Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

32.4. гр. Мъглиж-Дългите ниви-вр. Кръстилча-вр. Стефанча-седловина Гидика-седловина Хайдушки преслап 2

Оценете
(0 гласа)

32.4. гр. Мъглиж-Дългите ниви-вр. Кръстилча-вр. Стефанча-седловина Гидика-седловина Хайдушки преслап 2 - слизане

Денивелация - 900 м., време на движение - 3.30-4.00 часа, разстояние - 13 км.

Немаркиран

 

2018 08 07 143707

Изтегли: GPS-трак

 

     При описанието на античните римски пътища в Мъглижкия балкан в предишните маршрути 32.3 и 32.3 достигахме все до ключова седловина Хайдушки преслап 2, разположената на билото на източния вододел на Мъглижката река. В древността през това кръстопътно място преминавало в посока от юг на север трасето на т.нар. Мъглижки проход, дублирано в наши дни с още два по-широки съвременни пътя. Днес първото от тези по-нови вървища се насочва на югозапад от седловината към долината на Мъглижката река, докато второто води право на юг от нея към издигащите се в тази посока най-високи върхове над град Мъглиж - Кръстилча /1260 м./ и Стефанча /1297 м./. Понастоящем, за да се слезе от Хайдушкия преслап до полето, е най-добре да се използват именно тези два по-нови съвременни друма, както заради по-голямата им ширина и по-добрата поддръжка на трасетата им, така и заради факта, че при спускането си към града те избягват старателно всички по-големи препятствия и по-трудни за пресичане места по гребена на вододела, заобикаляйки ги от изток или от запад. Наред със спускането по двата по-широки пътя, от Хайдушки преслап 2 до гр. Мъглиж е възможно да се достигне и по малко по-нетрадиционен, но пък по типично туристически начин, с използването на части от запазеното антично трасе на Мъглижкия проход и с изкачването на споменатите високи върхове, от теметата на които се откриват фантастични гледки.

      От седловина Хайдушки преслап 2 към гр. Мъглиж се поема с плавно изкачване на юг по билото на вододелния рид, като по добре запазеното трасе на стария Мъглижки проход се върви към нисичкия, продълговат и гол на темето си връх Еловска могила /1163 м.//отбелязан неправилно на картите като връх Еловска поляна/. В посока на върха първоначално се пресича стара букова гора /елхите, които са дали наименованията на част от топонимите в близката околност, са изчезнали отдавна/, като съвсем скоро се достига до обширната Еловска поляна, покриваща големи площи от билата на главния вододел и на отделящия се от него на югозапад по-къс страничен рид Сюлейманица /Еловски рът/. Тук се навлиза в същинска джунгла от бодливи храсталаци и от стърчащи до над два метра гъсти треви, под които старият път се е скрил преди много години. За щастие обаче, в наши дни поляната е пресичана често от автомобили с висока проходимост, оставили в тревите й две добре отъпкани и сравнително удобни за придвижване ивици. По тях, и около 10 мин. след началото на маршрута, се достига до една от двете коти на вр. Еловска могила /по-ниската и по-слабо залесената/, от която се открива удивителна панорама на югоизток. Натам се виждат продължението на извития като змия гръбнак на главния вододел на Мъглижката река, огромните масиви на исполините Кръстилча и Стефанча, облата като яйце могила на разположеното под тях по-ниско гористо връхче Яйцето /1173 г./, дупката на простиращата се на изток дълбока седловина Кантара и отделящият се на запад широк рид Свинища. Ала мястото е интересно не само с добрият си изглед, но и с факта, че в древността някъде в него античният Мъглижки проход се е раздвоявал. При Еловската могила двата края на древното вървище се отделяли от главното било на източния вододел и, досущ като двата нови съвременни пътя, се спускали на югоизток и на югозапад от него с цел да избегнат изкачването на Кръстилча и Стефанча. Една от главните задачи на настоящият преход обаче е да се достигне именно до теметата на тези два върха, затова от отдавна забравеният и завинаги изчезнал разклон в края на поляната се продължава отново по билото на главния вододел /и по лявото разклонение на стария Мъглижки проход/ с плавно спускане на югоизток.

     Под разклона и под панорамното място на вр. Еловска могила се навлиза за втори път в стари гори /част от тях състоящи се от изкуствено засадени борови дървета/, като в началото им се преминава покрай оставащата вляво седловина Еловица /Еловска поляна/ и изпъкващата вдясно черна дупка на изворът Обцидарско кладенче /даващ началото на река Горни Еловски дол/. Тук е мястото да се отбележи, че въпросният извор е последното възможно място за снабдяване с вода, тъй като до края на маршрута друг водоизточник в такава близост до трасето му няма. След дупката с кладенчето античният път се спуска от западната страна на тесния гребен на вододела, става широк и напълно равен и, придвижнайки се в южна посока, подсича за около 20 мин. местността Яйцето и едноименния връх от запад /30 мин. след началото/. От южната им страна древното вървище описва къс завой и излиза в средата на друга важна кръстопътна седловина - Гидика /Прохода/, където се събира отново с втория съвременен черен път /достигнал от Хайдушкия преслап дотук по източните склонове на основния рид/. В средата на седловината пътищата се пресичат и веднага се разделят, като трасетата им напускат за по-дълго време главното било на вододела. Гидика обаче е важен не толкова с кръстопътя в средата си, колкото с това, че при него трябва да се вземе решение накъде и как ще се продължи към гр. Мъглиж - на югоизток и на югозапад по трасетата на широките пътища с подсичане на Кръстилча и Стефанча, или пък на юг с изкачване по билото на вододела към теметата на върховете. Без съмнение, всеки турист би предпочел втория вариант, както заради ясно очертания гребен на главния рид, който улеснява придвижването и изключва изгубването, така и заради гледките, които се откриват от най-високите части на планината. Поради тези причини, при разклона в дъното на седловина Гидика удобните пътища се изоставят и към гр. Мъглиж се продължава без пътека с плавно изкачване по билото но вододела на юг към първото по-голямо препятствие по маршрута - вр. Стефанча. През гъстите широколистни гори, които покриват северните склонове на върха, разстоянието от седловината до високата бетонна пирамида на темето на Стефанча се изминава за около 30 мин., като се преодоляват при това и стотина метра височина /60 мин. общо/.

     Стефанча /1297 м./ е уж най-личният, най-висок и безспорно най-обзорен връх над гр. Мъглиж, а по въпроса за точното му местоположение цари пълен хаос. Така например, на повечето карти на мястото на Стефанча е поставен съседния връх Кръстилча, а пък върхът на мястото на последния е оставен без име. С други думи, получава се така, че уж Кръстилча е най-високият връх над гр. Мъглиж, а връх с името Стефанча изобщо не съществува. Грешката е очевидна и идва най-вероятно от старите руски карти, на които върховете са посочени по точно този неправилен начин. Другата голяма изненада, свързана с върха, е пълната липса на информация за етимологията на наименованието му. В градчето никой не може да даде смислено обяснение нито за произходът и значението на името Стефанча, нито на кого /или на какво/ е кръстен върха, нито пък кога и в каква връзка е станало това. Ясно е само, че наименованията на двата върха - Стефанча и Кръстилча, са потурчени форми на българските топоними Стефаница и Кръстилица, заради липсата на буквата ц в турския език. Известно е още, че по време на турското робство пасището край Хайдушкия преслап било ползвано от български овчари от Горната махала на Мъглиж, това край намиращия се на изток от него връх Малтепе /1266 м./ било владяно българите от Долната махала на града, а по поляните край Стефанча и Кръстилча пасели стадата си пастири-юруци, които живеели през зимата край съседното село Дъбово /и от които по всяка вероятност са останали сегашните наименования на тези върхове/. Поради липса на друга информация, за имената на Стефанча и Кръстилча би могло да се каже само, че те навярно идват от специфичните характеристики на местността.

     На гръцки език думата стефан означава венец /корона/, а западният ръб на темето на вр. Стефанча е опасан от отвесните канари на един точно такъв продългов скален венец, носещ наименованието Лазар таш /Лазаров камък/. Лазар пък е библейски герой, наречен със съкратеното еврейско словосъчетание Елиазар /Бог помага/, като нарвемето това име придобило широка популярност и било често използвано в древна Гърция, а оттам попаднало и в България. В района обаче има и още две местности със специфични гръцки наименования - скалната урва Васил /личното име Васил е съкратено от гръцката дума василий, която означава царски, царствен/ и долът Аргилца /от личното гръцко име Аргир, означаващо сребро/. Оттук може да се направи изводът, че над гр. Мъглиж е налице цял комплекс от взаимно свързани местности, които са съвсем умишлено наименовани с лични гръцки имена /Васил, Лазар, Стефан, Аргир/, заради по-особените вид и форма на терена по тях. Местността Васил /или Царствена местност/, например, вероятно е наречена така, заради високите си и красиви скали, местността Лазар /или Бог помага/ - заради опасния отвесен склон под скалния венец, местността Аргилца /или Сребра/, заради сребристия цвят на скалите в нея, а местността Стефан /или Венеца, Короната/, заради скалния венец /или пък заради това, че купола на вр. Стефанча е най-висок в околността/. Името Кръстилча пък би могло да идва от кръстосването на няколко дерета, от кръстосването на ожънати на това място снопи, от изчезналото вече лично име Кръстил /вариант на името Кръстю/, или пък от това, че в миналото на темето на върха бил поставен кръст. Освен че е най-високият връх над града, от оголеното теме на Стефанча се открива и необятна панорама нън всички посоки. На юг се виждат Казанлъшкото поле, Средна гора и част от Родопите, на север е продължението на вододелния рид с най-високите му върхове - Малкия Панагюр /1234 м./ и Панагюра /1320 м./, на изток се изправя вр. Малтепе, около който е разположено другото най-голямо пасище в района, а на запад е долината на Мъглижката река с доминиращия на отсрещния й бряг връх Попък /1201 в./. Наред с всичко друго, вр. Стефанча е забележителен и с това, че при него вододелният рид се разчленява, като десният му край се спуска на югозапад към гр. Мъглиж, а левият завива на югоизток към с. Дъбово.

     Продължението на маршрута от вр. Стефанча към гр. Мъглиж е ясно и стои пред очите като на длан. На югозапад, и докъдето погледът достига, по десния край от билото на вододела се е ширнало огромно пасище /местните го наричат с името на по-ниския връх - пасище Кръстилча/, сред което изпъква могилата на едноименния вр. Кръстилча. В наши дни, заради неизползване на пасището, растителността се е изкачила от двете му страни почти до гребена на рида, скрила е всякакви следи от по-стари пътища и пътеки и бавно е започнала да превзема бившите вече поляни. От вр. Стефанча към града следва продължително спускане на югозапад, което е особено мъчително през лятото заради сухия терен и липсата на вода, и изключително опасно през зимата заради откритостта на пасището и отсъствието на места за подслон по него. От върха на югозапад се слиза постепенно и с плавен наклон надолу по билото на рида, като за ориентир в откритата местност се използва плитката седловина с близкия вр. Кръстилча. При придвижването към втория по височина връх над Мъглиж трябва да се следят и останките от последното оцеляло по пасището вървище, пресичащо покрит с цветя и с по-ниски треви пуст и сух терен. Тук вляво от билото на вододела остава една уж невзрачна и изпълнена с по-ниски дървета и храсти местност, която обаче носи красноречивото наименование Баджата /от прабългарската дума баджар - пазач на пътища/. В тази местност, на запад и малко под Кръстилча, на темето на едва изпъкналото над поляните безименно връхче Кота 1170 могат да се видят останките на кръгла наблюдателна кула, от която в миналото местните пазачи /баджари/ на античния Мъглижки проход следели и пазели спускащото се от вр. Еловска могила на югозапад дясно разклонение на стария път. В същата западна посока, и пак под самия вр. Кръстилча, се намира и скалният венец Лазар таш /Лазаров камък/, част от който е една малка скална халка. От лявата страна пък, под пътеката и по границата между гората и пасището, остава местността Хайдушките кладенчета, от която извира потокът Мечи дол - един от главните начални притоци на река Габровца /Габровщица/, разделяща долния край на вододела на две отделни части. По обзорният, гол и особено удобен за вървене терен на пасището се напредва доста бързо на югозапад, пресича се споменатата плитка седловина и след около 10 мин. се достига до темето на вр. Кръстилча /70 мин./.

    Връх Кръстилча изглежда по същия начин като своя събрат Стефанча - заоблена от всичките си страни широка могила с плавно спускащи се встрани склонове и с все още оголено теме, което, обаче, ще се покрие всеки момент с ниски дървета и с бодливи храсталаци. Някои от версиите за наименованието на върха вече бяха споменати малко по-нагоре заедно с тези за Стефанча. По-различното за Кръстилча е само това, че от върха на юг десният край на вододела се стеснява рязко, става по-крив и по-стръмен, а темето му се покрива частично с млади дървета и с бодливи рози. Теренът също става доста по-труден за вървене, както заради по-големия наклон по него, така и заради появата на храсти и на отделни по-едри скали, което налага тяхното заобикаляне. Сред тази преобладаващо суха, стръмна, разкривена и обрасла с дива растителност местност по-особено впечатление прави само една по-висока, четвъртита и незнайно как и откъде попаднала в местността канара, която стърчи на няколкостотин метра вляво от Кръстилча. Частта от пасището от върха на югоизток към скалата се нарича Бояджанаклъка /по етнонима на пастирите-юруци от племето бояджъ или бозаджъ/, а самата скала носи странното хибридно българо-турско наименование Чепел камък /част от местните го изговарят като Чипел камък, а в литературата се среща и като Чапел камък/. За произходът и значението на това име е изписано много - едни смятат, че то идва от турската дума чепел /мръсен, мътен, тъмен/, заради цветът на скалата, други, че е по произход от турската дума чиплак /гол, оголен/, заради откритият характер на местността, а трети - че е етноним на юрушкото племе чепи /чепи ел/. Според езиковедът Йордан Заимов името идва от старобългарски думата чепел и означава кал. К. Зидаров пък също твърди, че топонимът е старобългарски, но е със значение на човек с чип нос, като от тази дума, според него, произлизала и разпространената в цяла България фамилия Чипилев, т.е. Чипоносов. Въпреки че скалата се намира встрани от билото на рида и че може лесно да се заобиколи, тук е добре да се направи кратко отклонение от правата линия на спускането и да се отиде до нея, най-вече заради невероятните гледки от местността на юг и на югоизток към Казанлъшкото поле, долината на р. Габровца и стърчащият зад нея Габрачев рът. Разстоянието от вр. Кръстилча до скалата се изминава за около 10 мин. в източна посока, като се пресича гора от млади, но вече доста сложно преплетени помежду си елхови дървета и розови храсти /80 мин./. Друго интересно за тази местност е, че от нея се вижда на юг и продължението на лявото разклонение на Мъглижкия проход, което извива някъде много ниско долу по десния бряг на р. Габровца и до трасето на което се достигне малко по-напред по маршрута.

    От скалата Чепел камък следва връщане назад до билото на десния край на вододела и ново спускане по него на югозапад. В тази посока се траверсира плитко, но много неприятно за пресичане сухо дере, като след 10 мин. се слиза до дъното на втора седловина, носеща още едно интересно наименование - Гурбови ниви /от прабългарската дума гурба - жаба//90 мин./. Това е много приятна, почти равна и отново оголена като предишните пасища местност, която се пресича много бързо по добре личащата в тревите й пътека. От Гурбови ниви напред следва изкачване до нисичкото връхче Харманчето /1177 м.//увенчано на темето си с малка каменна пирамида/, а след това и спускане през силно обрасла с бодливи храсти поляна до трето плитко място, което се нарича по същия начин, като и върха над него - седловина Харманчето. В сравнение с върха обаче, местността тук прилича доста повече на харман - равна, гола и обзорна на голямо разстояние напред. През нея, и през море от буйно разцъфтели рози, се подсича водоравно и от изток безименния връх Кота 1100, като 30 мин. след Гурбовите ниви се достига до горната част на местността Васил /120 мин./. Тук е краят на голото и сравнително удобно за вървене пасище Кръстилча, под което се навлиза за кратко в ужасен за преодоляване стръмен терен, целият покрит с бодливи храсти, ниски и чепати дървета и хаотично разхвърляни сред тях скални игли. В този участък е и най-трудната и най-тежка част от слизането, което е възможно само на зиг-заг и става отново без пътека, а целта му е да се достигне до група от ясно открояващи се сред пейзажа високи канари /вероятно именно те носят наименованието Васил/. От тях обаче се открива и най-интересната панорама дотук, която е най-вече на запад към долината на Мъглижката река /към която скалите Васил са напълно отвесни/. Оттук и към дъното на реката, и над нея, и по склоновете й, и изобщо навсякъде, докъдето погледът достига, се съзира нов, невъобразим и абсолютно неописуем, но пък изключително красив хаос от разхвърляни канари, венци, зъбери и чукари, сред който личат и някои причудливо изваяни от природата скали с формата на животни и хора. Точно под Васил се виждат и останките от крепостта Горненски град /Мъглиж, Монглосион/, кацнали на висока до 300 м. отвесна канара. Под тях е изпълнената със скали Мъглижка клисура, в чийто най-долен южен край се мержелеят контурите на Мъглиж и на разположеният над него Мъглижки манастир, а на срещуположния запазен бряг на реката се издига вр. Попък, чийто източен склон е зает от огромния скален венец Стенака /Жълтата стена/. Освен до изумителни гледки, при скалите Васил се достига и до горната част на кръглата поляна Дългите ниви, в дъното на която се белее правото трасе на стария Мъглижки проход. От канарите в местността се завива на ляво към поляна, пресича се силно наклоненият й на изток склон и 15 мин. след края на пасището Кръстилча се слиза до древния път /135 мин./. Денивелацията от вр. Стефанча до това място е около 350 м.

     След достигане до античното трасе на Мъглижкия проход се продължава по него във все същата югозападна посока, като се навлиза в пояс от гъсти и стари смесени гори. В тях древният път започва да променя често и рязко посоката си ту на запад, ту на юг, пресича на няколко пъти по-широки от самия него и по-нови друмища и, спускайки се под прохладните сенки на раззеленилите се дървета, достига след около 25 мин. до група малки полянки в местността Курница /160 мин./. Тук древното вървище се кръстосва с още няколко съвременни пътя, така че от това място на югозапад не е ясно по трасето на какъв друм се слиза - по стар, или по нов. От поляните на Курница следва ново и още по-стръмно спускане, като пътят продължава да извива на серпентини и да сменя посоката си от запад на юг и обратно, навлизайки в масив от по-нови и изкуствено засадени от хората борови гори. През тях, и след още около 15 мин. слизане, се достига до малка, но възлова поляна, разположена в горната част на късия рид Пияна могила /името му идва от легендата, че в долния му край пийнали мъже носели мезета и бакъри с вино да си допиват след сватби//175 мин./. Тук пътят описва рязък завой и продължава да се спуска още по-стръмно към полето и града, само че в обратната северозападна посока, като навлиза в долината на Мъглижката река. От него пък при поляната се отделя на юг т.нар. Козарева пътека /навремето изкарвали по нея нагоре към пасищата в планината местните кози/, която е много широка и е по-пряка от пътя, а, освен това, по трасето й може да се достигне и доста бързо и лесно до полето. Ако за слизане към гр. Мъглиж се избере широкият път, тогава от поляната се продължава по него със стръмно спускане на северозапад, излиза се от пояса на изкуствено засадените иглолистни гори и покрай по-ниска и по-гъста широколистна растителност се достига след около 10 мин. до шосето Мъглиж-село Селце в северното подножие на облото и голо връхче Гъзи рът /598 м.//185 мин./. От това място към града се продължава по асфалта пак в северозападна посока, като оставащата част от разстоянието до Мъглиж се изминава за около 25 мин., а местностите покрай пътя са описани подробно в маршрут 32.2. /210 мин./. Разликата във височината между местността Дългите ниви и града е 550 м.          

 

080

Разклонът в средата на седловина Хайдушки преслап 2 

 

084

От Хайдушки преслап 2 на юг се излиза по поляните на вр. Еловска поляна /Еловска могила/

 

085

Билото на източния вододел на Мъглижка река от вр. Еловска поляна на югоизток

 

096

След вр. Еловска поляна старият римски път подсича водоравно вр. Яйцето от запад

 

077

Разклонът в средата на седловина Гидика, намираща се от северозападната страна на вр. Стефанча

 

098

На вр. Стефанча

 

100

От вр. Стефанча назад към върховете Еловска поляна, Яйцето и Остра могила 

 

103

От вр. Стефанча с увеличение към началото на маршрута при седловина Хайдушки преслап 2

 

104

С увеличение към р. Еловица /Горни Еловски дол/, вр. Еловска поляна и едноименната седловина

 

118

От вр. Стефанча на юг към вр. Кръстилча

 

122

 От вр. Кръстилча назад към вр. Стефанча

 

125

 От вр. Кръстилча с увеличение към седловина Гидика

 

126

От вр. Кръстилча към началото на маршрута при седловина Хайдушки преслап 2

 

131

 От вр. Кръстилча на юг към вр. Харманчето 

 

146

 Към вр. Кръстилча първо се слиза на югоизток от билото на рида, за да се разгледа скалата Чепел камък

 

137

 От пътеката към скалния феномен Чепел камък

 

150

 От вр. Харманчето назад към седловина Гурбови ниви и вр. Кръстилча

 

154

 От вр. Харманчето на югозапад към седловина Харманчето

 

163

 Под седловина Харманчето няколко ниски могили се подсичат от източната им страна

 

168

 Краят на голата част от билото ноа вододела

 

169

 Слизането след голата част на рида продължава през скалиста местност, обрасла с гъста и бодлива гора

 

178

 От билото на рида на запад към крепостта Горненски град, долината на Мъглижка река и вр. Попък

 

183

 Под пасището Кръстилча се пресича скалистата местност Васил

 

186

 От скалите на местността Васил на югозапад към местността Дългите ниви 

 

187

 В местността Дългите ниви се достига отново до трасето на Мъглижкия проход

 

188

 По стария път се продължава на югозапад към Мъглиж, като до града се върви все през гъсти гори

  

2015 10 13 104719

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 923 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм