Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

30.1. с. Енина-местност Катуните-седловина Царят-вр. Атово падало

Оценете
(0 гласа)

30.1. с. Енина-местност Катуните-седловина Царят-вр. Атово падало - качване

Денивелация - 1000 м., време на движение - 4.00-4.30 часа, разстояние - 11.4 км.

Маркировка: от с. Енина до м. Кръстът-бяло-синьо-бяло, от м. Кръстът до м. Разклонът-бяло-зелено-бяло, от м. Разклонът до почивна станция Еделвайс-бяло-синьо-бяло, от почивна станция Еделвайс до седл. Царят-бяло-зелено-бяло, от седл. Царят до седл. Мандрата-бяло-червено-бяло и ЗКМ, от седл. Мандрата до вр. Атово падало - немаркиран

 

2014-09-01 103243

Изтегли: GPS-трак

 

Село Енина 

       Село Енина се намира в южното подножие на Стара планина, на около 500 м. н.в. и на 5 км. на север от общинския център град Казанлък. През средата на населеното място преминава Енинска река /Стара река/, която разделя селището на две приблизително равни части, служейки едновременно с това и като граница между Шипченския дял на Балкана и т.нар. Тревненска планина. Енина е сред едни от най-големите села в Казанлъшката котловина с около 800 къщи и 2300 жители, повечето от които са етнически българи. Сред преобладаващото мнозинство обаче има и няколко десетки цигани, както и около десетина турци, живеещи в Турската махала. По отношение на историята на Енина сред учените преобладава схващането, че селището е изключително древно, като това личи най-добре от неговото запазено и до днес прастаро тракийско наименование. За това, че селото съществува още от времето на траките, свидетелстват и запазените в местността Могилата пет големи антични могили, както и разкритите в местността Обрещин камък останки от древно тракийско светилище. Особените старинни наименования на някои от местностите край селото също доказват неговата древност, а това се вижда и от прекрасното му кръстопътно местоположение в подножието на планина, до пълноводна река и при началото на два важни презбалкански прохода. Археологическата картина край Eнина се допълва и от следи от стари селища в местностите Урумбейца /Урумбейовица/ и Субаш кьой, късноантична крепост Чилечито на темето на едноименния хълм, основи на раннохристиянска църква Св. Георги в разположената в центъра на селището Черковска махала, руини на средновековна църква Св. Параскева /Св. Петка/ в подножието на височината Кръстът, следи от манастир Св. Троица в местността Саднята и от манастир Св. Никола Летни в местността Манастирът, запазени части от римски калдъръм на билото на Балкана край връх Атово падало /1495 м./, както и останки от водопровод, водещ от река Урумбейца към крепостта Чилечито. 

     Много интересно е и истинското оригинално наименование на селището, което всъщност не е Енина, а Йенина. То, както предполагат и повечето ни езиковеди, е тракийско и идва от думата йана /река/, като най-вероятно е свързано с преминаващата през селището Енинска река /Стара река/. Точно под това наименование селото било познато и на неговите коренни жители в периода предхождащ Освобождението на България от турско робство. В местните народни вярвания името Йенина се свързва с легедарната основателка на селото - козарката Яна /старо тракийско име, заето по-късно и от славяните/, която била по произход от съседното село Салтъково /днес село Копринка/. Пастирката пасяла козите си край устието на Енинската река, много харесала местността и първа се настанила да живее за постоянно в нея. Тази легенда се потвърждава донякъде и от факта, че дори и до днес много от енинците имат наследствени имоти в съседното с. Копринка. Друго популярно наименование на селището сред местните е Янино село, което пак идва от все същата легенда за основателката му - козарката Яна. В книжата на енинеца отец Онуфрий обаче, името на селото се изписва като Янина /по подобие на намиращият се в Гърция едноименен град Янина/, като същото наименование се споменава и в приписките към Енинското четвероевангелие, предназначено специално за службите в църквата Св. Георги. Някои автори правят паралел между имената Йенина и Янина по примера на река Етър-Янтра, твърдейки, че древните топоними с начално Е и Йе са с тракийски произход, докато тези, започващи с Я, били уж с мизийски. Освен легендата за козарката Яна, в селището се пази и още едно много старо предание. То се отнася до построяването на църквата Св. Парашкева, която местните свързват с пренасяне на мощите на Св. преподобна Параскева /Петка Епиватска, Петка Търновска, Петка Българска/ от тракийския гр. Епиват към гр. Велико Търново през 1238 г. по време на управлението на цар Иван Асен II /1190-1241 г./. Построяването на тази църква в съществуващото вече село е пряко доказателство, че Енина възникнала преди идването на власт на цар Иван Асен II, както и доста преди завладяването на страната ни от турците.

      В древността Енина и местността край нея били известни с двата основни пътя - Западен проход и Източен проход, които започвали именно оттук и които носели имената си според посоката, в която поемали след края на селото. Въпреки наименованието на селището /произлизащо уж от личното име на козарката Яна/, основаването му едва ли е свързано с Енинската река, с прекрасната природа край нея, или пък с пасящите край коритото й стада с кози, а по-скоро точно с двата проходни пътя, които започвали от Енина още по времето на траките. Тъй нареченият в селото Западен проход бил едно от четирите южни разклонения на особено важния и интензивно използван в миналото проход Верейски друм. Първите три разклонения на този стар път започвали от съседното селище Крън, като преминавали покрай издигащата се над него едноименна крепост Крън. Четвъртото разклонение на Верейския друм обаче водело началото си от енинската Баренска махала, насочвало се от там на северозапад към мощния Катунски рид и през местността Катуните се изкачвало към близкия исторически връх Бузлуджа /1440 м./. Другият древен път, който също бил свързан със селището, е т.нар. Източен проход, известен в миналото и като Енински проход, а също така и като Енинската пътека и Райнежа. Той започвал от намиращата се в центъра на селото и спомената малко по-горе Черковска махала, водейки от нея на североизток към сегашния връх Българка /1445 м./. Дошлите след траките римляни разширили проходите, покрили ги с калдъръм и построили няколко яки крепости за тяхната отбрана. Най-близката до Енина от тези по-важни твърдини била издигнатата в периода на късната античност /4-6 в./ византийска крепост Чилечитопостроена по времето на император Теодосий II /405-450 г./ на едноименния връх Чилечито /711 м./ на североизток от селото. Освен със започващите от Енина важни проходи, селището било известно в околността и с двата си средновековни манастира /в които се провеждали ежегодни молебени и събори/, както и с големите си и стари църкви. За първата от тях - Св. Георги, се предполага, че била построена още в периода на най-ранното християнство, а огромните й основи свидетелстват за това, че в онези времена старата Енина била голямо, богато и процъфтяващо селище. За втората църква - Св. Параскева /Св. Петка/, в селото се твърди, че била издигната на мястото, на което пренощували мощите на едноименната светица, преди пренасянето им през Стара планина от Тракия към гр. Велико Търново.   

      За това, какво се е случило със с. Енина при падането на България под османска власт, липсват каквито и да било сведения. Според някои историци, по онова време нито българското население на Енина, нито пък самото село били напълно унищожени така, както това се случило с почти всички други околни населени места. Ако е така, тогава от този факт може да се достигне до извода, че селото и жителите му се ползвали с някакви по-особени, специални привилегии, каквито можел да даде само т.нар. войнушки статут, който притежавали охраняващите проходите населени места, въздържайки се при това от участие в каквито и да било военни действия. Според други автори обаче, сред които са Д. Караджов от съседния град Шипка и най-популярният казанлъшки краевед - писателя Чудомир, енинците се отличали коренно както физически, така и психологически /а дори и като говор и носия/ от останалата част от населението на котловината, което означавало, че жителите на селото най-вероятно са пришълци от други краища на страната. Същите автори твърдят, и че сегашните жители на Енина са рупалани или рупци /т.е. родопчани/, изселили се от Източните Родопи по време на управлението на султан Мехмед IV /1650-1670 г./, който искал да ги потурчи. Пак Караджов и Чудомир обръщат внимание и на специфичният диалект на енинците, в който буквата е се замества с я и който, според тях, се среща само в Родопите, като се предполага, че оттук идва и по-късното изписване на името на селището като Янина, вместо по-старото Йенина. Според тази теория, излиза така, че Енина престанала да съществува за известен период от време след завладяването на България от турците, появявайки се по-късно пак под старото си наименование. Тази теория се потвърждава, като че ли, и от историята на съседното с. Салтъково, от което е уж легендарната основателка на Енина и за което се знае със сигурност, че част от жителите му са преселници от Родопите. Друго доказателство за временното изчезване на Йенина е и появата в турските регистри на селище в околността, носещо съвсем различно наименование.

     Първите писмени сведения за съществуване на село от този период в околностите на днешната Енина са от турските регистри от 1472 г. В тях името на това селище е изписано като Кечи дереси, като под почти същото наименование, но с една многозначителна добавка, се среща то и в регистрите от 1588 г. В тях сегашната Енина е вписана като Кечи дереси кюберан /Български Кози дол/, като, според част от историците, това ново турско наименование на населеното място препотвърждава преданието за легендарната му основателка - козарката Яна, а добавката дол показва, че и протичащата през него река вероятно била наричана в древността по същия начин като самото селище. Последната добавка към името обаче - кюберан, категорично доказва българският народностен характер на населението в селото, въпреки неговото турско наименование. Тази добавка оборва и теорията на Караджов и Чудомир за по-късното повторно основаване на Енина от преселници от Родопите, доказвайки, че при превземането на България от турците, нито самото селище, нито пък българското му население са изчезнали. Поради някаква причина обаче, във всички турски регистри от онази епоха Енина е отбелязана под името Кечи дереси /както и под по-новото Кечи дере/, като под това наименование споменава селото и преминалият през него през 17-и в. пътешественик Евлия Челеби, както и посетилият го в средата на 19-и в. германски историк, философ и географ Хайнрих Барт. Според последния, от Кечи дере започвал най-прекият път, водещ през планината към старата българска столица Търново. Същият твърди още, и че както селото, така и реката, получили името си от многото стада с кози, които се развъждали в околността. Павел Делирадев пък твърди, че турците наричали селото с името на преминаващата през него река, на която те викали Кечи дере /Кози дол/. Според други автори обаче, новото име Кечи дереси било известно само на местните турци, а не и на българите, които продължавали да наричат селото си с по-старото му тракийско наименование Йенина. Пак според тези автори, това означава, че вероятно става въпрос за две различни, но застроени в близост едно до друго населени места, или пък за новопоявила се турска махала с името Кечи дереси в съществуващото още отпреди османското владичество българско селище.

      Интересни сведения за Енина от средата на турското робство могат да бъдат открити в издаденият през април 1691 г. от султан Сюлейман II ферман, който бил предназначен за кадията /съдията/ на тогавашния главен град Акча Казанлък и в който се разрешавало на жителите на чисто християнското село Кечи дереси да извършат поправка на църквата си. За разлика от околните селища, през османското владичество Енина била населена предимно с българско население, като това се запазило през целият период на робството. Службите в църквите на селото също били водени само на български език, като това е и вероятната причина през 1960 г. именно в Енина да бъде открита най-старата известна досега книга, написана на кирилица - Енинският апостол от 11-и в. Пак тогава заедно с тази книга били намарени и две безценни четвероевангелия от 16-и в. По време на последвалото Възраждане селото се превърнало в едно от най-големите български културни, духовни и просветни средища в Казанлъшката котловина. През този период в Енина се родил и отраснал Богдан Поиванов Минков /архимандрит Онуфрий Попович Хилендарец/ - един от първите народни будители в Казанлъшкия край и съратник на Иларион Макариополски и Неофит Бозвели. Първото килийно училище в селището било открито през 1800 г., като няколко години по-късно през 1814 г. в дома на Хаджи поп Иван било открито и обществено училище. Макар Енина да била с по-малобройно население, заради по-доброто просветно дело в нея, тогава и част от по-родолюбивите и по-заможни граждани на Стара Загора започнали да изпращат децата си да учат точно в нейното уж обикновено селско училище. Наред с двете школа, за повдигане на свободолюбивия български дух сред местното население работели и църквите в селото, службите в които се водели от шест свещенника.

      В периода на кърджалийските размирици Енина била опустошавана на три пъти от разбойници, като по-голямата част от жителите й се изселили в близкия по-голям и защитен тогава с висок землен вал гр. Казанлък. По-късно на мястото на прогонените жители в селото се настанили преселници от далечната Странджа, което обяснява и някои допълнителни особености на местния говор. По време на двете големи чумни епидемии от 1814 г. и 1837 г. част от гражданите на Стара Загора избягали към Балкана, като някои от тях също се настанили в Енина и останали за постоянно в нея. След Кримската война /1853-1856 г./ бил подписан Парижкият мирен договор, по силата на който Турция се задължавала да поддържа и охранява пътищата, преминаващи през планините. Тогава ролята на Енина, като удобен изходен пункт в подножието на Стара планина и като селище, стоящо в началото на два прохода, нараснала особено силно. Пак по това време в селото се развили бурно занаятите и търговията, като били открити и две нови фабрики за производство на барут - едната на Дебелият рът, а другата на Гиргинският мост, при водослива на Енинска река с притока й Камещица. Двигателната сила на самата река също била използвана особено ефективно, като по долината й били построени десетки мелници, тепавици, воденици, бари и занаятчийски работилници. В края на робството в Енина дошъл и самият Васил Левски, за да основе в нея революционен комитет. Пак тук идвала и майката на Хаджи Димитър, за да търси информация за сина си, който загинал на издигащият се над селото вр. Бузлуджа. През Възраждането се увеличило и населението на Енина, като в селището били издигнати 650 къщи, само 50 от които били турски. По време на Руско-турската освободителна война селището било изгорено още един път до основи от турски башибозук и черкези, а българското му население побягнало по Западния проход към Северна България. В първия ден след Освобождението обаче част от завърналите се в Енина българи се събрали на площада на селото и съборили джамията, а местният опълченец Иваното прогонил от него почти всички турци. 

     Освен с дълга и славна история, Енина се отличава и с красотата на близката планина, както и с чистотата на полъхващият откъм нея свеж балкански въздух. Според местните патриоти, цялата част на Стара планина над селото се нарича, разбира се, Енински Балкан, като най-интересният район от него е тясното и дълбоко ждрело на Енинската река, известно като Боазът. Насред отвесните стени на този чуден природен феномен се намира високият 9 м. местен водопад, а над него е разположен и непроходимият за обикновени туристи резерват Камещица. Някои от по-важните архитектурни, религиозни и археологически забележителности в селището и около него, като двете стари църкви и руините на средновековната крепост Чилечито, бяха споменати вече малко по-горе. Огромна атракция обаче представляват и двете все още доста добре запазени трасета на Западния и на Източния проходи, белязани в наши дни и с туристическа маркировка. Важен в туристическо отношение е и извиващият покрай долината на Енинската  река нов черен път, по който също може да се достигне до върха на планината. Преходите от Енина към Балкана са леки и особено приятни и са допълнителни улеснени от двете сравнително близко разположени до селището хижи - Бузлуджа на северозапад и Българка на североизток.

30.1. с. Енина-рид Катуните-седловина Царят-вр. Атово падало - качване

     От главното било на Стара планина на юг към с. Енина се спуска дългият и основен за района Катунски рид, по гребена на който извива древното антично трасе на т.нар. Западен проход /четвъртото южно разклонение на Верейския друм/. Днес по този все още доста добре запазен стар римски път е поставена нова и гъста туристическа маркировка, водеща към най-близко разположената до селото х. Бузлуджа и към извисяващият се над нея исторически вр. Бузлуджа. В наши дни от центъра на Енина към подножието на Катунски рид се насочват две туристически пътеки, белязани със синя и зелена маркировки. Долната част на хребета е заета от ниското гористо възвишение Бърдото, като двете вървища водят към неговите западни и източни склонове. Първата пътека, описана подробно в маршрут 30.2. и белязана с бяло-зелени цветове, поема от центъра на селото към местното училище, насочва се оттам към източните склонове на Бърдото и по тях се изкачва до възловата местност Кръстът /Горската колиба/. Много по-интересна от нея обаче е маркираната с бяло-сини цветове втора пътека, тъй като тя следва приблизително стария римски Западен проход, изкачвайки се по трасето му до същата местност Кръстът /само че по западните склонове на Бърдото/. В Енина се знае, че тази втора пътека използва трасето на античен път, както и че по него са пренесени мощите на Св. Парашкева /Св. Петка./. Въпреки това, освен Западен проход, в селото това разклонение на стария друм е известно още и Светимаринов път, вероятно заради широко разпространеният култ към тази светица в почти всички селища, намиращи се в южното подножие на Стара планина.

     Ако за изкачване към х. Бузлуджа се избере втората пътека, тогава от центъра на Енина се поема първоначално по синята маркировка на запад, като съвсем скоро се достига до широка улица с тревна ивица по средата. В началото й е поставен висок маркировъчен стълб, на който са закрепени няколко туристически табелки. От него се продължава по широката улица на север, пресича се застроената покрай река Речица /Ръчица/ едноименна Ръчиченска махала и след няколко минути се достига до намиращата се в подножието на Стара планина Баренска махала /10 мин./. Тук е границата между полето и Балкана, изпълнено в миналото с обширни масиви от лозя и черешови градини. Доскоро тази най-ниска част на Катунския рид била напълно гола и със силно опороени от дъждовете стръмни склонове /брегове/, затова хората я нарекли Бреговете. Днес местността е изкуствено залесена с борова гора, но дълбоките следи от бясната разрушителна сила на водата все още си личат. От последните къщи на селото към върха на планината се продължава вече по широка пътека, която по сухия и силно опороен склон на Бреговете започва да се изкачва в северна посока. На това място за кратко се върви през нещо като широк улей, от дясната страна на който остава ниското възвишение Бърдото, а от лявата е плитката и гориста долина на р. Речица /Ръчица/. 15 мин. по-нагоре пътеката излиза на равна поляна, при голямата каменна Аврамова чешма /Аврамов водолей//25 мин. след началото/. Над нея склонът от западната страна на възвишението Бърдото става още по-стръмен, като след няколко минути по него се пресича ниско и голо връхче, на темето на което е поставена пейка. Оттук се открива първата панорама по маршрута, която е най-вече назад към последните къщи на с. Енина. Малко след това връхче, и 10 мин. след чешмата Аврамов водолей, пътеката се изкачва до възловата кръстопътна поляна Кръстът /Горската колиба//35 мин. общо/.

     Според едни, местността тук се нарича Кръстът, тъй като доскоро в средата й стърчал висок и доста стар каменен оброчен кръст. В селото е запазено и предание, че под този оброчен кръст през Античността било разположено древно тракийско светилище. На запад от Кръстът, и съвсем близо до поляната в посока към долината на р. Речица, се намира споменатото и все още добре запазено култово тракийско светилище Обрещин камък /от обръш - височина/, което представлява три забити в земята камъка. С Обрещин камък е свързана и широко разпространената в целия тракийски свят популярна легенда за сърна /в повечето случаи за елен с бяла гуша/, която всяка година слизала от планината, за да се пренесе доброволно в жертва на хората. В миналото до Обрещин камък бил разположен манастир, който първоначално бил наречен Св. Троица /някъде го изписват и като Св. Марина/, а след пренасяне на мощите на Св. Параскева по Западният проход бил прекръстен на нейното име. Днес този древен манастир вече не съществува, но хората от с. Енина продължават да почитат святото място, правейки всяка година курбан по поляните му. Старото тракийско светилище Обрещин камък и съществувалото доскоро в местността Кръстът второ тракийско светилище явно са образували в миналото единен култов комплекс, като в същото време са очертавали ясно и античното трасе на римския път, преминавал в древността малко по на запад от днешната съвременна туристическа пътека. Името на местността Кръстът обаче, би могло да произлиза и от пресичането /кръстосването/ на това място на двете сегашни пътеки, чиито трасета образуват тук фигура именно във формата на кръст, ясно видим на всяка по-подробна карта. Освен пътеката със синята маркировка, до поляна Кръстът достига и вървището със зелената маркировка, която се изкачва до тук откъм училището на селото. При голям бор в началото на поляната Кръстът двете пътеки се събират и веднага се разделят, като единият им край, белязан с жълто-бели цветове, продължава на североизток към т.нар. Кайзеров заслон и чешмата Раев кладенец /Раева тубла/. По този край на пътека, като се преминe през резерват Камещица и местността Гиргинца, също може да се достигне до крайната цел на маршрута - вр. Атово падало. 

     Ако за изкачване към върха на планината се избере трасето на стария Верейски друм, тогава от поляната Кръстът се продължава по белязания със зелената маркировка край на пътеката на север. 5 мин. след Кръстът вървището се събира с още една, много по-широка и странно подпряна с камъни от по-ниската си страна пътека. Именно това е и старото трасе на Верейския друм, достигащо дотук откъм месността Обрещин камък. По своя строеж и по външният си вид този древен път досущ наподобява на т.нар. Мъглижки проход /който всъщност е част от Дъбовския проход/, разположен съвсем наблизо, едва на няколко километра на изток оттук. На това място обединената пътека завива на североизток и постепенно се разширява до черен път, като заедно с това достига и до значително по-плавно издигаща се част от склоновете на рида /40 мин./. Оттук нагоре старият римски Верейски друм е доста добре запазен на много места, като по останките му се върви чак до седловина Царят, разположена на главното било на планината. 15 мин. след събирането на двете пътеки се излиза от гората на тясна и продълговата поляна, от която се открива панорама на север към теметата на ниските и скалисти върхове Малък Катун /1090 м./ и Голям Катун /1284 м.//55 мин./. Относно произходът и значението на имената на тези върхове отдавна се водят спорове. Според една теория, край тях навремето отсядали цигани-катунари, а според друга, там разпъвал шатрите си някой си турски паша. Трета група автори пък се опитват да свържат имената на върховете с Верейския друм, като според тях, в планината под думата катун уж трябвало да се подразбира подслон. Същите автори твърдят, че е възможно в миналото някъде край върховете да се е намирала римска пътна станция /падалище/, която обслужвала пътниците, преминаващи по прохода. Истината относно имената на върховете обаче е съвсем различна и е отдавна изяснена от академик Константин Иречек. Според него, през лятото овчарите-власи живеели в планините във временни плетени колиби, на които викали клети. Няколко клети, разположени в близост една до друга, образували малко колибарско селище, наричано от пастирите с латинската дума cantone. Старият римска термин кантон се използва все още в цяла Европа, че дори и в страни като България, в които отдавна не се говори на латински. Дошлите след римляните славяни обаче, видоизменили латинската дума кантон според своя език и започнали да я изговарят като катун. Точно от тази дума произлизат имената и на множество местности и населени места по цяла България като село Катунци, село Катунище и т.н. От тази дума идва и наименованието на циганите-катунари, които също като овчарите-власи, живеели във временни плетени колиби, а оттук в случая произлизат и имената на двата енински върха, както и на целият рид, на който те са разположени.

    При излизане на поляната Верийският друм отново приема северна посока, като след няколко минути пресича плитък дол и се качва на източния му бряг. От това място се открива най-обширната панорама досега, като далеч напред и нагоре се виждат вече не само върховете Катуни, но и цялата местност край тях. Над скалистите темета на двата върха се подава и една от перките на построените по склоновете на вр. Атово падало ветрогенератори, която съвсем ясно показва точното му местонахождение. Оттук за първи път се откриват гледки и на изток към дълбоката и тясна долина на Енинска река, зад която се открояват дългият рид Златевица и извисяващият се над него огромен масив на най-високия връх в околността - Саръяр /Жълт бряг//1485 м./. След пресичането на дола се върви през почти гол терен, по права линия и с лек наклон нагоре, като 15 мин. след излизането от гората се достига до разклон /70 мин./. Денивелацията от с. Енина дотук е 450 м. Местността наоколо носи съвсем правилното наименование Разклонът, защото при нея пътят се раздвоява, като на самотно дърво е начертана с боя и схема на разделянето. От това място зелената маркировка продължава по десния край на пътя на север, спускайки се в същата посока към долината на близката река Камещица. В миналото тази пътека дублирала Верейския друм и понеже била по-пряка от него, по трасето й от билото на планината към с. Енина често слизали загорци /хора от Северна България/. Заради тях, вървището носи и до днес северняшкото наименование Загорската пътека, а трасето му е разширено до широк черен път. На север от местността Разклонът Загорската пътека пресича р. Камещица, изкачва се през местността Копривата до рида Камен чукар и заобикаляйки от изток вр. Атово падало, достига до ведомствената хижа Младост. Заради историческата важност на древния Верейски друм обаче, от маркираното дърво в местността Разклонът към вр. Атово падало е най-добре да се продължи отново по по-широкото му и плавно изкачващо се трасе, като се следва и поставената по него маркировка в бяло-сини цветове.

      Над местността Разклонът следва плавно изкачване на северозапад,  като натам се пресичат  две тесни и дълги поляни. Няколко минути след тях се достига и до западният ръб на Катунски рид, от който се откриват гледки вече и в противоположната посока към долината на р. Речица и отсрещния рид Тричковица. По този по-къс хребет се вижда още едно от разклоненията на Верейския друм, което носи наименованиета Прекият път и Зедката. Достигайки до западния ръб на Катунски рид, старият друм се стеснява до пътека, завива на североизток и 20 мин. след местността Разклонът се изкачва до група скали на билото на рида /90 мин./. Самотните канари стърчат малко над пътеката, което позволява да се хвърли поглед от тях и назад, към виждащата се оттук на юг огромна част от Розовата долина. На север пък остава вр. Малък Катун, като между него и купчината скали стои голата и тревиста седловина Малък пряслап. При панорамните камъни пътеката завива на север, пресича през средата й поляната Малък пряслап и от горния й край започва да заобикаля скалистото теме на вр. Малък Катун водоравно от изток. При това заобикаляне на върха се преминава покрай още една по-едри група от скали, от които се открива нова удивителна панорама на изток към долините на реките Камещица и Енинска. Пътеката траверсира източния склон на вр. Малък Катун за около 20 мин., като от северната му страна достига до втора ясно изразена седловина, носеща наименованието Голям пряслап /110 мин./. Тази поредна седловина, също както и по-ниско разположената от нея, представлява гола поляна, само че по-широка като размери и с много по-добра панорама. По тревите на Големия пряслап римският път личи много добре, като тук той все още е доста широк и почти напълно запазен. От североизточната страна на седловината се извисява двуглавият и скалист вр. Голям Катун, зад който на северозапад и все още безкрайно далеч оттук се вижда и вр. Бузлуджа с бетонния паметник на темето му. От седловина Голям пряслап пътят продължава в северозападна посока именно към вр. Бузлуджа, като натам се набива на очи още една гола и равна седловина - Хашката мандра /Хасенската мандра/, при която към основния Катунски рид се захваща страничният рид Крачола. Пространството между седловините Голям пряслап и Хашката мандра е заето от дълбокият дол Котларната /котларна - дол, който е дълбок като котел/, в който са изворите на р. Речица.

      Местността на север от Големия пряслап е може би най-интересното място по маршрута, тъй като дълбокият дол Котларната /Котлярната/ на запад и стръмният и извисяващ се като стена вр. Голям Катун на изток за момент създават илюзията, че Верейския друм няма откъде да премине. Единственото по-приемливо място за продължаването му напред е към малката горска полянка Коприварника, разположена в най-горния край на дола Котлярната. От седловина Голям пряслап пътят се спуска стръмно надолу, влиза в гората и се насочва точно към Коприварника. Натам трасето му пресича само за няколко минути тясна ивица от стар буков лес, достигайки веднага след него до мочурливата и гъсто обрасла с коприви и бодливи храсти поляна Коприварника. Това е доста странно, криво, тясно и дори мистично място, разположено между оставащите вляво извори на р. Речица и издигащият се вдясно от тях и покрит с огромни отвесни канари западен склон на Голям Катун. В гъстите коприви на поляната времето отдавна е заличило трасето на Верейския друм, тясната туристическа пътечка обаче умело лавира между откъснали се някога от върха монолитни каменни блокове, пресича втора тясна ивица от стара букова гора и 20 мин. след Големия пряслап излиза на север от дола Котлярната при наскоро подновената Таралежкова чешма /Таралежков водолей//130 мин./. От нея пътеката продължава на северозапад, като след още няколко минути достига до широките поляни на седловина Хашката мандра /хашка, защото в миналото се намирала в землището на село Хасът /днес гр. Крън//135 мин./. Оттук се откриват прекрасни гледки на югозапад към рида Крачола и на юг към долината на р. Речица. При седловина Хашката мандра към основния Катунски рид се захваща неговата странична издънка - рид Крачола. От своя страна, долната част на хребета Крачола също се подразделя на два още по-къси странични рида - Тричковица и Сиврия. По техните била пък към върха планината се изкачват още две от южните разклонения на Верейския друм. Под Хашката мандра двата рида и пътищата по тях се събират и продължават заедно по Крачола към Катунски рид. При седловината идващите по рида Крачола две южни разклонения на Верейския друм се събират със Светимариновия път /третото разклонение/ и поемат на север като едно общо трасе. Мястото, при което тези стари друмища се събират, е много добро за почивка и отмора, тъй като е близо до вода и от него има страхотна панорама, а и стръмнината по маршрута завършна на практика именно тук.

     След Хашката мандра билото на Катунския рид продължава да се издига, но Верейският друм вече не го следва. Пътят слиза от западната страна на рида, навлиза почти водоравно на север в стара букова гора и от тук до края на маршрута върви през нея със съвсем слаб наклон нагоре. В началото на буковия лес Верейският друм преминава покрай паметник на жена от с. Енина, трагично загинала на това място. Понеже енинската жителка носела фамилията Курдова, цялата околност в тази част на планината се нарича Курдовият паметник. След него пътят се разширява и пресича водоравно долчинката, от която води началото си течащата на югозапад Малка река. Изворите на тази река са многобройни и носят събирателното име Търпановите кладенчета /Тарапановите кладенчета/по фамилията на някой си Тарпанов от Енина, който ги разкопал, като една част от тях се намират под пътя, а другата са над него. Около тези извори на Малката река билото на Катунския рид постепенно се снишава и отново се приближава до Верейския друм. Освен това, в този участък то е покрито и с няколко групи от по-ниски канари, известни под общото наименование Скордевите скали /Скордеви са многолюдна фамилия от гр. Казанлък/. Движейки се на север, и 10 мин. след Курдовия паметник, старият римски път отново достига до билото на Катунския хребет при разклон с черен път /155 мин./. Оттук се върви още няколко минути водоравно напред, като натам обединеният път се разширява все повече.

     След разклона се подсичат почти през теметата им две по-ниски могили, като 5 мин. след тях се излиза на поляната Белите камъни, при която билото на рида е много тясно и равно /160 мин./. Според историците, местността тук представлява изкуствено създадена от строителите на римския път горска поляна, при която тясното и остро било на рида нарочно е разширено и заравнено, за да се разминават по него керваните с преминаващите по Верейския друм пътници. Белите камъни се намира в близост до неособено високия връх Високата могила /1341 м./, като няколко минути след поляната пътят достига до подножието му и се раздвоява. Оттук старият античен път продължава по билото на Катунски рид, пресичайки самото теме на Високата могила, докато новият черен път заобикаля върха водоравно от изток /175 мин./. По някое от двете трасета, и 15 мин. след разклона, се излиза от северната страна на Високата могила на дългата и тясна седловина Хашките равнини, при която старият и новият път пак се събират. Според цитираните вече историци, Хашките равнини, също както и Белите камъни, е изкуствено създадена от строителите на пътя издължена плоскост и то пак с цел да се разминават по нея керваните с пътници по Верейския друм. Разположената насред гората седловина е тихо, приятно и спокойно място, особено подходящо за по-дълга почивка. Напред по равнината се подминават бързо две разклонения, водещи вдясно към долината на р. Камещица, като в северния й край пътят се изкачва леко нагоре към местността Пожарака /Пожарът/. Преди няколко години тук гората от двете страни на Верейския друм била опожарена, откъдето дошло и последното й име. Край нея и вляво от пътя остава местността Домуз дамлар /Свински покрив/, в която навремето местните разполагали свинските си кочини и в която прибирали свинете при лошо време. От тази местност водят началото си още два пълноводни потока - Злите вади и Дълбокото торище, които се спускат на югозапад, давайки началото на Крънска река. Над изворите им се подминава водохващане, което остава вдясно, като 10 мин. след края на Хашките равнини се достига до разклон, белязан с метален маркировъчен кол /185 мин./. Оттук през дърветата, на петдесетина метра на запад и от лявата страна на разклона, се вижда още една равна поляна, на която е построена ведомствената почивна станция Еделвайс на ГУСВ. При кола с табелките от трасето на Верейския друм се отделя маркираната със синьо туристическа пътека, която покрай почивната станция се насочва на северозапад към близката х. Бузлуджа. Разстоянието от разклона до хижата се изминава за около 5 мин.

     От високият метален маркировъчен стълб към вр. Атово падало се продължава отново по трасето на Верейския друм на север, като се следва вече зелена маркировка. През гората вляво от пътя ясно се вижда масива на двуглавия вр. Бузлуджа, а от дясната страна е най-горната част от долина на р. Камещица. В нея наскоро е извършвана мащабна сеч, като през разредената стена от дървета личат перките на ветрогенераторите по вр. Атово падало, разположен на отсрещния източен бряг на реката. От разклона при почивната станция за около 20 мин. по права линия и водоравно на север се достига до главното било на планината, като Верейският друм извежда до споменатата възлова седловина Царят /205 мин./. При нея от гъстите и стари букови гори изведнъж се излиза на обширна и гола поляна, в която се събират няколко важни пътя. Тук от лявата страна на античния друм остава Северната Бузлуджанска поляна, над която стърчи паметникът на вр. Бузлуджа, а на северозапад от него е и най-ниското място в околността, което също се нарича Царят. Долу в дъното му се виждат няколко дървени бараки, над които е известната бузлуджанска ски-писта. При седловина Царят трите южни разклонения на Верейския друм, достигащи дотук по билото на Катунски рид, се събират с четвъртото южно разклонение на пътя, идващо откъм разположения на запад рид Градовете. От седловина Царят четирите разклонения на Верейския друм продължават по главното било на изток като един път, насочвайки се към своя превал при т.нар. Бедеци /върховете Малък Бедек и Голям Бедек/. Царят е кръстопътна местност, при която, освен Верейския друм, се събират и отделят още два пътя. Първият от тях е шосето, което слиза на югозапад към х. Бузлуджа, а вторият е нов черен път, който поема на север, спускайки се покрай връх Кашанът /1401 м./ към долината на река Янтра и габровския кв. Ябълка. Освен широките пътища, при седловината се достига и до маркировката на билната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, белязана с бяло-червени цветове.

      От Царят към вр. Атово падало се продължава по главното било на планината на изток, като се следват Верейския друм и пътеката Ком-Емине /КЕ/. В този участък маркировката на основното туристическо вървище е поставена по черен път, от който през просека в гората се виждат отново, и то пак в източна посока, ветрогенераторите по склоновете на извисяващият се вече съвсем наблизо вр. Атово падало. От седловината започва плавно изкачване на северозапад, като след 5 мин. черният път се влива в асфалтовото шосе, водещо от х. Бузлуджа към ведомствената х. Младост /210 мин./. Разклонът е в средата на малка и тясна безименна седловина, която обаче е изключително важна за подялбата на Балкана, тъй като е обявена за граница между оставащата на запад Шипченска планина и простиращата се на изток Тревненска планина. Освен че разделя старопланиските дялове, малката седловина е забележителна и с това, че отделя един от друг и водосборите на р. Камещица на юг от този на р. Янтра на север. След стъпването на шосето се поема по него на югоизток, като бързо се достига до разклон. Тук се завива на изток по подсичаща пътека и с леко изкачване нагоре през широколистна гора се слиза след още около 10 мин. на голата седловина Мандрата /220 мин./. Тя се нарича така, защото на юг от поляната й се намират останките на една от трите Енински мандри. На седловината и вдясно от пътя се вижда пресъхнала каменна чешма, а зад нея е и ламаринената сграда на нова централа, която събира електроенергията от пръснатите по околните върхове ветрогенератори. Тук окончателно се излиза над гората, като върховете на планината на километри околовръст са напълно голи и покрити само с буйни треви, а по склонове им са пръснати в прави редици безброй устройства за събиране на вятърна енергия. При Мандрата главното било на Балкана, Верейския друм, пътеката КЕ и шосето се изоставят, преминава се покрай вдигната бариера и по черен път се продължава на изток с плавно изкачване към голия вр. Атово падало. Понеже е напълно открит, от  склоновете на върха се открива обширна панорама във всички посоки. На запад остава вр. Бузлуджа с паметника на темето му, на юг са целият Катунски рид с част от Розовата долина, а на север е долът Сапатьовец /Сапатуиц/, в който текат началните притоци на р. Янтра. На североизток пък по главното било на планината се редят върховете Сечемека, Караджова кула и двата Бедека, по чиито голи склонове се вижда продължението на Верейския друм. Разстоянието от електроцентралата до вр. Атово падало се изминава за около 20 мин., като денивелацията от местността Разклона до тук е 600 м. /240 мин./.

     Атово падало е разположен до Верейския друм, а името му се състои от думите ат /кон/ и падало /място за нощувка и смяна на конете/. Тези факти би трябвало да означава само едно, а именно, че на върха /или някъде край него/ се е издигала в миналото пътна станция. Това е още по вероятно и поради обстоятелството, че Атово падало се намира на главното било на планината и по средата на разстоянието между градовете Казанлък на юг и Трявна на север. По върха обаче няма удобно място за пътна станция, защото склоновете му са голи и открити, а следователно и неудобни за почивка при лошо време, като в близост до тях липсва и подходящ водоизточник. Въпреки ясните указания от името на Атово падало, и въпреки старанието на мнозина от местни иманяри да открият пътна станция край върха, такава досега не е била намирана. А тя би трябвало да се търси някъде наблизо, още повече, че в с. Енина е запазен ясен спомен за това, че някога край върха се е извършвала търговия. На запад от Атово падало обаче е закътаната от ветровете и много удобна за почивка седловина Царят, на север от която има и местност с името Кашанът. Според езиковедите, турската дума кашана означава, с извинение, животинска пикня. Широко разпространеният по цяла България топоним кашана се дава обикновено на поляни, които се намират в най-горните части на по-стръмните проходи. След като животните успеели да се изкачат по най-усилната част от пътя, водачите им давали кратка почивка на някоя по-равна поляна. След края на тази почивката цялата поляна се оказвала накашанена, откъдето пък идват и многобройните местности с името Кашана. В Стара планина топонимът Кашана се среща при превалите на Златишкия проход, Верейския друм, Мъглижкия проход, Дъбовския проход, проходът между крепостта Русокастро и гр. Айтос, а сигурно и край превалите на много други стари пътища. Интересното при този топоним обаче е, че се среща често не само в България, но и в Италия например, където никога не е имало турци. В нашият случай е напълно възможно топонимът кашана да идва не от турския език, а от латинската дума casa, която означава къща, като в по-късен период името е било преосмислен от турското кашана, предвид по-честото му използване. Ако приемем, че думата Кашана означава къща, тогава става съвсем ясно къде точно би могла да се намира билната пътна станция на прохода Верейски друм.    

 

01

От центъра на с. Енина се достига до улица със затревена ивица и по нея се продължава на север 

02

На маркировъчен стълб в началото на широката улица е закрепена туристическа табелка

 

05

Началото на пътеката със синята маркировка в местността Бреговете

 

09

Чешма Аврамов водолей

 

19

Разклонът в местността Кръстът /Горската колиба/ 

 

20

Разклонът при големия бор в местността Кръстът от друга гледна точка 

 

21

Пътеката от местността Кръстът на север към Катуните

 

23

Римският път Верейски друм над местността Кръстът

 

28

От Верейския друм към Катуните

 

31

Над гората се пресича плитък дол

 

32

Продължава се по широки поляни с панорама на север към Катуните 

 

35

Разклонът хижа Бузлуджа-хижа Младост в местноста Разклонът

 

36

От местността Разклонът назад към Розовата долина

 

38

По Верейския друм от местността Разклонътна север  към Катуните

 

43

Панорама от първата група скали към с. Енина и Розовата долина  

 

45

Седловина Малкия пряслап с върховете Малък и Голям Катун над нея 

 

52

Верейският друм заобикаля водоравно вр. Малък Катун от изток

 

53

Панорама от вр. Малък Катун на югоизток към долините на реките Камещица и Енинска

 

56

От седловина Голям пряслап на северозапад към вр. Бузлуджа

 

59

От седловина Голям пряслап към вр. Голям Катун

 

60

Южно от седловина Голям пряслап остава темето на вр. Малък Катун

 

63

След седловина Голям пряслап се влиза в гора и се върви към поляната Коприварника

 

64

От северната страна на Коприварника се излиза при чешма Таралежков доволей

 

67

От чешма Таралежков водолей назад към вр. Малък Катун 

 

68

С увеличение към Големия пряслап и вр. Малък Катун

 

69

С увеличение към Малкия пряслап и вр. Малък Катун 

 

70

От седловина Хашката мандра на югозапад към ридовете с 4-те южни трасета на Верейския друм

 

73

От седловина Хашката мандра към вр. Бузлуджа

 

77

 След Хашката мандра се преминава покрай Курдовият паметник

 

79

Водоравният Верейски друм в местността Скордевите скали

 

81

Поляната Белите камъни с римският паркинг за керваните вдясно

 

84

5 мин. преди х. Бузлуджа се достига до почивна станция Еделвайс

 

85

Табелката на маркировъчния кол до почивната станция на ГУСВ

 

86

Верейският друм излиза от гората под Северната Бузлуджанска поляна

 

88

Разклонът на седловина Царят

 

92

От седловина Царят се продължава по Верейския друм и по пътеката Ком-Емине на изток

 

93

От пътеката на изток към ветрогенераторите по връх Атово падало

 

94

Пресъхналата чешма на седловина Мандрата

 

95

Разклонът на седловина Мандрата на шосето с пряката пътека

 

96

Разклонът при електростанцията на седловина Мандрата

 

103

От склоновете на вр. Атово падало на запад към вр. Бузлуджа 

 

106

И на изток към вр. Атово падало 

 

107

На вр. Атово падало 

 

2014-09-01 103326

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1944 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм