Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

34.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римският мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец

Оценете
(4 гласа)

34.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римският мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец - качване

Денивелация - 750 м., време на движение - 8.30-9.00 часа, разстояние - 30.2 км.

Маркиравка: от с. Дъбово до седловина Гробла - немаркиран, от седловина Гроба до седловина Конарското - бяло и жълто, от седловина Конарското до ж.п. гара Кръстец - бяло-червено-бяло 

 

2014-10-21 124254

Изтегли: GPS-трак 

 

Село Дъбово /Яйканлий/

    Дъбово е голямо село от събран тип, разположено насред Казанлъшкото поле на няколко километра на юг от подножието на Стара планина и в близост до коритото на най-пълноводната местна река - Тунджа. Селището е застроено на около 310 м. н.в. и е отдалечено на 18 км. на изток от град Казанлък, а заради ключовото му местоположение в средата на котловината, в землището му открай време се събирали и разделяли всички по-важни пътища в този край на страната. Освен най-старото и основно подбалканско вървище Друма, което някога извивало покрай цялото подножие на Балкана, в древността от района на днешното Дъбово започвали и два много важни прохода - Яйканлийски /Дъбовски/ и Лаханлийски /Ветренски/, прокарани по билата на вододелните ридове, заграждащи спускащите се от планината на юг Дъбовска и Ветренска реки. В миналото между тези пътища било прокарано трасето и на още едно по-слабо използвано разклонение, което останало в историята с името Иванкова пътека, тъй като се смятало, че по него от България към Византия избягал узурпаторът на българския престол Иванко, наричан Убиецът на Асеня. Понастоящем, покрай населеното място все още преминава съвременният наследник на стария Друм - подбалканското шосе София-Бургас, но на около 2 км. на север от него е изграден и един по-нов и по-важен в настоящия момент транспортен възел - едноименната кръстопътна ж.п. гара Дъбово, при която от основната ж.п. линия София-Бургас се отделя разклонение, пресичащо на север Балкана и свързващо областите Тракия и Мизия. На юг от главното било на Стара планина страничното ж.п. трасе е прокарано по долината на споменатата Дъбовска /Кръстецка, Борущянска, Поповска/ река и, заедно с второкласното шосе Дъбово-Борущица, до голяма степен е иззело функциите на един от двата стари презбалкански прохода - Яйканлийския /Дъбовския/. Освен с голяма си важност за транспорта, ж.п. гара Дъбово е и особено удобен изходен пункт за туристически преходи както към трасетата на древните пътища, така и към целия източен край на Мъглижкия дял от Централна Стара планина и намиращата се на североизток от него интересна географска област Кованлък. Заради важните друмища, които преминавали в древноста покрай Дъбово, от създаването си до днес селото било винаги с многобройно население, достигнало през 1956 г. до около 2700 души. Освен българи и цигани, в по-далечното минало в селището живеели още и турци, каракачани, власи, евреи и арменци, а след прокарването на презбалканската ж.п. линия в махалите му се настанили за постоянно и много от строителните работници. Понастоящем Дъбово се състои от около 700 къщи, в които, по данни от последното преброяване на населението през 2011 г., пребивават 1156 души /от тях две трети са българи, а останалите са цигани и няколко семейства каракачани/.     

      Според Георги Чорчопов най-старите следи от хора край започващият от с. Дъбово едноименен Дъбовски проход са от новокаменната и каменномедната епохи /6000-1900 г.пр.н./ и са открити в пещерите Парова дупка /Куминчето/ и Марина дупка. По-късно в землището на сегашното населено място се появили траките, от които останали многобройни надгробни могили с инвентар в тях, както и фрагменти от керамика в пещера Килиите. Приблизително по тяхно време се оформило най-старото и голямо село в околността, възникнало вероятно като пътна станция край мястото, при което от главния път Друма се отделяло трасето на Дъбовския проход. Това селище било разположено на няколко километра на североизток от сегашното Дъбово в удобната кръстопътна местност Бобовите, намираща се при устието на Поповската река. По време на римското управление заварените от нашествениците по-стари тракийски пътища и укрепления били поправени и отново използвани, а край населеното място в местността Бобовите била издигната по-нова и по-модерна пътна станция, снабдена с яки крепостни стени и с гарнизон от добре обучени войници. През годините, поради многото войни, чумни епидемии и чести нападения на разбойници, древното селище край станцията се местило на три пъти, като от Бобовите първоначално слязло малко по-надолу към полето, след което, пак поради същите причини, се изкачило отново нагоре към подножието на планината. В онези времена Дъбовският проход свързвал неразривно старото Дъбово и с едно по-малко от него планинско село - Поповци /Долап махле/, днес село Яворовец, което се намирало в долината на Поповската река на няколко километра на север от нейното устие и което в миналото също обслужвало преминаващите по презбалканския друм пътници, така, както това правели и дъбовските жители.

      Наред с двете главни населени места, през Античноста в землището на Дъбово съществувало още едно по-значимо селище. То било застроено на северопазад от сегашното село в местността Кадиевец, намираща се в самото подножие на планината край коритото на река Габровщица. Селището в Кадиевец, както и старият път, който преминавал покрай него и който бил разклонение на Дъбовския проход, били охранявани от голямата крепост Долненски град, издигната в Балкана точно над тях на десния бряг на р. Габровщица. Според добре известна дъбовска легенда населеното място в Кадиевец било обитавано от т.нар. къпинковци /хора с огромен ръст/, които, ако паднели на земята, или пък ако краката им се заплетели в къпините, и нямало кой да им помогне, загивали. Странното е, че при наскорошни археологически разкопки, проведени в същата местност, наистина били открити скелети на много високи хора с ръст над два метра. Друго интересно за Кадиевец е, че околностите му изобилстват от топоними с окончание -, което показва, че славяните се заселили тук още преди 9-и в. В разположената в близост до Кадиевец местност Селски дол има и следи от друго по-малко, но пък също така добре укрепено населено място, край което били намерени множество древни монети. Наличието на селище и крепост при р. Габровщица довело до една особеност, свързана с главното трасе на стария Дъбовски проход. Вместо от полето пътят да навлиза водоравно в долината на Поповска река, както е сега, трасето му се изкачвало първоначално по нейния западен бряг до връх Черквата /Черковата//735 м./, след което се спускало към коритото й, пресичайки го по запазения и до днес стар Римски мост.

     Заради близките старопланински проходи, многобройните селища в землището на днешното Дъбово постоянно се местели, като ту се появявали, ту изчезвали, докато най-накрая в местността Бобовите около устието на Поповската река не било оформено едно по-ново и по-голямо населено място, което просъществувало за по-дълъг период от време и станало истинският предшественик на днешното село. Според повечето автори, които са писали за това селище /като Г. Дочев например/, то възникнало по време на Втората българска държава /1186-1396 г./, а запазените топоними с -ja в околностите му свидетелстват за това, че населението му било славянско. Непосредствено преди завладяването на България от турците, и пак заради честите нападения на върлуващи по близките проходи разбойници, живеещите в местността Бобовите се преместили за трети път, като се настанили приблизително на мястото, на което е разположено днешното Дъбово. Цитираният автор Г. Дочев твърди, че по онова време полето в подножието на планината било покрито с вековни дъбови гори, в източният край на които стърчали само няколко по-ниски овчарски колиби. Постепенно старото селище в местността Бобовите било напълно изоставено, а жителите му се укрили в гъстите дъбрави насред полето и започнали да си строят в тях масивни къщи в близост до по-малките овчарски колиби. В Дъбово и до днес разказват, че старото им селище било застроено край брега на малко езеро в средата на вековна дъбова гора, която местните постепенно изсекли. Макар и скрито надълбоко в лесовете, при завладяване на България от турците старото Дъбово било все пак намерено и унищожено, като това се случило, между другото, и с всички по-близко разположени до планинските проходи християнски селища. Завереното в тях в началото на робството българско население пък било прогонено, а вместо него в областта умишлено били настанени само мюсюлмани. Така сред гъстите гори край сегашното Дъбово се появили колонисти от Анадола, които нарекли нововъзникналото си населено място с името Яйканлий /Яйканлъ, Йъйкънлъ/. Според легендата тъй като старото българско село било вече унищожено, заселниците уседнали първо край бившите му гробища. По запазените до днес в околностите на съвременото Дъбово топоними може да се съди за това, че тези първи азиатски пришълци в землище му били юруци, като това личи най-добре от типичната за този етнос добавка -лий в окончанието на новото селско наименование.

     Първите писмени сведения за мюсюлманското Дъбово са от турските регистри от 1676 г., в които селището се споменава с името Йъйкънлъ. Заради това наименование, и започващият от землището на селото презбалкански път също станал известен като Яйканлийски проход. Езиковедите все още спорят за точният смисъл на топонима Йъйкънлъ, като едни твърдят, че означава изобилно и продородно място и че е даден на селището, заради гъстите дъбрави край него, докато други са на мнение, че смисълът му е съборетина и че идва от разрушеното българско село, разположено някога в средата на огромната кория. Има и теория, че думата е етноним на заселилото се на мястото на бившето Дъбово тюркменско племе, но най-силна е, като че ли, народната етимология, според която, наименованието на селището произлиза от думата айкана /теснина/ и е свързано с пролома на Поповската река, през който водите й излизат от планината. Заради кръстопътното местоположение, което и мюсюлманското Дъбово все още продължавало да заема, към края на турското робство в него започнали да се настаняват и българи, както и цигани-калайджии, влашки цигани-лингури и отделни семейства на пастири-каракачани, отглеждащи стадата си през лятото в близката Стара планина. По това време селото било застроено с едноетажни паянтови къщи, които имали големи дворове с южно изложение и били заобиколени с каменни или кирпичени огради. Местните пък се занимавали повече със земеделие, като сеели предимно зърнени храни, лозя и трендафил /маслодайна роза/, и по-малко със скотовъдство, дърводобив и зидарство. Заради легендата, че най-старото населено място в района било застроено сред дъбови гори, през 1906 г. предишното тюркско наименование на селището - Яйканлий, било заменено със сегашното българско Дъбово.

Яйканлийски /Дъбовски/ проход

       Най-голямата историческа и географска забележителност на с. Дъбово е започващият от землището му Дъбовски проход, чието начало е описано особено картинно от писателят Чудомир. „Няма нужда да питате за произхода на името на съседното на Дъбово село Ветрен“, казва той. „Тръгнете ли по линията от Дъбовската гара за към Ветрен, и в най-тихия ден ще ви лъхне освежителен вятър, който понякога е тъй свиреп, че дърветата с корените мъкне.“ Според автора, не можело да бъде и другояче, тъй като: “в Балкана на север от горните села са зинали две гърла, два дълбоки прохода, из които се промъкват Дъбовската и Ветренската реки“. През годините започващото от с. Дъбово древно вървище носело различни наименования - Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори Руският път. Понякога, съвсем неправилно, проходът бил наричан и Иванкова /Ванкова/ пътека, като тук трябва да се направи уточнението, че това по-тесен и по-слабо използван друм е само едно съвсем късо странично разклонение на особено важния, популярен, оживен и изключително сложно разклонен Дъбовски проход. Това се отнася, между другото, и за т.нар. Дядогенчов път, който също е само една съвършено малка част от огромния и много по-дълъг от него основен друм. През 1906 г. на разположеното в южния край на пътя с. Яйканлии било дадено наименованието Дъбово, като оттогава и започващият от землището му проход бил наречен Дъбовски. В книгата си „Дъбовският проход“ авторът Георги Чорчопов е описал подробно трасето на древния път и господстващото му положение сред т.нар. Тревненски проходи. През Античността Дъбовският проход бил един от най-важните и главни пътища, пресичащи Стара планина, наред с още няколко по-удобни друма. Според автора пътят съществувал още от времето на траките, като дошлите по-късно римляни само го подобрили, покривайки го на редица места с калдъръм. От епохата на древния Рим край трасето на прохода със сигурност са останали до днес и най-много старини, като, например, Сечената стена над с. Дъбово, Римският мост на юг от с. Яворовец, крепостта на връх Царска могила /1090 м./, наблюдателната кула на връх Малтепе /1266 м./, крепостта Долненски град в долината на р. Габровщица, запазените части от калдъръмен път над Качавунската махала на град Трявна и т.н. От византийският период пък край трасето на друма били намерени и множество монети, свързани с бурният икономически подем на империята в началото на нейното съществуване.

     Следи от времето на Първата българска държава край Дъбовския проход все още не са открити, но и през този период пътят продължавал да се използва с различна интензивност. През епохата на Втората българска държава, обаче, значението на друма нараснало особено силно, тъй като столица на страната станал гр. Велико Търново, който се намирал в близост до трасето на вървището. В онези години, Дъбовският проход водел директно от града към Старозагорското поле, което пък било житницата, снабдяваща столицата със зърнени храни. През периода на Втората българска държава друмът се свързва преди всичко с бягството по страничната Иванкова пътека на цар Иванко /1196 г./, както и с цар Калоян /1197-1207 г./, при управлението на който по югозападното направление на пътя /Мъглижкият проход/ станало преминаването на огромната българска армия през Стара планина в похода й срещу кръстоносците на латинския император Балдуин. През 1280 г. по трасето на Дъбовския проход на юг към Византия избягал още един узурпатор на българския престол - цар Асен III /1279-1280 г./, отнасяйки със себе си всички военни трофеи на Българияа. Съществува също така и предание, че през 1323 г. в крепостта на вр. Царска могила стоял самият цар Михаил III Шишман Асен /1323-1330 г./ при провежданите от него бойни действия срещу българския болярин-отцепник деспот Войсил. Пак в района на пътя, някъде в средната му част и в близост до разположената край трасето му малка махала Череша, през Средновековиете се издигал и манастир, който, според местните легенди, бил женски. В тази епоха от Дъбовският проход се отделяли толкова много разклонения, че пътят се превърнал в най-силно разчлененото вървище в цялата Централна част на Стара планина. На север от билото на Балкана друмът се спускал към областта Мизия само по едно трасе. То пресичало гребена на планината при възловата седловина Кръстец /превал на прохода/ и покрай връх Стражерски чукар /844 м.//наречен е така, защото на него стояла стражата, охраняваща пътя/ се спускало към старинното село Престой. Едва към края на Втората българска държава от северната страна на планината се появило още едно разклонение на прохода, което се отбивало от главния път при седловина Конарското и оттам се насочвало по рида Леската на североизток към сегашното село Станчов хан /името на населеното място е свързано с хановете, разположени някога именно край трасето на това второ северно разклонение на друма/На юг от Балкана, обаче, още от най-дълбока древност Дъбовското вървище се разклонявало на два главни, еднакво важни и еднакво използвани в миналото пътя - Мъглижки проход и Друма, като тяхното разделяне ставало още на самия гребен на планината, на превала на пътя при седловина Кръстец. От нея двете разклоненията на прохода се насочвали на юг, спускайки се към полето по дългите ридове, отделящи долината на Дъбовската река от водосборите на околните потоци.

       От Кръстец първото южно разконение на Дъбовския проход се насочвало на югозапад към град Мъглиж, затова и името му било Мъглижки проход. Над село Селце това разклонение на пътя се разделяло, като двата му края продължавали към Мъглиж по вододелите на едноименната Мъглижка река. От своя страна, на юг от с. Селце пътищата и по двата вододела на реката също се разклонявали, като този по западния рид се разделял при седловина Мъглижки уши, откъдето продължавал в четири посоки. Оттам единият му край се спускал към гр. Мъглиж, другият към село Горно Изворово, третият се насочвал на северозапад към Енинския проход, а четвъртият към крепостта на близкия връх Попък. В най-долната си част пътят по източния вододел на Мъглижка река също се разделял, като краищата му се насочвали в три посоки. Първият слизал /по две трасета/ към крепостта Горненски град и Мъглиж, вторият към твърдината Долненски град и разположеното под нея селище в местността Кадиевец, а третият, също по две трасета, водел към с. Дъбово. Второто южно разклонение на Дъбовския проход се насочвало от седловина Кръстец на югоизток, като местните наричали тази част от пътя най-често с наименованието Друма. От билото на планината разклонението се спускало директно към с. Дъбово, като следвало вододелния рид, разположен между реките Поповска и Ветренска /Сливитовска/. В самото си начало, от Кръстец до седловина Конарското, Друма носел още и наименованието Дядогенчов път. Това вървище, обаче, не било отделен, самостоятелен друм, а част от по-големия Дъбовски проход. В най-долният си край пък, при седловина Марашите над с. Яворовец, Друма също се разделял, като едното му разклонение продължавало на югоизток към сегашното с. Ветрен, докато другото се спускало на югозапад към селата Яворовец и Дъбово. През Античността Мъглижкият проход бил по-често използван от Друма, докато през Средновековието и турското робство било точно обратното. Независимо от това, обаче, кое разклонение на вървището било по-предпочитано, при седловина Кръстец двата му южни края се събирали и пресичали заедно главното било на планина под името Дъбовски проход. И понеже югозападното разклонение на пътя е обяснено в маршрутите с начало от гр. Мъглиж, затова тук ще бъде описано по-подробно само неговото югоизточно разклонение, наричано обикновено Друма. 

     Пътят Друма съществувал като старо вървище още от времето на траките, за което свидетелстват руините на множество крепости, както и запазилите се и до днес около вр. Царска могила антични окопи. Според историците край този връх се провела битката между войските на македонският цар Филип II /359-336 г.//някои твърдят, че това бил самият Александър III Велики/ и тракийското племе трибали, така че със сигурност пътят съществувал още тогава. По времето на цар Филип II северната граница на Македонската държава достигнала до билото на Централна Стара планина, което наложило местностите около античния Дъбовски проход, и по-специално тези край ключовия вр. Царска могила, да бъдат допълнително укрепени. Дошлите няколко века по-късно римляни изградили още множество крепости край пътя, с което го обезпечили още повече и го направили по-сигурен. В онези времена, на юг от Стара планина пътят Друма започвал едновременно от две села - Дъбово и Ветрен. Село Ветрен, също както и Дъбово, било разположено на кръстопът и възникнало като хан, който обслужвал преминаващите край ключовото място пътници, като по време на турското робство дори и името на селището било точно такова - Уфлак хан /т.е. село Влашки хан/. Разклонението на Друма, което започвало от с. Ветрен, още в начало си се качвало на билото на източния вододел на Поповската река и покрай най-ниско разположените около трасето на прохода крепости - Градище, Калето, Орелски скали и Чуката, достигало на север до кръстопътната седловина Марашите. Поради това, че вървяло високо горе по билото на вододела, започващото от с. Ветрен разклонение на Друма, било наричано Горният Гидик /Горното вървище/.

     Другото разклонение на Друма, което започвало от с. Дъбово, първоначално се изкачвало по западния вододел на Поповската река до вр. Черквата. Преди построяването на днешната църква в Дъбово християните от селото идвали да се черкуват на този връх, като на Гергьовден колели на него агнета и правели курбан. На юг от върха има и две местности, чиито имена са също свързани с прохода. Първата от тях е споменатата Сечена стена, в която, както показва и името й, част от скалите са изсечени, за да премине през тях старият път. Втората местност е Конака, като наименование й идва от това, че в нея пътниците спирали за почивка след първоначалното по-стръмно изкачване. От вр. Черквата пътят се спускал към Поповската река, пресичал я по все още съществуващия Римски мост и от него продължавал към сегашното с. Яворовец. Понеже от моста на север това разклонение на Друма вървяло ниско долу покрай коритото на реката, затова и било наричано Долният Гидик /Долното вървище/. При с. Яворовец, обаче, и Долният Гидик тръгвал също нагоре към билото на източния вододел на Поповската река, събирайки се на него при възловата седловина Марашите с другото разклонение на Друма, идващо откъм с. Ветрен. От това кръстопътно място двата края на прохода продължавали заедно по билото на вододела на северозапад като един общ път, носещ вече наименованието Друма. Наред с него, от Марашите на север към глухата и малка балканска махала Бънзарето /от влашката дума брънза - сирене/ се отделяло и едно по-слабо използвано вървище, което било наричано Иванкова пътека и за което ще стане дума малко по-долу.

     Заради голямата важност, натовареност и интензивност на пътят Друма, край трасето му още в древността били изградени за охраната и наблюдението му множество по-големи и по-малки крепости. В близост до долният югозападен край на вървището над с. Дъбово били издигнати цели пет твърдини, които, освен Друма, следели и охранявали и част от Мъглижкия проход. Най-голямото от тези пет крайпътни съоръжения било Долненският град, построен на върха на огромна канара, надвиснала над долината на р. Габровщица. Крепостта Долненски град отбранявала едновременно леснодостъпните южни подстъпи на планината, селището в местността Кадиевец, преминаващият през него подбалкански път и разклонението на Дъбовския проход, което се изкачвало по долината на р. Габровщица към билото на западния вододел на Поповската река. Втората крепост в тази част на планината се намирала на мястото, при което в р. Габровщица се влива един от най-пълноводните й леви притоци. Крепостта била разположена на 1115 м. н.в. и била застроена точно под възловата билна седловина Кантара, в дъното на която се събирали няколко важни пътя. Третата крепост в този район била издигната на самия гребен на западния вододел на Поповската река върху темето на доминиращия над огромна територия вр. Малтепе, а малките й размера говорят за това, че тя най-вероятно била от типа наблюдателна кула. Според някои археолози, обаче, край тази кула е възможно да е имало някога и по-голяма крепост, оградена с дървена палисада. Макар да била най-малка по размери в този край на Балкана, крепостта на вр. Малтепе била с най-голям обзор, като от нея били контролирани всичко околни пътища, както и голяма част от билото на западния вододел на Поповската река. Четвъртата крепост в тези дъбовски околности била разположена на връх Плочите /938 м./ и някога контролирала разклонение на едноименния проход, изкачващо се от селото покрай нея към все същото било на западния вододел на Поповската река. Петата крепост била иззидана на връх Кота 721, извисяващ се в средата на рида Качуна под едноименната чешма Качуна. Тази крепост охранявала последното, трето поред разклонение, водещо от с. Дъбово към Мъглижкия проход, като едновременно с това контролирала и част от пътя Друма.

     Долният югоизточен край на Друма, който навремето започвал от с. Ветрен, също бил пазен много добре, като край него на близко разстояние една от друга били разположени още четири крепости - Калето, Градището, Орелските скали и Чуката. Най-малката от всички тези твърдини, но пък за сметка на това най-обзорната, била тази, изградена на темето на отличаващия се със своите стръмни и високи склонове и доминиращ над цялата околност вр. Чуката. Крепостта контролирала едновременно както началото на югоизточния и югозападния краища на Друма долу при полето, така и тяхното продължение под имената Горният и Долният Гидик далеч навътре в планината. Твърдината на вр. Чуката се отличавала както с видимостта си във всички посоки, така и с визуалната си връзка с още няколко по-близко разположени крепости. Останалите крайпътни съоръжения в този район - Калето, Градището и Орелските скали, пазели както частта на Друма, която започвала от с. Ветрен, така и най-ниската част на съседния Лаханлийски проход, водещ началото си от същото населено място. От полето този втори презбалкански път в района се насочвал по долината на Сливитовска река на североизток към землището на сегашното село Сливито и разположеният над махалите му доминиращ връх Прогорня /811 м./. Повече подробности за трасето на Лаханлийския /Ветренския/ проход и за разположените край него охранителни съоръжения могат да бъдат прочетени в маршрутите, започващи от с. Сливито.

    За охраната на пътя Друма в средната му част също били издигнати няколко крепости, като първата от тях се намирала на безименния връх Кота 438 на около 1.5 км. на югоизток от с. Яворовец. Понеже била изградена много ниско долу в долината на Поповската река, тази твърдина охранявала само т.нар. Долен Гидик. Втора по-малка крепост от типа наблюдателна и охранителна кула, която също била свързана само с Долния Гидик, била разположена вътре в самото Яворовец, като мнозина историци предполагат, че селото възникнало на това място именно заради това по-специално крайпътно съоръжение. На север от Яворовец пък, в землището на съседното село Радунци, за охраната на средната част от Друма били изградени още четири крепости, като най-южната от тях се издигала на около 1.2 км. югоизточно от населеното място и на 678 м. н.в. по склоновете на западния вододел на Поповската река. Тази по-малка твърдина, обаче, служела не толкова за охраната на пътя Друма, колкото за наблюдение на огромната долина на Поповската река и на нейния източен вододел, по който преминавало трасето на вървището. Втората крепост в землището на Радунци била изградена на около 1.8 км. на североизток от селото по склоновете на източния вододел на реката, като пътят Друма преминавал над твърдината, а тя вероятно служела за охрана само на отклонението, спускащо се от главния път на запад към долината на Поповската река. Това отклонение от основното вървище било пазено и от третата крепост в района, която била иззидана още по времето на траките и се намирала на около 800 м. на север от Радунци, в близост до съвременното шосе, водещо към село Борущица. Четвъртата местна крепост също била тракийска и била разположена на билото на източния вододел на Поповската река до самото трасе на пътя Друма. Твърдината се намирала на 1041 м. н.в. по южните склонове на едни от най-високите върхове по вододела Царска могила, и охранявала намиращата се под него възлова безименна седловина. В древността през това по-ниско място преминавал страничен път, който пресичал Друма на билото на вододела и свързвал с. Радунци от едната страна на рида с намиращата се от другата му страна малка махала Бънзарето.

    Накрая, последната най-горна и най-северна част на Друма, била охранявана в древността от още две големи крепости. Първата от тях била дълга каменна твърдина от типа дема /преградна стена/, която се наричала Преградата и била разположена в близост до темето на вр. Царска могила. На север от нея Друмът бил пазен и от още една крепост от същия тип дема, която неслучайно носела наименованието Прекопа /Прякопа/. Тя, обаче, била по-къс и по-нисък от Преградата землен вал, около който бил издълбан /прекопан/ и дълбок ров. Понеже тази най-северна част на Друма била най-дълга и най-гориста, в миналото край нея навярно били изградени и други крепости, чието откриване, обаче, тепърва предстои. Според някои историци една от тези твърдини, вероятно, била разположена в близост до оголената седловина Конарското, а друга пък се намирала на самия превал на прохода между върховете Малък и Голям Кръстец. През Античността тесният превал на пътя край седловина Кръстец със сигурност бил укрепен с някакви допълнителни и все още неопределени засега по-особен тип военни съоръжения, от които дошло и старото наименование на местността - Окопа. Освен през Античността и Средновековието, по време на турското робство за охраната и отбраната на пътя Друма били изградени и две по-нови и модерни крепости. Първата от тях била беклеме /стражарница/, което било разположено в местността Беклемята /Биклимята/ между Римският мост и с. Яворовец, и което приютявало пазещите прохода турски стражари, обхождащи трасето му в точно определени часове. Другата крепост пък била изградена по време на Освободителната война и била от типа табия /редут/, а целта й била да предотврати евентуално навлизане откъм Балкана на руски войски в Казанлъшкото поле. Тя представлявала късо землено укрепление, изградено във формата на четириъгълник и заобиколено с бруствер /страничен насип/, допълнително подсигурен с дълбок ров. Табията се намирала насред полето, на ниското връхче Кота 325, като по нея били поставени множество оръдия, насочени на север точно срещу мястото, при което Поповска река напуска от планината. На север от главното било на Балкана продължението на Дъбовският проход било пазено от още множество крепости, по-подробна информация за които може да се намери в обяснениета към съответните маршрути.

      През 20-и в. в планината над с. Дъбово били извършени множество промени, като били изградени и два нови пътя. След Втората световна война бил построен първият от тях, който започвал от гр. Мъглиж, преминавал през с. Селце и покрай Горски дом Българка достигал на север до седловина Кръстец. Този път дублирал изоставеното вече трасе на древния Мъглижкия проход, като постепенно иззел неговите предишни функции и напълно го заместил. По долината на Поповската река пък, от Дъбово до седловина Кръстец, бил прокаран още един нов път, който, заедно с трасето на ж.п. линията, отнел функциите и на стария Друм. Така, заради новите пътища, старите разклонения на Дъбовския проход - Мъглижкият път и Друма, престанали да се използват и били изоставени. От друга страна, към края на турското робство на север от планината се появил големият и бурно развиващ се град Трявна, който не съществувал през Античността и Средновековието. Преди Освобождението, обаче, това селище просперирало особено силно и скоро се превърнало в административно и икономически доминиращо над голям район от Балкана. Заради него, хората започнали да наричат двата новопостроени пътя през Стара планина Тревненски проход, а старите наименования на бившето антично вървище - Яйканлийски и Дъбовски проход, били бързо забравени и постепенно напълно изчезнали.

    33.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римския мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец - качване

    От ж.п. гара Дъбово към местността Бобовите и началото на Дъбовския проход се поема по асфалтов път на изток, като за ориентир в тази посока служи виждащото се още оттук корито на Дъбовската /Поповската/ река. Към нея шосето първоначално следва релсите на влака, като след по-малко от 10 мин. достига покрай тях до ж.п. прелез, разположен сред голата и леко втрапена в полето местност Чешменски /Чушменски, Чошменски/ кър. Точно тук ж.п. линията се раздвоява на подбалканска и презбалканска, като единият й край продължава на изток към с. Ветрен, докато другият завива на североизток към различаващата се добре от това място тясна пролука в долните склонове на Балкана. Наред с железопътната линия, при прелеза се разклонява и шосето, като оттук напред се продължава по левия му край, насочващ се на североизток към долината на Поповската река. Понеже води към местността Бобовите, от Чешменския кър до подножието на Балкана североизточното направление на друма се нарича Бобовският път. 5 мин. след първият разклон широкото вървище достига и до втори ж.п. прелез, при който линията на влака се пресича отново /15 мин. след началото/. Това кръстопътно място се намира вече в самото подножие на планината, като от лявата му страна се простира местността Чешмичец, в която има извор с чешма и паметник, свързан с Освободителната война. Тук в миналото старият път Друма се отделял от полето, стъпвал на най-ниските склонове на планината и започвал да се изкачва стръмно по тях към заобления вр. Черквата. В наши дни това древно вървище е все още доста добре запазено, но понеже не се използва вече отдавна, затова и в Дъбово му викат Еньоолу /Страничният път/. От дясната страна на прелеза пък се вижда споменатата на няколко пъти досега местност Бобовите, през която Поповската река излиза от планината. Този най-горен край на полето носи още и имената Суванлък /Лучището/, Сованлик, Сваник и Манастиря, като в него се намират останките на най-старото с. Дъбово, а вероятно и на разположената някога край сградите му антична пътна станция. Това се потвърждава и от едно от имената на местността - Манастиря, защото разположените на равно разстояние един от друг покрай цялото южно подножие на Стара планина манастири се оказват обикновено все бивши римски пътни станции, преустроени за религиозни нужди по времето на Византийската империя. От втория ж.п. прелез най-после може да се надникне на север и към един от т.нар. Боази - двата тесни пролома, през които изтичат от Балкана на полето Поповската и Сливитовската реки. През лятото тези потоци са уж съвсем тесни, но при по-изобилен дъжд и снеготопене коритата им се изпълват изведнъж с огромно количество вода, която, като излезе на полето, влачи със себе си свалени откъм планината пясък и камъни, помита всичко по пътя си и унищожава хиляди хектари плодородна земя. Заради буйният и необуздан характер на Дъбовската река, местните я наричат понякога още и с името Бяла река.

     След пресичането и на втория ж.п. прелез шосето завива постепенно на север и достига до долината на Поповската река, като тук вдясно от трасето му се вижда равната местност Варимезовата вода /от турската дума вармез - скъперник/, заета в наши дни от изоставени градини и от обрасли с гъсти храсталаци бивши лозя. В по-близкото минало на това място покрай коритото на потока били изградени няколко водни мелници, една от които била прочутата в целия дъбовски край Варимезова воденица. Точно на север оттук пред погледа Поповската река напуска планината през една много тясна, плитка и скалиста клисура, наричана съвсем правилно от местните Боаза /боаз - теснина/. От лявата си страна късият пролом на реката е заграден от масива на вр. Черквата, а от дясната му стои стръмния склон на връх Чуката /Средората//726 м./, известен в миналото с името Ада тепе, или Ада баир /от ада - остров/, тъй като главата му стърчала като остров сред море от по-ниски хълмове. Точно на този връх са останките на малката наблюдателна кула Чуката, а от източната му страна са руините на по-голямата крепост Градището, която пазела в древността най-долното югоизточно разклонение на пътя Друма, започващо от с. Ветрен. Заради стръмните и скалисти брегове на Боаза, в миналото и двата долни края на Друма не приминавали през него, а го заобикаляли от изток и от запад, качвайки се на вододелите на Поповската река. Днес, съвременното шосе навлиза директно в скалистия пролом, като описва в най-тясната му част няколко по-остри завоя. След тях се пресичат оставащите на запад от пътя гористи местности Червената глина и Букмачите /възможно е думата да означава отражение и да идва от еднаквите, сякаш отразени като в огледало, шарки на скалите/, подминава се издигащият се на изток двуглав връх Попова капа /625 м./ и 30 мин. след втория ж.п. прелез се достига до неголямо разширение на вървището, разположено вдясно от трасето му /45 мин. общо/.

     Точно преди да се излезе пред миниатюрния паркинг, отново вдясно от платната на шосето се отделя едно по-слабо използвано разклонение, което води към запазения до наши дни и разположен на около петдесетина метра оттук стар Римски мост над Поповската река. Макар античното съоръжение да е изключително интересно и невероятно атрактивно /друго такова в по-близката част на България няма/, разклонът към него не е маркиран по никакъв начин и може лесно да бъде пропуснат. Самият мост е исторически и архитектурен паметник, представляващ идеално извита във формата на дъга каменна арка, чиято долна част е стъпила сигурно и стабилно върху огромни речни камъни и е все още доста добре запазена, но горната е започнала да се руши и се е наложило да бъде допълнително укрепвана с тънък пласт от бетон и арматура. Според повечето от местните жители каменната дъга над реката е от времето на римското владичество и затова се нарича Римският мост или Старият римски мост, но има и такива, които твърдят, че е строена през периода на Втората българска държава и че истинското й име е Каменният мост. В миналото разклонението на Друма, носещо наименованието Долният гидик /Долното вървище/, пресичало Поповската река именно по това съоръжение, качвало се на левия й бряг и продължавало по него на север към днешното с. Яворовец. Понастоящем, обаче, по този бряг е прокарана презбалканската ж.п. линия, при стоежа на която със сигурност е унищожено и старото трасе на прохода. Това налага връщане от Римският мост назад до асфалтовия път и продължаване по трасето му на север.

     От останките на Римският мост се тръгва отново по шосето на север, като се следва десния бряг на Поповската река. Оттук в посока на с. Яворовец постепенно се излиза от тесния пролом Боаза, чиито брегове са подпрени на няколко места с разположени встрани от пътя бетонни стени. Покрай тях долината на реката започва да се разширява все повече и повече, което позволява да се хвърли поглед нагоре от пътя към билата на двата й вододелни рида, както и към тяхното продължение далеч на север в посока на с. Яворовец. Веднага след Римският мост шосето навлиза в покрита с гъсти гори усойна местност, в която първо се подминава оставащият вляво дълбок овраг Щерев трап и извисяващият се вдясно вр. Адата /Чуката, Средората/, а по-късно се пресичат последователно и поляните Беклемята и Барутната, при които в Поповската река се вливат от запад и от изток два маловодни потока. За местността Беклемята вече стана дума във връзка с разположеното в нея към края на турското робство беклеме /стражарница/ за охраната на прохода, а що се отнася до Барутната, в миналото в дола в близост до поляните й местните правели барут, смесвайки дървени въглища и селитра. Тук долината на Поповската река се разширява още повече, като на разположената вляво от пътя поляна Колонията се забелязват руините на отдавна изоставен пионерски лагер, а пък точно срещу тях, но на другия ляв бряг на реката, стърчи нисичкото безименно връхче Кота 438, на темето на което се намират останките на малка антична наблюдателна кула. 20 мин. след отбивката при моста се достига до много красива, равна и гола местност, в която вляво от шосето се отделят два черни пътя, насочват се към близката долина на потока Дълбокия преслап и покрай него се изкачват към билото на западния вододел на Поповската река /65 мин./. От тук на север от двете страни на долината започват да се редят добре обработени малки парчета земя и отделни овощни градини, които показват, че с. Яворовец е вече съвсем наблизо, а сред тях пък изпъква особено ясно широката и равна нива Рободжия, собственост в миналото на известният род Робови от гр. Мъглиж /името му идва от думата рабош - разцепено на две дръвце, по което режели сметки, вместо да ги пишат в тефтер/Местността се намира от дясната страна на пътя и в средата й стърчи огромно вековно дърво, а над нея по източния вододел на реката се вижда и дългата поляна ГлушковотоСлед тези прекрасни места се достига и до първата самотна къща на с. Яворовец, която остава вляво от пътя, а вдясно от него е обраслата с бор и акации местност Манастира, в която навремето също имало малък духовен скит, подобен на този при устието на Поповската река. Наличието на два манастира на толкова близко разстояние един от друг показва колко интензивен бил трафикът в миналото по Дъбовския проход и колко богати били хората, които живеели край него. След първата самотна къща реката се пресича по мост, като 10 мин. след разклона при Дълбокия преслап се влиза в с. Яворовец /75 мин./. Денивелацията от ж.п. гара Дъбово до тук е само 100 м.

Село Яворовец /Долап махле, Поповци/

      Яворовец е малко балканско село, разположено в средата на южните склонове на Стара планина на около 430 м. н.в. и на 18 км. на североизток от гр. Казанлък. До 1937 г. селището било с двойно име - Долап махле и Поповци, като от втория топоним произлязло и названието на протичащата през землището му Поповска река. През същата година наименованието на селото било променено на Явровец заради многото яворови дървета в района, а през 1966 г. то се сдобило и със сегашното си име Яворовец. Днес, по официални данни от последното преброяване на населението, в селището пребивават за постоянно едва 10 жители, но към края на 19-и в. същото било обитавано от почти 200 души, всички етнически българи. Кога възникнало най-древното село в околността не е известно, но по данни от местната топонимия може да се съди за това, че то съществувало почти непрекъснато още от 7-и в. досега. В Яворовец е запазено и предание, че Поповци, което е най-старият известен предшественик на днешното населено място, било голямо, богато и процъфтяващо занаятчийско и дервентджийско селище, което се занимавало с опазване на трасето на Дъбовския проход и с обслужване на преминаващите по него пътница. До средата на турското робство в центъра на това село се издигала каменна стражева кула, която днес вече не съществува, но която навремето била свързана именно с охраната на важния презбалкански път. Според историците в миналото Поповци било толкова голямо, че започвало от местността Беклемята на юг и продължавало по долината на Поповската река до 3 км. на запад от сегашното с. Яворовец в посока на съседното с. Радунци. В разположената между двете съвременни селища местност Брутински дол се намирали старите гробища на това древно Поповци, в които, според археологически изследвания, гробовете датирали отпреди 500 г., а в противоположната посока, на пътя между Яворовец и с. Сливитосе издигала църквата му Св. Илия /Стого Илия/, чиито основи личат и до днес. В най-добрите си години старото село се състояло от няколко махали - Яворовец /сега обособена в самостоятелното с. Яворовец/, Радунци /днес съставляваща също отделното с. Радунци/ и обезлюдената вече Върбанца, която била разположена в долния край на западния вододел на Поповската река. Името на древното селище пък - Поповци, най-вероятно било свързано със старият манастир, който се издигал близо до него край коритото на реката. За едновремешното Поповци се разказва още и легендата, че чумата никога не идвала в него, тъй като селото било построено в уж свещената местност Русалията.

     Към средата на турското робство, заради оказана от местните българи съпротива, Поповци било напълно унищожено, а оцелелите му жители се прехвърлили от другата страна на източния вододел на Поповската река, където основали сегашното с. Сливито. По-късно на мястото на старото селище пак се заселили хора, като турците започнали да наричат новообразувалото се населено място с името Долап махле /долап - тепавица/, а българите Тепавичарската махла, заради изградените покрай Поповската река тепавици /батани/, в които чрез използване на силата на водата се обработвали текстилни изделия. Това село, обаче, си останало завинаги малко и никога не надхвърлило повече от 200 жители, като част от тях, освен с тепавичарство, се занимавали и с бъчварство, а другата част извозвали с каруци от Балкана до Поповската река дървен материал, добит в горите край съседното с. Сливито. Днес с. Яворовец се състои от двайсетина схлупени и паднали къщи, между които тук-там се забелязват и няколко по-нови вили.

============================================================================================================

      По шосето Яворовец се пресича за 10 мин., като най-интересната и запомняща се гледка в него е огромният скален венец Гарванската стена, надвесен над северния край на селището /85 мин./. В същия този край се достига за трети път до ж.п. прелез, след пресичане на който пътят завива на северозапад и почти веднага достига до нов разклон /90 мин./. Тук от шосето се отделя дъбовското разклонение на стария път Друма, което започва да се изкачва към билото на източния вододел на Поповската река. Точно над този разклон, между другото, се намира и споменатата кръстопътна седловина Марашите, при която двата долни южни края на Друма се събират. Днес, в тази си част, югозападното разклонение на стария проход представлява широк черен път, чието начало е преградено със заключена метална бариера. При разклона шосето се напуска, като към гара Кръстец и края на маршрута се продължава по черния път в североизточна посока, със стръмно изкачване покрай плитък безводен дол. Няколко минути след металната бариера, обаче, се достига до още един разклон, при който от Друма се отделя по-слабо използвано разклонение. И понеже от това място към билото на вододела може да се продължи и по двата края на пътя, налага се кратко уточнение за това, кое от трасетата им е най-добре да бъде избрано. В миналото по Друма преминавали много каруци, затова и до днес местността, която се пресича над разклона, се нарича Арабаджия /Каруцар/. Заради тези примитивни превозни средства, в древността пътят бил построен на серпентини, така че стръмният склон над с. Яворовец да се преодолява съвсем плавно. Новото отклонение от Друма пък съкращава голяма част от завоите в местността Арабаджия, затова понастоящем оттук към билото на рида е най-добре да се продължи именно по него.

     От разклона се тръгва по по-слабо използвания ляв край на новия черен път на североизток, като изкачването натам е кратко, но много стръмно, и става по сух и силно опороен терен. В този участък вървището пресича изкуствено засадена борова гора, на места от която през пролуки между дърветата се откриват прекрасни гледки назад към с. Яворовец и долината на Поповската река. Нагоре се подминават 3-4 странични разклонения от пътя, които се спускат на север към дълбокия дол Иванова орница, като в края на изкачването, и в близост до билото на рида, се достига до сечище. Тук част от новия път е погълнат от бодлива растителност, което налага за кратко да се върви встрани от него. Малко преди да се достигне до гребена на вододела се пресича северния край на местността Равната поляна, на юг от която остава ниското връхче Кръста /631 м./. Неговото име идва от откритите на темето му гроб на неизвестен човек и голям камък, с издълбан на него кръст. При този връх билото на вододела се пресича от още един страничен път, свързващ селата Яворовец и Сливито. Покрай вр. Кръста, и 40 мин. след разклона при шосето, новият черен път достига до билото на източния вододел на Поповската река при възловата седловина Марашите /мараш - изоставено лозе//130 мин./. В миналото на това място югозападният край на Друма, идващ откъм селата Дъбово и Яворовец, се събирал с югоизточния му край, достигащ дотук откъм с. Ветрен, като така образувалият се обединен път продължавал по билото на вододела в северозападна посока към върха на планината и превала на прохода при седловина Кръстец.

Иванковата пътека /Ванкова пътика/

     При седловина Марашите от билото на източния вододел на Поповската река се отделя в северна посока т.нар. Иванкова пътека /Ванкова пътика/, която е наречена съвсем правилно така, тъй като представлява тясно и късо вървище, нямащо нищо общо нито с основния Дъбовски проход, нито със страничното му разклонение Друма. Пътеката е кръстена на българския болярин Иванко, родственик на царската фамилия Асеневци, който преминал по нея през 1196 г. при бягството си от гр. Велико Търново на юг. По това време Иванко извършил с помощта на Византия преврат, убил законния цар Иван Асен I /1190-1196 г./ и за кратко узурпирал българския престол. След намесата, обаче, на бившия владетел Петър IV /1185-1190 г./ - по-голям брат на Асен - превратът бил потушен и претендентът за българския престол Иванко бил принуден да бяга към Византия, пресичайки Стара планина по едно много тясно вървище, извиващо в близост до по-широкия Дъбовски проход. Иванко знаел, че главният път се охранява добре и че по трасето му може да бъде заловен много лесно, затова при бягството си преминал нарочно по по-рядко използваната странична пътека. Тя пък, макар да не била основен друм, все пак се използвала за преминаване през Балкана, тъй като трасето й било разположено между двата особено важни в онези години Яйканлийски и Лаханлийски проходи и поради това се явявало техен алтернативен път. Поради тези причини, вървището се поддържано от местните дервентджии, които постоянно го променяли и поправяли, разширявайки го постепенно до нормален път. Въпреки маловажността на фигурата на Иванко за българската история и въпреки страничността на пътека, по която той избягал към Византия, през вековете тя обсебила донякъде умовете на местното население и на част от историците, затова и с нея са свързани немалко грешки и заблуди.

     Първото недоразумение, което се отнася до Иванковата пътека, се състои в това, че мнозина слагат нейното широко разпространено сред народа наименование за официално име на Дъбовския проход. Това дори дотолкова е заслепило мислите на някои, че и в самото Дъбово се намерили навремето хора, които, като не знаели истинското име на близкия презбалкански път, кръстили местното си селско читалище „Иванкова пътека“. Втората заблуда, свързана със страничното вървище, са местностите, през които преминава трасето му. Според някои автори на север от билото на планината т.нар. Иванкова пътека уж водела началото си от тревненските села Станчов хан и Белица. От землищата им тя се изкачвала до най-високия и красив връх в околността - Белновръх /854 м./, продължавала на юг от него по билото на дълъг рид и, като преминавала през седловина Пряслопа и покрай върховете Пролука /792 м./, Ливашка чука /753 м./ и Върбанов чукар /829 м./, достигала до главния гребен на Балкана при седловина Студения кладенец. До това място, обаче, въпросното вървище, макар наистина да се нарича от местните Иванкова пътека, е всъщност продължението на Лаханлийския проход на север от централното било на Стара планина. Истинската пътека започва именно от Студения кладенец, спуска се от него на юг покрай връх Студения чукар /864 м./, пресича река Габрищица и махала Конарското, извива покрай коритото на река Цанев дол и достига до махала Череша. Оттук вървището продължава с често слизане и изкачване на юг, като преминава първо през местността Ботуша, рида Сечкова Ломчина и връх Купена /970 м./, след това през местностите Петровци /Петровското/ и Стоките, и накрая достига до седловина Марашите, при която се влива в пътя Друма. Освен при Марашите, при движението си от главното било на Балкана на юг Иванковата пътека се засича само на още едно място с пътя Друма, като това става при разположената на изток от връх Гуглата /970 м./ кръстопътна седловина Друма. Третата грешка, която също се отнася до вървището, е тази за наименованието му. Макар по него наистина да е преминал боляринът Иванко, на юг от билото на Стара планина то никъде не се нарича Иванкова пътека, с изключение на един съвсем къс участък, разположен между местността Стоките и седловина Марашите. Пресичането на Балкана от Иванко по това вървище е породило и една известна сред всички иманяри легенда, според която при бягството си към Византия боляринът уж взел със себе си цялата царска хазна, състояща се от огромен брой товари злато. При вестта, че го настига потеря с преследвачи, обаче, Иванко заровил съкровището някъде в горите край пътеката и сега то се търси покрай цялото й трасе.

===========================================================================================================

      От седловина Марашите до гара Кръстец остава да се измине същинската, най-дълга и най-интересна част от маршрута, която би трябвало да премине изцяло по запазеното антично трасе на Дъбовския проход. На много места оттук до върха на Балкана, обаче, този древен път е отдавна изоставен и е почти напълно погълнат от гъста растителност. От Марашите на дълго разстояние на север билото на вододелния рид е тънко и право като по конец, затова, в тази му част, местните са го нарекли със специфичното наименование рид Дългонец, потурчено по-късно до сегашното Дългонча. В миналото най-горният край на тази дълга част на вододела бил гол, затова по него от двете страни на пътя се редели безкрайни ниви и малки овощни градини. Заради мразът и студът през зимата пък, част от оголеното било на рида станало известно и като Вълчи поляни /Явровски поляни/, които в наши дни е по-добре бъдат наричани Вълчи капани, заради многото тръни по тях. Днес, бившите пасища по гребена на основния хребет са обрасли до такава степен с бодливи драки, че, ако се достигне до тях по някаква случайност, то връщането назад към гората ще бъде изключително трудно и много болезнено. За да се избегне морето от гъсти тръни в началото на Дългонча, от Марашите напред трябва да се продължава не по старото трасе на Дъбовския проход, а по дублиращата го Иванкова пътека, която е разширявана напоследък е сега е в отлично състояние.

     От седловина Марашите към билото на планината се продължава на север по Иванковата пътека, като по нея се пресичат първо смесените гори на местността Трапа, образуващи над главата тъмен тунел от буйна растителност. Заради девствените лесове в този край на планината, панорамите от пътеката в повечето случаи липсват, освен на североизток, накъдето някъде високо горе се мярка от време на време гористото теме на връх Еленски чукар /902 м./. Тук от същата североизточна страна на вървището остава и долината на Ралевска река /извира от споменатия вр. Купена и тече на юг от него, като преминава през изоставената махала Ралевци/, а на северозапад е главното било на вододела с Дългонча и Вълчите поляни. След местността Трапа по Иванковата пътека се върви почти водоравно и без завои, като за кратко време се преодолява голямо разстояние. Така 20 мин. след седловина Марашите се достига до място, при което от вървището се отделя разклонение, изкачващо се вляво към гребена на основния хребет /150 мин./. Оттук напред може да се продължи и по двете пътеки, като Иванковата първо слиза към махала Бънзарето, след което се изкачва на север отново до гребена на рида и до трасето на Друма. Това означава, че ако се продължи по Иванковата пътека, освен че ще се използва по-широко и по-равно вървище, ще се съкрати и част от разстоянието по маршрута. От друга страна, обаче, ако се премине по тази пътека, ще се пропусне една от най-интересните и красиви части на Дъбовския проход, свързана с местностите край крепостта Преградата. Наистина, преходът до тази твърдина е доста по-труден, но и безкрайно по-любопитен, затова от разклона е най-добре да се продължи по отклонението от Иванковата пътека, водещо на северозапад към билото на вододела.

     Над разклона отклонението от Иванковата пътека изчезва почти веднага под гъста растителност, затова оттук нагоре трябва да се върви по едно съвсем тясно вървище, което, за щастие, пресича постепенно разреждаща се букова гора. Освен това, точно над разклона Друма слиза за кратко от източната страна на билото, така че до него се достига за около 20 мин./170 мин./. От този нов разклон се продължава по трасето на прохода и по билото на вододела на север, като се преминава през заетата от буйни лесове местност Дядо Николови ниви и се достига до няколко заоблени връхчета, носещи общото наименование Могилките. Пътят Друма се насочва точно към тях, като малко под теметата им изчезва отново в гъсти гори и в бодливи храсталаци. Следването му в този участък е невъзможно и безсмислено, затова от Могилките напред се продължава по широка пътека, която навлиза в буковата гора от източната страна и малко под гребена на рида. Оттук за около 40 мин. се пресича широкият и горист страничен рид Свинарски рът и в неговия северозападен край се достига отново до главното било на вододела /210 мин./. На това място вървището излиза във все още сравнително голата местност Свирчовината /свърчовина - бъз/ и през нея достига до едноименния връх Свирчовината /1023 м./, откъдето най-после се открива по-обширна панорама, предимно на запад към Поповската река и на север към високата билна местност Леска. През обширните поляни на Свирчовината за кратко може да се върви и по самото било на вододела, защото тук то е покрито само с няколко по-ниски скали и с гъсти, но небодливи люлякови храсти. Няколко минути след излизането на гребена на рида по трасето на Друма се достига и до интересна гола седловина, разположена на север от вр. Свирчовината. В миналото през тази местност преминавал по-къс страничен път, който пресичал вододела от изток на запад и свързвал днешното с. Радунци със скритата надълбоко в дебрите на Балкана потайна махала Бънзарето. Понеже при седловината това вървище се кръстосвало и с трасето на Друма, в древността се наложило възловото място да бъде допълнително подсигурено с малка крепост, издигната на скалите вляво. В наши дни пък оттук преминават кабелите на мощен електропровод, който свързва пак същите две по-малки населени места. Денивелацията от с. Яворовец до тази местност е 650 м.

     При безименната седловината в южното подножие на местността Леска най-тежката и трудна част от маршрута приключва, тъй като от това място до главното било на планината се върви почти само по широкото и добре запазено римско трасе на стария Друм, дублирано на повечето места с нов и широк съвременен черен път. Непосредствено от седловината на север дори се виждат няколко антични трасета на прохода, които са изграждани през различните периоди от неговото съществуване и които са прокарани както по самото било на вододела, така и малко под него, предимно от източната му страна. Тук се избира по кое от тези стари трасета на пътя ще се продължи, като по него се навлиза с леко изкачване нагоре в гигантски масив от гъсти букови гори. От една страна, местността тук, както и страничният рид, отделящ се от билото на вододела на югозапад, се наричат Леска, което означава, че в миналото районът на голямо растояние околовръст бил покрит с гори от това дърво. Затова никак не е случайно, че във всички съвременни карти и пътеводители със същото име Леска е наречен и най-високият и мощен връх по билото на вододела, който се извисява на север от безименната седловина. От друга страна, Дъбовският проход е неразривно свързан с ключовия вр. Царска могила, за който, пак в тези карти и пътеводители, е посочена една по-ниска и остра чука, намираща се, на всичко отгоре, и встрани от трасето на стария път. А това пък е очевидна грешка, като се има предвид, че на този връх са окопите от времето на цар Филип II, че на темето му стоял през 1323 г. цар Михаил III Шишман Асен при провежданите от него бойни действия срещу отцепника деспот Войсил и че пак там била изградена крепостта-дема Преградата, която затваряла трасето на прохода. Всички тези факти, както и големината, височината, доминиращото положение в средата на вододела и „царственото“ име на върха, показват, че той би трябвало да се издига край самото трасе на пътя и то на най-високото място на рида, т.е. точно там, където сега е разположен на картите т.нар. вр. Леска. Други факти, които също потвърждават подобно заключение, са името Леска, което е подходящо само за местност, но не и за възвишение, както и описанието на формата на „царския“ връх, което се съдържа в добавката могила към неговото наименование. Тази дума показва съвсем ясно по-заобленият и дебел външен вид на топонима, а такива очертания от двата върха в околността има само този, посочен на картите като Леска.    

       Връх Царска могила /Леска/ е най-високият връх по билото на вододела, като малко след безименната седловина се достига до неговото теме. След изкачването до главата на исполина тя се заобикаля от трасето на пътя по нейния източен склон, зает от широкия страничен рид Пречката. Според езиковедите хребетът е наречен така, защото се намира от южната страна на махала Бънзарето и, понеже е дълъг и висок, й закрива /препречва/ слънцето през определени периоди на годината. Тук пък от западната страна на върха остава силно наклонената към долината на Поповската река гориста местност Орловец, чието наименование идва от това, че мястото се намира високо горе, чак при орлите, кръжали някога над рида и трасето на прохода. От темето на Царската могила се продължава много бързо напред по широкото и удобно трасе на Друма, като се следи билото на вододела, което в тази част си има свое собствено индивидуално наименование - Мандрашка рътлина. При напредването по нейния гребен постепенно се оказва, че въпросният вр. Царска могила /Леска/ е двуглав и наистина много широк, като чак 40 мин. след безимената седловина се излиза от северната му страна при най-интересните руини край Дъбовския проход - тези на отбранителната крепост-дема Преградата /250 мин./. В миналото твърдината преграждала най-тясното място по билото на вододелния рид, като стените й на запад към Поповската река /тук тя се нарича вече Борущенска река заради близкото с. Борущица/ достигат до отвесния скален венец Стенето, висок около 40-50 м., а от тях на изток се отделя в посока на махала Бънзарето гористият рид Усойната, който също е много стръмен и не може да бъде преодолян от обикновена каруца. Единственото  по-подходящо място, при което керван с пътници може да премине през местността, се намира между скалния венец вляво и началото на стръмния рид вдясно, като точно тук е струпана невисока редица от камъни, дълга около 300 м. Според известният ни историк Атанас Попов крепостта Преградата е с фронт на юг, което показва, че твърдината най-вероятно е българска. В каменната стена е оставена тясна пролука за преминаване, теренът около която сега е гъсто надупчен от пресни иманярски изкопи. Освен от Преградата, в миналото стратегически важното място било охранявано и от петоъгълната кула Грамадата, изградена, според специалистите, по време на римското владичество. Навремето тази кула се издигала точно над най-тесния и невралгичен участък от билото на рида и служела както за отбраната му, така и за наблюдение и контрол над пътниците, преминаващи през него. Днес, едва личащите й основи все още могат да се видят на едно по-ниско гористо връхче, разположено от южната страна на Преградата.

    След пресичането на крепостта се продължава със стръмно спускане надолу, като няколко минути по-късно се преминава покрай водоравна скалиста площадка, разположена вляво от пътя. От нея се открива удивителна панорама на юг и запад към най-широката и красива част от долината на Борущенската река, скалния венец Стенето и острия пирамидален връх, посочен неправилно на картите като Царска могила. Под това погледното място пътят пресича още една, по-ниска и по-къса каменна преграда, която постепенно се губи на изток от трасето му и в която навремето също, като че ли, било оставено място за порта. Оттук надолу, обаче, трябва много да се внимава, тъй като ориентацията е силно затруднена от поне няколко объркващи обстоятелства, които, на всичко отгоре, се появяват и едновременно. Първо, земята в тази гориста местност е покрита с дебел килим от паднали листа, под който пътят изведнъж изчезва. Второ, заради гъстите лесове, оттук липсва каквато и да било видимост, затова и споменатият рид, който се насочва от крепостта Преградата на изток, неслучайно носи наименованието Усойната. Трето, точно на мястото, при което Друма се губи, от главния вододел се отделя по-къс страничен рид, който продължава на северозапад към неправилно посочения на картите вр. Царска могила и къщите на с. Борущица, част от които вече се виждат. Четвърто, колкото и да е странно, в случая по-късият страничен рид е по-висок от главния вододел, който тук внезапно се снижава, а това пък създава илюзията, че трябва да се продължи по билото на второстепенния хребет. За да се преодолее заплетената ситуация, и за да се предотврати изгубването в този участък, на това място посоката на движение трябва да се смени рязко от северозапад на север, като се продължи по билото на основния вододел, спускащо се много стръмно надолу. Ако, все пак, правилната посока се изгуби и се продължи на северозапад към фалшивия вр. Царска могила, тогава се достига съвсем скоро до ниско връхче със стръмни склонове и с триангулачна точка на темето му. При този връх гората е силно разредена, което позволява да се хвърли поглед далеч на север към продължението на главния вододел и грешката при придвижването да бъде навреме установена и бързо коригирана.

     След изчезването на Друма трябва да се продължи по билото на основния вододел без път и без пътека със стръмно спускане на север. В тази посока, и 25 мин. след крепостта Преградата, се достига до съвременен черен път, построен върху едно от античните трасета на Друма /275 мин./. Оттук се продължава по черния път пак на север, като натам се пресича горната част на отделящият се вдясно рид Свиновски рът. 15 мин. по-късно се излиза от гората на малка горска полянка, при която в основния билен път се влива по-тясно странично разклонение, идващо откъм разположената съвсем близо на изток старинна махала Бънзарето /290 мин./. Интересното е, че на този разклон за първи път от началото на маршрута се появяват внезапно жълто-белите ленти на туристическа маркировка, която, макар и рядка и неправилно поставена на отделни места, следва непрекъснато черния път оттук чак до главното било на планината и спомага много за по-правилната ориентация. От поляната се продължава пак по широкия черен път на север, влиза се за кратко в гъста гора и след 5 мин. се излиза от нея на продълговатата, гола и възлова за тази част на маршрута седловина Гроба, в северния и в южният край на която се подминават два отделни разклона /295 мин./. При тях от билото на вододела се отделят странични пътища, спускащи се на изток към махала Бънзарето и на запад към с. Борущица. Тук също трябва доста да се внимава, защото основният хребет, а с него и пътят Друма, завиват рязко на изток, докато към с. Борущица се отделя по-удобен съвременен път, който е покрит с тънък пласт асфалт и който, поне в началото си, води в досегашната северна посока. От разклона с асфалтовото шосе трябва да се продължи по билото на вододела и по трасето на черния път на изток, като натам се излиза след още няколко минути в началото на безкрайно красивата местност Локвата. Това е обширната, плитка и гола изворна област на Бънзарската /Бънзерската/ река, заета от две по-малки и приблизително еднакви като размери междинни местности - Орниците на запад и Ливадките на изток. Тук цялото пространство вдясно от пътя е покрито с отделни полянки /някои от тях залесени с плодни дръвчета/ и е заобиколено с очарователни смесени гори, от източната страна на които се извисява острият връх Чукара /926 м./. Погледът назад пък се спира на току-що отминатият огромен купол на вр. Царска могила /Леска/, покрит от край до край с гъсти и стари смесени гори.

      При достигането до долината на Бънзарската река пътят завива отново на североизток, пресича ниската седловина Стойчов пряслап и започва плавно да се изкачва към заобления вр. Гуглата. В неговата посока, и 30 мин. след седловина Гроба, темето на върха се подсича от юг и се достига до разклон, разположен в дъното на намиращата се от източната му страна седловина Друма /325 мин./. Както стана дума и по-горе, при нея старият римски път се събира отново с Иванковата пътека, която достига до това място под формата на съвременно почвено шосе. Двете вървища, обаче, веднага се разминават, като основният проход завива рязко на север по билото на вододела, докато Иванковата пътека слиза от него и продължава на изток. На това място идващият откъм Гроба нов и удобен черен път също се насочва на изток и се влива в Иванкова пътека, затова трасето му трябва да бъде напуснато. От вр. Гуглата към главното било на планината и края на маршрута се продължава на север, като се следват останките на старият Друм и слабоизразеното и труднопроследимо било на главния вододел. За съжаление, и тук гребенът на хребета е гол, а следователно и изобилно покрит с гъсти тръни, което означава, че древното и отдавна забравено трасе на прохода пак трябва да бъде напуснато и движението да продължи през гората встрани от него. За разлика от предишният път, обаче, сега пресичането на пояса от бодли става само за 10 мин., като северно от тях се влиза в букова гора и в нея се достига до още един нов и широк черен път /335 мин./. По него се пресича плитка седловина, заобикаля се от изток местността Топлика, в която са изворите на река Топлика, и след около 10 мин. се излиза от гората на голите поляни, намиращи се в южното подножие на връх Бели бук /998 м.//345 мин./. От края на гората пътят продължава с плавно изкачване към темето на върха и го достига след още няколко минути, а от него пък се открива невероятна панорама, която направо спира дъха.

     Представете си широките до тридесет километра южни склонове на планината, изпълнени в района над Дъбово с една безкрайна и неизбродима върволица от еднообразни възвишения, и си представете поставеният от Твореца точно в тяхната среда изумително красив Бели бук, на темето на който наистина са се разлистили няколко светли бука. Макар и неособено висок, върхът доминира със заобленото си чело над цялата по-близка околност, тъй като околните хълмове са по-ниски от него и се разпростират надалеч от масива му. По-невероятни от това чудо на природата могат да бъдат само гледките, които се откриват от горната му част във всички посоки и които са наистина изумителни. На север от това място за първи път от началото на прехода се вижда главното било на Балкана, а на изток погледът се спира чак при масива вр. Чумерна. Назад панорамата обхваща по-голямата част от изминатия път дотук с открояващия се над всичко вр. Царска могила, който властва над Друма, вододела и целия съседен на тях край на планината, а на запад остава дълбоката долина на Борущенската река, чието дъно изобщо не се вижда. Най-интересните гледки от вр. Бели бук, обаче, са на северозапад, към продължението на проходния път по склоновете на върховете Черешата /1069 м./ и Тисов връх /Тисов рът//991 м./ и ширналата се между тях огромна поляна Кладака. Освен гиздав и напет, Белият бук е и мощен орографски и хидрографски възел, при който от билото на основния рид се отделят множество по-къси странични хребети и маловодни потоци. На запад оттук се спуска ридът Божкова рътлина, заграден с гористата и влажна местност Белабушка усойна и с началните притоци на река Червенашки дол, а на изток се е насочил широкият и плосък в горната си част рид Унушки рът /Войнишки рид/, заобиколен от протичащата през споменатата Сечковата долчина река Блющица. Някъде точно край тях, и невидимо оттук, от юг на север се придвижва и продължението на Иванковата пътека, запътило се към двете малки и затънтени в нищото балкански махали Череша и Конарското. Наред с всички хубости и прелести, които се виждат от него, Бели бук е свързан и с едно печално за нас историческо събитие. След извършено предателство, през 1856 г. някъде край върха бил убит от потерята на Зейнил ефенди българският войвода Бойчо Цеперански, роден в близката махала Цепераните. Бойчо войвода е известен хайдутин, участвал в Руско-турската война от 1828-1829 г. и написал т.нар. Хайдушки закон - единно практическо ръководство за всички български хайдушки чети. Според Панайот Хитов и Филип Тотю хайдутинът Бойчо Цеперански бил най-бележитият от всички български войводи през 19-и в.

      От вр. Бели бук следва продължително спускане през гъсти гори към намиращата се на север дълбока и широка седловина с вр. Черешата, до дъното на която се слиза за около 30 мин. /375 мин./. Тук основният път се раздвоява, като единият му край се насочва през местността Йонков кладенец на север към близката махала Череша. Според цитираният автор Чорчопов, Друма продължава точно натам, като, преди да достигне до населеното място, преминава през две местности, тясно свързани с трасето на прохода - Кашана, в която има затрупани антични кладенци, и ниският землен вал Прекопа /Прякопа/, дълъг около 450-500 м. По принцип, топонимът Кашана, античните кладенци и валът Прякопа би трябвало да са достатъчни, за да укажат безпрекословно, че старият път наистина продължава към тях. Това, обаче, се отнася само до едно от неговите направления. От седловината под вр. Черешата вървището продължава на север по няколко трасета, като точно при разклона се вижда как едно от тях - старо, отдавна изоставено и силно обрасло с гъста растителност - влиза в гората и продължава водоравно през нея. В наши дни, от този важен разклон е най-добре да се следва спускащият се вляво и надолу нов черен път, тъй като в случая той е най-пряк. По него се навлиза веднага в тесния Черешки дол /Черешко дере/ и покрай Черешка река се слиза за около 10 мин. до водослива й с по-маловодния поток Кладнишки дол /385 мин./. Денивелацията от вр. Бели бук дотук е 200 м. Смесването на потоците става до малка полянка и до оставащо вдясно от нея дебело буково дърво, като това е и първото място, при което се достига в близост до вода, след като се излезе от с. Яворовец. При дървото пътят се разделя отново, като единият му край слиза на запад към с. Борущица, докато другият продължава на север към главното било на планината.

      От разклона при водослива се продължава по водещия на север широк черен път, който с плавно изкачване нагоре се покатерва по западните склонове на вр. Черешата, заети от гористата местност Габрака. Чрез няколко къси серпентини вървището се изкачва почти до билната седловина Стубела, като малко под нея завива на запад и излиза от гората на същата обширна поляна Кладака /дърветата тук паднали някога едно върху друго и се струпали като на клада/, която се вижда много добре още от вр. Бели бук. Тук се подминават спускащите се на юг Прякопски дол и Тисов рът и покрай висока ловна вишка се завива на североизток, като 40 мин. след разклона в дола Череша се излиза отново на билото на вододела при интересната преграда Прекопа /Прякопа//425 мин./. Земленият вал, също както и твърдината Преградата, е крепост от типа дема /преградна стена/, изградена напряко на древния проход, за да препятства преминаването по него. Тъй като, обаче, тук няма камъни, строителите на крепостта са я изградили с пръст, за което говори и нейното наименование Прекопа, т.е. местността била прекопана, за да се изгради твърдината. В наши дни, валът е с височина от няколко метра, която се увеличава допълнително от дълбокият ров, изкопан от южната страна на крепостта. В най-горния край на поляната Кладака пътят пресича Прекопа, завива на северозапад и преминава през обраслото с вековни буки теме на триглавия Тисов връх /Тисов рът/. Този топоним не е свързан нито с дървото тис, нито с турската дума тиз, означаваща остър, а с дядо Тисо от с. Борущица, който имал тук кошара. След върха се слиза до разклон в дъното на малка поляна, при която в Друма се влива другото му древно разклонение, идващо откъм махала Череша. Оттук по нов черен път се продължава със спускане по билото на вододела, което и в тази си част също си има свое собствено наименование - Кисьов рът. По този тесен гребен се слиза стръмно в северозападна посока, като вдясно от него остава изоставеното, но добре запазено антично трасе на Друма, което личи на голямо разстояние напред. При слизането в тази част на планината се откриват отново и поредните прекрасни гледки, които са най-вече на север към долината на р. Габрищица и главното било на планината, изглеждащо оттук вече съвсем наблизо. 15 мин. след пресичането на Прекопа движещият се по билото на основния рид Друм се слива в местността Кортените /Кошарите/ с друг широк черен път, идващ откъм махала Конарското /440 мин./.

      От разклона обединеният път продължава в същата северозапад посока, като трасето му е вече покрито с асфалт, а няколко минути по-късно по него се слиза и до продълговатата седловина Битата ела. За нея в близката махала Конарското е запазен спомен, че в района й някога се разразила невероятна буря, придружена със светкавици и градушка, която била елите, а оттам дошло и наименованието на местността. Това място, обаче, е свързано и с едно историческо събитие от времето на турското робство, когато четата на Филип Тотю водила тук сражение с голяма турска потеря. Днес, вляво от началото на седловината се виждат останките на разрушена сграда /зад която има и чешма/, а вдясно се отделя още едно разклонение, което също се насочва към махала Конарското и началото на което е маркирано с множество табелки. В миналото местността била използвана от местното горско стопанство за разсадник, като в средата й се подминава изоставен двуетажен трафопост с отрязани жици, вляво от който има и още една чешма, даваща началото на късия поток Битешки дол. При достигане до северозападния край на Битата ела се излиза в подножието на връх Сухия лом /1003 м./, като при заобикаляне на темето му от изток се преминава и покрай оставаща вдясно самотна дървена къща. 20 мин. след началото на асфалта пътят завива по-рязко на северозапад, поради което и местността в този участък е наречена Димов завой /460 мин./. Тук до платното на Друма е поставена самотна пейка, от която се открива силно въздействаща панорама към намиращата се на изток долина на Лява река, главното било на Балкана и махала Конарското.

      След Сухия лом пътят подсича водоравно от изток връх Голяма Баба /1007 м./ и 20 мин. след пейката при Димов завой достига до главното било на планината при седловина Конарското /480 мин./. Според запазена легенда двете най-характерни билни седловини в тази част на планината - Конарското и Кръстец, навремето били родово имение на българските царе Асен и Петър. Понастоящем, в южния край на Конарското се вижда втори масивен трафопост, а по средата на седловината, и вляво от пътя, остава сравнително нова къща заобиколена с масивна метална ограда. Освен до гребена на Балкана, точно при къщата пътят Друма достига и до маркираната билна пътека Ком-Емине /КЕ/, като разклонът с нея е добре белязан с безброй туристически табелки. Оттук към гара Кръстец се продължава по главното било на планината и по поставената покрай трасето на асфалтовия път маркировка на пътеката КЕ, които постепенно завиват на запад, влизат в гъста гора и скоро излизат от нея в средата на плитка и гола седловина. Оттук асфалтираното шосе, под което са останките на древния римски Друм, продължава по главното било на Балкана на северозапад под името Дядогенчев път, а от него се отделя равностойно като ширина разклонение, спускащо се покрай коритото на сух опороен дол на югозапад към ж.п. гара Кръстец. От това място към края на маршрута се продължава по страничното черно почвено шосе, което е известно като Иванков път и което, въпреки името си, няма нищо общо с т.нар. Иванкова пътека. По него се подсича от север и връх Малка Баба /970 м./, слиза се чрез няколко извивки плавно надолу покрай опороеното дере и 20 мин. след седловина Конарското се достига до ж.п. гара Кръстец /500 мин./. 

 

01

Ж.п. гара Дъбово

 

03

От гара Дъбово се тръгва по шосето на изток

 

04

Вторият ж.п. прелез между местностите Чешмичец и Бобовите

 

06

От шосето на североизток към началото на Боаза 

 

16

Разклонът към Римският мост

 

17

Запазеният Римски мост над Дъбовска /Поповска/ река

 

19

От долината на Поповската река към билото на източния вододел

 

20

Началото на село Яворовец

 

26

Разклонът на шосето с римския път Друма в северния край на с. Яворовец

 

38

От билото на източния вододелен рид назад към с. Яворовец и Боаза 

 

39

Билото на източния вододел със седловина Марашите и вр. Кръста

 

40

Разклонът на пътя Друма с Иванковата пътека в северния край на седловина Марашите

 

45

Пътят Друма в гората под билото на източния вододел

 

47

Заобикалянето на вр. Царска могила /Леска/ по запазена част от пътя Друма 

 

54

Крепост Преградата - източна част

 

56

Крепост Преградата - западна част

 

61

Панорама към скалния венец Стенето и мястото, където е крепостта Преградата

 

62

Към Стенето и вр. Царска могила /Леска/ зад него

 

63

От билото на източния вододел към долината на Борущенската река

 

66

От главното било на северозапад към фалшивият вр. Царска могила

 

67

Седловината под крепостта Преградата, при която се достига до маркировка и широк черен път

 

70

Разклонът в южния край на седловина Гроба

 

71

Разклонът в северния край на седловина Гроба

 

74

От долината на Бънзарска река назад към вр. Царска могила /Леска/

 

75

Седловина Стойчов пряслап и завоят на пътя към вр. Гуглата

 

76

Разклонът между Друма и Иванковата пътека на седловина Друма

 

177

От вр. Гуглата назад 

 

80

Върховете Бели бук и Череша

 

81

От вр. Бели бук на север към вр. Тисов рът /Тисов връх/ 

 

84

Разклонът в гората под вр. Череша 

 

86

Разклонът при голямото дърво и при водослива на Черешка река с потока Кладнишки дол 

 

87

От поляните в местността Кладака назад към вр. Череша

 

88

От Кладака към вр. Бели бук

 

89

Завоят край ловната вишка на поляните Кладака

 

90

Преградният землен вал Прекопа

 

92

Разклонът с пътя Друма северно от вр. Тисов рът /Тисов връх/

 

93

Началото на асфалта преди втория разклон към махала Конарското

 

95

Вторият разклон към махала Конарското в началото на седловина Битата ела

 

100

Табелка в местността Димов завой

 

101

Панорамата от Димов завой на изток към река Габрищица, махала Конарското и Лева река

 

109

Седловина Конарското и разклона с пътеката Ком-Емине

 

112

Разклонът от пътя Друма към гара Кръстец

 

114

Ж.п. гара Кръстец

 

115

От гара Кръстец на югоизток, към мястото, при което пътеката се спуска до коловозите

 

2014-10-21 124334

Профил на маршрута


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 3618 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм