Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

24.1. с. Габарево-рид Мандрата-Тънката пътека-седловина Киминчето

Оценете
(1 глас)

24.1. с. Габарево-рид Мандрата-Тънката пътека-седловина Киминчето качване

Денивелация - 1300 м., време на движение - 5.00-5.30 часа, разстояние - 19.8 км.

От с. Габарево до м. Барата - бяло-синьо-бяло, от м. Барата до седловина Ливадката - немаркиран, от седловина Ливадката до седловина Киминчето - стара и рядка маркировка - жълто-синьо-жълто

 

2014-08-05 132317

ИзтеглиGPS-трак

 

Село Габарево /Габрова махала, Гюрген махле, Ак башлу/

      Село Габарево е застроено на около 440 м. н.в. насред равното и плодородно поле в западния край на Казанлъшката котловина. Селището се намира приблизително по средата между Стара планина и Средна гора, а край него протичат и няколко от най-пълноводните местни реки - Тунджа, Едровица и Кору дере /Куру дере, Соколна/. В древността Габарево било голямо търговско и ханджийско селище, намиращо се край важен транспортен кръстопът. Селото се пресичало от т.нар. Дидейски път, който свързвал Казанлъшкия с Калоферския край, а през северната част на землището му преминавал и главният подбалкански път Друма. Освен основните пътища, които преминавали покрай Габарево, при него се отделяли от Дидейския друм и две други важни транспортни разклонения. Първото от тях водело на югоизток към средногорския Карагитлийски проход, свързващ Тракийската низина с Розовата долина, а второто се насочвало на североизток към разположения натам Химитлийски проход, чрез който се осъществявала друга важна пътна връзка - между Розовата долина и Дунавската равнина. В наши дни положението е почти същото, като къщите на селото са разположени от двете страни на главното шосе София-Бургас, а в близост до тях преминава и подбалканската ж.п. линия. Плодородната местност, пълноводните реки и удобните пътища, които преминавали покрай Габарево, обясняват заселването на хора по тези места още от времето на неолита и енеолита. През далечната 1928 г. при строеж на училище в центъра на селото била разкопана древна могила, в която били открити разрушени жилища, керамика, сечива, шила, идоли от глина, обработени кости и други предмети, останали още от първобитните хора. По-късно по времето на траките районът край Габарево бил още по-гъсто населен, за което свидетелстват запазилите се и до днес по полето край него 22 надгробни могили /най-важни от които са Костина могила, Плачи могила и Попова могила/, както и древно селище с некропол от 8-и в. пр.н.е. От латинският период пък е намерената в селището каменна военна диплома, издадената през 157 г. по времето на император Антонин Пий, от която става ясно, че по онова време населеното място било включено в границите на тогавашната римска провинция Сирия. Край Габарево са запазени още и фрагменти от стар калдаръмен път с отклонение към Шипченския проход, както и развалини от малка средновековна крепост, разположена на близката височина Кулата.

     При превземането на България от турците старото Габарево /което дотогава носело съвсем друго име/ било напълно унищожено, а оцелелите му жители се укрили в планината. Съвсем скоро обаче в околностите на запустялата местност се появили две напълно нови турски села - Гердеме /по името на заселилото го тюркско племе гедемлер/, което било разположено на изток от сегашното Габарево при отбивката от главния подбалкански път за град Павел баня и Сакарджа /по името на заселилото го тюркско племе сакар/, което се намирало на юг от днешното селище под склоновете на средногорския връх Висок. По същото време, когато населеното място при разклона на Дидейския път било опустошено, недалеч от него, в подножието на Балкана при устието на река Габровница и в близост до началото на проходите Химитлийски и Демир капия, било съсипано още едно по-малко селище. То било застроено на левия бряг на реката и носело почти същото име като местността Габрака край него - село Габарево. Заради важните пътища обаче, които започвали от това селище, тогава на мястото на избитите и прогонени от него българи в землището му били настанени няколко току-що пристигнали от Анадола турски семейства. Според запазено и до днес старо предание, по онова време новосъздаденото турско селище на левия бряг на р. Габровница било кръстено Алтъ ода /Шест стаи/, вероятно защото в него били настанени точно толкова на брой турски фамилии. Това име обаче не просъществувало задълго, тъй като новите заселници започнали да наричат селото със запазилото се в околностите му старо българско наименование /но преиначено на техния език/ - Гюрген махле, което по-късно преминало в побългареното Габрова махала.     

      Теорията, че село с името Габарево /наричано в наши дни от местните Вехто Габарево/ се намирало първоначално в подножието на Балкана, се застъпва от множество историци, сред които е и известният академик Константин Иречек. Освен запазените и до днес по-стари предания за това селище, като доказателство, че в миналото Габарево се е намирало в полите на Стара планина, е и наименованието на разположения над местността Габрака хребет, който се нарича рид Габаревски балкан. За това най-старо населено място с името Габарево се знае само, че на юг от него бликал топъл минерален извор /който изчезнал при някакво земетресение/, както и че жителите му се занимавали с опазване на проходите и с обслужване на пътниците, преминаващите по тях. Понастоящем на почти същото място под планината, на което било разположено старото Габарево, се намира село Скобелево. То обаче не е застроено на левия бряг на р. Габровница, а на срещуположния десен бряг. След възникването си в подножието на Балкана населеното само с правоверни мюсюлмани Алтъ ода /Гюрген махле/ постепенно започнало да се разраства и да се превръща в голямо и богато за времето си селище, което личи както от запазилите си и до днес останки от сградите му, така и от многобройните турски гробища, заобикалящи го от всичките му страни. Ако се тръгне в наши дни от с. Скобелево на изток, пресече се р. Габровница и се премине на отсрещния й ляв бряг, ще се забележи веднага, че полето е някак странно набраздено, по поляните му са разпръснати безброй големи и обли речни камъни, а земята, макар и много плодородна, нарочно не се обработва от местните.

    Около стотина години след превземането на България от турците /към края на 15-и в./, след настъпилият в пределите на Османската империя по траен мир и след преминаване на непосредствената опасност от по-големи бандитски нападения, турските заселници на подпланиското Габарево постепенно започнали да го напускат и да се настаняват на по-богато и по-удобно за живеене място насред равното и плодородно поле, точно там, където се намирали по-рано разклонението на Дидейския път и старото търговско и ханджийско селище. Някои историци обаче оспорват тази теория, като твърдят, че селото под планината се преместило на юг не заради настъпилия мир, а точно обратното, заради постоянните нападения на разбойници, преминаващи по проходите Химитлийски и Демир капия и укриващите се по южните склонове на близкия Балкан. Независимо от причината за преместването, към края на 15-и в. и началото на 16-и в. все повече жители на подпланинското Габарево започнали да го напускат и да усядат за постоянно в средата на полето, като към тях се присъединили и част от живеещите в двете други по-близки турски села Гердеме /фамилиите Контилеви, Папузови, Делиосманови и Бекярови/ и Сакарджа /фамилията Мустанови/. Старото селище под Балкана пък постепенно запустяло и се сдобило с името Вехто Габарево, а на неговото място се появило по-късно и сегашното с. Скобелево. Първите писмени сведения за новото селище насред полето са от турски документи от далечната 1472 г., според които, землището му било отредено за тимар /вид държавно военно-феодално поземлено владение/, раздаван на определени лица срещу задължението им да служат в армията. От същите документи става ясно и че селото било сравнително малко /състояло се само от 49 къщи/, а жителите му били обложени с общо 1617 акчета данък.

     За първи път застроеното насред полето ново село се споменава в писмените източници с името Акбашлу /от ак башлъ - бяла глава/. От буквалният превод на това наименование идва и най-разпространената легенда за основаването на селището, според която първият заселник в него бил уж някой си ак баш /с бяла глава/, т.е. старец или пък по-млад мъж с прякор Белоглавия /или Русоглавия/. Подобни прякори са широко разпространени сред българските мюсюлмани, част от които са с руси коси, като наред с тези имена, в турският език се използва често и за противовес на тях и словосъченатието кара башлъ /черноглавец/. Езиковедите обаче оспорват твърдението, че името на селището означава белоглавец /или русоглавец/ и уточняват, че това наименование, също както и имената на съседните селища Гердеме и Сакарджа, е етноним на тюркско племе. Според Андреев, думата ак произлизала от името на племето арсари, думата баш означавала пет, а суфиксът лъ показвал принадлежност към етноса. С други думи, точният превод на името на селището, пак според Андреев, би трябвало да бъде Пет рода на племето арсари. Според Ерофеев пък, ак баш е название на старо огузко /т.е. куманско/ племе и означава със светла коса. В наши дни Акбас е и родово име при казахите, а в Република Кабардино-Балкария е едновременно селищно, речно и родово наименование. Други автори също оспорват произходът и значението на словосъчетанието ак баш, само че от съвсем различна гледна точка. Според тях, в Габарево била запазена легенда за подобно първоначално наименование на селището, но във формата Ак калпаклия. Авторите на тази теория твърдят, че в началото на турското робство определени лица си издействали правото да носят оръжие, като наред с него обаче, за да се различават от останалите, се задължавали да носят и бял калпак. Оттук тези автори смятат, че легендарният основател на новото Габарево не бил ак баш /бяла глава/, т.е. старец, а ак калпаклия /бяла шапка/, т.е. оръженосец. Интересното е, че с второто наименование /във формите му ак калпак и кара калпак/ в Турция е известно старото печенежко племе клобуци.

      Следващите писмени сведения за Габарево са от началото на 16-и в. /1527 г./, като от тях се вижда, че в селището има вече и свещеник /т.е. в него са се заселили и християни/. Това се потвърждава и от посоченият в документите факт, че в онзи период 246 души от селото били обложени с кръвен данък девшурме /в буквален превод - събиране на цветен нектар от пчелите/. В документи от 1676 г. пък може да се намери повече информация и за някои от най-старите български родове в селото - Геноолу, Славоолу, Ганчоолу, Баноолу и Саръиванови. Освен българи и турци, по-късно в Габарево се настанили да живеят за постоянно и няколко еврейски фамилии, а пък от пасищата в планините слезли към селото и се заселили в пределите му и немалък брой куцовлашки семейства. В началото на 19-и в. планинските пасища над селището започнали да се ползват и от пастири-каракачани, част от които също слезли към полето и се заселили в Габарево, а от близкото село Шипка започнали да прииждат към него и отделни групи цигани. Някъде именно тогава разположеното в средата на полето Акбашлу започнало постепенно да се нарича Габарево /вероятно наложено от по-многобройните подбалкански преселници/, което име се запазило и до днес. Пак приблизително тогава, заради многобройното си население, плодородното си землище и важните пътища, които преминавали в близост до него, селището се развило бурно и се превърнало отново в главен търговски и ханджийски център на околността, каквото си било и през периода на Античността и Средновековието. През 1803 г. към местната църква в Габарево било открито килийно училище, наред с което съществувало и второ школо, оглавявано от известният учител Даскал Куцар. Заради многото деца в селото, през 1844 г. в него било построено и светско училище, а през 1869 г. и девическо. През 1869 г. била създадена Ученолюбива дружина „Библиотека“, която открила читалище „Братство“, а старата местна църква „Свети Георги Победоносец“ била разширявана и пристроявана допълнително цели четири пъти. Най-известният жител на Габарево от онзи период бил роденият в края на 18-и в. и отраснал в него български войвода Лазар К. Лазаров /Левтер/, загинал на о-в Крит за освобождението на Гърция от османско владичество. Друга известна личност, която също била родена и живяла в селото към края на турското робство, е един от потомците на  първите преселници от близкото с. Сакарджа - хаджи Мустана, който спасил Габарево от погром по време на Руско-турската война. След Освобождението много от турски семейства се изселили от селото, а на тяхно място се настанили български преселници от всички краища на страната и най-вече от Родопите /Славеино, Устово, Смолян и Момчиловци/.

     Макар че е доста отдалечено от Стара планина, Габарево е важен изходен пункт към нея, както заради това, че точно над землището му се намират голямата хижа Соколна и често посещаваната от туристите величествена долина на р. Куру дере /Соколна/, така и поради факта, че през селото преминават главното шосе София-Бургас и подбалканската ж.п. линия. Днес от Габарево могат да се предприемат няколко по-дълги маршрута към Балкана, най-интересните и впечатляващи от които са по ридовете, заграждащи р. Куру дере от двете й страни. Въпреки че тези ридове не се намират точно в землището на с. Габарево, маршрутите към тях са дадено точно от това село, заради добрите транспортни връзки и близостта му до тази част на планината, както и заради близката х. Соколна, изградена предимно с доброволния труд на габаревци.

24.1. с. Габарево-рид Ливадата-Тънката пътека-седловина Киминчето - качване

     От центъра на с. Габарево, или пък от ж.п. гарата в северозападния му край, се тръгва на западкато след няколко минути се достига при последните му къщи до ж.п. прелез. Тук от южната страна на прелеза се виждат разклон на главния подбалкански път и голяма информационна табела, насочваща на север към местната х. Соколна. Сградата на самата хижа също се вижда още оттук, кацнала на малка полянка някъде високо горе по склоновете на огромния старопланински масив Триглав. При ж.п. прелеза линията на влака се пресича, стъпва се на черен път, наричан от местните Куру дере йолу /Път към река Куру дере/, и по него се продължава с равен ход на северозапад към долината на едноименната река и към подножието на Балкана. Оттук напред чак до полите на планината се пресичат няколко равни и плодородни местности, носещи точно тези имена, които пътникът очаква. В близост до с. Габарево се преминава първоначално през многократно споменатото оголено поле, което се нарича именно така - Кел кър /Голо поле/. В наши дни обаче, вероятно по някакви специални европейски програми, напълно голите му доскоро плодородни блокове са засадени с млади плодни фиданки и са заградени с високи телени мрежи. Покрай тях главният друм Куру дере йолу пресича на северозапад няколко второстепенни черни пътя /един от които носи красноречивото наименование Друма/, както и местностите Старите лозя, Над Старите лозя и Копаците и 40 мин. след ж.п. гарата достига до оставаща вдясно помпена станция. Тя се намира в местността Келявият явор, при водослива на реките Атча дере /Хатидже дере, Беличкият дол, Средният дол/ и Куру дере /Соколна/. След помпената станция пътят продължава на север покрай коритото на р. Соколна /и срещу течението й/, извеждайки след още 10 мин. до местността Барата, в която хората от селото си перат килимите /50 мин. след началото/. Няколко минути по-нагоре пътят достига и до разклон, вдясно от който е разположена ниската габърова гора Габрака, а вляво - самотно и високо орехово дърво, на което е поставена туристическа табелка /55 мин. общо/. Тук от основния път се отделя по-слабо използвано разклонение, което се спуска на северозапад към р. Соколна. На това място основния път се изоставя и по по-тясното му разклонение се слиза вляво към реката. Натам покрай гъсти храсти и руини от стари сгради се достига съвсем скоро до водите й, като още няколко минути се върви плътно покрай тях в северна посока /60 мин./. В долния край на продълговата поляна пътят завива на запад, пресича р. Соколна по брод и се качва на отсрещния й западен бряг. Тук се напуска землището на с. Габарево и се стъпва в това на съседното село Търничени.

    На западния бряг на р. Соколна идващият откъм землището на Габарево тесен друм пресича друг, равностоен по ширина и по честота на използване черен път, достигащ дотук откъм разположеното на юг с. ТърничениОт разклона се продължава по пътя, водещ на запад, като се навлиза в обширната дъбова гора Търниченска кория, заемаща част от равното поле в подножието на планината. Тук от дясната страна и далеч напред покрай пътя се извисява висока ограда от бодлива тел, пазеща оставащото зад нея огромно лавандулово поле. Покрай телената й мрежа, и 15 мин. след пресичането на р. Соколна, се достига до нарочно оставен в оградата широк отвор /75 мин./. На това място се завива на север, преминава се през отвора и от края на гората се навлиза в обширно поле, изпълнено с розови и лавандулови насаждения. Зад него пред погледа се изправя широкият страничен рид Люлякът /Люлеците, Люляките/, покрит почти напълно в долната си част с гъста и млада смесена гора. От отвора в телената ограда се достига за по-малко от 5 мин. на север до беседка с маси и пейки, разположени вече в самото подножие на планината и в полите на рида Люлякът /80 мин./. Всички обширни и равни поляни, които се намират в землището на с. Търничени /и в това на съседното село Тъжа/ и са разположени по границата между полето и планината, се наричат Кайрякът /от турската дума кая - скала/, защото са каменисти и много песъчливи. Част от този огромен Кайряк е и намиращата се край беседката по-малка местност, която носи името Коначището /от друга турска дума - конак, която в планините е със значение на хан/, защото в нея навремето спирали да си починат коларите, преминаващи по пътя Друма. Заради тях, в по-далечното минало на това място било изградено цяло селище, в което били разположени ханове, зимни кошари за добитък и навеси от слама за пастирите, животните и пътниците. Тук се завива отново на запад и покрай подножието на планината се продължава с равен ход към коритото на река Ачдере /Ашдере, Гладен дол/. В близост до нея и вляво от пътя, на около 200 м. навътре в полето, се вижда масивна едноетажна постройка, а вдясно остават наблюдателна кула със закрепени видеокамери по нея и дерето Павльовото кладенче. Преди да се достигне до Ачдере се излиза от заградената част на полето през нов отвор в телената мрежа, след което пътят пресича реката по брод. Веднага след това се преминава покрай дървен заслон с няколко маси и пейки пред него и се излиза в подножието на друг, още по-широк страничен хребет - Мандрата /90 мин./. Двата рида - Мандрата и заобиколеният малко преди това Люлякът, са само част от няколкото най-долни края на огромният, много по-мощен от тях и основен за масива Триглав страничен рид Ливадата, който се отделя от главното му било при връх Мазалат /2197 м./ и се спуска оттам в югоизточна посока към землището на с. Търничени. След дървения заслон се върви още около 3-4 мин. на запад, до достигането на разклон с широка пътека /95 мин./. Тук друмът се изоставя, завива се по тясното вървище на север и се пресича продълговата поляна, в горният край на която се достига отново до друг черен път.

     Ридът Мандрата е с широка, стръмна и гориста долна част, заобиколена на запад от Сухата река и на изток от р. Ачдере. През тази най-долна част пътят се изкачва чрез няколко много дълги серпентини, пресичайки хребета многократно от единия до другия му край. Тук продължителното и монотонно трамбоване по широкия друм се допълва с еднообразието на гората, гледките в която напълно липсват. Пъстрота в пейзажа внасят, само донякъде, често появяващите се между отделните серпентини преки пътеки, по които част от разстоянието може да се съкрати. Преминаването по тях обаче е трудно и мъчително /а понякога и доста болезнено/, защото местността е покрита с изкуствено засадена борова гора, теренът под която е гъсто обрасъл с драки и всевъзможни други бодливи растения. Това е и причината след достигане до пътя да се върви нагоре само по него. В долната част на хребета новоизграденият друм описва две по-къси серпентини, като в източния край на втората от тях се достига до голямата местност Бургуджиевите места, обхващаща няколко по-малки местности - Дълбокият долПавльовото кладенче и Търниченското пръскало. Тук от пътя се отделя тясно вървище, водещо към най-интересното място в околността - водопад Търниченско пръскало. Той се намира на североизток от разклона в най-затънтената, дълбока и труднодостъпна част от долината на р. Ачдере, висок е 40 м. и до него се достига за около 30 мин. Отбивката към водопада и началото на пътеката, водеща към пръскалото му, са маркирани с малка купчинка от камъни. След първите две по-къси серпентини по пътя, следват две по-дълги. В техният най-горен западен край се достига до долината на Сухата река, където пък се намират останките на местната крепост Градище. Това е малка твърдина от типа наблюдателна кула, от която в миналото следели преминаващият под планината подбалкански път Друма. Над останките от крепостта се излиза в подножието на продълговатата и разположена по диагонал в средната част на рида поляна Ортакалан /Съдружническа поляна/, по която също може да се съкратят част от извивките на пътя. Името на местността идва от турската дума ортакчи - изполичар, а тя пък от изполица - вид договор, по силата на който определен имот се отдавал под наем, срещу задължението добива от него да се разпредели по предварителна договорка и по определен начин между собственика и наемателя. 

      60 мин. след началото на изкачването се достига до местността Попови егреци, където на поляна вдясно от пътя се вижда висока ловна вишка /155 мин./. Вляво пък, в гората под друма, бликат няколко пълноводни извора, носещи сборното име Ченгенебунар /Циганските извори/. От поляната към изворите водят многобройни животински пътеки, по които в миналото местните пастири водели стадата си с добитък на водопой. Над Попови егреци е краят на последната по-дълга серпентина по пътя, като при един от завоите се открива обширна и впечатляваща с красотата си панорама на запад към дълбоката долина на Сухата река, заградена с почти отвесни скалисти склонове, и към стоящият зад нея гол рид Къдияка /Кадийка/. Над последната по-дълга серпентина гората силно се разрежда, като пътят преминава покрай каменните останки на малък овчарник и 15 мин. след поляната Попови егреци излиза окончателно над дърветата /170 мин./. Денивелацията от полето до тук е 500 м. Над горския лес се описва по-къс завой, на север от който се вижда обширното и голо пасище Шопов егрек, а вляво остава ниска дървена барака, оградена с телена мрежа. Въпреки прекрасните гледки, които се откриват изведнъж оттук, по-интересна от пейзажа е именно тази малка дървена барака, представляваща адапционна волиера /хранилка/ за лешояди. Наскоро природозащитници от цяла България решили да възстановят изчезналата в Балкана древна популация на лешояда, като развъдят специално за целта няколко семейства птици. Преди да бъдат пуснати на свобода лешоядите се държат първо в тази клетка, за да се аклиматизират, а след като бъдат освободени, се захранват изкуствено с месо, поставяно по скалите в близост до бараката. Заради редките птици, бараката и хранилката, цялата местност се следи денонощно със специална видеокамера. Досега от волиерата са пуснати на свобода около 10 лешояда, за които се предполага, че са се настанили по непристъпните скали Текнетатанамиращи се на запад от близкия рид Къдияка.

       След излизането си над гората черният път се раздвоява. Вдясно над долината на р. Ачдере се подава горната гола част на рида Люлякът, по билото на който изпъкват острият връх Пещерата /1340 м./ и разположените под него местности Пунарджикалан /Кладенчова поляна/ и Пунарджикорман /Кладенчова гора/. Десният край на пътя завива към тях на североизток, слиза в долината на Ачдере и достига до поляната Дядодончов егрек /отбелязана неправилно на някои карти като Мандрата/, а левият край продължава по права линия на север по билото на рида, насочвайки се към невисок, тревист и заоблен връх. От разклона към горните части на планината е най-добре да се продължи на север по билото на рида и по лявото разклонение на пътя, което достига съвсем скоро до подножието на заобления връх и там внезапно свършва. Разстоянието от началото на поляната Шопов егрек до тук се изминава за около 20 мин. /190 мин./. От това място напред може да се продължи по две пътеки. Първата води стръмно нагоре към темето на тревистия връх, а втората завива на североизток и се спуска с по-лек наклон надолу към долината на р. Ачдере. От двете пътеки по-удобна е тази, която води към реката, като по трасето й се пресича първоначално ниски група от скали с особено добра панорама от тях назад към пасището Шопов егрек. Доскоро в началото на всяка пролет целият добитък на Търничени били изкарван на първа паша именно тук, затова при коритото на реката се достига и до още няколко по-широки пътеки, спускащи се до нея откъм рида Люлякът. След достигане до Ачдере, се продължава плътно покрай коритото й /и срещу течението й/ на север. Склоновете от двете страни на реката в тази част от долината й са тревисти и заоблени, а пътеки има и по двата бряга, така че изкачването по тях оттук нагоре е леко, плавно и приятно. По някоя от тези пътеки, и 20 мин. след достигане до Ачдере, се излиза в северна посока до изворите на реката в местността Белите камъни /210 мин./. Тук основният рид Ливадата се разчленява от Ачдере на две по-тънки и по-къси странични издънки - Люлякът и Мандрата, като мястото, при което става това, се нарича заради формата си Крачола. Денивелацията от края на гората до Белите камъни е около 450 м.

     В местността Крачола пътеката излиза изведнъж от тясната и стръмна долина на Ачдере в долния край на обширна и равна поляна и достига до каменните останки на едноименния заслон Белите камъни. Някога дългият до няколко десетки метра заслон бил разделен на две, като едното му помещение се ползвало от местните овчари, а другото от многобройните туристи, които често посещавали местността. Днес в Балкана няма нито туристи, нито пастири, затова от заслона са останали да стърчат само няколко високи бетонни колони. По поляните край руините му пък се пръснати тук-там групи от характерни и бели на цвят ниски камъни, които са дали името на цялата околност. Скалите край заслона обаче са само началото на по-обширната местност Белите камъни, която продължава на север на около километър разстояние оттук. Освен тези бели скали, около заслона се виждат още и вдлъбнатините на няколко средни по размер понора, на които в Търничане им викат Дупките. В близост до останките от заслона е и най-горната част на хребета Люлякът, закриваща близката р. Соколна. Трябва да се направят само няколко крачки на изток от руините, за да се достигне до ръба на рида и да се надникне от него към живописната долина на р. Соколна. А панорамата, която се открива оттам, е наистина зашеметяваща.    

     Река Кору дере /Куру дере, Соколна/ извира от южните склонове на масива Триглав, събирайки водите си от район, разположен между върховете Мазалат, Тънастепе и Сахранка. Горната част от долината й е обширна и покрита с гъста треви и рядка хвойна, а долната е тясна и изобилства с непроходими за обикновения турист скални прегради и каменни прагове. Лъкатушейки между тях Соколна се спуска стремглаво на юг към полето, където потъва в собствения си дебел наносен пласт от почва и натрошени камънаци, свлечен от планината от водите на самата река. Оттук идва и нейното най-известно и най-често използвано наименование - Кору дере, което в превод на български език ще рече Сух дол. Въпреки че в околните селища й викат по различен начин /в с. Търничени я наричат Сухата река, в с. Асен - Сухото дере, а в гр. Павел баня - Кара дере/, името на реката идва все от пропадането на водите й в точно тази най-долна чакълеста и песъчлива част от корито й. На юг от това място Соколна избликва отново на повърхността между селата Габарево и Търничени от безброй изобилни извори и рекички, вливайки се първоначално в р. Едровица, а чрез нея по-късно и в р. Тунджа. В миналото долината на реката била буйно обрасла с вековни буки и иглолистни гори, унищожени при голям пожар през 1902 г. В резултат на хилядолетната ерозия, водите на Соколна са пронизали надълбоко гръдта на планината, изрязвайки в нея множество фантастични венци, странни каменни групи и причудливи скалисти зъбери. Те пък, вследствие на големия пожар, се появили съвсем неочаквано пред очите, разкривайки цялата неподозирана и неописуема прелест на тази част от Стара планина. Освен с вълшебната си природа, планинската част от долината на Соколна служи и като граница между землищата на три села - Скобелево, Тъжа и Търничени, а коритото й е свързвано с десетки легенди за укриващи се в него хайдути, за бродещи по скалите му иманяри, както и със свръх странното, но запазено във всички селища под Балкана предание, че при завладяването на България от турците нейде в непристъпните канари край реката била укрита Търновската библиотека. Понастоящем р. Соколна е част от територията на едноименния резерват Соколна, създаден през 1979 г. с цел опазването на ценни и редки растителни и животински видове. На територията му се намира най-голямото тисово находище в България, среща се и застрашеният от изчезване еделвайс, а по канарите му са свили гнезда скални орли, ястреби и соколи /оттук и името Соколна както на реката, така и на целия резерват/. Освен долината на Кору дере, резерват Соколна обхваща още и голям район от южните склонове на масива Триглав, както и водосбора на съседната „скобелевска“ река Кюй дере /Селски дол/.

      Соколна води началото си от разположената на изток от вр. Мазалат местност Белите извори /Белите кладенци/ и се образува от два начални притока. По-големият от тях се нарича Кору дере /Куру дере/ и идва от споменатата местност Белите извори, а по-малкият носи името Джендем дере /Вълчото дере, Сахране/ и се спуска откъм близката седловина Ливадката, разделяща виждащите се на отсрещния източен склон на реката върхове Сахранка /Равнец//1740 м./ и Бакаджик /Погледец//1707 м./. Потоците се събират ниско долу под Белите камъни и продължават да текат оттам на юг под общото наименование река Соколна. Между тези два начални притока на реката се е вклинил късият, но много стръмен рид Сахранка, който се отделя от едноименния вр. Сахранка също на юг и по който са се подредили няколко от най-интересните скални групи в долината й. Заради пожарът от 1902 г., който унищожил гъстите гори край реката, днес долината й е известна с невероятните групи от причудливи синкави и бели на цвят скали, разкрили се изведнъж по протежение на цялото й коритоВ наши дни тези скали се виждат като на длан, като в най-долната част на вклинения между двата потока рид Сахранка се набива на очи най-фрапиращата от тях. Това е огромен скален венец с отвесни и изгладени до блясък от природата стени, в които личат и няколко кръгли дупки. Венецът се нарича Гаргишки манастир /защото по него уж се събирали много гарги/, като една от дупките е и отворът на пещера, носеща същото наименование. Под Гаргишкия манастир навремето се намирала Христовата кошара, а над него е разположена друга голяма група от остри скали Чаталчам /Раздвоеният бор/, представляваща втори венец с няколко огромни и високо стърчащи над околността снежнобели канари. Някъде в тях се крие и другата голяма дупка в околността - пещерата Еделвайс, а над нея е и красивата, но самотна скала Падналият бор. Най-интересната гледка обаче е към Килимите /Келимите, Платната/, разположени непосредствено над Чаталчам. Това са няколко редици от все същите синкавобели скали, които изглеждат еднакво, подредени са на равно разстояние една над друга и са разделени от широки поляни. Тези поляни пък са покрити с нежни изумруденозелени треви, рязко контрастиращи с белотата на скалитеИменно заради еднаквите редове на скалите и поляните, както и заради редуващите се по тях бели и зелени цветове, местността носи съвсем точното наименование Килимите. Над нея е и поредната голяма скална група в долината на СоколнаПощата, състояща се от многобройни тънки и дълги пластове от скали скали, гъсто и плътно подредени една до друга и образуващи нещо като масивна ограда. Гледани отдалеч скалите приличат на подредени като в поща пликове с писма, откъдето вероятно идва и наименованието им.

     От западната страна на Килимите и малко под тях е Синята скала - огромна канара, която се спуска отвесно надолу към р. Куру дере, преминавайки през няколко по-тесни тереси. По дълбоко скално легло вляво от нея тече и маловоден поток, който също се плъзга почти отвесно надолу, създавайки илюзията за дълъг водопад. Извънземната картина на долината се допълва от още няколко по-къси и по-тънки скалисти рида, разположените по западните й склонове, сред които се открояват намиращият се съвсем близо до Белите камъни рид Кьорунчаир /Сляпата ливада/ и стърчащият над него рид Мечата дупка. Точно под Белите камъни е и КамЪнливото дере /а не Каменливото, както го пишат навсякъде/, заето от дълъг камънлив сипей. По този сипей може да се слезе чак долу до коритото на р. Соколна, където има оборудвана като заслон пещера, използвана от местните партизани по време на Втората световна война. Най-долната част на западния склон на реката е зает от отвесният скален венец Боримечковата стена, който не се вижда от Белите камъни. За сметка на него обаче, от другата страна на реката на отсрещния й източен склон, се извисява острият вр. Бакаджик, под който е удивителният скален ансамбъл Вкаменената сватба, а на юг от него се редят и още няколко по-скромни венци, сред които се открояват Параардан /Знак за пари/ и Гермекая /Разпънатата скала/.

    Освен на изток към долината на р. Соколна, от Белите камъни се открива обширна панорама и на север към главното било на масива Триглав и към крайната цел на маршрута - седловина Киминчето /Кеминчето, Гъдулката/. Към тях може да се продължи по две пътеки, първата от които започва от западната страна на заслона и следва на север билото на рида. Тази пътека е по-пряка, защото по нея се върви само по права линия на север, като се пресичат и няколко гнезда от разпръснатите по цялата околност бели камъни. Много по-интересна е обаче втората пътека, която започва от източната страна на заслона и върви по ръба на рида, надвесен над долината на р. Соколна. За да заобиколи няколко по-стръмни дерета, ръбът постоянно извива, а заедно с него извива и самата пътеката, позволявайки на туриста да надникне и в най-тайнствените кътчета на фантастичната долина. Предвид на това, че се върви все по ръба на дълбока пропаст, придвижването оттук напред трябва да става много бавно и с особено внимание. За сметка на това обаче панорамата, която се открива от тази пътека, е неповторима, невероятна и единствена в България по своята уникалност. По нея първо се преминава над изумителния, тънък като лист хартия и скалист по целия си гребен рид Кьорунчаир. В някои пътеводители името на хребета е преведено на български като Слепият бор, но буквалният му превод е, разбира се, Сляпата ливада /или Сляпото пасище/. То заема горната по-равна и по-широка част на рида /отбелязана на някои карти с името Хармана/, като долната му е отвесна, много тънка и почти напълно покрита с остри скали. Достигайки в миналото със стадата си до дъното на местността, овчарите не можели да продължат оттам наникъде и се връщали наобратно, затова я кръстили Сляпата ливада. В наши дни обаче, на граница между пасището и скалите под него се забелязва и една широка пътека, по която вероятно също може да се слезе надолу чак до коритото на р. Соколна.

    След заобикалянето на рида Кьорунчаир и 15 мин. след руините на заслон Белите камъни се преминава над изворът Червената глина /225 мин./. Той дава началото на друг природен феномен - страховитата Джендемска река /Адска река/, която скача в отвесно и бездънно дере, разположено от северната страна на рида Кьорунчаир. След Червената глина може да се продължи още малко напред по ръба над р. Соколна, след което трябва да се премине или на изток от безименният връх Кота 1686, или да се завие към горната пътека, следваща билото на рида. 10 мин. след Червената глина двете пътеки се събират заедно на запад от ниското тревисто връхче Кота 1686, при малката, но пък възлова седловина Ливадката /235 мин./. Тя е разположена между върховете Ливадата /1953 м./ от северозапад и Кота 1686 от югоизток и представлява тясно до няколко десетки метра седло, чрез което обединените ридове Мандрата и Люлякът се захващат за основния масив на рида Ливадата. За разлика от тясната седловина, пространството на юг от тревите й е изключително обширно и е заето от огромно пасище, носещо почти същото име като нея - местност ЛивадкатаВ долната част на това пасище са изворите на споменатата Суха река, а зад тях се вижда и горната оголена част на рида Къдияка.

    Освен от пътеката, идваща откъм Белите камъни, възловата седловина Ливадката се пресича и от още едно по-широко вървище, носещо съвсем незаслужено името Тънката пътека. В миналото първенецът на масива Триглав - връх Голям Кадемлия /2275 м./, бил недостъпен за туристи, защото на темето му имало голямо военно поделение. За да отстранят излишният пътникопоток от върха, тогава по заобикалящата го водоравно от юг и от изток Тънка пътека била поставена туристическа маркировка, част от която се е запазила и до днес. Така с пътеката била направена и връзка между големите местни хижи Русалка на запад и Соколна на изток. След достигане до Тънката пътека се продължава по нея на север, като по трасето й се набива веднага на очи остарялата жълто-синя туристическа маркировка и съвсем новите и гъсти червено-бели знаци, бележещи границите на Национален парк „Централен Балкан”. Оттук напред Тънката пътека се насочва право към главното било на Триглав, преминавайки през няколко потока. На картите от това място до върха на масива са отбелязани с имената си само три от тях - Домуздере /Свински дол/, Мечата дупка /по-правилно е да се нарича До Мечата дупка/ и Куру дере, но пътеката пресича поне десет.

     Веднага след седловината Ливадката се преминава през първата от споменатите  по-горе плитки и тесни реки - Домуздере, която протича през две отделни долини, разположени съвсем близо една до друга. Втората долина е по-широка от първата, като при нея, под и над пътеката, реката скача от две съвсем ниски водопадчета. Над тях се вижда и самотно дърво, което се е закрепило, кой знае как, чак там, на стотици метри по-нагоре от последните дървета в околността. След пресичането на Домуздере се достига до още една по-дълбока долина, намираща се на юг от рида Мечата дупка. Хребетът обаче е заграден и от двете си страни с еднакво широки долини, като не е ясно през коя точно от тях протича р. До Мечата дупка и как се нарича реката, разположена от другата страна на рида. Тук сред морето от гъсти треви е за отбелязване поредната, появила се изневиделица, изключително красива и разположена на няколко реда група от снежнобели скали, в която се крие и едноименната пещера Мечата дупка. От това място нагоре и на запад, над пътеката и над рида, стърчи и още една група от по-големи канари, около които се намират изворите на всички, изброени по-горе реки - Домуздере, До Мечата дупка и Куру дере. Във всички карти и пътеводители тези извори са посочени като Белите извори, но местните ги наричат още и с името Студените кладенци. Според запознати, при изкопаването на нов кладенец в миналото, на дъното му били поставяни бели камъчета, за да се виждало уж по-добре дали водата е чиста. Това е и причината навсякъде из България да има безброй „бели” кладенци. В същата западна посока, някъде високо над Белите извори и невидим от пътеката, се извисява и вр. Мазалат.

      На север от седловина Ливадката Тънката пътека пресича за около 20 мин. реките Домуздере и До Мечата дупка и се изкачва до много широк и тревист рид, отделящ ги от р. Куру дере /255 мин./. При него скалистата част от долината на р. Соколна свършва, като оттук на север към главното било на масива Триглав се простират вече само голи склонове, покрити навсякъде с гъста хвойна. Отделни скали се виждат само високо горе и на запад, в посока към Белите извори. След широкия рид пътеката се насочва отново на север, като пресича последователно още три дълбоки дерета. В първото от тях част от трасето й е пропаднало към дъното на дерето, което налага образувалата се дупка да се заобикаля по стръмен и много опасен склон. Най-дълго и най-широко от трите дерета е последното, отделено от другите две чрез много мощен и покрит изцяло с треви рид. Именно тази трета и най-крайна от всички пресечени до тук дълбоки долини е отбелязана на картите с името Куру дере, като тя е и най-интересната в сравнение с останалите. Най-горната част на дерето представлява тясна и права лента, в която водите на реката се спускат по много стръмно и скалисто корито. След пресичане и на това дере се завива на североизток и до билото на масива се върви само в тази посока. Именно тук се навлиза и в царството на хвойната, като през него се пресичат напред още няколко по-плитки долини. След тях Тънката пътека се озовава много бързо в подножието на главното било на Триглав и под най-ниското му място - седловина Киминчето. Тя се намира между невидимия оттук и разположен на запад връх Мазалат /2197 м./ и стърчащият на отсрещния склон двуглав връх Тънастепе /Атанасов връх//1875 м./, като от южната й страна се спуска надолу към пътеката голяма ровина с формата на долната част на гъдулка. От тази по-особена форма на свлачището идва и името на седловината - Киминчето, което на турски означава гъдулка. 30 мин. след пресичане на рида Мечата дупка Тънката пътека достига до белязаната със синя маркировка лятна туристическа пътека, спускаща се дотук откъм вр. Мазалат /285 мин./. Разклонът се намира до поток, водещ началото си именно от ровината в подножието на седловина Киминчето. Тук при потока се напускат едновременно и двете пътеки и направо през хвойната се продължава с по-стръмно изкачване към седловината, като се следва източния ръб на ровината. Чрез няколко по-къси серпентини и през гъстата хвойна след около 10 мин. се достига до главното било на масива Триглав и до седловина Киминчето /295 мин./. Денивелацията от местността Белите камъни до тук е само 220 м. Дълбокото и широко Киминче е възлова седловина, от която се отделят пътеки в няколко посоки.

 

21

При разклона след местността Барата се завива наляво и се слиза към река Куру дере /Соколна/

 

22

Черният път достига до река Соколна и я пресича по брод 

 

23

Западно от река Соколна се върви през Търниченската кория покрай ограда от бодлива тел

 

27

През отворена врата в оградата се завива на север към подножието на планината

 

28

В северният край на нивите се завива отново на запад

 

31

Река Ачдере /Ашдере, Гладен дол/ се пресича по брод

 

33

Дървеният заслон след брода. Западно от него се търси пътека, по която се завива на север към черен път. 

 

36

Черният път по рида Мандрата

 

43

От пътя към най-горната част на рида Мандрата

 

46

Пасището Шопов егрек 

 

51

От горната част на местността Шопов егрек назад

 

56

Пътеката навлиза в долината на река Ачдере и продължава покрай нея на север

 

57

Местността Крачола в най-горната част от долината на река Ачдере

 

58

Руините на заслон Белите камъни в едноименната местност

 

63

Долината на река Соколна, снимана от местността Белите камъни

 

68

Пътеката продължава нагоре по ръба на рида, надвесен над долината на река Соколна

 

69

Над пътеката остава местността Белите камъни

 

72

От местността Белите камъни назад към горната част от билото на рида Мандрата

 

76

Местността Белите камъни, снимани от запад

 

77

Към долната част на рида Ливадата с местността Шопов егрек

 

128

Местността Белите камъни и седловина Ливадката

 

81

Ниският тревист връх преди седловина Ливадката

 

82

Седловина Ливадката и пътеките, които се отделят от нея

 

83

От седловина Ливадката към Домуздере и Тънката пътека

 

85

От Тънката пътека на север към седловина Киминчето

 

86

Пресичането на река Домуздере

 

158

Белите камъни, Кьорунчаир, Червената глина и Домуздере 

 

70

 С увеличение към седловина Ливадката и долината на река Домуздере

 

88

Ридът Мечата дупка

 

92

От Мечата дупка назад към Домуздере и седловина Ливадката

 

94

Пресичането на двете дерета на река Мечата дупка

 

95

Пресичането на река Курудере и местността Белите извори над нея

 

96

От река Курудере към седловина Киминчето

 

104

Назад към долините на Курудере и Мечата дупка

 

105

Курудере, Мечата дупка, Домуздере и седловина Ливадката

 

111

Тънката пътека под седловина Киминчето

 

127

Тънката пътека и долините, които пресича под платото Ливадата

 

112

Седловина Киминчето /Гъдулката/ и пътеките, които започват от нея

 

114

От Киминчето назад към Белите камъни

 

115

Тънката пътека от седловина Ливадката до долината на река Курудере

 

116

С увеличение към рида Мечата дупка

 

117

Тънката пътека над реките Мечата дупка и Курудере

 

118

Курудере с местността Белите извори и вр. Мазалат над него

 

119

От седловина Киминчето към вр. Мазалат 

 

2014-08-05 132354

Профил на маршрута


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 1561 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм