Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

32.3. гр. Мъглиж-река Кървеник-вр. Малтепе-седловина Гидика-седловина Хайдушки преслап 2

Оценете
(0 гласа)

32.3. гр. Мъглиж-река Кървеник-вр. Малтепе-седловина Гидика-седловина Хайдушки преслап 2 - качване

Денивелация - 850 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 18.7 км.

Немаркиран

 

2018 07 16 104729

Изтегли: GPS-трак

 

      Далеч назад във времето от стария Мъглиж към продълговатата каменна снага на близкия Балкан били насочени два широки проходни пътя, първият от които водел към западния склон на протичащата през селището Мъглижка река, а вторият към нейния източен бряг. Над града двете антични вървища се вливали едно в друго, отправяли се заедно към билото на планината и, като го пресичали при връх Голям Кръстец /1008 м./, се спускали от другата му страна към по-новата, но пък по-многолюдна, по-богата и по-силно развита в търговско и занаятчийско отношение Трявна. И двата мъглижки пътя обаче били само част от многобройните издънки на особено важния и основен за цялата централна част на Стара планина Яйканлийски /Дъбовски/ проход, започващ в миналото от съседното на Мъглиж село Яйканлий /Дъбово/. Наред с трасетата на по-широките друмища, през Античността от землищата на двете близки населени места към Балкана били насочени и няколко по-второстепенни разклонения, части от които могат да се използват за туризъм дори и в наши дни. Едно от тях се изкачвало покрай коритото на късата местна река Габровца /Габровщица/ към разположената над долината й голяма и сигурна за времето си крепост Долненски град /Долненска крепост/, друго преминавало под близкия връх Плочите /932 м./ и издигнатата на темето му наблюдателна кула, а трето водело към крепостта на връх Малтепе /1266 м./, изградена в най-високите части на източния вододел на Мъглижката река. Всички тези добре запазени все още и до днес странични проходни вървища между Мъглиж и Дъбово, освен че извеждат много бързо и удобно към най-горните склонове на планината, пресичат и изключително красиви местности. Първият път, например, преминава покрай група отвесни канари, над които стърчат руините на твърдината Долненски град, а вторият заобикаля през гъсти борови гори острия купол на източения като египетска пирамида вр. Плочите. Най-интересното и обзорно трасе обаче е това на водещият към вр. Малтепе трети друм и то по няколко основни причини. Първо, пътят преминава по границата на Мъглижкото и Дъбовското землища, което позволява те да бъдат обходени и опознати по-пълноценно, второ, изкачването по това разклонение става най-лесно, тъй като склоновете на планината по трасето му са с по-малък наклон и трето, прекрасните гледки, които се откриват от него, се редят една след друга, особено в най-високата му част при преминаването покрай вр. Малтепе. В древността и трите страничните разклонения на Дъбовския проход се събирали едно в друго в горния край на планината и, досущ като двата главни мъглижки пътя, се насочвали заедно на северозапад, накъдето под склоновете най-високите върхове в околността - Кръстилча /1260 м./ и Стефанча /1297 м./, се вливали в основния друм, извиващ по източния вододел на Мъглижката река.

     От центъра на гр. Мъглиж към началото на водещия към вр. Малтепе стар проходен път се поема в източна посока, като натам се изкачват първоначално няколко широки бетонни стъпала, разположени между сградите на голям магазин вдясно и местната поща вляво. Зад продавницата се преминава покрай полицейския участък на Мъглиж, а после се навлиза и в крайната градска махала Куллука /Пясъклъка//от турската дума кумлук - пясък/, наречена така, защото е построена върху свлечени от планината пясъчни наноси. 10 мин. след началото на маршрута се достига до последните къщи на населеното място, където, покрай няколко продълговати селскостопански постройки и малки градини, се излиза на полето. Тук веднага прави впечатление резкият контраст между плодородния, слънчев и златист, но отдавна изоставен от хората селски кър /започнал вече да обраства на места с магарешки бодили и ниски храсти/, и приветливия вид на близкия Балкан, който се издига мощно към висините, целият покрит с гъста и млада зелена растителност. В началото на полето се стъпва на т.нар. Долен път /носещ това наименование, защото по склоновете на планината над него има още един, по-високо /по-горе/ разположен друм/, като по идеално правото му и допълнително разширявано напоследък трасе се продължава с равен ход на изток. В тази посока се върви за кратко покрай плитък канал, като постепенно се навлиза в местността Сипеят, изпълнена с довлечени от пороите скални отломъци и ситни пясъци. Оттук на дясно се вижда построеното насред полето трасе на съвременното подбалканско шосе и мъглижката циганска махала Хармана, а вляво стърчат най-ниските склонове на Стара планина, по които се редят от запад на изток тънките, но много стръмни ридове Царьово гумно /гумно - харман/, по който извива основния път по източния бряг на Мъглижката река и който местните свързват с бягството на цар Иванко от Търново, Пияна могила /там пийнали мъже носели мезета и бакъри с вино да си допиват след сватби/, Джюлювец /Джурулевец//от джурул - изпъкнала скала/, по който се изкачва към планината т.нар. Козарева пътека, Черните стени, в основата на който се намира естественото природно образувание Червена могила, и Остриката /острика - остра и груба трева/, по пасищата на който, според местните, духало много и ставало силно течение. През равното поле, и по широкото трасе на Долния път, се напредва доста бързо на изток, пресичат се плитките корита на потоците Джурдовец /джурдовец - вид билка/ и Райков дол /в който били навремето нивите на известния местен жител Райко Пишмана/ и през полските местности Чешмицата, Бадема и Оттатък реката се достига скоро и до споменатата по-горе р. Габровца /50 мин. след началото/.

     Долината на р. Габровца /Габровщица/ не се отличава по нищо от тези на по-близките потоци - суха, тясна, плитка и камениста, заобиколена при устието си с няколко по-ниски хълма, групи малки лозя, пасища и овощни градини, и силно обрасла в горния си край с ниски габрови дървета. Тази долина обаче е особено важна за местните, както в географски, така и в исторически план, а за науката и в археологически. На първо място, воднистият в миналото, а днес почти напълно пресъхнал дол на реката, служи като естествена граница между землищата на двете съседни населени места - Мъглиж и Дъбово. На второ място, тук, в разположената точно при устието на Габровца местност Кадиевец /Кадиювец/, се виждат все още темелите на каменни къщи, тракийски могили, извори, над които са построени стари чешми и т.н. Името на околността пък идва от турската дума кадия /съдия/ и е свързано с вековните спорове между двете селища за собствеността на земята, като, според запазено в Дъбово предание, по тракийско време старото село било разположено именно на това място. Пак според същото предание в онази епоха в местността живеели т.нар. къпинковци - хора с гигантски ръст /над два метра/, които били трудноподвижни, заради прекомерната си височина. Преданието гласи още, че гигантите често си заплитали краката в къпините край селището /откъдето идвало и наименование на тези хора - къпинковци/, падали на земята и, ако нямало кой да им помогне, умирали. При една чума пък част от местните къпинковци се спасили, като се изкачили по боазите нагоре към планината /където имало силно въздушно течение/, а друга част се укрили в гъстите дъбрави над местността. Интересното при това предание е, че наскоро край останките на старото селище в Кадиевец наистина били открити скелети на хора с ръст над два метра, което, като че ли, напълно потвърждава невъзможната иначе дъбовска история.

      Ала Кадиевец е интересен не само с местоположението и старините си, а преди всичко и с това, че в миналото от него започвали два от споменатите вече по-тесни странични проходни пътища - този по долината на Габровца и този към разположения на изток от нея вр. Плочите. От старото селище в местността първият път навлизал на север в тясното дефиле на реката /наричано от местните Кирчова трап/ и се изкачвал по него до стените на огромната отвесна канара Дядо Нейков камък, на темето на която стърчат руините на средновековната крепост Долненски град. Самата канара се вижда добре от полето във формата на хаос от разхвърляни бели скали, край които личат и части от трасето на античния път. Името на твърдината пък идва от местоположението й в планината, което е по-ниско /по-долу/ от това на другата основна крепост в района - Горненски град /Горненска крепост, Мъглиж, Монглосион/, намираща се край главния път по източния вододел на Мъглижката река на североизток оттук и на пооляма /по-горна/ надморска височина. Според местните двете главни крепости в околността - Горненски град и Долненски град, заедно с множеството по-малки наблюдателни кули край тях, образували единна, стегната и непробиваема отбранителна линия, известна като Градът. В по-далечното минало твърдината Долненски град заемала площ от около 2 дка, стените й били с дебелина от 2 м, а мястото й в Балкана й позволявало да контролира страничния друм, който се изкачвал на север от Кадиевец покрай коритото на р. Габровца. Крепостта била естествено защитена на изток от отвесната канара Дядо Нейков камък и на юг от стръмния Калайков дол /собственост в миналото на дъбовската фамилия Калайкови/, а на запад се свързвала с основния масив на планината чрез една съвсем тясна седловина. В наши дни стените на Долненския град все още стърчат на около метър над земята, а в южния край на крепостта се забелязват и основите на малка сграда, както и множество части от разпръсната керамика. По разположения на изток от твърдината рид Габрачев рът пък извивало трасето на втория страничен друм, който в миналото също започвал от Кадиевец, дублирайки основния път по източния вододел на Мъглижката река. Това вървище се насочвало на североизток от старото селище в местността и преминавало под покрития с плоски скали вр. Плочите, който пък бил увенчан на темето си с контролираща пътя наблюдателна кула.

     В наши дни, в местността Кадиевец идващият откъм гр. Мъглиж Долен път пресича коритото на Габровца и стъпва на нейния източен бряг, на който се променят както наименованието на самия друм, така и характерът на целия маршрут. На изток от реката се навлиза в землището на Дъбово и в местността Посран камък /според мъглижани мястото се наричало така, защото уж било препикавано от кучета/, носеща в селото още и името Прострян къмък. Друмът пък продължава да извива през полето на изток, но вече под наименованието Буков път /Буковски път/, което съвсем не е случайно. Тук всичко е буково - пътят е Буков, гората над него покрива местността Буковец, разположеното по средата й празно пространство е, разбира се, Букова поляна, стоящата пред очите долина е Буковския дол, протичащата през него река е Буковската вада, вдлъбнатото място в основата на планината зад нея е Буковия трап /Буковския трап/, а едва шуртящото чучурче насред лозята в подножието на Балкана е Буковската чешма. В тази част на полето Буковия път преминава покрай няколко покрити с шубраци и ниски треви възвишения и 15 мин. след пресичането на Габровца достига до важен разклон /65 мин. общо/. На това място друмът се раздвоява, като десният му край продължава да извива на изток към с. Дъбово /и към началото на третия древен страничен път/, а левият се насочва директно на север към открояващите се в близост до разклона приятни зелени дипли на планината. От една страна, вярно е, че е най-добре покоряването на Балкана да стане по по-интересното антично трасе на стария друм. От друга страна обаче, новият път е много по-широк и удобен, по него се достига по-нагоре и до древния проход, а и целта на маршрута не е да се използва точно третия страничен път, а да се излезе по възможно най-лесния начин в подножието на ключовия вр. Малтепа. Поради тези причини, изкачването на Стара планина е добре да започне още оттук, като за целта от разклона се продължава по левия край на Буковия път на север. Натам се достига след още няколко минути и до подножието на планината, като срещу течението на р. Буковската вада се потъва за по-дълго време в непрогледни горски дебри.

    В края на полето черният път стъпва на най-ниските южни склонове на Балкана, навлиза в покритата с гъсти лескови гори местност Лищака и през нея започва да се изкачва стремглаво на север. Нагоре се върви в почти пълен сумрак, като се подминава спускащо се вляво изоставено разклонение на пътя и след още около 20 мин. се излиза на малка поляна /85 мин./. При нея от склоновете на планината се откриват първите по-всеохватни гледки, които са предимно на юг към малка част от Туловското поле и разположеното насред него село Тулово. Над поляната пътят се отделя от Буковския дол, завива на североизток и се качва на къс безименен рид, ограничен на изток от тясната, но много стръмна долина на потока Кървенишки дол /Малък Кървеник, Малък Кръвеник/. В подножието на Балкана този поток се слива с подобния на него Злия дол /Голям Кървеник, Голям Кръвеник/, образувайки в местността Кървеник /Кръвеник//в Мъглиж я наричат Кървеница/ по-пълноводната река Кървенишка вада /Кръвенишка вада/. Според запазена в Дъбово легенда край водослива на потоците някога съществувало още едно старо селище, а наименованието на мястото пък идвало от избитите /окървавените/ в него беззащитни български жени, деца и старци по време на Освободителната война. По-интересното тук обаче е това, че Кървенишкият дол извира от разположеното край вр. Малтепе пасище Остриката, а древно дъбовско предание свързва потока и с извиващото покрай него трето странично разклонение на Дъбовския проход. Всичко това показва, че местността се намира вече в непосредствена близост както до трасето на стария път, така и до разположения над него възлов вр. Малтепе. По-нагоре по безименния рид съвременното почвено шосе продължава да се изкачва през гъсти и непрогледни широколистни лесове, преодолява чрез дълъг S-образен завой малко по-плавно част от иначе доста голямата стръмнина по склона и рязко завива отново в северна посока. Натам се навлиза скоро и в изоставено сечище /в което наклонът по рида съвсем намалява/, подминават се няколко по-тесни трупчийски разклонения и покрай изворът Синия кладенец /даващ началото на потока Буковския дол/ се достига 50 мин. след малката поляна до долината на р. Кървенишки дол /135 мин./.  

    В местността, в която се пресича Кървенишкия дол, потокът е все още изключително маловоден, долината му е съвсем слабо изразена, а и околността е покрита почти изцяло с гъсти и стари широколистни гори, затрудняващи да се определи точното местоположение. За местните обаче точно оттук започва по-голямата и особено интересна като наименование местност Качуна /Качауна//голо пасище в миналото, днес обрасло с бодливи храсти и ниски дървета/, която се е разпростряла на изток от коритото на дола и е заела цялата централна част от най-ниския край на вододела на Мъглижката река. Според едни езиковеди наименованието на мястото - Качуна, идва от името на вид есенен минзухар, известен още и като кърпикожух и мразовец. Други специалисти обаче твърдят, че Качун /Качаун/ е названието на част от специфичната етнографска група на куцовласите /в България им викат цинцари заради смешната им дума цинци - пет/, определяна ту като останки от древни тракийски племена, ту като римски колонисти, придошли на Балканите от по-далечни краища на империята. Някои автори от Античността пишат за тракийско племе каукаун, чието име очевидно е неправилен превод на истинското наименование на тази по-особена етнографска група. Представители на това племе все още живеят далеч на югозапад оттук в пределите на областите Южна Македония и Епир, а когато ги попитат от каква националност са, с гордост се самоопределят като качун.

     В края на 18-и и началото на 19-и в. в южните области на Балканския полуостров започнали размирици, които обхванали и населените с куцовласи, и разположени малко по на север, планини Грамос и Пинд. По това време водените от Али паша Янински /Али паша Тепеделенски/ турци и албански мюсюлмани унищожили намиращите се в областта главни куцовлашки градове - Москополи /Воскопоя//известен още и като Новата Атина/, Линотипи и др., което принудило голяма част от местното население да се изсели в други краища на полуострова. Пак тогава цели родове от куцовласи-качуни се установили в сегашната предели на България, като занаятчиите се настанили в градовете, а пастирите уседнали по най-високите части на планините. Според видният ни езиковед проф. Тодор Балкански наименованието на тези пастири - качун, произлиза от латинската дума кантон /подслон/ и в буквален превод означава колибари. Такива куцовлашки пастири-колибари от племето качун се установили и в централните части на Стара планина, което се вижда, например, от името на махала Качунът на разположеното от южната страна на планината село Голямо Дряново, Качунска махала в намиращия от северната страна на Балкана гр. Трявна и т.н. Топонимът се среща под различни форми на още няколко места в най-високите райони на Балкана, както и в простиращите се далеч на север от него Дряновско и Поповско краища. Специално за местните качуни в с. Дъбово се знае, че те образували цяло пастирско селище в местността Качунски извор /която е част от по-голямата местност Качуна/, като колибите им били в близост до съществуващата и до днес голяма чешма Качуна, а при лошо време криели добитъка си на завет в близкия карстов дол Качунски въртоп. След края на турското робство на Балканите били установени множество нови граници, което принудило голяма част от пастирите-номади да изоставят стария си начин на живот, да слязат от планините и да уседнат в селищата под тях. Вероятно тогава точно това сторили и дъбовските качуни, като изграденото от тях селище в едноименната местност запустяло и постепенно изчезнало завинаги. От него обаче все пак останал до наши дни един самотен гроб, открит наскоро именно край чешмата Качуна.

     След пресичането на Кървенишкия дол /Малък Кървеник/  се завива рязко на изток и се стъпва на съседния, също така безименен и още по-тесен рид, ограничен на изток от другия начален приток на Кървенишката вада - потока Злия дол /Голям Кървеник/. Тук под пътя остава изключително стръмната и изцяло покрита с ниски и гъсти гори местност Момин трап /в Дъбово е запазено предание за заклани на това място от турците български моми/, а над трасето му е местността Голям Рапевец /Рапивец//по името на растението реп - вид трева със събрани в бодлива кутийка семена, които лесно полепват по вълната на животните и по дрехите на хората/. От своя страна и Голям Рапевец се дели на две части - голо пасище в горната част на местността и много хубава букова гора в долната /за съжаление, в момента и този лес се изсича/. Между двете местности пътят пресича водоравно цялата рътлина, достига след 10 мин. до коритото на Злия дол и, след като преминава през него, се качва в средата на вече по-широк и известен като наименование ридт /145 мин./. Според картите хребетът се нарича Голям Косов рът /уж защото по него кацали птици-косове, а всъщност по името на владялата го в миналото дъбовска фамилия Косьовци/, като по него пътят завива за кратко на юг. В този участък от маршрута временно се излиза от гората, поради което и от трасето на друма се откриват невероятни гледки. Първата от тях е назад и нагоре над коритото на Злия дол, накъдето се вижда стръмният склон на Голям Рапевец с ужасно изсечената само наполовина букова гора. Ала по-фрапиращата панорама е на юг, в която посока може да се надзърне почти от край до край в бездънния казан на реката. А тя неслучайно е наречена Злия дол, заради подобното си на улей тясно, твърде стръмно и заобиколено с отвесни склонове дере, в което навремето при дъжд се събирала невероятно много вода, разливала се внезапно на полето и причинявала опустошителни наводнения. Десетина минути след това по-интересно погледно място пътят се завърта отново на изток, подминава разклон и достига до малка поляна, в средата на която се вижда малък фургон, скрит под няколко дъбови дървета /155 мин./. Това е най-възловото място по целия маршрут от началото му дотук, като при него трябва особено много да се внимава, тъй като пред фургона пътят се разтроява, а накъде се насочват трите му разклоненията изобщо не е ясно. От средата на поляната основният край на друма продължава на изток към голямата чешма Качуна и едноименната местност, едно по-тясно разклонение се насочва в североизточна посока към дълбоката долина на близката река Патракия, а друго съвсем рядко използвано друмче завива на северозапад към горния край на планината.

    От разклона в средата на Голям Косов рът към вр. Малтепе и края на маршрута трябва да се продължи по разклонението, водещо на северозапад. Натам пътят преминава зад фургона и веднага излиза пред наскоро възстановена голяма чешма с бетонни корита за напояване на добитък. В случая, тази чешма е и особено ценна, тъй като е последният водоизточник оттук на голямо разстояние напред. Над чешмата се продължава по плетеница от дърварски пътища в същата северозападна посока, като се пресича неприятен участък от планината, изпълнен с отдавна изоставени, запустели и гъсто обрасли с трънаци сечища. От тях обаче се откриват нови гледки на юг към полето и към издигащият се в средата на рида горист връх Кървеника /803 м./, който си има две глави - Голям и Малък Кървеник. В този най-висок край на Голям Косов рът е и последният по-стръмен наклон по маршрута, който пътят преодолява на зиг-заг. Тук се подминават няколко странични трупчийски разклонения, излиза се над гората и, при все по отварящият се пред очите хоризонт, се достига 20 мин. след чешмата до билото на източния вододел на Мъглижката река при характерната, плитка и гола кръстопътна седловина Долният гидик /Долното вървище//175 мин./. Денивелацията от полето до разклона в дъното на седловината е 700 м. По принцип, буквалният превод на турската дума гидик е проход /т.е. път през планината/, което означава, че тук се достига и до трасето на третото древно странично разклонение на старото Дъбовско вървище. За източните части на Централна Стара планина обаче е характерно и това, че в тях под гидик би трябвало да се разбира не самият път, а кръстопътните седловини, през които той преминава. Седловина Долният гидик е именно такова важно място, което, освен че се намира на билото на вододела, е и основен кръстопът, в който се събират всички друмища от околността. Най-характерното за тази местност обаче не е това, че при нея се достига до върха на вододела, нито пък извиващия по него стар път, а прекрасната гледка на север към смайващата с вида си долина на р. Патракия и стърчащото над отсрещния й склон заоблено теме на вр. Малтепе. Наред с всичко друго, оттук напред е вече съвсем ясно и продължението на маршрута - на северозапад по откритото било на вододела към куполите на най-високите върхове над Мъглиж - Кръстилча и Стефанча.

     При седловина Долният гидик съвременния черен път се изоставя и към по-високите части на планината се продължава по билото на източния вододел на Мъглижката река в северозападна посока. Натам това било представлява гол, тесен и съвсем ясно изразен гребен, който, освен това, личи и надалеч по опнатата върху него бяла лента на античното трасе на римски път. Разстоянието от Долният гидик до другата основна възлова седловина в околността - Горният гидик /Горното вървище/, е само 700 м, като през цялото време на прехода от едната до другата точка се върви плътно по горния край от долината на р. Патракия. Тази река пък също е много интересна, както заради формата на долината си, така и заради своето странно наименование. Патракия е образувана от два потока, първият от които извира от южния склон на Малтепе, а вторият - от неговия източен склон. От върха потоците се спускат на югоизток през две невероятно красиви понорни долини, като под Долният гидик се вливат един в друг в дъното на чудновата дупка, която се нарича Патракийски въртоп и която е заобиколена от отвесните склонове на скалистата пропаст Злата урва. През лятото водите на реката изчезват почти напълно под земята в дъното на дупката, за да се появят на повърхността малко по-надолу под другата голяма карстова местност в района - Качунски въртоп. Заради необичайният си, тайнствен, мистичен и дори фантастичен характер, долината на Патракия е свързана и с множество интересни легенди и предания. Едно от тях е, че в миналото в най-горните части на вододела била построена малка църква, чийто свещеник тръгнал веднъж при силен дъжд да слиза с магарето си към Дъбово. Водата в реката обаче била толкова много, че понорът не могъл да я погълне изцяло и буйният порой отнесъл както попа, така и неговото магаре. Друго предание пък гласи, че по време на робството оттук преминали гонени от голяма турска потеря непокорни българи, които били завлечени от придошлата река и се издавили в нея. Освен формата на долината на Патракия, интересно е и наименованието на реката, което някои езиковеди извеждат от личното име Патрикий /а то пък по произход е от латинското патриций - аристократ/. Според тези учени в Западна Европа с името Патрик били наричани предводителите на католиците, което обстоятелство дава основание да се предположи, че е възможно над Мъглиж да се усядали за кратко и т.нар. саксонски рудари /западноевропейски миньори-католици/, придошли в околността вероятно от районите, в които в онези времена пребивавали за постоянно - Чипровци, Кратово, Банат и т.н. Като доказателство за тази теория се привежда и странният факт, че в православния Мъглижки манастир Св. Николай се пази икона (!?) на католика св. Патрик.

      От Долният гидик по билото на вододела, и все покрай коритото на р. Патракия, се достига след около 20 мин. и до другата основна възлова седловина в тази част на Балкана - Горният Гидик /Горното вървище/, като по протежение на цялото разстояние между двете местности гледките от пътя са фантастични /195 мин./. Панорамата обаче, която се открива от Горният гидик, е абсолютно нереална и неправдоподобна. Представете си пресеченото по-долу поле, само че преместено тук високо горе на върха на планината /в случая пасището се нарича Остриката/, покрито изцяло с люшкащи се на вятъра високи и златни на цвят гъсти треви. Сред платото изпъкват две обли могили - едната на разположения на юг абсолютно гол връх Остриката /1220 м./, а другата - на намиращия се на север и покрит почти до темето си с огромни букаци вр. Малтепе. Между тях, и точно в средата на пасището, стои плитката седловина Горният гидик, а през нея пък се промушва античният римски път. Отдалеч местността изглежда доста суха, но от поляните й водят началото си множество реки - течащите на юг Габровца, Буковския дол, Кървенишка вада и Патракия, спускащият се на север Мостов дол и още няколко по-къси потока, чиито корита са насочени на изток. Заради многото извори, склоновете край местността са покрити отвред с гъсти и стари широколистни гори, над които се вижда на всички страни и докъдето погледът достига. На изток под краката е изумителната долина на Патракия, на юг е напълно оголеният в най-горната си част Габрачев рът, на север хоризонтът се затваря донякъде от вр. Малтепе, което обаче напълно се компенсира от гледките на запад. Натам, над долината на Габровца и над горите, покриващи дълбоката седловина Кантара, се вижда в цялото си великолепие другото огромно пасище в околността, над което стърчат теметата на най-високите върхове в района - Кръстилча и Стефанча /потурчени форми на българските наименования Кръстилица и Стефаница, поради липсата на буквата ц в турския език/. От това невероятно място може да се продължи веднага напред и на северозапад по билото на вододела към масивите на двата върха, обаче тук е добре да се направи кратко отклонение от трасето на римския път, за да се посети стоящият на север вр. Малтепе и да се разгледат руините на разположената на темето му малка крепост.                   

      От седловина Горният гидик към Малтепе се поема по изоставен черен път на север, като след по-малко от 10 мин. се достига до вековните буки в подножието му /205 мин./. Оттук се продължава директно без пътека към върха, преминава се покрай огромните горски великани и след още около 10 мин. се излиза на темето му /215 мин./. Според едни автори топонимът Малтепе /наименованието се изписва понякога и разделено като Мал тепе/ произлиза от влашката дума мал /висок, стръмен и изкопан от пороите бряг/, според други от българското мал /малък, защото е по-нисък от близките Стефанча и Кръстилча/, трети пък твърдят, че идва от турската дума мал /имане/, а четвърти - че на турски език името му означава просто Говежди връх. Истината обаче е, че по време на робството на близкото пасище, както и по това край Кръстилча и Стефанча, летували юруци, от които останали наименованията както на вр. Малтепе, така и тези на по-високите от него върхове. В по-далечното минало Малтепе, изглежда, бил и напълно открит, тъй като точно на неговото теме била изградена малка крепост. В наши дни обаче той е разделен на две - покрита с вековни букови гори северна половина и абсолютно оголена южна. За фантастичните гледки от върха е излишно да се говори при положение, че на темето му някога се е издигала именно наблюдателно кула. Според някои историци тази кула уж била с дървена ограда, ала на терена се забелязват множество останки от ломени камъни, с част от които на най-високото място на Малтепе е издигната малка пирамида. За върха в селищата под планината е запазен и спомен, че край него някога съществувало малко селище. Днес Малтепе заема най-високото място в землищата на Дъбово и на съседното село Радунци, като, наред с това, масивът му служи и като граница между тях. Най-красивите гледки от върха са в източна посока към огромната долина на Поповска река, към която от върха на планината се спускат терасовидно насечени и покрити с вековни гъсти гори стръмни склонове. В западна посока пък оттук се вижда и т.нар. Мъглижки Малтепе - по-нисък едноименен връх, който се намира на около 780 м. н.в под вр. Плочите и който също служи като граница между землището на града и това на с. Дъбово. Връх Малтепе е и своеобразен орографски чатал, при който от билото на източния вододел се отделят няколко основни странични хребета. Оттук на север се спуска Кривия рът, на изток - огромният Дебелия рът, на югоизток към Дъбово се отделя Рамни рид /рамник - граничен камък/, чието име показва, че най-вероятно именно по него се изкачва към планината третото древно странично разклонение на Дъбовския проход, а към полето на юг и на югоизток се насочват Голям Косов рът, Габрачев рът и още няколко по-къси второстепенни рътлини /една от които вероятно е Малък Косов рът/.   

      От Малтепе следва много приятно петнадесетминутно спускане без пътека по оголените южни склонове на върха обратно до дъното на Горният гидик /230 мин./. Тук отново се достига до римския път, по трасето на който се продължава на северозапад към стоящите пред погледа могили на върховете Кръстилча и Стефанча. Между тях обаче, и равното пасище Остриката, стои една много дълбока гориста седловина - Кантара, до дъното на която също трябва да се достигне. За целта от Горният гидик следва доста стръмно спускане към по-дълбоката седловина, в посока на която от слънчевото, топло и оголено пасище Остриката се навлиза изведнъж в тъмни, студени и усойни вековни горски дебри. И в двете населени места под Малтепе - Дъбово и Радунци, местността тук е известна като Куза /Сянката//поляните от Горният гидик до Малтепе се нарича понякога и рид Куза/, тъй като склонове на върха пречат на слънцето да огрява гората през цялата част на деня. Местните твърдят още и че някъде в буковата гора на Куза бликал изобилен извор, от който пиели вода птиците и който, поради тази причина, бил наречен Куш бунар /Птичи извор/. От този извор изтичал един от началните притоци на течащата към Радунци пълноводната р. Мостов дол, която днес е каптирана с цел водоснабдяване на селото. През гъстите гори на Куза спускането от Горният гидик до Кантара става много бързо, като по римския път се достига след около десетина минути до важен разклон в дъното на седловината /240 мин./. Според историците нейното наименование - Кантара, съществувало още от времената на хайдушките войводи Вълчан и Велко /някои учени твърдят, че това е една и съща личност/, които уж си теглели имането на кантар точно в дъното на местността. На юг и на север от разклона пък, подобно на околностите на Остриката, също бликат доста извори, от които водят началото си реките Габровца и Мостов дол. Тук пътят се разделя като звезда на път лъча, всеки от които поема в различна посока. Също така, именно на това място идващият откъм Дъбово по билото на вододела трети страничен друм се събира с останалите два второстепенни пътя, достигащи до това място откъм Кадиевец и вр. Плочите.

      От дъното на седловина Кантара към края на маршрута се продължава по билото на вододела и по стария римски друм отново на северозапад, като този път обаче наклонът на планината натам е вече съвсем слаб. Над дъното на Кантара се подминава скрита в горите вляво малка поляна, която се нарича Горния Асан егрек, а в нея пък блика изворът Чучура, захранващ потока Мандра дере - един от двата начални притока на р. Габровца. Ала местността тук е важна още и с това, че в нея обединилите се по-рано при Кантара три странични антични вървища се вливат в едно от двете разклонения на основния римски път, извиващ по източния вододел на Мъглижката река /това разклонение на основния римски път заобикаля върховете Кръстилча и Стефанча от изток, докато другото ги подсича от запад/. След Горния Асан егрек обединеният път заобикаля водоравно североизточните склонове на Стефанча, подсича през заемащите северната му страна усойни гори долината на дългия и пълноводен поток Аршинков дол /от горите в долината му правели аршини /мотовилки/ за навиване на прежда/ и 30 мин. след Кантара достига в североизточния край от масива на върха до друго възлово място по маршрута - седловина Гидика /Прохода//270 мин./. При нея събралите се малко по-надолу римски друмища се пресичат от широко съвременно почвено шосе. На това място изкачването по маршрута окончателно завършва, като разликата във височината между седловините Долният гидик и Гидика е само 70 м. В древността на това място римският друм се промушвал между Стефанча и стоящият на север от него връх Яйцето /1173 м./, подсичал заоблената като яйце могила на последния от запад и продължавал по билото на вододела. В наши дни обаче оттук към края на маршрута е най-добре да се продължи по по-широкото трасе на съвременния черен път, слизащо леко от източната страна на гребена на рида. По това трасе се продължава водоравно на северозапад през местността Яйцето, като след още около 20 мин. се достига до важната и заобиколената отвсякаде с ниски буки и високи ели билна седловина Еловица /290 мин./.     

    През Античността тук идващият откъм главното било на планината основен път по източния вододел на Мъглижката река се раздвоявал, като единият му край продължавал на югоизток към вр. Стефанча, а другият, покрай близкия връх Еловска могила /1163 м./ и ширналата се под него Еловска поляна, се спускал на югозапад към долината на Мъглижката река и разположената в нея крепост Горненски град. Друго интересно за седловината е, че тук отново се достига в близост до вода, като в дупката от лявата страна на пътя блика т.нар. Обцидарско кладенче /даващо началото на река Горни Еловски дол/, а през долът вдясно се спуска към Поповската река един от началните притоци на Аршинков дол. В наши дни, на това място старият и новият път се засичат и веднага пак се разделят, като римският друм продължава на северозапад по билото на вододела, докато новото вървище е трасирано водоравно и от източната му страна. Оттук на северозапад следва последната част от маршрута, като през изсечена във високите елхови гори просека се продължава по новия път на северозапад. Натам се преминава покрай т.нар. Ругочево кладенче /Рогачева кладенец//даващо началото на река Елевски дол/, като 15 мин. след местността Еловица се достига и до крайната точка на прехода - седловина Хайдушки преслап 2 /305 мин./. За името на тази местност, свързаната с нея хайдушка легенда, пътищата, които се отделят оттук и вмъкнатият в името й индекс може да се прочете по-подробно в маршрут 32.2. В настоящото изложение за Хайдушки преслап 2 ще бъде споменато само това, че, тъй като точно при него завършва описаната в маршрут 32.2. част от пътя по източния вододел на Мъглижката река между главното било на планината и седловината, затова и точно тук трябва да завърши описанието на страничното разклонение на същия друм в посока на вр. Малтепе и полето на изток от гр. Мъглиж.

 

009

 От центъра на Мъглиж към планината се поема по стълбите между магазина вляво и пощата вдясно 

 

016

 След последните къщи на града се продължава по черен път през полето в източна посока

 

017

 Разклонът в местността Посран камък

 

019

От разклона се продължава на север към подножието на планината и местността Буковец

 

021

 Пътят се изкачва стръмно по рида, заключен между реките Буковския дол и Малък Кървеник

 

025

 По средата на рида р. Кървенишки дол се пресича по брод

 

030

 След набиране на височина пътят става равен и пресича на изток долината на река Голям Кървеник

 

033

 На изток от река Голям Кървеник се стъпва на рида Голям Косов рът

 

037

 Разклонът на билото на рида Голям Косов рът преди да се достигне до фургона

 

039

 От поляната с фургона се продължава по пътя, завиващ зад него

 

041

 Зад фургона се достига до голяма чешма с корита

 

046

 Над чешмата пътят се изкачва на серпентини към горната част на Голям Косов рът

 

048

  На билото на вододела пътят достига до седловина Долният гидик 

 

050

 В дъното на седловината новият път се влива в стар римски друм

 

052

  По трасето на старото римско вървище се продължава на северозапад към седловина Горният гидик 

 

057

 Седловина Горният гидик с част от пасището Остриката и вр. Малтепе  

 

054

 Седловина Горният гидик

 

058

 От Горният гидик към вр. Стефанча

 

061

 На вр. Малтепе

 

113

 Вр. Малтепе, сниман от вр. Стефанча

 

065

 Панорамата от вр. Малтепе на югозапад към пасището Остриката и седловина Горният гидик  

 

066

 От вр. Малтепе към върховете Кръстилча и Стефанча

 

115

С увеличение към вр. Малтепе, римският път и седловините Кантара и Горният гидик 

 

075

 През горите на местността Куза към седловина Кантара

 

074

 Разклонът на възловата седловина Кантара 

 

125

 От вр. Стефанча към билото на вододела със седловина Гидика и вр. Яйцето

 

077

 Разклонът на седловина Гидика 

 

079

По новият черен път от вр. Яйцето на север към седловина Хайдушки преслап 2 

 

103

Седловина Гидика, вр. Яйцето, вр. Еловска поляна /Еловска могила/ и седловина Хайдушки преслап 2

 

126

От вр. Стефанча към седловина Хайдушки преслап 2

 

080

 Седловина Хайдушки преслап 2

 

2015 10 13 104514

Профил на маршрута 

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 918 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм