39.1. с. Сборище-вр. Чакалица-река Блягорница-езеро Калтина

Оценете
(1 глас)

39.1. с. Сборище-вр. Чакалица-река Блягорница-езеро Калтина - качване

Денивелация - 900 м., време на движение - 4.30-5.00 часа, разстояние - 15.1 км.

Немаркиран

 

2015-01-22 091456

Изтегли: GPS-трак

 

Село Сборище /Джумалъ/

      Сборище е сравнително голямо населено място, застроено в южното подножие на Стара планина на около 300 м. н.в. Селото се намира в северния край на Твърдишката котловина, отстои на 30 км. на запад от областния център Сливен и е разположено приблизително по средата на разстоянието между двата най-близки града - Твърдица и Шивачево. Понастоящем селището е гара на подбалканската ж.п. линия, през махалите му преминава стария главен път Друма /Сливненския път/, а наблизо е и трасето на най-новото шосе София-Бургас. В наши дни Сборище се обитава от около 1700 православни християни /една трета от които са цигани/, като сред тях има и няколко семейства, изповядващи исляма. От древността в землището на сегашното населено място са останали следи от три древни поселения, най-старото от които е от периода на Античността, а останките му се намират под сградите на съвременното село. В центъра на Сборище се издига голям могилен некропол, в едно от погребенията в който е открит бронзов тракийски шлем. Северозападно от сегашното селище, и в близост до мястото, при което най-пълноводната местна река Долап дере излиза от планината, са руините на другите две по-стари поселения. Първото от тях е от епохата на Средновековието и e било разположено в местността Кайрака /от турското кая - скала/, простираща се на източния бряг на р. Долап дере. Наскоро в границите на това населено място била разкрита колективна находка от бронзови византийски монети, датирана от 12-и в. Според някои историци, селището край източния бряг на реката било огромно за времето си и се състояло от около 1400 къщи, сред които имало и голяма църква. Останките му все още личат в близост до брод през коритото на Долап дере, по който може да се премине на отсрещния й западен бряг. Местните предания дори твърдят, че в древността някъде именно край това селище ставал голям пазар, откъдето дошло и наименованието на днешното населено място. При завладяването на България от турците това по-старо село било напълно разсипано, като край останките му по-късно се появило настоящото Сборище. При повторното застрояване обаче то било разположено малко по на югоизток от реката, там, където са днес къщите на сегашното село.  Второто древно селище край коритото на Долап дере било издигнато в местността Чакаларе /Чикаларе/ на западния бряг на реката, като същото по-късно станало едно от многобройните предшественици на близкия гр. Твърдица. 

       Първите писмени сведения за днешното Сборище са от началото на турското робство, когато в регистри от 15-и в. селото било отбелязано с името Джумалъ. Заради това по-старо наименование, жителите на съседните населени места наричат и до днес селището Джумалий, а неговите жители - джумалийци. Според местните краеведи, първите заселници на мястото на унищоженото поселение в местността Кайрака били наскоро преселили се от Мала Азия седем мюсюлмански фамилии, чиито членове навярно били юруци-шиити, също като онези, настанили се в другите съседни нови села - Ал овасъ /сега Червенаково/, Терз овасъ /днес Шивачево/ и Икишча /понастоящем Близнец/. Като непряко доказателство пък, за шиито-юрушкият произход на пришълците, може да бъде посочен топонимът Текето /шиитски параклис/, срещащ се според едно старо румелийско владало от 1882 г. в землището на сегашното село. След настаняването на мюсюлманите в района на съвременното Сборище пазарът, който се провеждал в миналото покрай коритото на р. Долап дере, бил отново възстановен, но се изместил малко по на югоизток към сградите на новото селище. Понеже сборището се провеждало в мюсюлманския неработен ден петък, затова и новото пазарно село било кръстено с думата Джумалъ /от арабското джума - петък/. Заради големият пазар /сбор/, край малкото на брой нови къщи в околността постепенно започнали да се настаняват все повече и повече хора от близките селища в Твърдишката котловина и така с течение на времето се образувало едно по-голямо населено място, станало родоначалник на днешното Сборище. Самият пазар пък малко по малко се озовал в средата на Джумалъ, където продължава да се провежда и до днес в т.нар. Средна махала, наричана в миналото Чарджи /от чаршия - главна търговска улица в по-големите селища/. Освен в централния квартал Чарджи, заселници се настанили още и в разположената на запад от него Драка махла /застроена край намиращата се до р. Долап дере едноименна местност Драка/, в простиращата се на изток Каба махла /от каба - тлъста и мека почва/, както и в издигащата се на север Сазлъ махла /сазлъ - тръстика/. Заради многото новодомци, постепенно се изместило и мястото на сбора, който започнал да се провежда вече в разположената в югоизточия край на селището Брястова кория. Наред с традиционния пазар, на това място цялото население на Джумалъ се събирало и при провеждането на всички по-големи празници и курбани. Навремето местността представлявала обрасла с вековни брястове девствена гора, сред която се откроявало едно особено огромно дърво. Неговата обиколка била толкова голяма, че трябвало седем деца да се хванат за ръцете си, за да обгърнат стволът му. Селските празници и пазарът продължили да се провеждат в Брястовата кория чак до средата на 20-в., когато кметът и председателят на ТКЗС-то решили да унищожат гората, за да построят под нея сградите на новото сборищенско земеделско стопанство. Тогава пазарът се завърнал пак в средата на селото и от онова време до днес се провежда все в неговия център.

      Освен свързаната с тържището основна теория за възникването на Сборище обаче, сред местните селяни битуват поне още няколко версии за първоначалното застрояване на селището на това му място. Според първата от тях, тук край пътя Друма в миналото била издигната голяма джамия, в която идвали да се молят мюсюлмани от всички по-близки околни населени места. Постепенно те започнали да се заселват край сградата на самия храм, поради което на нововъзникналото селище било дадено наименованието Джамията, вписано по-късно в писмените извори под формата Джумалъ. Втората теория гласи, че към средата на турското робство Твърдишката котловина била управлявана от бей на име Джомалъ. Той живеел на най-високото място сред полето - на върха на рида Меджерлик под сегашната Кула, като тогавашните селяни наричали местността край жилището му Султан конак. Стражата на бея пък следяла котловината от специална наблюдателница, разположена в другата най-висока точка в околността - т.нар. Бяла поляна, намираща се там, където днес двата пътя от Твърдица за Нова Загора и от Шивачево за Нова Загора се събират с подбалканското шосе. Мълвата твърди, че в Султан конак, в някаква тайна стая под едно крушово дърво, имало заровено съкровище от прокълнати пари, за изваждането на които уж трябвало да се принесе жертва. Бейското имане се намирало под камък, който, ако се гледа от юг, бил с формата на костенурка, чиято глава сочела към разположена на около 20 м. на запад друга скала. Вторият камък бил долепен ниско долу до земята и приличал на долапче, а отгоре му били издълбани козя и магарешка стъпки. Та пастирите на този Джомалъ често пояли добитъка му в намиращата се на юг от сегашното Сборище местност Герена, в която имало много кладенци /там и сега съществува изкуствено изграден от хората водоем/. И понеже работниците му редовно оставали за по-дълго време на това място, беят решил да построи в него чифлик, около който по-късно възникнало и кръстеното на неговото име ново село. За личността на Джомалъ в Сборище се разказва и следната прелюбопитна история. Богатият турчин притежавал разположената на около 4 км. на югоизток от съвременното селище местност Големите ливади, известна със своята плодородност и с богата си реколта. Няколко години поред обаче, щом сеното от мястото било събирано от ратаите на бея, духвал силен вятър и отнасял цялата продукция. Ядосан от постояните загуби, Джомалъ първо разпродал имотите си в Големите ливади, а после всичкия си добитък и цялото си имущество и се изселил в гр. Поморие. В средата на 20-и в., след началото на експлоатацията на сборищенските мини, в тази местност пресъхнали и подпочвените води, така че там сега има само ниви, но не и ливади.

        В историята често се случва така, че най-достоверната за даден факт теория се оказва обикновено тази, събираща най-малко последователи. Така и тук, вероятно не пазарът, джамията или беят Джомалъ били вероятната причина за застрояването на Сборище край р. Долап дере, а началото на поредния проход към Балкана. В миналото под сегашното село от главния път Друма се отделяло странично разклонение, което се насочвало на североизток към планината и водело в посока на старата българска столица град Велико Търново. Старите хора в Сборище все още си спомнят за изключително широкият и равен път /вероятно римска направа/, който започвал от намиращата се в северния край на селището местност Марина гроб /мястото е свързано с легенда за обесена и погребана там жена на име Мара/. В миналото този друм бил наричан Джумалийски боаз /Джумалийски проход/, макар всъщност да не бил същински самостоятелен презбалкански път, а само едно от многото разклонения на главното вървище за района - Твърдишкия проход. По време на турското робство по сборищенския път през Балкана преминавали предимно мюсюлмани, за да не се смесват с вървящите по другите странични разклонения на основния проход български гяури. От Сборище Джумалийският боаз се насочвал на североизток, пресичал полските местности Кум кая /Пясъчната скала/ и Къшла дере /Къшлак дереси/ и стъпвал на склоновете на планината при изоставените в наши дни бивши уранови мини Кокс, Миньор и Сборище. От рудниците трасето на друма се изкачало първо много стръмно нагоре до местността Габровата сянка, обрасла навремето с вековни дървета от вида воден габър /короните им правели огромни сенки, откъдето дошло и наименованието на местността/. Под клоните на тези дървета бликала бистра и студена балканска вода, която някакъв човек от Сборище хванал в голяма каменна чешма, а до нея пък веднъж спряла да утоли жаждатата и да пренощува четата на известния български хайдутин Желю войвода. От Габровата сянка пътят продължавал да се изкачва нагоре през пасищата под връх Юрпека /1317 м.//наричали го юрпек или треперещ, защото бил много висок и ползващите пасищата му пастири често треперели по тях от студ/, след което слизал до седловина Гробовете. Оттам вървището пресичало на север изворите на р. Долап дере и се спускало до седловина Шишкинград, при която се вливало в други две от югоизточните разклонения на Твърдишкия проход.

       Според запазено и до днес в с. Сборище местно предание, веднъж по Джумалийския боаз се опитала да премине турска хазна от 9 /или 13/ катъра със злато, която легендарният Вълчан войвода уж успешно успял да ограби. Хайдутинът избил турците, взел ценния метал заедно с катърите и тръгнал да слиза от планината. Едно от животните обаче си счупило крака и понеже натовареното на него злато много тежало, хайдутите решили да го скрият край долината на потока Къшлак дереси /според друга версия на същата легенда това станало край коритото на съседната река Куру дереси, гранична със землището на гр. Шивачево/. Турското имане било заровено до една от селските мандри, разположена край три вади, в която при пристигането на разбойниците имало само едно малко дете. Вълчан изпратил момченцето за вода, след което взел мандренските казани за мляко, напълнил ги със златото от злополучния катър и ги заровил край коритото на близкия поток. Другата по-голяма част от плячката била скрита в пещера в местността Радоева скок, намираща се в близост до споменатата вече седловина Шишкинград. За заравянето на тази втора част от съкровището Вълчан войвода решил да използва работници от Увата /Новозагорското поле/, които всеки ден водел до мястото, връзвайки им предварително очите. Веднъж обаче, когато се връщали по Джумалийския проход в близост до Гробовете, един от хайдутите попитал работниците дали могат да намерят пещерата, а те му отвърнали, че могат да я открият дори и със завързани очи. Тогава разбойниците ги избили и ги заровили точно край тази седловина, откъдето идва и името й. За Джумалийският боаз казват още, че освен Вълчан и Желю войвода, към средата на 19-и в. по трасето му преминали и четите на Панайот Хитов и Хаджи Димитър.    

       Независимо от основната причина, поради която било създадено Сборище, от началото на възникването му до самия край на робството то си останало почти изцяло турско село. В навечерието на Освобождението в него имало едва 10-15 български къщи, обитателите на които били предимно ратаи на местните селяни. Въпреки по-голямата си численост обаче, изглежда и тук, както и в съседния гр. Твърдица, мюсюлманите избягвали да влизат в планината, тъй като имената там са предимно български, докато тези по полето са преобладаващо турски. А страхът на джумалийци от Балкана се дължал на факта, че в тази му част бродели изключително много на брой български хайдушки чети, начело с изброените по-горе Желю войвода, Панайот Хитов, Хаджи Димитър и т.н. Ала Сборище било свързано не толкова с тях, колкото с роденият в близкия Казанлъшки край Лефтер войвода, чиито ятаци в селището били Марин Караколев и Иван Гърка. Сред местните хайдутинът бил известен с това, че на път за Турция, уж спрял в близост до гр. Бургас влак, за да се повози на машината. За въпросният Лефтер в Сборище разказват, че изобщо не се страхувал от местните турци и че си позволявал да влиза в самото село, а дори и да ходи до къщите на ятаците си посред бял ден през лятото, когато времето било много горещо и хората се криели на сянка. По време на Освободителната война османската армия си построила лагер нарочно в почти изцяло турското тогава с. Джумалъ, заради многобройността на местните мюсюлмани. Руснаците обаче, които пресекли Балкана през прохода Хаинбоаз, настъпили от сегашния град Гурково на изток покрай подножието на планината, разбили турците при Сборище и пленили много от войниците им. Задържаните османски пленници били затворени в специален лагер, в който мнозина от тях заболели от холера и масово измрели. Останките им пък били погребани в местността Руйчопетровата кория /собственост на дядо Петър Руйчев/, намираща се на около 5 км. на юг от селото под канала на бившето ТКЗС и почти до построения над сегашния път Твърдица-Нова Загора Железен мост. При бойните действия загинали и част от руските войници, които били погребани под един вековен орех на площада в югоизточния край на селото. Точно под това дърво след края на бойните действия бил разположен и лазарет /военна лечебница/, в който започнали да лекуват ранените руски бойци. Въпреки че тогава българите от селото много им помагали, част от пострадалите в битката войници също починали и били погребани при другарите си под самия орех. След войната над гробовете на братушките било издигнато малко паметниче, а огромното дърво се сдобило с наименованието Казашкият орех. В наши дни гигантът вече не съществува, но районът край него е превърнат в зона за отдих, носеща същото наименование - Парк Казашкият орех.

     След Освобождението турците постепенно се изселили от Сборище, а на мястото им се настанили българи от съседните села и от близките колибарски селища, разположени от северната страна на Балкана /като с. Дрента например/. Още в същата година на Освобождението - 1878 г., новите български заселници построили в Сборище училище, по-късно през 1888 г. и църквата „Св. Възнесение господне“, а през 1910 г. и селското читалище „Просвета“. По онова време старото Джумалъ попаднало в административно отношение първоначално в Казанлъшко, но по-късно било присъединено към новосъздадената Новозагорска околия. Заради провеждащият се тук пазар, през 1906 г. селото било преименувано на Сборище, а понеже било и с многобройно население, през годините на няколко пъти било обявявано за център на самостоятелна община. За последно Сборище било присъединено през 1957 г. към Сливенска околия, като понастоящем е част от намиращата се на нейна територия община Твърдица. Заради специфичното си местоположение в самото подножие на Балкана, близките пътища и ж.п. гарата, съвременното Сборище е изключително удобен изходен пункт за туризъм. Планинската част от землището на селото е дълга и тясна и е с формата на подкова, двата края на която са разделени помежду си от коритото на р. Долап дере. Въпреки липсата на маркирани пътеки и туристически хижи, поради разнообразният релеф и ниската надморска височина на тази част от планината, понастоящем от селото към нея могат да се предприемат много на брой и все живописни и увлекателни преходи. От особен интерес за туристите тук биха били най-високите върхове в околността - Юрпека, Чакалица /Чокалица//1217 м./ и Здравец /1337 м./, голата местност Ливадките, в която са построени две ловни хижи, историческата долина на река Блягорница /от влашкото блягорац - славей/, известна с победата на българския цар Ивайло над византийците, както и езерото Калтина, разположено в най-горните части на спускащия от север огромен рид-масив Кичеста.

37.1. с. Сборище-вр. Чакалица-река Блягорница-езеро Калтина - качване

          Заради особената форма на планинската част от землището на Сборище, от селото към Балкана водят три ясно обособени маршрута - един по т.нар. Илиева пътека, следваща поречието на Долап дере, а другите по стръмните хребети, заграждащи коритото на реката от двете му страни. От всички маршрути над селището най-дълъг и отдалечен от него, а може би и най-красив, е този, водещ на северозапад към горните части на надвесения над полето огромен рид-масив Кичеста и разположеното на върха му езеро Калтина. Прелестта на този преход към превърналото се днес почти в блато малко гьолче се състои не само в преминаването през диви и слабо докоснати от човека местности, в невъзможността да се срещнат тук каквито и да било туристи, в изобилието от запазени прастари славянски наименования, като Кичеста, Калтина, Кутра, Блягорница, Жеркаф, Чакалица и т.н., но и в пресичането на древни римски пътища, в заобикалянето на крепостите, които са ги пазели, както и в запознаването с район, в който войските на българския селски цар Ивайло разбили някога с хитрост обединената византийско-татарска армия на пълководците Михаил Глава Тарханиот и Чикалар.

         От Сборище към езерото Калтина се поема от разположената в северозападния край на селото Сазлъ махла /квартал Тръстика/, наречена така, защото е в близост до коритото на р. Долап дере, обрасло някога с цяло море от влаголюбиви тръстики. От последните къщи на селището се открива панорама към най-долните южни склонове на Стара планина, които са полуголи, сухи, каменисти и гъсто разчленени по цялото си протежение от запад на изток от долините на реките Блягорница, Долап дере, Четиклишка /Четинлишка/ река /от личното име Четин - труден/Ченгене дере /Цигански дол/, Козлук дере /Козлошка река//козлук - преграда в обор/, Домуз дере /Свински дол/, Къшлак дереси, Къзи дере /Момин дол/, Куру дере и от още много на брой по-незначителни суходоли. Сред множеството живописни долини на местните реки, потоци и оврази се отличава с особената си дълбочина тази на Долап дере, която е най-близка и се вижда отдалеч. Нерадостният пейзаж в посока на планината се допълва от сивотата на скалите в нейното подножие, от изоставените дупки на бившите рудници в североизточна посока, от прашният и запустял път към тях и разположената край него скръбна циганска махала, както и от една огромна бяла яма на северозапад, вероятно кариера за добив на камък, чийто кратер е целият заобиколен с всевъзможни бетонни съоръжения. Сред този изглед си заслужава да се обърне по-голямо внимание само на виждащата се точно срещу погледа скалиста пропаст Злата стена /Отсечената скала/ и на разположената ниско вдясно под нея Софийкина поляна, както заради красотата на местностите, така и заради романтичните легенди, които се разказват за тях. Злата стена, например, е свързана с известната по цяла България история за живееща в селото красива девойка, харесана от най-богатия местен турчин. Момата, разбира се, предпочела да умре, отколкото да предаде вярата си, своята моминска чест и достойнството си, затова отишла до върха на Злата стена и се хвърлила оттам в пропастта. И понеже била много красива, при полетът си към смъртта девойката заприличала на потресените местни селяни на птица с разперени криле. Според второто предание за съседната местност, в миналото в селото живеела друга чудно красива девойка, която се наричала София. Понеже било от бедно семейство, момичето всяка сутрин ходело до гората, за да събира билки, дърва и плодове, които слагало на гърба си и мъкнело към селото. Край Софийкината поляна пък пасял стадото си млад овчар, който много харесал момата. Един ден София отишла да събира дърва точно в тази местност, метнала струпания сноп на гърба си и се опитала да потегли, но не могла, тъй като, без тя да забележи, овчарят бил мушнал гегата си в наръча с пръчки. След дълъг разговор между двамата София решила да пристане на младежа, заради което, като символ на любовта, оттогава поляната се нарича в нейна чест Софийкина.

       След последните къщи на селото се излиза на голо поле, през което по криволичещ път се продължава на северозапад към коритото на р. Долап дереМестните селяни наричат този край от землището си с общото наименование Бахчите /бахча - зеленукова градина/, но го подразделят на три по-малки местности. Първата от тях е непосредствено до селището и се нарича Кърши баа /Отсрещната градина/, тъй като е съвсем наблизо, буквално срещу къщите на хората. Втората е разположена малко по на север покрай склоновете на планината /точно под каптажа на селото/ и носи наименованието Гюл баа /Розова градина/, защото навремето в нея били садени маслодайни рози. Третата е на западния бряг р. Долап дере и е известна като Чакалар баа /Чакаларската градина/, понеже попада в границите на тамошната по-голяма местност Чакаларе. От всички тези градини най-интересна е, като че ли, Гюл баа, заради намерените в нея темели на постройки и много тухли, от които се предполага, че някога там също е имало голямо селище. След края на Сазлъ махла черният друм пресича водоравно първо Четиклишката река, след това и местността Бахчите /Кърши баа/, преминава покрай изворът Гюмен бунар /от гюме - дървена постройка за ловци с отвори за стрелба и бунар - кладенец/ и след 5-6 мин. достига до Долап дере. Някога при устието на пълноводната река местните изградили цяла поредица от мелници и тепавици /долапи/, от които дошло и наименованието Долап дере. В миналото тук бил разположен и дарак /машина за влачене на вълна/, собственост на мъж, по прякор Султана, затова и местността, при която пътят достига до коритото на реката, се нарича Султанов дарак. След достигане до Долап дере се продължава покрай течението му на север, като се преминава между няколко ниски каменни зида в местността Кайрака. Руините на това място са от наскоро изоставени съвременни сгради, но точно под тях са останките от споменатото по-горе древно пазарно селище, пръснато на голямо разстояние покрай долината на реката. Заради останките от поселението, навремето изградените тук мелници били недостъпни за каруци, затова мливото за тях било доставяло в торби, натоварени на животни. Поради тази причина, оттогава до днес местността покрай източния бряг на Долап дере се нарича още и Тарджук дермен /Воденична торба/. Черният път следва на север коритото на реката още около 5-6 мин. до достигане на брод, разположен край дебела върба с отрязани клони /15 мин. след началото/.

       При голямата върба пътят пресича р. Долап дере и излиза в разположената на западния й бряг просторна местност Чакаларе /Чикалари//долната й част се нарича Под Чакаларе, горната е Чакаларски кайряк, а районът край Долап дере е Чакалар баа/, в която са останките от другото голямо древно селище в района - предполагаем предшественик на днешния гр. Твърдица/повече подробности за местността Чакаларе могат да се прочетат в маршрут 38.1/. Тук друмът се издига леко нагоре, така че от него се открива интересна панорама назад към по-голямата част от Твърдишката котловина и всички махали на с. Сборище. От долината на реката се продължава с леко изкачване на запад, като след 10 мин. се достига до плиткия Гарванов дол, вляво от който се виждат останките на изоставен каменен овчарник /25 мин. общо/. В началото на това дере от черното вървище се отделя на северозапад широка пътека, а на запад остава обширно голо поле, засадено с лозя, черници и други земеделски култури. От разклона се продължава на северозапад по пътеката, навлиза се в долината на Гарванов дол и след няколко минути се достига до гора, разположена в полите на Балкана и в подножието на широк рид. Хребетът е разделен на две от долината на Гарванов дол и обхваща цялото пространство между реките Долап дере и Блягорница, а понеже е безименен, условно би могъл да бъде наречен рид Чакалица, заради най-високия връх по него. За разлика от рътлините над Сборище обаче, които са почти напълно голи, Чакалишкият хребет се отличава с това, че ниските и средните му части са напълно покрити с широколистни и особено красиви гъсти смесени гори. Сред тях преобладава дървото габър, затова лесовете, покриващи най-много части от рида, се наричат Карагюргеня /Черният габър/.

        В подножието на планината пътеката, по която се върви, завива рязко на изток, навлиза в гората Карагюргеня и започва плавно да се изкачва по тънкото и късо ридче, заключено между коритата на Гарванов дол от запад и Долап дере от изток. Вървището е без маркировка, но е много широко и за по-голямо удобство е направено нарочно на серпентини, така че възлизането по него нагоре да е леко и приятно. Между отделните серпентини има дори и стръмни, но преки пътеки, по които част от заобикалянето може да се съкрати. Тук първоначалното изкачване по склоновете на планината се осъществява постепенно и равномерно, като пътеката постоянно лъкатуши вляво и вдясно, пресичайки на няколко пъти целия рид и излизайки ту над коритото на Гарванов дол, ту над това на р. Долап дере. Обхождането на местността пък позволява да се излиза от време на време от гъстите гори и да се разглежда за кратко по-близката околност, а в нея за ориентир да се ползва оставащата вляво скала Гарванов камък, по която вероятно често кацат гарги и която е дала наименованието на дола. Малко след началото на изкачването от дясната страна на пътеката се появява нов ориентир - дълбок дол, в който тече един от началните притоци на р. Долап дере, а над него от изток наднича с острите си и отвесни склонове интересната и изпълнена с причудливи скали местност Козлар /от коз - орех/. 50 мин. след началото на изкачването се достига до панорамна площадка при друга голяма скала - Бръшлянски камък, надвесена над дълбокия дол от изток /75 мин./. Панорамата оттук е не само към дерето и местността Козлар на срещуположния му склон, но и към цялото Твърдишко-Шивачевското поле, сред което изпъкват на преден план къщите на с. Сборище. От това място пътеката завива на северозапад, постепенно се разширява и след 10 мин. достига до сравнително нов черен път /85 мин./. Разклонът с него е маркиран с продълговат камък, поставен от северната страна на друма.

      След достигане до черния път се продължава по него на север, като трасето му пак извива на серпентини, но наклонът му е вече съвсем малък. От почвеното шосе се откриват и по-обширни гледки, както към скалата Орлов камък, стърчаща от западната страна на Гарванов дол, така и на североизток към темето на извисяващия се в тази посока вр. Юрпека. Името на Орловия камък идва от виещите се над него в миналото и мътещи в скалите му орли, а районът край местността е свързан с легендата, че бил абсолютно непроходим и че в него и досега уж все още не бил стъпвал човешки крак. Малко след като се достигне до черния път трасето му се провира между още две групи от големи скали - Черен камък, разположен в гората под друма и Рогат камък, намиращ се над разклон с пътека, спускаща се вдясно към Долап дере. Няколко завоя след това място, и 25 мин. след достигане до черния път, се излиза на обширна, равна и гола седловина, разположена между вр. Чакалица от север и връх Боктепе /986 м./ от юг /110 мин./. Наименованието на втория връх идва от турската дума бок /тор/ и е свързано с това, че в миналото по склоновете на тепето трупали на купчини кравешка тор, за да изгние по-бързо и да се използва за наторяване на бахчи и бостани. Интересно за Боктепе е още и това, че на темето му в миналото била разположена малка крепост с размери 100/70 м., останките от стените на която следват конфигурацията на терена. Какво е пазела в тукашните пущинаци тази твърдина не е известно, но вероятно това е било трасето на старият римски друм, водещ от Твърдица по рида Кутра на североизток в посока на възловата местност Шишкинград. На седловината между Боктепе и Чакалица сегашният нов път се раздвоява, като единият му край слиза на югозапад към скалата Орлов камък и долината на р. Блягорница. От разклона се продължава по десният край на почвеното шосекоето навлиза отново в гъсти гори, преминава покрай разклон, разположен при огромно вековно дърво и кръгла поляна и почти водоравно заобикаля вр. Чакалица от изток. 20 мин. след седловината се достига до голямата и нова каменна чешма Изгрев, а веднага след нея пътят извежда и до нов разклон /130 мин./. Тук от основния друм се отделя по-тясно разклонение, спускащо се на североизток към долината на р. Долап дере. След разклона вървището завива на северозапад, пресича местността Маринкова мандра и излиза от горите в началото на едно от най-чудните места в цялата по-близка сборищенска част от планината. Денивелацията от с. Сборище до тук е около 800 м. 

       Няколко минути след чешмата Изгрев пътят достига при група овалчести скали до по-равно и голо място в средата на Балкана, изгледът напред от което изведнъж се отваря и над безкрайни гори и поляни погледът достига до самия хоризонт. Тази разкошна на външен вид, изумително красива и много панорамна местност се нарича Ливадките, а околностите й са заградени от всичките си страни с най-високите върхове в района. На изток е покритият догоре с гъсти гори вр. Юрпека, а на североизток се издига първенецът на тукашния балкан - връх Кичеста /1424 м./, от който извира р. Долап дере и под който се е ширнало огромното пасище Курданлъка /Вълчите ханища/. На север се виждат два други гигантски исполина - Стръмница /1287 м./ и Здравец /1337 м./, даващи началото на р. Блягорница, а на северозапад от тях остават безименният Кота 1288, с построените в подножието му стара и нова ловни хижи Ливадките, и крайната цел на маршрута - връх Калтина /1256 м./, с разположеното под него едноименно езеро. Отзад пък е идеално заобленото гърбище на вр. Чакалица, чийто гол източен склон бил в миналото собственост на жители на близкото до Сборище село Оризари и затова местността там била наричана Оризарската поляна. След излизането си от гората пътят завива на запад, подсича през ливадите северните склонове на вр. Чакалица и от северозападната му страна достига до нисък могилест връх, разположен в средата на обширна гола местност. Тук друмът, идващ откъм с. Сборище, се пресича със стар римски път, който започва от гр. Твърдица и се изкачва до това място по източния бряг на р. Блягорница. От вр. Чакалица древното вървище продължава по билото на рида в северна посока, подсича вр. Здравец и слиза до седловина Шишкинград, където се събира с Джумалийския боаз, с т.нар. Мийковска пътека, идваща откъм гр. Шивачево и със Старият Търновски път /Чамдеренски път/, достигащ до това място от бившото село Чам дере /днес село Боров дол/. В миналото от Шишкинград обединеният път се насочвал на северозапад, накъдето се вливал в основното трасе на Твърдишкия проход. Разстоянието от чешма Изгрев до разклона с римския път се изминава за около 25 мин. /155 мин./. 

         От поляните край разклона при заобления връх също се откриват гледки във всички посоки, като най-интересно е на северозапад към продължението на маршрута, накъдето долината на р. Блягорница е толкова обширна, че не й се вижда дъното, а отсрещният рид Кутра с издигащите се по него върхове Душков рът /1090 м./ и Калтина изглежда така далечен и откъснат, сякаш се намира в друга планина. От могилестото връхче следва втората, „по-туристическа“ част от маршрута, през която първоначално се слиза плавно по трасето на стария римски път в западна посока към руините на отдавна изоставен от хората стар овчарник, заобиколен отвсякъде с правоъгълна каменна ограда. След останките му се завива за кратко на юг, навлиза се в гората Пандъклъ кору /Лешникова гора/ и почти веднага се достига до още една голяма каменна чешма /160 мин./. От нея започва по-стръмно спускане покрай долината на маловоден поток, отбелязан на някои карти като Караджов дол, а на други като Пандък дере /Лешников дол/. Тук старото вървище постепенно завива на югозапад, слиза през местността Караджов плет в посредствена близост до коритото на р. Блягорница и след 10 мин. се влива в трасето на втори по-широк черен път, идващ откъм гр. Твърдица /170 мин./. При слизането от местността Ливадките до тук се губят около 200 м. височина. От разклона се продължава по по-широкият път срещу течението на Блягорница на север, като след 5 мин. се достига до дървен мост над реката /175 мин./. Тук долината на Блягорница е изключително дива и красива, а реката носи старинно наименование, чието значение все още не е напълно разгадано от езиковедите. Според едни, то произлиза от влашкия корен брягорац /славей/, според други, от славянската дума блага, свързана със спокойните и тихи води на реката, а според трети, от дървото благун /вид дъб/, покриващо част от склоновете над долината й. Блягорница е граница между землищата на селищата Сборище и Твърдица, но това, с което реката е известна, е една от най-славните и бляскави военни победи на българската армия в цялата ни история. През 1278 г. византийската армия, заедно с помощта на татарски войски, държала близката крепост Градището над Твърдица три месеца под обсада. Като не могли да превземат твърдината и да пресекат планината над нея по главното трасе на Твърдишкия проход, византийците решили да заобиколят Градището, изкачвайки се към Балкана по страничния римски път, водещ покрай Блягорница на север. За да спре огромната византийска армия, тогава българският цар Ивайло използвал военна хитрост, като наводнил една местност в долината на реката, подмамил византийците в нея и там напълно ги разбил.

        След достигане до Блягорница реката се пресича по дървения мост, пътят напуска рида Чакалица и землището на с. Сборище, стъпва на съседния хребет Кутра и се насочва на северозапад към езерото Калтина. Наименованието на рида, по който се върви - Кутра, също е много интересно и е свързано с широко разпространена в района легенда, според която, в навечерието на турското робство в близкия гр. Твърдица живеело момиче, често играещо си със своето малко кутре /младо куче/. Заради постоянните игри с животното, момичето се сдобила с прякора Кутра. След завладяване на България от турците съпротивата на местните българи продължила в планината, като тогава начело на една от хайдушките чети застанала храбрата Кутра от Твърдица, а на името й бил кръстен целият издигащ се на североизток от града дълъг рид. След пресичането на Блягорница започва дълго и трудно изкачване към билото на рътлината, като друмът извива покрай долината на западния начален приток на реката, водещ началото си именно от езерото Калтина. Тук през смесени буково-борови гори се върви много стръмно нагоре, като потока се пресича на две места. Разположената край него местност Маркова нива пък е гъсто набраздена от трасетата на множество изоставени черни пътища, затова за правилната посока към билото на рида и езерото Калтина трябва много да се внимава. 35 мин. след пресичането на Блягорница се достига до разклон на най-стръмното място по планинските склонове над долината й /210 мин./. Местността се намира вече в самото подножие на вр. Калтина, като при нея от главния път се отделя тясно разклонение, водещо на запад. Понеже склонът към върха е много стръмен и пътят не може да продължи директно нагоре към него, се е наложило височината да бъде преодоляна чрез две по-къси серпентини. Над тях наклонът постепенно намалява, като 25 мин. след разклона се достига до билото на рида Кутра /235 мин./. Денивелацията от моста над р. Блягорница до гребена на хребета е 250 м. Тук пътят се изкачва до малка полянка, разположена в средата на обширната гориста седловина между вр. Калтина от югозапад и най-високото място по рътлината вр. Кота 1288, от североизток. Поляната се пресича и от друг черен път, който води от вр. Калтина към вр. Кота 1288. От разклона при поляната към езерото се продължава водоравно по друма, водещ на запад, като началният приток на р. Блягорница се пресича за трети път. След бродът се преминава през още една поляна, на която е разположен кът за отдих с пейка, а 10 мин. по-късно се достига и до самото езеро Калтина. Сегашният малък, но особено красив гьол, е остатък от много по-голямо в миналото високопланинско езеро, което с течение на годините и с промените в климата постепенно пресъхнало. Днес около три четвърти от площта на бившото езеро е покрита с кал, откъдето вероятно произлиза и неговото наименование. Подобната на микроязовир локва е разположена на северозапад от едноименните връх и пасище, в средата на огромен масив от гъсти гори и на изключително тихо, спокойно и романтично място. В близкия гр. Твърдица на това езерото му викат още и Калтака и силно вярват, че в него е пълно с риба червеноперка.  

  

DSC 0009

От с. Сборище на северозапад към долината на р. Долап дере

 

DSC 0014

Река Долап дере се пресича по брод покрай дебела върба с отрязани клони

 

DSC 0021

В долината на река Гарванов дол се достига до началото на широка пътека и по нея се поема на север

 

DSC 0024

От пътеката на североизток

 

DSC 0030

Нагоре пътеката става все по-широка

 

DSC 0031

Тук се достига до нов черен път и по него се продължава на североизток

 

DSC 0043

Голата седловина от южната страна на вр. Чакалица

 

DSC 0046

Чешмата Изгрев от източната страна на вр. Чакалица

 

DSC 0047

От черният път на изток към вр. Юрпека 

 

DSC 0048

От местността Ливадките на североизток към вр. Кичеста

 

DSC 0049

И на север към вр. Здравец

 

DSC 0051

От местността Ливадките към вр. Калтина

 

DSC 0072

Пътят заобикаля северните склонове на вр. Чакалица, като зад гърба остават вр. Юрпека и р. Долап дере

 

DSC 0073

От северозападната страна на вр. Чакалица се пресича римски път, изкачващ се дотук откъм гр. Твърдица

 

DSC 0076

Новият път пресича римския друм и слиза на запад към р. Блягорница

 

DSC 0080

От местността Ливадките на запад към върховете Калтина и Душков рът 

 

DSC 0094

При слизането към р. Блягорница се подминава изоставен овчарник, заобиколен с каменна ограда

 

DSC 0095

При изоставения овчарник се завива за кратко на юг

 

DSC 0103

Под овчарника се достига голяма каменна чешма и покрай нея се завива на югозапад

 

DSC 0108

Пътят се спуска до р. Блягорница

 

DSC 0109

Реката се пресича по дървен мост и от другата й страна се продължава на северозапад по рида Кутра 

 

DSC 0110

От р. Блягорница следва изкачване до подножието на вр. Калтина 

 

DSC 0111

Достига се до гола поляна на билото на рида и при нея се завива на запад

 

DSC 0112

От  поляната се продължава по широк път към езерото Калтина

 

DSC 0123

Езеро Калтина

 

2015-01-22 091550

Профил на маршрута

 

Прочетена 1893 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм