средновековното Селце също не се знае почти нищо, с изключение на споменатото малко по-горе историческо пренасяне през селото на мощите на Св. Иван Рилски по Тревненския проход от Южна към Северна България и свързаното с него изграждане на местната едноименна църква. Според селчани при пренасянето на мощите на светеца съпровождащото ги огромно за времето си шествие от свещеници, войници и обикновени миряни пренощувало на празната поляна от южната страна на селото, затова по-късно точно на нея била изградена и самата църква. Това, че с. Селце е съществувало през този период, личи не само от тази легенда, но и от запазилите се в околността му старинни български топоними - имена с наставка -ица /като Върбица, Далащица , Еловица/, с -jь /като Беля, Кладни дял, Камен Райча, Крачеля, Меча дупка/, с -аш /Бедраш/, с причастия, със старобългарски склонения и т.н. В землището на Селце се срещат и други топоними, които също доказват старинността на населеното място, като имената на някои исторически обекти - Черковището, Градището, Чумавото, Чумави колиби и други. Езиковедите твърдят още и че самото наименование на селото показвало неговата древност, тъй като в миналото думата селище била със значение на напуснато от хората място /турският еквивалент на тази дума е юрт/. Посочените топоними дават информация и за етническия произход на тукашното население, което през цялото време на съществуването на Селце от 8-и в. насам било само българско. Случайните турски наименования на местности пък само насочват към временно летуващи в околността пастири-юруци, които навестявали землището на селото до средата на османското робство.

     По-късно за Селце се чува чак към края на 18-и и началото на 19-и в. и то във връзка с безкрайните девствени гори, които се разстилат и до днес край махалите му. Заради непроходимостта и безбрежността на лесовете, през 18-и в. в дебрите им били настанени първо заразени с чума жители на по-близките градчета и паланки /местност Чумавото/, а години след това по поляните край Селчанската река се укрили и здрави бежанци, бягащи от коварното заболяване /местност Чумави колиби/. Първите писмени сведения за Селце идват чак от периода непосредствено преди Освобождението на България от турско робство, когато по Тревненския проход през землището на селото преминали последователно едни от най-известните западноевропейски учени и пътешественици, посетили по онова време нашите земи. През 1866 г. околностите на Селце били навестени от английският пътешественик и геолог Артър Ленокс, който открил в горите край населеното място огромни залежи от черни въглища. След него районът на селището бил обходен от немският пътешественик Фердинанд фон Хохщетер, който също направил опит да проучи скритите в близките гори въглищни залежи. Най-накрая през 1871 г. по Тревненския проход през Селце преминал и австроунгарският учен Феликс Каниц, който описал подробно както трасето на пътя, така и селото, неговите обитатели и най-близките му околности. По време на Освободителната война в Селце нахлули орди от черкези и част от низамите на Сюлейман паша, които изгорили цялото селище и разрушили до основи все още добре запазената в южния му край средновековна църква Св. Иван Рилски. Тогава нарочно била оставена само една здрава къща в западния край на Селце /в началото на закътания Чифлишки дол/, която да служи на поробителите като военен пост. При настъплението на руската армия обаче и тя била опожарена, като това принудило достигналите до селото войници от лявата колона на отряда на ген. Мирски да прекарат коледната нощ на 1877 г. на открито.

      След Освобождението, и пак в несъответствие с развитието на другите подбалкански населени места, Селце не само, че не западнало, а дори напротив - отбелязало бурен подем. По това време били отдадени на концесия близките богати каменовъглени находища, пак тогава в околностите на селото бил открит и споменатият дърводелски цех, а и пресичащият селото Тревненски проход все още продължавал да се използва доста интензивно. Заради благоприятните икономически условия, тогава в Селце започнали да прииждат заселници от другите краища на страната, които се настанявали в двата новопостроени квартала на селото - Долната махала /Долният край/ и Горната махал /Горният край/. През 1929 г. бил възстановен и разрушениеят от турците храм на селището /който бил осветен от Старозагорският митрополит Павел/, като няколко години по-късно сградата му започнала да се използва и за селско училище. По време на Втората световна война руската армия пробила от военно-стратегически съображения сегашния път от Селце на юг към гр. Мъглиж, а през 1952 г. бил прокаран нов друм и на север от селото в посока на хижа Българка /Горски дом Българка/ и главното било на планината. Тогава за Селце всичко, изглежда, вървяло доста добре и бъдещето му изглеждало подсигурено, докато в един слънчев ден управниците ни не решили да построят огромен язовир в сърцето на планината, като преградят Селчанската река и използват за резервоар долинното разширение, в което се намирало селището. И въпреки че намерението им никога не било осъществено, местните обитатели започнали да се изселват масово от селото и то бързо запустяло. Поради липсата на деца, намиращото се в местната църква училище също затворило врати, а през 1961 г. сградата на храма била превърната в склад. В наши дни в Селце пребивават за постоянно само седем жители, които нямат радио, телевизионна и gsm-връзка, а при падането на по-дълбок сняг нерядко остават и без ток. Местният магазин-хоремаг пък работи само през два дни от седмицата - вторник и петък, а при избори хората се извозват със специален бус до гр. Мъглиж, за да гласуват в него. Разположеното някога на трасето на оживен път Селце днес е почти напълно откъснато от останалия свят, като до него има само една-единствена безалтернативна асфалтова връзка по шосе на юг в посока на гр. Мъглиж, а към изолираността му трябва да се прибави и липсата на какъвто и да било обществен транспорт. За търсещите спокойствие и уединение сред природата туристи обаче отдалеченото от цивилизацията и запустяло село е истинско съкровище.

     Разположеното навътре в пазвите на планината Селце е изключително удобен изходен пункт за туризъм, поради няколко основни причини. Първо, селото се намира точно по средата на дългия път между полето и главното било на Балкана, което позволява огромното иначе разстояние от около 30 км. да бъде изминавано на етапи. Второ, при Селце от долината на Селчанската река се отделят във всички посоки множество радиални разклонения на двата й главни вододела, като по тези странични хребети могат да бъдат осъществявани най-разнообразни кратки и особено приятни при добре време еднодневни преходи. Така например, на изток оттук е изключително интересната долина на Дъбовската река, между която и селото преминава едно от древните трасета на Тревненския проход. На североизток са историческите върхове Панагюра /1330 м./ и Калаянка /1238 м./ с уникалните едноименни преградни крепости-деми под тях, както и с разположената в близост до останките им възлова седловина Хайдушки преслап. На югоизток се издигат най-високите върхове над Мъглиж - Кръстилча /1260 м./ и Стефанча /1297 м./. На северозапад изправя мощната си снага най-високият връх изобщо в целия район - Саръяр /1485 м./, с крепостта Маркови прегради и запазеното трасе на Енинския проход под него. На юг са руините на крепостите Горненски и Долненски град, а под тях могат да бъдат посетени и водопадите Малкият и Големият скок, както и Мъглижкият женски манастир Св. Николай. Право на север пък извива главното било на Балкана с трасираната по него основна старопланинска туристическа пътека Ком-Емине. Трето, дългите маршрути през селчанските гори се улесняват от местните хижи Българка, Извора и Кръстец, от къмпинг Дюлята, както и от съседните села Радунци и Борущица, които се пресичат от презбалканската ж.п. линия Велико Търново-Стара Загора и в които също може да бъде намерен подслон.

    Четвъртата основна причина за това, Селце да е удобен изходен пункт за туризъм към планината, е фактът, че през селището преминава пълноводната Селчанска река, която пък е най-голямата местна туристическа забележителност. Реката извира от най-високия билен връх в този район - Българка /1445 м./, като първоначално тече на изток от него под името Кривия поток. По-надолу течението й се обръща на юг към селото, но тогава пък водите й потъват в земята, а безводната й долина е наречена Суха река. При х. Извора водите на реката избликват /извират/ отново на повърхността, като оттам на юг тя носи наименованието Голямата река. В началото на Пърковските ливади потокът приема левия си събрат Малката река и името му става Селчанска река до изхода му от планината при гр. Мъглиж, откъдето на юг той се нарича вече Мъглижка река /Стара река/. Селчанската река е златоносна и е пълна с риба, а пътят по долината й позволявава да се достигне много бързо и лесно до главното било на Стара планина и да се обходи огромният и слабопознат район край северната част от коритото й. Пето, Селце е заобиколено от всичките си страни със споменатите неизбродими гори, като в тях се крият трасетата на множество отдавна изоставени от хората антични проходни пътища, както и стените на безброй разрушени от превратностите на съдбата каменни крепости, особено любопитни за посещение и за разглеждане в наши дни. Шесто, въпреки че е напуснато от повечето от жителите си, напоследък в Селце се развива особено успешно селският туризъм, като за целта са изградени няколко къщи за гости, както и големият етно-комплекс Канарата, разположен до интересната едноименна скала. Последната изгорена през Освободителната война в Чифлишки дол къща също е възстановена, още една стара къща е реновирана и в Горната махала, а през 2016 г. е отворена отново за посещения и църквата на селото. Седмо, заради ниската надморска височина на тази част от Балкана, районът на Селце бил превърнат открай време във важен транспортен кръстопът, в който се събират и разделят безчет стари и нови пътища, а напоследък и няколко гъсто маркирани и добре поддържани от любителите на планината туристически пътеки. Такива по-нови и нарочно изградени за туристите вървища водят от селището на север по трасето на Тревненския проход, на запад към вр. Саръяр и съседното село Горно Изворово, на югозапад към гр. Мъглиж, а в последно време и на изток към другото по-близко село - Радунци.        

33.1. с. Селце-седловина Изворовски уши-вр. Саръяр качване

     Намиращото се в средата на Мъглижкия Балкан Селце е заобиколено отвсякъде с гъсти гори и с причудливо издигащи се към небесата върхове, най-мощният, висок и изявен сред които е Саръяр /Жълти бряг/. Местният исполин е разположен в центъра на билото на западния водедел на Селчанската река, като огромният му масив доминира над цялата околност и отдалеч примамва туриста да тръгне от селото първо именно към него. Заради красотата на планината в този район, както и заради отдалечеността и височината на Саръяр, преходът от Селце до върха е най-интересният, но и най-дългият и труден маршрут край селището. Затова е чудно, че през студената зима на 1877 г. точно той бил избран от лявата колона на отряда на ген. Мирски за достигане й от селото до Казанлъшката котловина и за участието й в тогавашните боеве край село Шейново. До този момент черният друм, водещ на запад от Селце към съседното с. Горно Изворово и Розовата долина, бил наричан от местните Суварака /от Сухарака, т.е. път, който пресича изсъхнала гора/, но заради преминаването по него по време на Освободителната вайна на кавалерията на руския генерал се сдобил с наименованието Кавалерийският път. В наши дни, дългото и трудно придвижването от селото в западна посока е улеснено от наскоро поставената по трасето на Суварака туристическа маркировка, както и от допълнително изградената през последните години гъста мрежа от черни пътища, по която се осъществява по-голямата част от изкачването до Саръяр. Друго, което също би следвало да се отбележи за маршрута е, че той може да бъде разделен на две ясно обособени части. Първата е от с. Селце до разположената на билото на западния вододел на Селчанската река плитка възлова седловина Изворовски уши /Ушите, Гидика/, като почти цялото разстояние по нея се изминава по широкия и удобен за вървене черен път Суварака, а втората е от седловината до вр. Саръяр, като преходът се осъществява по тясна пътека, следваща гребена на рида.

     Маршрутът от Селце към Саръяр започва от намиращият се в южния край на селището бетонен мост, изграден в близост до водослива, при който Селчанската река приема десния си приток река Чифлишки дол. Мястото представлява малък, но ключов площад, вдясно от който остава най-старата част на селото. Вляво пък се вижда интересна къща, чиято ограда е изградена като имитация на средновековна крепост с нарочно издигнати по горния й край високи кули и зъбчати бойници. При моста се събират и разделят всички преминаващи през Селце туристически пътеки, като на изток оттук извива белязаното с бяло-жълти цветове най-ново вървище, водещо към билото на съответния източен вододел на Селчанска река и близките села Радунци и Борущица. От юг на север площадът се пресича от трасето на идващият откъм гр. Мъглиж и продължаващ към главното било на планината, къмпинг Дюлята и хижите Извора, Българка и Кръстец Тревненски проход /маркиран с бяло-сини цветове/, а пък на запад се отделя още една бяло-синя маркировка, насочваща се в същата посока към билото на западния вододел на Селчанската река, съседното с. Горно Изворово и интересуващият ни вр. Саръяр.

    От разклона при площада към вр. Саръяр се поема на запад по водещата към с. Горно Изворово бяло-синя маркировка, като по нея се стъпва в подножието на западния вододел на Селчанската река и по добре отъпкания друм Суварака /Кавалерийският път/ се навлиза веднага в тесния и горист Чифлишки дол. Още тук обаче се налага да се направи едно важно уточнение. От една страна, туристическите пътеки в южната част на Тревненската планина са многобройни и добре маркирани. От друга страна обаче, знаците по тях, и то точно в района на селата Горно Изворово и Селце, са поставени понякога неправилно, което пък често води до объркване. Именно такъв е случаят и на това място, тъй като едва петдесетина метра след началото на маршрута се достига до последните къщи на Селце, при които маркировката се отделя от черния път и продължава със стръмно изкачване в северозападна посока. За съжаление, точно на този първи по-възлов разклон по маршрута липсват каквито и да било знаци, затова от него е по-вероятно да се продължи напред по черния път, отколкото по иначе добре маркираната и по-пряка туристическа пътека. По кое от двете вървища ще се поеме към вр. Саръяр обаче е все едно, тъй като по-нагоре те отново се събират. Ако от разклона се продължи по черния път, тогава оттук нагоре се следват по него извивките на долината на р. Чифлишки дол, затворена плътно на юг от ридът Меча /от старобългарското прилагателно меч с -jь накрая, а то от думата мечка, т.е. рид Мечката/ и на север от ридът Гъзака /в случая думата гъзака означава задна местност, защото се намира зад Чифлишкия дол и от него не се вижда от Селце/. 15 мин. след началото на маршрута правата до тук линия на пътя извежда до водослива на двата начални притока на р. Чифлишки дол, разделени от тесният, но изключително красив рид Черешата. На това място се достига до много стръмен склон, който пътят заобикаля, завивайки рязко назад. Веднага след това друмът описва и още един по-остър завой на североизток, като този път това е за да се избегне тясна и усойна дупка, носеща интересното старинно наименование Прусьпа /Пряспа//нарича се така, заради задържащата се в нея до късно през пролетта купчина от сняг/. В тази местност друмът Суварака се покатерва по южните склонове на рида Гъзака и преминава водоравно и по права линия напред през две малки поляни. Между тях се заобикаля от ляво и ниска дървена ограда, завива се на североизток и след около 20 мин. се достига до нов разклон в местността Червената нива /35 мин след началото/.

   Наричаната така заради цветът на почвата в нея местност Червената нива се простира в северния край на Гъзака между билото на хребета и коритото на река Далащица, отделяща го от съседния рид Гюля /Розата/. В миналото гората тук била умишлено изкоренена, като новооткрилата се нива била засадена с добре виреещите в района картофени и лавандулови насаждения. В наши дни, обаче, местността е отдавна изоставена и представлява жалка картина - стръмни брегове, които са изровени от пороите заради липсата на растителност по тях, бодливи храсти и едва няколко по-ниски дървета. Ала наред със забравата, която тегне над Червената нива, с местността идва и една добра новина - през нея се провира и отново достига до пътя изгубилата се при последните къщи на с. Селце маркирана туристическа пътека. Тя съкращава част от изминатото покрай бреговете на р. Чифлишки дол разстояние, като пресича Червената нива по диагонал, заобикаля опороените улеи и кичурите с бодливи храсталаци и, като подсича от запад слабо открояващото се връхче Дядониколова могила /855 м./, достига до Кавалерийския път. Така оттук напред се продължава вече покрай гъстата и добре поставената на точните места туристическа маркировка, която скоро достига до коритото на р. Далащица и заедно с друма завива покрай него отново в правилната западна посока. Натам се върви за известно време водоравно и по границата между млада и гъста гора вляво и обширни поляни вдясно, над които, крачка след крачка, се открива все по-впечатляваща панорама. Гледките оттук са предимно на север и северозапад към най-красивите върхове в района - т.нар. Селчански Купени /източният е Малък Купен /1314 м./, а западният е Голям Купен /1331 м.//, чиите остри върхове и прави рамене се открояват ясно в средата на отсрещния рид Гюля и отдалеч наподобяват на издигнати от хората гигантски пирамиди. От източната им страна пък, и доста под теметата им, остава значително по-ниското от тях връхче Далащица /1029 м./ и още една гола и обработвана в миналото, но днес запусната също като и Червената нива местност, която носи наименованието Мандрата. Тук от дясната страна на пътя, и между трасето му и коритото на р. Далащица, се простира и една по-обширна поляна, наречена Чифлика. Покрай високите й тревисти туфи, както и 10 мин. след разклона в средата на Червената нива, се достига на запад до влажната блатиста местност Локвата, над която черният друм бавно и постепенно започва да набира отново все по-голяма височина /45 мин./.    

    Почти веднага след Локвата пътят извежда до разклон при група от високи дървета, стърчащи над долината на р. Далащица в края на бившото пасище Дончови ливади /50 мин./. На това място вървището се раздвоява, като десният му край пресича р. Далащица и се насочва на северозапад към седловината между двата Купена. Белязаният с туристическа маркировка ляв край на Суварака пък завива леко на югозапад и навлиза в гъстата, стара и дива букова гора Чифлишка усойна /наречена така, защото намиращото се над нея било на западния вододел на Селчанската река я закрива от слънцето и през зимата дърветата в нея замръзват/. Нагоре през сумрачния лес лекото и плавно до този момент изкачване става все по-стръмно, като тук вляво от основния път се отделят няколко по-тесни разклонения, насочващи се по страничния рид Репея на юг и югоизток към разположената насред непроходимите гори Гладна поляна. Тя носи това име заради бедната и камениста почва в нея, като част от местните й викат много сполучливото още и Гладката поляна, заради абсолютната й равност. Така покрай дърветата, и около 15 мин. след Дончовата ливада, се достига до следващият важен разклон по маршрута /65 мин./. При един по-рязък завой на друма на юг от трасето му се отделя втора пряка маркирана пътека, като и тук мястото не е добре маркирано. Наистина, на едно голямо дърво край пътя е поставена синя стрелка, която обаче е обърната наобратно - с острия си връх назад към с. Селце. Освен с нея, началото на пряката пътека е маркирано и с една съвсем тънка лента, която е разположена доста навътре в гората и се забелязва само при по-задълбочено вглеждане в нейната посока. И понеже и тук е по-вероятно да стане объркване, отколкото да се намери правилното продължение на маршрута, за мястото е необходимо да се знае следното. Ако началото на маркираната туристическа пътека се пропусне, тогава се продължава по черния път на юг, като след още около 10 мин. се достига до неговия внезапен край. В древността вървището, изглежда, продължавало на юг оттук покрай потока Солуджака /от турската дума сулуджа - мокро място/, изкачвало се над коритото му до билото на западния вододел на Селчанската река при ниската седловина Юрт гидик /Изоставен проход/ и през нея се прехвърляло от другата страна на рида. Имената на тази местност - Изоставен проход, говорят сами по себе си за това, откъде е преминавал в миналото старият път и какво точно се е случило с него. В наши дни, тук трасето му е умишлено затлачено с купчина пръст, а край нея се издига и стена от гъста и непроходима растителност, така че едиственият начин за продължаване напред е всъщност връщане по трасето на друма назад и търсене на продължението на маркировката при дървото със синята стрелка.

    След намиране на началото на втората пряка маркирана пътека се продължава по трасето й на югозапад, като по него се достига бързо до тясното и право корито на споменатия поток Солуджака /70 мин./. Днес, целият район покрай дола е покрит с плътна завеса от гъста и млада буково-борова растителност, но си личи, че в миналото не е било така и че местността от двете страни на пътеката е била гола и добре обработвана. За това говори и наименованието на рида Репея /репей - подобно на магарешки трън високо до две метра тревисто растение с кръгли червено-виолетови цветове, завършващи със закривени кукички/, според което доскоро тук се е ширело просторно пасище. Навсякъде в местността личат и следи от трасетата на множество отдавна изоставени от хората черни пътища, а в книгата си „Мъглиж“ авторът Георги Чорчопов споменава и за стълбове на преминаваща оттук телефонна линия, както и за панорама към възловата седловина Изворовски уши, която в наши дни е абсолютно невъзможно да бъде забелязана от това място. От старото описание на трасето на пътеката сега с реалността си съвпада само пресичането на един по-плитък дол и излизането на нещо като широка и забулена от всичките си страни с висока растителност тъмна алея, по която водоравно и като през тунел се преминава през още няколко по-тесни дерета. Приблизително веднага след тях пътеката завива на север и извежда до широк и равен черен път, по трасето на който се продължава в западна посока /80 мин./. Напред вървището заобикаля нисък хълм, пресича още едно плитко долче и след 10 мин. достига до нов разклон /90 мин./. В древността до това място се спускал идващият откъм гр. Мъглиж, и следващ билото на западния вододел на Селчанска река, стар римски път /описан подробно в маршрут 31.1./, който по онова време правел връзка между Тревненския /Мъглижкия/ и Енинския проходи. Тук античния друм слизал от билото на вододела, продължавал на север към Селчанските Купени и някъде над тях се вливал край крепостта Маркови прегради в основното трасе на Енинския проход. В наши дни, от този разклон към вр. Саръяр се продължава водоравно и на запад по белязания с бяло-синя маркировка съвременен черен път, като след още една минута се достига до билото на западния вододел на Селчанската река при ключовата седловина Изворовски уши. При нея завършва и първата част от маршрута до вр. Саръяр, като денивелацията от началото му до това място е приблизително 400 м. Тук е и границата между землищата на селата Горно Изворово и Селце, което личи и от околната топонимия - докато наименованията на местностите на изток и на север от седловината са почти изцяло на български език, то тези на запад и на юг са предимно на турски.

     В споменатият маршрут 31.1 са изписани всички по-важни неща за седловина Изворовски уши, като от тях тук ще бъде повторено само това, че в местността се събират и разделят всички основни пътища и пътеки от по-близката околност. Продължението на маршрута от Ушите към вр. Саръяр също е съвсем ясно, тъй като става почти само по билото на западния вододел на Селчанската река, а то пък е така тясно, стръмносклонесто и добре очертано, че изключва всякаква възможност за отклонение и за изгубване. На разклона при седловината обаче може, все пак, да се получи някакво двусмислие по отношение на оставащата част от маршрута, като този път то не е заради лоша или липсваща маркировка, нито пък заради неясното продължение на билото на вододела, а по-скоро заради наличието на няколко самостоятелни туристически пътеки, покрай знаците на които може да се достигне по различен начин до върха. Първата от тези маркировки продължава от седловината на север към Купените по трасето на широк черен път, който е водоравен на километри напред, но и разстоянието по него до вр. Саръяр е най-голямо. Втората маркировка следва плътно от Ушите на северозапад самото било на вододела, като така и разстоянието по нея от седловината до върха е най-кратко. Трасето на тази маркировка обаче е и най-стръмното, а и в началото му се преминава покрай опасна пропаст. Поради тези причини, местните маркировачи са се досетили да изградят трета маркировка, явяваща се хибриден вариант на първите две. В началото си тя, също както и първата, следва водоравно и на север широкия черен път, водещ към Селчанските Купени, а след заобикалянето на опасната пропаст под билото на вододела, напуска трасето на друма и се изкачва до гребена на рида, където се засича с втората маркировка. Заради по-добрият терен, по който преминава тази трета маркировка, както и заради по-късото разстояние по трасето й, изкачването оттук към вр. Саръяр е най-добре да стане именно по нея.

     От седловина Изворовски уши към вр. Саръяр се продължава на север по водещият към Купените широк и равен черен път, като се следват и поставените покрай него бяло-зелена и бяло-жълта маркировки. По друмът се върви само около 5 мин. до достигането на нов разклон, при който трасето му и жълтата маркировки се изоставят /95 мин./. Тук се навлиза в разлистилата се вляво от пътя стара широколистна гора, като през нея следва много стръмно изкачване в западна посока. Натам се преодоляват за кратко време около петдесетина метра височина, като след 15 мин. се излиза до издигната над дърветата ниска каменни пирамида, разположена в началото на обширна поляна /110 мин./. Тази гола и силно наклонена към оставащата назад гора местност се намира отново на билото на западния вододел на Селчанската река, като до нея достига и първата маркирана пътека, следваща от седловина Ушите до тук гребена на рида. Най-характерното за поляната обаче не е новото достигане до билото на вододела, нито пък излизането над гората и събирането на двете маркирани пътеки, а откриващата се от нея панорама. Гледките от това място наподобяват на добре нарисувана от известен художник приказна картина и са във всички посоки към вездесъщите и всепокриващи всичко наоколо си селчански гори. На изток оттук се вижда изумително красивата, права като по конец и изцяло изпълнена с гъсти лесове долина на иначе късата и маловодна Далащица, чието корито е заобиколено с несъразмерни спрямо талвега на реката широки и високи брегове. Вляво от тях стърчат като наболи игли към небето кулите на Купените, свързани със Саръяр чрез тънкият и изящен рид Беля /от турската дума бел - ниско място, седловина/. Вдясно пък изпъква част от западния вододел на Селчанската река с извисяващия се над него романтичен връх Дюдюкче /1297 м./, до темето на който, според легендата, се изкачвали навремето местните овчари, за да свирят оттам с дюдюк на овцете си. На югоизток от поляната, и на самото било на вододела, се чернее още една дълбока дупка - тази на седловина Изворовски уши с връх Пладнището /1280 м./ над нея, а на юг се простира голяма част от Розовата долина с дългата лента на Средна гора отзаде й.

    Най-голям интерес обаче тук предизвикват гледките на северозапад към проточващото се далеч напред продължение на вододела, което се изкачва към най-високата си точка - надничащият иззад няколко по-ниски връхчета гигант Саръяр. Заради тясната и права лента на рида, местните са дали на опнатата върху гребена му пътека името Прахачка /от думата Правачка - т.е. права пътека/. Подобно е, между другото, и наименованието на още няколко вървища в околността, като, например, на това, спускащо се от Саръяр по рида Беля на изток, което е наречено Прачка /означава същото като Прахачка/, или пък на това, водещо от върха на юг към селата Горно и Долно Изворово и известно като Малката Прачка. Друго, по-специфично за този район на Балкана е, че заключената между седловина Ушите и вр. Саръяр част от вододела на Селчанската река си име свое собствено име. По принцип, по-дългите ридове, които се спускат встрани от главното било на планииата, се наричат просто вододели и, заради прекомерната им дължина, нямат свои собствени имена. Вододелът тук обаче, в частта му от Ушите до Саръяр, носи наименованието Баба игрек, което идва от едноименното бивше обширно пасище под него, скрило се днес в горите от южната страна на рида. Според едни името на хребета би трябвало да се превежда буквално от турски език като Бащина кошара /в литературата изписват топонима в множествено число като Бащини кошари/. Други обаче смятат, че наименованието следва да се изведе от втория смисъл на турската дума баба, който, според живеещите в нашата страна шиити-казълбаши, означава духовен водач, предводител или мъдрец /в България последователите на бабата се наричат бубаци/. Относно наименованието Баба игрек има и трета теория, съгласно която тази част на планината просто била кръстена на своя собственик, носещ прякора Бабата. Освен пасището и рида Баба игрек, отгоре на самия вододел, и някъде точно по средата между седловина Ушите и вр. Саръяр, се издига и нисичкото едноименно връхче Баба игрек /1294 м./, чието теме е покрито с натрошени от стихиите ниски скали.

   След повторното достигане до билото на вододела при първата по обширна поляна над гората, и след кратка почивка с цел съзерцаване на изумителната панорама, се продължава по пътеката Правачка на северозапад към виждащият се вече съвсем ясно пред очите четвъртит масив на Саръяр. До върха се върви неотклонно по билото на рида Баба игрек, като ту се влиза за кратко в наскоро поникнали млади борови горички, ту се излиза на продълговати поляни - част от бившeто по-голямо пасище Баба игрек. Първата непосредствена цел оттук напред всъщност не е да се достигне до самия Саръяр /който е все още доста далеч/, а да се покори изправилият се пред него по-нисък връх Баба игрек. От каменната пирамида към този връх се върви по гребена на вододела на северозапад, като по широката и добре виждаща се в тревите пътека Прачката се преодоляват за кратко време около стотина метра височина. В началото си ясно проследимото вървище влиза за кратко в тясна ивица гора, пресича над нея продълговата поляна и след около 15 мин. извежда до вр. Баба игрек /125 мин./. Тук се достига до още една, много по-висока от първата, каменна пирамида, изградена от покриващите темето на върха бледосиви натрошени скали. Местността от нея в посока на Саръяр изглежда отдалеч така, сякаш е изцяло покрита с млади борови гори, а сред тях изпъква и една заоблена като топка могила. Изкачването към нея, обаче, е вече съвсем плавно, като, освен това, се оказва, че и горите край пътеката са доста разредени и че изобщо не покриват темето на вододела. Поради тези причини, оттук напред чак до подножието на облата могила се върви почти изцяло по гол и доста панорамен терен. В неговият край се заобикаля група от по-стари дървета, завива се леко вляво и се навлиза за кратко в току-що достигнала до човешки бой млада иглолистна гора. Над нея, и около 30 мин. след вр. Баба игрек, се излиза окончателно над гората в близост до темето на Саръяр, представляващо покрито с много високи и гъсти треви тучно пасище /155 мин./. След излизането над дърветата се завива на североизток и след още около 5 мин. се достига до триангулачната точка на върха /160 мин./. Денивелацията от седловина Изворовски уши до тук е 400 м.     

 

341

Разклонът към вр. Саръяр и с. Горно Изворово в южния край на с. Селце

 

340

От разклона към вр. Саръяр се поема по синята маркировка, водеща на запад към с. Горно Изворово

 

342

В селото водещата към с. Горно Изворово синя маркировка е поставена по електрическите стълбове  

 

343

От с. Селце към с. Горно Изворово се тръгва на запад по долината на р. Чифлишки дол

 

349

Веднага след последните къщи на селото от черния път се отбива пряката маркирана пътека

 

363

От с. Селце до това място може да се достигне както по черния път, така и по пряката пътека

 

351

Черният път заобикаля по долината на р. Чифлишки дол, като подсича тънкия рид Череша

 

366

На север от Червената нива обединените път и пътека влизат в долината на р. Далащица

 

369

Пътят завива на запад и навлиза надълбоко в долината на р. Далащица

 

371

Разклонът в местността Дончови ливади 

 

374

Разклонът в местността Чифлишка усойна

 

376

Тук черният път трябва да се изостави и да се продължи през гората, като мястото не е добре маркирано

 

378

След влизане в гората се върви по широка алея, белязана с много гъста маркировка 

 

380

След пресичането на дола Солуджака се излиза отново на широк черен път

 

112

Разклонът на възловата седловина Изворовски уши

 

114

Оттук в обратната посока към с. Селце водят два черни пътя

 

116

Към вр. Саръяр също може да се продължи по няколко начина 

 

386

Ако се продължи по черният път, тогава след стотина метра се достига до разклон с втора пряка пътека

 

390

От черния път се влиза директно в гъста букова гора

 

392

Над гората се излиза на голи поляни, от които се открива невероятна панорама 

 

397

От мястото на излизане над гората назад към долината на р. Далащица 

 

398

 От пътеката на изток към долината на р. Далащица 

 

402

 След повторното достигане до билото на вододела се продължава по гребена му на северозапад

 

409

 Дълбоката седловина Изворовски уши остава точно зад гърба

 

412

 Пътеката по билото на вододела е широка и добре маркирана с няколко високи чучки

 

423

 От вр. Баба игрек на северозапад към вр. Саръяр 

 

435

 До върха се пресичат няколко продълговати поляни, край които е засадена борова гора

 

440

 От края на последната поляна под върха назад към седловина Изворовски уши  

 

443

 Над боровите гори пътеката се изгубва във високите треви, покриващи темето на вр. Саръяр 

 

444

 Върхът обаче е съвсем близо до края на гората

 

465

На вр. Саръяр

 

473

От вр. Саръяр назад към с. Селце и по-голямата част от маршрута 

 

2015 10 19 132023

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 793 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм