Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

25.1. с. Скобелево-вр. Курткая-седловина Синаница-седловина Гьола-седловина Киминчето

Оценете
(0 гласа)

25.1. с. Скобелево-вр. Курткая-седловина Синаница-седловина Гьола-седловина Киминчето качване

Денивелация - 1250 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 16.2 км.

Маркировка: от с. Скобелево до местността Мечи гроб - немаркиран, от местността Мечи гроб до седловина Киминчето - бяло-синьо-бяло

 

2017 12 04 092423

Изтегли: GPS-трак

 

Село Скобелево /Софуларе, Горно Софилер/

    Село Скобелево е средно по големина населено място, застроено в равното и плодородно поле на 25 км. на северозапад от град Казанлък. Селището се намира в самото подножие на Стара планина, на 500 м. н.в. и при устието на най-пълноводната местна река - Ак дере /Бялата река, Габровница/. На това си място населеното днес с около 700 души село било издигнато след Освобождението, като по онова време в него се настанили да живеят само българи. По-късно през 1934 г. към Скобелево било присъединено съседното село Мъдрен /Горно Софуларе, Софулари/, което дотогава пък било населено предимно с турци. Понастоящем двете обединени селища се обитават от представители на три етноса, които, по данни от последното преброяване на населението през 2011 г., са с приблизително равен брой - 265 българи, 238 турци и 212 цигани. За най-древната история на с. Скобелево не се знае почти нищо, а и археологическата картина край селището е сравнително бедна. В околността липсват дори и типичните за Балкана старинни топоними, което показва, че в миналото районът бил слабо населен. От запазилите се до наши дни древни предания обаче е добре известно, че с. Скобелево съществува още от 10-и в. В центъра на днешното населено място се намира ниската могила Кръста, в която след Освобождението била открита църковна утвар, като свещници, кандилници и други подобни предмети. На около 4 км. на запад от сегашното село в местността Ики юк /Две могили, Близнаците могили/ се виждат две еднакви на височина и на ширина изкуствено изградени землени могили, разделени помежду си от стар черен път. За тези могили в селото се е съхранил спомен, че някога са се намирали в средата на обширна, гъста и вековна дъбова гора. В планината над могилите се извисяват руините на средновековната крепост Калето /Каледооросу, Кушбоклуташи/, които могат да се видят и днес край новата маркировка на туристическата пътека, водеща от село Габарево към хижа Соколна. Под Калето има и следи от малко селище, а на североизток от сегашното Скобелево личат останките на още една по-малка крепост, носеща името Бейгир белеш /Конски гръб/. В миналото в намиращата се при устието на р. Габровница местност Габрака съществувало голямо и много старо селище, което обаче не било изградено на десния западен бряг на реката /където е сега с. Скобелево/, а на нейния срещуположен ляв източен бряг. За това населено място се предполага, че се е наричало приблизително както и местността край него - Габарево, и че е предшественик на сегашното и близко разположено на юг селище, носещо същото наименование.

     Както повечето населени места под планината, чието възникване и съществуване е свързано със започващите от тях проходи, така и с. Скобелево вероятно е възникнало и е започнало да функционира край началото на някой от по-важните проходни пътища, които пресичали на север най-високите върхове на Балкана и свързвали Розовата долина със съседното Севлиевско поле. В древността от землището на сегашното с. Скобелево започвали два точно такива широки и често използвани в миналото стари римски друма, първият от които бил разклонение на един от главните проходи, преминаващи през централните части на Стара планина - Химитлийската пътека /Химитлийски проход, Ясенски проход/. Началото на това разклонение се намирало в местността Габрака при разположеното там старо селище Габарево, жителите на което вероятно обслужвали именно пътниците, преминаващи по този най-важен и най-стар римски път в околността. Вторият друм, който започвал от землището на с. Скобелево и пресичал на север Балкана, носел в началото на турското робство странното на пръв поглед наименование Неби боаз /Проход на божия пратеник/. Най-компетентният местен казанлъшки краевед - известния писател Димитър Христов Чорбаджийски /Чудомир/ - нарича този проходен път Демир капия /Желязна врата/. Към края на турското робство друмът Демир капия станал особено популярен и често използван за пресичане на Стара планина, затова се сдобил и с още едно наименование - Пътеката за Севлиево. В древността по най-тесните места на повечето от важните балканските проходи били поставяни метални врати, които били отваряни само тогава, когато пътниците, желаещи да преминат през тях, заплатели съответната такса. Заради тези метални порти, в миналото много от проходите били наричани със съвсем точното турско наименование Демир капия. Именно с това име станали известни например и проходите над гр. Сливен, над с. Баня /Поморийско/, над гр. Самоков, както и този над едноименния град Демир капия край р. Вардар в Република Македония. Заради двата прохода, които започвали в близост до сегашното Скобелево, в землището му непрекъснато възниквали и изчезвали различни по големина и по състав на населението селища. Поради тази причина, за никое от тях не би могло да се твърди със сигурност, че е предшественик на днешното село, още повече, че Скобелево възникнало доста късно, чак след Освобождението на България от турско робство. Добре е обаче, тук да бъдат казани няколко думи и за споменатите по-горе селища, за които и без това се знае, че са съществували и че са се намирали в землището на днешното с. Скобелево.

     При превземането на България от турците от военно-стратегически съображения цялото християнско население на Розовата долина било или избито, или пък насилствено прогонено, а старите български села напълно унищожени. Дошлите по-късно на мястото на прокудените българи турски колонисти били заселвани умишлено в подножието на проходите с цел да ги опазят, като край тях били настанявани в току-що изградени малки селища. Така в рамките на днешното скобелевско землище в началото на турското робство се появили едновременно три напълно нови мюсюлмански села. Първото от тях било застроено на левия източен бряг на р. Габровница, при нейното устие и в близост до местността Габрака, в която по-рано се намирало древното и вече напуснато от българските си жители с. Габарево. Това ново мюсюлманско селище било наречено Алтъ ода /Шест стаи/, вероятно заради броя на семействата или на родовете, които се настанили да живеят за постоянно в него. Постепенно обаче селото възвърнало старото си българско наименование Габарево /но изговаряно от местните на техния си тюркски диалект като Гюрген махле/, като жителите му се преместили на юг от планината насред равното и плодородно казанлъшко поле и там основали сегашното селище със същото име. Второто ново населено място под планината било наречено на пътя, който преминавал покрай него - село Неби боаз. Това селище било застроено в местността Бостанлъка на няколко километра на запад от сегашното Скобелево, в закътана част от подножието на Балкана и при устието на другата най-голяма и пълноводна местна река - Кюйдере /Кьойдере, Селски дол/. За това село се знае само, че на мястото му първоначално било разположено само едно по-малко текке /мюсюлмански манастир/ на дервиш, около което постепенно се оформило и започнало да функционира съвсем ново селище. Понеже се намирало насред гъста гора и в пуста и труднодостъпна местност, местните започнали да се шегуват със селото и да го наричат с ироничното наименование Чалъ деби /Под храста/. Заради специфичното юрушко име Неби /Пратеник на бога/, както и заради наличието на текке, може със сигурност да се предполага, че по онова време селото било населено предимно с мюсюлмани-шиити /вероятно казълбаши или пък юруци/. Най-старото обаче, най-известното, а може би и с най-многобройното население селище в землището на сегашното Скобелево, било третото нововъзникнало населено място. То се намирало, също както и другите две нови села, в подножието на Стара планина, но било разположено малко по на запад от тях между реките Козлук дере /Орехов дол/ и Атча дере /Белият дол/. Селището се наричало Мосулчилар мирая, като това доста сложно и трудно за произнасяне наименование било съставено от двойния едноним на настанилите се в селото тюркски племена. Първата част на името - мосулчу /мусулчу/ означава род на племето муса /наричали се още и муса ич - вътрешни муса/, а втората - мирая, идва от племето емир. Самите турци също изговаряли доста трудно и бавно това дълго и сложно наименование, затова често го съкращавали и водоизменяли до Мосучелар, Мусоча или пък Мосуч. Изхождайки от многобройните форми на името, някои автори са склонни да твърдят, че освен етноним, то би могло да означава още и Място за молитви, което пък се връзва идеално с разположеното в близост до къщите му малко дервишко текке. За това трето селище под планината е запазена легенда, че жителите му се славели като добри скотовъдци, а многобройните им кошари за добитък се намирали на запад от Мусоча покрай коритото на близката река Яалък дере /Ялък дере, Коритски дол/.  

     Кога изчезнали трите селища под планината не е известно, но това вероятно станало едновременно и то по две основни причини. Според едни автори, след установяването на по-траен мир в границите на Османската империя, насилствено настанените под планината мюсюлмански колонисти започнали постепенно да се преместват на юг към полето, усядайки на по-плодородно и на по-спокойно за живеене място. Други автори пък изтъкват мнението, че старите села се разтурили по точно обратната причина - не заради настъпилия мир, а заради върлуващите покрай проходите разбойници, които често нападали не само преминаващите по тях пътници, но и селищата, разположени край трасетата им в самото подножие на планината. Местното население разказва, че някога проходът Демир капия бил главният път, водещ на юг към Пловдив и Асеновград и свързващ Стара планина с Родопите. Този път бил толкова важен, че по него пренасяли турската хазна, а тя пък била постоянно нападана от всякакви кърджалии и даалии, които покрай нея опожарявали и ограбвали и по-близките и по-малки населени места. Независимо от конкретната причината, приблизително по едно и също време от подножието на планината изчезнали и трите по-горе споменати нови мюсюлмански селища. Кога и защо изчезнало с. Неби боаз и къде точно са отишли жителите му е пълна загадка и до днес. Населението на Алтъ ода /Габарево/ пък го напуснало постепенно и се преместило по на юг, където се настанило в сегашното с. Габарево. За изчезването на с. Мосулчилар мирая обаче се знае доста повече.

     Според запазено и до днес в с. Скобелево старо предание, конкретният повод за напускането на Мосулчилар мирая било уж убийството на местния ходжа. Докато духовникът пеел молитвите си от минарето на джамията, някакъв хайдутин стрелял по него от близкия Балкан, уцелил го и го убил на място. Истинската причина за окончателното напускането на селището обаче, не било убийството на ходжата, а постоянните нападания на разбойниците, които се укривали в съседната Стара планина и оттам нападали местните селяни и пътниците, преминаващи по близките проходи. След напускането на Мусоча старите му жители се разделили на три групи. Първата се настанила в нововъзникналото насред полето с. Габарево, в което и до днес съществува квартал, носещ името Мосуч махала /Мусоча/. Втората част от селяните се укрили в Балкана, а след като настъпил мир, изпратили няколко човека да слязат до полето, да проучат обстановката и да потърсят място за строеж на ново селище в близост до старото Мусоча. Оттук дошло уж и наименованието на това ново село - Юренлий /днес село Асен/, от юрен /проучено/ или пък от варюрен /иди и разучи/. Интересното е, че дори и днес край с. Асен има местност, която се нарича Мосулчилар мирая, а местните й викат още и Пасището на Мусовци. Третата група от бегълците се насочила на изток от Мосуч, като се установила първоначално на мястото на изчезналото вече селище Неби боаз. Там обаче те останали само една зима, защото в местността се натрупвали големи снегове. Още на следващата пролет тази трета и последна група от мусовските бежанци се придвижила на изток от Бостанлъка, пресякла р. Габровница и се установила на нейния ляв източен бряг, в близост до мястото на третото напуснато селище Габарево. Точно това разделяне и придвижване из целия район на бившите жители на с. Мусоча е причината и в трите сегашни населени места в околността - Габарево, Скобелево и Асен, да има родове, носещи фамилията Муса.

      При заселването си на левия източен бряг на р. Габровница жителите на новото селище го кръстили Сопъ, по фамилията на част от тях, принадлежащи на абузкото племе /номади-юруци/ със същото наименование. Етнонимът сопъ бил преосмислен от дошлите по-късно в околността турци на софъ /религиозен, набожен, фанатик/ и така наименованието на селището започнало да се произнася като Софуларе /Софулари, Софилари, Суфилари/. Към средата на турското робство на юг от него се появило още едно по-ново село със същото наименование - Софуларе /днес село Юлиево/, затова разположеното в средата на полето селище било наречено Долно Софуларе, а това край р. Габровница - Горно Софуларе. Първите писмени сведения за Сопъ /Горно Софуларе/ са от турски документи от 15-и в., в които то се споменава с името Софилер-и-беля /т.е. Горно Софилер/. В по-късни документи от 1676 г. името му си е пак почти същото - Софилуй баля. Местните краеведи твърдятче освен от мусочани, първоначално Горно Софуларе било заселено и от избягалите от полето жители на по-старото българско с. Габарево. Това обаче едва ли е вярно, тъй като новото село било заобиколено отвсякъде само с мюсюлмански гробища. Вероятната причина Софуларе да се свързва със старото с. Габарево е ридът Габаревски балкан, който загражда р. Габровница от изток и който в миналото попадал в землището на това село. Според друга по-популярна теория, към средата на турското робство на левия източен бряг на р. Габровница се заселили двама софти /мюсюлмански мъдреци/ - Айваз Баба /айваз - прислужник/ и Тахир Баба /тахир - чист/, при които започнали да идват за съвет жителите на близкото село Голямо Дряново. Тогава ходжата на селището се ядосал, че го пренебрегват и наредил да убият двамата софти. Постепенно обаче, около мястото, където живеели двамата убити мъдреци, започнали да се заселвал техните последователи и така възникнало съвсем ново и доста голямо за времето си село, което било кръстено Софуларе /в превод на български Мъдрен/, уж в тяхна памет. До Освобождението това село било заселено предимно с турци, като освен тях, по време на руско-турската освободителна война в него живеели още и двама евреи, двама цигани и един единствен българин - Мильо Гюзелят /гюзел - красив/. Освен членове на племето сопъ и на споменатото вече племе муса, в селището вероятно уседнали и тюрки от известните племена барган /над селото има местност Барган кая/, както и от ак йонтил /пак заради местност с името Контильовия копак/. Друга информация, която също може да бъде извлечена от част от топонимите край селото - Буба бекир, Текето, Кара дедем, говори за живеещи в него шиити /юруци или казълбаши/ от т.нар. заточенишки тип /насилствено депортирани от Западна Персия и умишлено заселени покрай проходите в подножието на Стара планина/, които при застрояване на селището вероятно уседнали на напълно празно място. За да няма никакво съмнение пък, че заселниците на Горно Софуларе дошли от бившето Мосучилар мирая, най-старото мюсюлманско гробище на сегашното Скобелево, намиращо се в западния край на селището, било наречено гробище Мусоча.

     През зимата на 1877 г. руската армия предприела преход през Централна Стара планина с цел да заобгради турските войски, разположени под вр. Шипка. Тогава руски отряд, начело с известният от войната генерал Михаил Дмитриевич Скобелев /Белият генерал/, преминал през планината в две колони, като самият военачалник бил в западната от тях. Тази колона се изкачила на билото на Балкана при сегашната хижа Янтра и оттам се спуснала по билото на рида Габаревски балкан и по извиващото по него трасе на разклонението на Химитлийската пътека на югозапад към мюсюлманско с. Горно Софуларе. Селището било превзето още същия ден, като вечерта ген. Скобелев пренощувал в него. След края на Освободителната война на отсрещния десен западен бряг на р. Габровница, около могилата Кръста и точно срещу Горно Софуларе, започнали да се заселват българи. Пак според местните краеведи, те били родом най-вече от габровските села Зелено дърво, Топлеш, Бойово, Дилиджеците и Тодорчетата, като част от тях пазели спомен за свои деди, избягали на север още в началото на турското робство и то именно от района на с. Скобелево. Това показва, че укрилите се от другата страна на Балкана българите пазили цели 500 години спомен за най-старите си селища под планината и при първия удобен случай се завърнали отново в тях. При заселването си на десния бряг на реката българите първоначално образували нов квартал на Горно Софулари, който бил наречен с името на преспалия в селото известен руски генерал - махала Скобелево. Жителите на отделните части на селото били броени заедно до 1908 г., когато било решено, че представляват две отделни населени места - едното Горно Софуларе, а другото Скобелево. През 1934 г. с. Горно Софуларе било преименувано на Мъдрен /приблизителен превод на старото му тюркско наименование/, а през 1945 г. това село било присъединено към съседното Скобелево.

      Днес с. Скобелево е разположено почти изцяло на десния западен бряг на Габровница, при устието на реката и в самото подножие на планината под най-източния от всички странични хребети на огромния старопланински масив Триглав рид Синаница. Освен, че е най-пълноводната местна река и че преминава непосредствено покрай селото, р. Габровница е и граница на Национален парк „Централен Балкан“. Местонахождението на Скобелево в самото подножие на планината, под разположените от двете му страни масив Триглав и рид Габаревски балкан, както и започващият от него черен път, който достига почти до изворите на р. Габровница, превръщат селото в особено удобен, силно желан и често използван от туристите изходен пункт за множество разнообразни излети към Балкана. В наши дни селището се слави с разположените покрай сградите му огромни масиви с розови насаждения, както и с двете си големи и все още функциониращи розоварни, а в него могат да бъдат посетени още и ферма за щрауси, етнографският музей „Дамасцена“ и особено интересното текке-тюрбе /манастир-мавзолей/ Софулар текеси, посветено на живелите в Скобелево суфити Айваз Баба и Тахир Баба. С туризма е свързан и изграденият наскоро край селището ваканционен комплекс „Гледката“, в който може да се пренощува. 

     В миналото в центъра на с. Скобелево се издигаше маркировъчен стълб, от който започваха цели 5 /пет/ маркирани туристически пътеки. Те водеха към най-близките до селото хижи Соколна и Мазалатдо прекрасната местност Синаница и до съседното село Ясеново, а по т.нар. Пътека за Севлиево можеше да се достигне до историческата местност Сечената скала, както и до билния връх Корита. За съжаление, днес от множеството стари маркировки са се запазили само тези, водещи по р. Габровница към х. Мазалат и по Пътеката за Севлиево към Сечената скала. Маркировките за х. Соколна и с. Ясеново изобщо не личат, като почти напълно е изчезнала и маркировката на най-интересната пътека, водеща към местността Синаница. Преди години вървището, насочващо се от Скобелево към тази местност, започваше също от центъра на селото, като от него се изкачваше към планината по улицата, водеща на север. Долната част на рида Синаница е разчленена от природата на три по-къси крайни странични рида, като маркировката извиваше към средния от тях. Най-краткият и най-пряк път от Скобелево към билото на масива Триглав наистина е по точно този среден рид, но днес маркировъчният кол вече го няма в центъра на селото, пътеката по средния хребет е отдавна изоставена, а маркировката по нея е почти напълно заличена. Това налага в наши дни изкачването от Скобелево към билото на масива Триглав да става по най-западния от трите долни странични хребета на рида Синаница, защото по него е прокаран широк и удобен за преходи черен път, извеждащ чрез няколко по-къси серпентини нагоре към най-високите и интересни части на планината.

      25.1.с. Скобелево-вр. Курткая-седловина Синаница-седловина Гьола-седловина Киминчето - качване

     В наши дни от центъра на Скобелево към долната част на рида Синаница е най-добре да се поеме на запад, като в тази посока се достига след около 5 мин. до последните къщи на селото. Веднага след тях се излиза пред портала на най-новото селско гробище, носещо многобройните и все интересни турски наименования Буба Бекир /от арабското Бакр - първенец/, Бекиря, Кара Деделик и Кара Дедем /Черен дядо/. Районът тук се смята за свещен от местните мюсюлмани, които твърдят, че в него навремето имало текке на дервиши, наричани обикновено буба /баща/ или пък дедем /дядо/. Заради по-особеният статут на местността, в нея първоначално били погребвани само починалите в селото деца. Пред портала на гробището пътят се раздвоява, като към планината се продължава на северозапад по неговия десен крайНатам се подминават набързо няколко оградени с плет и камъни имоти и се достига до нов разклон. Тук от основния черен път се отделя слабо използвано разклонение, по което може да се съкрати част от първата по-дълга серпентина по маршрута. За целта от разклона се продължава по по-слабо използваното разклонение на северозапад, като се следва дъното на плитко и опороено дере. През него се пресича местност, заета от последните имоти в подножието на планината, като 15 мин. след гробището се достига до широка поляна и до основния черен път /20 мин. след началото/. Тук друмът пак се разклонява, като нагоре трябва да се продължи отново в северозападна посока, но този път по левия му край. След няколко минути натам се пресича тясната продълговата поляна Яланджик /от яланджи - лъжец, вероятно заради неплодородна почва/, а зад нея се върви известно време и водоравно на запад. 10 мин. след последния разклон се достига и до края на първата по-дълга серпентина, като пътят се приближава съвсем близо до споменатата вече р. Кюйдере /Селското дере//30 мин. общо/. Оттук следва заобикаляне от изток на първото възвишение по маршрутавръх Дюсчеташ /Равен камък//796 м./. Покрай него пътят изведнъж се изкачва доста стръмно по-най-долните южни склонове на планината, преодолява за 20 мин. около 150 м. височина и извежда до разклон от североизточната страна на върха /50 мин./. На това място, върху една по-малка и по-плоска скала, някой се е досетил да изрисува дълга бяла стрелка, насочвайки по този начин продължението на маршрута на югозапад по левия край на пътя. Оттук на голямо разстояние напред най-долната част на рида е покрита с борова гора, под която е гъсто обрасло с бодливи храсти. Освен това, в местността от двете страни на пътя има и множество сечища с паднали по тях дървета, така че през гората е трудно да се върви и нагоре трябва да се продължи задължително по извивките на широкия друм.

    Над вр. Дюсчеташ се навлиза в местността Гюнюрджика /Денят/, която е покрита с разредена дъбова гора. Тук край дърветата личат множество животински пътеки, по които част от серпентините на пътя могат вече да бъдат съкратени. 20 мин. след разклона с бялата стрелка се пресича плиткото Пъндъклъ дере /Лешников дол/, след което се стъпва за кратко на средния от трите долни странични хребета на основния рид Синаница /70 мин./. По този среден хребет се описва още една по-дълга серпентина и 25 мин. след първото пресичането на дерето се достига отново до него /95 мин./. Това става на възлово място от местността, при което над пътя се виждат малка поляна и масивен дървен заслон, застроен в най-долния й край. Ако от това място се продължи през поляната на север ще се достигне съвсем скоро до обширната и гола местност Аланджика /Поляната/, както и до старото маркирано трасе на пряката пътека, водеща от селото към местността Синаница. Ако се следва обаче черния път, тогава веднага след поляната се стъпва по него отново на най-западния от трите долни странични хребета на рида Синаница. По склоновете му се завива първоначално в почти южна посока и се слиза леко надолу, като след около 10 мин. се достига до края на пътя, увенчан с голяма купчина пръст /105 мин./. Оттук се пресича гората на северозапад, като се достига след няколко минути до широка пътека, белязана с бяло-червената маркировка на Национален парк „Централен Балкан“. Понеже води към местността Синаница, в наши дни това вървище носи същото наименование като нея - Пътека СинаницаСпоред местните, на западния склон на рида се намира поляната Егрекът, на която в миналото бил разположен голям овчарник. От него някога извеждали овцете по пътеката на паша към горните части на планината, затова уж вървището било толкова широко. Всъщност обаче, Синанишката пътека е остатък от стария римски път Демир капия /Неби боаз, Пътеката за Севлиево/, за който бе споменато по-горе. След достигане до широката пътека се продължава по нея на север, пресича се малка полянка и 10 мин. след края на черния път се излиза от гората в началото на голата местност Мечи гроб /115 мин./. Денивелацията от центъра на Скобелево до това място е 600 м.

    Местността Мечи гроб се намира в западния край на обширната поляна Аланджика /Поляната/, състояща се от две части - Бююк Аланджик /Голямата поляна/ на изток и Кючюк Аланджик /Малката поляна/ на запад. Още с излизането от гората в долната част на Мечи гроб от тревите на местността се открива панорама на север към средните части на рида Синаница с изпъкващият над околността, скалист и невероятно красив като излъчване връх Демиркапия /Желязната врата//1551 м./, както и на изток към по-голямата поляна Бююк Аланджик. Понеже по Аланджиците отдавна не са пасли овце, тази по-голяма източна поляна е започнала да се покрива с папрат и да се зеленее отдалеч. Двете по-малки поляни са разделени от плитко дере, като след излизането си от гората пътеката се изкачва през Мечи гроб на североизток, доближавайки се постепенно именно до това по-ниско и по-плитко място. 10 мин. след последните дървета Синанишкото вървище извежда до горния край на Мечи гроб, навлиза в гъста и вековна букова гора и в нея достига до старата и отдавна изоставена синя маркировка на пряката туристическа пътека /125 мин./. По слабо наклоненото тук вървище гората се пресича също за около 10 мин., като в нейния най-северен край се излиза на малката и равна поляна Калтакът /калтак - самар, седло//135 мин./.

    Поляната Калтакът е наречена така съвсем правилно, защото тук е мястото, при което трите долни странични хребета на рида Синаница се вливат един в друг. От Калтакът нагоре Синанишкото било е само едно. Непосредствено след поляната то е силно стеснено и напълно покрито с букови гори и с причудливи бели скали, които образуват на запад към долината на р. Кюйдере широк, дълъг и на места отвесен скален венец. Над това тясно било доминира заобленият вр. Демиркапия, от южната страна на който се вижда отдалеч малка естествена дупка. Това е едноименният скален мост Демиркапия, който представлява плитка ниша с две дупка отгоре, наподобяващи очите на чудовище. Скалният мост се намира встрани от пътеката и за да се види, трябва да се търси. Преди на голям камък до пътеката се виждаше надпис „Порта“ и стрелка, насочваща към скалния феномен. В наши дни и този надпис е силно избледнял, затова тези, които не знаят къде точно се намира дупката Демиркапия, е по-вероятно да я пропуснат. От края на гората към скалите под вр. Демиркапия се продължава с равен ход на северозапад, като пътеката заобикаля от изток и от север ниското връхче Кота 1287 и навлиза между групите от ниски и бели скали. Тук билото на рида е най-тясно и ориентацията по него уж не би трябвало да бъде затруднена. Заради пресеченият терен обаче, както и заради хаосът от разхвърляни скали и гъсти гори, придвижването нагоре става бавно и мъчително. Над равния участък пътеката започва постоянно да лъкатуши наляво и надясно и да лавира между отделните дървета и скали, като, следвайки билото на рида на северозапад и 20 мин. след Калтакът, пресича ниска група канари, специално изсечени, за да се премине през тях /155 мин./. Вероятно някъде точно на това най-възлово и най-трудно за преминаване място от гребена на рида се е намирала в миналото т.нар. Желязна порта. Над неудобната за пресичане местност се преминава и покрай няколкометров отвесен скален венец и се излиза окончателно над гората в долния край на общирната и силно наклонена на юг поляна Егрека /160 мин./. Местността Егрека, която се намира на билото на рида Синаница в близост до вр. Демиркапия, не трябва да се бърка с поляната, носеща почти същото наименование ЕгрекЪТ, разположена от западната страна на рида и то доста по-надолу от това място. Денивелацията от ловния заслон до тук е около 400 м.

    Наклонената поляна Егрека е може би най-красивото и чудновато място по целия маршрут, като от нея започва последната, по-лесна и по-обзорна част на пътеката, характерна с прекрасните си гледки. Тревите на Егрека са заобиколени от всичките си страни със странни скали, от върха на които се откриват гледки на юг към най-долната част на рида с поляните Бююк и Кючюк Аланджик, както и на запад към долината на Кюйдере с рида Бакаджик от другата му страна. Оттук в северна посока, над последните скали, заобикалящи Егрека, стърчи купола на другият най-характерен исполин, разположен на билото на рида Синаница - острият като пирамида връх Курткая /Вълча скала//1652 м./. Скалистият вр. Демиркапия остава от източната страна на Егрека, извисявайки се само на двайсетина метра над поляната. През средата на Егрека пътеката заобикаля вр. Демиркапия от запад и пресича плитък дол, вдясно от който остава удивителният скален ансамбъл Ешекеви /Магарешката къща/. Тук склонът от пътеката наляво и надолу към Кюйдере е почти отвесен, като от темето на Демиркапия към реката се спуска невероятно красив рид, покрит до върха си с големи и белоснежни на цвят причудливи канари. Скалите на Демиркапия се заобикалят за 10 мин., като пътеката пресича спускащият се към реката скалист рид и излиза от другата му страна на обширната и гола седловина Генишазлъ /Широкото гърло, Широката поляна//170 мин./. Тя е осеяна с пръснати по нея отделни бели скали, като в северния й край природата е поставила скалистата пирамида на изшиления Курткая. Върхът също спуска на югозапад към р. Кюйдере къс рид, пресечен от няколко дълги редици бели скали. Заради тях, този хребет носи наименованието Ак кая /Бялата скала/.

    Западният по-нисък край на Генишазлъ е прорязан от плитък дол. Пътеката влиза в него и по чистото му от скали дъно продължава на север. Вдясно от дола остава ниско скалисто връхче, което се нарича Барган кая /Виканата скала/. Според местните, когато се викнело от тази скала, се чувало силно и надалеч. Някои изследователи смятат, че първата част на това специфично име - барган, е етноним на племе от кумански произход. Под Барган кая блика и извор, който пък носи странното наименование Сърмусаклък /Жълт чучур/. Пътеката пресича седловина Генишазлъ за около 10 мин., заобикаля Курткая от изток и в подножие му се качва на нисък страничен рид, който се спуска от върха към долината на близката р. Габровница /180 мин./. Оттук за първи път се открива панорама на север към огромното и невероятно красиво високопланинско пасище Синаница, представляващо обширна и напълно гола седловина, заемаща цялата площ между вр. Курткая на юг и главното било на масива Триглав на север. Над седловината се извисяват върховете Синаница /1720 м./ и Тънастепе /Атанасов връх//1850 м./, които са напълно открити, също както и самото пасище под тях, а обраслите им с треви голи склонове правят Синаница да изглежда още по-голяма, отколкото е всъщност.

    От билото на страничното ридче може да се продължи направо на север със слизане към седловина Синаница, но никой турист не би пропуснал панорамата от близкия Курткая. Върхът е напълно гол и много остър, като от темето му се откриват невероятни гледки. От Генишазлъ към Курткая няма пътека, но исполина може да бъде изкачен лесно от която и да било страна, още повече, че темето му се извисява само на стотина метра над поляната, а до него може да се достигне само за 10-15 мин. /195 мин./. Панорамата, която се открива от върха, наистина възнаграждава стократно усилията по изкачването му и напълно компенсира времето, отделено за неговото достигане. На изток и под Курткая са двете огромни пасища Синаница и Генишазлъ, разделени от ниския рид. Генишазлъ е пресечена и от плиткия и прав дол, по дъното на който извива широката пътека. Още по на изток от пасищата е дълбоката и стръмна долина на р. Габровница, чието дъно не се вижда от Курткая, а зад нея е могъщият хребет Габаревски балкан, по чието било преминава разклонението на Химитлийската пътекаВъв все същата източна посока и точно срещу върха, на отсрещния склон на Габаревския балкан е неговата най-интересна, разломена от природата част, заета от разцепената скала Сечен камък. На юг от Курткая се спуска къс и покрит с големи и бели скали откос, който рязко свършва в пасището Генишазлъ. От края на този рид на юг следват стотина метра равна затревена ивица, след която започва дългата поредица на причудливите скали, разположени около вр. Демиркапия. От югозападната страна и под Курткая е също така дълбоката долина на р. Кюйдере, към която се спускат още няколко почти отвесни ридаЗад тази долина е тънкият и остър рид Бакаджик, по който слиза маркираната туристическа пътека, водеща към х. Соколна. На север от върха е огромната и невероятно красива поляна Синаница с няколко дълги овчарника в горния й край, но най-интересните гледки от върха са на северозапад. В тази посока се вижда как от главното било на масива Триглав се отделят последователно на юг покритите със скали в горните си части и разположени амфитеатрално един над друг ридове Бакаджик, Сахранка и Ливадата, над чудната картина на които се извисява една от трите глави на Триглав - връх Мазалат /Зли връх, Балабана//2197 м./.

    От вр. Курткая на север също се спуска къс и покрит със скали откос, по който се продължава със стръмно слизане към поляната Синаница. Билото на този откос е достатъчно широко, като от източната му страна извива и крива овчарска пътечка. По нея слизането от върха до Синаница става за няколко минути, като при достигане до поляната се продължава през средатата й водоравно и на северозапад в посока на дългите овчарници. От върха до тях се върви около 25 мин., като малко преди да се достигнат се подминава оставащата вдясно от пътеката изоставена каменна сграда на Скобелевския заслон /220 мин./. По-малката местност около овчарниците се нарича Карамандра /Мандрата/, като тя е част от по-голямата поляна Синаница. В  най-източния край на по-малката местност и невидими от пътеката са построени още няколко продълговати сгради, една от които е именно старата Карамандра /Синанишката мандра/, дала името си на цялата околност. В миналото тази мандра изгоряла, камъните й се опушили и почернели и оттам дошло и сегашното й наименование Карамандра /в превод на български Черната мандра/Точно от нея води началото си и потокът със същото име - Карамандра дереси, който се спуска на изток от Синаница към долината на р. Габровница. Овчарниците в средата на Синаница се намират вече непосредствено под самото главно било на масива Триглав, на което точно срещу погледа се различава ниската седловина Гьола. Пътеката минава между сградите на овчарниците и построената пред тях чешма Балбан, заобикаля ги от запад и се насочва към седловина Гьола и към главното било на масива. Вляво и много близо до пътеката остава р. Кюйдере, която тук тече през съвсем плитък и тесен дол.

    Изкачването от овчарниците до седловина Гьола и до главното било на масива Триглав е леко и приятно, като разстоянието се изминава покрай коритото на р. Кюйдере само за около 20 мин. /240 мин./. Гьола представлява малко плато, разположено на главното било на Триглав между намиращите се на него върхове Тънастепе на югозапад, Синаница на югоизток и Гьолтепе /1720 м./ на североизток. В някои карти и пътеводителите има объркване относно наименованието на седловината и на върховете около нея. Първо, седловината е наречена навсякъде Гьолтепе, без да се държи сметка за смисъла на турската дума тепе, която означава хълм или могила. Седловината очевидно не е хълм и следователно нейното наименование не би могло да бъде Гьолтепе, а само Гьола. Второ, има объркване и относно наименованията на върховете, разположени от източната страна на седловината, а то идва от това, че в тази посока на картите е отбелязан само един връх, докато те очевидно са два. Освен това, в отделните карти и пътеводители този връх носи все различни имена - ту е Синаница, ту е Гьолтепе. Това противоречие явно е усетено от някои издатели на карти, които, като не са могли да си го обяснят и с цел да го избегнат, са оставили единствения отбелязан на картите връх без име. Недоразумението обаче може да се изясни съвсем лесно, веднага щом се достигне до самото място. На изток от седловината има не един, а два ясно изразени и отдалечени на няколкостотин метра един от друг върхове. Седловината би трябвало да се нарича Гьола, защото по средата й наистина има дълбок гьол с диаметър от около десетина метра. Върхът на югоизток от локвата би трябвало да е Синаница, защото под него е поляната Синаница, а оттук и другият връх, разположен на североизток от седловината, остава да е споменатият Гьолтепе, защото той пък се намира много по-близо до гьола, отколкото другия връх.

    Седловина Гьола е разположена в самия край на главното било на масива Триглав, на възлово и много обзорно място. Тук масивното било на Триглав се разпръсва изведнъж като ветрило в няколко посоки, спускайки настрани няколко тънки и къси странични хребета. На юг и югозапад се отделят споменатите Синаница и Бакаджик, разделени от дълбоката долина на р. Кюйдере. На североизток се спуска Ергелебурун /Конски нос/, по голото било на който може да се слезе много лесно до р. Габровница, а на изток остава Зънорман /Еленова гора/, както и още няколко по-къси хребета. Около Гьола се простира обширната и напълно гола местност Хергелето /буквалният смисъл на думата хергеле е - коне, които никога не са яздени, т.е. диви или полудиви коне/която в миналото била главното конско пасище на местните пастири-каракачани. В нейния източен край и под върховете Гьолтепе и Синаница остава сградата на т.нар. Сахранска мандра, собственост доскоро на намиращите се в близост до Скобелево села Горно и Долно Сахране. От Гьола се открива и необятна панорама на север към главното било на Стара планина, като в тази посока се виждат още и разположените по него върхове Росоватец, Пеещите скали и Куртбашица, както и близката х. Мазалат. На запад панорамата е едновременно и към трите скалисти глави на Триглав - Мазалат, Пиргос и Малък Кадемлия, като оттук се вижда и намиращата се под тях крайна цел на маршрута - другата най-дълбока и възлова седловина в околността - Киминчето /Кеминчето, Гъдулката/, открояваща се между върховете Тънастепе от изток и Мазалат от запад. Интересна е и гледката на юг, накъдето си виждат три прави ленти - тънките и дълги гърбици на ридовете Синаница и Бакаджик и тясната ивица на Кюйдере между тях.

     От седловина Гьола към седловина Киминчето може да се продължи по две пътеки, първата от които се изкачва плавно по билото на масива Триглав на югозапад към по-ниската източна кота на двуглавия вр. Тънастепе. Малко под темето на тази глава пътеката завива на запад и се насочва водоравно към седловината Киминчето. Втората пътека тръгва от седловина Гьола водоравно на запад, като пресича оголените и доста стръмни северни склонове на вр. Тънастепе. През зимата продължението оттук към Киминчето трябва да бъде задължително по първата пътека, тъй като втората е силно лавиноопасна. При добро време и при липса на сняг обаче, от седловина Гьола се продължава по втората пътека водоравно и в западна посока, като северните склонове на Тънастепе се пресичат за около 10 мин. и зад тях се достига до т.нар. Студен улей /250 мин./. Това е много дълъг, тесен и особено опасен през зимата лавинен улей, който води началото си от източната кота на двуглавия вр. Тънастепе и по който тече един от началните притоци на река, носеща красноречивото наименование Джендем дере /Адски дол/. След Студения улей пътеката пресича в най-горния й край и самата р. Джендем дере, като на запад от коритото й остава ридът Тънката рътлина, по билото на който се спуска продължението на прохода Демир капия. След пресичането и на Джендем дере се излиза в самото подножие на седловина Киминчето, като от това място до дъното на седловината се върви без пътека, а оставащото разстояние от около стотина метра се изминава за 10 мин. /260 мин./. Киминчето е възлова седловина, от която се отделят пътеки в няколко посоки. Оттук по главното било на Триглав се изкачва на запад маркирана пътека, която води към вр. Мазалат. Друга маркирана пътека се спуска по Тънката рътлина на север към долината на р. Габровница. На юг пък, към полето и село Тъжа, се отделя Тънката пътека, пресичаща западните склонове на оставащата на юг от Киминчето река Кору дере /Соколна/. Още една пътека се спуска от седловината и на югоизток, следвайки билото на рида Бакаджик към х. Соколна. От Киминчето също се открива невероятна панорама във всички посоки, като най-интересна е тя на юг, към страховита долина на р. Кору удере, изпълнена с причудливи и бели на цвят скални групи. Денивелацията от вр. Демиркапия до седловина Киминчето е само 250 м.

  

1

Източната част на масива Триглав, снимана от пътя за с. Скобелево

 

2

С увеличение към частта от маршрута от с. Скобелево до вр. Курткая

 

3

От центъра на с. Скобелево се тръгва по улицата на запад

 

4

От дясната северна страна на улицата остава тясна вада

 

5

В края на селото се достига до гробищата и пред портала им се завива на северозапад

 

9

Ридът Синаница с трите си долни странични разклонения. Изкачването става по най-западното.

 

10

В подножието на планината първата серпентина на широкия черен път се съкращава по пряка пътека

 

13

Разклонът над вр. Дюсчеташ

 

16

Ловният заслон в края на черния път

 

23

От Мечи гроб назад към мястото на излизане на пътеката от гората

 

25

От Мечи гроб на север към старата букова гора

 

26

От поляната Калтакът на север към вр. Демиркапия /Желязната порта/

 

32

Под вр. Демиркапия пътеката преминава през специално изсечени заради нея скали

 

34

Над гората се излиза на наклонената поляна Егрека

 

35

Пътеката заобикаля вр. Демиркапия от запад

 

36

Вр. Демиркапия, сниман от запад 

 

37

Към вр. Демиркапия с увеличение

 

44

От пътеката към долната част на поляната Егрека

 

45

Към горната часта на поляната Егрека

 

46

Пътеката заобикаля от запад скалната група Ешекеви /Магарешката къща/

 

53

От вр. Демиркапия назад към долната част на рида Синаница

 

54

С увеличение към долната част на рида Синаница 

 

58

Седловина Генишазлъ и вр. Курткая 

 

59

Върховете Курткая и Демиркапия, снимани от съседния рид Бакаджик

 

60

Върховете Демиркапия и Курткая и седловините Генишазлъ и Синаница

 

62

От вр. Курткая към седловина Генишазлъ и вр. Демиркапия

 

64

От вр. Курткая към седловина Синаница

 

67

На северозапад към върховете Тънастепе и Мазалат 

 

75

От вр. Курткая се слиза на север към дългите мандри на поляната Синаница

 

76

С увеличение към местността Мандрата, разположена в горния край на поляната Синаница

 

79

От поляната Синаница назад към вр. Курткая

 

80

Ридът Синаница с вр. Курткая и поляната Синаница, снимани от вр. Тънастепе

 

81

С увеличение към върховете Курткая и Демиркапия

 

82

Седловина Синаница, снимана от вр. Тънастепе

 

83

Върховете Синаница и Курткая с разположената между тях седловина Синаница 

 

84

Мандрата и седловина Гьола над нея 

 

85

Долината на река Кюйдере, седловина Синаница и вр. Синаница

 

86

Към Мандрата с вр. Синаница и седловина Гьола над нея

 

87

От Мандрата се продължава на север към седловина Гьола

 

88

От пътеката назад към вр. Курткая и долината на р. Кюйдере

 

89

С голямо увеличение към вр. Курткая и седловина Синаница

 

91

От седловина Гьола назад към вр. Синаница 

 

92

Гьолът в средата на седловина Гьола

 

94

От седловина Гьола към Киминчето и върховете Тънастепе, Мазалат, Пиргос и Малък Кадемлия

 

95

От Гьола на югозапад към вр. Тънастепе и седловина Киминчето

 

104

От пътеката назад към седловина Гьола и вр. Гьолтепе

 

105

От пътеката на запад към седловина Киминчето и Тънката рътлина

 

107

Напред пътеката пресича Студеният улей

 

113

Пейзажът под пътеката

 

114

Пътеката пресича водоравно северните склонове на вр. Тънастепе

 

122

Седловина Киминчето и пътеките, които се отделят от нея

 

123

От вр. Тънастепе към седловина Киминчето

 

2014-09-01 095445

Профил на маршрута

 


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1505 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм