Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

30.3. с. Енина-местност Златевица-Горски пункт Карталска вада-вр. Караджова кула

Оценете
(0 гласа)

30.3. с. Енина-местност Златевица-Горски пункт Карталска вада-вр. Караджова кула - качване

Денивелация - 1050 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 20.0 км.

Маркировка: от с. Енина до местноста Златевица-бяло-синьо-бяло, от м. Златевица до г.п. Енина-немаркиран, от г.п. Енина до местността Малкия рог-бяло-зелено бяло, от м. Малкия рог до вр. Караджова кула - немаркиран 

 

2014-09-17 093108

Изтегли: GPS-трак

 

Енински проход

      В древността от село Енина започвали два важни проходни пътя - Западен и Източен, наричани така в зависимост от това, в каква посока поемали трасетата им след края на населеното място. Балканът над селището е разделен по специфичен начин на две от дълбоката долина на Енинска река /Старата река/, която е напълно непроходима в най-ниския си край. За да избегнат трудният за пресичане терен над селото, още в периода на Античността започващите от Енина пътища се отправяли към планината не направо към върха й, а встрани от невъзможната за преодоляване част от долината на реката, насочвайки се към билата на вододелните ридове, които я заграждат от запад и от изток. Западният проход бил едно от четирите южни разклонения на основния за централните части на Стара планина античен път Верейски друм /Големият друм/, като по-подробна информация за него и за отделните му трасета може да бъде намерена в маршрутите, започващи от градовете Крън и Трявна. За този важен път тук би могло да се спомене само, че се изкачвал над с. Енина по западния вододел на Енинската река, насочвайки се към най-високите върхове по гребена му - Атово падало, Сечемекът, Караджоолу кула, Малък Бедек и Голям Бедек. Източният проход пък, наричан още Енински проход и Енинска пътека, а също така и Райнежаследвал съответно билото на източния вододел на Енинската река, преминавал покрай най-високите върхове по него - Саръяр и Българка, и се спускал от другата страна на планината към днешния град Плачковци. В миналото на юг от главното било на Балкана Източният проход имал две основни разклонения, първото от които започвало от с. Енина, а второто от близкото село Средно Изворово /днес част от село Долно Изворово/. В наши дни старите римски трасета на южните разклонения на Енинския проход са все още доста добре запазени над двете селища и могат лесно да се проследят на голямо разстояние в най-горните части на планината.

   В миналото разклонението на Източния проход, което започвало от Енина, се изкачвало първоначално на североизток от селото. Там то преминавало покрай връх Цепенова могила /Чилечито//711 м./, на темето на който била разположена охранителна крепост, като достигало над нея до билото на късия страничен рид Златевица. Този хребет се отделя от източния вододел при най-високия връх по него - Саръяр, спускайки се оттам в посока именно към с. Енина. След достигане до рида Златевица древният път се изкачвал по гребена му до седловина Ясова поляна, разположена между Саръяр и по-ниската му глава - връх Малък СаръярНа това място идващият откъм с. Енина друм се събирал с второто южно разклонения на прохода, което достигало дотук откъм с. Средно Изворово. След Ясова поляна пътищата продължавали заедно на север под едно общо трасе, което заобикаляло вр. Саръяр от запад и продължавало в северна посока по билото на източния вододел на Енинската река. Следвайки гребена на основния рид обединеният път достигал до главното било на Балкана в подножието на вр. Българка, заобикалял масива му от изток и се изкачвал до местността Предела. Тази местност, както показва и името й, била превал на прохода, тъй като при нея пътят пресичал билото на планината. Оттам Енинският проход се спускал до намираща се вече от северната страна на Балкана седловина Столища и по едноименния страничен рид Столища продължавал към днешното село Стоевци /бившо Райнежа/.

     Второто южно разклонение на прохода, което започвало от бившето вече с. Средно Изворово /сега част от с. Долно Изворово/ навлизало от него на север към планината по долината на местната река Кара дере /Черен дол, Новомахленска река/При днешния  каптаж на селото пътят завивал на северозапад и се качвал на рида, разделящ Кара дере от неговия съсед река Ташлък дере /Каменен дол/. По билото на този страничен хребет пътят набирал стръмно височина през местностите Малката Прачка и Пещица и достигал до седловина Ясова поляна, където се събирал с разклонението, идващо откъм с. Енина. В по-далечното минало Енинския проход имал дори и трето разклонение /някои го наричат Иванов път/, което обаче било по-рядко използвано и функционирало само за кратък период от време. Този страничен друм се спускал от източния вододел на Енинска река на югоизток към сегашното село Селце, събирайки се там с едно от разклоненията на съседния Дъбовски проход. Над това село се издигат две остри като кули връхчета, наричани заради формата си Голям Купен и Малък Купен. Старото наименование на вр. Голям Купен е Демир Хисар /Желязна крепост/, което показва, че на темето на върха била издигната още една охранителна крепост, която пазела споменатото трето южно разклонение на Енинския проход.

    В древността от южната страна на планината започващият от селата Енина, Средно Изворово и Селце Енински проход бил охраняван от няколко главни крепости. В най-долната част на водещото от с. Енина към планината основно трасе на пътя била издигната византийската крепост Чилечито. Твърдината била построена в периода на късната античност /4-6-и в./ по време на управлението на император Теодосий II /405-450 г./, като към нея бил построен и глинен тръбопровод, снабдяващ я с вода от разположената на север от стените й река Урумбейца /Урумбейовица/. В края на 19-и в. твърдината Чилечито била посетена от писателя П.Р. Славейков, който я описва като яка крепост, опасана с двойни стени. Днес обаче от тези двойни стени е останала само едната. Разклонението на прохода пък, започващо от Средно Изворово, било пазено от крепостта Градът, построена на около 2.2 км. по права линия на север от селото. Според археолозите, тази твърдина била изградена още в периода на Античността на най-тясното място по билото на вододелния рид, заключен между реките Ташлък дере и Кара дере. Склоновете от двете страни на Градът са много стръмни, така че по онова време крепостта напълно преграждала трасето на пътя. Третата твърдина за охраната на южната част на прохода била построена пак през късната Античност, най-вероятно при управлението на византийския император Юстиниан /6 в./. Тя била издигната на билото на източния вододел на Енинската река на около километър на север от вр. Саръяр и била наречена от хората Маркови прегради, заради широко разпространената сред местните легенда, че я бил изградил самият Крали Марко. Това е крепост от типа дема /преградна стена/, която препречвала най-тясното място вече по самия основен източен вододел на Енинската река, затваряйки при това не някое от отделните трасета на прохода, а техният обединен общ път. Към тези главни твърдини за охраната на прохода би трябвало да добавим и изградената на вр. Голям Купен крепост Демир Хисар /Желязна крепост/, както и няколко по-малки наблюдателни кули, руините на една от които се издигат на темето на намиращият се край пътя връх Висока могила /1283 м./. Насред полето в началото на прохода пък, в разположената в землището на с. Средно Изворово местност Кантар чаир, през Античността била издигната и голяма римска пътна станция, която обслужвала както преминаващите по подбалканския път Друма пътници, така и тези, което се насочвали към планината по трасето на Енинския проход. Римските пътни станции били стабдявани нарочно с гарнизон от определен брой войници и с яки крепостни стени, така че сградата им били ползвани едновременно и за почивка, и за охрана.

     По-късно по време на турското робство необходимостта от крепости отпаднала, затова охраната на Енинския път била поета само от т.нар. дервентджии /пазачи на планинските проходи/, набирани на юг от билото на Балкана от дервентджийското с. Енина, а на север от тревненските колибарски селища Ганев хан и Демиев хан /сега квартали на гр. Плачковци/. Добавката хан към имената на последните селища показва съвсем ясно, че някога пътят преминавал точно покрай тях. Към средата на османското владичество охраната на прохода се състояла от 12 конника, въоръжени с особен вид къси копия, наричани харби. В края на робството обаче, по силата на сключеният след прекратяването на Кримската война /1853-1856 г./ мирен договор, опазването на проходите в българските планини било поето изцяло от турската жандармерия, за подслона на която на намиращата се на север от вр. Саръяр поляна Драгулца /Драголца/ било построено специално беклеме /стражарница/. Руините на тази сграда все още стърчат в северният край на поляната, а местността край нея носи и до днес наименованието Беклемята. По това време Енинската пътека била пазена толкова добре, че по нея дори започнали да пренасят турската хазна от Северна към Южна България.

30.3. с. Енина-местност Златевица-горски пункт Карталска вада-вр. Караджова кула - качване

     Село Енина се намира в самото подножие на Балкана, на мястото, при което Енинската река излиза през тясна клисура на полето. Най-прекият път от селото към планината би трябвало да бъде право на север именно покрай устието на реката, но това е невъзможно, тъй като най-ниската част от долината й, наречена Боазът /Теснината/, е изключително тясна и е все още напълно недостъпна за хората. Заради тази извънредно тясна, дълбока и много дълга котловина, Енинската река е обявена за граница между главните старопланински дялове Шипченска планина на запад и Тревненска планина на изток. В древността римляните заобиколили долината, като построили не един, а цели два обходни пътя - Западен проход и Източен проход, които се изкачвали към планината по билата съответно на източния и на западния вододели на Енинската река. Едва през 1949 г. над Боазът бил изграден нов черен път, който заобикалял не цялата долина, а само най-ниската й, тясна и труднопроходима долна част, достигайки над нея до по-широкият й и по-леснопреодолим горен край. Част от този съвременен път следва стария Енинския проход в участъка от с. Енина до поляната Златевица. Там обаче новият друм завива на север, заобикаля Боазът и се спуска отново към Енинската река, продължавайки по долината й чак до върха на планината. В наши дни по този път може да се предприеме доста приятен и много панорамен преход, с изкачване до първенеца на Тревненската планина - връх Караджоолу кула /Караджова кула//1512 м./

     От центъра на с. Енина към най-високият връх на Тревненска планина се поема по улицата на север, като се следва двойна маркировка - жълта и синя. Белязаната с жълто-бели цветове пътека води към останките на разположената в близост до селото крепост Чилечито, а тази със синьо-бели цветове следва стария Енински проход, насочвайки се по трасето му към главното било на планината и намиращият се на него горски дом Българка /хижа Българка/. От центъра на Енина за известно време се върви на север покрай Енинската река /и срещу нейното течение/, като се навлиза в т.нар. Черковска махала, обхващата най-старата част на селотоИмето на този квартал на Енина идва от издигащата се в него старинна селска църква Св. Георги, строена още в периода на най-ранното християнство. Огромните антични основи на храма свидетелстват за това, че в онези времена старата Енина била голямо, богато и процъфтяващо селище. Веднага след сградата на Св. Георги се достига и до мост с метален парапет, по който жълтата маркировка преминава на отсрещния източния бряг на реката, отправяйки се по него към крепостта Чилечито. От разклона при моста се продължава по синята маркировка на север, като пак почти веднага се излиза на малък площад, на който е построена другата голяма и стара селска църква - Св. Параскева. За нея пък се предполага, че е построена на мястото, на което през 13-и в. пренощували мощите на Св. Параскева Епиватска /Св. Петка Българска/ преди пренасянето им по Западния проход от Тракия към тогавашната българска столица Велико Търново. Църквата Св. Параскева е важна и с това, че в средата на 20-и в. в нея бил намерен един от най-ценните старобългарски писмени паметници - Енинският апостол от 11-и в., както и две четвероевангелия от 16-и в. По време на кърджалийските размирици Енина била опустошавана на три пъти от разбойници, като тогава и двете старинни църкви на селото били изгорени и сринати до основи. В средата на 19-и в. обаче и двата храма отново били възстановени. 

     Над църквата Св. Параскева се подминава туристическият комплекс Пъстървата /който остава вляво/, като 15 мин. след началото на маршрута се достига до крайните къщи на с. Енина. Тук асфалтът свършва при малък площад до последната сграда на селото. На този площад маркировката отново се разделя, като за разклона трябва да се внимава и да се следи за табелки по боровите дървета встрани от шосето. От това място единият край на маркировката, белязан със синьо-бели цветове, продължава по основния черен път на север към местната ВЕЦ Енина, която е най-старата подобна централа в цяла България. Табелката за разделянето на маркировката се намира от лявата страна на площадакато надписите и стрелките по нея насочват към началото на нова екопътека, водеща към ВЕЦ-а, водохващането му и ждрелото на Енинската река. В миналото водната сила на реката била използвана най-рационално, като тук покрай нейното корито били построени десетки мелници, тепавици, воденици, бари и занаятчийски работилници. През 1914 г. обаче казанлъшката фамилия Стайнови издигнала на това място малка ВЕЦ, като за целта изкупила предварително всички земи покрай реката и срутила споменатите работилници и тепавици. Днес от дясната страна на площата може да се види още една туристическа табелка, която остава малко под пътя и може лесно да се пропусне. Тази табелка сочи на изток към Енинската река, като маркировката натам също е със синьо-бели цветове. Доскоро вдясно от площада имало и мост за пресичане на реката, който за съжаление бил отнесен напълно от водите й. В наши дни единственият начин да се продължи по синята маркировка на изток е като Енинската река се пресече без брод. Това обаче е възможно само през лятото, тъй като реката е широка и много пълноводна.

      След пресичането на Енинската река се излиза на нейния ляв бряг в подножието на източния вододел и по-точно в най-ниския край на споменатия страничен рид Златевица. Оттук mриблизително до средата на маршрута при Горски пункт Карталска вада /Горски пункт Енина/ се върви почти непрекъснато все по този ляв източен бряг на реката. В неговото начало се стъпва на широка пътека, по извивките на която се продължава над коритото на реката със стръмно изкачване в североизточна посока. Натам първоначално се върви през изкуствено засадена от хората стара борова гора, носеща наименованието Шишкова кория. 15 мин. след пресичането на Енинска река се подминава извор вдясно и се достига до изоставен черен път, от който се откриват първите гледки назад към с. Енина /30 мин. след началото/. Над разклона гората постепенно се разрежда, като изкуствено засадените борове отстъпват място на по-дребни дървета и на гъсти люлякови храсти. Оттук в посока надолу към Енинската река се виждат сградите на ВЕЦ Енина, като местността между тях и пътеката се нарича Люлячето. След разклона с изоставения път, стръмното изкачване нагоре и на североизток продължава още около 10 мин. до достигане по опороен дол на малка и равна скалиста площадка, от която отново се открива панорама назад към с. Енина /40 мин. общо/. Над тази площадка пътеката става почти равна, завива на изток и подминава самотна пейка, която остава вляво. От дясната страна пък се появява внезапно ниското и гористо връхче Цепенова могила, на темето на което се намират останките на крепостта Чилечито. Според езиковедите, името на твърдината не идвало от българската дума чиляк, както всеки би могъл да предположи, а от турската чилек /ягода/. След пейката се излиза на малка поляна, в средата на която от основната пътека се отделя маркирано разклонение, водещо към руините на крепостта /45 мин./.

      Веднага след разклона се достига и до останките на стария римски път Енински проход, който тук е запазен много добре, а ширината на трасето му е поне два пъти по-голяма от тази на съвременните черни пътища. От това място на североизток маркировката следва вече трасето на прохода, което в този участък се нарича Кантарев път. В миналото местността наоколо била гола, като в нея се намирали част от нивите на с. Енина. Днес обаче имотите са изоставени и вече не се обработват, затова почти всички са погълнати от ниска гора и от поредните гъсти масиви с люлякови храсти. От разклона нагоре пътят се изкачва плавно покрай тях първоначално по една по-къса югозападната странична издънка на хребета Златевица, носеща наименованието Самаринов рид. Според месните, името на тази по-къса рътлина идвало от животните със самари на гърба, които пренасяли по билото й вода от р. Урумбейца /урум бейца - гръцки бей/ надолу към крепостта Чилечито във времена, в които глиненият водопровод между тях бил временно прекъснат. Водата била транспортирана в огромни пръстени кюпове /делви/, части от които могат все още да се видят зад стените на твърдината. В този участък от маршрута маркираната туристическа пътека ту следва трасето на стария римски път, ту слиза за кратко от дясната му южна страна, като постепенно се разширява и става все по-равна. 15 мин. след разклона към крепостта се излиза на равната поляна Златевица /Златювица/, от която се откриват първите по-обширни планински гледки на север към долината на Енинската река и към главното било на планината /60 мин./. В края на тази поляна пътят се раздвоява, като напред може да се продължи и по двата му края. Те заобикалят от север и от юг ниска могила и над нея се събират отново при важен кръстопът /70 мин./. Денивелацията от центъра на с. Енина дотук е около 400 м. Освен римският път, до разклона достига и нов черен път, изкачващ се до това място от юг. При кръстовището римският път и трасираната по него туристическа пътека влизат в гъста борова гора, продължавайки да се изкачват на североизток към билото на вододела на Енинската река.

     При разклона маркираната пътека и римския път се напускат, като към вр.   Караджова кула и билото на планината се продължава по новия черен път на север. Малко след кръстовището се излиза от гората при надвесена над Енинската река скалиста площадка, от която се открива смайваща панорама към най-интересната й долна част. Под това място долината на реката е все още доста широка и надълбоко вкопана в южните склонове на планината. На югозапад към с. Енина обаче се вижда почти цялото й ждрело /освен с турското Боазът, местните го наричат още и с българкото име Тясната река/, в което се намират непроходимите местности Синият вир, Иманто и Хамбарят. От планината към дъното на долината се спускат многобройни и изградени от твърди скали ридове, които реката, като не е могла да ги пробие, ги е заобиколила чрез безкраен низ от къси меандри. Точно под площадката и черния път е и най-дивата част от долината й, наречена Гиргинският мостпри която в Енинската река се вливат притоците й Камещица и Урумбейца. Склоновете над местността пък са осеяни с причудливи скали, част от които са защитени от местния Резерват Камещица. От другата страна на реката се вижда от край до край и целият й западен вододел /наричан Катунски рид/, по който се извисяват покритите с големи скали заоблени върхове Малък и Голям Катун, а на северозапад от тях е и по-късият страничен рид Камен чукар, накичен в най-горната си част с огромни ветрогенератори. Накъде в същата посока, и зад връх Гробска могила, е и крайната цел на муршрута - вр. Караджова кула, който обаче е доста далеч и засега е все още невидим. От площадката се продължава по пътя на север, като в тази част на маршрута се напредва много бавно заради постоянно променящите се пейзажи, разглеждането на които налага по-често да се спира. Освен ждрелото на Енинската река и околните скалисти склонове, тук интерес представлява и самият черен път, който остава все по-нагоре от коритото на реката. В тази част от долината й нейните източни склонове са скалисти и много стръмни, като на места канарите са изсечени, за да може новият друм да премине през тях.

      15 мин. след разклона с Енинския проход пътят завива на изток, навлиза много надълбоко в тясната долина на р. Урумбейца и достига до първата от споменатите групи от по-интересни изсечени скали /85 мин./. Тук над реката се извисят огромни и напълно отвесни канари, чиято долна част е така надълбоко изсечена заради пътя, че е с обратна денивелация. Горната част на скалите пък образува козирка над друма, като трасето му преминава под нея през нещо като полутунел. След тези скали Урумбейца се пресича по каменен мост и се стъпва на съседния рид Дългият рът /който освен дълъг е и много широк/, като оттук напред равният до това място път постепенно започва да набира височина. В този участък, макар да е със съвсем слаб наклон нагоре, трасето на друма се отдалечава все повече от коритото на реката, а пропастта вляво от него става все по-дълбока, скалиста и страховита. 10 мин. след пресичането на р. Урубейца се достига и до най-вълнуващото място по маршрута - уникалният скален феномен Пенчова скала, кръстен на работника Пенчо, загинал наблизо при строежа на пътя /95 мин./. Във връзка с трагичния инцидент скалата била кръстена на неговото име, като на отвесните й канари била поставена и паметна плоча. Пенчовата скала представлява висока до няколко десетки метри огромна, монолитна и напълно отвесна канара, под която зее бездънна пропаст. При строежа на пътя работниците се опитали да я пробият, но успели да навлязат само на няколко метра в нея. Така днес по-голямата част от черния друм стърчи извън скалата и буквално виси над пропастта, подпрян отдолу само с две по-къси бетонни подпорни стени. От висящият във въздуха невъобразим друм обаче се открива шеметна панорама надолу и на юг към дъното на реката. В северна посока пък се вижда една много далечна, но пък странно светлееща се дупка в края на долината й, като някъде точно в нея е и една от най-важните точки по маршрута - Горски пункт Карталска вада. При Пенчовата скала е и най-високото място, до което пътят достига над долината на реката. След огромната канара друмът продължава да се движи за известно време над пропастта, но започва леко да се спуска надолу към нея, стремейки се да достигне до все по-разширяващото й се дъно.

      От Пенчовата скала на север се преминава над още едни подпорни стени, като в края на Дългият рът се достига до река Пенков боб. Този поток води началото си от т.нар. Бойкова чешма, посроена насред горски поляни във високопланиската местност Бойкова нива. Някога по поляните в нея имал ниви, плодни дръвчета и кошара някой си овчар дядо Пенко от с. Енина, който сеел боб по тях и оттам дошло и наименованието на реката. Над местността Бойкова нива пък преминава Енинският проход, което означава, че в момента той се намира някъде точно отгоре над тази част от новия черен път. Река Пенков боб също се пресича по каменен мост, стъпва се отново на широк страничен хребет, носещ наименованието на най-голямата местност по него - рид Бойкова нива, като 15 мин. след Пенчова скала се достига до разрушената и пресъхнала Кетьова чешма. След нея пътят завива на северозапад, за да заобиколи късият, остър и много тънък страничен рид Боньов камък, целият покрит с интересни ниски скали /110 мин./. При това заобикаляне за известно време се върви на запад право срещу намиращият се на отсрещната страна на реката рид Камен чукар, над който стърчат огромните ветрогенератори по голия вр. Гробска могила. Долната част на Камен чукар е разделена на два по-къси странични рида - Гиргинца и Самарят, които остават точно срещу погледа по стръмните склонове на западния вододел. Освен тези ридове, интересна гледка в същата посока представлява и открояващата се в средата на Самарят огромна самотна скала Столът, наречена така заради впечатляващата си четвъртита форма. Скалата е заобиколена от всичките се страни със зелени полянки, рязко контрастиращи с нейния яркобял цвят. Под Столът пътят описва по-остър завой, навлиза на североизток в долината на река Малкият чучер /на картите я изписват неправилно като Малък чучур/ и скоро я пресича по мост, стъпвайки от другата й страна в основата на рида Ечемика. След моста пътят и Енинската река постепенно започват да се доближават все повече един до друг, а скалите наоколо изчезват почти напълно, като склоновете в долината се покриват с гъсти букови гори.

      25 мин. след Кетьова чешма се пресича по каменен мост още една по-къса странична река - Дълбокият дол, която извира от буен извор под най-високия връх по източния вододел - вр. Саръяр, и оттам тече през гъст масив от малинак надолу към Енинската река /135 мин./. Тук р. Дълбокият дол се спуска към пътя по много живописно, стръмно и стъпаловидно издълбано от водите й скално корито, създаващо илюзията за тънък и дълъг водопад. След моста се достига до друг широк рид, носещ старинното праславянско наименование Габровът рът /и него го изписват неправилно със съвременното име Габров рът/. В подножието му Енинската река и пътят се събират съвсем близо един до друг, навлизайки заедно напред във втора изключително тясна, усойна и крива планинска клисура, заградена отново от двете си страни с напълно отвесни канари. В средата й, и 10 мин. след Дълбокият дол, се достига до водослива с река Синовръщица /на картите е Сеновращица/на север от който Енинската река се нарича вече Старата река /145 мин./. Веднага след водослива с р. Синовръщица се навлиза и в най-тясната местност, която пътят изобщо пресича. Тук се преминава по мост над Старата река, като на кратко разстояние се върви по нейния десен западен бряг. На това място долината на реката е широка едва няколко метра и е изключително живописна, заради издигащите се над нея огромни отвесни скали, целите покрити със зелен мъх и дъхав здравец. Мостът над Старата река също е доста интересен, защото за него изобщо не е имало място и затова строителите му са опнали по диагонал над долината на реката между двата й напълно отвесни бряга. 10 мин. по-нагоре се подминава и разклон с черен път, който покрай долината на р. Синовръщица се насочва на северозапад /145 мин./. По този друм също може да се продължи към вр. Караджова кула, но тук е все още доста рано да се напуска интересната долина на Старата река, още повече, че напред тази долина постепенно са разтваря и става почти равна, което позволява за кратко време да се измине огромно разстояние.

     От разклона се продължава по основния черен път на север покрай коритото на Старата река, като натам друмът пресича още едно по-тясно и скалисто място. Тук над реката се преминава за втори път по мост, като отново се излиза на нейния ляв източен бряг. 15 мин. след водослива с р. Синовръщица долината на Старата река се разширява, като пътят завива постепенно покрай извивките й на северозапад и скоро извежда при беседка вляво и голямата каменна Мехмедовата чешма вдясно /160 мин./. Мястото тук е много тихо, спокойно и романтично, а чешмата и равната гориста местност край нея предразполагат към по-дълга почивка. В тази част на планината от западната страна на реката се извисява с почти отвесните си склонове широкият рид Каменливи рът /и по-точно неговата по-ниска странична издънка - рид Канарата/, а на изток се е разпрострял спускащият също такива отвесни стени към реката рид Драгулски стенак /наречен така заради ширналата се в горния му край поляна Драгулца/. От чешмата напред в долина се описват две по-дълги, равни и прави линии, като усещането за разширение в този участък от маршрута се дължи не само на постепенно отдръпващите се склонове над реката, а и на една изсечена ивица гора, разположена непосредствено над пътя. През тази широка и равна част от долината се завива все повече на северозапад, като постепенно се заобикаля долната част на стоящия вляво страничен рид Бичкията. Под него първоначално се подминава разклон вляво, а след това и поляна с ловна вишка вдясно, като 30 мин. след Мехмедова чешма се достига най-накрая и до Горски пункт Карталска вада /190 мин./. Денивелацията от разклона с Енинския проход дотук е само около 200 м. На това място пътят излиза на обширна и продълговата поляна с голям дървен сеновал от едната страна и няколко тухлени сгради от другата. Тази местност също е много приятна, невероятно красива и особено подходяща за усамотение и за по-дълга почивка, но за съжаление горският пункт е отдавна изоставен и сградите му се рушат. Мястото тук е и кръстопътно, като, освен черният път покрай Енинска река, до него достига и белязаната със зелена маркировка пътека Кривият панагонкоято има много интересно трасе. Докато старите проходи и новия път по Енинска река са ориентирани в посока юг-север, то пътеката ги пресича в обратната посока от изток на запад. Кривият панагон започва от билото на източния вододел, където се отделя от древния Енински проход, спуска се оттам до Старата река при горския пункт и продължава от него на запад към билото на съседния вододел и близката хижа Бузлуджа, правейки връзка между стария път, новия друм по долината на реката и туристическия комплекс под едноименния исторически връх Бузлуджа.

      При последната сграда на горския пункт се подминава работеща чешма и се излиза на равна и кръгла поляна, при водослива на Старата река с нейния десен приток река Карталска вада /отделяща стоящият на юг рид Каменливи рът от разположеният на север рид Плоски рът/. При поляната се достига до разклон, при който от основния черен път се отделя по-рядко използвано разклонение, продължаващо със стръмно изкачване на северозапад покрай долината на р. Карталска вада. Тук основния път и долината на Старата река се напускат и по по-рядко използваното разклонение се продължава със стръмно изкачване по западния вододел. От поляната наляво и навътре в гората се вижда още една масивна рушаща се сграда. Пътят я подминава, заобикаля и дървено бунгало с нова чешма пред него и след тях започва да се изкачва по западния вододел, като от северната страна на Карталска вада продължава по левия долинен склон на реката. Макар че зелената маркировка на Кривият панагон преминава през водослива на Старата река с Карталска вада, разклонът на пътищата там не е маркиран по никакъв начин, така че за него трябва да се внимава. Освен това, въпреки, че маркировката продължава покрай р. Карталска вада, на дълго разстояние напред покрай нея липсват каквито и да било знаци. Едва 20 мин. по-нагоре пътят достига до бетонно водохващане, изградено над стичащ се отдясно поток, където зелената маркировка се появява отново /210 мин./. Тук по стените на водохващането са начертани зелени стрелки и надписи, насочващи както към х. Бузлуджа нагоре, така и наобратно към с. Енина надолу. 5 мин. по-късно пътят се изкачва до малка полянка, в средата на която е поставена хранилка за диви животни, а отстрани в гората се вижда и масивна ловна вишка /215 мин./. Тук пътят отново се раздвоява, като маркировката продължава по неговия ляв край в южна посока. Натам р. Карталска вада се пресича по тясно дървено мостче, като от южната й страна се стъпва в основата на друг, още по-широк черен път с наскоро поставена по него нова и гъста зелена маркировка.

     От моста се продължава с много стръмно изкачване на юг към билото на страничния рид Каменливи рът и разположения на него връх Картала /1372 м./. Над поляната пътят навлиза в гъста и млада борова гора и след около  20 мин. излиза над дърветата северозападно от споменатия връх на голата и много обзорна седловина Пердето /Картала//235 мин./. Това открито и панорамно място се намира вече на билото на  Каменливи рът, разделящ долините на Карталска вада на север от тази на Синовръщица на юг. Местността наоколо е много дива и изключително красива и е заобиколена от вековни букови гори, над които се откриват фантастични гледки на югозапад към долината на р. Синовръщица с голия рид Камен чукар зад нея. По билото на хребета отново се виждат и подредените в права редица върхове Гробска могила, Копривска могила и Атово падало, целите набучени с гигантските машини за събиране на енергия от вятъра. Каменливи рът и околностите на седловина Пердето са интересни още и с това, че край тях са открити богати залежи на желязна руда и са намерени следи от рудничарска дейност още от времето на траките. От седловината към края на маршрута, билото на вододела и върха на планината се продължава в северозападна посока, като се следва вече гребена на Каменливи рът и задължително  се следи за зелената маркировка, тъй като преди години в района се е водела интензивна сеч, вследствие на която вляво и вдясно от основния друм се отделят множество изоставени трупчийски пътища. На северозапад от Пердето маркираният черен път навлиза във вековна букова гора и покрай няколко огромни дървета извежда след около 15 мин. до извита като рог поляна в местността Малкият рог /250 мин./. Въпреки че е над гората, местността тук е много блатиста, като от извори в южният й край водят началото си няколко леви притока на р. Синовръщица, носещи общото наименование Бъзовите вади. На североизток от Малкият рог пък се вижда още една крива като него поляна, която носи наименованието Големият рог. Тази местност също е доста блатиста, като от мочурите по нея извира р. Карталска вада. Заради доброто местоположение на двата Рога, които са едновременно до гори, водоизточници и пасища, в миналото по краищата на поляните били разположени няколко големи каракачански егрека. На това място пътят, стеснил се до тънка пътечка, пресича по диагонал Малкият рог, преминава покрай оградата на работещ краварник и в северния края на поляната достига до къса бетонна стена, на която е поставена зелена маркировка. При бетонната стена пътят отново се разделя на две, като единият му край, заедно със зелената маркировка, продължава водоравно на югозапад към х. Бузлуджа, докато другият се изкачва на северозапад към най-високият връх в околността - Караджова кула.

      При краварника се излиза окончателно над горския пояс, като до края на маршрута при вр. Карджова кула се върви само по голи поляни, а за ориентир се ползват вече големите ветрогенераторите, разхвърляни навсякъде по околните заоблени хълмове. Теметата на близко разположените един до друг по главното било на Балкана върхове Караджова кула, Малък Бедек, Голям Бедек, Сечемека и Атово падало са напълно голи и с почти еднаква куполовидна форма, като, заради приликата между тях, хората са ги нарекли със събирателното име Бедеците /голите поляни край върховете също носят сборното име местност Бедек/. Според предположение на Иван Иванов от сайта „Страница за прабългарите“, думата бедек е от прабългарски произход и означава вятър или обветрен. Над Бедеците преминава мощно въздушно течение, като неслучайно именно по тези върхове са поставени и многобройни ветрогенератори. По права линия на юг от Бедеците на билото на намиращата се н тази посока планина Средна гора също има една гола местност, над която се извисява връх Бетер и от която извира река Бедечка. Още по на юг под този връх пък се намира град Стара Загора, над който има и парк Бедечка. Явно старопланинските и средногорските върхове и местности с това наименование са свързани по някакъв начин помежду си, като езиковедите отдавна спорят, както точно означава тяхното име. Освен обветрен, за значението на бедек има и още една основна теория, според която, топонимът е производен от старинната индоевропейска дума бетер /вода/. Тази теория също може да е вярна, защото под теметата на Бедеците /в Габровско понякога им викат и Видеци/ бликат многобройни извори, даващи началото на няколко пълноводни потока. За значението на топонима обаче има и още няколко теории - че идва от думата беда, защото при лошо време откритата местност на върха на планината създавала много проблеми на местните овчари, или пък че идва от турското питек /пита/, заради закръглените форми на върховете в района. Възможно е най-правдоподобна да излезе и една последна теория, според която, топонимът идва от турската дума беденг /беден/ и е даден на местността, заради бедната почва в нея. Според авторите на тази теория, навремето местните се опитвали да сеят тук ечемик, откъдето идва и другото наименование на близкия вр. Сечемека - Ичимикът. Почвата в местността обаче се оказала крайно бедна и неплодородна, затова и целият район край нея бил кръстен Бедек.

    От краварника в Малкият рог към вр. Караджова кула се продължава на северозапад през голите поляни на местността Бедек, като се следва рядко използван черен път. За  ориентир в тази посока пък служат ниските, заоблени и голи връхчета Кота 1441 и Кота 1489, които разделят изворите на р. Карталска вада от тези на близката р. Синовръщица. Връхчетата се виждат ясно, защото на теметата на всяко от тях се извисява огромен ветрогенератор, а седловината помежду им е белязана и с няколко яркобели мраморни скали, същите от които се срещат и по склоновете на близко разположения вр. Бузлуджа. 25 мин. след Малкия рог пътят заобикаля двете безименни връхчета и извежда до източното подножие на вр. Караджова кула, където от оголените склонове на върха се открива необятна панорама във всички посоки /275 мин./. На изток остават пасището Големият рог, изворите на р. Карталска вада и долината на Старата река с вр. Българка над нея. На запад е огромният бездънен дол Сапатьовец, в който текат началните притоци на река Янтра, а на югозапад е двуглавият вр. Бузлуджа със стърчащия бетонен паметник на темето му. В същата посока се виждат и ветрогенераторите по голия рид Камен чукар, на билото на който се откроява вр. Атово падало. Зад гърба пък остава гористият вр. Картала, на чието теме дърветата са изсечени само наполовина, а някъде далеч зад него се мержелее на хоризонта и куполът на вр. Саръяр. За разлика от другите Бедеци, които имат закръглена форма, темето на вр. Караджова кула представлява дълго, равно и голо плато, наподобяващо отдалеч на билото на рид. Явно върха носи името си не от остро като кула теме, каквото той не притежава, а от стръмните си и на места непристъпни склонове, по които уж можела да се изкачи само сърна /на турски караджа означава сърна/. По това равно и голо плато котата на Караджова кула е съвсем слабо изразена, затова може да се говори за източна и за западна част на върха. В началото на неговата източна половина черният път се разделя, като левият му край слиза на запад към близката седловина Русалски гробища. От разклона към най-високата точка на върха се продължава по десният край на друма на северозапад. Натам платото Караджова кула се пресича за около 15 мин., като в западната му част се достига до най-високата му точка, до главното било на планината и до коловата маркировка на туристическата пътека Ком-Емине /КЕ//290 мин./. Денивелацията от Горски пункт Карталска вада до вр. Караджова кула е около 450 м.  

 

06

Комплекс Пъстървата в северния край на с. Енина

 

07

Площадът при последната сграда на селото

 

08

Разклонът в северния край на площада

 

13

От месността Люлячето назад към с. Енина

 

16

Връх Цепенова могила /Чилечито/ южно от пътеката

 

17

От Кантарев път на североизток към горната част на рида Златевица 

 

25

Ниската могила, зад която е разклона на новия път с Енинската пътека

 

26

Разклонът зад могилата

 

29

Вторият разклон по пътя към вр. Караджова кула

 

34

Част от пътя към вр. Караджова кула е изсечен в скалите над Енинска река

 

35

Надвесените над пътя скали преди пресичането на р. Урумбейца

 

38

От пътя към ждрелото на Енинска река

 

44

И на север към ниското място, където се намира Горски пункт Карталска вада

 

45

Пенчова скала и първата подпорна стена по пътя

 

50

Пътят заобикаля Пенчова скала, като буквално виси над пропастта

 

51

Паметната плоча на Пенчова скала

 

52

Пропастта под Пенчова скала

 

53

От Пенчовата скала на север към края на ждрелото на Енинска река

 

54

Пенчова скала и висящият над пропастта път

 

55

Пресъхналата Кетьова чешма

 

59

Пресичането по мост на Старата река

 

60

Най-тясната част от долината при моста на Старата река

 

61

Разклонът с пътя покрай р. Сеновръщица /Синовръщица/

 

62

Беседката при Мехмедова чешма

 

63

Мехмедова чешма

 

64

Правият участък между Мехмедова чешма и Горски пункт Карталска вада

 

65

Горски пункт Карталска вада

 

68

Изоставените сгради на горския пункт

 

71

Разклонът при Горски пункт Карталска вада

 

72

Бунгалото с новата чешма, край които се преминава след разклона

 

73

Черният път покрай река Карталска вада

 

74

Водохващането, при което зелената маркировка се появява отново

 

76

Поляната с хранилката, при която се пресича река Карталска вада

 

78

Пътят от р. Карталска вада към вр. Картала и седловина Пердето 

 

80

Мястото, при което пътят излиза над гората

 

81

Седловина Пердето

 

83

Местността Малкият рог и оградата на краварника край пътеката

 

88

От билото на рида Каменливи рът назад към вр. Картала

 

117

Местността Малкият рог и голата част от рида Каменливи рът

 

90

Източният край на вр. Караджова кула

 

107

Вр. Караджова кула сниман от вр. Бедек

 

115

От вр. Атово падало на север към вр. Караджова кула 

 

100

Връх Караджова кула - западен край

 

2014-09-17 093202

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1444 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм