36.1. гр. Гурково-местност Мале Буковец-вр. Ож дрян-седловина Пчелинско хорище-заслон Бутора

Оценете
(0 гласа)

36.1. гр. Гурково-местност Мале Буковец-вр. Ож дрян-седловина Пчелинско хорище-заслон Бутора - качване

Денивелация - 800 м., време на движение - 6.00-6.30 часа, разстояние - 25.2 км.

Немаркиран

 

2015 10 02 083619

Изтегли: GPS-трак

 

Град Гурково /Колупчии, Хаин кьой, Хайнито/

      Гурково е малък град, застроен на 330 м. н.в. в южното подножие на Стара планина и в непосредствена близост до коритото на пълноводната Лазова река /Широка река, Гурковска река/. Населеното място се намира в източния край на Розовата долина, на около 30 км. от град Казанлък и на 26 км. от град Нова Загора, а землището му се разпростира на огромна площ, обхващайки части както от склоновете на Балкана, така и от полето под него. В древността най-старото селище под днешното Гурково било разположено на стратегически важно място при отделянето от главния подбалкански път Друма на два популярни и често използвани в миналото прохода - Лазовския  /Лазовски боаз, Злите долища/ и Хаинбоазкия /Боаза, Хаинкьойски проход, Радовски проход, Проход на Републиката/. В наши дни пък в близост до съвременния град са прокарани шосето София-Бургас и подбалканската ж.п. линия. Поради тези причини, както в миналото, така и сега, покрай Гурково са преминавали и продължават да преминават всички по-важни и главни пътища в областта, които са трасирани между Стара планина и Средна гора, Сливен и Казанлък, Нова Загора и Велико Търново, Стара Загора и Сливен, и които правят връзка между отделните краища на страната. Понастоящем градът е модерно селище от събран тип и център на неголяма община, в чийто състав влизат 11 от по-близките до него населени места. В Гурково се обитават общо около 1200 къщи, в които живеят 2700 православни християни, като от тях около една четвърт са цигани, а останалите са българи. Наред с важните пътища, които се събират и разделят тук, преминаващата покрай населеното място Лазова река и съседството на Балкана, другото най-голямо богатство на селището са протичащите през западната и през южната части на землището му Радова река /Радушица, Хаинбоазка/ и река Тунджа, които се вливат заедно в изградения през периода 1959-1966 г. край него язовир Жребчево.

      Най-важните археологически находки край сегашния гр. Гурково са фрагменти от битова керамика, намерени в разкопаната през 1965 г. в местността Честака гробна могила, които показват, че през 4-и в. пр.н.е. в близост до долината на Радова река съществувало голямо и богато за времето си тракийско поселение. Друго подобно селище от същия период било разположено в източния край на гурковското землище, в намиращата се между съседното село Конаре и града местност Дюлевец. Още една гробна могила пак от тракийско време останала до днес и в простиращата се отново до Гурково местност Киришова ливада, а в долината на спускащия се откъм Балкана Биличин дол пороите изровили наскоро следите на древно оброчище и на стар манастир, известен сред местните с името Света София. На това култово място хората от града празнуват и до днес деня на Св. София, като правят курбан и се молят да не завали градушка. Според намерените до момента в гурковските околности археологически материали, може да се съди за това, че старите тракийски селища в района продължили да съществуват и през периода на римското владичество, което се потвърждава от разкритите в последно време пак в местността Дюлевец голям бански комплекс и вила-рустика от епохата на разцвета на Римската империя, разположени на около 200 кв.м. площ. В тази местност личат все още и част от стените на древното селище, издигнати от споени с хоросан тухли, като сред тях била намерена в близкото минало и една много интересна миниатюрна статуя на конник с лък и стрела. 

      Най-ранната история на Гурково и на района край него е изследвана и описана подробно в издадената през 1944 г. книга „Минало, настояще и препоръки за бъдещото развитие на село Генерал Гурково“, чийто автор е бившият кмет на населеното място Иван Боровски. Според тази книга възникването и развитието на най-старото селище в околностите на съвременния град е свързано с мястото, при което в древността се отделяли от главния подбалкански път Друма трасетата на двата изключително важни презбалкански прохода - Лазовския и Радовския. До самия ъгъл, образуван от сливането на реките Лазова и Радова, и при южното начало на двата едноименни прохода, откъм главното било на планината се спуска дългият вододелен рид Дебелец, завършващ точно над този забележителен географски и траспортен възел с нисичкия скалист връх Дебелец /376 м./. Въпреки малката си надморска височина, самотната канара на темето на Дебелец се извисява високо над полето под нея, изглежда заради стръмните си страни значително по-висока, отколкото е всъщност, и доминира над огромна територия от по-близката околност. Понеже била разположена точно над стратегически важната местност при водослива на двете реки и при отделянето от главния път на страничните проходи, векове наред преди настъпването на настоящата епоха скалата била използвана от местните тракийски владетели като наблюдателен и контролен пункт. Според гурковчани, някога в намиращата се на темето на Дебелец скала имало и пещера, която била затрупана съвсем наскоро, а от нея пък на север, в посока на близката Радова река, била прокопана и допълнителна шахта, по която стоящите на пост на върха войници да могат да избягат в случай на нужда.

      Заради важността на вр. Дебелец, по-късно на темето му била издигната и крепост, а в полето под нея, и на север от водослива на реките Лазова и Радова, постепенно възникнало и се оформило значително за времето си тракийско селище, чиито жители се занимавали предимно с охраната на близките проходи. Днес от това населено място могат все още да се намерят останки от тухли, керемиди, стрели, гривни, монети и гробове, а покритата в наши дни със зеленчукови градини местност край него се нарича от гурковчани Юртищата /Селището, Дворища//от турската дума юрт - изоставено селище/. На юг от останките в Юртищата пък понастоящем се виждат двата моста на съвременното подбалканско шосе и на ж.п. линията, опнати над обединената Радова река. Според някои историци, след появата на селището в местността край водослива и на крепостта над него, те били наречени Тиле /Тюле, Тулис/, означаващо на тракийски език обвит, заобиколен, заради трите реки - Тунджа, Лазова и Радова, които ги заобикаляли и обвивали с водите си от почти всичките им страни. С най-древната история на Тулис са свързани две важни събития, първото от които било през 335 г. пр.н.е., когато в похода си срещу тракийското племе трибали и техния цар Сирм известният пълководец Александър Македонски решил да премине през Стара планина именно по Радовския проход. Събитията по пресичането на Балкана от македоните били описани подробно от елинския писател Ариан Флавий, според когото, трибалите наредили на превала на прохода в местността Предела дървени талиги и когато нашествениците се появили, бутнали колите върху тях и така отблъснали нападението им. Второто важно събитие, което също е свързано с древното тракийско селище край съвременното Гурково, било през 278 г. пр.н.е., когато в сегашните предели на България нахлули келтите, превзели владените до този момент от траките територии и превърнали за кратко точно град Тулис в своя главна столица. През 218 г., обаче, временно победените траки се съвзели и на свой ред отблъснали келтите, като в годините след това местните гурковски проходи, както и градът и крепостта в началото им, продължили да се използват с различна интензивност. Повече подробности за град Тулис и за неговите обитатели могат да бъдат прочетени в маршрутите, започващи от с. Конаре.   

      Векове след келтското нашествие край началото на Лазовския и Радовския проходи се заселили славяните, което личи от имената на много от местностите в землището на сегашното Гурково. В наши дни, почти всички топоними в Балкана над града са български, като сред тях личат значителен брой имена, завършващи на древното -ец, като Буковец, Бъзовец, Рапивец, Гольовец, Дебелец, Димовец, Дюлевец, Радичевец, на -ица, като Влакашница, Бунарвица, Гарвашница, Глигорица, Дребница, Кьосевщица, Лъкащица, на -ика, като Папратливка, с -jь, като Вълчата яма, Граднята, Друсля, Киря и т.н. Сред по-особените наименования на местности над Гурково има и прилагателни със сложно склонение, като Дебели рът, Криви рът, Остри гръб, Плоски рът, Тънки рът, както и доста имена, свързани с християнски обекти, като Манастиря, Черковището, Попова кория, Попов мост и Попови ливади. Според тези данни, българските топоними в района водят началото си още от 7-и в. и свидетелстват за постоянно присъствие на българско население в околността чак до периода на османското нашествие по нашите земи. Част от местните имена, като Албанската махала и Сръбската махала, показват и преселване по време на самото турско робство в днешния град на християнско население от други краища на Балканите, и по-специално от западните и югозападните предели на полуострова. Според проф. Цанка Константинова, старинна българска лексика в землището на Гурково се съдържа още и в топонимите Струга, Витища, Болярска ливада, Кипорищата, Истъпич, Кутре, Плетник, Скърчев дол и др. За околностите на  съвременното селище през годините на съществуване на Първата и Втората български държави е запазено само едно откъслечно сведение, свързано с евентуалното преминаване през 1190 г. по Радовския проход на войските на византийския император Исак II Ангел в похода му срещу въстаналите български боляри - братята Асен и Петър.                         

      Според Иван Боровски, при нашествието на турците през 1391-92 г. крепостта на вр. Дебелец била превзета с измама, но намиращите се в нея български войници, сред които бил уж и самият цар Иван Шишман, успели да избягат през споменатата шахта на север към близката река. Оттогава водещият от твърдината на север изкуствен изход се нарича от гурковчани Царската дупка, като същите твърдят, че шахтата продължавала да съществува и днес. По времето, когато станали описаните събития, от двата прохода в околността работел само този по Радова река, тъй като трасето му било едно от най-преките между областта Тракия и столицата на българите Велико Търново, а, наред с всичко друго, вървището било и едно от най-ниските в Балкана, като по него често преминавали и пешаци. Поради всички тези причини, нашествениците, водени от военачалника Арап Юсуф паша, решили да достигнат до гр. Велико Търново, преминавайки по най-прекия път към него, а именно този покрай коритото на Радова река. В поредица боеве с армията на тогавашния български цар Иван Шишман, обаче, при придвижването се нагоре по пътя поробителите дали толкова много жертви, че от похода им в планината не се завърнал назад нито един войник. В онези времена, както и до самия край на турското робство, пътят покрай Радова река бил считан от всички за толкова опасен, че дори имало поговорка, която гласяла: „Който премине през Хаин боаз го чака нещастие“. Опасността пък идвала не само от особената форма на планината и от тясната речна клисура, през която извивал свилият се до тясна пътека бивш път, но и от множеството разбойници, които постоянно дебнели пътниците от близките гори. Това се потвъждава от биографичната книга на известният ни войвода Филип Тотю, в която той пише, че в клисурата на Хаинкьойския боаз разбойничествали страшните тунджански турци, които успели да убият край пътя даже и опитния иначе български хайдутин дядо Добри Зелениката. Същото, между другото, се твърди и в книгата „Записки по българските въстания“ на популярният ни революционер, политик, журналист и писател Захари Стоянов, който описва Радовския проход като тясна пътека, по която не могат да се разминат и двама души. Заради тази особена опасност на друма, още с пристигането си в България турците нарекли пътя край Радова река Хаин боаз /Коварен проход/, а останките от твърдината в неговото южно начало се сдобили с наименованието Асара /от хисар - крепост/. Със селището в подножието на крепостта от този период пък е свързана легендата за девойките Лаза и Рада /Радушка/, които, като не искали да приемат чужда вяра, сплели косите си в едно и се хвърлили заедно от скалата на вр. Дебелец в най-дълбокия речен вир под нея. Оттогава местното българско население кръстило в тяхна памет двете близки реки с имената Лазова и Радова, а пък турците нарекли канарата, от която се хвърлили девойките, Къзаллар кая /Момина скала/. 

     При нашествието на османлиите в днешните български предели жителите на града под крепостта Асара, побягнали на североизток към Стара планина, укрили се в горите в нейното подножие и в началото на Лазовския проход се настанили в ново селище, разположено точно под сградите на днешния съвременен град. Понеже в древността на това място се издигал манастирът Св. София, твърде е вероятно населението от околността да е потърсило убежище първоначално именно в него. За новото селище в подножието на планината се споменава за първи път в турските регистри от 1450 г., в които то е вписано под наименованието Коллакджиян. Според Цанка Константинова, това е видоизменено по турски старославянско селищно име с типичната за онези времена жителска добавка -яне, като Доляне, Хвостяне, Подуяне и т.н., като, поради тази причина, би могло да се приеме, че истинското наименование на новото населено място под планината било, по всяка вероятност, Колупчияне. Постепенно, обаче, това първо име на селището започнало да се произнася и от българите, и от турците като Колупчии. Поради съдържащата се пък, в първата му част, турска дума колчу /пазач, от колламак - пазя/, топонимът бил преосмислен от поробителите и вписан в регистрите им във видоизменен вид. Все в този смисъл и вид, по онова време и жителите на селището били наричани от турците къллъкчияни, т.е. пазачи на проход, като това убеждение на завоевателите за истинското наименование на населеното място се засилвало и от функциите на обитателите му. А те от открай време били с войнушки статут, т.е. занимавали се с охраната на близките проходи, като през периода на турското робство се сдобили, заедно с жителите и на съседното също войнушко с. Конаре, с допълнителното задължение да развъждат и доставят коне за нуждите на турската армия. В Гурково и до днес се знае точното местоположение на конюшнята за доставката на тези коне, която се намирала в разположената в най-западния край на землището на сегашния град местност Курията /Беглишката кория/. Срещу тези задължения двете български населени места се ползвали с привилегиите да не заплащат определени данъци на държавата, както и през тях да не преминават, да не се заселват и дори да не замръкват турци. Поради това, в Гурково е запазено все още и предание, че достигащите привечер до селището турци не нощували в него, а в съседните мюсюлмански села. В османските документи от този период са записани и някои от обитателите на тогавашното Колупчии, носещи красиви и старинни български имена, като Вахат, Рад, Хубан, а сред тях живеели и двама граматици - Добри и Недул. Вероятно точно заради войнушките привилегии, които Гурково имало по онова време, в него започнали да се заселват и българи от по-близки и далечни краища на Османската империя.

     Поради някакви причини, които и до днес не са ни известни, през 1620 г. с. Коллакджиян било унищожено от турците, а оцелелите му жители се преместили на около 4 км. навътре в планината покрай коритото на Лазова река. Там в най-голямото долинно разширение на реката, наречено също като нея - местност Лазово, и при устието на левия й приток Чеев /Чейов/ дол, колупчиите основали ново селище. От това ново вътрешнопланинско населено място до наши дни в местността са останали бившите му гробища, кладенците, очертанията на отделните дворни места и сгради, както и т.нар. Свети камък, който наподобява на олтар. След като през 1800 г. настъпил по-траен мир обитателите на разположеното навътре в планината селище постепенно започнали да слизат пак към полето и да се настаняват отново на същото място, на което се намирало преди старото с. Коллакджиян. Оттогава в околностите на днешното Гурково са запазени част от старите гробища на това поредно ново селище, които се намирали под най-високите северни части на съвременния град. Макар да не било разположено точно до самия проход Хаин боаз, турците започнали да наричат възстановеното в подножието на планината село с името Хаин кьой, тъй като друго селище в такава близост с началото на пътя по онова време нямало /разположеният сега в южния край на прохода град Николаево тогава изобщо не съществувал/. Местните селяни, обаче, продължили да наричат родното си място Колупчии, за което свидетелства в спомените си роденият в селището известен български войвода Генчо Къргов. Според неговия син - големият ни националреволюционер и публицист Михаил Греков - българите от селището наричали себе си колупчани, а турците пък им викали хаинчани. Въпреки това, турското наименование на селището - Хаин кьой, се наложило, като с него се сдобил дори и близкият презбалкански Радовски път, станал известен като Хаинкьойски проход. По-късно това ново име на селището било видоизменено до Хайнето, като в този му вариант то било възприето и от българите, и от турците, и станало предпочитано от тях. Постепенно българското население от селището във вътрешността на планина започнало да се изселва все по-масово към полето и да се настанява в новото с. Хайн кьой, но окончателното му преместване станало чак към края на кърджалийските безчинства.

      Според едни автори през 1802 г., а според други през 1805 г., по долината на река Тунджа от Тракия на север към Казанлъшкия край проникнала ордата на един от най-значимите кърджалийски главатари от края на 18-и и началото на 19-и в. - Кара Фейзи. Според Иван Боровски, когато разбойниците достигнали до Колупчии /Хаин кьой/, техният главатар поискал от тукашните селяни откуп от 20 кесии жълтици, за да не пали и разрушава селището им. Местните мъже, обаче, вместо да заплатят откупа, решили да окажат съпротива, като се барикадирали в най-тясното място при началото на Лазовския боаз. В подножието на възвишението Плетник колупчани натрупали от бряг до бряг между две по-високи скали наподобяващ на крепост вал от камъни, в който оставили само малка порта за преминаване. Оттогава до днес мястото на вала с камъните се нарича все още от местните Портата. Мирното население на селото пък се преместило отново с цялото си имущество на около 4 км. навътре в долината на Лазовската река и се установило пак в местността Лазово. Освен хаинкьойските българи, тогава от полето към планината избягали и множество от жителите на по-близките турски села, които също се страхували от кърджалиите и които се настанили на палатков лагер на един баир в подножието на крепостта Портата. Тази височина, на която по онова време били разположени турците, носи и сега името Читашка могила, а местността край нея останала известна като Читашки колиби. Като разбрал какво са направили българите, Кара Файзи се опитал, разбира се, да превземе каменната преграда в местността Портата със сила, мобилизирайки както разбойниците от собствената си орда, така и допълнителен брой читаци от околните турски села Балабанлии и Ени махле. След като не успял в начинанието си, обаче, кърджалията се задоволил само със запалването на с. Колупчии и се оттеглил на юг от него в посока на новозагорското село Кортен. Местните пък решили да отмъстят на Кара Фейзи за запаленото си селище, като една група от 4-5 човека, начело с Павли Телкиев, последвала разбойниците при оттеглянето им по долината на р. Тунджа. Според широко разпространена в гр. Гурково легенда, незнайно как, но плановете на заговорниците се сбъднали, тъй като ордата на Кара Фейзи се разпръснала за плячка по околните села. Така малката колупчанска чета изпреварила главатаря им, устроила му засада при брода на Тунджа до с. Кортен и, точно когато Кара Фейзи преминавал през реката, лично Павли Телкиев го убил с шишането си. Като доказателство за тази невероятна история, гурковчани сочат гроба на кърджалийския главатар, който уж все още се виждал в някаква местност до Кортенските бани.  

      След края на кърджалийския период върху основите на изгореното старо селище било изградено ново населено място, което останало в историята вече само с името Хаин кьой /Хайнето/. Жителите на това село продължили да се занимават с охраната на близките проходи, като техният брой бързо започнал да се увеличава. Макар че през землището на Гурково преминават три големи реки и че земята край него е с голяма площ, тя,  обаче, е сравнително слаба, камениста, песъчлива, недотам плодородна и бързо прегаря. Скотовъдството пък навремето било доста развито сред местните, но след като жителите на съседното с. Конаре им отнели голямото пасище Скрипча /Магарица/, добитъкът във възстановеното селище под планината също силно намалял. Заради тези неблагоприятни икономически фактори, през следващите години част от населението на Хаин кьой регулярно и поетапно взело да се изселва към по-плодородни краища. Въпреки това, местните обитатели все успявали да намерят, поне донякъде, препитание в горското стопанство и в обслужването на близките проходи, затова и в първите десетилетия на 19-и в. броят им продължил да расте, а в селото постепенно се обособили и се оформили няколко отделни квартала - Сръбската махала в северния край /основана от някакъв белодрешковец, на който местните викали сърбин, но който най-вероятно бил шоп или торлак/, Кралската махала също в северния край /по името на голямата местна фамилия Кралеви/, Яковската в северозападния, Албанската в западния /кръстена така по името на мустакатия българин дядо Недко Албанеца, който носел този прякор, защото местните смятали, че всички албанци са въсякчии, т.е. мустакати, като него/, Манчовската в източния край и в центъра и Долната в южния край на селището. Заедно с упадъка на Османската империя, обаче, в държавата започнали все повече да не зачитат и да не се спазват старите правила, обичаи и закони, в това число и привилегиите, с които се ползвали дотогава войнушки селища като Хайнето. Наред с всичко друго, в онзи период се оформили и родове на богати и бедни българи, като първите започнали да заграбват имотите на вторите, а последните пък потърсили спасение при турците. Точно това се случило и в с. Хаин кьой, когато богатите Мечевци заграбили имотите на един сиромах, Телкиевци на друг, а накрая някой си Узун Иван отнел нивата на Кокарча-Митя. Сиромахът отишъл в съседното турско с. Балабанлии и „продал“ отнетата си вече нива на известния местен бабаит Сали бей. Турчинът събрал аргатите си, застанал с тях на площада в Хаин кьой и започнал да загражда най-хубавата му част, а на въпроса на местните жители, какво прави, отговорил мълчаливо, като само им посочил с поглед затъкнатите в пояса си ками и пищови.

     Така в село Хаин кьой се настанил първият турчин, а след него тук си построили къщи и други хора от неговия етнос. Заради тях, през населеното място започнали да преминават редовно и турци-ловджии от околните селища, които се насочвали оттук на север към Балкана и които, при пресичането на населеното място, взели редовно да тормозят миролюбивото българско население. Именно с тези турци-ловджии е свързан и известният случай с родения в селището хайдутин Генчо Къргов /Генчо войвода/, който, като се върнал в къщата си, заварил в нея няколко турци, които се опитали да се гаврят със стопанина. Той, обаче, убил с брадвата си трима от тях, укрил се в планината и образувал чета, с която започнал да закриля местните българи. Тези събития били последвани през 1828-1829 г. от Руско-турска война, по време на която в подножието на Балкана на запад от Хаин кьой се провела битка между доведената дотук именно от Генчо Къргов руска армия и голяма турска военна част. След тази битка и превземането на селището войводата събрал чета от 60-70 човека от по-близките християнски села, с която се присъединил към руските войски. Дружината водила бой с турците при град Мустафа паша /днес Свиленград/, където дала трима убити и петима ранени, а след края на военните действия се оттеглила на север към Русия заедно с армията на ген. Дибич Забалкански и с голяма част от българското население на източна Тракия, в това число и с около три четвърти от жителите на с. Хаин кьой. Оттеглянето на цивилното българско население в района на днешното Гурково станало и по двата прохода, като самите хаинкьойци преминали планината предимно през Хаинбоаз. По Лазовския път, обаче, тръгнало да бяга част от населението на Сливенско, като с него бил свързан и един особено трагичен случай. При бягството си жителите на сливенското село Чаирлии /сега Речица/ седнали да си починат на една рътлина на юг от голямата Букова поляна, когато били застигнати от турците. За да не ги видят, бегълците се укрили навътре в гората. Когато османските войски приближили, обаче, едно куче залаяло и издало скрилите се в лесовете българи. Така турците разбрали къде се крият чаирлийците и ги избили до крак, а оттогава и местността, и хребетът там, се наричат Чаирлийска рътлина.

     Въпреки напускането на по-голямата част от населението на Хаин кьой, след войната в него все пак останали достатъчно на брой родолюбиви българи, които през 1832 г. основали в селището килийно училище /в дома на Дядо Никола Вераната/, а през 1835 г. и светско, като междувременно построили през 1860 г. и църква, осветена лично от търновския владика. Преди Освободителната война гурковчанинът Иван Караколев станал ятак на войводата Филип Тотю, който се подвизавал и укривал с четата си предимно из гурковския край. За да залови хайдутите, тогава в Хайнето пристигнал цял ескадрон от над 100 души кавалерия, начело на който била Каролина Суходолска - дъщеря на Михаил Чайка-Чайковски /Мехмед Садък паша/ - водач на т.н. Казакалай /подразделение от 7000 християни, поставили се в услуга на османските власти/. При пристигането си в Хаин кьой войниците се разположили по поляните край голите тогава върхове Кувилка /765 м./ и Пайна /690 м./ на североизток от селото, а в същото време четата на Филип Тотю била по върховете на северозапад от тях и ги наблюдавала през цялото време. С този случай е свързано и прочутото писмо на войводата, което той написал специално до Каролина и което изпратил нарочно до нея по един случайно срещнат в гората селянин. В навечерието на Освобождението в селището бил образуван и революционен комитет, често посещаван от бележитият ни революционер, държавник, поет и журналист Стефан Стамболов, който отсядал предимно у баба Филечка. За съжаление, при бягството на местното българско население по време на Освободителната война, баба Филечка издъхнала по трасето на Лазовския проход пак на споменатата Букова поляна и била погребана някъде в близост до нея.

    Преди тези събития, обаче, няколко човека от селището, като Никола Веранов /Дядо Никола Вераната/ и Стоян Груйчев /Дядо Стоян Груев, Стоян Кръстникът/, станали сподвижници на Васил Левски и взели задочно участие в Старозагорското въстание, приютявайки в домовете си част от въстаниците, начело със Захари Стоянов и Стефан Стамболов. Понеже Стоян Груев бил свръзката между комитета в Гурково и този в Търново, на другия ден след пристигането на въстаниците старецът тръгнал заедно със Стефан Стамболов към големия град, като, въпреки преклонната си възраст, по пътя дори мъкнал на гърба си изморения войвода. В началото на Освободителната война през 1877 г. Никола Веранов и Стоян Груйчев превели през планината и отряда на ген. Гурко, а в знак на признателност към пълководеца, през 1906 г. местното население сменило турското наименование на родното си място с неговото име и оттогава селището започнало да се нарича Гурково. В началото на същата тази война турците завардили южните подстъпи на проходите Хаинбоаз и Лазовски с един табор войска, който построил край възвишението Плетник множество окопи и землянки. За да покрият укрепленията отгоре пък, по заповед на началниците си, турските войници се подредили в редица и образували дълга верига от селото чак до едноименния връх Плетник /802 м./, предавайки си керемиди от ръка на ръка. При настъплението си, обаче, руската армия бързо разбила османлиите, а при превземането на Хайнето ген. Гурко останал да пренощува в него. На другия ден ред руснаците на свой ред укрепили южните подстъпи на проходите Хаинбоаз и Лазовски, като дислоцирали главните си сили предимно на запад от селото.     

    В туристическо отношение днешният гр. Гурково и неговото землище са изключително интересни, тъй като са разположени на границата между старопланинските дялове Тревненска планина на запад и Елено-Твърдишка планина на изток, допиращи се един до друг при трасето на преминаващия точно покрай селището Проход на Републиката /Хаин боаз/. Според повечето ни географи, а и според множеството туристи, тези два дяла на Стара планина са нейните най-ниски и къси, а следователно и най-безинтересни,части, затова тяхното посещаване, опознаване и изучаване е напълно безсмислено. Никой не отчита, обаче, че Тревненската и Елено-Твърдишката планини са в същото време и най-широките части на Балкана, като в редица случаи размерите им от главните му било до разположеното на юг от него Казанлъшко поле надхвърлят 30 км. Именно така стои въпросът и с Гурковския балкан, който, наред със съседния Мъглижки балкан, е най-обширният и пространен в цялата дълга поредица от дялове на Стара планина. Наред с това, районът над селището изобилства и с безкрайно интересни природни забележителности, а богатата история на землището му, свързана с гъстата мрежа от антични пътища и крепости, както и с подвизите на безброй хайдушки чети, е несравнима с тази на останалите части на Балкана. Като форма планината над Гурково дори би могла да се подраздели още веднъж на две по-големи половини, първата от които обхваща разположеният на запад от селището дълъг безименен хребет, разделящ долините на големите местни реки Лазова и Радова, а втората - намиращият се на изток от града огромен вододелен рид между Лазова река и съседа й Твърдишка река. В целият този гигантски четириъгълник, обаче, съставляващ сякаш безкрайното планинско землище на Гурково, днес няма нито една маркирана туристическа пътека или пък хижа, освен трасирания по билото на Стара планина маршрут Ком-Емине и разположените пак там заслони Бутора /вече разрушен към настоящия момент/ и Караиваново хорище /съществуващ, но отдавна изоставен и занемарен/. Поради всички тези факти, като обобщение за тази част от Балкана би могло да се каже, че тя, макар да е огромна, интересна и изключително красива, си остава към настоящият момент терра инкогнита за обикновените географи и туристи, като точно така я определят в своя „Пътеводител на Стара планина“ и неговите съставители Тодор Ненов и Георги Чорчопов. 

36.1. гр. Гурково-местност Мале Буковец-вр. Ож дрян-седловина Пчелинско хорище-заслон Бутора - качване

     При Гурково от полето към Стара планина се насочват два древни прохода – Лазовски и Радовски, трасетата на които би трябвало да предопределят и направленията на най-интересните туристически маршрути над града. В наши дни, обаче, асфалтираният Радовски друм е един от най-популярните и най-интензивно използваните в цялата централна част на Балкана, така че да се осъществи понастоящем туристически преход по него е абсолютно невъзможно. Поради тази причина, като единствена по-любопитна алтернатива на Радовския проход засега остава трасето на съседното Лазовско вървище, следващо в по-голямата си част билото на вододелния рид, заключен между двете най-пълноводни местни реки – Лазова и Радова. Повече подробности за историята на Лазовския проход и за неговото трасе могат да бъдат прочетени в маршрутите с начало от с. Конаре. Тук за този стар път би трябвало само да се спомене, че той всъщност е част от друг, много по-голям и по-важен от него в миналото античен друм, който навремето се отделял от полето при съседното на Гурково с. Конаре и който, поради това, бил наричан Конарската пътека. В древността на юг от билото на планината този древен проход имал четири основни разклонения, три от които започвали от Конаре и само едно - Лазовския проход - било с начало от сегашното Гурково. Това най-западно, самотно и изолирано, гурковско разклонение на Конарската пътека започвало на юг от сегашния град, като местността в неговото начало е описана особено картинно и подробно в цитираната по-горе краеведска книга. Според нейният автор и бивш кмет на Гурково Иван Боровски: „Като се премине селото на запад и се прегази реката Лазева, излиза се на един площад 4-5 кв. км. с три страни, върхът на който опира в скалата Дебелец, а двете му дълги рамена се мият от реките Лазова и Радова. Тук, гдето се опира този тристранен площад на Стара планина, се намират сега и в миналото едни от най-хубавите лозя на селото, с изпеканото грозде.“ Точно там, където равното триъгълно плато на запад от гр. Гурково се допира до планината, станали в миналото най-големите сражения в землището на селището между руските и турските войски първо по време на войната от 1828-1829 г., когато русите били преведени през Балкана от гурковския войвода Генчо Къргов, а после и през Освободителната война през 1877 г., когато отрядът на ген. Гурко преминал Стара планина пак с помощта на местни революционни дейци в лицето на Никола Веранов и Стоян Груйчев.   

      От центъра на Гурково към това така добре описано начало на Лазовския проход се поема по главната улица на града на северозапад, като в тази посока се достига скоро до последните къщи на селището и до Лазова река, която се пресича по мост /10 мин./. От другата й страна се излиза в подножието на залесен наскоро с иглолистна гора невисок склон, който се изкачва за около 5 мин. /15 мин. след началото/. Над дърветата и стръмния баир се стъпва на черен път, който извежда до въпросното обширно триъгълно поле /местните го наричат все още площад/, заето от няколко по-малки местности. В западният му край, и в близост до коритото на виждащата се оттук Радова река, се е разлистила споменатата Курия /Беглишката кория/, в която навремето местните предавали отглежданите от тях коне като данък за нуждите на турската армия. На юг и в средата на триъгълника синее по-ниската местност Трапчето, изпълнена сега с водите на малък язовир, а останала му част е поделена поравно между голото пасище Бозалъчката и леко издигнатия над терена първи предпланински хълм Калдормин /от турското калдирмак - вдигам, издигам, т.е. издигната местност/, покрит понастоящем с лозя и торища. След излизането на площада се продължава през него на запад, като след още около 5 мин. се достига до по-широк черен път /20 мин. общо/. Дали това е старото трасе на Лазовския проход днес е трудно да се определи, но друг такъв друм, водещ в посока на планината, няма. По този по-главен път се продължава отново на северозапад, пресичат се последователно местностите Бозалъчката и Калдормин и след 10 мин. се достига под възвишението Плетник /Плетнишката височина/ до самото подножие на планината /30 мин./. Тук се преминава първо покрай гурковските лозя /повечето от които са понастоящем вече изоставени/, а след тях се навлиза и в гъстите широколистни гори, покриващи тежкия глинест терен на местността Кипорищата /от кипир - вид кафяво-червена почва/, в които пътят бавно, но сигурно, започва да се издига все по-нагоре.   

       В началото на изкачването се преминава през сухия Хазълов дол /или от хазъл - бърз, или от хазли - буен/, при който от главния друм се отделят вляво и вдясно няколко странични разклонения. Вероятно точно заради многобройните пресичания оттук до билото на планината на такива къси, стръмни, гористи и опасни дерета Лазовският проход носи още и наименованието Злите долища. След първото по-дълбоко дере се подсича почти водоравно от запад и невисокия връх Дьондя /673 м.//от гьонда - припек/, а след още около 15 мин. се достига при остър завой и до важен разклон в местността Слепите кладенци /45 мин./. Тези, уж слепи, кладенци са всъщност няколко извора, които бликат много плитко изпод земята - може би от около 1-2 м. дълбочина - като водите им изтичат вляво от пътя без да образуват река. Тук вървището се раздвоява, като напред трябва да се продължи по десният му край със стръмно изкачване в почти северна посока. Натам се пресичат последователно бившето биволско пасище Малаковото и доловете Малакова падина /Малаков дол/ и Бодилев дол, като над тях остава споменатият на няколко пъти досега вр. Плетник /60 мин./. Плетнишката височина /или просто Плетник/ е голям масив с плоско и донякъде голо плато на темето си, по което се открояват няколко височини - Дьондя, Плетник и Чукара /802 м./. Голата северна част на това плато се нарича Плетнишки поляни, а най-високата му точка е заета от редица гранитни камъни, известна като Плетнишка стена. Изложените на слънцето източни и югоизточни склонове на възвишението са покрити с гористите местности Телкийския припек и Широкия припек, а западните са гъсто насечен от безброй потоци, спускащи се покрай къси ридове към огромната долина на Радова река.

      Най-интересни от всичко по възвишението Плетник, обаче, са руините на средновековна крепост на върха на Плетнишките поляни, които са с размери 60 на 70 м. и от които се открива много добра видимост във всички посоки. В миналото тази твърдина била във визуална връзка на изток с крепостите около връх Остри гръб /1306 м./, които контролирали останалите три разклонения на Конарската пътека, а също и на запад с твърдината на връх Кацан /1020 м./, която пък следяла съседния Радовски проход. След построяването на крепостта на Плетнишките поляни от нея бил спуснат в западна посока дървен плет /или дървена палисада/, който достигал до трасето на Лазовския проход в местността Табите и напълно го преграждал. От този плет произлязло и наименованието на възвишението Плетника, а пък името Табите дошло от това, че на мястото, при което плетът достигал до трасето на Лазовския проход, към края на турското робство били изградени специални табии /укрепления/, като край тях била разположена на пост и специалната стража, охраняваща тогава важния път. Наред с всички друго, от Бодилев дол се открива и първата по-обширна панорама по маршрута, която е предимно на северозапад към долината на Радова река и доминиращия над нея вр. Кацан.

      След като премине през Бодилев дол пътят пресича стръмния и широк рид Божура /сред ливадите с божури някъде в средата му имало скала с пещера, в която навремето спели мечки/, извива през споменатата местност Табите и през късия Сиромашки дол /кръстен на прякора на собственика си Сиромаха/, подсича Плетнишките поляни от запад. Малко под тях, и 25 мин. след Бодилевия дол, се достига до характерната равна, гола и безименна седловина със стоящия на север вр. Чукара, при която друмът се разделя отново /85 мин./. Тук е и своеобразният превал на прехода в тази му първа част, като от това място напред следва продължително слизане. От седловината се поема отново по по-широкия главен път в северна посока, като вр. Чукара се подсича водоравно, а след него се навлиза и в широкия Орехов дол. Тази поредна къса река се състои от два начални притока - Орехов дол на юг и Верански дол на север, а дългият и тесен рид Гребена /насечен точно като гребен в горния си край от множество извити долчинки/ я отделя от съседната река Лъкащица, по която преминава границата между гурковското землище и това на съседното село Пчелиново. При пресичането на Орехов дол се открива отново панорама, която този път не е само вляво към Радова река, но и назад към вр. Чукара и част от Плетнишките ливади. Тук главното вървище завива рязко на запад, а от него пак се отделя тясно друмче, спускащо се към водослива на Орехов и Верански дол. След този разклон се описва нов завой, само че сега на североизток, пресича се бившето пасище Иван Атанасовата нива /днес залесено с гъсти гори/ и се слиза до началото на терасовидната и вълнообразна местност Истъпич /турски изговор на диалектната българска дума стъпица - стълба/, наподобяваща точно на стълба. В нейният по-нисък северен край, и 30 мин. след вдлъбнатата местност между Плетнишките поляни и Чукара, се достига до билото на вододелния рид при възловата седловина Пряслапа /115 мин./. Това е дълбоко, котловинно място, което се намира приблизително на около една четвърт от разстоянието между полето и билото на планината и в дъното на което се събират всички по-важни пътища, трасирани в околността. Малко преди да се достигне до Пряслапа навътре в гората и вляво от друма се вижда малка поляна, на която е изграден дървен заслон.

      От седловина Пряслапа се отделят множество черни пътища, няколко от които се насочват в западна и северозападна посока. Оттук първото от тези друмища се спуска към близкото с. Пчелиново, докато второто се изкачва към местността Желязото - стара мина в коритото на р. Лъкащица, в която навремето добивали желязо. Някога изкопаната там руда била слагана в чували, те били товарени на коне, а пък конете били прекарвани по въпросното вървище, затова то станало известно с името Път Желязото. Още едно почвено шосе се насочва оттук на северозапад, извива покрай билото на вододела и води към местността Калпачков трап, в която са изворите на река Търнешки дол - вторият голям поток, от който е образувана р. Лъкащица. Поради това, че е прокаран на по-малка надморска височина от трасето на Лазовския проход, името на този друм е Долният път /или Новият път/. Друго вървище води от Пряслапа назад към Гурково, като се спуска на югоизток към долината на Лазова река. В селището този друм е известен като Прекият път, защото бил построен по възможно най-късата линия между града и съседното с. Пчелиново. Всички тези по-тесни и по-широки черни горски вървища, които се събират и разделят тук, както и липсата на каквато и да е табелка с указания, силно затрудняват ориентацията на това място. Затова при Пряслапа трябва да се внимава особено силно и от него към билото на планината да се следва спазваната до тук посока на движение, която е на североизток. Натам се продължава по широкото трасе на Лазовския проход, което, бидейки трасирано на по-голяма надморска височина от Долният път, се нарича оттук напред Горният път.     

      При Пряслапа трасето на Лазовския проход достига до билото на вододелния рид, като, обаче, веднага слиза от него и пак продължава да извива по страничните му склоновете, но вече от източната му страна. След седловината се навлиза веднага в ниската и тъмна широколистна гора Кильовата /Килевата/ шума, която е толкова гъста и непристъпна, че изглежда като нарочно поставен тук плет, ограждащ и двете страни на пътя. Покрай него друмът постоянно описва чупки ту вляво, ту вдясно, подсичайки за около 15 мин. от изток свързаната с интересна легенда в две главни версии равна местност Марийкина /Маринина/ чаршия /130 мин./. Според първата версия на легендата, т.нар. царица Мария била търновска болярка, която предвождала част от българската войска при османското нашествие в нашите земи и при падането на гр. Велико Търново издебнала и избила много турци. Според втората версия, войвода Марина била болярка от търновското село Балван, която избила тук пристигналите в гурковското землище татари и ги разхвърляла по околните дървета, накичвайки ги по тях като стока на чаршия. Тази втора версия е малко по-вероятна, като се има предвид, че под трасето на Лазовския проход извива Татарската пътека, която от Маринината чаршия напред пресича Татарски дол, стръмния рид Татарска урва и още една възлова седловина с подобно име - Татарски преслоп. Според историците, обаче, и двете версии на легендата са отглас в народната памет от Търновското въстание през 1686 г., чиито водачи били вдовицата Мара, синът й Стоян и Мирчо войвода. Интересното е, че доста далеч на изток оттук, чак в сливенското село Градско, се споменава от тамошните турци за същата вдовица Мара, наричана от тях Коджа Мара /Голямата Мара/, която достигнала с отряда си до това отдалечено селище и в землището му била разбита от османлиите. Във връзка с битката, мястото над с. Градско, на което се разиграло това събитие, било наречено умишлено с нейното име - връх Коджа Мара /1170 м./.

     След Маринината чаршия пътят става по-равен, пресича в местностите Габарето /Габара/ и Славчева кория още по-гъсти гори и чрез поредица от завои преминава през два пълноводни потока. Между тях, и вляво от трасето на друма, на билото на вододела остава дългата поляна Търницата, на която в миналото гурковчани сеели картофи. В тази част от планината по равния път се изминава за кратко време огромно разстояние, като 35 мин. след Маринината чаршия се излиза от горите до заета с ниви и градини поляна, в средата на която се вижда малка лятна къща /165 мин./. След нея се подминава още една сграда, която също остава вдясно, като почти незабавно се достига и до споменатата втора възлова седловина  - Татарски преслап /170 мин./. Това е покрито с гори обширно и равно място, при което пътят се раздвоява отново. Оттук към билото на планината се продължава по неговия ляв край, който се насочва на северозапад към изпречилия се пред погледа гигантски масив на връх Буковец /1228 м./. Истинското наименование на масива Буковец всъщност е странното Мале Буковец /а не Мали Буковец, както е изписан на картите/, като темето му е двуглаво и разполовено на два отделни върха, носещи все същите особени названия - Големия Мале Буковец и Малкия Мале Буковец. В миналото по склоновете на този масив се намирали мините Буковец 1 и Буковец 2 - едни от общо четиридесетте каменовъглени мини в околността - част от собствениците на които били известните ни търговци и фабриканти отпреди Втората световна война братя Бурови. Освен двете мини Буковец, под общото управление на оглавяваното от братята дружество „Бъдеще, Буров и с-ие“ тогава били и рудниците в близките местности Бутура, Китка и Отец Паисий, като в тях работели огромен брой работници и се вадели най-добрите каменни въглища в цялата страна. Понеже тук са разположени и едни от най-хубавите гори над Гурково, наред с името на мините, масивът Буковец дал наименованието си и на местното горско стопанство, наречено „Буковец-Сондите“. Освен всичко друго, Големия Мале Буковец е и най-високият връх по целия двадесет и пет километров вододелен рид, а на темето му има и руини на малка крепост, от която навремето била контролирана по-близката средна част на Лазовския проход. Твърдината била с диаметър от около 100 м., като от нея се откривала отлична видимост на всички страни и най-вече на изток към Остри гръб, който пък е най-високия връх на срещуположния източен вододел на Лазовската река и стои точно на една линия с Големия Мале Буковец.

      От Татарския преслоп до Мале Буковец се върви около 15 мин., като в подножието на масива се достига до чешма, колиба от клони до нея и ново разклонение на пътя /185 мин./. Тук друмът се разтроява, като първият му край се насочва на запад към темето на двуглавия връх, а вторият, наричан Старият път за Сондите, се спуска на североизток към долината на Лазова река. Въпреки че от Гурково до това място вървището често изглежда почти водоравно, денивелацията по него от града до чешмата е около 650 м. От малката горска полянка, на която пътя се разтроява, към гребена на Стара планина и крайната цел на маршрута се продължава по средния му край водоравно и на север, като в тази посока се пресича съвсем скоро още един пълноводен поток. Няколко минути след него се достига до разположената вдясно гола местност Цоньова нива, която местният жител Цоньо придобил, изкоренявайки гъстите дъбови гори наоколо /190 мин./. Оттук пътят постепенно завива на северозапад, пресича станалата печално известна с избитите на нея невинни българи Чаирлийска рътлина, подминава извор до група скали и след около 20 мин. достига до бетонно водохващане, изградено над Драганин дол /210 мин./. Доскоро този покрит днес с гъсти гори район бил напълно гол, като в местността Драганската козаркиня под него имал козарник някой си Драган. Веднага след пресичането на потока друмът напуска гората и излиза на просторната Букова поляна, на която в миналото имало мандра.

     Освен постоянната сграда на поляната, през лятото в местността се установявали със стадата си и голям брой пастири-каракачани, които изграждали тук своя най-голям временен бивак в целия Гурковки балкан. За тези местни гръцкоговорящи номади се изказва особено ласкаво в книгата си войводата Филип Тотю, който се укривал редовно с четата си край близкия връх Бутурски /Буторски/ чукар /1115 м./ и който винаги намирал в тяхно лице верни ятаци и помагачи. Буковата поляна е с площ от около 50-60 дка, а името й идва от това, че отвсякъде е заобиколена с хубава букова гора. В по-голямата си част пасището е вълнообразно, като на запад от него се вижда характерната седловина Кралското равнище, кръстена на бившите си собственици от гурковската фамилия Кралеви. От другата страна на тази седловина остава граничната със с. Пчелиново местност Ямата, която пък е изпълнена с подпочвени води и кухини, и в която се задържат преспи сняг до късно през пролетта. От заобиколената с огромни буки местност се открива и най-прекрасната и всеобхватна панорама досега, която е предимно назад към масива Мале Буковец, на изток към долината на Лазова река с целият й източен вододел и на север към продължението на маршрута в посока на върховете Ож дрян /Ош дрян, Хождрен, Оздрем//1204 г./ и Китка /1064 м./. Освен всичко друго, Буковата поляна е важна и с това, че при нея друмът достига отново до билото на главния вододелен рид, като този път не го напуска, а продължава по него до самия му край при главния гребен на планината.

       От обширното пасище напред следва най-красивата и романтична част от маршрута, тъй като за известно време се върви през частично оголени местности, от които се откриват и прекрасни гледки. Тук пътят продължава да извива постоянно, като от него се отделят често и разклонения, спускащи се предимно на изток към многобройните бивши мини в по-близката част на планината. Най-запомнящото се от този участък на прехода е завиването на Лазовския проход на запад и плавното му спускане в тази посока покрай поток и сечище до достигането на троен разклон в дъното на характерна безименна седловина /230 мин./. При нея т.нар. Горен път се събира с Долния, достигащ дотук откъм западните склонове на масива Мале Буковец. От това място пак с множество чупки и завои, и покрай още няколко второстепенни разклона, се навлиза отново в гъсти смесени гори, като след 25 мин. се достига до чудно красивата малка горска полянка Портала /Порталът//255 мин./. Макар и с минимални размери, местността е средищно място за целия по-близък район, а прекрасните гори край нея я правят особено удобна за почивка. Портала се намира в средата между извисяващия се вляво вр. Ож дрян и слабоизразения вдясно връх Пращелица /1058 м./, а името му идва от това, че в миналото тук бил порталът на всички мини, обединени под общото наименование Буковец /някъде в горите в близката до поляната местност са скрити и част от табаните на същите тези бивши рудници/.

      Интересни при Порталът са още и имената на съседните върхове, като, според една група езиковеди, това на Ож дрян идва от дървото мъждрян /смесен вид между дрян и ясен/, а според друга, от старобългарската дума озърен, т.е. видим или връх, който се вижда отдалеч. Името на съседния Пращелица пък произлиза от глагола пращя и е свързано с клоните на дърветата по отделящия се на изток от върха едноименен рид Пращелица, които при повей на вятъра пращят, чупят се и пукат. Освен със старите мини, техните табани и близките гиздави върхове, поляната Портала е свързана и с още един, отделящ се от билото на вододела пак при нея скалист рид, с една, започваща също оттук, къса река, както и с една съвсем малка пещера. От местността на североизток се спуска Свирчев рът /на картите е изписан неправилно като Свирчов/, по който расте свирчовина /бъз/, а оголените му части са покрити и с т.нар. чернокоса трева /красив чернокос/, откъдето идва и другото му наименование - Чернокоза. В миналото по скалите на този хребет се срещали често диви кози, а в наши дни поляните му се използват като разсадник от местното гурковско горско стопанство. Между Чернокоза и съседния рът Пращелица протича късата река Свирчов дол, която също води началото си от Портала, а по склоновете на близкия вр. Ож дрян се намира и едноименната пещера Ож дрян, която е с дължина 47 м. и денивелация от 17 м.    

      След малката поляна трябва отново доста да се внимава, защото се навлиза в много гъсти гори, а през тях се достига и до друго особено важно място по маршрута. При Портала пътят се провира между върховете Ож дрян и Пращелица, заобикаля от запад изворите на р. Свирчев дол и след 5 мин. достига до разклон /260 мин./. Оттук главният път се спуска по Свирчев рът на североизток към долината на Лазова река и Горски пункт Сондите, докато отделящото се от него по-слабо използвано разклонение се  насочва на северозапад към билото на Балкана и намиращия се на него заслон Бутора. На разклона главния път трябва да се изостави и към крайната цел на маршрута да се продължи на северозапад по неговото по-слабо използвано странично разклонение. В началото на 20-и в. старото трасе на Лазовския проход било почти забравено, когато случайно било открито ново находище от каменни въглища на билото на планината в местността Бутора. Поради липсата на добър път от Гурково дотам, обаче, местните се поколебали дали да го разработват, докато не се появил германският минен техник Хайнир Брас, по инициатива на когото трасето на древния проход било отново възстановено от това място до новата мина под вр. Бутурски чукар. В наши дни, оттук на северозапад по този по-тесен второстепенен друм се заобикаля ниския, безименен и горист връх Кота 1113, а 5 мин. по-късно се достига и до нов разклон. От него към гребена на планината е вече все едно кой от двата края на пътя ще се следва, защото по-нагоре те отново се събират. Ако се продължи по левия край, тогава по трасето му се върви плавно и продължително през букова гора първо нагоре, а после и надолу, като покрай няколко малки сечища се достига след 30 мин. до друга ключова местност - Пчелинското хорище /290 мин./.

      Разположената между върховете Ож дрян и Бутурки чукар седловина Пчелинското хорище е дълго до около 3 км. гористо равнище на билото на вододела, гранично между землищата на гр. Гурково и с. Пчелиново и свързано с преданието, че, когато пчелинските селяни ходели на сбор от другата страна на планината в съседното село Дрента, Еленско, спирали на това място и играели хоро. Освен Пчелинското хорище, в близката околност има още две местности с подобни наименования - Дренското хорище на билото на Стара планина на запад от заслон Бутора и Караиванското /Караиваново/ хорище, пак на главното било на Балкана, само че на изток от заслона. Тясната местност тук е с особено значение заради това, че е хидрографски и орографски възел за голяма част от по-близкия дял на планината, тъй като при нея се отделят от билото на вододела множество странични ридове и реки. На запад от Пчелинското хорище се спускат във формата на ветрило и в различни посоки четири по-къси потока - Студения дол, Тънки дол, Дебели дол и Цветкова /Цвяткова/ река, както и разделящите ги хребети Лъжников рът, Тънкия рът и Дебелия рът. Лъжников рът, обаче, е само горната част на огромният Пчелински рът /войводата Филип Тотю го нарича Чилийски рът/, който се насочва от Пчелинското хорище на югозапад към едноименното с. Пчелиново. Вдясно оттук пък, и в противоположната източна посока, се отделя т.нар. Широка река, която, заради огромната си долина, носи това име съвсем закономерно. Някои географи определят потока като начало на Лазова река, а част от населението на Гурково, вместо традиционното й име, я нарича дори направо Широка река. В града на този пълноводен поток му викат още и Равна река /или Равната река/, защото средната му част преминава през едно по-разлато /плитко и широко/ място.

     В южния край на дългото Пчелинско хорище се достига до нов разклон, при който от билния път се отделят още две разклонения, спускащи се на запад към с. Пчелиново и на изток към местността Сондите. Наред с това, тук се достига и до телената ограда на Ловно стопанство „Сондите“, което заема цялата площ между Широката река и главното било на Балкана. От разклона към заслон Бутора се продължава по левия край на пътя на север, като се следват билото на вододелния рид и оставащата вдясно ограда на ловното стопанство. В посока към гребена на планината друмът заобикаля триглавия вр. Китка, край който някога също имало рудник за добив на каменни въглища, и след 10 мин. достига от северната му страна до поляната Гюля, чието име показва, че в миналото местността била засаждана точно с тази култура /300 мин./. 5 мин. след нея се преминава и през малко блато, при което от пътя се отделя разклонение, влизащо вътре в ловното стопанство /305 мин./. Оттук на голямо разстояние напред десният източен склон край пътя постепенно става скалист и влажен, а страничният наклон по него постоянно се увеличава. Така 5 мин. след блатото се достига и до изворите на Цвяткова река, която изтича от оставащите пак вдясно от друма стръмни скали /310 мин./. Те пък, заради големият си наклон, са наречени Стръмната урва, а в горите на запад от тях се е скрила закътаната на завет поляна Пашата. В миналото на нея била разположена основаната от дядо Цвятко и баба Цвятковица т.нар. Цвяткова махала, която се състояла само от три къщи. Там навремето бил събиран особено богат листников фураж от леска и дъб за паша, поради което, в иначе малката махала били отглеждани огромен брой овце.

     След основните извори на Цвяткова река се върви още около 5 мин. до достигането на втория начален приток, от който тя е образувана. Неговото начало дава изключително красив 5-6 метров водопад, оставащ отново вдясно от пътя и изсипващ струята си точно до трасето му /315 мин./. Оттук напред се подминава и т.нар. Каминка - подобни на комин високи и стръмни скали, част от които са надвесени над друма, като след тях, и 10 мин. след водопада, се достига до разклон при Йорданкиното кладенче - пълноводна чешма с два работещи чучура /325 мин./. При нея пътят пак се разклонява, като основният му край завива на запад, а от него се отделя запустяло и отдавна изоставено разклонение, което се насочва на север. От това място се продължава по изоставения страничен край на вървището на север, като разклонът при чешмата вече е добре маркиран със специална туристическа табелка. Оттук в северна посока по буренясалото трасе на страничния път се описват два по-къси и остри завоя, като след тях се достига най-после до руините на разрушения заслон Бутора и до главното било на планината /330 мин./. Наименованията на околността и на заслона, както и тези на близкия до тях връх Буторски /Бутурски/ чукар и на спускащия се от него на запад рид Буторска /Бутурска/ рътлина, идват от думата бутея /дебелея/, с която в разговорния език била означавана навремето подутина на дърво. В миналото районът на Бутора бил известен като хайдушко сборище, а в неговата най-затънтена част край вр. Буторски чукар към края на турското робство била разположена и землянката на четниците от дружината на войводата Филип Тотю. Години след това в местността била експлоатирана едноименната мина Бутора, от която били вадени каменни въглища, а в наши дни околностите й са известни с растящият в тях рядък вид горски циклами, както и с намиращата се пак там пещера Бутора /дълга 56 м. и с денивелация от 5 м/. Разликата във височината от подножието на масива Мале Буковец до заслон Бутора е отрицателна и е под сто метра. 

 

DSC 0001

От гр. Гурково на север към планинската част от долината на Лазова река 

 

DSC 0002

Площадът западно от гр. Гурково и началото на вододелния рид между реките Лазова и Радова

 

DSC 0004

Към началото на Лазовски проход

 

DSC 0005

От началото на Лазовски проход назад към гр. Гурково

 

DSC 0007

От първия разклон се продължава по пътя вдясно и нагоре към вр. Плетник

 

DSC 0009

От Лазовския проход към долината на Радова река 

 

DSC 0012

По стария път към вр. Плетник

 

DSC 0014

От подножието на вр. Чукара назад към вр. Плетник 

 

DSC 0016

Разклонът в дъното на седловина Пряслапа

 

DSC 0018

Тухлена сграда в местността Търнища

 

DSC 0019

В местността Търнища пътят преминава покрай оградата на изоставена нива

 

DSC 0021

Разклонът на Лазовския проход със Старият път за Сондите

 

DSC 0023

От Букова поляна на изток към долината на Лазова река 

 

DSC 0024

Пътят подсича вр. Мале /Мали/ Буковец водоравно от изток и излиза от гората на Букова поляна 

 

DSC 0026

От Букова поляна назад към трасето на пътя по източните склонове на вр. Мале /Мали/ Буковец

 

DSC 0031

От Букова поляна към югоизточното подножие на вр. Ож дрян

 

DSC 0034

Събирането на Долния и Горния път на седловината между Букова поляна и Ож дрян

 

DSC 0037

Местността Порталът /Портала/ по източните склонове на вр. Ож дрян

 

DSC 0040

Разклонът в южния край на седловина Пчелинското хорище

 

DSC 0043

Блатото край пътя в местността Гюля

 

DSC 0046

Разклонът в края на блатото

 

DSC 0054

Водопадът на река Цвяткова

 

DSC 0059

Чешма Йорданкино кладенче

 

DSC 0060

Разклонът при чешма Йорданкино кладенче

 

DSC 0064

При развалините на заслон Бутора

 

DSC 0065

Паметникът на поляната зад заслон Бутора 

 

2015 10 02 083702

Профил на маршрута

 

Прочетена 1418 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм