40.1. гр. Шивачево-местност Шангова чешма-хижа Ливадките-езеро Калтина

Оценете
(0 гласа)

40.1. гр. Шивачево-местност Шангова чешма-хижа Ливадките-езеро Калтина - слизане

Денивелация - 900 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 17 км.

Немаркиран

 

2019 09 17 182849 

Изтегли: GPS-трак 

 

Град Шивачево /Терзи обасъ/

     Шивачево е неголям град в състава на Твърдишката община, разположен в крайните североизточни части на Твърдишко-Шивачевското поле приблизително по средата на разстоянието между най-големите местни селища - Сливeн и Казанлък. Населеното място е застроено в самото подножие на Централна Стара планина върху богатите и плодородни наносни конуси на реките Сап дере /Долап дере/, Балабан дере и Ерен дере, стичащи се от Балкана към него. Теренът под града е силно наклонен на юг, като горните му части се издигат на височина от около 360 м., а долните са разположени на 260 м. н.в., което е намерило отражение в наименованието на простиращата се на запад от селището обширна и гола местност, наречена Канъка /Склона/. В древноста най-старото поселение в района на днешното Шивачево било застроено край тогавашния главен античен път Друма, а в наши дни съвременното селище е гара на подбалканската ж.п. линия и е в близост до основното шосе София-Бургас. Понастоящем градът се обитава от около 3400 православни християни, една трета от които са цигани. С Шивачево е неразривно свързана и отдалечената на около 4 км. на изток от него ж.п. гара Чумерна /сега квартал на населеното място/, край която са концентрирани повечето от откритите в района стари селища и древни археологически артефакти. На север от тази гара е Шиваческият пролом /Боаза, Боровдолския боаз/, чрез който от планината към полето се изтича Беленската река /Бели дере, Бяла река/. През тясното й дефиле е прокарано важно шосе, свързващо долната част на Твърдишката община с т.нар. Горни села - седем високопланински селища, изолирани в затворената от всичките си страни Беленска котловина. В североизточния край на шивачевското землище се намира изоставения рудник Хаджи Димитър, около който бликат минералните води на извора Лъджията /Лъджа кайнак//от турското лъджа - топъл минерален извор/, а в югоизточната му част е построен микроязовир, използван за напояване и рибовъдство. Освен доскорошното рудничарство, други традиционни помъници на местното население са земеделието, скотовъдството и дърводелството, като по полето край града се сеят предимно зърнени култури и лозя.

     Историята на Шивачево наподобява тази на много от останалите градове и села, застроени също като него в подножието на централните части на Стара планина. В древността през околностите на днешното населено място преминавал пътят Друма, около който постоянно се появявали и изчезвали различни по големина, важност и богатство селища. Заради главното антично вървище, край Шивачево са открити следи от многобройни поселения, които са съществували през различни епохи и от останките на които е почти невъзможно да се установи точното местоположение на предшественикът на съвременния град. В по-далечното минало тукашните земи се обитавали от тракийските етнографски групи бени, кабилети и асти, които били кланове на най-голямото и мощно тракийско племе одрисите. Следи от селища на тези най-ранни жители на шивачевския край са открити в местностите Закон къзъл ат /Закона/, Чалъ кору /Сухото бърдо/, Карабаир /Казълбаир/ и Чираджийската кория /Чираджийски юрт, Юртът/. Интересно скално светилище с изсичания от тракийския период се намира в разположената над северните части на града местност Каш кая /Извитата скала/, а под нея е и аязмото /свещен извор/ Божата майка, което в случая представлява нисък водопад в долината на пресъхващия през лятото поток Сухото дере. Във варовиковите скали под водоскока се е образувала наподобяваща на малко коритце вдлъбнатина, а в склоновете встрани от нея се забелязват и други хлътвания с формата на човешки стъпки. Според стари местни вярвания, до Божата майка идвала Света Богородица, за да къпе детето си в коритцето, а където то стъпвало между скалите, уж се отбелязали стъпките му. В миналото жените от града масово излизали в тази местност на празника Св. 40 мъченици и извършвали частично запазени и до днес древни практики, свързани с ритуално къпане за здраве в реката и с ритуално връзването на нишан /конец/ по близките до аязмото дървета. В селището пък, щом някоя жена родяла бебе и другите деца я питали откъде го е взела, тя отговаряла, че го е намерила при аязмото Божата майка. Навремето местните били убедени, че мястото е лековито, затова когато някое дете се разболеело, нарочно го водели там и често се случвало така, че то наистина оздравявало. Друго тракийско светилище в близост до сегашното Шивачево било разположено и в местността Таш кая /Ташлъка//от таш - камък и кая - скала, и оттам - каменисто място/, простираща се на около 300 м. на север от сегашната ж.п. гара Чумерна.

    Според Павел Делирадев, първото Шивачево било издигнато в разположената на югозапад от днешния град местност Закона /името й идва от спор за земи между града и съседното село Сборище, завършил със съдебно решение според закона/, където все още могат да се видят останките от гробищата на това най-древно селище в околността. По-късно неговите жители се преместили на югоизток към местността Чалъ кору, а след това се качили и на близкия нисък масив Карабаир, където също личат следи от стари гробищаОсвен руини на древни селища, в землището на Шивачево се открити и множество други ценни археологически артефакти, като огромни амфори и питоси /съдове за съхранение на зърнени храни/, както и основи на антична сграда с хипокауст /отоплителна система/. Древната постройка, която всъщност е остатък от римска вила с баня, се намира в местността Чешмите /Чираджийската чешма/ на около 2 км. на изток от града и се състои от 5 стаи, разположени във формата на буквата Г. Археолозите предполагат, че тази сграда е част от много по-голямо древно римско късноантично селище, като в същата местност Чешмите край останките му могат да се видят и заоблените гърбици на две по-големи тракийски надгробни могили. Ритуална погребална керамика с овъглени кости и жито от тракийския период е открита и в пределите на сегашния град, в двора на местното училище „Георги Каравелов“, а в разположената на около 600 м. на запад от селището местност Канъка е намерена колективна находка от сребърни монети с ликовете на римските императори Септимий Север и Клавдий Готски, и на византийските владетели Юстиниан I и Никифор Фока.

      В древността, идвайки от Тракия към Шивачево, старият античен път Друма достигал планината при днешната ж.п. гара Чумерна и там се раздвоявал. От местността десният край на вървището продължавал на север по долината на р. Бели дере /Беленска река/, протичаща на това място през споменатия тесен и скалист каньонообразен пролом Боаза. В миналото въпросната част на стария Друм била пазена от построената още по времето на траките и дооформена по-късно от римляните и от българите крепост Калята, издигната на върха на скален венец, разположен точно над най-тясната част от Шивачевския пролом. Заради своята непристъпност, твърдината се нарича от местните още и Орлово гнездо, а за нея в града се мълви, че от върха й се виждала цяла Южна България чак до сегашната турска граница и затова мястото служило като наблюдателница още от най-дълбока древност. Според тукашните иманяри, Калята разполагала с тайни входове и тунели, излизащи под водите на Беленска река, по които при нужда защитниците на крепостта уж можели да избягат. Защитното съоръжение е с размери 60/50 м. и е било във визуална връзка с още няколко по-малки крепости и наблюдателни кули, разположени предимно на юг около днешните села Бинкос и Червенаково и пазещи все същия главен път Друма. В своята книга „История на град Шивачево“, проф. Михаил Йонов изказва предположението, че Калята е известната от средновековните извори крепост Червезица, спомената и от византийския писател Мануил Фил. Според местният учен, Калята е двойник на крепостта Градището над град Твърдица, като двете съоръжения са строени вероятно по едно и също време и от един и същ строител.

         Най-голямата тукашна крепост Калята е свързана и с легендата, че в пещерите в околността й се криел огромен змей, който примамвал добитъка на пастирите и го завличал в тунелите под крепостта, където уж живеел. Районът край твърдината наистина е известен с изчезването на много животни, както и на хора, които никога повече не се завръщали по домовете си. В Шивачево е широко разпространено и поверието, че по време на турското робство в крепостта се криели хайдути и че в нея било мястото им за среща с техните съгледвачи и ятаци. В древността от устието на Беленската река при сегашната ж.п. гара Чумерна левият край на Друма продължавал, както и сега, на запад покрай подножието на Стара планина, като в границите на днешното шивачевско землище бил охраняван от още една мощна крепост - Големия Яран /името вероятно идва от турската дума яр - стръмен бряг/, разположена на темето на едноименния връх на около километър на север от града. Самият връх Големия Яран /684 м./ също е много интересен, тъй като, гледан откъм селището, прилича досущ на конуса на изгаснал вулкан. Заради важното място при разклона край устието на Беленската река, както и заради преминаващия оттам главен път, всички стари селища и по-интересни и съществени археологически артефакти в околностите на Шивачево са открити или около трасето на този стар Друм, или край къщите на сегашния шивачевски квартал Чумерна.

        Освен гореспоменатите древни пътища, селища и крепости, по време на Втората българска държава в близост до сегашното Шивачево съществували и два манастира. Първият от тях се наричал Св. Никола и се издигал в граничещата със сградите на съвременния град местност Варниците /Ринговите пещи/, наричана по-рано именно Манастира /или Манастирището/, а вторият бил разположен в местността Шех бунар /Шейх бунар, Шеф бунар, Синдиката/, намираща се край коритото на Беленската река на около километър и половина на север от ж.п. гара Чумерна. Според някои историци, издигнатият в пределите на днешното селище манастир бил втори по големината си в цяла България, затова и се предполага, че до падането на страната ни под турско робство, старото Шивачево било разположено точно край него. Хора от града твърдят, че в миналото местността под останките на манастира се наричала Саръ джевезли /Жълтите орехи/ и че в нея било разположено т.нар. Попово езеро. През 1939-40 г., когато копаели на това място канал за прокарването на водопровод, строителите му се натъкнали на погребение на жена с дете. Част от по-старите жители на Шивачево свидетелстват и за това, че руините на манастира си личали чак до началото на 20-и в., когато между останките от стените им все още се виждали преградки с малки долапчета в тях, а отделните помещения били боядисани с цветни мазилки. Заради големината на манастира Св. Никола, както и заради наименованието на местността /от гръцкото монастир - място за самота/, може да се предполага, че тук става въпрос за поредната римска пътна станция по трасето на античния път Друма, превърната по времето на Византийската империя в духовна обител.

       До останките на християнския скит блика и изобилен карстов извор, хванат в наши дни в т.нар. Йорданска чешма /построена, според някои, върху градежите на по-старата Манастирска чешма/. За този извор местните казват, че водата му била толкова добра за пиене, че навремето хората от околните селища идвали нарочно тук, за да си наливат точно от нея. Йорданската чешма е свързана и с легенда за живеещ в близката обител красив момък, който през деня пасял манастирските стада, а привечер свирел с кавала си край извора. На чешмата идвала за вода и чудно хубава девойка от близкото село Къзларе, която се влюбила в младежа. Щом научил за това, бащата на момичето й забранил да ходи повече на чешмата, но една вечер девойката избягала от дома си, отишла в манастира при любимия си и оттам двамата заминали в неизвестна посока, като оттогава никой повече не ги бил виждал. Понякога привечер при пълнолуние обаче край останките от манастира уж се чувала свирня от кавала на младежа и се виждала млада жена, която си налива вода от Йорданската чешма. В миналото мястото край манастира Св. Никола било интересно и с това, че от него започвал страничен път, известен в наши дни като Мийковската пътека. Вървището днес е много тясно и от трасето му не може да се установи със сигурност дали в миналото е било по-широк друм. Освен това пътеката, носеща наименованието на разположеното от северната страна на планината сегашно село Мийковци, не е самостоятелен път през планината, а е част от най-големия местен презбалкански друм - Твърдишкият проход. Въпреки това, нейната важност и доскорошна популярност, двете известни крепости, които са я пазели на разположените над Шивачево върхове Амаз гиди /Проходът Амаз//988 м./ и Бююк тепе /Големият хълм//1144 м./, както и намиращите се в подножието й римска пътна станция и твърдината Големия Яран, навярно са били достатъчно основание в древността край началото й да бъде изградено голямо селище от типа викус /без крепостна стена/. В това населено място пък вероятно постепенно се преместило живеещото на Карабаир население, тъй като за тамошното село вече не се чуло нищо.

     След завладяване на България от турците навсякъде в района на сегашното Шивачево били настанени юрушки племена, в част от имената на селищата на които неизменно фигурирала думата обасъ /среща се още като овасъ, оба или ова и означава летен временен лагер/. Такива нововъзникнали населени места в околностите на сагашния град били Терзи обасъ /Терзобас//днес Шивачево/, Ал обасъ или Алобас /сега Червенаково/, Чок обасъ /понастоящем Чокоба/, както и още три други селища - Касъм обасъ, Сипат обасъ и Хасан обасъ, които в наши дни вече не съществуват. Юрушките племена в земите ни са от т.нар. заточенишки тип, в групите на които турците насилствено включвали и лица от други националности, като аджеми /перси/ например, отделни лица с християнско вероизповедание, както и освободени от робство бивши християнски военнопленници, решили доброволно да приемат исляма. Въпреки че са сродно на турците племе и че говорят на тюркски език, заради дългият си престой в Персийската империя, юруците били с шиитско вероизповедание и извършвали ритуалите си в теккета /шиитски храмове/, а старейшините им се наричали шейхове /в буквален превод мъдреци/ или дервиши /ходещи от врата на врата т.е. проповедници/. Известно е също така, че в началото на робството в близката до съвременния град Беленска котловина се настанили шиити-казълбаши /червеноглави/, които са потомци на иранизирани тюркмени, сродни с анадолските турци. Друго доказателство за принадлежността към шиитското вероизповедание на новопристигналите от Анадола заселници е легендата за застрояването на ново турско село в околностите на днешното Шивачево, което уж било основано от някой си Терзи баба /при шиитите освен баща, думата баба означава още и духовен ръководител, както и водач на джем - цялата шиитска общност в дадено населено място/. Така наречените бабаи, много от които са именно с казълбашки произход, били част от шиитския орден на бекташите и се избирали пожизнено, а властта им била толкова голяма, че без тяхно позволение в едно село не можело да се провеждат никакви семейните празници, нито пък да се строят нови къщи. След заселването на юруците и на другите групи от шиити в границите на днешното шивачевско землище текке се появило първо върху руините на стария християнски манастир в местността Шейх бунар, а друг подобен шиитски храм бил построен и в землището на съседното на Шивачево с. Сборище. Наименованието на местноста пък - Шейх бунар, красноречиво говори за това, че била обитавана от шиитски духовен водач. Поради някаква причина обаче, по-късно мюсюлманите в района станали сунити, като този процес на промяна на религиозната, а евентуално и на етническата принадлежност на хората в околността, се дължал най-вероятно на нахлуването през 17-18-и в. на турци от разположените на североизток области Герлово и Тузлука, които изцяло променили облика на населението в Шивачевската и в съседната й Беленска котловина.

       Първата информация за околностите на днешното Шивачево под османска власт е от края на 15-и и началото на 16-и в., когато тукашните земи били включени в хасът /голям поземлен имот с годишен приход над 100000 акчета/ на Хатидже султан /Бялата султанка//1496-1538 г./ - родена в гр. Одрин османска принцеса, дъщеря на султан Селим I и Айше Хафса Султан, и сестра на Сюлейман Великолепни. След завладяването на България от турците манастирът в днешната местност Варниците продължил да съществува, поради което би могло да се предполага, че заедно със сградата му на мястото си останало и разположеното край нея старо българско село. Голямата духовна обител била използвана чак до края на 15-и в., когато турците я опожарили, защото сметнали, че служи за убежище на местните български хайдути. Тогава, заедно с манастирът, изчезнало и старото българско Шивачево, а на мястото му в околността се появило съвсем скоро още едно ново мюсюлманско селище. То носело наименованието Терзи обасъизговаряно за по-кратко от местните като Терзобас. Според проф. Михаил Йонов, напълно е възможно топонимът Терзобас да е турска трансформация на името на старата българска крепост Червезица и да няма нищо общо със споменатия малко по-горе духовен водач Терзи баба. Първите писмени сведения за новото село край разрушения вече голям тукашен манастир датират от 1614 г., когато в турските регистри се появява населено място с наименованието Дерз. Заради близостта на това име с Терзобас, част от историците предполагат, че става дума за едно и също селище. Същите регистри свидетелстват, че по онова време в Дерз /Терзобас/ живеели 87 християнски семейства, което показва, че то било голямо за времето си село. Причината за многолюдното население на Дерз пък е, че селището попаднало във вакъф /вид недвижим имот, прехвърлен на ислямското вероизповедание с цел използването му за религиозни нужди/ на султан Мурад хан /Мурад IV//1623-1640 г./. Подобен вид имоти в Османската империя се отличавали с по-особения си статус, според който, събираните от тях данъци се разделяли поравно между държавата и управителя на имота. Заради специалното положение на вакъфът, живеещите в него поданици на империята били освобождавани от някои данъци, което довело и до бързото увеличаване на местното население.

       Освен писмени източници за Дерз /Терзобас/, в гр. Шивачево са запазени и две легенди за застрояването на новото селище край останките на бившия християнски манастир. Първата от тях гласи, че Терзобас било основано от някой си Терзи бабакойто, според едната от версиите на тази история, бил турчин, а според другата - българин от гр. Карлово. И в двете предания обаче се разказва, че в началото на турското робство на изток от днешното Шивачево се появили две съвсем нови мюсюлмански села - Чираджии и Ходжакьой. Село Чираджии било разположено на около четвърт час път от съвременното Шивачево в Чираджийската кория /напоследък и там са открити следи от стари жилища и гробища/, а за неговите жители се предполага, че са се занимавали с производството на факли за турската армия заради думата чира в корена на името на селището, която означава борина. В миналото районът на север от Чираджии наистина бил покрит с огромни масиви от борови гори, сред които протичала и река Чам дере /Боров дол/. Днес в тази посока се намира село Боров дол, но от безкрайните в миналото борови лесове сега е останала само една малка горичка от дървото тис, опазена в резерват Еленова глава. За Чираджии се разказва още, че след изоставянето на селото, местните български хайдути уж скрили под прага на джамията му имането си в един залуп /дървен съд с похлупак//според друга версия златото било заровено под една плоча край втората местна джамия при Шейх бунар/. През 1905 г. обаче някакъв дядо от Шивачево уж открил точно това съкровище, след което си построил с него голяма къща в селището и закупил много имоти по полето край него.

       За жителите на другото ново мюсюлманско село в района - Ходжакьой, няма никакви сведения, но по името му може да се предполага, че в него се намирало текке на дервиш, около което се заселили неговите последователи. За самото село е известно, че било застроено на няколкостотин метра на север от сегашната ж.п. гара Чумерна край пълноводен извор в местността Ходжекви /диалектен изговор на истинското наименование Ходжа еви - Къщата на ходжата/, като, заедно с теккето край това селище, вероятно именно тогава в близката местност Шейх бунар бил построен и втори подобен храм на мястото на другия по-стар местен християнски манастир. Знае се също така и че по-късно върху сградите на шиитските теккета се появили две нови и големи джамии, издигнати вероятно от заселилите се тук през 17-и в. турци-сунити. Та за основателят на съвременното Шивачево Терзи баба се твърди, че бил терзия /шивач/ от Чираджии /добавката баба към професията му обаче предполага, че е бил и шиитски проповедник/, който се преместил малко по на запад от селището в гъстите вековни гори, покриващи тогава околностите на унищожения голям манастир край днешното Шивачево, и там продължил да шие дрехите на селяните от двете по-близки населени места. Някои от съвременните шивачевци дори навлизат още по-навътре в тази история, наричайки легендарната личност направо Дервиш Терзи баба от Чираджиисвързвайки го така директно както със с. Чираджии, така и със съседното с. Ходжакьой, и уточнявайки, че наистина е бил духовен водачСвятостта на Терзи баба се допълва и с факта, че по запазени в гр. Шивачево спомени, неговите съселяни от Чираджии уж ходели облечени по много особен начин - носели бели вълнени дрехи, които ги отличавали от жителите на всички околни селища, т.е. били нещо като сектанти. А това е факт, който напълно съвпада с традиционните шиитски ритуали, част от чиято обредност са травестия /ритуалното преобличане/ и маскирането /смяната на идентичността/. Преданието за основателят на съвременното Шивачево Терзи баба, завършва с това, че край самотната къща на шивачът-проповедник постепенно се заселили няколко мюсюлмански семейства, към които по-късно се присъединили и българи, и така възникнало ново селище, кръстено на своя основател - Терзи обасъ /Терзобас, Дерз/.

      В края на 18-и в. съседното на Терзобас с. Чираджии изчезнало напълно, опожарено от кърджалии-тюмбелеци. Последните /тюмбелек в превод означава хлопка, звънец или чан/ били нередовна част на турската армия, състояща се от запасняци, участващи в бойни действия срещу процент от плячката. А ги наричали тюмбелеци, тъй като накичвали конете си с хлопки и като се движели с тях, постоянно се чувало едно тюмбюл, тюмбюл. След разбойническото нападение местността Чираджийската кория, в която било разположено едноименното село, била преименувана на Чираджийски юрт или Юртът /юрт - изчезнало селище/, т.е. населеното място вече го нямало, а за жителите му не се чула оттук нататък ни една дума. Освен тези изстъпления на кърджалиите, в началото на 19-и в. районът на Шивачево бил сполетян и от други голями бедствия - избухнали няколко чумни епидемии, които допълнително допринесли за смъртта на по-голямата част от местното население. През 1812 г. в Сливен пламнала епидемия, наречена Голямото чумаво, през руско-турската война от 1828-1829 г. се разразила още една чумна епидемия, а през 1835-1837 г. избухнала и епидемията Малкото чумаво. В шивачевския край смъртоносната болест достигнала своя апогей през 1820 г., като тогава измрели и повечето от жителите на с. Ходжакьой, а тези, които оцелели, постепенно се изселили в съседното селище Дерз /Терзобас/. В него българите-християни и турците-мюсюлмани заживели в мир помежду си и дори започнали да празнуват съвместно празникът на населеното място - 1 септември, ходейки заедно да се веселят в намиращата се до Беленската река свещена и за двете религии местност Шейх бунар. Разбирателството между жителите на Терзобас обаче продължило само до руско-турската война от 1828 г., когато по време на бойните действия турците напуснали махалата си, а българите им разтурили къщите. Така мюсюлманският квартал в селото изчезнал за кратко, като след войната в него се заселил, според едни, някой си Стамо от близкото с. Козарево, а според други, Дрънко от Македония, който станал родоначалник на големия и до днес шивачевски род Дрянкови. По-късно в селището отново се настанили турци, които, заедно с бързо увеличаващия се брой на местните българи, се разположили в няколко нови квартала. На изток била Сухата махала, наречена така защото нямала кладенци поради дълбочината на подпочвените води, на североизток се простирала Църковната махала, носеща това име заради построеният по-късно в пределите й християнски храм, на запад била разположена Канъшката махала, кръстена на разпрострялата се до къщите й едноименна полска местност Канъка /Склона/, а на югозапад била построена Карзоолу махала, наименована така по прякорът на един от своите жители.

       След средата на 19-и в. жителите на Терзобас постепенно преодолели тежкия демографския срив и се замогнали, като построили по долината на Сап дере няколко долапа /тепавици/, а по тази на Беленската река и множество валявици. Тогава местните християни решили да си построят църква, като за целта изпратили в Цариград делегация, начело с кметът Иван Бахов /Иван Топала/. Пратениците се срещнали лично със султан Абдул Меджид I /1839-1861 г./, който ги попитал, колко голяма искат да им бъде църквата. „Ами, колкото да се отъркаля едно магаре!“ бил краткият отговор. Султанът се засмял на простодушните селяни и издал специално ираде /указ/ с разрешение за строежа. Местните бързо събрали по-голямата част от парите за храма, другата получили като милостиня на панаира в Узунджово, а Иван Топала безвъзмездно дарил двора си и така градежът на църквата вече можел да започне. В разрешението на султана обаче обаче имало една уловка - храмът трябвало да бъде изграден според старите правила - да бъде много нисък и да е вкопан надълбоко в земята. Ала шивачевци също се изхитрили, наводнили терена с вода от близкото корито на Ерен дере /името на реката вероятно идва от думата дерин - дълбок/ и казали, че, поради високите подпочвени води, сградата не може да се вкопае и трябва да се издигне. Хитрината свършила работа, като в неин отговор било получено ново разрешение за строеж на вече нормална сграда, и така през 1860 г. в селището била изградена църквата „Св. Димитър“, след издигането на която Шивачево се превърнало в главен център на цялата област.

       През периодът 1869-1872 г. свещеник в новата църква в селището бил поп Харитон /Харитон Халачев от Габрово/, станал по-късно известен с участието си в Априлското въстание и в боя при Дряновския манастир. Хората в Шивачево му викали Дели Папаз /Лудият поп/, защото, за разлика от другите проповедници, ходел въоръжен и яздел конЗаради поп Харитон, през 1871 г. в селото идвал и Васил Левски, с когото се познавали от гр. Тулча, където Апостолът бил за кратко учител. Заради шивачевската църква, селището било посетено и от Иларион Макариополски - първият български митрополит след възстановяването на българската Екзархия през 1870 г. Към края на Възраждането районът край Терзобас се превърнал в зона на активно хайдушко движение, най-дейно участие в което взела четата на войводата Генчо Къргов. Преди избухването на Априлското въстание в селото идвали на агитация и част от ръководителите на сливенския революционен комитет, начело с Иларион Драгостинов и Георги Обретенов. След Освобождението повечето от местните турци се изселили, а на тяхно място се настанили българи от околните селища и от Еленския балкан. Селото обаче продължило да носи старото си турско наименование Терзобас чак до 1906 г., когато било преименувано на Източно Шивачево, тъй като по онова време се намирало в Старозагорска област, а в нея имало още едно село със същото име - Шивачево, Чирпанско /то пък било прекръстено на Западно Шивачево/. Заради многобройното си население през 1934 г. името на Източно Шивачево било сменено още един път на Голямо Шивачево, а последната промяна била през 1976 г., когато станало само Шивачево. През 1984 г. пък бившото вече село било обявено за град.  

         Както стана дума по-горе, с Шивачево е неразривно свързана близката ж.п. гара Чумерна, обявена понастоящем за квартал на града. В по-далечното минало районът на гарата бил особено важен транспортен възел, при който главният подбалкански път Друма се раздвоявал. Днес на същото място се разделя и съвременното шосе Шивачево-Сливен, като единият му край са насочва на север към Беленската котловина. Заради важността на мястото, през различните епохи край устието на Беленската река непрекъснато се появявали и изчезвали селища, следи от които могат да се видят и до днес. Именно тук е тракийското светилище Таш кая, тук са и поселенията от тракийско време в близките местности Чалъ кору и Карабаир, римското селище в местността Чешмите и турските села Чираджии и Ходжакьой. В края на турското робство пак на това място покрай реката били построени и множество водни съоръжения, като Йорданската валявица, Денчовата валявица и т.н., заради които, пътят, водещ от Шивачево към сегашната ж.п. гара Чумерна, бил наречен Дермен йолу /Воденичарският път/, а местността край Беленската река се сдобила с наименованието Дермен кър /Воденичарското поле/. След края на Първата световна война в Средна гора над Карабаир и в Стара планина над близкия до Шивачево връх Девина /1175 м./ били открити залежи на въглища и тогава за техния превоз били посроена сегашната ж.п. гара. Освен въглища, до местността били свличани от планината и дървени трупи, а покрай релсите на влака били построени предприятие за производство на циментови коли, предприятие за щайги, предприятие за мозайка, училище, кино, хотел-ресторант-магазин, два жилищни блока, въжена линия за разтоварване на въглищата от рудниците, поща, лаборатория, както и секретно за времето си военно поделение. След 1989 г. обаче околните рудници преустановили дейността си и тогава всички предприятия край устието на Беленската река постепенно били изоставени.

       В близост до сегашната ж.к. гара Чумерна обаче останала свещената за местните християни и мюсюлмани местност Шейх бунар, както и изключително красивият пролом Боаза на Беленската река. В миналото местността Шейх бунар попадала в землището на съседното на Шивачево с. Чам дере /Боров дол/, но веднъж шивачевските българи напили с ракия кметът-въздържател на селото дядо Боран и той продал Шейх бунар на града само срещу две оки тютюн. За Шейх бунар в Шивачево твърдят, че там открай време се садили само лозя, а гроздето от тях, уж по някакъв чудодеен начин, винаги ставало, въпреки че по същото време лозовите масиви в съседните местности масово били покосявани от най-различни болести. Специалисти обясняван интересният феномен с постоянно подухващия откъм близкото дефиле на Беленската река лек ветрец, който прогонвал всякаква мана. Доскоро в тази благословена местност всяка година след като узреело гроздето ставал и голям събор, който се провеждал на Симеонов ден /1 септември/ до т.нар. Чаташка чешма /край нея са останките от древните манастир, текке и джамия, както и от стария шиитски бунар/. По време на това празненство се събирали и българи, и турци, провеждали се гюреши /пехливански борби/, свирело се с всякакви зурни, тъпани и гайди, и се пиело голямо количество от различни видове алкохол /за разлика от мюсюлманите-сунити, шиитите-алевити имат право да пият алкохол/. Някои от по-старите местни жители твърдят, че в миналото празникът бил провеждат дори в седем поредни петъка /петък е почивен ден за мюсюлманите/ - от узряване на гроздето до прибирането му, но след 1927 г. веселбите в Шейх бунар свършили, тъй като повечето от турците изоставили лозята си. Наред с интересният като история Шейх бунар обаче, в близост до сегашната ж.п. гара Чумерна има и една прелюбопитна като география местност и това е започващият от възловото място уникален със своята красота тесен и скалист Шивачевски /Боровдолски/ пролом на Беленската река, затова за него, и по точно за неговото източно поречие /западната часта на пролома е свързана с крепостта Калята и с легендите около нея/, тук също трябва да бъдат споменати поне няколко думи.

        В миналото водите на реката при сегашната ж.п. гара били пресичани по т.нар. Дъскарски мост, носещ това име, защото бил скован от дървени дъски. Преди него в местността имало и друг мост - Кузмановия, кръстен на името на Кузман от Михалевгергевия род от Шивачево, ограбен и убит тук от турци. Освен по мостът обаче, Бели дере можела да се пресече и малко по на север от сегашната гара по брод, който се нарича Германовите гитчи /Германовите проходи/. Неговото име идва от удавилото се там семейство Кольо и Станка Германови от Шивачево, които се опитали да пресекат реката по време на най-голямото й пълноводие. С друго нещастие пък са свързани намиращите се на североизток от брода местност и връх Петкова гроб /480 м./. В края на робството в къщата на Стефан Топалов от Шивачево често идвали „на гости“ турци от беленските села. Ала при едно от посещенията им домашното куче ухапало един от мюсюлманите и тогава дружината му решила да убие за отмъщение синът на Стефан, който бил овчар в тази местност и се наричал Петко. По време на убийството един свирчок /бъзов храст/ бил разцепен на две от турски ятаган, а дълъг кичур от буйната коса на Петко се вклинил в растението и останал да се развява на вятъра, показвайки къде точно било извършено злодеянието. Още една трагедия се разиграла и при надвесената над северния край на пролома местност Нишан кая, намираща се в близост до вр. Петкова гроб. В миналото мястото било използвано за пасище, а в него често идвал със стадото си млад и хубав български овчар, влюбен в отговорило на чувствата му турско момиче. Нейните родители обаче нарочно решили да я омъжат в по-отдалечено село, като в деня на сватбата процесията трябвало да премине по пътя точно под Нишан кая. Когато наближили местността, от пасището над друма овчарят засвирил с кавала си, а девойката веднага го познала, скочила от колата, пресякла реката и от другата й страна започнала да се изкачва по скалите. И тъкмо когато достигнала до своя любим, бащата на девойката гръмнал с пушката си по тях и двамата младежи се строполили мъртви на върха на Нишан кая. И накрая, заради загадъчното си и мистично излъчване, източното поречие на проломът няма как да не е свързано и с една прелюбопитна иманярска легенда. Според тази невероятна история, в непристъпните скали Портата над ж.п. гарата било закрепено звънче, а под него имало заровено злато. Никой не знаел къде точно е звънчето, но подухнел ли вятър, то се разлюлявало и звънът му уж се чувал, а по мелодията му човек можело да се ориентира сред лабиринта от канари и да намери скритото сред тях имане.

       Като география гр. Шивачево е с разкошно местоположение по отношение на стръмните склонове на близкия Балкан. Селището се намира в самото подножие на планината, а над него е Чумерна /1536 м./ - най-високият връх оттук чак до бреговете на Черно море. Първенецът на Елено-Твърдишкия балкан е закрит от града чрез спускащия се от главното било на юг гигантски рид-масив Кичеста /Кичеста планина/, голяма част от който попада именно в землището на Шивачево. И въпреки че в този район на планината няма нито една маркирана туристическа пътека или хижа, градът се явява особено удобен изходен пункт за преходи към нея, главно заради своята близост, двете ж.п. гари на територията му и преминаващия през землището му главен подбалкански път. Характерно за местният балкан е, че долните му части са много стръмни, слабозалесени и каменисти, като в тях се крият и останките на множество древни крепости и селища. Горните части пък са по-полегати и покрити с девствени гори и тучни високопланински пасища, а склоновете им са гъсто набраздени с мрежа от останки на стари пътища. Друго специфично за района са невероятните размери на хребетът Кичеста, заемащ цялото пространство между Шивачево и Твърдица и захлупващ града от северната му страна, поради което и всички маршрути от Шивачево към Балкана са свързани изцяло с неговото пресичане. В пределите на тази рътлина удобни еднодневни преходи от селището могат да се преприемат в северозападна посока към мистичното високопланинско езеро Калтина и историческата долина на река Блягорница, на север към прелестните околности на най-високия тукашен връх - Кичеста /1424 м./, и на североизток по удобните за изкачване трасета на старите вървища Мийковската, Неновата и Пенковската пътеки, Амаз гиди /Проходът на Амаз/ и Харман гедик /Харманският път, Харманският проход, Равният път/ в посока на изумително красивите местности Дивинджа /Дюинджа, Сватбата/, Тозлуджа /Солището/, Каялъ кая и Курданлъка /Вълчите ханища/.  

38.1. гр. Шивачево-местност Шангова чешма-хижа Ливадките-езеро Калтина - слизане

      Езерото Калтина се намира в най-западната част на Кичеста планина, а гр. Шивачево е в нейния югоизточен край, така че описваният тук маршрут пресича цялата средна част на хребета, а тя е най-дивата и отдалечена от всички населени места в неговото подножие. Макар природата в този по-слабо познат район на Балкана да се е запазила все още девствена и непокътната от човека, ридът е осеян и с доста пътища, затова от Калтина до града е най-добре да се върви именно по тях. Край самото езеро обаче вървището е само едно и е строго съобразено с особеностите на местния релеф, част от който в посока на Шивачево са дълбоката долина на р. Блягорница и най-високия връх в околността - Кота 1288. За да ги заобиколи, от Калтина друмът се насочва първоначално на североизток, към отделящият се от вр. Кота 1288 в тази посока широк и горист страничен рид Жеркаф. Неговото наименование идва от думата жерка /воденица/, а в планинската народната етимология тя често се използва за означаването на високо право дърво. Жеркаф и околностите му са покрити именно с такива високи и гъсти смесени гори, напълно отговарящи на името му. В тукашните лесове, които заемат огромни части от територията на Кичестата планина, се навлиза още в самото начало на маршрута, като от езерото до гр. Шивачево се върви само през тях. В усоите им почвеното шосе преминава през няколко чудно красиви местности, а те пък напълно оправдават избора на прекомерно дългия, невероятно крив и доста странен на пръв поглед преход. Други характерни особености на тази част от планината са специфичният й начупен релеф, събирането на малко разстояние на границите на няколко землищата и продължителният престой в гори, които налагат на определени места в обяснението на маршрута да се правят малко по-дълги и пространни отклонения.

      От Калтина към гр. Шивачево първоначално се поема на североизток, като водоравно се пресичат западните склонове на вр. Кота 1288, заети от местността Белия кладенец. В нея бликат няколко извора, които захранват с вода не само езерото, но и един от изтичащите от него начални притоци на близкоразположената р. Блягорница. При Белия кладенец широкият рид Жеркаф се разчленява на два по-къси странични рида - южният е Борето, а северният Дебелия рът, като и двата се спускат на запад към дълбоката долина на Студената река. 20 мин. след началото на маршрута се излиза от гората на малка полянка, разположена на билото на хребета Жеркаф. Оттук започва продължително спускане с по-голям наклон, като вр. Кота 1288 се заобикаля и от север. Понеже дълго време се върви през гори, гледките в тази част на маршрута почти липсват, а и ориентацията тук е силно затруднена, затова, като сигурни маркери за точното местонахождение в околността, трябва да се използват издигащият се вдясно вр. Кота 1288, както и оставащата вляво плитка долина на Циганската река. Нейното начало дават два потока - северен и южен, долините на които са разделени от ридът Цигански кладенец. 20 мин. след поляната на билото на рида Жеркаф пътят пресича южния ръкав на реката и слиза до възловата и гола седловина Циганския извор, разположена между върховете Кота 1288 от югозапад и Кота 1244 от североизток /40 мин. след началото/. Седловина Циганския извор се намира вече на самото главно било на рида-масив Кичеста планина, като при нея съвременният черен друм, идващ откъм езерото Калтина, се влива в древен римски път - едно от югоизточните разклонение на основния за района Твърдишки проходОт тук на север старото вървище се спуска до друго кръстопътно място - седловина Шишкинград, при която трасето му се събира с тези на още няколко странични разклонения на Твърдишкия проход. На юг пък въпросният друм се разклонява, като краищата му се спускат към близките селища Сборище и Твърдица.

         С достигането до Циганския извор високият връх Кота 1288 и дълбоката част от долината на р. Блягорница са вече заобиколени, затова от седловината към гр. Шивачево се продължава по трасето на римския път със завой на югоизток. В този край на планината отново се върви през гъсти гори, като вляво от трасето на друма остават обраслата с вековни букови лесове и с много здравец местност Здравец, над която на северозапад се открива панорама към един от най-високите върхове по билото Кичеста планина - връх Здравец /1337 м./. От него на юг пък се отделя дългият и тесен страничен рид Чатма бурун /или Чатмала бурун - ограден нос/, чието наименование идва от разположения на билото му важен в миналото пастирски кладенец Чатма бунар /чатма е дървен плет, с който първоначално се заобикаля дупката на новоизкопан кладенец, преди отворът да бъде иззидан с камъни/. Високият вр. Здравец е изключително важен в орографско и в хидрографско отношение за цялата по-близка част на Балкана, тъй като от него водят началото си множество реки, а и точно при темето му основният хребет Кичеста се разчленява на няколко по-къси странични рътлини. На север от Здравец се спускат потоците Асеново дере и Хайдушки дол, на запад протича Циганската река, на югозапад е Блягорница, а на югоизток - Долап дере. От друга страна, Блягорница и Долап дере разделят долната южна част на основния рид Кичеста планина на три по-къси странични хребета, западният от които е Кутра, по името на невисок връх в най-ниската му част, а средният е Чатма бурун. Рътлините Кутра и Чатма бурун се отделят директно от самия вр. Здравец, докато третият рид води началото си съседа му от вр. Кичеста и се нарича Картал бурун /Орлов нос/. От върха на Кичеста планина страничните ридове се спускат стръмно на юг, насочвайки се точно към трите големи селища под тях - Твърдица, Сборище и Шивачево. Освен това, вр. Здравец е и кръстопътно място, при което се събират границите на землищата на въпросните селища. За край на изложението за този връх би могло да се спомене още, че при него се изменя и топонимията на планината, като изцяло българските дотук наименования на местности се заменят с турски.

        След седловина Циганския извор старият римски път навлиза в по-плитката и равна горна част от долина на р. Блягорница, слиза до коритото й и покрай него постепенно завива на юг. На това място вляво от вървището се появяват бетонни стълбове без телена мрежа - вероятно остатък от оградени в миналото водохващания. Покрай тях, и 15 мин. след седловината, се достига до първата от няколко поляни, разположени в близост една до друга и носещи сборното наименование Ливадките /55 мин. общо/. Първото от тези голи места, както и цялата негова околност, се наричат Ловен дом, защото тук е построена местната хижа Ловен дом. Сградата й се намира под няколко огромни бора на стотина метра вдясно от пътя, а от дървената й ограда се вижда на около километър напред продължението на пътя и построената до него нова ловна хижа Ливадките. Пред входа на Ловния дом друмът пресича по брод р. Блягорница, прехвърля се от рида Кутра на съседния хребет Чатма бурун и навлиза в землището на с. Сборище. По склоновете на Чатма бурун се продължава с леко изкачване на юг, като след 10 мин. се достига до новата х. Ливадките /65 мин./. Тя е разположена в края на поредната поляна и в близост до бреговете на р. Блягорница, а под няколко дървета до самия път пред нея е построена и нова каменна чешма. Зад хижата пък се извисява масивът на вр. Кота 1288, който дотук е заобиколен и от източната му страна. След х. Ливадките римският път завива на югоизток и се насочва директно към гр. Шивачево, като през стари и силно разредени букови гори се спуска към най-обширната и най-ниско разположената по билото на рида Кичеста планина крайна ливадка. При слизането към нея от лявата страна на вървището остава връх Стръмница /1287 м./, от който на североизток, към голия на темето си вр. Здравец, се ширят безкрайни пасища с целогодишно пасяща по тях известна порода местни полудиви коне. От дясната страна на друма пък продължава да протича р. Блягорница, която постепенно се отдалечава все повече на югозапад. Покрай няколко вековни буки, и 15 мин. след х. Ливадките, пътят излиза от гората в северния край на най-голямата и най-южно разположената от всички поляни /80 мин./. На това място за първи път от началото на маршрута се открива по-пространна панорама, която е най-вече на юг, към открояващите се над голата местност куполи на върховете Чакалица /Чокалица//1217 м./ и стоящия на изток от него двуглав Юрпека /Треперещият връх//1317 м./. В края на гората се достига и до разклон, от който римският път продължава по билото на Чатма бурун на юг към вр. Чакалица. Тук от дясната страна на друма остава ниско и голо могилесто връхче с издигната на темето му дървена ловна вишка.

        От разклона при ловната вишка към гр. Шивачево се продължава по левия край на пътя, който по границата с гората постепенно завива на югоизток. В тази посока друмът пресича разкривена от природните стихии гола местност, в която се подминават още няколко вековни буки и група причудливи скали, а 10 мин. по-късно слиза и до разклон с по-широк черен път /90 мин./. Това второ, по-често използвано и по-важно като че ли вървище, е трасирано от източната страна на рида Чатма бурун, като от него се открива панорама и към продължението на маршрута в източна посока. Натам пред погледът се разстила свръхшироката долина на р. Долап дере с рида Картал бурун зад нея, а на север към дъното на долината й се откроява вече и огромният масив на вр. Кичеста. На отсрещното било на рида Картал бурун, някъде точно по средата между двата най-високи върха по него - Кичеста и Юрпека, се набива на очи и плитката седловина Гробовете, която пътят за гр. Шивачево пресича. Оттук става съвсем ясно какво точно трябва да се направи - да се достигне до седловината, като за целта се премине през долината на р. Долап дере. И макар тази долина да е дълбока и много широка, на пръв поглед задачата изглежда лесна, тъй като седловината е разположена на отсрещния бряг точно срещу разклона и изглежда така, сякаш е съвсем наблизо. Трудността по достигането й обаче се състои в това, че в тази мегадолина трябва да се пресекат не една, а цели три реки - начални притоци на Долап дере.

     След достигане до широкия черен път се продължава по него на североизток, като натам трасето му се спуска постепенно в долината на Долап дере и след 10 мин. слиза до най-западния от трите й начални притока /потокът води началото си от споменатия извор Чатма бунар//100 мин./. Реката се пресича по брод, след който в изключително обширна, романтична и красива местност от основния друм се отделя разклонение, водещо на юг към близкото с. Сборище. В тази посока пътят за селото пресича местността Долапите, в която трите начални притока на реката се вливат един в друг и продължават на юг под общото наименование Долап дере. При мястото на събирането им потоците образуват каскада от бързеи, които са изровили в бреговете на реката множество опасни дупки, улеи и ями, наричани от местните долапи. От разклона се продължава по основния черен път със стръмно изкачване по права линия на изток, като скоро се излиза на билото на рида, заключен между западния и средния начален приток на Долап дере. По тази къса и тясна рътлина вървището продължава да навлиза водоравно все по-навътре и на север в сякаш безкрайно дълбоката и покрита почти изцяло с гъсти смесени гори долина на реката, като след още около 40 мин. достига до средния от началните й притоци /извира от разположената между върховете Здравец и Кичеста седловина Големият гидик//140 мин./. Тук пътят рязко завива на изток, пресича нагоре и надолу още един масив, покрит с гъсти гори и прошарен с множество дърварски пътища, и след 15 мин. се спуска до третия най-източен начален приток на Долап дере, чийто водосборен район е заемащото югозападните склонове на вр. Кичеста голо пасище Курданлъка /Вълчите ханища//155 мин./. На това място се слиза до малка полянка, при която пътят се разтроява. Оттук единият му край се насочва покрай потока на север, а другият, също покрай коритото му, но на юг. От разклона се отделя и слабо използван дърварски път, който продължава по стръмен склон в интересуващата ни източна посока. Натам следва последната и най-трудна част от преодоляването на долината на р. Долап дере, като вървището се качва на рида Картал бурун, пресича с лек наклон нагоре много гъста гора и след 20 мин. достига до широк черен път, следващ билото но хребета /175 мин./.

     След достигане до по-широкият път се продължава водоравно по него на юг към вр. Юрпека, като тук отново трябва да се спре за кратко с описанието на маршрута, за да се кажат няколко думи и за това второ древно вървище в района. В сегашното с. Сборище /бивше Джумалъ/ друмът е известен като Джумалийски боаз /Джумалийски проход/, като по време на турското робство той бил много популярен и доста често използван за достигано от полето до седловина Шишкинград и оттам до главното трасе на Твърдишкия проход. От разклона на юг старото почвено шосе слиза малко под гребена на Картал бурун, извива от западната му страна покрай плоския връх Кота 1211 и след 20 мин. достига до най-ниското място по билото на рида - плитката и гола седловина Гробовете, намираща се в подножието на вр. Юрпека /195 мин./. Малко преди нея от пътя се открива втората най-обширна панорама по маршрута, която е едновременно назад към долината на р. Долап дере и на юг към вр. Чакалица. Относно наименованието на седловина Гробовете в с. Сборище се разказва предание, според което, легендарният Вълчан войвода ограбил по Джумалийския проход голяма турска хазна и решил да скрие плячката си в разположената под Шишкинград потайна местност Радоева скок. За заравянето на златото Вълчан използвал работници от Увата /Новозагорското поле/, които всеки ден водел до избраното от него скривалище, връзвайки им предварително очите. Веднъж обаче, когато се връщали по Джумалийския проход в близост до Гробовете, един от хайдутите попитал работниците дали могат да намерят пещерата, а те му отговорили, че могат да я открият дори и със завързани очи. Тогава разбойниците ги избили и ги заровили точно край тази седловина, откъдето идва и името й. Въпреки че от езерото Калтина до това място следват многократни слизания и изкачвания денивелацията от началото на муршрута до тук е почти нулева.

       При седловина Гробовете се достига до петорен разклон, от който към гр. Шивачево се продължава по черен път в източна посока. Пътят слиза от билото на рида Картал бурун, напуска сборищенското землище и навлиза в шивачевското, като, освен това, се спуска от източната страна на хребета към долината на река Сап дере /в нея местните намирали най-добрите дървета за изработката на сапове /дръжки/ за инструменти/ и след няколко минути достига до разклон при гола поляна в местността Шангова чешма /правена от известната шивачевска фамилия Шангови/Самата чешма остава скрита сред дърветата вляво от пътя и и не се вижда от него, но е много важна, тъй като от нея води началото си самата река и по-точно началния й приток - Юрен дере /Срутеният дол/. От поляната при Шангова чешма се откриват и гледки на изток, към голите ливади по билото на рида Дивинджийски кауклук, който е странично разклонение на Картал бурун и е разположен от източната страна на р. Сап дере. Разклонът в местността Шангова чешма също е изключително важен, защото от него към гр. Шивачево може да се продължи по два начина. Първият е покрай спускащата се на юг р. Юрен дере, а вторият, като се заобикалят изворите на реката, достигне се от другата й страна до разположената на Дивинджийски кауклук местност Илчови ниви и от нея се слезе по билото на рида също на юг. По-прекият път към града обаче е този покрай Юрен дере, затова от местността Шангова чешма се продължава с плавно слизане на изток към коритото на реката. За известно време пътят върви в тази посока почти водоравно през стари букови гори, като 10 мин. след Шангова чешма достига до поредния важен разклон /205 мин./. От него се продължава по левия край на друма, който рязко завива на изток и след 2-3 мин. слиза до Юрен дере.

      След достигане до реката се продължава покрай нея на юг, като тук трябва да се внимава особено силно, тъй като наскоро в долината й е извършвана сеч и от основния черен път се отделят многобройни дърварски разклонения. Юрен дере се следва около 10 мин. до достигане на брод, намиращ се в северното подножие на огромния масив на връх Буюктепе /1144 м.//220 мин./. В древността по билото на стоящия на изток оттук рид Дивинджийски кауклук преминавал още един стар път - Амаз гиди /Проходът на Амаз/, който бил наблюдаван от крепост, изградена на доминиращия над цялата околност Буюктепе. Върхът е важен още и с това, че от горните му части на север се спускат няколко потока, които се вливат в Юрен дере и заедно с него образуват р. Сап дере. Наред с всичко друго, Буюктепе препречва и спускането към Шивачево, тъй като градът е точно зад темето му, затова и тук се налага гигантското туловище на исполина да бъде заобикаляно /буюктепе означава точно това - голям хълм/. При брода пътят се раздвоява, като единият му край се насочва през местността Дивото грозде с изкачване на юг към Буюктепе, докато другият заобикаля склоновете на върха със слизане на югоизток. От разклона се продължава по левия край на пътя, като обединената р. Сап дере се пресича по брода, а след още 10 мин. плавно изкачване се достига и до нов разклон, разположен на около стотина метра над реката /230 мин./. Оттук на юг се вижда още един черно вървище, което върви плътно покрай коритото на Сап дере. Заради него, горният път се изоставя, слиза се до долния и по трасето му се продължава на югоизток покрай коритото на реката.

      10 мин. след първия разклон край р. Сап дере се достига до още една гола седловина - Първанова рампа /в близкото минало това било място за разтоварване на дървен материал/, при която пътят отново се раздвоява /240 мин./. Тук реката се пресича за втори път по брод, от който се продължава с плавно изкачване по десния край на друма на юг. Натам шосето се издига над реката и след набиране на около петдесетина метра височина става водоравно. По него Буюктепе бързо се заобикаля от изток, пресича се тайнствената гориста местност Коюва бук, в която навремето местните хайдути се виждали със стоите ятаци и помагачи, и 15 мин. след пресичането на реката се излиза от югоизточната страна на върха до превала на пътя при равната поляна Богова бахчичка /255 мин./. От нея за първи път от началото на маршрута се открива най-после панорама на юг и към Шивачево, който се простира точно под друма, но е все още доста далеч от него. Денивелацията от рида Картал бурун до това място е 150 м., а оттук до града остава да се преодолеят още около 500 м. височина. При поляната пътят завива на запад и заобикаля водоравно вр. Буюктепе и от юг. 10 мин. след панорамната площадка се преминава над изворите на маловоден поток и се излиза в подножието на голямата поляна Вериз алан /от родовото име Фериз - щастлив/, откъдето директното слизането към Шивачево вече може да започне. Тук от друма се отделя разклонение, което по рида, заключен между потока и оставащата на запад река Кайняк дере се спуска към града /265 мин./. При разклона широкият черен път се напуска и по разклонението му се продължава със стръмно слизане на юг. Надолу страничният път постепенно се стеснява до често губеща се в тревите пътека, а тя последователно пресича сухите, скалисти, силно опороени от дъждовете и покрити с ниски тънкостеблени гори склонове на местностите Големия канък /на някои карти изписана неправилно като Големия камък/ и разположената под него Канъшка кория. 30 мин. след разклона пътеката достига и до полето в горния северен край на просторната местност Канъка /Склона//295 мин./. От нея се продължава водоравно през зеленчукови градини на югоизток, безименният поток се пресича по брод, а 10 мин. по-късно се достига и първите къщи на Шивачево /305 мин./. От тях до центъра на града се върви още около 10-15 мин. /320 мин./.  

 

DSC 0123

Езерото Калтина

 

DSC 0139

Поляната на билото на рида Жеркаф от северната страна на езерото Калтина

 

DSC 0144

Възловата седловина Циганския извор. Тук се достига до римски път и по него се продължава на югоизток.

 

DSC 0150

Южно от седловината пътят влиза в долината на р. Блягорница и подминава хижа Ловен дом 

 

DSC 0157

От хижа Ловен дом се вижда новата хижа Ливадките

 

DSC 0161

Сградата на Ловния дом вдясно от пътя

 

DSC 0163

От Ловния дом следва леко изкачване на юг към х. Ливадките

 

DSC 0165

Хижа Ливадките

 

DSC 0167

След хижа Ливадките се слиза до разклон при вековни буки в края на гората

 

DSC 0169

От разклона на юг към вр. Чакалица

 

DSC 0171

От разклона се продължава на югоизток и покрай ловното чакало се слиза към долината на р. Долап дере 

 

DSC 0172

Долината на р. Долап дере с вр. Юрпека и седловина Гробовете зад нея

 

DSC 0173

Пътят не пресича долината направо на изток, а навлиза дълбоко навътре в нея

 

DSC 0174

Достига се до подножието на вр. Кичеста и чак там р. Долап дере се пресича по брод

 

DSC 0185

При първия приток на Долап дере от основният път се отделя разклонение, водещо на юг към с. Сборище

 

DSC 0188

Отклонението, водещо към местността Долапите и с. Сборище

 

DSC 0193

Разклонът при пресичане на третия начален приток на р. Долап дере

 

DSC 0194

По широкият черен път, следващ билото на рида Картал бурун между върховете Кичеста и Юрпека

 

DSC 0195

От черния път назад, към долината на р. Долап дере и местността Ливадките 

 

DSC 0204

На югозапад към вр. Чакалица

 

DSC 0207

Пътят достига северното подножие на вр. Юрпека 

 

DSC 0209

Петорният разклон на седловина Гробовете между върховете Юрпека и Кичеста

 

DSC 0216

Под седловината се достига местността Шангова чешма и в нея се завива покрай р. Сап дере на юг

 

DSC 0221

Разклонът в долината р. Сап дере. Оттук се продължава на юг със заобикаляне на вр. Буюктепе

 

DSC 0223

От южния склон на вр. Буюктепе към гр. Шивачево

 

2015-01-22 091943

Профил на маршрута

 

Прочетена 2231 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм