Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

37.1. с. Конаре-местност Конска поляна-вр. Остри гръб-Варовита река-мини Паисий-Екенова река-Сейменски кладенец

Оценете
(0 гласа)

37.1. с. Конаре-местност Конска поляна-вр. Остри гръб-Варовита река-мини Паисий-Екенова река-Сейменски кладенец - слизане

Денивелация - 900 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 21.2 км.

Немаркиран

 

2015 10 06 093425

Изтегли: GPS-трак

 

Село Конаре /Тулис, Юленград/

   Село Конаре е разположено в южните поли на Стара планина между градовете Твърдица и Гурково и е едно от най-старите селища в района. Край Конаре се срещат следи от Античността в няколко тракийски могили, издигащи се насред полето в южния край на селското землище. Могилите се намират в местностите Гладни рът и Димови ливади, край които в миналото минавал главният подбалкански път Друма. Въпреки името си, най-високата от всички могили е Плоската могила, която е разположена в близост до коритото на река Тунджа. Освен по-големите и известни могили, край селото се издигат и няколко по-малки и по-слабо проучени могили като Сунгуровата и Зоината. Най-старото селище в околностите било разположено на североизток от днешното Котаре, от двете страни на старото корито на река Улищица /Конарска река, Конарска Улищица/. Днес от този древен град е запазена съвсем малка част, предимно в местността Калугерска ливада по източния бряг на новото корито на Улищица, както и в близкия Цигански дол, разположен на около 500 м. на запад от реката. В миналото от полето към планината и руините на стария град водел античен път, известен сред местните като Улицата. Пътят бил специално построен, за да свързва града с Друма, като от останките му се вижда, че бил много широк и заграден от двете си страни с каменна ограда. Фрагменти от пътя доскоро личали на изток от развалините на манастира Св. Никола. На името на пътя Улицата била кръстена и реката, покрай която той извивал - река Улищица. Според конарчани, на името на пътя бил наречен и старият град в подножието на планината - Улинград /Юленград, Юлинград/. Според историците обаче, в миналото градът носил съвсем друго име. Някои траколози го наричат Тулис, като директно го свързват със столицата на келтите - град Туле. Според същите автори, по време на римското владичество трако-келтският топоним Тулис /Туле/ придобил формата Еulin. По-късно латинската транскрипция на топонима преминала в българския език като Улин /Юлен, Юлин/ и оттам достигнал до нас под сегашната си форма Улинград /Юленград, Юлинград/.

  Най-старият тракийски град Тулис се намирал вероятно под останките на крепостта Асара, разположена на север от днешния град Николаево. След завладяване на Тулис, келтите го превърнали в своя столица. Тогава тракийските жители на града се изселили на запад и на изток от него и в тези посоки построили два нови града със същото име като старото си селище - Тулис. Първият от новите градове бил разположен насред полето на запад от Тулис. Наследник на този по-нов град е сегашното село Тулово, Старозагорско, което запазило и до днес древното си тракийско име. Вторият нов град бил построен на изток от столицата на келтите, в южното подножие на Стара планина и в близост до днешното с. Конаре. Според историците, този град също бил наречен Тулис. Преминали през района на с. Конаре пътешественици от онова време твърдят, че някъде в близост до източния бряг на р. Тунджа съществувал голям и богат град. За него учените предполагат, че е новият Тулис, построен край бреговете на р. Улищица. Така през келтското владичество, за кратък период от време и на близко разстояние едно от друго, съществували едновременно три селища с името Тулис.

  Най-източният Тулис се намирал на около 8 км. от крепостта Асара /стария Тулис/, в подножието на Стара планина, на тихо и закътано от ветровете място. Новият град бил застроен край пълноводна река, а гореспоменатият път Улицата го свързвал с главния подбалкански път Друма. Тулис бил широк около 500 м. в диаметър, като сградите му били групирани около права централна улица, покрита с калдаръмена настилка. Улицата била широка 5 м., а от двете й страни били изградени тротоари с ширина 1.5 м. По време на келтското и на римското управление Тулис бил без крепостна стена, защото в близост до него, на около километър на север в планината, била издигната крепостта Градищица, в която при опасност жителите на града намирали подслон. Около самия Тулис крепостна стена се появила значително по-късно, след идването на прабългарите на Балканския полуостров. За първи път източният Тулис бил споменат в писмени извори с латинската форма на името си. Това направил византийският историк Кедрин през 1049 г. във връзка с набезите на печенегите на юг от р. Дунав. Според автора, след преминаването на Стара планина, печенегите се установили на лагер край град Eulin. Следващото споменаване на името на града, също под формата Eulin, направил латинският маршал и историк на Латинската империя /Латинска Романия/ Жофроа дьо Вилардуен. То е свързано с похода на император Хенрих от 1206 г., който се установил с войските на лагер край град Eulin и оттам се опитал да премине Стара планина през някой от близките проходи. Това вероятно бил разположеният в близост до Конаре Твърдишки проход, защото в гр. Твърдица все още пазят спомен за станала в прохода голяма битка с латинците, при която част от рицарите на Хенрих загинали, а друга част си изгубили шлемовете.

  Тулис бил голям, богат и процъфтяващ за времето си град, затова не е чудно, че през различни епохи край него се появили цели четири манастира. Първият от тях и най-голям от всички манастири бил Св. Никола, построен до самия град. Вторият манастир се наричал Св. София и бил разположен в намиращата се в западния край на селското землище местност Черковището. Другите два манастира били построени от южната и от източната страна на крепостта Калето, издигаща се на връх Градишка могила /637 м./ на около километър на север от днешното с. Конаре. Местните дори твърдят, че Калето не било крепост, а манастир с наблюдателна кула. В селото за тази крепост-манастир се разказва следната легенда. Калето било изградено от девет младежи и девет девойки, които сами изнесли от Стара река до вр. Градишка могила всички камъни, необходими за строежа на крепостта. Докато траел строежът, на върха били вързани девет люлки, в които спели деветте бебета на строителите на крепостта. Тъй като родителите им били заети, за бебетата се грижела само една възрастна жена. По време на строежа над стените на крепостта била издигната висока кула, на върха на която било развято бяло знаме. След завършването на Калето на пост на върха на кулата застанала същата възрастна жена, която гледала бебетата. При опасност тя свивала бялото знаме, а селяните бързо бягали към крепостта и се укривали зад яките й стени. Крепостта Калето и до днес е все още слабо проучена, като за нея се знае само, че някога е била с двойни стени - стара и нова.

   Големият манастир Св. Никола бил разположен на около 200 м. на югозапад от Юленград, като руините му доскоро стърчали над земята на височина до 1 м. За тези високо стърчащи над земята масивни останки споменават и посетилите района братя Шкорпил. Днес конарчани все още се събират в местността с останките на манастира, за да честват там празника Летен Св. Николай /9-и май/. На този празник хората от селото идват първоначално по отделни родове, а после се смесват и правят общ курбан, наречен Масла. При останките на манастира се извършват ритуално измиване и пиене на вода /водосвет/ за прогонване на злите сили, елеосвещение /маслосвет/, при който болните се намазват със специален елей за здраве и ритуално връзване на аманет /нишан/. Местността с останките на Св. Никола се нарича, разбира се, Манастира. Историците предполагат, че Св. Никола бил построен през 12 в. и се числял към т. нар. Сливенска Света гора, в чийто състав влизали, според едни 24 манастира, а според други - 40 манастира. Сред всички манастири в Сливенско конарския Св. Никола бил най-голям и най-главен, като притежавал безброй ниви и лозя в землищата на всички околни селища. В Конаре се пази спомен, че в манастира живеели голям брой монаси, част от които ходили да просят милостиня чак в Русия. Манастирът се  отличавал с голямата си църква и с висока камбанария, покрита с бронз. Понеже бил богат и голям, към манастира Св. Никола водели два, специално изградени заради него, пътя. Първият от тях носи името Алексов път и в миналото свързвал Св. Никола с останалите трите по-малки манастира, разположени в западния край на землището на с. Конаре. Пътят се нарича Алексов, защото край него били открити монети от времето на византийския император Алексей Комнин. Вторият път бил гореспоменатият Улицата, по който към Св. Никола идвали поклонници откъм разположената на юг р. Тунджа. За тяхно улеснение, по време на турското робство, над реката бил построен и мост, който се намирал в местността Ямурджа баир на север от днешното село Паничерево. Понеже бил изграден специално заради манастира, мостът бил наречен Папаз кюпрюсу /Попски мост/.

  При завладяването на България, турците разрушили разположеният до Св. Никола град Тулис /Юленград/, но не посегнали на манастира и той продължил още дълго да съществува. Заради калугерите му, турците започнали да наричат р. Улищица Кешиш дере /Калугерски дол/, а намиращите се край него местности се сдобили с имената Калугерска нива, Калугерска ливада и Калугерско лозе. Макар, че били толерантни към манастира, накрая турците все пак го разрушили, като повод за това дало едно смело хайдушко нападение в близкия проход Хаинбоаз. Местните хайдути научили за керван, с който турците ще прекарват през прохода отвлечени за робини българки. Нападението над кервана било успешно и робините били освободени, като хайдутите първо ги укрили в манастира Св. София, а след това и в по-големия манастир Св. Никола. Оттогава един дол на изток от манастира Св. София останал да се нарича Робин дол /Робинин дол/. Заради участието на калугерите в аферата, Св. Никола бил изгорен до основи, а с материалите от него турците построили в близкото Николаево джамията Ешекчий.

   Освен пътищата Улицата и Алексов път, в околностите на града били изградени още два пътя. В миналото на изток от Юленград съществувал още един древен тракийски град, който носел странното име Козос моде. Наследник на този град е бившето село Козарево, днес квартал на гр. Твърдица. Езиковедите още спорят за смисъла на тракийските топонимите Тулис и Козос моде, като тяхното значение си остава загадка и днес. От Козос моде водел началото си стар проход, който бил пазен от едноименната крепост Козос моде, разположена в планината на около километър над древното селище. След построяването на новия град Тулис, пътищата в района се променили. Старият планински проход през Козос моде започнал да се ползва по-слабо, защото от новия и голям град Тулис към планината били изградени два нови пътя. Те започвали от западния и източния край на днешното землище на с. Конаре и оттам се насочвали на север, като за отбраната им по склоновете на планината над града били издигнати множество крепости. Както ще стане дума и по-надолу, след построяване на новите пътища населението на Тулис вероятно започнало да се занимава с тяхната охрана. Двата пътя се събирали над града и оттам продължавали към главното било на планината като един път, станал по-късно известен с името Конарската пътека.

  Според историците, градът Тулис /Юленград/ край р. Улищица просъществувал до падането на България под османска власт, когато бил напълно разрушен и обезлюден. Според запазена във всички околни села легенда, Юленград бил унищожен по погрешка, като това станало по следния начин. Турската армия получила задача да напредне от Твърдица на запад и да превземе силно укрепения и все още владян от българите гр. Мъглиж. Малко след началото на похода над полето паднала мъгла, която въвела турците в заблуждение. Вместо да продължат на запад, войниците видели в мъглата смътните очертания на къщите на Юленград, решили, че това е Мъглиж и нападнали града. Населението побягнало към Градището в планината, но заради две сакати жени, защитниците не успели да затворят вратите му. Така турците превзели и града и крепостта над него и напълно ги унищожили. При нападението пострадал и манастира Св. Никола, като част от монасите му също били избити. От ятагана успели да се спасят само няколко от тях, като се укрили в таен тунел под сградата на манастира. Според местните иманяри, при нападението съкровищата на манастира не били разграбени, защото монасите успели да ги скрият на дъното на кладенец, дълбок 14 м.

   До средата на 19-и в. останките на Юленград личали край Улищица, но при голяма буря през 1857 г. реката излязла от коритото си, отнесла по-голямата част от руините на стария град и ги пръснала към полето. Днес част от дяланите камъни все още могат да се намерят край старото корито на Улищица, а местните ги събират, за да си ги вграждат в къщите. След унищожаването на града оцелелите му жители се преместили към разположената в южния край на конарското землище местност Мерджановец /от арабската дума мерджан - корал/ и там построили ново селище. Местността се намира на плодородно и добре водоснабдено място, при сливането на двете най-големи местни реки - Улищица и Стара река. След заселването й местността първоначално била наречена Кусорите, като името е производно от думите кузей /северен/ и юрт /дворно място/, т.е. дворно място на дошли от север преселници. По-късно наименованието на местността било сменено с арабското Мерджановец, което показва, че в новото селище се настанили и преселници от Анадола. Всички топоними около Конаре обаче са чисто български, като сред тях дори изобилстват старинните наименования. Това пък означава, че новите мюсюлмански заселници не оставали за постоянно в Мерджановец и най-вероятно били номади /може би юруци/, които идвали в Конаре да пасат конете си само за през лятото, а зимата прекарвали в Беломорието.

   Първи писмени сведения за новото селище в местността Мерджановец са от началото на турското робство /15-и в./. В тях селището е наречено Юнд-и-Коллъкджиян, Юнд оглан, Юн кьой и Ат кьой, като три от имената са свързани с животното кон. Юнд означава: дива кобила, която се движи с опитомено стадо, а коллъкджиян - пост, стража. В съчетание двете думи показват, че става дума за войнишко село. Това кореспондира с информацията за изградените над Конаре крепости, които вероятно били обслужвани от войници, набирани от Тулис. Почти със същото значението като първото име е и наименованието Юнд оглан, което значи: дива кобила, която си мърда опашката. Според някои автори, това наименование произлиза от името на тюркското племе йондлуг /юнд-оглу/, което се превежда като коняри. Ат кьой в буквален превод пък си е направо Конско село, като в Конаре е запазено предание за войници, които отглеждали коне за турската армия по разположената високо в планината Конска поляна. По различно е само наименованието Юн кьой, което значи Известно или Прочуто село. За него обаче е възможно да е допусната грешка в писмените извори и името вероятно би трябвало да се чете Юнд кьой /Село на племето юнд-оглу/. Според същите запазени в селото спомени, отглежданите в землището на селото коне били отвеждани в местността Беглишката кория на запад от днешния гр. Гурково, където била разположена голяма конюшня на турската армия. Историците с право смятат, че българското име Конаре е калка на турското Ат кьой или Конско село. Според местните, името на селото им също произлиза от животното кон. Въпреки многобройните податки и легенди, все пак се намират и автори, според които, наименованието на Конаре би трябвало да се изведе от тюркското коюн-ар /племе с овце/. Има и теория, според която, конарските турци дошли от намиращия се в централна Мала Азия град Коня /бивш византийски град Икония/ и затова кръстили новото си селище на бившата си метрополия.

   Първите писмени сведения за Конаре са изключително интересни и наситени с богата информация за селото. В тях са записани имената на родове, които се срещат в Конаре и днес, т.е. тези родове имат вече близо шестстотингодишна писана история. Още в първите турски регистри, като населяващи Конаре, са записани родовете Богаш, Урум, Гърде, Гьоне, Йове, а днес в селото се срещат родовете Богашеви, Урумови, Гърдеви, Гьоневи и Йовови. От същите регистри идва и ценната информация, че в селото с данък-джизие бил обложен Димитър, син на Папаз. Това показва, че в Конаре имало поп, т.е. в селото живеели християни. Пак от тези регистри научаваме, че част от жителите на Конаре били ябанджии /преселници от Балкана/. Заселването на хора от други места в Конаре вероятно е свързано с някакъв по-особен, привилегирован статут на населеното място, който е характерен точно за войнишките села. По някои от имената, вписани в регистрите, като Коста, Яне, Степан, става ясно, че част от жителите на Конаре не са от български произход /вероятно каракачани/. Намерен е и списък с имена на жители, които се водят в турската армия като акънджии /нападатели/, т.е. при война селото е давало определен брой войници. Това пък отново говори за по-особен, привилегирован войнишки статут. Заради многото си и добре обучени войници, Конаре се прочуло като хайдушко село, жителите на което редовно обирали турската поща и пътниците, минаващи по близките проходи.

   В края на 18-и в. селището в местността Мерджановец било разсипано от разбойници, като за това в Конаре е запазен съвсем ясен спомен. Една есен през землището на селото преминали турски конници, които се установили на лагер край р. Тунджа. Местните се разбрали с конниците, последните да останат край селото до пролетта, като срещу използваните от тях храна, сено и дърва да заплатят определена такса. Напролет първенците на Конаре отишли в турския стан, за да си поискат парите, но конници ги избили и нападнали селото. Тогава по-голямата част от жителите на Конаре побягнали към Балкана, като се разделили на две. Българите отишли далеч на северозапад и там, в близост до главното било на планината, основали днешната махала Конарското. При скитанията си част от бегълците загинали в планината и били погребани в пет гробища. Местата, в които са гробищата, се помнят и днес и това са местностите Ковилка, Хармана, Армина нива, Хамбарска нива и Бранкова нива. Турските жители на Конаре, начело с Нури бей, също побягнали на северозапад, но не отишли толкова далеч, колкото българите, а се установили в близост до селото, в средната част от долината на Лазова река. След първоначалното разсипване на селото последвал периодът на кърджалийските безчинства, по време на които остатъците от селището в местността Мерджановец били окончателно унищожени от четата на разбойническия главатар Кара Феиз-Кърджалията /български помак от Брезник/. След като кърджалийската опасност преминала оцелелите в планината жители на Конаре слезли на полето, но си останали разделени. Турците се заселили при устието на Лазова река и там основали село Хайнето, предшественик на днешния гр. Гурково, а българите се настанили в близост до старото си селище.

   Както и преди, слезлите от планината българи нарекли новото си село с името Конаре. В ималото полското землище на новото село било заето от огромни брястови гори, заобиколени от мочури. Дърветата били толкова дебели и толкова много, че при стоежа на новото селище дървеният материал за къщите бил приготвян на място. Макар, че били частни и носели имената на собствениците си, горите около Конаре винаги се ползвали от всички. Освен с горите по полето, планинската част от землището на Конаре също била прочута с лесовете си, най-хубавите от които се намирали в местностите Магаревец, Сминова поляна, Катуна, Папратливка /Прапатливка/ и Глогова поляна. В миналото овчарите-каракачани често палели горите, за да се откриват пасища за животните им, а това, което оставало след пожара, било доизсичано от жителите на Конаре. Така буйните някога гори постепенно били ликвидирани и от тях до днес останали само обширните пасища Конска, Лапатака, Скрипча, Площта и Крачолът. Горите били допълнително унищожавани и от многото кози, които в миналото били оглеждани в местността Йовови колиби, разположена в долината на Малката река. От гъстите конарски лесове до 50-те години на 20-и в. се запазила само гората в местността Глогова поляна, но тогава и тя била изсечена за траверси, необходими за изграждащата се подбалканска ж.п. линия. От старите времена до днес в околностите на селото останали само три малки вековни дъбови кории, нарочно запазени от селяните.

  След застрояване на новото Конаре селището постепенно започнало да се разраства. За да се знае докъде се простира землището му, по границите забили колове, на които закрепили животински черепи. Оттогава до днес край Конаре останала местност с името Кокала. Заради хубавите гори около селото, част от жителите му започнали да се занимават и с дърводобив. Така горите над Конаре били унищожени, за което по-късно местните платили висока цена. През 1857 г. околностите на селото били пометени от страшна буря, която хората нарекли Бурата. Тогава реките прелели, излезли от коритата си и наводнили цялото полско землище на Конаре, като принудили част от жителите му да се изселят. От онова време останали сложните лабиринти от суходоли над селото, както и деретата Суха дол и Дълбокия дол. С особеностите на релефа са свързани и прочутите в Конаре два вида зимен вятър. Единият духа откъм разположената на север Конска поляна, затова се нарича Конският вятър, а другият - откъм намиращата се на северозапад Лазова река, затова е известен като Лазовецът. Конският вятър е силен, но духа само 2-3 дни, докато Лазовецът е лек, но е много студен и духа по-продължително време.

  Новопостроеното Конаре било селище от събран тип и се състояло от пет махали. В центъра била Данкова махала, а на запад от Стара река се простирала махала Калчов дол. Местните я наричат Ченгене махала /Циганска махала/, макар че циганите в Конаре са съвсем малко. На изток от Стара река имало още три махали, наименувани според тяхното местоположение спрямо планината - Горна, Средна и Долна махала. Като най-стар род в новото селище се помни родът Карауланите /конниците в много европейска армии също се наричат улани/. От онова време до днес в селото останали и фамилии, които издават небългарски произход, като Влахови, Манафови и Урумови. Освен тях, според местните краеведи, още около 1/3 от фамилиите в Конаре са от арабски произход. Странното обаче е, че макар и с небългарски фамилии, всички родове в селото винаги са се самоопределяли само като българи. Изключение правят само няколко цигански семейства от махала Калчов дол и едно каракачанско на дядо Коста. В селото има и много женски фамилии, което пък говори за голям брой загинали в миналото мъже. След първоначалното бурно разрастване на селото последвали три големи изселвания. Първото от тях било по време на руско-турската война от 1828-1829 г., когато от района на гр. Твърдица към Русия се изселили много българи, в това число и част от жителите на с. Конаре. Второто изселване станало след голямата буря през 1857 г., когато местните реки прелели и наводнили околностите на селото. Третото голямо преселение било по време на Освободителната война от 1877-1878 г.

  След втората половина на 19-и в. планината над Конаре станала район на активни хайдушки действия. През различни периоди в гъстите гори над селото се подвизавали с четите си войводите Бойчо Цеперански, Панайот Хитов, Филип Тотю, Димитър Калъчлията и Генчо Къргов. Част от четниците били родени в самото Конаре като Стоян Касапинът, Златю Конарчанинът, Кольо Папарец и Урум Георги. Стоян Касапинът бил знаменосец в четата на Дядо Цоньо /Брадатия войвода/. Главното хайдушко сборище била разположената навътре в планината местност Сминова поляна. Там на младини като четник в различни хайдушки чети отсядал и Хаджи Димитър. През 1867 г. четата на Панайот Хитов и Филип Тотю била преследвана в конарския Балкан от специална турска жандармерийска част за борба с хайдутите, наречена Казак алай. Начело на тази част стояли Садък паша /полският емигрант Михаил Чайковски/ и дъщеря му Каролина. При преследване на четата полкът Казак алай се настанил за по-дълго време в близост до с. Конаре в местността Суха дол. По време на Освободителната война местните селяни оправили пътя през прохода Хаинбоаз, за да мине по него руската армия. По онова време пресичането на Стара планина от частите на ген. Гурко било голяма изненада за турската армия. Тогава край с. Конаре били разположени турски части, които при вида на руските войски побягнали и изоставили палатките си, а в тях се настанили руските войници. След отстъплението на руската армия турците се върнали в Конаре и подложили местното население на преследване и клане. Тогава много конарчани загинали, други се укрили в планината, а трети се изселили завинаги. След турското робство селото продължило да се нарича Конаре до 1934 г., когато името му било сменено по политически причини на Княгиня Евдокия. През 1947 г. старото име на селото - Конаре, било върнато.

Проход Конарската пътека  

  Освен с природните си красоти и с бурната си история, Конаре е свързано и с важен в миналото проход. През Античността и Средновековието този проход бил изключително интензивно използван и понеже минавал през горист район, покрай трасето му били изградени множество крепости за опазването му. В древността през южния край на землището на селото минавал подбалканския път Друма, от който към планината на север се отделяли четири разклонения. В горната част на Балкана разклоненията се събирали в един път, който носел името Конарската пътека.

  Първото от четирите южни разклонения на Конарската пътека е пътят Улицата, който някога пресичал източния край на конарското землище. От Друма пътят Улицата се насочвал към р. Улищица, минавал през разположените до нея Юленград и манастир Св. Никола и оттам по рида Лапатака се изкачвал към планината. На север пътят пресичал разположените в горната част на рида Конска поляна и Сминова поляна и достигал до най-високият връх над Конаре - връх Остри гръб /1306 м./. В долната си част този край на пътя бил пазен от три крепости. Първата от тях била крепостта около самия Юленград, а втората - крепостта Калето, разположена на намиращия се на север от сегашното с. Конаре вр. Градишка могила. Третата крепост се наричала Градището и била издигната на около 700 м. височина точно над водослива на реките Малка и Голяма Улищица. Крепостта Градището била голяма за времето си крепост с площ от 10 декара и стени с височина 3 м. и дебелина 2 м. В околностите на Калето и Градището се намират следи от една и съща керамика, което показва, че са строени по едно и също време и от един и същи строител. Освен от трите „конарски“ крепости, тази част на пътя била пазена и от крепостта Козос моде, разположена на рида, заграждащ р. Улищица от изток. В древността по билото на този рид минавал още един стар път, който е известен от литературата като римски път Друма. Това второ разклонение на Конарската пътека се отделяло от полето при разположения в южното подножие на планината тракийски гр. Козос моде /бивше с. Козарево, днес кв. на гр. Твърдица/. В местността Конска поляна първото и второто разклонения на пътя се вливали едно в друго и заедно се насочвали към вр. Остри гръб, където се събирали с трето южно разклонение на прохода Конарска пътека.

   Третото южно разклонение на Конарската пътека се отделяло от подбалканския път Друма в западния край на конарското землище и оттам се изкачвало към планината по рида, заключен между реките Лазова и Стара река. Пътят се изкатервал през върховете Радова могила /725 м./ и Гърбела /1162 м./ на север, пресичал голите местности Крепча /Скрипча/ и Магарица и през гората Ерминлията достигал при вр. Остри гръб до първите две разклонения. В литературата третото разклонение на Конарската пътека се нарича Тревненски юрт, защото по време на турското робство било известно сред местните като път, водещ към гр. Трявна. В с. Конаре е запазен спомен за малко селище, разположено в южния край на рида в местността Бабльова ливада. Третото трасе на прохода започвало точно от това малко селище. По време на Втората българска държава това трето трасе на Конарската пътека било особено важно, затова в най-долната си част било пазено от седем крепости. Първата от тях се намира на връх Ковилка /765 м./, разположен в западната част на рида, в землището на гр. Гурково. В долната източна част на рида и в близост до полето били построени още две по-малки крепости. Едната се издига на Голи рът в местността Калища, като под нея са останките на манастира Св. София, а другата е разположена малко по на запад от първата в местността Ливадата в Калайков дол. Над трите долни крепости трасето на пътя била охранявано от още четири укрепления. Две от тях са от типа дема /преградна стена/ и се намират в долната част на местността Крепча /Скрипча/. Името на тази местност не е случайно и произлиза от думата укрепвам. Точно над двете прегради се извисява вр. Гърбела, като на темето му и малко под него се намират останалите две горни крепости.

   При възловия вр. Остри гръб трите края на Конарската пътека се събирали, затова там били изградени още две крепости. Първата от тях била изградена на самото теме на Остри гръб и пазела пътя едновременно от южната и от северната страна на върха. На север от Остри гръб и малко под темето му била построена още една крепост. Тя пък охранявала обединения път, който от върха се спускал на север по долината на Варовитата река. Тази част от трасето на пътя била пазена и от още една крепост, намираща се на североизток, на темето на другия най-висок връх в района - връх Пченя /Пчена//1282 м./. При водослива на Варовитата река с Манастирска река пътят продължавал на запад по долината на Манастирска река и пресичал територията на днешния рудник Паисий, където била изградена още една крепост. Тя се намирала на север от рудника, на ниското безименно връхче Кота 964. След рудника пътят достигал до водослива на Манастирска река и Широка река, които образуват Лазова река. Оттам Конарската пътека продължавала покрай Широката река на северозапад и достигал главното било на планината в местността Сливката на север от разрушения заслон Бутора. Там в пътя се вливало неговото четвърто южно разклонение. То идвало откъм гр. Гурково по билото на рида, заключен между реките Радова и Лазова и в миналото било известно като Лазовски „проход“. В древността четвъртото южно разклонение на Конарската пътека било много по-важно и по-главно от разположения на запад от него и интензивно използван в наши дни проход Хаинбоаз. Това е причината в миналото край трасето на Лазовския „проход“ да бъдат изградени още множество крепости за опазването му. По-подробно за Лазовския „проход“ и за крепостите, които го пазели, може да се пречете в маршрут 36.1.

  При главното било в местността Сливката четирите южни разклонения на Конарската пътека се събирали и веднага пак се разделяли. От Сливката единият край на пътя продължавал на северозапад към село Дрента. Натам пътят бил пазен от крепостта Калето, разположена на едноименния връх Калето /717 м./, намиращ се непосредствено преди да се влезе в селото. Другият край на пътя се насочвал на запад и дълго време следвал главното било до връх Турлата /740 м./. При него пътят напускал билото на планината и през връх Еньов чукар /779 м./ се насочвал на север към град Велико Търново.

 

DSC 0239

От местността Сейменски кладенец на главното било към с. Конаре се тръгва по Екенова река на югозапад

 

DSC 0240

В горната си част пътят по Екенова река е отдавна изоставен и тревясъл 

 

DSC 0241

В средната част на слизането покрай реката се появява широка пътека 

 

DSC 0242

В долната част от долината на Екенова река се стъпва на широк черен път

 

DSC 0243

При водослива с Манастирска река се тръгва по долината на обединената река на запад

 

DSC 0246

При рудник Паисий за кратко се върви по асфалтов път

 

DSC 0249

При Варовитата река шосето се изоставя и по черен път се продължава по долината й на юг

 

DSC 0252

Изкачването по долината на Варовитата река става по трасета на стария римски път Конарската пътека

 

DSC 0253

По пътя се достига до северното подножие на вр. Остри гръб

 

DSC 0255

Върхът се заобикаля водоравно малко под темето му от изток

 

DSC 0259

Пътят се насочва в югоизточна посока към поляната Катуна

 

DSC 0262

Разклонът на възловата поляна Катуна

 

DSC 0263

Поляната Катуна от друга гледна точка

 

DSC 0265

От Катуна към с. Конаре се продължава по новия черен път, следващ рида Дебелата рътлина

 

DSC 0267

Разклонът към вр. Гърбела в средната част на рида

 

DSC 0268

След разклона се пресича широка поляна и за кратко се влиза в гора

 

DSC 0274

От рида Дебелата рътлина към местността Конска поляна на североизток

 

DSC 0280

От средната част на Дебелата рътлина към с. Конаре на юг

 

DSC 0284

Под гората се пресича равна и гола седловина, като след нея се достига до асфалтов път 

 

DSC 0286

От равната седловина назад

 

DSC 0287

На северозапад от седловината остава местността Крепча, в която има останки от четири крепости

 

DSC 0288

 Под седловината се стъпва на асфалтов път и по него се върви за кратко до достигане на пряка пътека

 

DSC 0291

По пряката пътека към с. Конаре на юг

 

DSC 0298

 От полето към рида Дебелата рътлина назад

 

DSC 0302

 От подножието на планината към с. Конаре на юг

 

DSC 0305

 Назад към Дебелата рътлина, Старата река и вр. Градишка могила вдясно от нея

 

DSC 0308

 В центъра на с. Конаре

 

DSC 0310

 Чешмата в центъра на с. Конаре 

 

2015 10 06 093456

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1364 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм