Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

29.1. гр. Крън /местност Барата/-река Дере азлъ-хижа Бузлуджа

Оценете
(0 гласа)

29.1. гр. Крън /местност Барата/-река Дере азлъ-хижа Бузлуджа - качване

Денивелация - 850 м., време на движение - 2.00-2.30 часа, разстояние - 6.0 км.

Маркировка: от местността Барата до х. Бузлуджа - бяло-синьо-бяло

 

2014-09-01 102108

Изтегли: GPS-трак

 

Град Крън /Хас кьой/

       Град Крън е разположен в централната част на Розовата долина, на няколко километра на юг от подножието на Стара планина и на около 5 км. на север от общинския център град Казанлък. Селището се намира в най-плодородната част на полето и край коритото на пълноводната Крънска река /Дере азлъ/, която отделя населеното място от съседното село Енина. Градът е със сравнително малобройно население от 3000 жители /от тях 2350 са българи, а останалите са предимно турци и цигани/, обитаващи около 850 къщи. За най-ранната история на Крън може да се каже, че в сравнение с миналото на всички останали селища в подножието на Балкана, тук тя е сравнително най-неизяснена. Това се дължи до голяма степен на намерените навсякъде край града многобройни археологически артефакти, от които е трудно да се установи къде точно се е намирало най-старото селище в района и кое от всички по-древни поселения в землището му би следвало да се приеме за предшественик на днешното населено място. Разкритите руини край Крън са невероятно богати и разнообразни и засягат всички исторически периоди, като се започне от Неолита и Античността, премине се през Средновековието и се достигне до наши дни. В северозападния край на града се намира т.нар. Плоска могила, около която е съществувало древно праисторическо поселение. В близост до него е Борсушката могила, край която са разкрити следи и от друго старо селище. В местностите Клиседжика /Черковището/ и Кисьовата сая се издигат още 8 антични могили, а в местността Атемов орех са намерени останки от тракийско селище и от езическо светилище. Руини на по-стари населени места има и в местностите Гъдева ливада, Кисьова ливада, Чаковата нива, Бахчите, Махмудската вада и Кърни, а в близост до града са разкрити и основите на раннохристиянска базилика от 3-4 в. Множеството древни селища край съвременния Крън могат да се обяснят както с плодородната местност, сред която били построени, така и с важното кръстопътното местоположение, което заемало някога землището на днешния съвременен град. От една страна то стояло на построения от римляните главен подбалкански път Друма, преминаващ покрай цялото подножие на Стара планина, а от друга се намирало в началото на основния проход Верейски друм, който бил един от най-преките и удобни пътища за пресичането на централните части на Балкана

     През Античността за охраната на преминаващият покрай сегашния гр. Крън проход Верейски друм била построена крепостта Мезидеве /Мизидева/, като се предполага, че и разположеното по онова време под стените й древно тракийско селище носело същото наименование. Твърдината била издигната на ниския връх Калето /700 м./ в самото подножие на планината, като по-късно през периода на Средновековието била допълнително укрепена, разширена и приела съвсем друго име. Според преобладаващото мнение на повечето ни историци, това ново наименование на крепостта било именно Крън. Тук е и най-спорният момент в цялата хилядолетна история на града, тъй като не съществуват никакви по-преки доказателства, че развалините над съвременното населено място принадлежат на крепост, която носела в древността точно това име. В близкото минало историците поставяли твърдината Крън при най-различни населени места, като при с. Кърнаре например /от чието име уж идвало и наименованието на крепостта/, при гр. Сопот, с. Тъжа, с. Търничани, че дори и при гр. Балчик, чието най-старо име било Круни. Други пък са склонни да правят аналогия между наименованието Крън /Круни/ и името на доминиращата над Карловската котловина през Античността и Средновековието крепост Копсис. Единственото доказателство обаче, че развалините на север от днешния град са именно на крепостта Крън, е местността под нея, която и до днес носи почни същото наименование - Кърни.

     Спорен е въпросът и дали крепостта Крън е идентична с друга, също така известна и доста често споменавана в средновековните исторически извори твърдина, а именно крепостта Потука. Нейното име се появява за първи път в писмо на цар Калоян до папа Инокентий III по повод пренасяне на мощите на Св. Михаил войн от гр. Потука във Велико Търново, а по-късно през 1323 г. и в писанията на византийския хронист Кантакузин. Най-старите сведения за крепостта на север от днешния гр. Крън датират още от периода на Античността, по времето на която тя била наричана Мезидеве. По-късно през периода на византийското владичество обаче, твърдината се сдобила с гръцкото наименование Крунос, което значи потокПредполага се, че то било дадено на крепостта, защото стените й се издигали в близост до Дере азлъ, над мястото, при което водите на реката напускат планината. Според археолозите, в същата местност, само че от двете страни на р. Дере азлъ и под твърдината, бил разположен и старият гр. Крън. Оттук водят началото си и теориите, че Крунос и Потука са всъщност една и съща крепост /както и едно и също населено място/, тъй като и на български и на гръцки език имената им означават едно и също нещо /а именно поток/. Привърженик на теорията за идентичността на двете крепости и селища е Васил Аврамов - първият съвремен автор, който се е занимавал в началото на 20-и в. с изследване на стария гр. Крън и на едноименната твърдина. Според него, българското потока, постепенно надделяло над гръцкото крунос и оттук се достигнало до смесването на двете имена. Други автори обаче, сред които е и Д. Янков например, твърдят, че старият Крън и гр. Потука са две съвсем различни селища. Това мнение се споделя и от жителите на съседния на Крън град Шипка, които сочат мястото на гр. Потука в близост до тяхното населено място. Освен на вр. Калето, в началото на първото хилядолетие от нашата ера в северозападната част от землището на съвременния Крън била издигната и още една по-значима крепост - Градът /Градовете/, която обаче функционирала само в периода 3-4 в.

     С последното си име Крън /и то точно в тази му форма/, старата крепост над днешния град се сдобила след превземането й от българите в края на 12-и в. Това се случило след успешното въстание на двамата братя-боляри Петър и Асен, като се предполага, че тогава Крън била една от първите крепости, завладяна от войските им на юг от главното било на Балкана. До този момент Крън била сигурна византийска твърдина, в която през 1190 г. намерил убежище император Исаак II Ангел след разгрома на армията му край трасето на Верейския друм от северната страна на планината. Най-големият си разцвет крепостта Крън изживяла именно по време на Втората българска държава, когато твърдината, както и цялата област край нея, били превърнати в независимо феодално владение на братята Смилец, Радослав и Войсил, а по-късно и в родово имение на българските царе от куманската династия Тертер. Макар да съществувала от доста по-стари времена, точно през този период Крън била превърната в най-яката крепост в Розовата долина и в седалище на българския болярин Елтимир, брат на цар Георги I Тертер и чичо на цар Теодор Светослав. Пак тогава тук била настанена и част от куманската конница, която била по произход от коляното на големия и известен род Тертер. Явно по това време процъфтяващото селище Крън постепенно иззело доминиращата роля над Казанлъшката котловина от стария й център гр. Манастира /днес с. Тъжа/ и се превърнало в неин нов главен град. Пак в епохата на болярина Елтимир цялата Розова долина, заедно с части от Карловско и Сливенско, била обособена в отделна независима област, наречена Крънска хора /Крънска земя/, която пък имала изключително важно военно-стратегическо значение, тъй като се намирала на границата между постоянно воюващите помежду си държави България и Византия.

      Твърде спорен в науката е и въпросът за произходът и значението на самата дума крън. В средновековните исторически източници това наименование се среща сравнително често, но винаги видоизменено според особеностите на съответния език, във формите Крън, Крунос, Кринос, Карно и т.н. Въпреки че това име било дадено на крепостта и на селището под нея при управлението на Византия, сред езиковедите преобладава мнението, че думата крън не е от гръцки, а от старославянски произход. Тази теория се подкрепя най-вече от академик Иван Дуриданов, както и от К. Мирчев, според които, думата означава откъснат, отсечен, отрязан и вероятно е свързана с формата на хълма, на който е разположена твърдината, тъй като западният му склон е отвесен и стои като откъснат от водите на р. Дере азлъ. Според друга теория, застъпена от Атаниязов, името Крън е от тюркски произход и е дадено на крепостта или от прабългарското племе Ак карън /Бял корем/, или пък от дошлите по-късно кумани, настанили се в околностите на Розовата долина по времето на Втората българска държава. Тази теория също е много вероятна, като се има предвид, че българските царе от династията Тертер са именно от кумански произход, а от същото племе е и споменатият по-горе болярин Елтимир, владял крепоста по времето на най-големия й разцвет. Името Крън обаче се споменава преди появата на куманите по нашите земи, което, според автора на тази теория, е пример за нарочно възстановено предбългарско наименование след края на дългото византийско робство. Професор Тодор Балкански също поддържа тази теория, като добавя, че името Крън се е появило още през 9-и в., когато хан Пресиян включил Казанлъшката котловина в пределите на Първата българска държава. Според автора, топонимът крън е от т.нар. гарнизонен тип /кастелоним/ и идва от лагер или крепост, владени от прабългарското племе ак карън. Професорът твърди още и че прабългарската добавка ак към думите често се губела, затова е напълно възможно от първоначалното ак карън постепенно да се е достигнало само до кърън.  

     Първото писмено известие за Крън, но във формите Акреонс и Акрунос, е от 1153 г. и е на популярния арабски пътешественик Идриси, който определя селището под крепостта като: „Великолепен град, разположен на една висока планина“. По-късно името на твърдината и на населеното място се среща и в книгите на някои византийски автори във формите Кринос и Кронуос, а на карти от 16-и в. е отбелязано и като Комус и Коринус. В началото на 13-и в. за Крън пише известният византийски хронист Никита Хониат, а през 1230 г. за твърдината се споменава и в т.нар. Дубровнишка грамота, издадена от българския цар  Иван Асен II. В нея крепостта е определена като епоним /център/ на отделна област, която още по това време била с огромни размери. В края на 13-и в. Крън се появява отново и в писанията на византийския хронист Михаил Фил, който твърди, че това е една от твърдините, превзета от протостратора Глава в похода му срещу българския цар Ивайло. Най-значимите събития край стария гр. Крън се разиграли в началото на 14-и в., когато през 1301 г. Радослав - брат на бившия български цар Смилец, атакувал крепостта, подкрепен с войски от Византия. Тогавашният владетел на Крън обаче - боляринът  Елтимир, първо разгромил Радослав, а след това, като дарение за победата, получил от своя племенник и тогавашен български цар Теодор Светослав немалко земи и нови крепости. Последното известие за Крън е от едно писмо на Папа Венедикт XIII до майката на българския цар Иван Александър, в което той я нарича „крънска деспотица“.

     При завладяването на Крън от турците крепостта и населеното място под нея били напълно унищожени, като, според някои историци, това станало сравнително рано, още през 1370 г. Запазила се от онези времена до днес стара легенда гласи, че защитниците на крепостта и повечето от жителите на града под нея били избити, а телата им били хвърлени в близкото дере, което и досега се нарича Кимиков дол /от кимик - кост/. Според същото това древно предание, тогава част от гражданите на Крън /Потука/ се спасили, като някои от тях избягали на север от планината и там основали ново селище със същото име като на крепостта - село Потока /днес квартал на гр. Габрово/, а други се заселили в съседното с. Шипка. В началото на турското робство на мястото на унищожения Крън възникнало съвсем ново село, което се намирало не в самото подножие на планината, както било старото, а малко по-навътре в полето, на около 2 км. на юг от древния град. То, също както и унищожения Крън, вероятно било многолюдно и важно населено място, като с неговото име - Хас кьой /произнасяно от местните просто като Хасът/, турците изглежда признали доминиращата роля на древния град над цялата околност в края на Втората българска държава. Според Павел Делирадев, името хас било давано от турците точно на такъв тип царски /коронни/ имоти, които принадлежали в миналото на българските царе и деспоти. Самата дума хас по принцип означава: султанска земя, подарена за вечно ползване и освободена от данъци. С подобни наименования обикновено били наричани тези населени места, от които бил събиран годишен доход над 100000 акчета, а такива пък били само селищата с по-многобройно население.

      За първи път за новопоявилото се село в околността с името Хас се споменава в турските регистри от 1523 г., а в по-късните регистри от 1676 г. същото селище вече е записано и като Хас кьой. То било разположено до най-пълноводната река в региона и на най-плодородното място от полето, и се отличавало от другите селища със своите прекрасни овощни градини, розовите си насаждения и с огромните по размери вековни орехови дървета, които го заобикаляли от всичките му страни. В началото на 19-и в. покрай селото преминал пътешественикът Хайнрих Барт, на когото Хас кьой, гледано отдалеч, заприличало на райска градина. Застроеното насред полето ново селище било напълно турско чак до началото на 17-и в., когато в регистрите били отбелязани първите 39 нови християнски данъкоплатци в него. По запазено предание край Хас кьой имало и голям турски чифлик, в който работели както турци, така и български ратаи. Постепенно обаче българите в селото започнали да стават все повече, като в навечерието на Освобождението наброявали вече около 1/3 от всичките му жители. След края на Руско-турската освободителна война повечето от местните турци се изселили, а на тяхно място се настанили български преселници от различни райони на страна. В западният край на Хас кьой потърсили убежище бежанци от съседното Шипка /което тогава било напълно унищожено/, а в другите части на селото се заселили българи от близкото Енина, както и по-далечните Габровско и Севлиевско краища. Наименованието на населеното място - Хас кьой, се запазило до Освобождението, когато селището било прекръстено първоначално на Хасът, а през 1906 г. се сдобило и със сегашното си наименование - Крън. С решение на Министерски съвет, през 2011 г. селото било обявено за град.

     Заради проходът Верейски друм, който в миналото преминавал през землището на града, жителите на Крън били свидетели на множество важни исторически събития. Във всички селища в околността е запазен споменът за раздялата с Патриарх Евтимий, който преминал оттук на път към мястото на своето заточение в Бачковския манастир. Духовният водач слязъл от планината именно по Верейския друм, сбогувал се с придружаващите го лица при т.нар. Катуни и пренощувал на полето до тракийската могила Светица. По време на руско-турската война от 1828-1829 г. османската армия, начело с военачалника Али паша, тръгнала от гр. Русе на юг след корпуса на генерал Дибич Забалкански, но успяла да изпревари руснаците по запазената римска калдъръмена настилка на Верейския друм и достигнала преди тях до гр. Одрин. Избитите на вр. Бузлуджа четници от четата на Хаджи Димитър също били превозени по Верейския друм до полето, където били погребани край тогавашното с. Хас кьой. По време на Освободителната война българите от Крън и от съседното село Енина избягали заедно на север от настъпващата армия на Сюлейман паша пак по Верейския друм. В двете селища това печално събитие е известно като Бегът. В онези усилни дни част от бегълците се настанили по поляните край вр. Бузлуджа, а другата част продължила да бяга на север, спускайки се към гр. Габрово. В края на войната през Верейския друм преминал и отрядът на руския генерал Николай Святополк-Мирски, на път към укрепения лагер на Вейсел паша при с. Шейново.

      В наши дни гр. Крън се явява като особено удобен изходен пункт за туризъм, главно заради водещото от полето до върха на Балкана шосе Крън-Бузлуджа, както и заради новият черен път, прокаран покрай коритото на р. Дере азлъ. Преходите над селището са допълнително улеснени и от гъстата мрежа от добре маркирани туристически пътеки, от намиращите се на главното било на Балкана две хижи с името Бузлуджа /стара и нова/ и от множеството разположени край тях ведомствени бази и малки хотели. Интересни и оригинални забележителности над Крън са и трите все още доста добре запазени отделни трасета на античния Верейския друм, които пресичали землището на града в древността и преминаването по които днес представлява невероятна туристическа атракция, както и руините на старите крепости Крън и Градът, пазили прохода в по-далечното миналото. Най-популярният маршрут от сегашния Крън към Стара планина обаче, не е по запазените стари трасета на античния път, а по извиващото покрай Крънска река /Дере азлъ/ ново почвено шосе, по-което може да се достигне много бързо и лесно от града до разположените на билото на Балкана две хижи с името Бузлуджа и едноименния исторически връх Бузлуджа /1400 м./.      

29.1. гр. Крън /местност Барата/-река Дере азлъ-хижа Бузлуджа - качване

     Днешният Крън се намира насред полето, на около 2-3 км. на юг от Стара планина. Поради тази отдалеченост, от града към близката до него х. Бузлуджа е най-добре да се тръгне не от самия център на селището, а от намиращата се в подножието на Балкана местност Барата /Крънската бара/. От Крън до това място се достига по водещото към вр. Бузлуджа шосе, като при Барата постоянно има хора иако до нея се идва с автомобил, в местността той може да бъде оставен под постоянно наблюдение. Барата е разположена точно до мястото, при което Крънска река излиза от планината, като тук трябва да се отвори една малка скоба. Истинското име на реката всъщност е Крънска, а не Дере азлъ, както е посочено в почти всички туристически карти и пътеводители, като това е видно и от турското словосъчетание, означаващо гърло на дол. С други думи, Дере азлъ не е цялата река, а само мястото при нейното устие, представляващо тясна и скалиста клисура, приличаща отдалеч точно на някакво гърло. Макар обаче, реката да се казва Крънска, в литературата вече се е утвърдило и другото й наименование - Дере азлъ, така че за пълнота в описанието на маршрута ще се използва и то, наред с официалното име. За това второ наименование на реката - Дере азлъ, трябва да се знае още и че същото се изписва както слято, така и разделено,  и че се изговаря от местните като Дери язлъ, а също така и като Дерязла. За самото устие на реката пък може да се каже, че е изключително красиво и интересно като география и история, ето защо на това място трябва да се направи още една, също така кратка пауза, и да се отдели известно време за неговото по-подробно описание.  

     В миналото излаза на Крънската река от планината бил препречен от огромна монолитна канара, която се разцепила на две под напора на водите й и през образувалата се дупка потокът изтекъл на полето, помитайки всичко по пътя си. Както стана дума и по-горе, едно от тълкуванията на думата крън е точно в такъв смисъл - откъснат, отсечен, отрязан. В резултат на тази случка, в наши дни склоновете от двете страни на тясната клисура са почти отвесни, като западните са заети от две по-големи скални групи с имената Дяволската църква и Алтимир /друга форма на истинското име на болярина Елтимир/, а на източните може да се различи огромната канара Мечките, която е природозащитен обект. Пак на източния бряг на реката, и над Мечките, се издига споменатият плосък скалист вр. Калето, на чието теме се намират останките на старата крепост Крън. Долу пък в подножието на планината и от двете страни на Крънска река, точно край днешната местност Барата, бил разположен древният гр. Крън. В миналото новият черен път по р. Дере азлъ не съществувал, затова пък от къщите на стария град към билото на планината се отделяли две от разклоненията на стария Верейски друм. Първото от тях се насочвало на североизток към вр. Калето и застроената на него крепостта Крън, а другият водел на северозапад към другата най-голяма крепост в околността - Градът /Градовете/. В наши дни тези две разклонения на прохода са отдавна изоставени, затова най-прекият и удобен път към х. Бузлуджа е по долината на р. Дере азлъ. Самият разклон обаче все още съществува, като за по-добра ориентация при него и при устието на реката днес е поставен висок маркировъчен кол, целият накичен с туристически табелки. Сега оттук започват три маркирани пътеки, всяка една от които води към х. Бузлуджа. Първата от пътеките се насочва от Барата на северозапад към местността Градовете, следвайки едно от старите трасета на Верейския друм. В основата на тази местност вървището се качва на едноименния рид Градовете и по билото му се отправя на север към х. Бузлуджа, пресичайки на няколко места съвременното шосе Крън-Бузлуджа. Второто пътека поема от местността Барата на североизток, използвайки частично запазеното трасе на второто разклонение на Верейския друм. В тази посока вървището се качва на рида Сиврията и покрай останките на крепостта Крън и чешмите Ален чучур и Корданска чешма, също се насочва към х. Бузлуджа. Третата пътека води от маркировъчния кол право на север, навлизайки в долината на р. Дере азлъ и следвайки нейното корито чак до подножието на огромния масив на двуглавия вр. Бузлуджа.

     Ако за изкачване към х. Бузлуджа се избере извиващата покрай коритото на р. Дере азлъ трета пътека, тогава в местността Барата шосето, водещо към вр. Бузлуджа, се изоставя. Оттук към хижата се поема първоначално в североизточна посока, като се следва новият черен път. Той пък веднага навлиза в планината и в тясната и усойна клисура на реката, насочвайки се срещу течението й по нейния десен долинен склон. В началото на маршрута се върви почти водоравно, като склоновете от двете страни на Крънската река се издигат много бързо нагоре, препречвайки всякакви възможност за по-всеобхватни гледки. 10 мин. след местността Барата покрай коритото на реката се подминава бетонно водохващане и се достига до чешма, оставаща вляво от пътя. Точно срещу нея, на отсрещния източен бряг на Дере азлъ, се издигат две интересни скални игли, наречени Момите. Те са свързани с легенда за две девойки, които, за да не бъдат потурчени, се изкачили на върха, сплели косите си и се вкаменили. 15 мин. по-нагоре се преминава покрай още една чешма, която също остава от лявата страна /25 мин. след началото/. След нея пътят започва да лъкатуши и постепенно да завива на север. В тази посока се преминава и покрай трета чешма, като 10 мин. след нея Дере азлъ се пресича по бетонен мост и под група високи канари се стъпва на левия бряг на реката /35 мин общо/.

     От това място нагоре наклонът по склоновете на планината постепенно се увеличава, а черният друм започва да набира все по-голяма височина. 5 мин. след скалите се подминава дървен мост, водещ вляво към интересен кът за отдих с чешма на отсрещния западен бряг на реката /40 мин./. Веднага след този мост се достига и до водослива на двата потока, които образуват Дере азлъ и които се наричат Голямата и Малката река. От мястото на сливането пътят първоначално продължава вдясно покрай Малката река, като след по-малко от 5 мин. я пресича по т.нар. Дантелен мост /45 мин./. Определението дантелен /някъде се среща и във формата тантелен/ се дава обикновено на мостове, в чиято основа са оставени, нарочно или не, големи като в дантела дупки, а това на простонароден език означава слаб, клатещ се мост. Днес местността край Дантеления мост е покрита с гъсти гори, но в по-далечното минало била напълно гола и много подходяща за паша на животни. Поради тази причина, по рида, заключен между Голямата и Малката река, местните пасяли стадати си с кози, откъдето дошло и името на местността - Кече алан /Козя поляна/. Долу пък при самия мост, на източния бряг и малко над коритото на Малката река, имало сезонна мандра, в която подсирвали издоеното от животните мляко. Заради тази мандра, скалите над водослива на двете реки носят все още доста поостарялото вече наименование Мандра кая. Над тях, но на източния бряг на Голямата река, остават и едни по-особени, отвесни, опороени и покрити с червена глина склонове, наричани в града Червените култуци /колтук - страничен израстък на растение/.

   Под Дантеления мост пътят се раздвоява, като към х. Бузлуджа се продължава покрай Малката река на североизток. Няколко минути по-късно трасето на друма описва рязък завой нагоре и на запад, пресича Малката река по моста, връща се към Голямата река и по долината й продължава на север. Натам се подминават подпорна стена вляво и изсечени заради пътя скали вдясно, като 10 мин. след Дантеления мост се излиза от гората на продълговата поляна /55 мин./. От нея за първи път от началото на маршрута се открива панорама към темето на вр. Бузлуджа, който, гледан оттук, изглежда вече съвсем наблизо. На някои карти при тази поляна е отбелязан т.нар. заслон Дереазлъ, който обаче не се вижда от пътя и би трябвало да се търси някъде от лявата му страна. Продълговатата поляна се пресича много бързо, като 15 мин. след нея се достига и до второ равно и голо място, при водослива на други два потока, образуващи вече самата Голяма река /70 мин./. Тази част от дефилето й представлява дълбок и глух казан, заобиколен от всички си страни с високи, стръмни и обрасли с вековни букови гори склонове. Дъното му пък е воднисто и покрито с гъста и свежозелена блатна растителност, откъдето идва и наименованието на местността - Сулуджа дере /Водният дол/. В някои пътеводители западният приток на Голямата река е наречен Сукайна, а в други това име е дадено на нейният източен приток. Истината обаче е, че нито един от двата потока не носи името Сукайна. Под сегашното шосе Крън-Бузлуджа блика пълноводен извор, който се казва Су кайнак /Воден кладенец/. Оттук и западният начален приток на Голямата река, който изтича от този извор, носи още от самото си начало същото наименование - река Су кайнак. Що се отнася до източния начален приток на реката, той също се образува от още два потока. По-дългият от тях е известен като Дълбокото торище, а по-късият е Злите вади. Двата притока се разделят от сравнително къс, но затова пък изключително стръмен рид, наричан от местните Орта бурун /Среден нос/.

     В началото на равната поляна пътят пресича р. Дълбокото торище по мост, след който се раздвоява. От това място към х. Бузлуджа се продължава по лявото разклонение покрай коритото на потока Су кайнак, като след още няколко минути се достига до втори разклон. Тук пътят отново се раздвоява, като заради стръмнината левият му и по-плавно издигащ се край се нарича Къзак йолу /от турската дума кизак - шейна, а оттук и Път за шейна/. В миналото горите над разклона били изсичани, а покрай прокараният специално заради тази цел черен път бил построен влек /шейна/ за извличане на трупите, откъдето дошло и наименованието на друма. Вместо да продължи нагоре към х. Бузлуджа по това по-плавно издигащо се разклонение обаче, маркировката се насочва към другия десен край на пътя, който е изключително стръмен и който се насочва право на север по средата на гъсто обраслия с букови гори рид Орта бурун. Денивелацията от местността Барата дотук е само 350 м., като е разпределена равномерно и по широкия черен път почти не се усеща. Оттук към х. Бузлуджа обаче следва много стръмно и доста продължително душевадно изкачване, като по него трябва да се преодолее за кратко време и на късо разстояние цялата оставаща до хижата около петстотинметрова височина.

     Няколко минути след началото на изкачването се достига до нов разклон, при който от пътя се отделя пряка и добре маркирана туристическа пътека. Тук на голямо дърво вляво от друма е поставена предупредителна табела, че по тясното вървище туриста го очаква екстремна стръмнана и че е най-добре да върви по новото и по-плавно издигащо се трасе на пътя. То пък също е изключително стръмно, като над дървото с табелата извивките му следват приблизително разлатото и покрито с вековни буки било на рида Орта бурун. Местността тук се нарича Ашките райони /кръстена е на старото име на гр. Крън - Хасът/, като наименованието й вероятно идва от поделянето на гората на някакви по-особени участъци за сеч. Наскоро в околните лесове наистина е извършвана частична сеч, като на няколко места от основния път към сечищата се отделят рядко използвани трупчийски разклонения. 35 мин. след водослива на началните притоци на Голямата река се достига до първото по-широко разклонение от основния път, което води наляво /105 мин./. След него наклонът по рида постепенно намалява, като след по-малко от 10 мин. основния черен път се раздвоява /115 мин./. До тук туристическата маркировка е гъста и поставена на точно тези места, на които това е необходимо. На този разклон обаче тя напълно липсва, като тук трябва да се завие по лявото разклонение на северозапад. 5 мин. след разклона пътят достига до руините на триетажна почивна станция, бележеща края на стръмното изкачване и началото на голямата курортна зона за отдих край х. Бузлуджа /120 мин./. Оттук се продължава по асфалтов път на северозапад, пресича се пряката маркирана пътека и след около 10 мин. се излиза на шосето Шипка-Бузлуджа /130 мин./. Под трасето му остава ведомствената хижа АВС, а над него е и крайната цел на маршрута - х. Бузлуджа. От този разклон към хижата се изкачват в северна посока още няколко каменни стъпала, като след още 5 мин. се достига до сградата й /135 мин./. 

 

93

Началото на град Крън

 

94

Тук споменът за болярина Елтимир  все още е жив

 

01

От гр. Крън към местността Барата и устието на р. Дереазлъ /Крънска река/

 

90

Барата 

 

88

Разклонът в местността Барата

 

287

От местността Барата към гр. Крън

 

03

От маркировъчния кол се тръгва по черния път на север покрай коритото на р. Дереазлъ 

 

06

Табелка в местността Барата 

 

09

Пътят навлиза на север в скалистата долна част от долината на р. Дереазлъ

 

14

След няколко минути се достига до първата чешма по пътя

 

15

Над нея е скалният феномен Момите

 

18

От коритото на р. Дереазлъ на север 

 

19

Втората чешма по пътя

 

21

Мостът над р. Дереазлъ, по който се отива към трета чешма с кът за отдих до нея

 

22

Дантеленият мост в близост до водослива на Малката и Голямата река

 

23

Продълговатата поляна след Дантеления мост

 

24

От поляната с увеличение към вр. Бузлуджа

 

25

Поляната при водослива на потоците Су кайнак и Дълбокото торище

 

26

Разклонът на черния път с пряката, но много по-стръмна пътека

 

28

От черният път назад и надолу

 

30

Стръмнината нагоре

 

31

В края на черния път се достига до руини на почивна станция

 

34

От руините към х. Бузлуджа се продължава по изоставен асфалтов път

 

35

Асфалтовият път извежда до хижа АВС

 

36

Разклонът при хижа АВС с шосето Шипка-Бузлуджа

 

37

Хижа Бузлуджа, снимана от чешмата под нея

 

2014-09-01 102142

Профил на маршрута


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1723 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм