Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

34.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римският мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец

Оценете
(4 гласа)

34.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римският мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец - качване

Денивелация - 750 м., време на движение - 8.30-9.00 часа, разстояние - 30.2 км.

Немаркиран 

 

2014-10-21 124254

Изтегли: GPS-трак

 

Село Дъбово /Яйканлий/

   Село Дъбово е разположено на няколко километра на юг от подножието на Стара планина, сред ниското и плодородно Казанлъшко поле. Поради своята отдалеченост от планината, селото не е удобен изходен пункт към нея и рядко се посещава от туристи. Затова пък намиращата се на около 2 км. на север от селото средищна гара Дъбово е много удобна и важна като изходен пункт към планината. Гарата е основен транспортен възел, при който от главната подбалканската ж.п. линия се отделя разклонение, пресичащо планината на север. От другата страна на Балкана ж.п. линията се спуска към големите градове Трявна, Габрово и Велико Търново и прави връзка между Южна и Северна България. На юг от билото на планината ж.п. линията е прокарана по долината на Дъбовска /Поповска, Борущянска/ река и, заедно с шосето Дъбово-Борущица, до голяма степен е иззела функциите на стария презбалкански Яйканлийски проход /Дъбовски проход/. Ж.п. гара Дъбово е удобен изходен пункт за туристически маршрути както към древния Дъбовски проход, така и към източната част на Мъглижка планина и намиращата се на североизток от нея интересна географска област Кованлък.

  Дъбово възникнало още през Античността, вероятно като пътна станция, обслужваща пътниците по минаващия в подножието на планината подбалкански път. Най-старото Дъбово се намирало в местността Бобовите, на удобно кръстопътно място, при устието на Поповска река. През годините, поради войни, чумни епидемии и чести нападения на разбойници, Дъбово се местило на няколко пъти. От Бобовите първоначално селото слязло надолу към полето, а по-късно, пак поради същите причини, се преместило отново нагоре към планината. С Дъбово е свързано и малкото селце Поповци /Долап махле/, днес село Яворовец, което се намира на няколко километра на север в долината на Поповска река и което навремето също обслужвало пътниците по Дъбовския проход. В далечното минало в района на Дъбово имало още едно селище, разположено в местността Кадиевец в самото подножие на планината. Местността се намира на северозапад от днешното Дъбово, при устието на река Габровщица. Селището в Кадиевец и подбалканския път, който минавал през него, били охранявани от голямата крепост Долненски град, разположена точно над тях, на десния бряг на р. Габровщица. Според местна легенда, селището в Кадиевец било обитавано от къпинковци /хора с огромен ръст/. Интересното е, че при разкопки в същата местност наистина били открити скелети на много високи хора. Друго интересно за Кадиевец е, че околностите му изобилстват от топоними с окончание jь, което показва, че местните славяни са се заселили тук още отпреди 9 в. Наличието на селище и крепост при р. Габровщица довело до една особеност, свързана с трасето на стария Дъбовски проход. Вместо от полето да навлезе водоравно в долината на Поповска река, както е сега, първоначално пътят се изкачвал по западния й бряг към връх Черквата /Черковата//735 м./, след което слизал към Поповска река и я пресичал при запазения и до днес стар римски мост.

  По-новото Дъбово, предшественик на днешното село, било основано по време на Втората българска държава. Тогава, заради честите нападения на разбойници, античното селище в местността Бобовите било изоставено. По онова време полето в подножието на планината било покрито с вековни дъбови гори, в източния край на които имало само няколко овчарски колиби. Постепенно селището в Бобовите било напуснато, жителите му се укрили в гъстите гори насред полето и започнали да си строят масивни къщи около бившите овчарски колиби. В Дъбово и до днес разказват, че старото им селище било застроено край малко езеро, в средата на вековната дъбова гора. Макар и скрито дълбоко в лесовете, при завладяване на България от турците Дъбово било напълно унищожено. В началото на робството почти всички подбалкански селища в близост до проходи били умишлено заселени с мюсюлмани. Същото се случило и с Дъбово, което било заселено с преселници от Анадола и се сдобило с името Яйканлий /Яйканлъ, Йъйкънлъ/. Според легендата, тъй като Дъбово било вече унищожено, новите заселници се настанили първоначално до старите български гробища. По запазените в околностите на селото топоними може да се предположи, че първите нови заселници били юруци. Окончанието -лий в новото име на селото също е юрушко. Първите писмени сведения за Дъбово са от турските регистри от 1676 г., в които сегашното село се споменава под името Йъйкънлъ. Под това име станал известен и отделящият се от Дъбово към планината стар римски път Друма, който хората започнали да наричат Яйканлийски проход. Според езиковедите, тюркското име на селото идва от думата айкана /теснина/ и е свързано с тясното място, през което Поповска река излиза от планината. Айкана обаче означава и още две неща - плодородно и съборетина. Има и друга теория, според която, айкана е името на тюркското племе, което първо се заселило в селото. Заради кръстопътното местоположение, което Дъбово заема, в края на турското робство в него се заселили и българи, цигани-калайджии, влашки цигани-лингури, както и няколко семейства пастири-каракачани, които през лятото пасели стадата си в близката Стара планина. Заради легендата, че било построено сред дъбови гори, през 1906 г. тюркското име на селото Яйканлий било заменено с българското Дъбово.

Яйканлийски проход /Дъбовски проход/

  Най-голямата забележителност на с. Дъбово е започващият от него Дъбовски проход. През различни периоди проходът носил имената Друма, Яйканлийски проход, Боаза, Боазки път, Дъбовски проход, Търновска пътека и дори Руският път. Понякога, съвсем неправилно, проходът е наричан и Иванкова /Ванкова/ пътека, като тук трябва да се уточни, че тази пътека е само едно късо странично разклонение на огромния и много сложно разклонен Дъбовски проход. Това се отнася и за т. нар. Дядогенчов път, който също е само една малка част от по-големия Дъбовски проход. В своята книга „Дъбовският проход“ Георги Чорчопов е описал подробно трасето на древния път и господстващото му положение сред т.нар. Тревненски проходи. През Античността Дъбовският проход бил един от най-важните и главни пътища, пресичащи Стара планина. По време на Втората българска държава ролята на прохода се засилила още повече, след като столица на страната станал гр. Велико Търново. Дъбовският проход свързвал Велико Търново със Старозагорското поле, което било житницата, снабдяваща столицата с храни. По онова време от пътя се отделяли толкова много разклонения, че проходът се превърнал в най-разклонения в цяла Стара планина. На север от Балкана Дъбовският проход се спускал само по едно трасе. Пътят пресичал главното старопланински било при възловата седловина Кръстец /превал на прохода/, и от нея, покрай връх Стражерски чукар /844 м./, слизал на север към старинното село Престой. Едва в края на Втората българска държава от северната страна на планината се появило още едно трасе на пътя. То се отбивало от главния път при седловина Конарското и оттам се спускало по рида Леската към днешното село Станчов ханНа юг от главното било обаче, още в древността Дъбовският проход се разклонявал на два главни, еднакво важни и еднакво използвани в миналото пътя - Мъглижки „проход“ и Друма. Разклоняването на прохода на два отделни пътя ставалооще на самото било на планината при седловина Кръстец.

   От Кръстец първото южно разклонение на Дъбовския проход се насочвало към град Мъглиж на югозапад, затова и името му е Мъглижки „проход“. Над село Селце това разклонение се разделяло първоначално на два отделни пътя, спускащи се към гр. Мъглиж по източния и по западния вододел на Мъглижка река. От своя страна, на юг от с. Селце, пътищата по двата вододела също се разклонявали. Този по западния вододел на Мъглижка река се разделял при седловина Мъглижки уши, откъдето продължавал в четири посоки. Единият му край слизал към гр. Мъглиж, другият към село Горно Изворово, третият се насочвал на северозапад към Енинският проход, а четвъртият към крепостта на близкия връх Попък. В най-долната си част пътят по източния вододел на Мъглижка река също се разделял, като краищата му продължавали в три посоки. Единият му край слизал /по две трасета/ към крепостта Горненски град и гр. Мъглиж, другият към крепостта Долненски град и разположеното под нея селище в местността Кадиевец, а третият, също по две трасета, се насочвал към с. Дъбово.

   Второто южно разклонение на Дъбовския проход се отделяло от седловина Кръстец на югоизток. В литературата това разклонение на прохода най-често се нарича Друма. От билото на планината разклонението се спуска директно към с. Дъбово, като следва вододела между реките Поповска и Сливитовска /източен вододел на Поповска река/. В самото си начало, от Кръстец до седловина Конарското, разклонението носи името Дядогенчов път. В най-долната си част, при седловина Марашите над с. Яворовец, пътят Друма също се разклонявал, като единия му край продължавал към днешното село Ветрен на югоизток, а другият слизал към селата Яворовец и Дъбово на югозапад. През някои периоди Мъглижкия път се използвал по-интензивно от Друма, през други било обратното. Важното обаче е, че при събирането си на седловина Кръстец обединеният път пресичал планината под името Дъбовски проход. Това означава, че Мъглижки проход не съществува и че той е само едно от двете южни разклонения на основния Дъбовски проход. Мъглижкият път е обяснен подробно в маршрутите, започващи от гр. Мъглиж, затова тук ще бъде описано само югоизточното разклонение на Дъбовският проход, наречено Друма. 

  Пътят Друма съществувал като старо вървище още от времето на траките, за което свидетелстват множество крепости, както и запазените и до днес окопи около връх Царска могила /1001 м./. Според историците, около този връх се провела битката между войските на македонския цар Филип II /според други Александър III/ и тракийското племе трибали. По времето на цар Филип II северната граница на Македонската държава минавала по билото на Стара планина, което наложило местността около вр. Царска могила добре да се укрепи. Дошлите по-късно римляни изградили още множество крепости край пътя, с което допълнително го укрепили и направили още по-сигурен. На юг от планината пътят Друма започва едновременно от две села - Дъбово и Ветрен. Село Ветрен, също като Дъбово, било разположено на кръстопът и възникнало като хан, който обслужвал минаващите край него пътници. По време на турското робство с. Ветрен се наричало Лаханлий /от уфлак хан - влашки хан/. Разклонението на Друма, започващо от с. Ветрен, още в начало си се качвало на билото на източния вододел на Поповска река и покрай крепосттите Градище, Калето, Орелски скали и Чуката достигало на север до билната седловина Марашите. Поради това, че вървяло високо горе по билото на вододела, разклонение на Друма, започващо от с. Ветрен, се наричало Горният Гидик /Горното вървище/.

 Другото разклонение на Друма, започващо от с. Дъбово, първоначално се изкачвало по западния вододел на Поповска река към вр. Черквата на север. Преди построяването на църквата в с. Дъбово селяните идвали да се черкуват на този връх, а на Гергьовден колели там агнета и правели курбан. Под върха има две местности, чиито имена са свързани с прохода. Първата е Сечената стена, в която, както показва и името й, част от скалите са изсечени, за да мине пътят през тях. Другата местност, свързана с прохода, е Конака. Нарича се така, защото в нея пътниците спирали за почивка след първоначалното по-стръмно изкачване. От вр. Черквата пътят слизал до римския мост над Поповска река, пресичал я по него и продължавал към днешното с. Яворовец на север. Този по-нисък крайна пътятрасиран покрай Поповска река, се наричал Долният Гидик /Долното вървище/. При с. Яворовец Долният Гидик тръгвал нагоре по източния вододел на Поповска река и при разположената на билото му седловина Марашите се събирал с разклонението, идващо откъм с. Ветрен. От Марашите двете разклонения продължавали по билото на вододела на север като един път, носещ името Друма. Тук трябва да се спомене за една особеност, свързана с т. нар. Иванкова пътека. При седловина Марашите от пътя Друма към махала Бънзарето на север се отделя широка пътека, която се нарича Иванкова пътека. Страничната пътека носи името си от избягалия по нея във Византия узурпатор на българския престол, известен като Иванко, убиецът на Асеня. По-подробно за Иванковата пътека ще стане дума малко по-надолу.

  Поради своята важност, в миналото пътят Друма бил охраняван от няколко десетки крепости. Долният югозападен край на пътя над с. Дъбово бил охраняван от пет крепости. Освен Друма, петте крепости в тази част на планината охранявали и югоизточния край на Мъглижкия „проход“, който също е част от Дъбовския проход. Най-голямата от петте крепости била Долненски град, издигната на върха на огромна скала, надвесена над долината на р. Габровщица. Долненски град охранявал южните подстъпи на планината, селището в местността Кадиевец, минаващият през него подбалкански път и разклонението, което по долината на р. Габровщица се насочвало към билото на вододела. Втората крепост се намира над Долненски град, на място, при което в р. Габровщица се влива един от най-пълноводните й леви притоци. Крепостта е разположена на височина 1115 м. и се намира точно под възловата билна седловина Кантара, при която се събират няколко важни пътя. Третата крепост е построена на самото било на западния вододел на Поповска река, върху темето на доминиращият над огромна територия връх Малтепе /1266 м./. Крепостта е малка по размери и вероятно е била от типа наблюдателна кула. Според археолозите обаче, възможно е някога около кулата да е имало и по-голяма крепост, оградена с дървена палисада. Макар и най-малка по размери, крепостта на вр. Малтепе била с най-голям обзор и от нея били контролирани всичко околни пътища. Четвъртата крепост в тази част на планината се намира на връх Плочите /938 м./ и някога охранявала разклонение на пътя, изкачващо се покрай този връх от с. Дъбово към билото на вододела. Петата крепост е разположена на връх Кота 721, извисяващ се на рида Качуна под едноименната чешма Качуна. Тази крепост пък охранявала последното, трето поред разклонение, водещо от Дъбово към Мъглижкия „проход“, като едновременно с това контролирала и част от пътя Друма. Вдолния югоизточен край на Друма над с. Ветрен били построенина близко разстояние една от друга четири крепости - Калето, Градището, Орелски скали и Чуката. Най-малката от всички крепости била тази на вр. Чуката, но за сметка на това, тя пък била и най-обзорна, като контролирала едновременно както началото на югоизточния и югозападния край на Друма при полето, така и неговото продължение под имената Горният и Долният Гидик далеч навътре в планината. Останалите три крепости пазели както частта на Друма, започваща от с. Ветрен, така и още един проход, който също започвал от с. Ветрен и по долината на р. Сливитовска се насочвал на североизток към село Сливито и вр. Прогорня.

   В средната част на пътя Друма за охраната му също били изградени множество крепости. Първата от тях се намира на около 1.5 км. югоизточно от с. Яворовец, на ниското връхче Кота 438. Тъй като се намира ниско долу в долината на Поповска река, крепостта охранявала само т.нар. Долен Гидик. Втора крепост, охраняваща също Долният Гидик, била разположена вътре в самото село Яворовец. Двете крепости били малки по размери и от типа наблюдателна и стражева кула. На север от тях, в землището на село Радунци, за охраната на средната част от Друма били построени още четири крепости. Най-южната от тях се намира на около 1.2 югоизточно от Радунци, на склоновете на западния вододел на Поповска река, на височина 678 м. Крепостта служела не толкова за охрана на пътя Друма, колкото за наблюдение на огромната долина на Поповска река и на нейния източен вододел, по който минавало трасето на прохода. Втората крепост се намира на около 1.8 км. североизточно от селото, на склоновете на източния вододел на Поповска река. Пътят Друма минава над крепостта, а тя вероятно служела за охрана на отклонение, спускащо се от него към долината на Поповска река на запад. Третата крепост също охранявала разклонение на пътя Друма, слизащо от билото на източиня вододел към с. Радунци на запад. Тази крепост е тракийска и се намира само на 800 м. на север от селото, в близост до шосето за село Борущица. Четвъртата крепост също е тракийска и се намира на билото на източния вододел, до самия път Друма. Крепостта е разположена на височина 1041 м. по южните склонове на едни от най-високите върхове по вододела - връх Леска /1090 м./. В древността през седловината минавал път, който при билото на вододела пресичал Друма и свързвал Радунци с намиращата се от североизточната страна на вододела махала Бънзарето.

  И накрая, последната, най-горна и най-северна част на Друма, се охранявала от още две големи крепости. Първата от тях била каменна крепост от типа дема /преградна стена/. Тя носи името Преградата и се намира между върховете Царска могила от север и Леска от юг. На север от Преградата пътят бил пазен от още една крепост от типа дема, която неслучайно се нарича Прекопа /Прякопа/. Това е къс землен вал, около който е изкопан дълбок ров. Понеже тази най-северна част на Друма е най-дълга и най-гориста, вероятно в миналото край нея били изградени и други крепости, чието откриване тепърва предстои. Освен през Античността и Средновековието, по време на турското робство за охрана на пътя Друмабили изградени и още две крепости. Едната била беклеме /стражарница/, което се намирало в местността Беклемята /Биклимята/, между римския мост и с. Яворовец. Беклемето приютявало турските стражари, които пазели прохода, обхождайки го в определени часове. Другата крепост била изградена през Освободителната война и била от типа табия /редут/. Това е късо землено укрепление, изградено под формата на четириъгълник и заобиколено с бруствер /землен вал/ и дълбок ров. Табията се намирала насред полето, на ниското връхче Кота 325 и по нея били поставени оръдия, насочени точно срещу мястото, при което Поповска река излиза от планината.

 През 20-и век в планината над с. Дъбово били построени два нови пътя. След Втората световна война бил изграден път, който започвал от гр. Мъглиж и през с. Селце и Горски дом Българка достигал на север до седловина Кръстец. Този път иззел функциите на Мъглижкия„проход“. По долината на Поповска река, от Дъбово до седловина Кръстец, бил изграден още един път, който, заедно с новата ж.п. линия, иззели функциите и на пътя Друма. Така, заради новите пътища, старите Мъглижки „проход“ и Друма престанали да се ползват. Освен това, в края на турското робство, от северната страна на планината се появил големият и бързо развиващ се град Трявна, който не съществувал през Античността и Средновековието. Заради него, хората започнали да наричат пътя през планината Тревненски проход, а старите имена Яйканлийски и Дъбовски постепенно били забравени и напълно изчезнали.

    33.1. с. Дъбово /ж.п.гара Дъбово/-Римския мост-с. Яворовец-Иванкова пътека-път Друма-гара Кръстец - качване

   От ж.п. гара Дъбово към началото на Дъбовския проход се тръгва по шосето в източна посока. Първоначално пътят следва линията на влака, като след по-малко от 10 мин. достига до ж.п. прелез, изграден сред голата и равна местност Камбурови ниви. При прелеза линията на влака се раздвоява на подбалканска и презбалканска, като единият й край продължава към с. Ветрен на изток, а другият завива в североизточна посока, към виждащата се оттук тясна пролука в планината. При ж.п. прелеза се разклоняваи шосето, като напред се продължава по разклонението, насочващо се към долината на Поповска река на североизток. Понеже води към местността Бобовите, разклонението се нарича Бобовски път. 5 мин. след първия прелез Бобовският път достига до втори ж.п. прелез, при който линията на влака отново се пресича /15 мин. след началото/. Вторият прелез се намира вече в самото подножие на планината, като от лявата му страна остава местността Чешмичец. В миналото в тази местност стария път Друма се отделял от полето и започвал да се изкачва към планината. Старият път оттук нагоре е все още запазен, но понеже отдавна не се ползва, затова в Дъбово му викат Еньоолу /Страничният път/. От дясната страна на прелеза остава местността Бобовите, през която Поповска река напуска планината. Местността носи още и имената Суванлък, Сованлик, Сваник и Манастиря, като в нея се намират останките на най-старото Дъбово. Манастирите в подножието на Стара планина обикновено са бивши римски пътни станции, които по византийско време започнали да се ползват за религиозни нужди. Оттук би могло да се предположи, че през римското владичество в местността Бобовите се намирала римска пътна станция, около която възникнало най-старото Дъбово. 

  След пресичането и на втория ж.п. прелез постепенно се завива на север и се навлиза в долината на Поповска река. При достигане до нея вдясно от пътя остава местността Варимезовата вода, заета от изоставени градини и лозя. В миналото тук до реката работели няколко воденици, една от които била прочутата в целия край Варимезова воденица. Поповска река излиза от планината през тясна скалиста клисура, съвсем правилно наречена Боаза /боаз - теснина/. От лявата си страна Боаза е заграден от масива на вр. Черквата, а от дясната от стръмния склон на връх Чуката /Средората//726 м./. В миналото този връх бил наричан още и Ада тепе или Ада баир /от ада - остров/, защото стърчал като остров сред море от по-ниски хълмове. От източната страна на върха сенамират останките наголямата крепост Градището, която пазела най-долната част на пътя Друма, идващ откъм с. Ветрен. Заради стръмните и скалисти брегове, в миналото пътят Друма не минавал през Боаза, а го заобикалял от изток и запад по двата вододела на реката. Днес пътят влиза директно в Боаза, в най-тясната му част описва няколко остри завоя и 30 мин. след втория ж.п. прелез достига до разширение вдясно /45 мин. общо/. Точно преди разширението се подминава слабо използвано разклонение, водещо също надясно, към запазения римски мост над Поповска река. Макар, че старият мост е интересен и много атрактивен /друг такъв в тази част на България няма/, разклонът към него не е маркиран по никакъв начин и може лесно да се пропусне. Самият мост е исторически и архитектурен паметник, представляващ високо извита над реката каменна арка. Долната част на арката е стъпила върху огромни речни камъни и е много стабилна и добре запазена, но горната е започнала да се руши и се е наложило укрепване с тънък пласт от бетон и арматура. Според едни, арката е от времето на римското владичество, затова я наричат Римският мост или Старият римски мост, а според други, е от периода на Втората българска държава и името й е Каменният мост. В миналото пътят Друма пресичал Поповска река по моста, качвал се на левия й бряг и по него продължавал на север. Днес по този бряг е прокарана презбалканската ж.п. линия, затова от Римският мост следва връщане назад до асфалтирания път.

  След Римският мост се продължава по шосето на север, като се следва десния бряг на Поповска река. Напред долината на реката постепенно се разширява, което позволява да се хвърли поглед нагоре, към билата на двата вододела и към тяхното продължение на север. След моста пътят пресича местността Барутната, при която в Поповска река от изток и запад се вливат два потока, а след нея подминава и местността Беклемята, в която по време на турското робство имало беклеме /стражарница/ за охрана на прохода. Между двете местности от дясната страна на пътя над Поповска река стърчи ниското, но стръмно връхче Кота 438, на което в миналото имало наблюдателна кула. 20 мин. след римския мост се достига до две разклонения, които се отделят вляво от шосето и по долината на река Ганьов трап се изкачват към билото на западния вододел /65 мин./. От тях на север край реката се редят ниви и градини, което показва, че пътят наближава с. Яворовец. Сред обработените площи особено ясно се откроява широката и равна нива Рободжия, която в миналото била собственост на рода Робови от Мъглиж. Нивата се намира от дясната страна на пътя и в средата й стърчи огромно вековно дърво. След Рободжия се минава край стоящата вляво от шосето местност Колонията, в която някога имало детски лагер. Точно срещу нея, вдясно от пътя, е обраслата с акация и бор местност Манастира. Навремето тук също имало манастир, така както и при устието на Поповска река. Наличието на два манастира на толкова близко разстояние един от друг показва колко интензивно бил ползван в миналото Дъбовския проход и колко богати били хората, живеещи край него. След Манастира се минава край самотна къща вляво, Поповска река се пресича по мост и 10 мин. след разклона при Ганьов трап се влиза в с. Яворовец /75 мин./. Денивелацията от гара Дъбово до с. Яворовец е само 100 м.

Село Яворовец /Долап махле, Поповци/

  До 1937 г. село Яворовец се наричало Поповци, откъдето идва и името на днешната Поповска река. По време на турското робство селището носело имената Долап махле /долап - тепавица/ и Тепавичарската махла. В Яворовец е запазено предание, че старото Поповци било голямо, богато и цветущо дервентджийско селище. В миналото в средата на селото се издигала голяма стражева кула за отбрана на прохода, която днес не съществува. Според историците, Поповци било толкова голямо, че започвало от местността Беклемята на юг и продължавало до 3 км. на запад от сегашното с. Яворовец. В местността Брутински дол между Яворовец и съседното с. Радунци се намират старите гробища на Поповци, а по пътя между Яворовец и с. Сливито личат основите на църквата му Св. Илия. За Поповци се разказва легендата, че чумата никога не идвала в него, защото селото било построено в свещената местност Русалията. През турското робство, заради оказана от жителите му съпротива, старото село било напълно унищожено, а оцелелите поповчани се прехвърлили от другата страна на източния вододел на Поповска река и там основали днешното с. Сливито. По-късно на мястото на старото и голямо Поповци било построено днешното Яворовец, но то завинаги си останало малко село и никога не надхвърлило повече от 100 жители. Днес с. Яворовец се състои от 20-тина схлупени и паднали къщи, между които тук-там се забелязват и няколко по-нови вили.

============================================================================================================

  Село Яворовец се пресича за 10 мин. по шосето и в северния му край се достига до трети ж.п. прелез. От него се открива интересна панорама към отвесният скален венец Гарванската стена, надвесен над ж.п. линията в северния край на селото. След пресичане на линията при прелеза пътят завива на северозапад и достига до разклон /90 мин./. Тук от шосето се отделя югозападното разклонение на стария път Друма, което се насочва към билото на източния вододел на Поповска река. Точно над разклона се намира билната седловина Марашите, при която двата долни южни края на пътя Друма се събират. Днес, в тази си част, югозападното разклонение на Друма представлява широк черен път, чието начало е преградено със заключена метална бариера. При разклона шосето се напуска и към гара Кръстец се продължава по черния път в североизточна посока, със стръмно изкачване покрай плитък безводен дол. Няколко минути след металната бариера се достига до нов разклон, при който от Друма се отделя слабо използвано разклонение. Оттук към билото на вододелния рид може да се продължи и по двата пътя. В миналото по Друма преминавали каруци, затова пътят бил построен на серпентини, така че по него стръмния склон да се преодолява съвсем плавно. Дори и днес местността, която пътят пресича над разклона, се нарича Арабаджия /Каруцар/. Новото отклонение от Друма съкращава част от серпентините в местността Арабаджия, затова е по-добре да се продължи по него. От разклона се тръгва по левия по-слабо използван черен път. Изкачването по него е кратко, но много стръмно, като се върви по сух опороен терен. Нагоре пътят пресича изкуствено засадена борова гора, от която на места, през пролуки между дърветата, се откриват гледки назад към с. Яворовец и долината на Поповска река. Нагоре се подминават 3-4 странични разклонения, слизащи към дълбокия дол Иванова орница на север, и в края на изкачването, в близост до билото на рида, се достига до сечище. Тук част от пътя е погълната от бодлива растителност, което за кратко налага да се върви встрани от него. Преди да излезе на билото пътят пресича северната част на местността Равната поляна, на юг от която остава ниското връхче Кръста /631 м./. При този връх билото на вододела се пресича от път, свързващ селата Яворовец и Сливито. На вр. Кръста са открити гроб на неизвестен човек и голям камък, с издълбан на него кръст. 40 мин. след разклона при шосето черният път достига до билото на източния вододел при равната горска седловина Марашите /мараш - изоставено лозе//130 мин./. На това място югозападната част на Друма, идваща откъм селата Дъбово и Яворовец, се събира с югоизточната му част, достигаща дотук откъм с. Ветрен. От седловина Марашите, обединеният път Друма продължава в северозападна посока, като следва билото на вододелния рид.

Иванковата пътека

  При седловина Марашите от пътя Друма в северна посока се отделя т. нар. Иванкова пътека. Тя съвсем правилно е наречена пътека, защото не е част нито от римския път Друма, нито от основния Дъбовски проход. Иванко, убиецът на Асеня, е български болярин, родственик на Асеневци. С помощта на Византия той убива цар Иван Асен I и за кратко узурпира българския престол. След намесата на Петър, по-големият брат на Асен, Иванко е принуден да избяга във Византия, като пресича Стара планина по тясна планинска пътека, минаваща в близост до Дъбовския проход. Иванко знаел, че проходът се охранява добре и, за да не бъде заловен, минал нарочно по страничната пътека. От северната страна на планината Иванковата пътека започва от село Станчов хан и по права линия достига главното било. На юг от него пътеката минава през махалите Конарското и Череша, изкачва се над тях през местността Сечкова ломчина и достига до връх Купена/970 м./. Оттам през местността Петровското пътеката слиза до водослива на реките Бънзарска и Петровска в местността Стоките и се изкачва до седловина Марашите. Макар, че е свързана с Иванко, тази дълга пътека никъде не се нарича Иванкова, с изключение на един съвсем къс участък, от местността Стоките до седловина Марашите.

===========================================================================================================

  От Марашите към гара Кръстец трябва да се продължи по билото на рида и по Друма, но над седловината пътят е отдавна изоставен и почти напълно погълнат от растителност. От Марашите на север билото на вододелния рид е тънко и издължено, затова, в тази си част, то се нарича рид Дългонча. Горният край на Дългонча е покрит с трънливите Вълчи поляни, които, заради многото тръни по тях, е по-добре да бъдат наричани Вълчи капани. Поляните до такава степен са обрасли с бодливи драки, че ако по някаква случайност се достигне до тях, то връщането назад към гората става изключително бавно и е много болезнено. За да се избегнат бодлите по билото е най-добре от седловина Марашите да се продължи по Иванковата пътека на север. За разлика от Друма, Иванковата пътеката е разширявана наскоро и е в отлично състояние. По нея на север се пресичат гъстите букови гори на местността Трапа, които образуват над пътеката тунел от растителност. Заради гората, гледките от пътеката липсват, освен към извисяващият се някъде високо горе и вдясно връх Еленски чукар /902 м./. Също вдясно на пътеката остава и долината на Ралевска река, а от лявата е главното било на вододела с Вълчите поляни по него. По пътеката се върви почти водоравно и без завои, като за кратко време се изминава огромно разстояние. 20 мин. след седловина Марашите се достига до място, при което от Иванковата пътека се отделя разклонение наляво /150 мин./. Оттук напред може да се продължи и по двете пътеки. По Иванковата пътека се слиза към махала Бънзарето /от влашката дума брънза - сирене/ и северно от нея се достига отново до Друма. Така, освен че се върви по широка пътека, се съкращава и част от маршрута. Ако се продължи по Иванковата пътека обаче, се пропуска интересната крепост Преградата. Пътят през крепостта е много по-труден, но е и безкрайно по-интересен, затова от разклона се продължава по отклонението на северозапад, с изкачване към билото на вододела.

  След разклона пътеката почти веднага изчезва под гъстата растителност, затова трябва да се върви направо през буковата гора, която за щастие е разредена и през нея се напредва лесно и бързо. Точно над разклона пътят Друма слиза за кратко от източната страна на билото, така че след около 20 мин. се достига до него /170 мин./. Оттук по билото на вододела на север се редят няколко безименни връхчета, носещи общото име Могилките. Друма се изкачва към тях, като малко под билото изчезва в гъсти гори и бодливи храсталаци. Следването на пътя в този участък е невъзможно и безсмислено, затова се продължава по пътека през буковата гора от източната страна и малко под билото на вододела. Оттук за около 40 мин. се пресича широкият горист Свински рид и в неговия северозападен край отново се достигадо главното било /210 мин./. Пътеката излиза в голата местност Свирчовината /свърчовина - бъз/, от която най-после се открива панорама към Поповска река на запад и към високия билен вр. Леска на север. Тук за кратко може да се върви и по самото било на вододела, покрито само сниски скали и небодливи люлякови храсти. Няколко минути след излизане на билото Друма достига до интересна гола седловина южно от вр. Леска. В древността оттук минавал стар път, който свързвал днешните с. Радунци с махала Бънзарето. При седловината този път пресичал източния вододел и Друма, като в миналото кръстопътят бил охраняван от тракийска крепост, намираща се на скалите вляво. Днес седловината се пресича от електропровод, който свързва същите две населени места. Денивелацията от с. Яворовец дотук е 650 м.

  При седловината в южното подножие на вр. Леска тежката част от маршрута свършва. Оттук до главното било на планината се върви само по римския път Друма. Дотам старото му трасе е напълно запазено, като на повечето места върху него е трасиран нов черен път. От седловината на север Друма върви по няколко трасета, изграждани през различните периоди на неговото съществуване. Трасетата са строени както по самото било, така и малко под него, предимно от източната му страна. При седловината се избира някое от трасетата на пътя и по него, с леко изкачване нагоре, се навлиза в стари букови гори. Вр. Леска е най-високият връх по вододела, като пътят го пресича съвсем близо до котата му. При достигане до Лескатемето на върха се заобикаля по източния склон, зает от широкия рид Пречката. Ридът е наречен така, защото се намира от южната страна на махала Бънзарето и през определени сезони от годината й закрива слънцето. Тук по широкото и удобно трасе на Друма се напредва много бързо и макар, че вр. Леска е двуглав и много широк, след 40 мин. се излиза от северната му страна, при останките от крепостта Преградата /250 мин./. В миналото крепостта преграждала най-тясното място по билото на вододелния рид. Към река Борущенска на запад ридът е като отсечен, като от билото надолу се спуска отвесният скален венец Стенето. Оттук към махала Бънзарето на изток се отделя гористият рид Усойната, който също е много стръмен и не може да се пресече с каруца. Единственото равно място, през което може да премине керван с пътници, се намира между скалния венец вляво и началото на стръмния рид вдясно. Точно на това място е натрупана невисока преграда от камъни, дълга около 300 м. В каменната стена е оставена тясна пролука за преминаване, теренът около която е гъсто надупчен от пресни иманярски изкопи. Освен от Преградата, в миналото стратегически важното място било охранявано и от петоъгълната кула Грамадата. Едва личащите й основи все още могат да се видят на ниското връхче от южната страна на Преградата. Кулата се намира срещу пролуката в стената и в миналото служела за контрол на пътниците, преминаващи през нея. След пресичане на крепостта се продължава със стръмно слизане надолу и след няколко минути се минава край водоравна скална площадка вляво от пътя. От нея се открива прекрасна панорама към най-широката и красива част от долината на Борущенска река, скалния венец Стенето и острия като пирамида вр. Царска могила. Под панорамната площадка пътят пресича още една, по-ниска и по-къса каменна преграда, на която в миналото вероятно е имало и врата.

  Под втората каменна преграда трябва много да се внимава. В гъстата гора поднея старият път е заличен от времето и не е ясно накъде трябва да се продължи. В пътеводителите е обяснено, че крепостта Преградата се намира при вр. Царска могила, което абсолютно не отговаря на истината. Неточността вероятно се дължи на смесването между името на върха и наличието на крепост. Пътят Друма изобщо не достига до Царска могила, а крепостта Преградата остава на стотици метри на юг от върха. Под втората стена, на мястото при което пътят се губи, от главния вододел се отделя къс страничен рид, който продължава в северозападна посока към вр. Царска могила и с. Борущица. На това място трябва да се смени посоката на движение и от северозапад да се продължи по билото на основния вододел на север. Тук може да стане объркване не само защото пътят се губи, но и защото основният рид рязко се снижава надолу. Ако посоката се изгуби и се продължи към вр. Царска могила на северозапад, тогава се достига до ниско връхче със стръмни склонове и триангулачна точка на темето му. От този връх се виждат както съседния вр. Царска могила, така и с. Борущица на север.

 След изчезването на Друма трябва да се продължи по билото на основния вододелсъс стръмно слизане на север. В тази посока, 25 мин. след крепостта Преградата, се достига до съвременен черен път, построен върху трасето на стария път Друма /275 мин./. Оттук се продължава по черния път на север и след 15 мин. се излиза на малка горска поляна, при която в основния билен път се влива странично разклонение, идващо откъм разположената на изток махала Бънзарето /290 мин./. На разклона за първи път от началото на маршрута се появява маркировка, която е жълта на цвят и, макар и рядка и на места неправилно поставена, следва непрекъснато черния път до главното било на планината и много помага за правилната ориентация. 5 мин. след горската поляна пътят слиза до продълговатата възлова седловина Гроба /295 мин./. В северния и в южния край на седловината се подминават два разклона, при които от билото се отделят странични пътища, спускащи се към махала Бънзарето на изток и към с. Борущица на запад. На седловина Гроба също трябва много да се внимава, защото вододелният рид, а с него и пътят Друма, завиват рязко на изток, а към с. Борущица се отделя път, покрит с тънък пласт асфалт. При разклона с асфалтовия път трябва да се продължи по черния път на изток. Натам след няколко минути пътят излиза от горите и навлиза в сравнително голата изворна област на Бънзарската река. Долината на реката е изключително красива и покрита с малки поляни, засадени с плодни дръвчета. От източната страна над поляните и реката се извисява острият връх Чукара /926 м./а назад се откроява куполът на гористия вр. Леска. При достигане до долината на Бънзарска река се завива отново на североизток и се пресича ниската седловина Стойчов пряслап. След нея пътят се изкачва плавно към връх Гуглата /960 м./ и 30 мин. след седловина Гроба достига до разклон от източната му страна /325 мин./. Според някои автори, при този разклон пътят Друма се събирал отново с Иванковата пътека. Това обаче също не е вярно, защото тук Друма завива на север, а от него само се отделя разклонение, водещо към Иванковата пътека на изток. При разклона от източната страна на вр. Гуглата новия черен път за кратко се изоставя и през гората се продължава на север, като се следват трасето на Друма и билото на вододела. Тук билото отново е голо и гъсто покрито с тръни, което означава, че пак трябва да се върви през гората отстрани на пътя. Разликата сега обаче е, че пресичането на пояса от тръни става само за 10 мин. Северно от тях се влиза в стара букова гора и се достига до широк черен път /335 мин./. По него се пресича седловината с връх Бели бук /998 м./ и се заобикаля от изток местността Топлика, в която са изворите на река Топлика. 10 мин. след достигане до него черния път излиза над гората на голи поляни в южното подножие на вр. Бели бук /345 мин./. Върхът е свързан със смъртта на Бойчо войвода от близката махала Цепераните, убит някъде тук от потерята на Зейнил ефенди. От края на гората до върха се върви едва няколко минути с плавно изкачване нагоре.

  Връх Бели бук е изумително красив, като на темето му наистина има няколко огромни светли бука. По-красиви от върха са само гледките, които се откриват от него във всички посоки. На север за първи път се вижда главното било на планината, а на изток погледът се спира чак при вр. Чумерна. Гледките назад обхващат голяма част от изминатия път дотук, с доминиращите над околността масиви на върховете Леска и Царска могила. На запад е дълбоката долина на Борущенска река, към която се спуска ридът Божкова рътлина. От северната си страна ридът е заграден от плиткия дол Белабушка усойна, в който се намира Белабушкия кладенец. От вр. Бели бук на изток се отделя широкият и плосък в горната си част рид Унушки рът /Войнишки рид/. Той пък е заграден на юг от река Блющица, която протича през дола Сечкова ломчина. Точно по този дол върви продължението на Иванковата пътека на север. Най-интересните гледки от вр. Бели бук са на северозапад, към продължението на Друма по западния склон на връх Череша /1069 м./ и южния склон на връх Тисов рът /991 м./. Между двата върха се виждат голи поляни, които Друма пресича.

 От вр. Бели бук следва продължително спускане през гъсти гори към намиращата се на север седловина с вр. Череша. До седловината се слиза за 30 мин., като веднага след нея се достига до разклон /375 мин./. Тук основния път се раздвоява, като единият му край се насочва към близката махала Череша на север. Според Чорчопов, пътят Друма продължава точно натам. Това разклонение на пътя води до местността Кашана, в която има затрупани антични кладенци и до преградния вал Прекопа /Прякопа/. Топонимът Кашана, античните кладенци и вала Прякопа би трябвало да указват, че старият път наистина продължава натам, но това е само едно от трасетата му. Оттук Друма продължава на север по няколко трасета, като точно при разклона се вижда как едно старо, отдавна изоставено и силно обрасло с растителност трасе, влиза в гората и продължава водоравно през нея. От този важен разклон е най-добре да се продължи по пътя наляво и надолу, защото това трасе на Друма е най-пряко. По него се слиза през дола Череша на запад и покрай потока Черешаслед 10 мин. се достига до водослива с по-маловоден поток /385 мин./. Денивелацията от вр. Бели бук дотук е 200 м. Водосливът се намира до малка полянка и дебело буково дърво вдясно, като тук е първото място, при което се достига до вода, след като се излезе от с. Яворовец. При дървото пътят отново се раздвоява, като единият му край слиза към с. Борущица на запад.

  От разклона се продължава по пътя на север, с плавно изкачване по западните склонове на вр. Череша, заети от гористата местност Габрака. Чрез няколко къси серпентини пътят се изкачва през нея почти до седловина Стубела, разположена между върховете Череша и Тисов рът. Малко под седловината се завива на запад и се излиза от гората на голи поляни в местността Орловец. Това са същите обширни поляни, които се виждат от вр. Бели бук. Пътят достига до висока ловна вишка влявопокрай нея завива на североизток и 40 мин. след разклона в дола Череша излиза отново на билото на вододела при преградния вал Прекопа /Прякопа//425 мин./. Валът Прекопа, също както и Преградата, е крепост от типа дема /преградна стена/, но понеже тук няма камъни, строителите му са го изградили от пръст. За това, че е от пръст, говори и името му Прекопа, т.е. земята била прекопана, за да се изгради крепостта. Валът е с височина няколко метра, които допълнително се увеличават от дълбокия ров, изкопан от южната му страна. Пътят пресича Прекопа, завива на северозапад и минава през обраслото с вековни буки теме на вр. Тисов рът. След него се слиза до разклон на малка поляна, при която в Друма се влива другото му древно разклонение, идващо откъм махала Череша. Оттук новият черен път продължава със спускане в северозападна посока, като вдясно от него остава изоставеното трасе на античния път Друма. При слизането се откриват прекрасни гледки на север, към долината на река Габрищица и главното било на планината, което оттук изглежда вече съвсем близо. 15 мин. след пресичане на Прекопа в билния път се влива широк черен път, идващ откъм махала Конарското /440 мин./.

  Обединеният път продължава на северозапад, като вече е покрит с асфалт и няколко минути по-късно слиза до продълговатата седловина Битата ела. В близката махала Конарското е запазен спомен за невероятна буря, придружена със светкавици и градушка, която се разразила над седловината и била елите. Тук по време на турското робство четата на Филип Тотю водила сражение с турска потеря. Вляво от седловината са останките на разрушена сграда, зад която има чешма, а вдясно се отделя още едно разклонение към махала Конарското, маркирано с няколко табели. По средата на седловината се подминава изоставен двуетажен трафопост с отрязани жици, вляво от който има още една чешма, даваща началото на река Битешки дол. В северозападния край на Битата ела пътят достига до подножието на връх Сухият лом /1003 м./, заобикаля го от изток и минава покрай самотна дървена къща вдясно. 20 мин. след началото на асфалта пътят описва лек завой на северозапад, заради който местността е наречена Димов завой /460 мин./. На завоя е поставена самотна пейка, от която се открива широка панорама към долината на Лява река, главното било на планината и махала Конарското. След вр. Сухият лом пътят подсича водоравно от изток и връх Голяма Баба /1007 м./ и 20 мин. след пейката при Димов завой достига главното било на планината при седловина Конарското /480 мин./. Според запазена легенда, билните седловини Конарското и Кръстец били родово имение на българските царе Асен и Петър. В южният край на Конарското се вижда втори масивен трафопост, а по средата на седловината и вляво от пътя остава къща с метална ограда. Освен до главното било, при къщата пътят Друма достига и до билната пътека Ком-Емине /КЕ/, като разклонът е добре маркиран с безброй туристически табелки. От седловина Конарското към гара Кръстец се продължава по главното било, като се завива на запад и се следва маркировката на пътеката КЕ. Пътят подсича връх Малка Баба /970 м./ от север и достига до разклон при плитка гола седловина. Оттук асфалтираният римски път Друма продължава по главното било на северозапад под името Дядогенчев път. От седловината към ж.п. гара Кръстец се продължава по разклонение, спускащо се покрай сух опороен дол на югозапад. Това разклонение, водещо от пътя Друма към гара Кръстец, се нарича Иванков път и, въпреки името си, няма нищо общо с Иванковата пътекаЧрез няколко извивки по него се слиза плавно надолу и 20 мин. след седловина Конарското се достига до ж.п. гара Кръстец /500 мин./. 

 

01

Ж.п. гара Дъбово

 

03

От гара Дъбово се тръгва по шосето на изток

 

04

Вторият ж.п. прелез между местностите Чешмичец и Бобовите

 

06

От шосето към началото на Боаза на североизток

 

16

Разклонът към римския мост

 

17

Запазеният римски мост над Дъбовска /Поповска/ река

 

19

От долината на Поповска река към билото на източния вододелен рид

 

20

Началото на село Яворовец

 

26

Разклонът на шосето с римския път Друма

 

38

От билото на източния вододелен рид към с. Яворовец и Боаза 

 

39

Билото на източния вододел със седловина Марашите и вр. Кръста

 

40

Разклонът на пътя Друма с Иванковата пътека в северния край на седловина Марашите

 

45

Пътят Друма в гората под билото на източния вододел

 

47

Заобикалянето на вр. Леска по запазена част от пътя Друма 

 

54

Крепост Преградата - източна част

 

56

Крепост Преградата - западна част

 

61

Панорама към скалния венец Стенето и мястото, където е крепостта Преградата

 

62

Към Стенето и вр. Леска зад него

 

63

Връх Леска и долината на река Борущенска

 

66

От главното било към вр. Царска могила на северозапад

 

67

Седловината под крепостта Преградата, при която се достига до маркировка и широк черен път

 

70

Разклонът в южния край на седловина Гроба

 

71

Разклонът в северния край на седловина Гроба

 

74

От долината на Бънзарска река към вр. Леска назад

 

75

Седловина Стойчов пряслап и завоя към вр. Гуглата

 

76

Разклонът източно от вр. Гуглата

 

177

От вр. Гуглата към вр. Леска назад

 

80

Върховете Бели бук и Череша

 

81

От вр. Бели бук към вр. Тисов рът на север

 

84

Разклонът в гората под вр. Череша 

 

86

Завоят при водослива и голямото дърво в дола Череша

 

87

От поляните в местността Орловец към вр. Череша назад

 

88

И към вр. Бели бук назад

 

89

Завоят край ловната вишка на поляните Орловец

 

90

Преградният земен вал Прекопа

 

92

Разклонът с пътя Друма северно от вр. Тисов рът

 

93

Началото на асфалта преди втория разклон към махала Конарското

 

95

Вторият разклон към махала Конарското на седловина Битата ела

 

100

Табелка в местността Димов завой

 

101

Панорамата от Димов завой към река Габрищица и махала Конарското на изток

 

109

Седловина Конарското и разклонът с пътеката Ком-Емине

 

112

Разклонът от пътя Друма към гара Кръстец

 

114

Ж.п. гара Кръстец

 

115

От гара Кръстец на югоизток, към мястото, при което пътеката слиза до коловозите

 

2014-10-21 124334

Профил на маршрута


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 3446 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм