38.3. гр. Твърдица /кв. Козарево/-местност Дряна-вр. Пчена-вр. Големия Каменски чукар-Сейменски кладенец

Оценете
(0 гласа)

38.3. гр. Твърдица /кв. Козарево/-местност Дряна-вр. Пчена-вр. Големия Каменски чукар-седловина Сейменски кладенец - качване

Денивелация - 900 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 14.5 км.

Немаркиран

 

2015 10 06 093202

Изтегли: GPS-трак

 

Село Козарево /Козос Моде/

 

Из песента „Заръките на войводата“:

В Козос Моде идете
до Пе
йо Буюклията,
всичките юнаци да събереш,
и да ги на Стара планина заведеш,
на хайдушкото сборище,
на студеното кладенче.
Оттам, Курте, купи им
девет мери вино и девет овена,
и девет пещи хлябове.
Яжте и пийте, дружина,
и хайдушко хоро играйте.
Като юнаци потропат -
черната земя да тръпне;
като нас вдигат нагоре -
синьото небе да разделят.
Оттам като ги поведеш,
да ходите, да бастисвате,
сиромасите да не бутате.
Девет години да ходите,
на десетата при мене да дойдете!

 

        Козарево е бивше село, сега квартал на град Твърдица, което отстои на около 2.5 км. на запад от главното населено място и на около 37.5 км. в същата посока от областния център Сливен. Понеже е присъединено към Твърдица съвсем наскоро - едва през 1970 г. - Козарево все още може да бъде разглеждано отделно от големия град, затова по-надолу ще бъде описано като самостоятелно селище. Старото Козос Моде, понастоящем Козарево, е застроено на около 240-420 м. н.в. в южното подножие на Балкана, до трасето на стария античен път Друма и покрай коритото на едноименната Козаревска река. По-широката северна част на селското землище е изпълнена с възвишенията на Елено-Твърдишкия дял на Централна Стара планина с максимална височина при връх Пчена /Пченяк, Ченек//1201 м./, по-тясната южна част е равна и е със средна височина от около 300-350 м., а на югоизток от нея се е проточил достигащия до 604 м. н.в. основен рид-праг Межденик /Меджерлик, Кара баир/, отделящ Казанлъшката котловина от Твърдишката. Заради този по-важен хребет, може да се твърди, че до присъединяването си към гр. Твърдица, Козарево било най-източното село в Казанлъшкия край, а днес е най-западното в Сливенския. Между другото, в миналото селището било разпределяно точно така и административно - до Освобождението попадало в Казанлъшко, а след това било добавено към Сливенско. Що се отнася до населението на Козарево, то винаги си било само българско, затова и наименованията на местностите край селото също са с предимно такъв произход. През 1857 г. населеното място било унищожено от невероятна буря и въпреки че след стихията било възстановено от каракачани, в него се настанили пак българи, като през 1965 г. техният брой достигнал до 1135 души.

     Според всички историци Козарево е изключително древно селище, носещо съвсем доскоро странното на пръв поглед наименование Козос Моде. Най-ранните следи от живот в землището на селото са останалите от първобитните хора сечива и други оръдия на труда, открити в разположената край вр. Пчена едноименна пещера. В периода на Античността край сегашното населено място били издигнати шест по-високи тракийски надгробни могили, в една от които била намерена бронзова статуя от 5-6-и в. пр.н.е. От същата епоха в западния край на козаревското землище, и на самата границата с това на съседното село Конаре, са останали руините на древния Юленград /за селище с такова наименование се говори и в предание от близкото сливенско село Гавраилово/, както и на средновековните крепост Градището и манастир Св. Никола. Последният останал задълго най-голямата духовна обител в по-близкия район, а за известен период от време бил провъзгласен и за главен скит на цялата Сливенска епархия. В намиращата се в планината над Козарево местност Цигумилката личат следите и на изсечено в големи канари скално светилище, чийто произход също навярно е тракийски. Заради старинността на селището, липсват каквито и да било сведения за неговото първоначално застрояване. Знае се само, че в древността край махалите му от главния път Друма се отделяли две антични вървища - проход Козос Моде и Козаревски проход, които се насочвали на север и на северозапад от тогавашното село в посока на Стара планина и на намиращия се от другата й страна Търновски край. За охраната на тези вървища през Античността по южните склонове на Балкана била изградени няколко малки твърдини, най-известната от които била крепостта Козос Моде, наричана така по имената на пътя и на селището под нея. Според Юбилеен сборник „Българско село“ от 1930 г. в районът на днешното населено място могат да бъдат видени няколко конусообразни могили с различна височина, а също така и да бъдат намерени стари монети със заоблен или изрязан край.

    Езиковедите постоянно се опитват да разгадаят истинският смисъл на тайнственото и необичайно бивше наименование на селото, което, освен като Козос Моде, се чува и като Кос Маде и Казас Мади, но все още без особен успех. Според писателят, историк и турист Павел Делирадев, старото име на населеното място не било от тракийски произход, а идвало от турската дума каза /пашкул/ и било дадено на селището, заради отглежданите в него буби и изпредените от тях копринени пашкули. Друго предположение е, че наименованието Козос Моде произлиза от думата казас /човек, който обработва сурова коприна/ и че също е свързвано с широко разпространеното в по-далечното минало в селото производство на копринени буби. Трета група автори търсят смисълът на наименованието Козос Моде в арабската дума мадан /материя, вещество/ и оттам /място, в което се копае нещо, рудник/, която съвсем произволно свързват със заплащаният от селото специфичен данък, определен пак в споменатите по-горе копринени пашкули. И трите версии обаче едва ли са верни, тъй като, първо, селището никога не е било обитавано от турци и второ, друговерците от околните населени места наричали старото Козарево със съвсем различно наименование - Къртъч. Това турско име пък - Къртъч, се вижда в османски документи от началото на 19-и в. и вероятно е тогавашното мюсюлманско наименование на Козаревската река. Въпреки това, мнозина свързват името Къртъч, и то съвсем неправилно, с разразилата се през 1857 г. голяма буря, която изкъртила част от планината над селището и отнесла към полето почти цялата му средна част. От изброените до тук теории за етимологията на старото наименование на Козарево се вижда, че нито една от тях не е достатъчно добре обоснована и че може лесно да бъде оборена, затова е най-добре да се застане на становището, че названието Козос Моде е от тракийски произход и поради това смисълът му не може бъде толкова бързо разгадан и логично обяснен.  

     Това, което бе казано за старото наименование на Козарево, важи с пълна сила и за най-древната история на селището. И тя, също като и бившето му име, се губи далеч назад във времето и никой от местните жители не може да каже нищо по-подробно нито за нея, нито за заправянето на селото или пък за неговите първи обитатели. От най-новата история на Козарево са запомнени само две важни събития, кое от кое по-злощастни и трагични - въпросното наводнение от 1857 г. и предшестващото го голямо изселване на българското население от Сливенско по време на руско-турската война от 1828-1829 г. Тогава след края на бойните действия огромен брой българи-християни от околността решили да напуснат пределите на Османската империя и да се оттеглят на север заедно с армията на ген. Дибич Забалкански, като при пристигането им в Русия същите били настанени да живеят за постоянно в току-що отвоюваната от турците област Бесарабия. Според запазени и до днес старинни предания, по това време изселването на българите от Сливенско било ръководено от някой си поп Паскал, който бил жител именно на с. Козос Моде и който успял да организира над 400 семейства от всички селища в подбалканската дъга, като се започне на запад от днешния гр. Гурково и се достигне на изток до сливенското с. Гавраилово. Години по-късно този духовник се свързал в Русия с тамошните известни общественици-социалисти Чернишевски и Добролюбов, които започнали да убеждават българите да се завърнат обратно в родината си. Заради тези призиви, част от бежанците потеглили обратно на юг, но не достигнали чак до Сливенския край, а се настанили в добруджанското селище Исик бей, което прекръстили по името на козаревския поп на село Паскалево.

     Второто по-важно събитие в най-новата история на с. Козарево била голямата буря, която се разразила в околностите му през 1857 г. Доскоро точната година на това събитие била забравена, като от местните селяни се помнело само, че наводнението се случило на празника Илинден. В наши дни обаче годината на бедствието била открита случайно в една приписка към Цветослов, намиращ се в църквата на съседния гр. Твърдица. Всъщност с. Козарево било влачено от пороите на два пъти, но вторият през 1857 г. бил особено мащабен. Според разказите на оцелелите козаревци, тогава в небето над къщите им се появил изневиделица един по-странен черен облак, а пък планината над селото била по това време обезлесена от безразборно пасящите по нея стада с кози и била обхваната от силна ерозия. Заради това злощастно навързване на обстоятелства, след началото на бурята водите в коритото на Козаревската река се „свили“ горе в Балкана и се омешали с камъни и тиня, а после избликнали изведнъж на полето и помели всичко по пътя си. Придошлият порой завлякъл къщите на цели родове от Средната махала и ги захвърлил чак до река Тунджа, където хората се издавили заедно с част от добитъка си. Засадените в землището на селото култури били изцяло унищожени и отмити от водите, почвата останала задълго време неплодородна, а над свлечените откъм планината пясък и камъни се подавали само клоните на някои от по-високите затрупани дървета. Преди пороя селището се славело с огромните си черници, които сега останали изцяло под водата. След бурята населеното място било изоставено от всичките си жители, въпреки че от водите на Козаревската река била отвлечена само средната му махала /назована по-късно по името на съответния глагол Влашката махала/. Тогава някои от оцелелите козаревци се настанили да живеят в по-близките села Оризаре, Струпец и Запалня, докато други се изселили чак към Делиормана. Години след събитието селото било възстановено отново, но не и неговата средна част, която останала да се нарича местност Влащица. Освен това място, с името Влащица се сдобил и един от левите притоци на Козаревската река, който се събирал с нея в бившия център на селото, а едно по-ниско връхче в долната част на планината било прекръстено по същия повод на Влашката чука /650 м./.

     Важността и огромните мащаби на невижданото дотогава унищожително природно бедстие породило сред местните селяни две основни легенди за произхода на потопа, първата от които била в два варианта. Според единият от тях, докато козаревци играели хоро на мегдана, в селото дошъл Змеят, грабнал най-хубавата мома и я отнесъл в пещерата под най-високия местен връх - Пчена /Пченяк, Ченек/. Селяните открили бързо леговището на звяра и си поискали обратно момата, но като не могли да си я вземат, я застреляли. Тогава чудовището се разярило и предизвикало за отмъщение бурята, а когато тя отминала и водите на реката се отдръпнали, местните видели закачен на една черница край останките от селището трупът на убитата девойка и по него уж разбрали кой е виновен за настъпилото бедствие. Вторият вариант на същата легенда е свързан пак със Змеят, но е в малко по-разширен вид. Според него, страшилището било покровител на хайдутите в по-близката част на планината, а тези от тях, които върлували по онова време в Козаревския балкан, били предвождани от войводите Малък Бойчо и Голям Бойчо /имената им са вероятен отзвук в народната памет от подвизите на известният народен предводител Бойчо Цеперански, действал в района на селото/. Та няколко дни преди пороя хайдутите отвлекли търговци в планината и поискали за тях огромен откуп от тогавашните османски власти. Жертвите обаче били много богати, затова местните управници изпратила да ги търси многобройна потеря. Тя открила хайдутите, обградила ги и ги избила, а селото било наказано от Змеят уж заради това, че не могло да ги опази. Втората легенда пък е свързана с широко разпространеният в областта модел на изоставяне и преместване на селища заради многото змии край тях. Такова обяснение, за разтурянето на цели села заради голямата змийска напаст в околността им, се среща не само тук, но и в съседните на Козарево населени места Твърдица, Оризари, Червенаково, Сборище, Кермен и Близнец. Според тази втора легенда за пороя, чобанин от селото подпалил някакъв шипков храст за да се постопли, а от него изпълзяла една змия. Тя помолила овчаря да си спусне гегата в храста, за да пропълзи по нея и да се спаси от огъня, но той не го направил и затова змията изпратила на козаревци големия порой на Илинден. След бурята и изоставянето на селото то пак било възстановено, като това е подробно описано в следното запазено и до днес в с. Козарево старинно предание.

       Веднъж в околностите на изоставеното селище се появили случайно някакви овчари-каракачани, които дошли тук чак откъм черноморския град Несебър. Фактът, че въпросните чобани се появили в района точно откъм това населено място, също е много интересен, тъй като е свързан с периода след завършването на т.нар. Кримска война /1853-56 г./, в който Османската империя решила да понапълни изпразнения си бюджет, събирайки мита и такси при преминаването на пътници и товари от една държавна област в друга. Това се оказало особено пагубно за мигриращите из целия Балкански полуостров овчари-номади от различни етноси, които при пресичането на областните граници на империята вече трябвало да заплащат допълнителни такси за стадата си. Поради тази причина, в живота на пастирите се наложило да бъдат извършени няколко съществени промени. От една страна, част от каракачаните, ползващи разположените по южните склонове на Стара планина пасища, били принудени да изоставят старите си зимовища между Цариград и Одрин и започнали да прекарват зимните месеци на полето между градовете Несебър и Поморие, а пък тези от тях, които използвали пасищата по северните краища на Балкана, взели да отсядат през студените дни от годината в района на град Варна и в близката до него област Добруджа. От друга страна, това разместване на зимовищата наложило на пастирите да пристъпят и към търсенето на нови пасища, разположени в по-голяма близост до последните им домове. Та точно една такава, постоянно мигрираща със стадата си група от овчари-каракачани, се появила веднъж и в землището на изчезналото вече с. Козос Моде /Къртъч/ след като разбрала, че района между Шипка и Сливен е спокоен и че в него няма голямо движение на редовни турски войски.

     Дошлите откъм гр. Несебър каракачани се настанили на бивак в днешната местност Друма и си разпънали чергилата, за да останат за по-дълго време в нея, но с ужас установили, че щом изведат животните си на паша, грабливи птици се спускат откъм близката планина към стадата им и отмъкват от тях малки агънца. Тогава някой си чобанин Димо решил да проследи един такъв по-голям орел, да открие гнездото му и да го унищожи, и затова последвал птицата към близката гора. Там овчарят се натъкнал на следите на отдавна изоставено селище, разположено предимно по десния бряг на Козаревската река. Мястото се харесало на Димо и на неговите сподвижници защото било подходящо за зимуване, затова те решили да останат за постоянно в него и си построили къщи край една запустяла воденица. Оттогава до днес местността, в която се настанили овчарите, останала да носи наименованието Димова ливада /Димова поляна/. Постепенно до къщите на каракачаните се появили домовете и на други преселници, пристигнали тук от всички краища на страната - Добруджа, Карлово, Елена и дори от Македония. Къщите на новодошлите били предимно едноетажни паянтови сгради, покрити с обикновени керемиди, поминъкът им бил най-вече земеделие, скотовъдство, дърварство и надничарство, а на полето до селото пришълците започнали да сеят зърнени култури и варива. Постепенно край коритото на преминаващата през новото селище Козаревска река били построени и множество дъскорезници, тепавици, дараци и бари /долапи/, а броят на отглежданите от местните стопани животни започнал бързо да нараства, достигайки до около 500-600 глави едър рогат добитък и до 3000 броя овце и кози. По-късно към традиционните за селото видове поминък се добавили още и овощарството, лозарството и бубарството.

     Въпреки че селището било възстановено от каракачани, в него се настанили пак предимно българи /с изключение на няколко цигански семейства/, затова и всички топоними в землището му били на съответния език. Турци в Козарево никога не са се заселвали, но такива са идвали в него откъм разположените на юг и на запад по-близки мюсюлмански селища /най-вече от Запалня/, преди всичко за да грабят. Понякога обаче поробителите били използвани от козаревци и като платена охрана, когато на местните селяни се налагало да отидат до Овата /Новозагорското поле/, за да вземат оттам платове и черги за пране. Понеже край Козаревската река били изградени над 30 оджака - бари /долапи/ и тепавици, имало уговорка собственикът на всяка от тях да отговаря за обработката на прането на точно определено от местните село от околността. Щом настъпело времето за пране, всеки от козаревските бараджии отивал с талига в предварително определеното за него село, викал: „Е-е-е долапчията доде-е-е!“ и преминавал по всички улици, а местните жители му давали чергите си, за да ги оваля /изпере/ на Козаревската река и да им ги върне. Приблизително през този период - средата на 19-и в., селището се замогнало и се отделило от останалите по-близки населени места в самостоятелна община, а в него започнало социално разслоение, като се появил и определен брой по-богати хора. Тогава най-голямата и хубава къща, с обширен двор и с изход отзад за бягство в посока на планината, била тази на някой си Адама, поради което и всички преминаващи през селото турци отсядали винаги в нея. Същият човек имал и много имоти край Козарево, затова дори и до днес една местност над селището се нарича все още с името Адамова нива. Заради добрите пасища в планината, по онова време се замогнали и местните овчари, които се събирали със стадата си на точно определен ден в годината в местността Бегликово равнище, за да заплащат на държавата натурален данък. На това място специални държавни чиновници, наричани бекликчии, отделяли част от овцете за данък-беглик, след което преразпределяли събраните животни към централни мюсюлмански селища с пазари /като близкото село Сборище например/, а там пък добитъкът бил продаван, за да се използва за празника Курбан байрам.

       И преди, и след възстановяване на селото от засегналия го унищожителен порой, козаревци излизали от него, за да се черкуват на две главни места, разположени край свещени лековити аязми. Това ставало на най-тачените от тях празници - на Летни Никулден /9 май/, когато местните отивали до намиращите се на запад край коритото на река Улищица и на границата със съседното с. Конаре останки от манастира Св. Никола, и на Гергьовден, когато се изкачвали до т.нар. Черковище /според местните в по-далечното минало там също имало манастир/, издигащо се точно на север от селото. За останките на манастира Св. Никола сред козарчани битувала широко разпространената из цяла България легенда за младо еленче, което всяка година слизало от планината до това място, за да се принесе доброволно в жертва на хората. Селяните изчаквали животното да си почине, запалвали свещичка на рогата му и чак тогава го заколвали. Веднъж обаче местните забравили да сложат свещичка на рогата на еленчето преди да го заколят и то вече спряло да слиза от планината /същата легенда се разказва и в съседния гр. Твърдица/. В селото е запазено и предание, че в онези години козарчани празнували мълчаливо и на двете места, без да свири музика и без да се играят хора. За разлика от Манастира и Черковището, на които били чествани най-почитаните в селото празници, местните излизали да правят курбани с молебени за дъжд и здраве и на още две свещени за тях места, в разположената на североизток между Твърдица и Козарево подбалканска местност Радомерица /Радомирец/ и във виждащата се на северозапад от селото гора Корията. На тези места обаче се празнувало по съвсем различен начин, като се свирело с гайди и тъпани и се играели хора, а жените от селището изпичали предварително ритуални кравайчета и ги раздавали на присъстващите.

     Заради голямата набожност на местните селяни, в Козарево била изградена църква още в началото на 19-и в., но през 1830 г. същата била разрушена от придошли откъм съседните селища турци. За случаят в селото се разказва, че тогава някой си дядо Слав Шатов събрал една чета от по-млади момчета, с които да брани църквата и първоначално те успели да отблъснат нападението. За отмъщение, турците пленили първо жената на Слав - Ирина, която починала след само четири дни в плен, а след това успели да разрушят и самия храм. От него дядо Слав успял да прибере в двора си само големия камък, пригоден за чешма, както и чучура на същата. По-късно през 1843 г. била пострена нова църква „Св. Архангел Михаил“, като това станало преди да бъде издигната такава в съседното по-голямо селище Твърдица. Според козаревци, те успели да иззидат тукашния християнски храм още в онези години, тъй като направили това нелегално и без да изчакат султански ферман. Поради тази причина се наложило козаревската църква да бъде първоначално вкопана доста надълбоко в земята. По-късно местните селяни изровили част от сградата, разчистили я и й направили основен ремонт, а също така я и изографисали, като поканили за това художници от Казанлък.    

       Що се отнася до съпротивата на местните българи срещу поробителите, още в началото на 19-и в. Балканът над Козарево бил превърнат в зона на активни хайдушки действия, като в самото село били родени и част от предводителите на бунтовниците -Стоян Касапина и Пейо Буюклията /Пейо Зинов/, както и Георги Иванов, който пък бил в четата на прочутия Алтънлъ Стоян войвода. За Пейо Буюклията се разказват огромен брой истории, една от които е свързана с голяма скала, свлечена от придошли при буря води чак в двора на къщата му. Тази канара местните нарекли по неговото име Пеюва камък, като тя съвсем доскоро си стояла все още сред другите къщи на с. Козарево. Има също и една местност в планината над селището, която и досега се нарича Пеюва шума и в която хайдутинът се криел, щом настъпела опасност. Хайдушкият рът пък, който се спуска от вр. Пчена на запад, е наречен така именно заради четите на Пейо Буюклията и на родения в съседното село Злати Конарчето, които се подвизавали там заради Козаревския проход и многото преминаващи по него в миналото кервани с пътници и товари. Кадъните от района на Твърдица пък си плашели децата с войводата, като им викали: „Мълчете деца, че ще дойде Пейо Буюклията!“. Залавян на няколко пъти от турците, съден и вкаран в затвора, козарчанинът съумял да избяга с хитрост от него и пак продължил с хайдутствата си. Необразован, но много буден, Пейо Буюклията защитавал бедните и онеправдани християни и жестоко наказвал турците, които ги тормозели. Хайдутинът починал в крайна бедност като пазач на една мелница в Добруджа, която се намирала в близост до сегашния фар на нос Шабла /според друг източник войводата издъхнал край добруджанското с. Батова/. Освен тези по-прочути хайдути, от с. Козарево бил още и някой си войвода Кара Георги, който обаче се подвизавал предимно в Североизточна България.

     По време на последвалата тези събития руско-турска освободителна война от 1877-78 г. населението на Козарево било подложено на преследване от поробителите и взело участие в т.нар. Бег - който могъл избягал в посока на планината по някое от трасетата на близките проходи. След Освобождението част от местните се завърнали в селището, а населението му бързо започнало да нараства, надминавайки 1000 души. Заради тях, през 1890 г. в Козарево било открито и училище. В първите години на свободата тогавашното с. Козос Моде било присъединено първоначално към Новозагорска околия, а през 1934 г. преминало към община Твърдица. През 1906 г. пък с указ селището било преименувано на Козарево и после пак с указ през 1980 г. било слято с гр. Твърдица и станало негов квартал. За този период от съществуване на селото е добре да се спомене за една по-интересна случка, която също е свързана донякъде със станалото тук преди десетилетия грандиозно наводнение. След повторното застрояване на Козарево големият порой от 1857 г. все още се помнел от местните, затова новите заселници се страхували постоянно от неговото повторение и многократно искали да преместят селото си малко по на юг, към мястото на сливане на Козаревската и Твърдишката реки. Там, освен в по-сигурна местност, те щели да бъдат по-близо и до новостроящата се железница, трасето на която трябвало да премине покрай сегашната автомагистрала. Козаревският поп Лука обаче имал връзки в София и то лично при царя, от когото издействал ж.п. линията да премине в по-голяма близост до Козарево, оставяйки така селото си на старото му място. Друго, което също може да се каже за селището от този период, са разкритите в Балкана над него и близкия гр. Твърдица многобройни каменовъглени мини, в част от които местното население намерило препитанието си. В туристическо отношение планината над Козарево е описана подробно в раздела за съседното с. Конаре. Балканът в този район е зает от огромен рид-масив, който се разширява неимоверно в най-долната си част, спускайки дълги и широки ридове в посока на разположените под него четири населени места - Гурково, Конаре, Козарево и Твърдица. Понеже територията на хребета е разпределена поравно между четирите селища, планинската част от козаревското землище е дълга и тънка и през нея може да се направи само един основен преход покрай трасето на изоставения в наши дни Козаревски проход.

Козаревски проход

        В края на изложението за с. Козарево трябва да се споменат задължително няколко думи и за започващите от него още от най-дълбока древност проходи, които били два - Козос Моде и Козаревски. От тях по-важен и по-популярен първоначално бил пътят Козос Моде, охраняван от разположената над тогавашното малко антично селище едноименна крепост Козос Моде. Този друм се насочвал от полето на северозапад, изкачвал се почти до темето на най-високия връх в целия по-близък край на планината - Остри гръб /1306 м./, и продължавал покрай него в същата посока към главното й било. Вторият проходен път - Козаревския, се насочвал от полето в северна посока, преминавал покрай другия най-висок връх в околността - Пчена, и зад него се прехвърлял през гребена на Балкана при седловина Сейменското кладенче. Освен от крепостта Козос Моде, през различни периоди от своето съществуване този път бил охраняван от южната страна на планината от още няколко по-малки твърдини, разположени в местностите Чеканица и Ита колу /на картите отбелязана неправилно като Итоколо/, както и от една кръгла наблюдателна кула, построена на темето на самия вр. Пчена. След смъртта на Александър Македонски /323 г. пр.н./ и последвалия разпад на огромната му империя в сегашните български предели нахлули келтите, които подчинили за кратко време местните траки и обявили за своя столица едно от техните селища - намиращия се в близост до древното Козос Моде град Тулис /днес останките му са разположени до съвремения град Николаево/. Тогава част от тракийското население на Тулис се изселило на изток, настанило се покрай сегашната граница между землищата на селата Конаре и Козарево и построило на това място селището, за което стана дума малко по-горе - Юленград. В същото време, заедно със строежа на населеното място, от главния подбалкански път Друма към планината били прокарани и няколко нови пътя, които останали в историята с името Конарската пътека и които иззели функциите на по-старите козаревски проходи. Едва към края на османското робство единият от местните презбалкански пътища - Козаревския, започнал пак да се използва по-интензивно, като за опазването му турците изградили покрай него няколко нови укрепления, намиращи се в местността Табята и на превала на друма при седловина Сейменското кладенче.

      Заради добрата охрана на Козаревския път, тогава по трасето му започнали да преминават и множество кервани с пътници и товари, което пък довело в планината и до съответния голям брой хайдушки чети. Така в онези години покрай прохода започнало едно постоянно дебнене, завардване, надлъгване, нападение над кервани, ограбване на търговци и криене на царски хазни и златни съкровища, описано в изключително много на брой местни легенди и предания. Ако не с друго, Козаревският проход станал легендарен именно с огромните количества имане, които уж били скрити покрай него. За заровено злато край двата местни пътя говорят всички в района и то, като се започне още от началото на трасетата им при полето, премине се през разположените по-нагоре останки от Юленград, крепостта Градището и манастира Св. Никола и се продължи чак до самия връх на планината. Така например, в намиращата се на юг от селото местност Голямата топола имало едно време огромно дърво с особен клон, който наподобявал на лакът от ръка с длан и пръсти. Там където паднела сянката на тази топола в определен ден, там уж било скрито и имането. При една свирепа буря обаче тополата паднала и сега заровеното край нея злато вече не можело да се намери. До коритото на близката р. Улищица пък имало един бряст, край който някакви турци разпънали палатка. Там те останали два дни, през които явно копали, защото като си тръгнали се видяло, че са търсили злато в корените на дървото. До старият подбалкански път Друма също имало заровено съкровище, мястото на което се знаело от местните иманяри. Те обаче не искали да го пипат, защото при изваждането му уж щяла да се срути църквата Св. София в Истанбул. При едно окопаване на нива с картофи пък било намерено злато и в местността Черковището, разположена точно над самото село. В района се търси съкровище още и край една скала, на която били издълбани квачка с шест малки пиленца. Едно от тези пиленца било отделено от останалите и точно под него уж била скрита шепа жълтици, а по-голямата част от златото било заровено на шест метра от оттам. Друга интересна легенда разказва за някаква коза, която се изгубила в планината и паднала в една яма. Дълбоката дупка обаче се оказала хайдушка монетарница, защото в нея били намерени подобни на моркови калъпи със злато, които разбойниците подготвили, за да ги секат на монети.

     Освен на тези места, много откраднато от турците и скрито от хайдути злато имало в района уж още и при Конската скала, Касърската скала, при Хайдушкото кладенче под вр. Пчена и т.н. Злато било заровено и в местността Солищата, в която козаревци слагали купчинки от сол за кърмило на животните, тъй като на това място се издигали в миналото множество къшли. Според местните, някога по започващите от Козарево два прохода прекарвали султантските хазни от гр. Елена към Цариград, затова и из селото се говори за заровени край пътищата баснословни количества злато от рода на седем-осем катъра и т.н. Навремето турците наистина пренасяли хазните си оттук, но за да заблудят хайдутите, ги прекарвали един път по трасираната на запад Конарска пътека, а друг път по Козаревския проход. Веднъж местните хайдути решили да нападнат една именно такава по-богата държавна хазна, като направили засада край някакви кошери, намиращи се над останките на манастира Св. Никола. Турците обаче научили за това и изпратили свой човек в Балкана, който да предупреди охраната на кервана. Като разбрали за предстоящото нападение, охранителите взели от преминаващи наблизо чобани няколко ведра за вода, напълнили ги със злато и ги заровили в близост до три овчарски колиби. След това турците уж убили чобаните за да не ги издадат, по-късно пък хайдутите избили охранителите при нападението над кервана и така следите на златото се изгубили напълно. За ограбени и скрити в планината над с. Козарево съкровища може да се пише още доста дълго време, като част от историите ще бъдат споменати малко по-долу, при описанието на съответните местности, през които преминава трасето на Козаревския проход.           

38.3. гр. Твърдица /кв. Козарево/-местност Дряна-вр. Пчена-вр. Големия Каменски чукар-седловина Сейменски кладенец - качване

       Като всички други преходи с начало от населено място и този от Козарево към Балкана също започва от центъра на селището, разположен в случая в средата на споменатата гола местност Влащица. Понастоящем в нея се издига паметникът на най-известния местен селянин - Пейо Буюклията, а от монумента на север се съзират едни от най-приятните гънки на планината. Вляво хоризонтът е закрит от огромния масив на Конарския балкан, в подножието на който са руините на Юленград, Градището и Св. Никола, а вдясно се вижда спускащият се от връх Чумерна към гр. Твърдица дълъг, гол и особено красив рид Кутра, по който се е проточила редица от пет скалисти връхчета. За могилките легендата твърди, че били различни като човешките пръсти, поради което и крайната от тях била кръстена Кутра по името на най-малкия завършек на дланта - кутрето. Според твърдичани в миналото по хребетът се водили боеве между българи и татари, там в едно от своите имения пребивавали за кратко цар Константин и царица Елена и затова и пак там съвременните иманяри търсят и до днес скрити от благородниците несметни съкровища. Заради прелестта на рътлината, жителите на града казват: “Който е видял Кутра рано сутрин, той от Твърдица не е излязъл вече назад“ и още: „Който под Кутра е пил вода, той е останал в Твърдица“. Между Конаре и къщите на града пред погледа се разстила тънката и тясна ивица на планинската част от козаревското землище, която е с издължена форма поради две основни причини. Първо, разстоянието от най-високите върхове на планината до полето тук е около 15 км. и второ, местността, която в селото наричат Козаревски балкан /а понякога и рид Пчена/, е силно ограничена от двете си страни от дълбоките и стръмносклонести долини на Козаревската и Твърдишката реки. Така от селището към планината може да се осъществи само един по-главен преход, преминаващ в общи линии по билото на рида Пчена и покрай трасето на построения по него и вече отдавна изоставен Козаревски проход.

       От центъра на с. Козарево към простиращият се пред погледа Балкан се поема по улицата, водеща на североизток, като за ориентири в тази посока се ползват масивът на огромния рид Пчена и покритата с гъсти гори и синкави скали долина на Козаревската река /Къртъч/. 10 мин. след началото на прехода водите на реката се пресичат по мост, преминава се на левия й бряг и във все в същата североизточна посока се достига до подножието на планината. Тук вляво от последните къщи на селото остава скалистото устие на р. Къртъч, вдясно се зеленее свещената за местните християни местност Радомерица /значението на полученото от съчетаването на думите радост и мир име се тълкува като Велик в радостта/, а право пред очите е най-долната част на хребета Пчена, по която се покатерва широк черен път. Още от самото си начало друмът започва да се изкачва на серпентини, за да преодолее по-плавно стръмния склон, докато от трасето му се отделя пряка пътека, насочваща се по права линия на север. От това място е все едно по пое от двете вървища ще се продължи, защото по-нагоре те отново се събират. Ако за изкачване се избере тясната пътека, тогава по нея се навлиза веднага в гъстата дрянова гора Корията, покриваща цялата по-ниска част на планината. През този лес се продължава с дълго и душевадно катерене, като почвеното шосе се пресича на няколко места. В тази част на маршрута по пътеката се преодоляват 350 м. височина, като се достига в близост до пресъхващия през лятото поток Дрянов дол и покрай коритото му се излиза след около 50 мин. до най-долния край на продълговатото пасище Дряна /60 мин. след началото/. До тук от вървището няма почти никакви гледки, ако не се брои изкачването до група натрошени канари, от върха на които се съзира зашеметяваща панорама вляво към долината на Козаревската река и отсрещния й западен склон, наричан от местните Мечите доля. От това място се виждат и стръмните й, а на места дори и отвесни скалисти склонове, носещи наименованието Бухалските стени, както и се чува тътена на разположеният в местността Корела под тях десетметров речен водоскок. При достигане до пасището Дряна обаче планинският пейзаж се променя коренно. На това място, освен на поляните, се стъпва и на билото на рида Пчена, по което стръмнината по склона бавно намалява, а гъстите гори край пътеката постепенно се отдръпват, откривайки пред погледа пространна панорама назад към Текнето /Твърдишката котловина/ и синеещия се в дъното му огромен язовир Жребчево. Нагоре пък се ширва силно разкривено и посукано от стихиите голо пасище, покрито с приличащи на понори разломи и състоящо се от два по-тесни продълговати ръкава - ляв с името Дряна и десен, наричан от козарчани Чумашката нива /там селяните се криели при честото избухване в миналото на чумни епидемии/.

       След излизането си над гората пътеката се изгубва постепенно в тревите, но за сметка на това местността се оголва и става по-удобна за вървене, затова през нея може да се продължи свободно на всички страни. При изкачването от тук нагоре трябва да се следва северна посока, като след 20 мин. се излиза отново на идващия откъм селото черен път. По него се подминават висока ловна вишка и срутена хранилка за диви животни, а след тях се достига и до портала на заобиколеното с висока метална мрежа ловно стопанство „Пърдичево“ /от думата пардия - вейка, китка, тънък прът//80 мин. общо/. На това място друмът се раздвоява, като по-широкият му и по-често използван ляв край навлиза през заключената порта водоравно в ловното стопанство, докато десният се насочва със стръмно изкачване на североизток към горната част на пасището и извисяващия се над него едноименен връх Дряна /948 м./. Оттук се продължава по десния край на черния път на североизток, преминава се между оградата на ловното стопанство вляво и долината на сухия поток Дрянов дол вдясно и след още около 15 мин. се излиза пред разположената в горния край на голите поляни идеално оформена могила на вр. Дряна /95 мин./. Денивелацията от началото на едноименното пасище до тук е около 200 м. Към края на турското робство от полето към тази част на Балкана се насочвали два пътя, първият от които започвал от с. Козос Моде, а вторият от гр. Твърдица. Някъде тук друмищата се събирали и продължавали заедно към главното било на планината, като на няколко места покрай тях тогавашните власти разположили за охраната им отделения от сеймени /вид войници от турската армия, които изпълнявали в мирно време и полицейски функции/. Първото такова място за охрана на твърдишкото разклонение на Козаревския проход се намирало на изток от пасището Чумави колиби, в разположената натам местност Чаковец /наименованието й идва точно от турските сеймени, които чакали на стража именно там/. Над нея има и още една местност, която също била свързана с твърдишкото разклонение на Козаревския проход и която била наречена Падалата /падало - място за почивка и смяна на конете/. По време на Руско-турската освободителна война съседният Твърдишки проход се оказал особено важен за Османската империя, затова в границите на градското землище военните изградили покрай трасето на този път цели шест редута за отбраната му, един от които разположили и край твърдишкото разклонение на Козаревското вървище в близост до вр. Дряна.

      От края на пасището напред изгледът на планината пак добива нов вид, а прекрасните гледки от пътя се редят една след друга. В този участък билото на рида се стеснява и се наклонява силно на изток, а тревите по него се заменят с разхвърляни навсякъде и причудливо заоблени от природата ниски скали, както и с няколко извисяващи се в непосредствена близост до друма разцепени от бурите вековни дървета. На това място почвеното шосе завива покрай оградата на ловното стопанство на север, промушва се почти водоравно между скалите и разцепените от стихиите стволове на дърветата, пресича изворите на спускащия се на югоизток поток Злата долчина и след около 15 мин. достига до друга интересна местност - Чуките /110 мин./. Тя представлява второ голо пасище, разделено по средата от телената мрежа на пърдичевското ловно стопанство и наподобяващо на лунен пейзаж, заради сухия си и обилно посипан с въпросните ниски скали терен. След поставяне на оградата на стопанството достъпът до по-голямата част от местността бил преграден, затова днес между чуките се подават тук-там и самозасадили се горички от млад елхов подраст. Тук по коловозите на пътя се напредва много бързо напред между отделните групи от скали, пресича се плитък овраг и над него се излиза в началото на още една гола местност - Нивища. Наименованието й, както и това на оставащите вдясно Недюви нивища, красноречиво говори за това, с каква цел била използвана в миналото околността и защо Козаревския проход бил прокаран точно през нея. На това място от теметата на последните чуки се открива и незабравима панорама на изток към долината на Твърдишката река, едноименния град и очертаващия се в далечината над него силует на вр. Чумерна. След скалите външният вид на местността се променя постепенно за пореден път, като билото на рида завива на северозапад и се разширява отново, а покриващите го до този момент сивкави чуки се заменят с равни и тревисти поляни. Пътят пресича бившите Нивища, заобикаля разположената вляво от тях поляна, носеща модерното наименование Шалтера, и след около 30 мин. достига до края на обширните пасища /140 мин./.

    В по-далечното минало старият Козаревски проход продължавал оттук на северозапад към вр. Пчена, като постоянно следвал гребена на рида. В наши дни обаче този път е изоставен, а местността край трасето му е обрасла до такава степен с гъсти гори, че всякакво преминаване през нея е абсолютно невъзможно. Новият черен друм пък тук се раздвоява, като единият му край се спуска стръмно на изток към Твърдишката река. Поради всичко това, като единствена възможна алтернатива за продължение остава да се използва левият край на вървището, който заедно с оградата на ловното стопанство завива рязко и водоравно на запад и навлиза в пояс от гъсти смесени гори, наричани от козаревци Борнака. През тях пътят първоначално заобикаля от север ниската и влажна местност Чучера, даваща началото на късия поток Еловата река. В миналото в плиткия трап от другата страна на оградата имало чешма с особено студена вода, край чучера /чучура/ на която местните овчари се събирали със стадата си, за да пладнуват. След тази по-плитка и леко вкопана в земята яма се върви плътно покрай оградата на ловното стопанство още около 15 мин., като се подминават оставаща вдясно ловна вишка и стоящата зад нея местност Осенов рът и се достига до втори заключен портал /155 мин./. Оттук напред друмът постепенно завива на югозапад и започва плавно да се спуска към Козаревската река, което налага да се вземе ново решение - да се следва почвеното шосе, което се отклонява в противоположна на главното било на планината посока, или да се продължи без път с изкачване на северозапад към очертаващия се между дърветата масив на вр. Пчена. Ако се избере вторият вариант, тогава тук черният път се изоставя. От това място се продължава по тясна пътека на северозапад, заобикаля се оставащото вдясно и изпълнено с гъсти лесове бивше пасище Бегликово равнище и след около 20 мин. се достига при поляна до нов черен път /175 мин./.    

       След повторното стъпване на широк друм се продължава по него с плавно слизане на север до достигане след около 5 мин. на билото на основния рид и на разположената в средата му кръстопътна седловина /180 мин./. Въпреки че местността тук е уж забутана насред нищото, тя всъщност е изключително важна за продължението на маршрута и за неговото успешно завършване, тъй като точно от нея се отделят пътища във всички посоки. В ниското на запад, и малко вляво от тази малка полянка, се намира местността Равни водици /Равниви водици/, в която има пункт на тукашното горско стопанство. Вдясно и на североизток се вижда част от стръмния и оголен от сеч склон на остър връх, носещ кой знае защо странното наименование Стареца /1118 м./, а право пред погледа остава долната част от масива на вр. Пчена, покрита изцяло с гигантски вековни буки. Макар от това място към гребена на планината да може да се продължи в която и да е посока, правилно е да се върви на север, първоначално с по-плавно, а по-късно и с изключително стръмно изкачване към темето на най-високия връх в околността. От седловината към него пътят навлиза първо в по-ниски и гъсти гори, описва през тях няколко къси завоя и пресича маловоден поток, след което достига до разклон в основата на кръглата поляна Бобяка /Бобека, Бобена//195 мин./. На някои карти наименованието на тази местност е изписано неправилно като Попък, точно по същия начин, по който се нарича и един по-висок връх над гр. Мъглиж, а това би могло да заблуди мнозина, че вероятно се касае за някакъв поп /още повече, че наблизо има и Манастирски рът/. Всъщност името на поляната идва от бившите й собственици - козаревската фамилия Бобяците, които имали тук навремето неголяма мандра. Друго характерно за местността са множеството потоци, които изтичат от нея и образуват късата Бобешка река - един от начални притоци на по-голямата Козаревска река. От поляната нагоре пътят се вклинява на северозапад между темето на вр. Пчена и спускащия се от него на югоизток Пещерски рът /по склоновете му в местността Манарището /Маарището/ има няколко маари /пещери//, като следва постоянно коритото на оставащата вляво Бобешка река. Покрай потока се пресичат по права линия нагоре споменатите вековни букови гори, преодоляват се за кратко време 200 м. височина и, като се заобикаля темето на вр. Пчена от изток, се излиза след около 40 мин. от лесовете в средата на възловата гола седловина Пряслапа /235 мин./.

       Низината между върховете Пчена вляво, Бобяка /1254 м./ вдясно и стоящия пред погледа на север безименен връх Кота 1220 е най-високото и най-тясно място по билото на основния рид, а без всякакво съмнение и най-красивото в цялата по-близка част на планината, като гледките от него са невероятни и са във всички посоки. Друго по-особено за седловината е, че при нея масивът на главния хребет Пчена се разпада на сякаш безброй по-тесни и по-къси ридчета, ридове и рътлинки, спускащи се накъдето им падне. Най-широк и най-силно привличащ погледът измежду всички тях е снижаващия се вдясно и на изток Пещерски рът, чието било е покрито с продълговатата тучна поляна Пчена. Заради нейната голота, продължението на страничния хребет може да се проследи на няколко километра разстояние оттук. Зад гърба, под Пещерския рът и малко вдясно от него, остават централната част на основния хребет, която се нарича Осенов рът и която е изцяло покрита с ниски и гъсти тънкостеблени гори, както и по-късият, но по-широк второстепенен рид Дългата поляна, по-който се редят няколко интересни загадъчни местности. Вляво от Пряслапа се извисява стръмният и остър като пирамида вр. Пчена /Ченек, Пченак/, чието теме представлява заоблена могила, покрита с гигантски канари. За съжаление, в момента вековните гори по южните му склонове се изсичат доста интензивно, а разположените по тях пасища Гарата, Катуна, Разкряката и Задна поляна непрекъснато се разширяват. От северната страна на покриващите главата на исполина камъни се намира едноименната пещера Пчена, както и известното на всички Хайдушко кладенче, а от тях пък на запад и северозапад се отделят Хайдушки рът, Припапливи рът и Манастирски рът. Незабравимите гледки от седловината завършват с насочващото се на север към главното било на планината продължение на основния хребет, което се нарича натам Тънкия рът /Тънката рътлина/ и от неговото разклонение - острият и стръмен рид Черната скала, наклонен на североизток към близката река Ферджис /Каменска река/. Многобройните рътлини, отделящи се оттук на всички страни, са разделени и от съответния брой къси, но пълноводни потоци, водещи началото си също от седловина Пряслапа. На изток от нея между Черната скала и Пещерския рът се спуска река Боян дол, на югоизток между Пещерския рът и Дългата поляна протича Бялата река /Белата река/, на юг към Равните водици остава Бобешката река, а на запад се насочва Манастирската река, събираща водите си от огромна територия.

============================================================================================

      Красотата на Пряслапа, обзорността му и неговата изключителна важност в хидрографско и орографско отношение за цялата по-близка част на планината трудно биха могли да бъдат описани, като наситеността на картината тук се допълва и с богата и изобилна информация и за някои от местностите край седловината. Първият важен обект, на който би трябвало да се обърне по-специално внимание и заради който си заслужава да се прекъсне за кратко описанието на маршрута, е стоящият в непосредствена близост до Пряслапа вр. Пчена. Първенецът на Козаревския балкан е отбелязан с това си име във всички карти и пътеводители, обаче местните селяни са на съвсем различно мнение. Според тях Пчена е само поляната, която се спуска от главния хребет на югоизток и която покрива билото на Пещерския рът, а самият връх те наричат ту Ченек, ту Пченак. Какво е неговото истинско наименование и откъде произлиза то е загадка, но едва ли идва от думата пшеница, както се опитват да налучкат някои езиковеди. Темето на Пчена е покрито с грамадна купчина канари, в която навремето била построена кръгла кула за наблюдение и охрана на преминаващия в близост Козаревски проход. Днес на мястото на тази малка твърдина е поставена триангулачна точка, от която се открива такава невероятна панорама, че местните твърдят, че оттам уж се виждал на югоизток чак гр. Одрин, но само от онези, които имали сини очи. От северната страна на Пчена се намират Хайдушкото кладенче и Хайдушки рът, свързани с подвизите на пребивавалите там чети на Пейо Буюклията, Злати Конарчето и Панайот Хитов, като пак там е и тайнствената едноименна пещера Пчена, която е с висока научна и историческа стойност. Дупката е с голям вход и с идеално правилен свод, който е направен като че ли нарочно от хората. От него пък, като се навлезе на около 20 м. навътре в пещерата, се достига до няколко разклонения. В тях може да се чуе шуртенето на подземна река, която според местните излиза далеч на запад, чак към разположения в съседното гурковско землище рудник Паисий. Част от подземните води на пещерата избликват и на юг, в намиращата се на около 500 м. по-надолу местност Дядовата Петкова нива. В нея те излизат от т.нар. Студен кладенец, водата в който била толкова ледена, че не можело да си държиш ръцете в нея. В близкото минало в пещерата Пчена били открити сечива и други оръдия на труда, останали от първобитните хора, както и кости от еднорог - животно, което обитавало нашите земи през далечната ледникова епоха. Освен от дивите ни предци и от хайдутите, през Втората световна война пещерата била използвана като скривалище и от партизаните, един от които бил Георги - син на Николай Георгиев от с. Козарево. Заради всичко това, най-високият връх над селището е свързан, и то съвсем естествено, с голям брой легенди и предания, най-интересните от които са две. Според първата в миналото тук имало още един връх, който бил по-висок от Пчена и който старите хора от селото уж все още помнели. Втората легенда е, разбира се, за скрито край върха злато, което уж можело да се намери само по следният по-специален начин: Отиваш по Гергьовден на Пчена, заставаш отстрани на входа на пещерата и следиш първият слънчев лъч. Там където огрее, там е закопано и златото. Ако обаче времето е дъждовно или облачно, златото не може да се намери, затова трябва да чакаш чак до следващата година.

      Вторият по-интересен обект в околностите на седловина Пряслапа е разположената в средата на Пещерския рът местност Цигумилката. На север мястото е заградено от водите на р. Боян дол, на юг от тези на Бялата река, а на обгледния му връх, заобиколен отвред с просторно пасище, се виждат още отдалеч три групи от по-големи сиви гранитни скали. Според народното поверие те били струпани тук от самия Крали Марко, който ги хвърлял срещу Черния арапин, за да се защити от него. Абсолютно същите огромни канари като тукашните обаче, и то разхвърляни по терена пак като тях, могат да се видят и в по-отдалечените козаревски местности Шатов трап и Горнака. При достигане до скалите на Цигумилката ясно се виждат направени по тях издълбавания от човешка ръка, които, според вярванията на народа, били от стъпките на коня на Крали Марко, както и от седлото, цигумилката /цигулката/ и боздугана му. В тази местност на върха на най-високата група от скали е изсечен и правоъгълник с размери 100/90 см., ориентиран в посока изток-запад. От темето на разположената малко по на югозапад втора група от скали се спуска надолу един естествен скален отвес с височина от около 10 м., в който се вижда разлом във формата на кръст. Според местните иманяри той бил уж нишан за скрито имане, което трябвало да се търси точно под тази скала. Наред с мястото под нея, от издирващи златото на Крали Марко е разкопан и целия район в по-голяма близост до скалите. На третата група от канари, която остава още по на югозапад и на около 20 м. от втората, личи изсечена фигура във формата на седло /трон/, ориентирано на север и с размери 60/50 см. ширина и 20 см. дълбочина. В седлото личи и дупка, в която при дъжд се задържа вода. Под фигурата на седлото е издълбана площадка с размери 2/1 м., а вляво от нея остава малка покрита елипсовидна ниша с приблизителни размери 42/67 см. ширина и 15 см. дълбочина. Местните селяни твърдят, че седлото уж се оформило, след като на камъните седнал Крали Марко, дупката била пробита, когато той пръднал, а пък елипсовидното очертание се получило, след като юнакът сложил на скалите цигумилката си. Вдясно от седлото остава и една вълнообразна скала, по която уж се търкалял конят на великана, а малките неравности в нея се свързват със стъпките на кучето му. Край Цигумилката е издълбано и нещо като дъно на котел, под което уж били т.нар. Вълчанови пари - голямо съкровище, скрито там от известния хайдутин Вълчан войвода. В заключение може да се каже, че, въпреки легендарния образ на Крали Марко, под всички т.нар. „марковски“ топоними се крие винаги по-стар исторически пласт, а и смисълът на наименованията на местностите се обяснява само и единствено с предания /т.е. с конкретни исторически факти/, но не и с легенди. Поради това и Цигумилката вероятно е също култово място с по-стар езически произход, предназначението на което първоначално било забравено, а по-късно било осмислено с подвизите на юнака.

      Интересна легенда е свързана не само с Цигумилката, но и с пасището край нея, използвано до 1944 г. от местните овчари-каракачани. За поляните край трите групи от скали в с. Козарево разказват, че в тях дошъл веднъж на лов някакъв цар, който се изгубил в мъглата. Щом наближил кошарите на каракачаните, кучетата веднага го надушили и първоначално взели да лаят много силно срещу, после обаче внезапно се успокоили. Същото сторили и децата на овчарите, които лудували, но и те щом видели непознатия, изведнъж се кротнали. Родителите им пък на няколко пъти предлагали на неочаквания гост мляко и сирене, а той все им викал: „Стига дава ядене!“. Накрая каракачанинът се ядосал, шамаросал царя и му казал: „На чужда трапеза не се меси!“. Когато решил да се тръгне, гостът обяснил на пастирите къде живее и им казал, че при нужда може да го потърсят. След време каракачанинът заклал една овца и заминал да дири госта си, а като пристигнал на посоченото от него място, разбрал, че това е царският дворец и че непознатият бил самият цар. Щом двамата се срещнали отново, владетелят поканил каракачанина в тронната си зала и започнал да го гощава с различни ястия, а овчарят все си мълчал, за да не му удари плесница на свой ред и царя. Дошла дума обаче за предишната случка и на въпроса на царя за плесницата, пастирът обяснил, че при тях в планината има строг ред и сурови закони, които трябвало да се спазват от абсолютно всички. Тогава владетелят взел на работа при себе си овчаря и му дал три месеца срок, за да проучи слабостите в царството и да въведе ред.    

     Други старини в близост до Цигумилката се намират малко по на югоизток от нея, на темето на отсрещния рид Дългата поляна. Там над гората Дряна, и на темето на острото и залесено днес с борове връхче Ита колу /Един пазач или Пазачът//870 м.//на картите е изписан неправилно като Итоколо/, са останките от още една турска табия /укрепление/. С нея навремето пак бил охраняван преминаващия отдолу Твърдишки проход, като от земленото укрепление дошло и сегашното име на местността - Табята. В нея поробителите изградили не само отбранителен редут, но и сгради за войниците, останките от които личали в местността съвсем доскоро, както и наблюдателен пост, от който следели не само по-главния твърдишки път, но и преминаващия в близост до него второстепенен Козаревски проход. От стоялите на пост там пък турски войници дошло и наименованието на реката под укреплението, която била наречена Еничарски дол /Еничеров трап/. За това укрепление в с. Козарево разказват, че по време на Освободителната война било командвано от много заможен офицер, който при изтеглянето на турската армия заровил гърне със злато под една плоча в кладенче, бликащо изпод самата табия. Според местните съкровището били разположено под два високи и сякаш нарочно набити от хора в земята камъка с издълбано отгоре им кладенче, в което при дъжд се събирала малка локва вода. За този офицер козаревци твърдят още, че след време посетил затвора в Диарбекир и там разпитвал арестантите дали измежду тях има някой от Сливенския край. Историята за скритото в местността имане се потвърдила уж години по-късно, когато след дъжд някакви козарчета се заиграли в Еничарския дол точно под кладенеца на Табята и там намерили изровено от пороя гърне, пълно с монети. По същото време обаче покрай тях преминал местният горски, който ги видял, скарал им се и им взел гърнето с монетите, като оттогава следите му се губят.

      Последният по-любопитен обект в близост до седловина Пряслапа е разположената по посока на сегашния рудник Паисий и покрита с множество варовични камъни местност Манастира, в която навремето козаревското горско стопанство имало рампа за товарене на дървен материал. Това е гъсто обрасло със здравец голямо естествено скално образувание във вид на свод, което било издълбано от водите на близката Манастирска река и което наподобявало на местните на арка над входа на манастир. Според козарчани, на около 2-3 км. на север от него уж имало и някаква пещера със зидария в нея и с изсечена камбана над входа й. За тази по-отдалечена местност се разказва още и че там имало камък-богомилска църква, който бил кух, в него били изсечени врата и прозорец, а от вътрешността му извирала и течала вода. Козаревци смятали тази скала за скривалище и за църква /манастир/ на богомилите, а от него уж започвала и пътека, която водела към билото на планината и по-специално към разположената над Твърдица местност Шишкинград. Това поверие вероятно е свързано с намиращата се доста далеч оттук в горната част на твърдишкото землище Богомилска пещера, в която навремето бил открит камък с надпис: „Тук живя дед Митрик, водач на богомилската община“. Надписът от пещерата е изчезнал отдавна, което дава повод на мнозина да отричат неговото съществуване. Не трябва да се забравя обаче, че съвсем близо до гр. Твърдица има и местност, която се нарича Богомилските гробища.

==============================================================================================         

     От Пряслапа към върха на планината се продължава по черния път, водещ на североизток, в посока на високият почти колкото Пчена вр. Кота 1220. Темето на последния изглежда досущ като това на първенеца - заоблено като могила и покрито с огромни канари, свързани, разбира се, с поредната легенда за скрито в тях злато. Според нея, след Освободителната война до камъните се изкачила група иманяри, които дошли тук специално от Турция и които носели със себе си карта, и след като изкопали скритото в темето на върха съкровище, се завърнали обратно в родината си. Пътят заобикаля скалистата чука от юг, след което извежда зад нея до друга интересна седловина - Трите братя /245 мин./. Според едни, местността се нарича така, защото, освен Пчена и вр. Кота 1220, тук се достига и до трети подобен на тях връх - Кота 1202. Други пък твърдят, че седловината носи това име, защото при нея се събирали и разделяли три еднакво изглеждащи като братя главни била - това от югозапад на изкачващия се дотук основен хребет Пчена, това от изток на Черната скала и последното от север на Тънката рътлина. Най-впечатляващото нещо от седловината е панорамата, която се открива от нея на изток-североизток към главното било на Балкана с вр. Чумерна, дълбоките долини на Каменската и Топлата реки и най-вече към огромната седловина Предела, през която Твърдишкия проход се прехвърля от другата страна на планината. За голямо съжаление, понастоящем и тук се води интензивна сеч, достигнала вече почти до темето на самия вр. Кота 1202. При Трите братя пътят се разклонява, като напред се продължава по разклонението, водещо по билото на хребета Тънката рътлина първо на северозапад, а после и на североизток. В последната посока вървището се спуска за още около 10 мин. до голата и доста по-дълбока от Трите братя седловина с връх Големия Каменски връх /Каменска могила//1231 м./, в дъното на която от трасето му се отделят няколко странични разклонения /255 мин./. От това място се продължава покрай още едно сечище с плавно изкачване на североизток, като в този участък се усеща най-добре, че се върви по трасето на стар римски път. Новият друм, под който със сигурност има и по-древно вървище, заобикаля водоравно Големия Каменски връх от юг и от изток, пресича вековната кория, която покрива темето му и след още 25 мин. достига до главното било на Балкана при разположената на него обширна и равна поляна Сейменското кладенче /280 мин./. Разликата във височината между вр. Пчена и главното било е 60 м., а невероятната красота на местността край тази част от пътя е описана по-подробно в маршрут 37.1.   

 

DSC 0152

Центърът на кв. Козарево

 

DSC 0154

От центъра на Козарево се поема на североизток към Козаревската река 

 

DSC 0159

След последните къщи се продължава по пряка пътека със стръмно изкачване по рида Пчена

 

DSC 0160

От най-долната част рида Пчена назад към кв. Козарево 

 

DSC 0161

От пряката пътека към долината на Козаревската река

 

DSC 0165

Над гората се излиза на пасището Дряна

 

DSC 0167

По пасището Дряна се върви без пътека в североизточна посока

 

DSC 0168

Изкачването става по границата между гората вдясно и поляните вляво

 

DSC 0169

По средата на пасището се достига до черен път и по него се продължава на север

 

DSC 0172

Черният път следва приблизително билото на рида Пчена

 

DSC 0173

Средната част от пасището Дряна

 

DSC 0174

Достига се до оградата на ловно стопанство Пърдичево и покрай нея се завива на изток

 

DSC 0177

Оградата на ловното стопанство се заобикаля по черния път от юг и от изток

 

DSC 0180

Горната част на пасището Дряна

 

DSC 0182

В горната част на пасището се появяват няколко ниски могили със скали по тях

 

DSC 0183

От вр. Дряна на север броят на могилите със скали по тях постоянно се увеличава

 

DSC 0191

На север се пресича обсипаната с причудливи скали местност Чуките 

 

DSC 0198

Местност Чуките

 

DSC 0201

От последните чуки на север към местността Нивища

 

DSC 0202

От Нивища назад към Чуките

 

DSC 0203

От Нивища напред към вр. Стареца

 

DSC 0208

След Нивища се навлиза в гората Борнака  

 

DSC 0210

Вр. Стареца се заобикаля от запад, след което се продължава с изкачване към вр. Пчена

 

DSC 0212

От седловина Пряслапа на изток към поляната Пчена и началото на Пешерския рът

 

DSC 0215

От Пряслапа към вр. Кота 1220

 

DSC 0220

Панорама към главното било на Балкана със седловина Предела 

 

DSC 0222

Седловина Трите братя

 

DSC 0223

От седловина Трите Братя към Големия Каменски връх /Каменска могила/

 

DSC 0230

От северната страна на върха се пресича местността Сейменски кладенец и се достига до главното било 

 

DSC 0233

Разклонът с пътеката Ком-Емине на главното било на планината в местността Сейменски кладенец

 

2015 10 06 093243

Профил на маршрута

 

Прочетена 1236 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм