41.1. с. Боров дол-рид Кираз аак баши-вр. Чумерна

Оценете
(1 глас)

41.1. с. Боров дол-рид Кираз аак баши-вр. Чумерна - качване

Денивелация - 1150 м., време на движение - 5.30-6.00 часа, разстояние - 15.3 км.

Немаркиран

 

2019 10 24 180527

Изтегли: GPS-трак 

 

Беленска котловина /Белялик/

         Югоизточната част на Елено-Твърдишката планина, наричана от някои Чочовенски балкан, е заета от огромна вътрешнопланинска котловина, в която са закътани далеч от другите райони на страната общо 7 села. Шест от тях са с преобладаващо турско население и само едно - Бяла, е почти изцяло българско. То обаче е най-старо и голямо измежду всички останали селища, затова и котловината е кръстена на неговото име - Беленска на български, или Белялик на турски. Според особено подробното описание на областта, направено от местният краевед Стефан Джагаров, тя е с издължена продълговата форма, ориентирана е от запад на изток и е с размери 15/3.5 км., като общата й площ е 52.5 ха. Беленският край е със средна надморска височина от около 560 м. и е заобиколен от редица върхове, надвишаващи морското равнище с повече от 1000 м. На запад тази по-ниска част на Балкана се опира в гигантския рид-масив Кичеста планина, който се отделя от главното било при връх Чумерна /1536 м./ и носи наименованието на най-високата си точка - връх Кичеста /1424 м./. За да подчертаят огромният му обем, беленските жители наричат масива край Чумерна още и Коджа даг /Голямата планина/. На изток котловината достига до проходът Вратник /Порта Фереа, Демир капия, Железни врата/, обявен от географите за официална граница както на Белялик, така и на основните Централна и Източна части на Стара планина, като в неговата посока местността се разпростира до върховете Голям вран /1097 м./, Малък /Каменлив/ вран /910 м./ и отделящата се от тях река Драгайка. На юг от Белялик се издигат стръмните склонове на ридът Карабаир, който всъщност е истинската Чочовенска планина и който носи наименование си от намиращите се в неговото подножие села Голямо и Малко Чочовени, а за северен предел на Беленско е прието да служи дългият и крив централен гребен на стария Хемус, покрит с т.нар. Тъмна гора. В нея за разделителна линия на района с другите части на Балкана трябва да се ползва поредица от добре очертани върхове, сред които Брусия /1084 м./, Качулка /736 м./, Кара кая /Черната скала//1063 м./ и Коджамар /Голямата скала//1170 м./. Котловината има равнинна повърхност, набраздена е с ниски полегати хълмове и е прорязана от долините на общо шест големи реки - от изток на запад това са Асеновска, Беленска, Новачевска, Улуклу дере /Тръбният дол/, Белопаланска и Боровдолска, които напролет стават изключително пълноводни, буйни и особено опасни. От Карабаир на север към местността се спускат още и по-късите реки Кел дере, Дяволската, Маринкина и Кара дере. Беленският край е известен с откритите в него през 1900 г. големи залежи на каменни въглища, както и с това, че през 1968 г. територията му била изкуствено разделена административно на две отделни части - селата Боров дол, Жълт бряг и Бяла Паланка били присъединени към община Твърдица, а другите селища попаднали в Сливенската община.

        През ранният период на османското робство областта била наричана от местните турци Беле ичи със значение Във вътрешността на Бяла. В една от своите книги войводата Панайот Хитов я описва с името Белялик, а в друга я споменава като Лелялика. През 1872 г. на път от Сливен за Търново през района преминал пътешественикът Феликс Каниц, който говори за невероятна природната картина: „облик на която дават насажденията с овощни градини на селата Бяла, Ени кьой /сега Новачево/ и Юренджик /понастоящем Градско/ от южната страна на Балкана“. Характерни за Белялик са студеният северен вятър Борей, който духа от главното било на Стара планина на югоизток по коритата на реките в посока на гр. Сливен, както и южният Бял вятър, който през пролетта духа в обратната северозападна посока, бързо топейки снега в най-горните части на Балкана. Преди милиони години Беленската област била дъно на море, от което до днес останали дебели наносни пластове с глинести почви в долините на Голямата, Малката и Боровдолската реки. Поради тази причина, в миналото покрай техните долини било силно развито производството на грънци и на други керамични изделия. По-късно въпросното море пресъхнало, а на неговото място се развила гъста и буйна растителност, наричана от преминалите през нашите земи по време на Средновековието кръстоносци Магна силва булгарика /Голямата българска гора/. Част от тези лесове се запазили и до днес под името Тъмната гора, която обхваща склоновете от двете страни на главното било на Балкана. Гората се разстила на площ с приблизителните размери на котловината - 15 км. дължина и 3.5 км. ширина, като започва на изток от историческата местност Агликина поляна и продължава на запад до връх Бялата крава /1057 м./. От споменатата гъста растителност тук останал и дебел пласт с изгнила дървесна маса, превърнал се по-късно в каменни въглища. Точно заради буйните, непроходими и неизбродими гори над Белялик, академик Константин Иречек твърди, че най-дивата част на Балканите е именно в този район на България, по билото на Стара планина между градовете Шипка и Сливен.

       Беленската котловина била обитавана от хората още през 4-и в. пр.н., а местното население живеело в малки балкански махали по подобие на тези в Еленския край, тъй като, според известният ни краевед и учител Данаил Константинов, „така по-добре развивало икономическия си потенциал и стопанския си живот“. От първите заселници в този край - траките, до наши дни в местността са останали т.нар. Джамалски или Русалски гробища при Бяла, Градско и Боров дол, както и няколко надгробни могили пак в землищата на същите селища. По-късно по време на Средновековието тези тракийски могили били ползвани като гранични маркери между Втората българска държава и разположеното на юг от нея независимо Крънско деспотство. До 17-и в. котловината била населена предимно с българи, както и със съвсем малко на брой каракачани и шиити-юруци, обитаващи няколко селища, в имената на които се съдържала все думата бяла. Освен споменатото вече с. Бяла, това били и вписаните в по-старите турски регистри села Бяла-и-сагър /Малка Бяла - вече изчезнало/, Белу чешлидже /днес Бяла паланка/, Бела виче /сега Новачево/, Сара беладже /понастоящем Жълт бряг/, както и неизвестното засега Сара беллу. Основната река, която отводнява котловината, също била наречена на името на главното селище в нея - Беленска река /или Бели дере/, а един от върховете над коритото й станал известен като Бялата крава. Според редица автори, сред които прочутият ни общественик, дипломат и юрист Симеон Табаков, краеведът Стефан Джагаров и други, през Средновековието всички земи, гори и махали в котловината вероятно били подчинени на манастирът в с. Бяла, откъдето идвало и тяхното общо наименование. В Белялик е запазен спомен, че в миналото този манастир носел наименованието Инок /което всъщност означава монах, калугер/, а самото с. Бяла било по-старо от големия и главен днес гр. Сливен. В книгата си „Жеравна“ авторът Данаил Константинов твърди, че част от феодалните владетели по време на Втората българска държава били наричани бялове /от куманското мъдър, всезнаещ/, откъдето, например, идвало и прозвището Белгун на цар Асен I. Техните подчинени пък били известни като бели хора, което определение трябвало да се разбира в смисъл на свободни. Оттук и много от местностите край Жеравна, която също била владяна от точно такъв бял управник, останали с имената Белювец, Белчевец, Бельова поляна и т.н. Като се има предвид, че в миналото цялата тамошна котловина била наричана Жеравна по името на главното й селище, би могло да се предполага, че по нейно подобие и Беленският край бил кръстен на основното населено място в пределите му.

         В началото на турското робство българското население избягало от плодородната Тракия и се укрило в Балкана, като тогава част от селища в него станали по-големи от тези по полето. Така в Стара планина се оформили множество села от градски тип и с градско население, които се превърнали в средищни центрове за околните по-малки колибарски махали. За Беленската котловина такъв тип главно селище продължило да бъде основното дотогава с. Бяла, което, заради българското си население и доминиращото си положение в областта, било вписано в турските регистри като Беле-и-гюберан /от кюберан - господстващо в даден район населено място с турска и българска администрации и със седмичен пазар/. След завладяването му от османлиите Белялик попаднал първо в Никополския санджак на империята, после бил присъединен към Одринския вилает, Силистренски санджак, а преди Освобождението бил включен и в Ямболския вилает, Сливенска кааза. Първата промяна в котловината след идването на турците на власт била в нея да бъде настанена малки групи от юруци-шиити, които по онова време били нарочно заселвани край по-главните проходните места, за да ги наблюдават и да ги пазят от нападенията на българите. Няколко десетилетия по-късно към тези първи нови заселници били насилствено присъединени и групи от къзълбаши /в буквален превод червена глава/, които са също с шиитско вероизповедание, но са с различен етнически произход от юруците. Наричани така заради отличителните им червени чалми, къзълбашите са част от общността на алианите /последователи на Али ибн Абу Талиб - първи братовчед на пророка Мохамед/ и като такива са смятани от турците-сунити за еретици.

        Кога станало това заселване на къзълбаши в Беленската котловина не е известно, но вероятно било през 1416 г. след неуспешното въстание в Добруджа срещу султан Мехмед I, организирано от шиитският водач Шейх Бедреддин Махмуд бен Илияз /Симавени, Деде султан/ и сподвижниците му Берьоклюдже Мустафа и Торлак Кемал. За това преселение сред местните мюсюлмани в котловината е запазен съвсем ясен спомен, според който, тогава в околността дошли трима братя-шиити - Асан, Али и Сали, които се заселили съответно в селата Чинтулово, Новачево и Божевци и в тях построили три теккета /шиитски храмове/. За това, че в котловината живеели шиити свидетелства и преминалият през нея в началото на 17-и в. пътешественик Евлия Челеби, който нарекъл тукашното население сбирщина, тъй като го сметнал за смесено между българи и турци. Пак заради алианският произход на беленските мюсюлмани, векове по-късно българският революционер и публицист Михаил Греков ще нарече котловината Алиева пелена. Наред с двете заселвания на шиити, още едно сътресение в Беленския край настъпило и през 1526 г. /цифрата е издялана на една греда в църквата Св. Троица в с. Бяла/, когато над местното българско население бил извършен опит за насилствено помохамеданчване, свързан със заповедта на султан Сюлейман I за разрушаване на всички християнски храмове в империята. След 17-и в. пък останките от българското население в района на Белялик, както и част от живеещите в котловината юруци и къзълбаши, постепенно били изтласкани и погълнати от турски преселници със сунитско вероизповедание, нахлули предимно от разположените на североизток области Герлово и Тузлука. Така верският и етнически облик на Беленския край бил изцяло променен, а в местността останало едно единствено българско и християнско населено място, наричано от новопристигналите Гяур Беле /Неверническа Бяла/.

        Освен, че на територията на Централна Стара планина няма друга такава голяма котловина с толкова много села в нея, но Белялик е и с по-особено географско местоположение, известно с това, че в него може да се влезе само от няколко проходни места, а именно по тесните проломи на три от местните реки. Тази своебразна отличителна характеристика на котловината е описана най-добре в една от книгите на войводата Панайот Хитов, според когото: „В туй място са влязва от три места - по един път, който води към Търново през Железни врата, друг от Сливен през река Денгьовица и трети през Бинкос боаз“. Заради липсата на място по ждрелата на въпросните реки, в древността пътищата покрай коритата им били лесно охранявани и отбранявани, поради което и достъпът до котловината бил доста затруднен и изключително опасен. За пътищата, които пресичат Белялик, би могло да се каже, че тези с подстъпи към вр. Чумерна, с. Бяла паланка и местността Агликина поляна били само за пешаци и товарни животни, докато проходът Вратник бил много по-широк и ставал и за каруци. Затрудненото влизане в Белялик било използвано по време на кърджалийските размирици, когато местните турци превърнала котловината в едно от главните разбойнически свърталища в цялата страна. През 1800 г. тукашните кърджалии ограбили първо беленското село Чам дере /сега Боров дол/, а след това съсипали и опустошили напълно и всички останали селища в котловината. По това време кърджалийските банди се събирали на огромни тумби по селата в Беленския край, избирали си табун-агаси /предводител/ и предприемали грабителските си преходи към по-богатите населени места в равната Тракия и в близкия Сливенски балкан. В онези години главен сборен пункт на разбойниците в местността станало именно първото ограбено от тях с. Чам дере, от което бил родом един от най-известните кърджалийски главатари Токакджакли Сюлейман /Токакчията, Токаджиклията//прозвището му произлиза от турската дума тукат - юмрук/.

       Заради изолираността и отдалечеността на котловината, към края на 18-и и началото на 19-и в. в Белялик се събирали до 7000 /седем хиляди/ бандити, които, за да не бъдат забелязани, напускали района не през известните три прохода, а по т.нар. Кърджалийска пътека, водеща на север към главното било на планината. От основната си база в Боров дол разбойниците поемали първо на изток към близкото с. Градско, оттам завивали по Кърджалийската пътека на север и по източните склонове на връх Соуджака /Студенец//1213 м./ достигали до централния гребен на Балкана над известната седловина Хоро ери. От това място сганта се проточвала на изток по билото на планината към Агликина поляна и при трасето на прохода Вратник излизала от котловината. От превала на Вратник, известен като седловина Токат /от влашкото дукат - кошара/, кърджалиите нападали първо по-богатите български села в Сливенския край, като Жеравна, Котел, Градец, Раково и Нейково, след което се спускали и към Тракия. Зимата част от разбойниците прекарвали в самата Беленска котловина, като се настанявали в местността Марковец на юг от с. Бяла, а напролет заравяли казаните си и другия метален инвентар в земята и пак започвали да грабят. Заради изолираността на района, към края на турското робство в него започнали да бродят и множество български хайдушки чети, начело с известните войводи Вълчан, Добри, Трифон, Димитър Калъчлията, Георги Трънкин, Панайот Хитов, Филип Тотю и Желю войвода. По-късно през 1877 г. руската армия навлязла да освобождава Белялик пак от север, поради невъзможността да нахлуе тогава в областта от друго място. Тя обаче се спуснала към долината на Беленската река не по Кърджалийската пътека, а по един по-стар от нея древен римски път, известен като Тупанджи окадъ или Зуванджи мезари /Луково гробище/.

Село Боров дол /Чам дере/

          Село Боров дол е застроено на около 400 м. н.в. покрай течението на едноименната река, като отстои на 15.5 км. на североизток от общинското средище град Твърдица и на около 25 км. на северозапад от областния център гр. Сливен. Населеното място е от котловинен и долинен тип и понастоящем се обитава от около 480 жители, 330 от които са българи, 90 турци и 60 цигани и каракачани. Балканската част от землището на селището е със средна надморска височина от 1300 м., като ридовете край него са предимно гористи, а билата им са оголени и използвани до неотдавна от множество каракачански фамилии като пасбища. Боров дол е застроено в западния край на Беленската котловина, който се отводнява от къса рекичка, носеща в миналото наименованието Бере дере /или Бери дере/ - вероятно преиначено от българското Боров дол. Именно с това название - Бере дере, реката е отбелязана и в руската триверстова карта на сегашните български територии, съставена през 1854 г. По-късно обаче името на реката било променено на Чам дере, заради запазилите се и до днес в Балкана над коритото й естествени находища от дървото черен бор /pinus nigra/. Водосборният басейн на Чам дере е необичайно голям и заема огромно пространство между главното било на планината при вр. Чумерна и отделящия се на юг от него гигантски рид-масив Кичеста планина. Поради тази причина, реката е с постоянен дебит и не пресъхва дори и през най-горещите летни дни. От най-високото място над Беленската котловина при вр. Чумерна р. Чам дере протича на югоизток през изключително тясна, много дълбока и невероятно красива дванадесеткилометрова долина, като на около 4 км. на юг от селото се влива в основната водна артерия, която отводнява Белялик - Беленската река. Най-характерни за Чам дере са двата дълги и стръмни рида, които я заграждат от юг и север - Бакъм таш /от бакъм - вид цвете и таш - камък/ и Кираз аач баши /Главното черешово дърво/. Друга отличителна черта на реката са запазилите се и до днес край долината й съобщества от праисторическото иглолистно дърво тис /taxus/, включени в Резерват Еленска глава, както и дебелите глинести пластове с наносни почви край коритото й, от които в миналото били произвеждани грънци и други домакински съдове.

         В няколко исторически и езиковедски издания е посочено, че с. Боров дол се намира встрани от главните пътища, затова край него липсват всякакви по-ценни исторически и археологически руини и артефакти. Това обаче всъщност не е точно така, тъй като, въпреки изолираността на целия район, в древността през него все пак преминавали два по-широки римски друма. От обширната Тракия през Бинкоският и Чамдеренският боази /боаз - теснина/ на Беленската река в едноименната котловина навлизал стар път, който на юг от с. Боров дол се раздвоявал в местността Йоле арасъ /Между пътищата/. От разклона левият край на вървището завивал на северозапад, качвал се на рида Бакъм таш и през местностите Падащите камъни, Малък Гечит и Голям Гечит /гечит - проход/ заобикалял вр. Кичеста и се спускал до кръстопътната седловина Шишкинград. Оттам този край на римският път продължавал в същата северозападна посока през местността Преслопа /Сечената скала/ до т.нар. Син пясък, където се събирал с основното трасе на Твърдишкият проход. В своите изследвания за Белялик братята археолози Карел и Херман Шкорпил наричат лявото трасе на античният друм Чамдеренски или Източен Търновски път, защото преминавал през землището на съответното малко селище и водел на северозапад от него към по-големия старопрестолен град. Местните обаче наричат римският път Затворения проход и проход Ода гидик /Водният проход/, тъй като вече не се преминава по него, а вероятно и защото извива покрай коритото на пълноводна река. Специално в с. Боров дол вървището се нарича понякога още и Гидикоолу яня /Проход Гидика/, заради преминаването му през двете местности с това име, а пък в близкия гр. Твърдица му викат и Ики капалар /Двете порти/,тъй като трасето му пресичало две по-тесни и специално изсечени заради него места в скалите при Долния и Горния гидици. В литературата Гидикоолу яня често бива оприличаван на проход, като тази дума влиза дори и в неговото наименование, но понеже при Синия пясък трасето му се влива в основния Твърдишки път, затова Чамдеренското вървище не трябва да се разглежда самостоятелно, а само като част от по-главния друм. 

         След разделянето си на юг от с. Боров дол десният край на стария римски път завивал на североизток, качвал се на най-долната част на другия най-дълъг местен рид - Кираз аак баши, и продължавал по него към сегашното с. Бяла паланка. Именно край това второ трасе на вървището било разположено и най-старото засвидетелствано тукашно селище в местността Юртлука /от юрт - изоставено населено място/, което, според някои историци, вероятно било построено върху руините на по-древна римска пътна станция. Тази версия се потвърждава и от намерените на мястото в дерето срещу т.нар. Вила античен водопровод от глинени кюнци и други интересни археологически артефакти. Юртлука е известен още и с това, че между него и съседната местност Чотоклука /името й означава пън, коренище/ покрай долината на река Сап дере преминава един по-необичаен слой от бял камък-пясъчник, който се спуска оттук в посока на морето. Според местните, където има такъв пясъчник, задължително има и каменни въглища, като е възможно точно от неговия бял цвят да идва и наименованието на цялата Беленска котловина. В Юртлука са намерени следи още и от стари гробища, наричани от беленските селяни Бююк мезар /Големите гробища/. Освен останките от двата стари римски пътя и селището в местността Юртлука, в землището на сегашния Боров дол се срещат и някои други старини. На юг от махалите му е разположен пирамидалният връх Сиврия /Острец//488 м./, който със своя гол и остър пирамидален конус стърчи като същинска емблема на селището. Именно по неговия източен склон трасето на десният /източният/ римски път пресича група от побити в земята камъни, които боровдолските жители наричат Русалското гробище, Джамалското гробище, а също и Старите български гробища. Тези останки са с площ от около 1 дка и по вид и форма са абсолютно идентични с подобни на тях гробища край близкото с. Градско. Артефактите вероятно са остатък от старо езическо светилище, като местността е изкуствено заравнена и е без следи от гробни могили, а надгробните камъни в нея са поставяни не над, а встрани от главите на покойниците. В района са намирани и отделни находки от медни и бронзови монети с различни номинали. Наред със старите пътища и селища, в планината над населеното място стърчат останки и от малка крепост. Тя се намирала на билото на споменатия рид Кираз аак баши, и по точно на извисяващия се на него обзорен връх Куля сърта /Кула сърт, Кула на хребет, Острата кула//842 м./. Останките на темето на върха са от малко съоръжение от типът наблюдателна кула, от което навремето следели и контролирали извиващият покрай вр. Сиврия, Русалското гробище и Юртлука източен римски път. Докато ние българите наричаме всички по-древни крепости, селища и пътища римски, то турците определят въпросните старини като дженевез /генуезки/. Поради тази причина, и твърдината на вр. Куля сърта се нарича от местното население крепост Дженевиз кале /Генуезката крепост/. Заедно с всички останки от древни съоръжения край с. Боров дол, в местността Юртлука може да се види и една по-голяма, и вече доста поразкопана от иманярите, тракийска могила, построена вероятно за ориентир край трасето на стария античен римски път.

        Въпреки че долината на р. Боров дол е изолирана и сравнително доста отдалечена от всички по-важни и главни пътища в областта, по време на турското робство край нея постепенно започнали да се заселват хора. Първоначално те се настанили в разположената на около 1.5 км. на североизток от днешното с. Боров дол местност Юртлука, в която образували неголямо селище. Според запазено и до днес сред местното население старо предание, това най-древно поселение в областта станало родоначалник на три от сегашните села в Беленската котловина - Боров дол, Жълт бряг и Бяла паланка. Като пряко доказателство, че първото село в района било именно в Юртлука, служи фактът, че в близост до тази местност понастоящем се намира пасището Байрам алан /Празнична поляна/, в което край кладенец до едно дере жителите на трите гореизброени селища нарочно се събират всяка година заедно, за да правят там своите редовни Хаджет намази /Молби за дъжд/. В миналото за тази цел в Юртлука били изградени специално изплетени с големи пръти заслони за сушина, които били покрити със слама. Преданието гласи още, че в Юртлука първоначално не достигала водата, а след това се появила и чумна епидемия. Заради тези несгоди, селяните постепенно изоставили старото се селище и се разпръснали из околността, като част от тях се настанили в долината на р. Чам дере и в нея основали настоящото с. Боров дол. При застрояването си тогавашното Чам дере било изцяло мюсюлманско, като освен юруци /асимилирани по-късно от придошлите откъм Гeрлово и Тузлука турци/, по пасищата в землището му останали със стадата си и съвсем малко на брой каракачани-християни, потомците на които живеят и до днес в самото село. По-късно в новото населено място се настанили със сигурност и къзълбаши, следи от които могат да се видят в разположения в югоизточния край на селото стопански двор на местното ДЗС. Там са открити два гроба с надгробни камъни, по които има надписи на арабски език, а горните им части са оформени като тюрбани - сигурно доказателство, че гробовете са именно на къзълбаши. Между другото, районът на стопанския двор се ползва и до днес като мюсюлманско гробище, докато християнското е на около 200 м. на изток от селото. Няколко века след заселването на шиити в Беленската котловина по всички селища в нея се настанили и турци-сунити, като от тях през 1870 г. в Чам дере била построена джамия. Тя била с размери 12/5 м., а останките й стояли в южния край на селото чак до 1930 г., когато при прокарване на регулация сградата й била умишлено унищожена.

         Кога станало най-ранното застрояване на мюсюлманското с. Боров дол не е известно, нито пък за тази случка са запазени каквито и да било писмени сведения в по-старите турски архиви. Знае се само, че селището било разположено на няколко широки тераси на около 2 км. разстояние по протежение на коритото на р. Чам дере, която му дала своето наименование. Известно е също така, че новото село било разположено върху останките на по-старо населено място с неизвестно име, но с християнско население. В потвърждение на това се сочат намерените в наши дни в двора на местният жител Петър Димитров Иванов основи на християнски храм, разкритите в двора на Иван Пасков Иванов и в близката местност Кантона големи питоси /глинени гърнета/, както и останки на изток от вр. Сиврията /Острец/ на стара чешма и глинен водопровод. Според запазено в с. Боров дол предание, в древността на изток от този връх съществувал някакъв храм или светилище със стари гробища край него. В споменатия двор на Иван Иванов били открити и основите на няколко колибарски жилища, а такива били намерени и в центъра край пощата, в южния край на миньорското общежитие и в южния край на двора, в който е казана за ракия. По спомени на стари хора от селото, такива останки от по-древни жилища били намерени и в района на Кантона, като там били открити и следи от антична керамика. Наред с тях, на север от устието на Боровдолската река останали да стърчат и руини на стара железарска или оръжейна работилница. Останки от древни зидове и основи на постройки били изровени и край трасето на построената тук през 20-и в. теснолинейка, водеща към вр. Чумерна, като най-запазените от тях били в разположената на юг от селото местност Нишан кая. Като доказателство пък, за българският етнически произход на жителите на по-старото селище под новоизградения мюсюлмански Боров дол, може да послужи топонимията в най-западния край на местното землище, която и днес е почти изцяло на сътветния език - Чумерна, Кичеста, Шишкинград, Девина и т.н.

         Макар да се намирало доста навътре по южните склонове на Стара планина, в миналото мястото край днешното село било особено плодородно, като, наред с традиционните и основни за боровдолското население поминъци - земеделие, скотовъдство и дърводобив, в разположения в близост до него рид Чам бурун /Боров нос/ тукашните селяни започнали да отглеждат и лозя - традиция, която вероятно била наследена от първите местни жители - траките, а после постепенно изоставена от неупотребяващите алкохол турци. Векове след застрояването на Чам дере климатът постепенно се изменил, затова селото, както и съседното Бяла паланка, временно останали без всякакви лозови насаждения. Тогава на Чатал бурун били засадени черешови дървета, а местността се сдобила с наименованието Старите лозя. В наши дни пък, заради глобалното затопляне, за лозята пак настъпили добри времена, като този път те са разположени на съвсем друго място - в т.нар. Гьомджа, както и при Кантона. Освен на добре водоснабдено и плодородно място, след застрояването си селото се оказало и с много голямо землище, обхващащо обширни територии от планината на юг и на югоизток от махалите му. След Освобождението обаче българските жители на близкия град Шивачево отнели, къде с измама, къде с подкупи, част от мемлекета /земите/ на Боров дол в местностите Кадъ бунар, Шейх бунар и Дюинджа, като искали да присвоят дори цялата собственост на селото и да изгонят всичките му жители. През 30-те години на 20-и в. претенции към земите на Чам дере проявили и съседите от с. Жълт бряг, които също започнали да се къскънат /спорят/ за част от местната мера. Тогава жълтобрежани издебнали и убили над Боров дол овчаря Иванчо, като от онова време до днес хребетът на север от селото се нарича в негова памет Иванчова рътлина, а там има и местности Иванчова гроб /в нея лобното място на овчаря е очертано с камъни/ и Иванчова гьол.        

          Първите писмени сведения за нововъзникнало селище в долината на р. Чам дере са от периодът на османското владичество, когато в района се настанили мюсюлмански пастири с предимно шиитско вероизповедание. Заради оскъдните възможности за земеделие, местните селяни намирали препитанието си най-вече в скотовъдството и дърводобива, а през кърджалийските времена - и в разбойничеството. През 1800 г. кърджалиите оплячкосали и съсипали всички селища в Беленската котловина, като започнали първо точно от с. Боров дол. По-късно обаче тогавашното Чам дере се прочуло с родения в него известен кърджалийски главатар Токакчията, а също и с прославения в цяло Сливенско с бандитските си подвизи турски разбойник Кушчи оглу /Синът на птицата/, който също пребивавал в селището и го превърнал в своя главна база. Интересни сведения за Боров дол има и от периодът на Кримската война /1853-1856 г./, когато от южните степи на Русия били прогонени хиляди татари и черкези. Част от бежанците били настанени в пределите на днешните български земи, в които те веднага започнали да убиват и да грабят за отмъщение завареното местно християнско население. За да спре растящата престъпност, и за да се справи с многобройните разбойнически банди, турското правителство създало още през 1853 г. в Сливенския край специална жандармерийска част - Казашки турски кавалерийски полк /по-известен като Казак алай/, за командир на който бил назначен Садък паша /полският емигрант Михаил Станиславович Чайковски/. Въпреки че този полк преследвал и българските хайдушки чети, в него се записали доброволно и много българи, някои от които вече били жертва на особено кръвожадните тукашни престъпници.

          През 1856 г. полкът Казак алай бил разкватируван в гр. Сливен и веднага се заел със задачата да унищожи първо бандата на най-злия разбойник в областта - Кушчи оглу /Кушчията/. За него се предполага, че е роден в смесено турско-татарско семейство под името Мехмед в близкото на Боров дол с. Бяла, а като отраснал в Беленската котловина, се знае и че я е познавал много добре. В нея разбойникът върлувал за период от около десет години, като бродел и по цялото било на Балкана от сливенското село Ичера на изток до сегашния град Шипка на запад. След като полкът Казак алай започнал да го преследва, Кушчи оглу се укрил първоначално в гъстите гори край тайнствения връх Козуйна в Чочовенския балкан, а след това и в една издълбана в пясък пещера, разположена южно от сегашното с. Градско. През това време полкът Казак алай го търсел под дърво и камък край главната му база в с. Боров дол, където разбойникът, разбира се, не бил намерен. До нас обаче достигнало реалистичното описание на Садък паша за обстановката в прочутото старо разбойническо свърталище. При пристигането си в него предводителят на жандармеристите станал свидетел на невероятна оргия, в която старци с чалми стоели „на купчини по земята“ и пиели ракия. Аллах бил забранил пиенето на вино, но за ракията в Корана явно нищо не бил споменал, тъй като местните се наливали именно с нея. В средата на тази шайка кръшни полуголи циганки изпълнявали огнени акробатични танци, от гледката на които Чайковски тутакси се изчервил, а селските момци похотливо коментирали изпълненията на девойките и гърмели с пушките си във въздуха. Кушчи оглу оставал все така неуловим, затова единственият начин да го ликвидират било да принудят някой от приятелите му в местната администрация да го предаде. Това сторил главният сливенски мюфтия, който повикал Кушчията уж за да му опрости греховете, а всъщност го накарал да обере турската поща в местността Джендема на изток от града и да избяга с парите в Цариград. Бягството трябвало да стане по точно определен маршрут, по който на Кушчи оглу била устроена засада и той бил убит. След смъртта му обаче разбойничеството в с. Боров дол изобщо не спряло, тъй като на мястото на по-старата шайка се появила веднага нова, начело с местният жител Юмер ага.

       През 1812 г. с. Боров дол постродало особено жестоко от т.нар. Голямо чумаво - масова чумна епидемия в Сливенския край, която засегнала повечето от местните селища. След нея през годините 1824, 1830, 1837 и 1839 в района последователно избухнали и няколко големи холерни епидемии. Заради тях, местните турци или измрели, или се преместили по други краища на страната, като така цялото село останало за кратко време почти празно. Тогава в него се настанили и българи, като различни автори споменават за заселване в района на около 30 християни семейства. По-късно обаче и тези нови пришълци вероятно били прогонени от турски разбойници, тъй като през 1859 г. се оказало, че в селището живеят само мюсюлмани. За това свидетелства преминалият същата година през тогавашното с. Чам дере д-р С. Ф. Поайе - лекар на турска служба, живял в Османската империя около 28 години. Французинът описал премеждията си в Бюлетин на географското дружество в Париж, като, според него, в с. Чам дере живеели общо 150 души, разпределени в 30 семейства, а сред тях имало и едно с по-интересната фамилия Харби /от харба - специална къса сабя, която носели охранителите на проходи/. Заради разбойничеството си, след Освобождението повечето от местните турци избягали от Боров дол, а в селото останали да живеят едва няколко мюсюлмански семейства. През 1935 г. обаче и те се изселили в Турция, като сегашните турци в населеното място се настанили в него по време на големия рудодобив в околността през годините на социализма. В края на робството сред останалите жители на котловината дори се пуснал слух, че селището е напълно свободно, като тази мълва се запазила сред местното население за период от няколко години.

        След края на Освободителната война с. Боров дол попаднало в държавата Източна Румелия, като при извършеното в нея през 1880 г. голямо преброяване на населението в регистрите за селището били вписани 38 къщи с 54 семейства и 183 постоянни жители. Явно на мястото на напусналите мюсюлмани в селото постепенно започнали да се настаняват християни, като процесът се засилил през годините 1890-91, когато в него се заселили българи първо от съседния гр. Шивачево, а след това и такива от Казанлъшко и от село Струпец Сливенско. Въпреки това, в с. Боров дол не е издигната църква и до днес. Училище в селището било отворено едва през 1919 г., когато местният жител Петко Стоянов си отстъпил безвъзмездно двора за това, а читалище било построено чак към 1937 г. През 1934 г., турските имена на селото и на река Чам дере били заменени с българският им еквивалент Боров дол. По време на Втората световна война пък в селището били настанени големи подразделения на войската и жандармерията, което да се борят с местния партизански отряд Хаджи Димитър, чиято землянка се намирала в местността Чифлика над съседното с. Жълт бряг. През годините на социализма над селото били открити каменовъглените мини Кичеста, Чумерна, Кокс и Девина, като оттогава в основен поминък за местното население се превърнало миньорството. От Боров дол към мините било прокарано и шосе, а за транспортиране на въглищата били построени теснолинейна и въжена линии. В онези години населението на селото бързо започнало да се увеличило и от няколкостотин, достигнало през 1969 г. до 2275 души. За миньорите били построени малки блокове и миньорски културен дом, но след изчерпване на рудните залежи всички придобивки били изгубени, а населението пак намаляло, като този процес продължава и до днес. През 2007 г. в землището на селото бил открит параклис с каракачанска овчарска калива /колиба/, които се намират по поречието на Боровдолската река в подножието на изоставената мина Чумерна.

           Село Боров дол е разположено в тясна котловина, заобиколена отвсякъде с високи планини, затова от него могат да се предприемат много на брой разнообразни туристически изкачвания във всички посоки. Въпреки че в района липсват хижи и маркирани туристически пътеки /освен ако не се брои хижата под вр. Чумерна и маркировката по главното било на планината/, от селището могат да се направят чудни кратки еднодневни преходи по билата на двата основни хребета в околността - Бакъм таш на юг от р. Боров дол и Кираз аак баши на север от коритото й. Изкачването по Бакъм таш може да стане по отчасти запазилото се трасе на споменатият ляв /западен/ стар римски път в посока на вр. Кичеста, а това по съседния рид Кираз аак баши води към най-високия връх в Елено-Твърдишката планина - Чумерна. Друг интересен маршрут с начало от селото е по новото асфалтово шосе, прокарано по долината на р. Боров дол и водещо към отдавна изоставеното миньорско селище Шишкинград. По това шосе могат да се посетят древните крепости Шишкинград, Диавена, Зимника и Гребена, разположени между вр. Чумерна и отделящия се на юг от него рид Кичеста планина. Със своята малка ширина /максимум 3 м./, многобройни завои, обратни виражи, падове, скокове, привидно равни участъци и денивелация от около 1000 м., това шосе е изключително атрактивно и динамично за рали-спорта и в миналото било ползвано като етап от Рали Златни пясъци /днес е етап само от местното Рали Твърдица/. Друг любопитен феномен в землището на Боров дол е минералният извор Лъджата, който се намира покрай течението на едноименната река Лъджа дере, протичаща на юг от селището. Изворът е обожествяван едновременно и от местните християни, и от мюсюлманите, които заедно ходят да се лекуват на него от всякакви кожни заболявания, мият се с водите му, хвърлят стотинки в чашата му и връзват по околните дървета и храсти конци за здраве. 

39.1. с. Боров дол-рид Кираз аак баши-вр. Чумерна - качване   

         Заради невероятните природни дадености на района край с. Боров дол, всички преходи от селището към планината са много красиви и изключително приятни. Особено важен сред тукашните маршрути обаче е този, водещ по билото на най-дългия рид - Кираз аак баши, към най-високия връх в околността - Чумерна. От центъра на селото към рида и върха се поема по главната улица на северозапад, като в тази посока се достига след около 10 мин. до края на населеното място. Тук на малък площад при последните къщи на Боров дол пътят се раздвоява, като левият му край продължава на северозапад към миньорското селище Шишкинград /Шешкинград/докато десният завива на север и пресича едноименната р. Боров дол по мост. От разклона в северозападна посока се вижда и билото на въпросния рид Кираз аак баши, на което се откроява с белотата си подобна на мост бетонна конструкция, разположена на темето на гористия вр. Куля сърта. Водещият в посока на вр. Чумерна десен край на пътя преминава точно под това съоръжение, затова оттук към крайната цел на маршрута трябва да се продължи на северозапад. При площада се завива по дясното разклонение на пътя първоначално на север, като натам р. Боров дол се пресича по моста. От другата страна на коритото й улицата се насочва в правилната северозападна посока, като по нея се заобикалят и последните къщи на селото и покрай портал на заключен стопански двор се достига до подстъпите на въпросния дълъг рид. В различни туристически издания и в множество географски карти наименованието на този хребет е изписано все по различен начин - Чиралък баши, Чираз ак баши, Чиралик ак баши, Чарплак баши и как ли още не. Все интересни и самобитни интерпретации на странното му име, неозаначаващи обаче нищо на турски език. Кое е истинското название на рътлината и какво всъщност означава то вече няма и толкова голямо значение, тъй като понастоящем местните я наричат със съвсем ново и много добре отговарящо на външния й вид словосъчетание - Гладкото било. Именно заради гладката средна част от гребена на рида, към края на турското робство по него преминал с четата си войводата Панайот Хитов на път от Агликина поляна към високия вр. Чумерна. В подстъпите на хребета се излиза и в подножието на широка и равна затревена ивица, вероятно остатък от стар теснолинеен път, обслужвал в миналото близките каменовъглени мини. Над стопанския двор се стъпва на тази затревена полоса и по нея се продължава с водоравно придвижване на северозапад. 

          Тясната ивица с трасето на бившата теснолинейка прилича на изоставен черен път, от дясната страна на който в самото подножие на планината остават селския стадион и две особено интересни местности - Шейтан мезар /Дяволските гробища/ и Текезим келеме /в селото името се изговаря още и като Тъкъзъм келеме//от текке - шиитски храм и келеме - изоставена нива/. Първото място се нарича се така, защото навремето погребвали в него недоносените деца от селището, а името на второто е още едно доказателство, че с. Боров дол, а и изобщо цялата Беленска котловина, били населявани в миналото предимно от мюсюлмани-шиити. Сред голото пасище Текезим келеме се откроява и един по-особен, стоящ като отрязан камък, който носи точно това наименование - Кая киси /Отрязаната скала/. Пак от дясната страна на равното място, и над Шейтан мезар, стърчи и антената на висока телевизионна кула, построена на темето на близкия Голям айкънски връх /Кулата//515 м.//или от айкън - близо, или от айкин - вид планинска върба/. Тук в самото начало на ивицата-път се подминава и отбивка, изкачваща се на север към ридът Иванчова рътлина - странично разклонение на основния хребет Кираз аак баши. Няколко минути след последните къщи на селото се навлиза в гора, в средата на която се достига до нов разклон /20 мин. след началото/. При него от друма се отделя широка пътека, която по няколко обезопасени с дървен парапет стъпала се спуска вляво към кът за отдих на обширната и гола поляна Алчак чаир /Ливада в падина/, разпростраля се от двете страни на коритото на р. Боров дол. Зад нея в близост до шосето за Шишкинград се виждат и няколко големи сгради, както и бетонното водохващане на селото. Оттук се продължава отново по пътя на северозапад, като след две минути се излиза до нов разклон в близост до поток, спускащ се откъм Иванчовата рътлина. На това място от друма се отделя още едно вървище, което слиза вдясно и надолу към коритото на потока. Заради него, маршрутът може да продължи напред по два различни начина. Първият е по пътеката, която слиза до потока, пресича го по брод и от другата му страна се насочва със слабо изкачване нагоре в северна посока. Натам при кръгла поляна се достига след няколко минути отново до черния път, който се насочва водоравно на северозападВторият вариант е да се продължи по широкия друм, който пресича потока по мост, построен върху голяма метална тръба, и веднага след него излиза от гората в началото на продълговата поляна /може би Айналъ тарла - Свещената нива/. От нея се открива очарователна панорама на северозапад към голяма част от долината на р. Боров дол, в дъното на която между рътлините Бакъм таш и Гладкото било се вижда скалистото чело на връх Малка Чумерна /1520 м./ - по-ниският брат на крайната цел на маршрута. При разклона е все едно кой от двата варианта ще бъде избран, защото черният друм и пътеката се събират малко над продълговатата поляна.

        Ако се избере черният път, тогава по него се продължава водоравно и на северозапад в посока на стоящата пред погледа и разположена от другата страна на р. Боров дол огромна канара Чатал кая /Разклонената скала/. В основата й до самото шосе за Шишкинград е изграден интересният едноименен кът за отдих Чатал кая, а някъде над него се крие и скалният феномен Гьозлюкая /Скала с очи/, който представлява голям около два кубика камък с подобни на очи дупки по него. В миналото местните мюсюлмани изпитвали страхопочитание към тази канара, затова пълнели дупките по нея с току-що набрани череши. При застрояването на с. Боров дол най-хубавите дървета от този вид растели по близкия рид Чам бурун, а когато селяните се връщали от него назад към Боров дол, преминавали точно покрай Гьозлюкая и пълнели очите на камъка с откъснатите преди малко череши, тъй като смятали, че в камъка живее дявол /или змия/ и с плодовете искали да го омилостивят. В скалите на Чатал кая се намира и т.нар. Малка стъпка, която е природна извивка върху камък, наподобяваща на отпечатък от ходилото на детски крак. Продълговатата поляна се пресича само за няколко минути, като в нейния край се достига до нов разклон, от който се откриват гледки и назад в посока на с. Боров дол /30 мин. общо/. Оттук се продължава по дясния край на пътя със стръмно изкачване на север, като почти веднага се излиза на малка поляна. В средата й се издига самотно дърво с бетонна пейка под него, а в западния й край се вижда голяма каменна чешма /вероятно Чортленя, което име означава чешма с дървен или ламаринен чучур/. На това място чрез остър S-образен завой пътят заобикаля поляната с чешмата и продължава над тях, като по опороен терен пресича рядка дъбова кория. Тук от дясната му страна остава маловоден поток, а от лявата е изкуствено засадената в близкото минало Бригадирска гора, като покрай тях се достига след около 20 мин. до първата по-голяма поляна по маршрута - Кавака /Каваците//50 мин./.

         Местността Кавака е изумително красива част от Балкана, въпреки изсечената вляво гора, която е изпълнено с извори и от която се открива още по-обширна панорама назад към с. Боров дол. Поляната се пресича и от поток, край водите на който са сковани няколко особено удобни за по-дълга почивка дървени пейки. Кавака е разположен малко под билото на Кираз аак баши, като от мястото се открива панорама и нагоре, към единствената по-оголена част на рида. Оттук се продължава почти водоравно на север по широкият и заобиколен с високи дървета черен път, като след още около 10 мин. се излиза на малка поляна, разположена вече на самото било на хребета /60 мин./. При нея друмът се раздвоява, като единият му край се спуска от източната страна на Кираз аак баши към съседното с. Бяла паланка, а другият постепенно завива на северозапад, следвайки гребена на рида. От поляната се продължава по левия край на пътя със стръмно изкачване нагоре, подминава се бетонен бункер вдясно и след нови 15 мин. се достига при още един поток до характерен троен разклон в горния край на местността Курт алан /Вълча поляна//75 мин./. От това място единият край на вървището слиза наобратно към поляната Кавака, която се вижда ниско долу между дърветата, а вторият продължава със стръмно изкачване на северозапад, като следва билото на рида. Ако се продължи по този втори край на друма, тогава изкачването ще стане и по-бързо, и по-лесно, но в крайна сметка ще се достигне до връх Ортала /вероятно от Орта алан - Средна поляна//1084 м./, при който цялото било на хребета е покрито с неизбродими скали и придвижването по него става бавно и изключително мъчително. Поради тази причина, от разклона при потока е най-добре да се продължи по средния край на пътя на югозапад, към издигащия се точно пред погледа вр. Куля сърта.

        Средният път слиза от южната страна на билото на рида и след 15 мин. достига до скелета на голямото бетонно съоръжение, което се вижда още от селото /90 мин./. То е разположено на малка поляна непосредствено под вр. Куля сърта, а бетонната му конструкция вероятно е остатък от експлоатацията на отдавна изоставените местни мини, намиращи се между близкия рид и виждащата се в ниското на юг р. Боров дол. Грозната гледка към съоръжението обаче се компенсира с необятната панорама на изток към почти цялата Беленска котловина. Куля сърта се намира точно над бетонното съоръжение, затова никак не е случайно, че именно на този връх в древността била издигната малката наблюдателна крепост Дженевиз кале. Под руините й пътят заобикаля бетонните останки от три страни и отново се завърта на северозапад. Натам се подсичат обсипаните с тайнствени скали западни склонове на Куля сърта, подминава се разклонение на чудно красивата малка седловина между върха и билото на рида и през местността Кулята се продължава с леко слизане в почти западна посока. В този участък от маршрута се върви през разредени смесени гори от дъб и бук, като малко преди да се излезе от тях, се пресича и широката каменна река Мугабели /непреводимо словосъчетание/, подобна на тези с големите морени по планината Витоша. Край нейните канари от пътя се отделят няколко разклонения, които се спускат на юг към изоставените табани на бившия рудник Чумерна. Освен намиращата се на билото на рида поляна Орта алан, тази средна част на хребета е заета от още три големи голи правоъгълника, силно наклонени на юг към коритото на р. Боров дол. В миналото тези оголени части от планината били разделени с тесни ивици вековна букова гора, част от която била изсечена съвсем наскоро. Поради тази причина, понастоящем поляните са свързани помежду си и изглеждат като една местност. 10 мин. след вр. Куля сърта пътят излиза в източния край на общата поляна, който все още се нарича от местните Чир алан /от осетинското /т.е. персийското/ чирен - ярък пламък и чеченското черин - огнен//100 мин./. Заради голотата на мястото, от него се откриват и едни от най-интересните гледки по пътя. Вдясно над поляна се извисява покритият със светли канари вр. Ортала, както и още няколко безименни върха, които са също покрити с малко по-особени на цвят яркобели скали. Вляво е огромната и с почти отвесни склонове невероятно дълбока долина на р. Боров дол, чието дъно не се вижда оттук, а напред се извисява голяма част от по-близкия район на Балкана в посока на вр. Малка Чумерна и седловина Шишкинград. Характерно за панорамата към Малка Чумерна е и това, че при един от върховете по билото на Кираз аак баши се отделя къс страничен рид, който се спуска стръмно на юг към безименния връх Кота 1013. Черният друм пък се насочва именно към него, като малко преди да го достигне се качва на равната седловина, разположена на север от темето му.

          След излизане на първата поляна се продължава водоравно през нея в западна посока, като напредването натам е силно затруднено от извършената наскоро сеч, вследствие на която теренът се е покрил с гъст буков подраст. Тук пътят също е силно затлачен с буйна растителност, а мъчнотията по преодоляването на тази част от маршрута се допълва и с два плитки потока, които в миналото са били залесени с разделящите поляните вековни гори. На това място се пресича най-лесно първата поляна Чир алан, в средата на която се подминават няколко големи дупки в земята. Те са заобиколени с дървени колове, а дъната им не се виждат, вероятно закрити от рухналия покрив на някой изоставен рудник. След дупките пътят пресича единият от потоците и се качва на втората поред гола местност - Гюне алан /Слънчева поляна/. В миналото и трите тукашни поляни служели за паша на овцете от с. Боров дол, но днес това е абсолютно невъзможно. Гъстият и млад буков подраст е превзел почти всички части на местността, като това важи особено силно точно за поляната Гюне алан. Тук от сечта са пощадени само няколко по-големи и стари букови дървета, около които се напредва сравнително по-бързо на запад. В тази посока пътят пресича водоравно и втория поток и се качва на третото открито място - Стръмната поляна. Тя се нарича така, защото, освен на юг, е силно наклонена и на изток, като по нея следва директно изкачване към темето на въпросния вр. Кота 1013. Под него обаче част от пътя е напълно покрита с растителност, затова за около 5 мин. се върви встрани от трасето му през току-що поникнала гора. След превзетият от лесовете участък се достига и до подножието на Кота 1013, където, пак със стръмно изкачване, пътят заобикаля върха от изток и достига до седловината северно от него. Разстоянието от излизането на първата поляна Чир алан до тази местност се изминава за около 40 мин. /140 мин./. Ниското място между вр. Кота 1013 вляво и главното било на рида вдясно е разположено навътре в разкошни стари букови гори, от които през широко изсечена сред дърветата полоса се открива панорама назад към трите поляни и стоящия в края им вр. Куля сърта. Вижда се и част от с. Боров дол, което вече изглежда безкрайно далеч и много ниско долу в най-широката част от долината на р. Боров дол. При седловината черният път завива на север и продължава да се изкачва стръмно към билото на рида, като пресича няколко по-малки сечища, заобикаля още една затлачена с растителност отсечка и след 10 мин. достига до своя край /150 мин./.

         Внезапният свършек на друма е непосредствено под главното било на рида, едва на около стотина метра под него. Оттук се продължава без пътека направо през гората в северна посока, описват се няколко къси серпентини по обрасъл с ниски малинови храсти терен и след по-малко от 10 мин. се излиза на гребена на Плоското било западно от скалистия връх Кота 1127 /160 мин./. Денивелацията от с. Боров дол дотук е 700 м. До гребена на рида е изминато и приблизително от половината от разстоянието между селото и Чумерна, като до върха остават да се изкачат още около 400 м. височина. С достигане до билото на хребета се вижда, че гребенът му наистина е плосък, съвсем ясно очертан, много тесен и стръмносклонест, и покрит с редуващи се групи от по-ниски скали. За съжаление, именно заради тях тук липсва пътека, затова напредването на запад отново е бавно, като между отделните групи с камънаци трябва да се лавира постоянно ту вляво, ту вдясно. В този участък, понеже южният склон е много стръмен, на местата, на които това се налага, се слиза за кратко и от северната страна на билото, като по него се заобикаля за 30 мин. покритият с най-високите скали, а съответно и най-труден за преодоляван, връх Кота 1215 /190 мин./. Тук е и най-мъчният и тегав участък от целия маршрут, тъй като отделни групи скали и от двете страни на върха са хлъзгави и доста опасни, което налага преодоляването им да става с по-голямо внимание. След Кота 1215 се слиза до изоставен трупчийски път, напредването по който е вече доста по-лесно, като, освен това, от него се откриват отново и гледки, само че този път на североизток, към долината на Голямата река и подаващия се зад нея рид Ортабурун /Среден нос/. В горната част на този хребет се вижда обширната поляна Махмуд бунар, през която преминава споменатият по-горе източен римски път, водещ в посока на гр. Велико Търново. За съжаление, това е последната панорама оттук чак до края на маршрута при вр. Чумерна. След достигане до пътя се продължава по него на северозапад, като билото на рида остава от лявата му страна. Напред вървището заобикаля изворите на течащата на североизток река Курдин дере /Вълчи дол/, както и едно по-ниско скалисто връхче и след 5 мин. рязко завива на север към плосък връх, носещ неясното като значение име Плабурун /1230 м.//195 мин./. При завоя пътят трябва да се изостави и към вр. Чумерна да се продължи на северозапад по губеща се в терена тясна пътека. Оттук на дълго разстояние напред билото на рида е с много стръмни склонове и е покрито с остри и трудни за преодоляване скали, затова трябва да се върви от северната му страна, а то да служи само за ориентир, оставайки вляво от пътеката.

             След разклона се заобикаля водоравно и от север още един скалист връх - Кота 1251, като след него се навлиза във водосборния басейн на извиращата от вр. Чумерна Права река. Тук се достига до невероятно красива, все още напълно дива и недокосната от човека глуха и тъмна местност, изпълнена с гъсти девствени гори, с обрасли с мъх и здравец заоблени канари и с ромон на многобройни потоци. Вляво от нея скалите по гребена на рида постепенно свършват и той започва да се снишава рязко надолу, а пътека се издига нагоре, достигайки го при плитка седловина, от която се продължава с по-плавен наклон на северозапад. Разстоянието от изоставянето на черния път до седловината се изминава за около 25 мин., като малко след нея пътеката отново слиза от северната страна на билото с цел да заобиколи високия връх Кота 1284 /220 мин./. При подсичането му вървището завива на север, стъпва на тесен и стръмен страничен рид и по билото му се спуска към долината на Правата река. Тук трябва да се изостави и пътеката и към крайната цел да се продължи направо през гората на северозапад, като за единствен ориентир остава да се ползва билото на главния рид. В този участък за известно време се върви едва на няколко метра от северната му страна, като при достигане до масив с по-гъсти гори се завива на юг и със стръмно изкачване нагоре се излиза отново до него. На това място по гребена се появява изневиделица и добре личаща си широка пътека, която с малки изключения се следва плътно оттук чак до подножието на вр. Чумерна. От седловината до това място се върви около 40 мин. /260 мин./.

         При достигане до пътеката следва последната и най-лесна част от маршрута - самото изкачване на масива на вр. Чумерна. Към него се върви с лек наклон нагоре по билото на рида, което с многобройни къси завои постепенно завива на запад. В тази си част Кираз аак баши е много крив и прилича на змия, което се вижда много добре, когато се достигне до вр. Чумерна и се погледне от него назад. От това посукано от природата място напред пътеката заобикаля няколко ниски връхчета, както и билата на ридовете, които се спускат от тях на север и юг. Именно при заобикалянето на един от тези върхове - Кота 1388, билото описва последеният си по-голям завой, от който, през клоните на дърветата, се вижда най-накрая и вр. Чумерна с високата кула на темето му. След Кота 1388 се завива леко на югозапад и се пресича сравнително водоравна част от билото, наречена кой знае защо Крачола, като на места по нея се слиза дори и леко надолу. Преди да се достигне до Чумерна пътеката се спуска пак от северната страна на билото и с лек наклон надолу излиза от гората в подножието на заветния връх. Разстоянието от стъпването на широката пътека до подножието на исполина се изминава за около 50 мин. /310 мин./. Източните склонове на Чумерна под самото му теме са покрити само с ниска хвойна, като по границата между нея и гората преминава широк черен път. Пътеката достига до друма точно под самия връх, като от това място се открива панорама далеч на север към долината на Правата река, главното било на планината и част от Предбалкана. Виждат се и някои от селата в Северна България, като Мийковци и Костел, както и част от трасето на източния римски път, който слиза по голия рид Кокоша брада на северозапад към костелската махала Трашлии /Зеленика/. След достигане до черния път се продължава по него с изкачване на юг към седловината между върховете Малка Чумерна и Чумерна. Вървището заобикаля седловината и главния връх за около 30 мин. от изток, след което се завърта на север и се изкачва до темето на Чумерна /340 мин./.

          Според местните, през много дни от годината голият връх е обвит в мъгли и изглежда намръщен и начумерен, откъдето уж идвало и неговото име. Лошото време на Чумерна, както и гръмотевиците, които често бият по него, са породили и легенда за появяващ се от време на време на това място огромен митичен човек, който, като се ядосал, вдигал огромни камъни и дървета и ги запокитвал към околните дерета. Чумерна е свързана и с иманярска легенда за скрито край нея голямо имане. Според боровдолци, някъде край върха имало голяма камък с издълбан на него волски впряг с рало, като единият от воловете бил легнал. Накъдето сочел погледът на този легнал вол, уж натам било скрито и съкровището. Според посетилият Чумерна войвода Панайот Хитов /той нарича върха Чемерна/, на темето на исполина имало неясни останки от древна крепост, за които той пише: "Там има камъни, като да са редени". Незабравимо е описанието на войводата и за панорамата от върха, което е следното: "Когато дойдеш на Чемерна, то пред очите ти се появава една твърде чудесна картина…..Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види се Габрово. Като погледнеш към юг, то видиш полето и множество реки, а като погледнеш към Дунава, то видиш бърда и шумаци; горите са облени със златните струи на българското слънце; керемидите се червенеят измежду зелено поле; белите къщици надничат изпомежду сливаците, орешаците, крушаците и вишняците: а реките се лъщят от слънцето като сребърни пояси".

 

010

Разклонът в северозападния край на с. Боров дол

 

011

От разклона се продължава по десният край на пътя, като р. Боров дол се пресича по мост

 

019

След края на селото се продължава по водоравен път на северозапад към вр. Куля сърта

 

020

В началото се подминава отклонение вляво, водещо към кът за отдих до реката

 

026

Кътчето за отдих на поляната до реката

 

027

Пътят извежда до обширна поляна с панорама към вр. Малка Чумерна

 

043

Над поляната се достига до разклон в подножието на местността Чатал кая

 

048

Чешмата над разклона

 

053

Поляна Кавака

 

055

От поляната Кавака нагоре към билото на рида Кираз аак баши 

 

062

Черният път над поляната Кавака

 

067

Разклонът на билото на рида 

 

071

От билото на рида на изток към Беленската котловина /Белялик/

 

109

Бетонното съоръжение на вр. Куля сърта

 

116

Каменната река Мугабели

 

121

Дупките в местността Чир алан 

 

130

От Чаир алан на северозапад към Гюне алан и Стръмната поляна

 

133

 С увеличение към Стръмната поляна, по която се вижда продължението на черния път

 

139

От Стръмната поляна назад към вр. Куля сърта и с. Боров дол

 

141

С голямо увеличение към с. Боров дол

 

152

Краят на черния път при сечище над Стръмната поляна

 

156

По гладкото било на рида Кираз аак баши

 

182

Заради скалите по билото е по-добре да се върви малко под него от северната му страна

 

183

От края на рида Кираз аак баши към вр. Чумерна

 

242

От вр. Чумерна назад към рида Кираз аак баши 

 

241

С увеличение към билото на рида

 

210

На вр. Чумерна

 

2014-12-16 093457

Профил на маршрута

 

Прочетена 2404 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм