05.1. с. Мирково-рид Синокос-рид Калугера-местност Хаджийца

Оценете
(1 глас)

05.1. с. Мирково-рид Синокос-рид Калугера-местност Хаджийца - качване

Денивелация - 800 м., време на движение - 3.30 - 4.00 часа, разстояние - 10.4 км.

Немаркиран

 2014-01-29 124954

       Изтегли: GPS-трак       

   

  Село Мирково

    Мирково е голямо и старо селище, край което се намират следи от всички епохи. Селото е разположено на около километър на юг от подножието на Стара планина в близост до място, при което от главния подбалкански път се отделя разклонение, водещо през отсрещната Средна гора към областта Тракия. В миналото всички по-важни пътища и разклони край Мирково били охранявани от яки крепости, останки от които се срещат в местностите Градището, Денина плоча, Таушан тепе, Ялъмово тепе, Ортова и Хрискьовата плоча. Освен тях, от древността до днес край селото се запазили и няколко по-големи тракийски могили, разположени край трасетата на най-важните пътища. В периода на Античността Мирково попадало в територията на тракийските племена трери и тилатеи, построили през различни епохи в землището му две отделни и независими едно от друго селища. Сградите на по-старото село започвали на около стотина метра от днешната ж.п. гара Мирково, продължавали от нея на запад към местността Усте и достигали до мястото, при което едноименната река Усте /Мирковска/ напускала планината. При прокарване на ж.п. линията, на запад от гарата била разкопана най-долната част на връх Денина плоча /978 м./, в която били открити следите на това най-старо селище. Малко по-късно в долината на река Калугерица на североизток от сегашното Мирково възникнало и се оформило още едно село. Днес останките му са под водите на язовир Радин кладенец /Радин извор/, но над водоема се намират руините на стария селски манастир Св. Георги, строен в периода 13-14 в. На няколко километра от Мирково в същата североизточна посока се намира и връх Таушан тепе /Заешки хълм//799 м./, по склоновете на който са се запазили останки от крепостта Малкото кале. В противоположната северозападна посока, на намиращият се в средната част на рида Прешивец /Пръшивец/ връх Градището /1044 м./, са разкрити основите на византийска крепост от 10 в. На места старият античен път, който навремето водел от полето към крепостта, също е добре запазен. Трета крепост била издигната в землището на селото на връх Ялъмово тепе /980 м./, на около километър северозападно от устието на река Араму дере. За тази крепост също се предполага, че е византийска и че е построена по времето на император Юстиниан /средата на 6 в./. В една от тракийските могили при устието на р. Араму дере е открита и гробница, в която бил погребан знатен римски аристократ. 

    На сегашното си място Мирково било застроено в началото на турското робство, като за възникването на новото селище в полите на планината съществуват две основни теории. Първата от тях е на известният ни турист и писател Павел Делирадев, според когото, населеното място било основано от рудари от близкото село Марково. По-късно същите рудари се изселили на юг и участвали в основаването и на големия рударски център - град Самоков. Несъществуващото вече Марково се намирало в близост до сегашното село Чавдар, на около 3-4 км. на югоизток от Мирково. При завладяването на България от турците голямото и богато село Марково било напълно унищожено, а живеещите в него рудари напуснали полето и се укрили в Стара планина. Щом настъпили по-мирни времена бегълците слезли от Балкана и построили в неговото подножие съвсем ново село. То се намирало в полето, на около километър на юг от местата на двете по-стари тракийски селища при Денина плоча и устието на р. Калугерица, които, незнайно как и незнайно по какви причини, изчезнали отдавна. Заради настъпилия мир, новото селище било наречено Мирово, което по-късно преминало в Мирково. Според втората теория, Мирково било основано от жителите на девет села. При превземането на Златишката котловина, турците унищожили почти всички села в нея, като оцелели им жители избягали в Стара планина, смесили се там помежду си, но споменът за деветте им стари селища останал. След края на бойните действия бежанците слезли от Балкана, заселили се под него и понеже били водени от някой си дядо Мирчо, нарекли новото си село на неговото име - Мирчово. Като доказателство за това се сочат запазилите се и до днес в околността старинни топоними чешма Мирчовец и местност Мирчова тор.

   За да опазят важния пътен разклон на юг от Мирково, след завладяването на България турците настанили в селището голям военен гарнизон. Заради сигурността, която давали войниците, тогава в селото започнали да се заселват и турци, а част от местните българи доброволно приели исляма. Така от цялата Златишката котловина, след град Златица най-много турци имало точно в Мирково, като съжителството между двата етноса се отразило и в местната топонимия. Имената на местностите край селището са както български, така и турски, като има и много хибридни /смесени/ българо-турски имена, а някои са дори и юрушко-турски. В селото е запазен и спомен, че по желание на турците, тяхната и българска махали си сменяли на няколко пъти местата. Първоначално турците се настанили в Горната махала, като така обаче чаршията на селото останала при българите в Долната махала. Тогава по настояване на турците махалите били разменени, но сега пък до населената с правоверни мюсюлмани Долна махала започнала да достига мътна вода, „изцапана от свинете“ на неверниците, живеещи в Горната махала. Това наложило нова размяна и турците се завърнали обратно в горния край на селото. Оттук и появата край Мирково на две турски гробища - едно край горния край на селото и едно край долния.

   По време на кърджалийските размирици Мирково пострадало най-много в сравнение с всички останали селища в околността. Тогава в Златишката котловина навлязъл отрядът на кърджалийските предводители Мехмед Синаги и Дертли Мехмед, който започнал да граби и да убива наред по селата, а оцелелите им жители потърсили спасение при аянина на Златица Хаджи Тосун. Вестта, че срещу тях се събира редовна войска, заварила кърджалиите в Мирково. Като не знаели какво точно да предприемат, разбойниците решили да поостанат малко в селото, като междувременно не само го ограбили напълно, но и избили по-голямата част от мъжете. Оттогава в Мирково се разпространили и се запазили и до днес множество женски фамилии. След кърджалийските набези разореното селище пак започнало да се съвзема и постепенно отново да се замогва. Населението му също се увеличило, и понеже земята край него била малко, част от жителите му започнали да ходят на гурбет. Като всички подбалкански села с по-малко земя, така и в Мирково, по-голямата част от населението била принудена да се занимава не с присъщото за нея земеделие, а с търговия и занаяти. В края на турското робство селището се прочуло с предприемчивите си жители и с опитните си майстори-зидари. Тогава много от мирковчаните се изселили в други части на империята, като някои от тях се настанили и в самия Цариград, основавайки там свое земляшко сдружение под името Мирковски вакъф /вакъф - фондация/. С изпратени от вакъфа пари през 1834 г. в селото била изградена църква, а през 1863 г., пак с вакъфски пари, било издигнато и училище. В края на турското робство някой си евреин Илиянчо основал в Мирково много модерна за времето си манифактура, която била предшественик на днешните фабрики. Освен нея, в селото възникнали и първата в България кооперация, както и първата фабрика за производство на бира. Прочут в цяла България станал Сандовият хан, разположен до важния разклон от южната страна на Мирково. При строежа на новия път през рида Гълъбец между близките Долно Камарци и Буново в селото се отбил лично и Митхад паша. Намиращият се в Мирково голям турски гарнизон бил причината то, както и околните населени места, да не вземат участие в Априлското въстание, но селото дало трима четници в четата на Христо Ботев и 38 участници в руско-турската освободителна война. В наши дни почти всички турци са се изселили от Мирково, като от живеещите в селото 2402 пълнолетни, 2227 се самоопределят като българи, 8 като турци и 152 като цигани.

Мирковските проходи /проход Мара гидик 1 и проход Кацамар /

   В древността от двете стари тракийски селища в землището на Мирково започвали два пътя, които се насочвали към Стара планина, пресичайки я през най-ниските места по главното й било над сегашното село - седловина Равнището и седловина Беш бунар /Петте кладенци, Пряслупа/. Първият от проходите се изкачвал от полето към планината на северозападпо долината на река Воден, насочвайки се към обширната седловина Равнището, разположена между двата най-високи върха в Етрополска планина - Баба /Етрополска Баба//1787 м./ и Мара гидик /Говедарника, Напоя//1790 м./. В Мирково този път е известен като Прекия път, защото по него се достигало най-бързо и лесно до главното било на планината. При седловина Равнището Прекия път се събирал с другото южно разклонение на древния проход, което започвало от съседното с. Буново и се изкачвало по рида Калугера към върха на планината. На главното било двете разклонения се вливали едно в друго, пресичали заедно Балкана като един път и от другата му страна се спускали по хребета Дебели рът към днешния град Етрополе /и по точно към древните рудници, разположените в местността Баш Самоков на юг от него/. По време на римското владичество и двете южни разклонения на прохода били покрити с калдъръм. Над с. Мирково следи от тази каменна настилка могат да се видят и днес в намиращата се в долината на р. Воден местност Калдъръма. Останки от калдъръм има и по другото разклонение, започващо от с. Буново, като в землището му те могат да бъдат намерени предимно по долината на река Чучулски дол. От южната страна на планината двете трасета на прохода били охранявани от няколко крепости. Над с. Буново това била римската крепост на връх Св. Петка /1070 м./, която пазела както долната част на рида Калугера, така и преминаващия под нея главен подбалкански път. Над с. Мирково проходът бил охраняван от още две крепости - тези на върховете Денина плоча и Градището, като за тях се предполага, че са съществували още по времето на траките и по-късно са били допълнително укрепени от византийците.

   В литературата името на първия от проходите не се споменава никъде, но косвено то може да бъде изведено от наименованието на най-високият връх в Етрополска планина, покрай подножието на който пътят преминавал. Навсякъде върхът е изписан неправилно с нищо не значещото днес име Мара гидия, като се намират и автори, които се опитват дори и да го преведат на български език. И понеже името наистина не значи нищо, при превода се получават смешни словосъчетания като Палавата Мара или пък като Игривата Мара. Най-адекватна по въпроса за наименованието на върха е специалистката по етимология и ономастика Димитрина Михайлова. В книгата си „Местните имена в Ботевградско“ тя посочва истинското име на първенеца на Етрополска планина - Мара гидик /т.е. Марин проход или проход Мара/, уточнявайки, че общоприетото и широко използвано от българите в околността турско име на върха - Мара гидия, е простонародно /т.е. видоизменено, вулгаризирано/ наименование. Върхът обаче не може да бъде проход, което най-вероятно означава, че Мара гидик се е наричал преминаващият покрай него път, името на който се прехвърлило постепенно и на върха над него. Освен с видоизмененото си турско наименование, Мара гидик е известен и с две други, по-рядко използвани български имена. Живеещите на юг от Балкана наричат понякога върха и Говедарника, по името на разположеното под него пасище и намиращите се там руини на стария и отдавна изоставен мирковски говедарник. За разлика от тях, живеещите от северната страна на планината пастири викат на върха Напоя, заради бликащите по склоновете му извори, от които те напоявали стадата си с вода. Обяснението на Димитрина Михайлова за името на върха е логично и правдоподобно, още повече, че на изток оттук през планината се прехвърля още един път, който свързва градовете Калофер и Априлци и носи абсолютно същото наименование като мирковския проход - Мара гидик /Марин проход/. И понеже проходите с това име стават два, условно бихме могли да неречем мирковския проход Мара гидик 1, а калоферския - Мара гидик 2.

   Вторият от проходите, които започвали в древността от Мирково, водел на североизток от селото, към второто най-ниско място по главното било над него - седловина Беш бунар /Петте кладенци, Пряслупа/. За името на този проход от южната страна на планината не се знае нищо, а и трасето му там е изоставено и отдавна заличено от времето. В околността обаче са се запазили няколко топонима, които са свързани най-вероятно с пътя и по които трасето му може условно да бъде възстановено. Първият топоним е Заногата /занога - път, удобен за нозете/ - рид, разположен на североизток от Мирково и ограден от двете дълбоки долини на реките Воден и Калугерица. Билото на този рид е голо и удобно за изкачване, а в подножието му се намират останките от второто най-старо селище в околностите на днешното Мирково. По Заногата пътят заобикалял в миналото долината на р. Калугерица от запад и над изворите й достигал до другата важна местност, по която може да се нъзстанови и днес трасето му - местност Падалата /падало - място за нощувка и смяна на конете/. Както личи от името, в местността някога имало хан или ханове, т.е. оттам минавал важен и често използван в миналото път. В близост до тази местност се намират и руините на стария селски манастир Св. Георги, а както е известно, в древността сградите им винаги били разполагани край по-главните пътища и често били използвани за подслон. От Падалата пътят продължавал на североизток към седловина Беш бунар, пресичал при нея главното било на планината и по рида Кацамар се спускал към все същите древни рудници в местността Баш Самоков, към които слизал и пътят, минаващ покрай вр. Мара гидик. В миналото долната южна част на втория проход била пазена от крепостите на върховете Ялъмово тепе и Таушан тепе, а средната от крепост, чиито останки се намират вероятно под руините на манастира Св. Георги. В наши дни от северната страна на планината е издълбан откритият рудник Елаците, чийто огромен кратер е погълнал почти целия рид Кацамар, а заедно с него и по-голямата част от старото трасе на древния път. Що се отнася до името на втория проход, макар на юг от планината то да е напълно неизвестно, на север за него се знае, като там то дори е и популярно. В гр. Етрополе пътят се нарича с името на рида, по който трасето му се спуска на север - проход Кацамар, като наименованието идва от влашките /латински, римски/ думи кацеа /необработена земя, пущинак/ и маре - обширен, дълъг, т.е. Проход Големия пущинак. Името красноречиво говори за местностите, които пътят пресичал, както и за това, че в мивалото трасето му не било особено натоварено. Непосредствено след края на турското робство по този път преминал от север на юг пътешественикът Феликс Каниц, който в книгата си "Дунавска България и Балканът" го нарича Камачарски проход /вместо правилното Кацамарски проход/.

    Когато се погледне от Мирково към Стара планината, под главното й било се набива на очи широкият тревист рид Слога, който е равен и гладък и създава илюзията, че склоновете над селото са слабо насечени. Всъщност обаче е точно обратното. Планината над Мирково е гъсто разчленени от дълбоките долини на реките Усте, Воден, Калугерица, Алъшдере, Арамудере и Гарвандере, разделящи многобройни ридове - Синокос, Пръшивец, Джаферица, Ташлъмандра, Заногата и Слога. Днес от Мирково към Стара планина не води нито една маркирана туристическа пътека - нещо характерно за селищата, от които в миналото започвали по няколко прохода. Макар и без своя туристическа пътека обаче, с. Мирково се явява като важен изходен пункт за преходи към близките хижи Чавдар и Мургана, най-вече заради местоположението си в самото подножие на Балкана. По всички изброени ридове, както и по долините на реките Усте и Воден, днес са прокарани удобни пътища и пътеки, които дават възможност за богат избор на маршрути. По-интересните преходи, които могат да се предприемат от селото към Стара планина, са по ридовете Синокос, Пръшивец и Слога, както и по долините на реките Усте и Воден. Най-западният от всички маршрути е този по рида Синокос, преминаващ по границата със землището на съседното с. Буново. В миналото по билото на този рид била трасирана широката Мирковска пътека, по която след разгрома на Априлското въстание през 1876 г. преминала отстъпващата от турците Хвърковата чета на Георги Бенковски. Днес по билото на хребета е прокаран широк и удобен за вървене черен път, който извежда високо горе в самото сърце на планината.

        05.1.с. Мирково-рид Синокос-рид Калугера-местност Хаджийца - качване

     От ж.п. гара Мирково към началото на Мирковската пътека се тръгва по линията на влака на запад. В тази посока първоначално се пресича равно и голо поле, носещо едно от многобройните за околностите на Мирково хибридни българо-турски имена - Гюс торище /Равното торище/. Вляво от тази равнина остава самото селище, а вдясно са най-долните склонове на планината, заети от наклонената на юг местност Пресоя /пресой - местност, обърната към слънцето/. Почти веднага след ж.п. гарата покрай релсите на влака се достига на запад до устието на р. Воден. Тук под ж.п. линията е прокопан тунел, през който се промушва споменатия Прек път, водещ на север от селото към върха на планината. След тунела се продължава по линията на запад, като се преминава през друга равна и гола местност - Баалък овасъ /Селското лозе, от турската дума баалък - лозе и юрушката овасъ - село/. Вдясно от нея е подножието на вр. Денина плоча, където при строежа на линията били открити останките на най-старото Мирково. 15 мин. след тунела се достига до мястото, при което от планината излиза другата по-голяма „мирковска“ река - Усте /20 мин. след началото/. Тук Балканът се е разцепил някога на две, като в долната му част се е образувала подобна на гърло тясна и дълбока местност. Вероятно точно заради приликата с уста, реката и околностите й тук са кръстени Усте. При излизането на р. Усте от планината линията на влака се пресича от черен път, който продължава на север към вр. Баба. При разклона с пътя е изграден ж.п. прелез, вдясно от който е поставен фургон.

   При прелеза линията на влака преминава над р. Усте по мост и излиза в подножието на рида Синокос. Според видният ни езиковед проф. Стоян Заимов, името на рида не идва от думата сенокос, както би могло да се предположи, а от словосъчетанието сиво косе. Връх и местност със същото име - Синокос, има и над съседното село Челопеч. Там обаче наименованието е свързано с легенда, според която майка търсела умрелия си син Коста, викайки из околността: „Сине Коста, сине Коста“. Тук долната част на рида Синокос е обрасла с много гъста гора, носеща поредното хибридно наименование - Куругобар /Коругабер//от турската дума куру - сух и видоизменената българска дума габър, т.е. местност Сухия габър/. След моста се върви още около 10 мин. на запад, докато от дясната страна на релсите не се появи черен път /30 мин. общо/. При достигането му линията на влака се изоставя, като през обрасли с храсти поляни се поема по черния път на северозапад. От ж.п. гарата до разклона се върви само водоравно, като оттук нагоре започва плавно изкачване. Още при първото по-леко издигане по пътя, от него се открива панорама назад към оставащата зад гърба на югоизток равна местност Мирковчица, зад която се виждат все още и къщите на селото. 10 мин. след разклона с ж.п. линията пътят извежда до обитаема къща с кошара встрани от нея /40 мин./. Макар, местността наоколо да е гориста, на картите тя е отбелязана като Мерата. През нея къщата се заобикаля от запад, като от задната й страна се достига до стръмния Борчовски дол, при който черния път се влива в друг, по-широк черен път.

 От разклона обединеният път продължава с плавно изкачване на североизток, навлиза в обширната гориста местност Шишовата кория и 10 мин. по-нагоре извежда до малка поляна /50 мин./. В начало й се подминава дървена бариера, след която пътят се раздвоява. Оттук е все едно по кой от двата му края ще се продължи, защото по-нагоре те отново се събират. За да преодолее стръмнината, над поляната пътят описва дълъг завой, като след няколко минути излиза на втора, още по-обширна поляна, носеща заради размерите си името Голяма Папратица. От нея има два начина да се продължи към главното било на рида. Първият е по пътя, който заобикаля с голяма дъга поляната и извежда до горния й северен край. Вторият е по пряка пътека, която пресича поляната по права линия и също извежда до горния й северен край. Тук част от пътя може да се съкрати, като поляната се пресече по пътеката и след около 20 мин. се излезе в нейния най-горен край /70 мин./. При него отново се стъпва на черния път, който завива на северозапад и подсича гористо връхче, отбелязано на някои карти като връх Малък Синокос /1157 м./. Склонът от него към долината на р. Усте на изток е изключително стръмен и покрит с рядката смесена гора Върболица. Пътят заобикаля връхчето от юг и 20 мин. след напускането на Голяма Папратица излиза над горския пояс в началото на трета, огромна по размери поляна, носеща същото име като рида - поляна Синокос /90 мин./. Денивелацията от ж.п. линията дотук е около 350 метра.

    В източния край на поляната Синокос се издига добре оформен и ясно изразен връх, покрит с интересни синкави скали. Макар и нисък, върхът прави впечатление със стръмните си склонове, а цветовете по темето му го отличават от всички зелени поляни край него и го правят да изглежда още по-значителен. От върха се открива чудна алпийска панорама към главното било на планината на север, както и към по-голямата част от равното мирковско поле на юг. Тъй като в горния западен край на поляната се извисява връх Голям Синокос /1277 м./, то най-вероятно точно върхът със синкавите скали в долния й край е Малък Синокос, а не този, отбелязан на картите с това име. Сините скали и стръмните каменни откоси на върха поставят и друг въпрос: Откъде идват имената на ридана поляната и на върховете Синокос - от сиво косе (!?) или пък от син откос. При вр. Малък Синокос се достига до билото на едноименния рид, като оттук нагоре се продължава по него на северозапад със стръмно изкачване през поляните към масива на вр. Голям Синокос. За 10 мин. пътят достига до подножието на върха и там внезапно свършва, като на стотина метра на юг от края му се вижда работеща чешма /100 мин./. Последните метри от края на пътя до вр. Голям Синокос се преодоляват без пътека, като разстоянието се изминава за няколко минути. Панорамата, която се открива от триангулачната точна на темето на върха, е във всички посоки и е най-добрата от началото на маршрута.

   На север от върха широкото и разлато дотук било на рида Синокос рязко се стеснява, а склоновете му стават много по-стръмни. При Голям Синокос ридът завива на север и се насочва към плосък горист връх. Понеже от него извира р. Чучулски дол, понякога местните наричат този връх Чучулец. Върхът обаче не е отбелязан така на нито една карта и името му е спорно. От вр. Голям Синокос към вр. Чучулец се продължава по широка и сравнително равна пътека. Между двата върха по нея се пресича продълговата поляна, чийто най-долен край преминава в стръмно дере, носещо името Синокоски дол. Разстоянието от единия връх до другия се изминава за около 15 мин. /115 мин./. Вр. Чучулец е слабо изразен, изцяло покрит с гори и може и да не се изкачва, а да се заобиколи през гората от запад. От Чучулец маршрутът продължава по билото на рида към следващия по него връх - Голеш /1317 м./. През гъсти букови гори първоначално се слиза до дъното на седловината, разделяща двата върха, като след нея се изкачва напълно голия южен склон на Голеш /135 мин./. Заради този склон, някои наричат върха още и с името Ливадата /Ливадите/. Това обаче не е самия връх, а обширната гола местност, разположена от западната му страна. В орографско отношение Голеш е възлов връх, тъй като при него от основния рид Калугера се отделя страничното му разклонение - рид Синокос. Това разделяне налага тук да бъде направено кратко отклонение от обяснението на маршрута, като се споменат няколко думи за основния рид и за неговите разклонения.

    Над Голеш от главното било на планината при вр. Баба се отделя на юг дългият, мощен и основен за района рид Калугера. Той разделя реките Бучкатска и Буновска на запад от р. Усте на изток и служи като граница между землищата на селата Буново и Мирково. От билото на планината ридът Калугера се спуска на юг до другото възлово място в района - седловина Калугера, където се раздвоява за първи път. Там от основния хребет се отделя към с. Буново на югозапад първото му странично му разклонение - Стойков рът. На юг от седловината ридът Калугера достига до вр. Голеш и при него се раздвоява за втори пътНа това място от Калугера се отделя към с. Мирково на югоизток второто му странично разклонение - рид Синокос. След разделянето си, трите рида - Синокос, Калугера и Стойков рът, продължават да се спускат на юг към полето, като постепенно се разширяват и заемат цялото пространство между селата Буново и Мирково. Понеже са ясно и отчетливо отделени от другите части на планината чрез дълбоките долини на реките Буновска и Усте, трите основни рида в местността са обособени от географите в един общ масив, носещ името масив Бърдото.

    Връх Голеш е гол и полегат само от юг, а от другите си три страни е горист и с почти отвесни склонове. От него е трудно да се продължи на север по билото на рида, особено при лошо време, както и при наличието на сняг през зимата. Разположената на изток от върха местност Петровата кааба /кааба или каба - мека, рохкава и влажна почва/ също е почти отвесна, затова от Голеш е възможно да се продължи само на запад, със спускане по билото на тесен и много стръмен страничен рид. По него след около 10 мин. се слиза до гората, като в самото й начало се стъпва на широка и равна пътека /145 мин./. Тази пътека идва откъм разположения на юг вр. Св. Петка, на темето на който се намират останките на римска охранителна крепост и на малък средновековен манастир. Пътеката е остатък от споменатия римски калдъръмен път, който започва от с. Буново и който е едно от двете южни разклонения на коментирания вече Марин проход. След достигане до римския път се продължава по него на север, заобикалят се водоравно западните склонове на вр. Голеш и след тях се достига до местността Синия камък. Това са няколко огромни канари, попаднали тук незнайно как и неизвестно откъде. Под тях вляво от пътеката остава дълбокият дол Вълчов трап, през който протича един от началните притоци на р. Чучулски дол. Римският път подсича водоравно от запад и скалите в местността Синия камък, като 15 мин. след стъпването на него излиза от гората в началото на кръглата и възлова седловината Калугера /160 мин./Това е обширна, равна и гола поляна, с пресъхнала бетонна чешма в горният й северен край. Имената на рида Калугера и на разположената в средата му едноименна седловина Калугера са свързани с интересна легенда. При разрушаването на близкия манастир Св. Петка от турците калугерите му побягнали по римския път на север. В близост до седловината обаче те били настигнати и убити, откъдето дошло и наименованието Калугера. Обширната поляна над гората е кръстопътно място, от което се отделят пътища и пътеки във всички посоки.

   От седловина Калугера към края на маршрута се продължава по нов черен път на север /ползващ трасето на стария римски път/, като ориентир в тази посока е вече доминиращата над цялата околност гърбица на вр. Баба. За широко разпространеното по българските планина наименование Баба се предполага, че отразява формата на местността и означава висок, изшилен и изгърбен като стара жена връх. Колкото по-нагоре по Калугера се отива, толкова по-обзорен и панорамен става той. Билото на рида е тънко и голо, а гледките от него са фантастични и са едновременно и от двете му страни. Над седловина Калугера пътят пресича скалистото връхче Ушите /1263 м./, като след него достига до тесен пояс от млада и гъста борова гора. Тук на запад към Бучкатска река са разположени две по-интересни местности. Първата от тях се намира между рида и реката и е наречена Подслона, тъй като е ниска и закътана от студените планински ветрове и в нея намирали навремето подслон със стадата си местните овчари. Втората е от другата страна на реката и носи името Шарения камък, заради цвета на виждащите се по склоновете й големи стърчащи скали. В основата на гората пътят завива на северозапад и се насочва към разположената на главното било местност Хаджийца. В миналото обширното плато Хаджийца било собственост на някакъв турчин от с. Мирково. Човекът ходил до Мека, станал хаджия и с това обръщение постепенно започнали да наричат както него, така и имота му. По време на Освободителната война, при вестта за наближаващата към Мирково руска армия, хаджията-турчин продал на свой съселянин-българин цялата огромна местност само за един кон. От седловината Калугера до подножието на Хаджийца се върви около 50 мин., като денивелацията е 370 м. /210 мин./. Под Хаджийца пътят пресича ниско и силно втрапено в склона място, от което води началото си Бучкатска река. Тук навсякъде изпод земята бликат води, затова и местността се нарича Изворите. В миналото в това вдлъбнато и също така добре закътано от ветровете място обичали да лежат селските шилета, затова в Мирково му викали още и Шилигарника. Понеже местността е дълбока, през зимата в нея се задържа много сняг. Това е пък причината край Шилигарника трасетата както на по-стария римски път, така и новия черен път, почти да не личат. Днес от двата пътя е останала само една съвсем тясна ивица, по която се достига след няколко минути до билната местност Хаджийца /220 мин./. Тя представлява обширно и голо плато, от което може да се продължи във всички посоки.  

 

PC080307

 Ж.п. гара Мирково

 

PC080309

 От ж.п. линията на север към долината на река Воден

 

PC080311

 Ж.п. прелезът при устието на река Усте

 

05

 Тук ж.п. линията се напуска и се продължава по черния път

 

110

 От вр. Малък Синокос към най-горната част на рида Синокос

 

 114

От вр. Голям Синокос назад към вр. Малък Синокос

 

118

От вр. Чучулец към вр. Голям Синокос

 

119

Южният гол склон на вр. Голеш

 

120

От вр. Голеш назад към Синокосите и Чучулец

 

21

От вр. Голеш към рида Калугера и главното било на планината

 

134

От поляната Хаджийца назад към рида Калугера 

 

138

 Билната седловина Хаджийца и пътеките, които се отделят от нея

 

2014-01-29 125049

 Профил на маршрута

Прочетена 1098 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм