Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/models/item.php on line 877

32.1. гр. Мъглиж /Мъглижки манастир/-местност Бъчвища-с. Селце-Горски дом Българка

Оценете
(1 глас)

32.1. гр. Мъглиж /Мъглижки манастир/-местност Бъчвища-с. Селце-Горски дом Българка - качване

Денивелация - 550 м., време на движение - 7.00-7.30 часа, разстояние - 23.6 км.

Маркировка: От Мъглижка манастир до х. Извора - бяло-синьо-бяло, от х. Извора до х. Българка - бяло-зелено-бяло

 2018 05 16 151016

Изтегли: GPS-трак   

 

Град Мъглиж

     Мъглиж е голямо подбалканско селище, разположено на около 400 м. н.в. в северния край на Казанлъшката котловина. Градчето е застроено в тясна планинска клисура покрай двата бряга на кръстената на него Мъглижка река /Стара река/, като понастоящем в махалите му живеят около 3500 души /от тях 2500 са българи, а останалите са предимно цигани и малко каракачани/. Мъглиж се намира на 12 км. на изток от град Казанлък, в близост до подбалканското шосе София-Бургас и до подбалканската ж.п. линия, и в наши дни е център на разпръсната на голяма площ селска община, в чийто състав влизат 15 селища. Според преминалият в края на 19-и в. през населеното място австро-унгарски учен и пътешественик Феликс Каниц, „Мъглиш е много богато селище, защото - облагодетелствувано от изгодното си местоположение на изхода на старопланинското дефиле - се възползва от предимствата на равнината и на планината“. Пътешественикът останал удивен от факта, че турците и българите живеели в града в общи махали, а не както е в другите населени места - в отделни, и посочил точното наименование на селището като Мъглиш, уточнявайки, че всички останали изписвания и изговаряния на името му са погрешни.

    Според повечето ни историци, Мъглиж е изключително древно селище, което се доказва от пръснатите край него трийсетина тракийски могили, от следите на стари манастири и от останките на значителни антични поселения, пътища и крепости. За тракийските могили в Розовата долина се е изписало много, като някои от най-големите сред тях - Куртовата, Абрашевата, Дядо Митковата, Унджиевата, Нанината, Фъртуновата, Кестелевата, Рачевата и други, се намират именно в района на гр. Мъглиж. Най-известната и значима обаче, от всички могили край селището, е откритата през 1965 г. на около 3 км. на запад от него Мъглижка тракийска гробница, за която се смята, че е втората по значимост в тракийския свят след прочутата Казанлъшка гробница. Освен споменатите могили, край населеното място се намират следи и от средновековен манастир в местността Старият манастир, а според запазена в Мъглиж легенда, на близкия до селището връх Попък /1201 м./ била разположена още една древна обител, която се наричала Св. Марина и край която се издигали седем параклиса. Дори и до днес на върха все още блика изобилен извор, а до края на 19-и в. на храмовия празник на Св. Марина в града станал голям събор. Древни предания свързват Мъглиж и с още няколко, построени все покрай него, стари християнски скита, които носели имената Св. Архангел Михаил-Гавриил, Св. Петър и Павел и св. Атанасий. Това обаче са най-вероятно предишните наименования на сегашния манастир Св. Николай Чудотворец /или по-скоро на параклисите в него/, който бил многократно пален, разрушаван, опустошаван и преместван, и чието възникване местните свързват с управлението на българския цар Калоян /1197-1207 г./. От края на Втората българска държава, и то, може би, пак от времето на цар Калоян, датира и построената насред селището църква Св. Димитър, чиито останки, според известният ни турист и писател Павел Делирадев, стърчали в центъра му чак до началото на 1918 г.

     В древността край Мъглиж се издигали и няколко крепости, които били свързани с трасетата на древните пътища, преминавали навремето покрай населено място. На тези твърдини и друмища ще бъде обърнато по-подробно внимание малко по-долу. За тях тук ще бъде споменато само, че Мъглиж бил разположен на стратегически важно място, при отделянето от основния подбалканския път Друма на две от южните разклонения на т.нар. Яйканлийски /Дъбовски/ проход. Поради тази причина, през Античността и Средновековието градът бил и главна пътна станция на две от най-често използваните тогава направления в страната - Сердика-Месемврия и Константинопол-Николопис ад иструм. По време на римското владичество заварените от траките разклонения на Дъбовския проход по западния и по източния вододели на Мъглижката река били преустроени и покрити с по-твърда настилка, а за охраната им били издигнати и множество крепости. Главните от тези твърдини са крепостта Калето в сегашната Грамадня махала на града /името на квартала идва именно от тази крепост/, която се намира в близост до коритото на Мъглижка река и която вероятно е наследник на споменатата стара римска пътна станция, крепостта Кулата в едноименната махала Кулата /която е част от Голямата махала/, крепостта Мъглиж /Монглосион, Горненски град/, разположена на около 700 м. н.в. в планината на север от съвременното селище, крепостта Долненски град, издигната на непристъпни скали в долината на близката река Габровщица, крепостта Белите брегове в местността със същото наименование Белите брегове, както и крепостите на върховете Побък /на този връх има две твърдини/, Малтепе, Плочата, Виса, Калаянка и Панагюра.

    Към споменатите старини край Мъглиж трябва да се добавят и двете древни тракийски селища, разкрити от археолозите в разположените в близост до града местности Чучура и Кадиевец, както и множеството старинни топоними в неговото землище. Наред с прастарите имена, като Прусе могили, Кърна вода, Аргилца, Асащица, Връщец, Еловца, Побък, Планка, Царьово гумно, Бов път, Пиньовите качки, Стефанча, Кръстилча, Устето и много други, тук си заслужава да се внимание на няколко по-специфични топонима. Първо, от двете страни на населеното място има местности с имената Рамни рид и Рамня /местните, като не знаят какво точно означава наименованието на последната местност, й викат Равня/. Рамник е специален граничен камък, с който по време на римското владичество се бележели границите между отделните провинции на империята, точно по подобие на съвременните гранични камъни, с които се маркират границите между сегашните държави. Второ, на север от града се намира Мъглижкия манастир Св. Николай, който, след поредното му опожаряване и разрушаване, бил преместен и изграден наново в т.нар. Въртиналски дол. В древността трасетата на всички по-важни проходни пътища на територията на България били затваряни на най-тесните им места с метални врати, а някои били преграждани и със специални метални вериги, наричани вердикал. Та наименованията Рамни рид, Рамня и Въртиналски дол, както и големият военен лагер край Мъглиж /за който ще стане дума малко по-долу/ показват, че още по времето на римляните селището се намирало в гранична зона и било важен контролно-пропускателен пункт в нея.

   Особено спорен в науката е и въпросът за етимологията на името на града, въпреки че повечето от учените ни се обединяват около мнението, че то произлиза от праславянска дума мъгла с характерната за старо селищно наименование наставка иш. С подобна наставка, например, са много от древните имена на селища, реки и местности по всички краища на България като Голеш, Главеш, Бебреш, Мекиш, Черепиш, Горниш и т.н. Мъглижките жители също твърдят, че наименованието на града им произлизало от думата мъгла, тъй като тук често падала такава и пътниците за Трявна редовно се губели в нея. Произходът на името на населеното място от думата мъгла се свързва и с широко разпространената сред местните легенда за турските войници, които при превземането на България се объркали в спуснатата край селището уж от Бог гъста мъгла и, като не могли да се разпознаят в нея, се избили помежду си. Същата история, между другото, за паднала над Мъглижкото поле гъста мъгла, се разказва и за една победа на византийците над българите по време на въстанието на братята Асен и Петър, при която водените от император Исаак II Ангел войски се доближили до бунтовниците благодарение на непрогледната тъма, нападнали ги внезапно и ги прогонили от входа на Мъглижкия проход.

   Етимологията на името на Мъглиж от думата мъгла обаче се оспорва от един от най-изтъкнатите ни ономасти - проф. Тодор Балкански, който твърди, че то се произнасяло най-вероятно като Муглис и идвало от наименованието на тюркското племе мугла /или мугъл/. Селище с името Мугла съществува и до днес в близост до град Смолян, като неговото наименование пък идва от племето монгол, владяло тюрките преди мигрицията им към Балканите. Според същия автор, целият топоним бил всъщност Мугла ас /Ние монголите/ и идвал не от епохата на турците, а от времената на две други тюркски племена - прабългари и кумани, дошлите далеч по-рано по нашите земи. Освен това, името било и от т.нар. гарнизонен тип, заради многобройните войници, които се установили край селището, като първоначално то не било наименованието на града, а само на военния лагер край него. Едва по-късно, след напускането на споменатите войници, името на лагера им Мугла ас се прехвърлило постепенно и към близкия град, а пък заради приликата на това наименование със славянската дума мъгла, било осмислено, че е по произход от нея. В подкрепа на тази теория могат да бъдат посочени и множеството по-особени диалектни думи в местния говор, които се срещат само тук и които най-вероятно са от прабългарски или от кумански произход, като бехтава, бютеве, пелка, естач, конкума, корсак, отчигар, начогол, парлаг, пущ, селемет, тевекел, чилбур, чирвиш, чоз, чомпил, шуруп, кутмач и т.н. В стари записи за Мъглиж се срещат и лични имена на християнски жители на града, които имена също са с очевиден прабългарски /или кумански/ произдод, като Курд, Исмил, Чембеш, Демир и други. Под почти същото наименование - Муглис, което се посочва от проф. Балкански, селището се споменава и в османски документ от 1676 г.

    Първото писмено сведение за град с името Мъглиж е в написаната през 1305 г. от византийския писател Мануил Фил поема, отнасяща се до проведения през 1278 г. поход на пълководеца Михаил Дука Глава Тарханиот срещу българския цар Ивайло /1278-1279 г./. В това описание на похода се споменава за крепостта Монглосион, наред с имената на още няколко български твърдини, сред които са Червезица /над днешния град Шивачево/, Вердица /сега град Твърдица/, Колена /село Колена, Старозагорско/, Крън и Вероя /Стара Загора/. Проходите край гр. Мъглиж са имали винаги особено важно икономическо, политическо и транспортно значение за населението от двете страни на Стара планина. След обявяването на град Търново за столица на България обаче, тези пътища постепенно придобили първостепенно значение, като чрез тях били осъществявани всички по-значими търговски взаимоотношения на страната ни с Византия, Дубровник, Генуа и Венеция. Освен това, по време на Втората българска държава Мъглиж, заедно със споменатите в поемата редом до него крепости, бил и едно от главните селища в т.нар. Крънска хора - самостоятелна феодална област на юг от Стара планина, владяна първоначално от крънските братя-аристократи - болярина Войсил, цар Смилец и севастократор Радослав, а по-късно и от болярина от кумански произход Елтимир /Алдемир/, роднина на българската царска фамилия Тертер. Ето защо при похода си срещу България Михаил Дука Глава Тарханиот предпочел да подсигури тила си, унищожавайки първоначално всички по-важни твърдини на българите от южната страна на Балкана. Това умишлено превземане и разрушаване на крепостта Монглосион /както писателя Мануил Фил нарича Мъглиж/ и на града под нея показва голямото им военно-стратегическо значение в онази епоха. Преди това обаче старият Мъглиж станал свидетел на едно от най-грандиозните събития в цялото съществуване на Втората българска държава - едновременното пресичане по четири прохода на Стара планина през 1205 г. от огромната армия на цар Калоян в похода му срещу латинците. От това преминаване на армията на българския цар през Балкана останали имената на разположените на север от Мъглиж местности Калаянка и Калаянска усойна, като, по всяка вероятност, пак тогава бил построен и манастирът Св. Николай Чудотворец, както и разположената в центъра на града стара църква Св. Димитър.

    При завладяването на България от турците местното войнишко население оказало ожесточена съпротива на поробителите, като в селището са запазени множество предания и легенди за този период и за оглавилите по това време българския отпор войводи Благой, Радой, Янко и сестра му Борила. За Мъглиж в първите години на турското робство липсват каквито и да било сведения. Знае се само, че от всички българи, напуснали Казанлъшко при турската инвазия, първи се завърнали жителите именно на това селище, което пък го превърнало за кратък период от време в най-голямото населено място в цялата котловина. Преди идването на османлиите Мъглиж бил вероятно дервендтжийски град, жителите на който се занимавали с опазването на близките проходи, затова и в началото на робството в него живеели само българи. Кога дошли и се настанили в селището първите турци също не е известно, но от стари документи става ясно, че към края на османското иго в него се издигали около 400 български и 100 турски къщи, както и две джамии /по една съответно в Горната и в Долната махали/. Първите писмени сведения за града от османската епоха са в документ от периода 1566-1574 г., в който са изредени общите местни данъци в натура и в който селището е споменато с името Михлиж. Следващият писмен документ, касаещ същото населено място, е от 1612 г. и се отнася до събиране на данъка зияде-и джизие от село Махлиж, околия Загра атик.

    Още един особено трагичен документ, в който се споменава отново за Мъглиж, е приписка /допълнение/ от 1623 г. към евангелието на местния манастир, което иначе е написано през по-далечната 1572 г. Тази приписка се отнася до яничарската акция на потурчения одрински „грък“ от български произход Мехмед Склав Силния /склав - славянин/, по време на която от Казанлъшкия край били събрани насила и отведени за яничари голям брой български момчета. Според същата приписка, яничарите събрали децата в Мъглижкия манастир и оттам ги подкарали към турските казарми, а самата духовна обител изгорили и избили четиримана монаси в нея. Българската съпротива срещу поробителите в района на Мъглиж обаче не спряла, за което съдействали особено силно бързото възстановяване на манастира, продължилото обучение на деца в килийното училище към него, както и новопоявилите се хайдушки дружини в околността, начело на които застанали войводите Вълчан и Велко. Местната легенда гласи, че двамата теглили парите си на най-ниското място между върховете Стефанча и Малтепе, което оттогава носи наименованието седловина Кантара. От онези времена до днес в землището на Мъглиж се запазили и множество характерни хайдушки наименования на местности, като Хайдушките воденичища, Хайдушкият преслап и Хайдушките кладенчета. През 1663 г. Мъглиж бил посетен от турския пътешественик Евлия Челеби, който преминал през него на път към гр. Казанлък.

     В края на 18-и в. /1785 г. и 1793 г./ селището и манастира Св. Николай били нападнати и плячкосани на два пъти от кърджалии, а по време на Освободителната война били и опожарени, но после пак били бързо възстановени. Според повечето автори, които са писали за историята на Мъглиж, в периода на Възраждането селището дължало своето благополучие и благосъстояние до голяма степен именно на близкия манастир. След края на кърджалийските размирици и възстановяването си градът издигнал наново църквата Св. Димитър и две нови светски училища - мъжко и девическо, за които направил големи разноски. За да ги изплатят, на мъглижани се наложило да възстановят и намиращият се на около 2 км. на север от града западнал манастир Св. Николай. Той пък бил поет от интелигентния игумен Хрисантимос, който го превърнал в любимо място за поклонение, почивка и летуване на всички християни от близката околност. Други допълнителни приходи за Мъглиж идвали от силно развитото край него земеделие и особено от гюловите насаждения, както и от многобройните стада с добитък, които пасяли по поляните в най-високите балкански части на мъглижкото землище. В селището били развити и няколко основни занаята /главно от българите, защото най-плодородната част от земята била в ръцете на турците/, сред които тепавичарство /32 броя тепавици по реката на север от селището/, бъчварство, дърводобив и някои други. Към края на робството били изградени водопровод и чешми във всяка махала, чрез които от местностите Аргилца, Костовите кайнаци и Сипеите до жителите на селището била доведена чиста балканска вода. Различните приходи на Мъглиж генерирали достатъчно средства, за да стане възможно през 1869 г. в селището да бъде открито и читалище „Пробуда“ - първото селско читалище на територията на днешна България. Двете училища, манастирът, читалището и новият метох в горния край на населеното място дали на нашия народ повече от 500 учители, културни дейци и спомоществователи на български книги, и превърнали Мъглиж в едно от главните духовни средища на Казанлъшкия край. В навечерието на Освобождението селището било посетено на няколко пъти и от Васил Левски, който отсядал все в една и съща килия на Мъглижкия манастир. Апостолът на свободата основал в града един от осемте революционни комитета в Розовата долина, начело на който застанал манастирският свещеник поп Харитон.

     По време на Руско-турската освободителна война Мъглиж бил превземан на два пъти от руската армия. Първият път това станало на 16.06.1877 г., като в завързалото се сражение край града между турците и отряда на ген. Гурко взел участие и бъдещият княз на България Александър Батемберг. След разгрома край гр. Стара Загора обаче русите отстъпили към вр. Шипка, а българите от околните селища масово започнали да напускат Розовата долина и да бягат по проходите към Северна България /в Казанлъшко това време било наречено Бегът, а в Карловско - Страшното/. Тогава част от жителите на Мъглиж останали да бранят града си, като се установили на близкия рид Кръста. Турците обаче успели да превземат селището и изгорили всички български къщи, заедно с църквите, училищата и манастира. В края на 1877 г. градът бил превзет повторно от руската армия /от отряда на ген. Святополк-Мирски/, като тогава пък част от турските му жители го напуснали, а завърналите се от бягство българи се настанили в техните къщи и им изкупили земите. След Освобождението в селището били построени две нови църкви - през 1882 г. Св. Богородица в Долната махала и през 1891 г. Св. Димитър в Горната махала, като в същото време бил възстановен отново и Мъглижкия манастир. До 1903 г. обаче обучението в населеното място продължило да се извършва в останалото неизгорено по време на войната турско училище. В първите години на 20-и в. Мъглиж се прочул с участието си в Септемврийското въстание, което избухнало първо в него. Името на населеното място пък продължило да се произнася все така различно, и като Мъглиж, и като Мъглиш, чак до 1969 г., когато селището било обявено за град и сегашното му наименование било установено с указ.

    Мъглиж се намира в южното подножие на Тревненския дял на Централна Стара планина, затова и туризмът в града е зависел винаги от спецификата на тази част на Балкана. Тя пък си има редица характерни особености в сравнение с останалите краища на планината, затова си заслужава тук да бъдат споменати най-главните сред тях. Първо, когато се застане на главното било на Стара планина и се погледне от него на юг, в повечето случаи ще се види полето. Това обаче изобщо не е така в Тревненския дял, тъй като той е изключително широк. Ако се погледне от връх Българка /1445 м./, например, на юг, или пък от първенеца на планината - връх Караджова кула /1512 м./, в същата посока, не само, че няма да се види полето, но и ще се получи пълна дезориентация. Там, където би трябвало да е равнината, се вижда само безкрайно море от зелени хълмове, като най-широката част на Тревненската планина, и изобщо на цялата Централна Стара планина, се намира точно над гр. Мъглиж. В този край на Балкана разстоянието от главното му било до разположеното на юг Казанлъшко поле е около 25 км., като това е и причината да се говори за вододели, а не за излизащи от гребена на планината странични ридове. Втора особеност на Тревненската планина е, че повечето от най-високите й върхове се намират не на главното й било, а на юг от него. Такъв е случаят, например, с най-високия местен връх - Саръяр /Жълти бряг//1485 м./, който е разположен далеч на юг от гребена на Балкана, както и с другите по-високи върхове край Мъглиж - Попък, Малтепе, Стефанча, Кръстилча, Калаянка и Панагюра. Трета особеност на Тревненския дял е, че той е най-нисък в сравнение с всички останали части на Централна Стара планина, което го прави особено удобен за преминаване от Южна към Северна България. От вр. Българка на изток билото на планината постепенно се снижава, а след седловина Кръстец пада и под 1000 м. н.в., като и тази най-ниска част на Тревненския дял също се намира над гр. Мъглиж. Четвърта особеност на местния Балкан е, че заради удобствата, които предлага на пътниците при преминаването им от Южна към Северна България, тази му част още от най-дълбока древност била пресечена от множество проходи. Всички тези особености на Тревненската планина се отнасят и за маршрутите, с начало от Мъглиж, които са изключително дълги, с малка денивелация и са трасирани предимно по постоянно преплитащи се черни пътища, изкачванията и слизанията по които следват едно след друго. Местният туризъм обаче е улеснен от множеството добре маркирани пътеки, от хижите Дюлята, Извора и Българка /разположени по протежение на долината на Мъглижката река/, както и от добре запазените трасета на древните проходи над града.

Мъглижки проход

     Като стана дума за стари пътища в Тревненската част на Стара планина, тук няма как да не бъдат споменати няколко думи и за тях. Мъглиж възникнал и се оформил постепенно като голям градски център в Казанлъшката котловина на мястото, при което от подбалканския път Друма се отделяли две от южните разклонения на един от най-често използваните в миналото старопланински проходи - Яйканлийския /Дъбовския/ проход. Така още от възникването на селището, цялото му съществуване, поминък, бит и история, а дори и разположението му покрай най-долния край от трасето на стария път, били свързани и зависели изцяло от този проход. Затова, наред с миналото и настоящето на града, тук трябва да бъде описан по-подробно и този прастар път.

    Град Мъглиж е застроен покрай коритото на Мъглижката река, на мястото, при което водите й напускат планината. Долината на реката обаче е с много особена форма, наподобяваща тази на другата най-пълноводна водна артерия в района - Енинската река. Докато горната част от долината на Мъглижката река е широка, плитка и леснодостъпна, то долната е извънредно тясна, много дълбока и напълно непроходима /неслучайно местните наричат тази част от долината Мъглижката клисура/. Освен това, преди милиони години в реката се срутила огромна скална маса, която преградила пътя на водите й и образувала в средната част от долината й дълго и дълбоко езеро. По-късно водите на Мъглижката река успели да пробият скалите и да изтекат на юг към полето, оставяйки на мястото на бившето езеро тучни и плодородни ливади, а на тях пък бил построен още през римската епоха предшественикът на днешното малко село Селце. Когато в района се появили първите хора и започнали да пресичат тази част от планината, се оказало, че най-прекият и удобен път към нейния гребен е по долината на Мъглижката река и то точно по направлението Мъглиж-Селце. За съжаление на първите жители на околността обаче, останките от скалната маса все още препречвали най-долния край на долината, така че прокарването на път по нея се оказало невъзможно. Това наложило още по времето на траките най-ниската част от долината на Мъглижката река да бъде заобикаляна или по западния, или по източния й вододели. Дошлите по-късно римляни също не могли да преодолеят скалната преграда в най-долната част на реката, затова продължили да следват установените от траките стари пътища, като само ги преустроили и изградили покрай тях няколко крепости за отбраната им. Така със заобикаляне по западния, или пък по източния вододели на реката, както и със известно забавяне, все пак се достигало по някакъв начин до върха на планината. Въпреки сравнително ниската й надморска височина в този район обаче, и двата мъглижки пътя през нея се оказали изключително неудобни.

      Причината за значителната непригодност на местните планински пътища се дължи на факта, че веднага след края на полето, и по двата вододела на Мъглижката река се издигат едни от най-високите върхове по тях. Пътят по западния рид е преграден от вр. Попък /1201 м./, а този по източния - от още по-високия вр. Стефанча /1297 м./. Така пътниците по прохода трябвало да се изкачват изключително стръмно веднага след входа му, после пък да слизат още по-стръмно надолу към по-ниските средни части на вододелите, а накрая и да се катерят повторно към гребена на планината. Не стига това, ами пътят по западния вододел на Мъглижката река бил свързан и с още едно неудобство. След вр. Попък трябвало да се следва вододела на реката на северозапад към огромния вр. Саръяр, а след него да се завива на североизток към главното било на Балкана. Това принудило пътниците по западния вододел да го използват само до средата му, оттам да слизат в долината на Мъглижката река при с. Селце и на североизток от къщите му да се изкачват до пътя по източния вододел. От разклона двата обединени друма продължавали на север към билото на Тревненската планина като един общ път и понеже започвали от гр. Мъглиж, а се движели и по вододелите на Мъглижката река, били наречени Мъглижки проход. В гр. Мъглиж този обединен път е известен и като проход Мъглижкият извор, защото навремето се смятало, че води към изворите на едноименната река. В миналото пък имало и автори, които приемали, че пътищата не започвали от гр. Мъглиж, а от разположеното на юг от него голямо и богато тогава село Тулово, затова пишели за Тулчански проход, както и за проход Туле.

    Наименованието Мъглижки проход обаче, както и другите имена на обединения път, са неправилни, тъй като друмът никъде не пресича главното било планината и следователно не е проход в същинския смисъл на тази дума. Мъглижкият път наистина се изкачва до гребена на Балкана при седловина Сухата чешма, разположена между върховете Малкият Вис /1186 м./ от юг и Каменарната /1071 м./ от север. След достигането си до билото на планината обаче, друмът, без да го пресича, го следва на североизток до възловата седловина Кръстец, където се влива в друг стар трако-римски път, идващ откъм село Дъбово /бивше Яйканлий/. През Античността и Средновековието вървището откъм гр. Мъглиж било използвано по-често от Дъбовското, затова и било смятано за главно, но през турското робство нещата се променили. По време на османското владичество по-популярният от двата пътя бил този, идващ откъм Яйканлий /Дъбово/, затова и целият друм бил кръстен на това село с името Яйканлийски /Дъбовски/ проход. Поради тази причина, някои приемат, че Мъглижки проход никога не е съществувал като самостоятелен път, както и че двете му направления по вододелите на Мъглижка река са само част от южните разклонения на сложно разчленения Яйканлийски път. Едва в края на Втората световна война съветската армия пробила от военни-стратегически съображения скалната преграда по Мъглижката река и построила по долината й сегашния път между гр. Мъглиж и с. Селце. По-късно този друм бил продължен отново по долината на реката и на север от с. Селце, като достигнал до самото било на планината. Все по това време от другата страна на Балкана бил изграден още един път, който откъм сегашния град Плачковци също достигнал до главното било и там се събирал с трасето откъм Селце. Така в тази част на планината се появил съвсем нов проход, който постепенно иззел функциите на по-стария Дъбовски път, и понеже водел на север към големия град Трявна, бил кръстен на неговото име - Тревненски проход.  

Манастир Св. Николай Чудотворец

     Най-популярният туристически маршрут от Мъглиж води на север от града към разположената на главното било на Балкана хижа Българка /Горски дом Българка/. Най-важните причини пък, трасето му да се използва толкова често от туристите е, че   по него се преминава по споменатите дотук стар римски Мъглижки друм, долина на Мъглижката река и нов Тревненски проход. Ако се следва стриктно маркировката над Мъглиж обаче, ще се пропусне най-голямата забележителност край града - древният манастир Св. Николай, изиграл огромна роля в икономиката, културата, просветата и историческата съдба на селището. Поради тази причина, изкачването от полето към хижата е най-добре да започне не от Мъглиж, а от разположеният над него на около 2 км. навътре в планината Мъглижки манастир, още повече, че до обителта може да се достигне по нов асфалтов път, който е в отлично състояние. В наши дни духовният скит е девически и в него не може да се нощува, но през деня сградите му са отворени и могат да бъдат посетени.

   Мъглижкият девически манастир Св. Николай Чудотворец представлява комплекс от църква, жилищни и стопански сгради, както и два параклиса - Св. св. Петър и Павел и Св. Архангел Михаил-Гавриил, застроени в средата на късия страничен Въртиналски дол /Монастирски дол/. За възникването на манастира липсват каквито и да било писмени сведения, но за това събитие са достигнали до наши дни няколко много подробни устни легенди. Според първата от тях, манастирът бил построен по времето на цар Калоян, който преминал оттук с войските си през 1205 г. при похода си срещу латинците. След знаменитата победа край гр. Одрин, и в знак на благодарност към местните жители, което много му помогнали при преминаването на армията му през Стара планина, царят дал пари за построяването на манастира и на разположената в центъра на Мъглиж църква Св. Димитър. Втората легенда за възникването на Мъглижкия манастир е свързана с периода на завладяване на България от турците и гласи, че по онова време над сегашното средногорско село Розовец имало три духовни скита, два от които се наричали Св. Никола по името на трасираният покрай тях едноименен проход Св. Никола /известен още и като Карагитлийски проход/. При превземане от турците на единият от манастирите с името Св. Никола, част от монасите му успели да избягат, добрали се до Мъглиж и основали край него нова духовна обител с почти същото наименование. Третата и, може би, най-неправдоподобната легенда, свързва възникването на манастира с времето, през което България била управлявана от цар Самуил.

     Първото писмено сведение за Мъглижкия манастир е в споменатата вече приписка от 1623 г., в която е описана яничарската акция на Мехмед Склав Силния. В същото четвероевангелие, в което е и тази първа преписка, се появява през по-късната 1634 г. още едно допълнение, което пак се отнася до манастира. Все в тази книга, но през 1665 г., е направено и отбелязване, което потвърждава, че четвероевангелието се намира именно в Мъглижкия манастир. Следващият писмен източник за обителта е триод от 1777 г., в който е посочено, че документът е пренесен от гр. Мъглиж в местния скит Св. Николай. От този период за Мъглижката света обител се появяват и две предания, първото от които гласи, че сградите му, както и тези на близкия гр. Мъглиж, са нападнати от кърджалии през 1785 г. и 1793 г., а второто дори е записано в една Кратка история на български народ от Спиридон Йеросхимонах и се отнася до известната случка с падането на мъглата при превземането на Казанлъшкото поле от турците. По-късно за Св. Николай се намират сведения и в записите на няколко от живелите в него калугери, сред които бил и поп Добри. През 1830 г. по времето на игумена отец Теофан /руснак по произход/ в манастира било открито килийно училище, пръв учител на което бил Иван Желев. След Теофан игумени на Св. Николай били първо Памфилий, после хаджи Сергий, който бил заточен тук от Плаковския манастир заради участието си във Велчовата завера, а накрая и Калиник /Калиник ефенди/, по време на когото манастирът се развил особено добре. През 1859 г. българският възрожденец Захарий Княжески успял да докара със седем волски коли част от своите книги в Св. Николай и така в обителта се появила голяма библиотека. От 1866 г. до 1870 г. пък в манастира служил монахът-революционер поп Харитон, прочул се по-късно с участието си в Априлското въстание. В края на робството в християнския скит отсядал и Васил Левски, който основал в Мъглиж революционен комитет. От 1869 г. до 1871 г. игумен на манастира бил отец Хрисант /Хрисантимос/, който се опитал да открие в него духовна семинария. До Освобождението Св. Николай развивал дейност и извън сградите си, чрез метосите си в Мъглиж и Стара Загора. Преди Освободителната война в манастира се завърнал като игумен дядо Калиник, който по време на бойните действия не напуснал като другите обителта, а останал в нея. При повторното настъпление на руската армия към Казанлъшко Св. Николай бил изгорен и, въпреки че след войната бил отново възстановен, монасите му вече не се завърнали. Поради тази причина, през 1922 г. епархийското управление обявило манастира за девически.

32.1.гр. Мъглиж /Мъглижки манастир/-местност Бъчвища-с. Селце-Горски дом Българка - качване   

    От Мъглижкия манастир към планината водят две маркирани туристически пътеки, като и двете се насочват първоначално към скалния феномен Винишки камък. Това е огромна остра канара с причудлив външен вид, която стърчи по южните склонове на вр. Попък на около километър на северозапад от манастира и служи открай време като обект на религиозно почитание от страна на местното население. На повечето от мъглижани скалата е известна с официалното й име Винишки камък, други обаче й викат Войнишки камък, а трети я наричат просто Виниш, като, типично за канара с такава необичайна форма, и местният скален феномен е свързан с множество легенди и предания. Така например, в Мъглиж разказват, че навремето при камъка се събирали войници, за да си починат и повеселят на спокойствие при него, като оттам уж идвало и войнишкото му име. Други обаче твърдят, че наименованието на канарата е свързано с името на поп Виниш, който бил обграден от турците при нея, и, за да не попадне в плен при тях, се хвърлил оттам в пропастта. За скалата има и едно предание от по-ново време, според което, под стените й живял някакъв отшелник, който след смъртта си бил погребан на самото място. Местните жители свързват името на камъка и с индуисткия бог Вишну, а има и такива, които изказват мнението, че понеже камъкът стоял нависоко /на старославянски висше/, затова и името му било първоначално Вишни, а то пък по-късно преминало във Винишки. В близкото до Мъглиж село Кънчево обаче, има скала със същото наименование - Винишки камък, като местното население извежда името й съвсем ясно от думата винище /място, където е имало лозя или просто лознище/. Независимо от произходът и значението на наименованието му обаче, мъглижкият Винишки камък винаги е бил място на засилено религиозно почитание за местните, като в миналото при него се молели монаси от близкия манастир, а в наши дни на върха му е издигнат голям кръст, който се вижда отдалеч.

     От паркинга пред манастира първата маркирана пътека се насочва директно към скалата със стръмно изкачване към нея на северозапад, докато вторатанаречена Екопътека Винишки камък, е по-заобиколна и е трасирана по широк черен път, който извива на запад. От манастира Св. Николай към върха на планината е най-добре да се поеме по по-полегатата екопътека в западна посока, като в нейното начало се следва двойна маркировка - жълта за Винишки камък и синя за с. Селце. Чрез множество завои, и през изкуствено засадена от хората борова гора, пътят започва плавно да заобикаля южните склонове на извисяващия се над манастира вр. Попък, пресичайки спускащият се от него на юг къс и тесен страничен рид Кръста. Въпреки името си, този хребет не е свързан със съвременния кръст, който се издига на скалата Винишки камък, а с нещо по-специално. За повечето от местните жители не само огромната канара, но и целият южен склон на вр. Попък е свещен, затова и ридът, който се отделя от него на юг, носи наименованието Кръста. Старият Мъглижки манастир /наричан от мъглижани още и Вехтият манастир/ се намирал в миналото по-нагоре по тази рътлина, като името му било Св. Марина, а сградата му била заобиколена от седем параклиса. Някои дори предполагат, че именно този по-стар манастир, а не Св. Николай, бил построен в чест на победата на цар Калоян над латинците. Освен това, наред със стария манастир, на самото теме на вр. Попък някога се издигал и един по-специален параклис, разположен до изобилен извор. В най-долната част на рида пък, през Освободителната война станало малко сражение между турците и настъпващата руска армия, като в памет на убитите на мястото тогава бил издигнат и още един по-малък кръст.

     Няколко минути след Мъглижкия манастир се преминава под самия Винишки камък, който тук се извисява все още доста високо над пътя. По-нагоре основният друм пресича 2-3 странични разклонения, завърта се на северозапад и 25 мин. след манастира достига до важен разклон в местността Чукара. Оттук жълтата маркировка на екопътеката продължава водоравно на изток към Винишкия камък /който се вижда съвсем близо на отсрещният склон на плитък дол/, а синята следва основния друм на северозапад. В миналото цялата тази част на планината била напълно гола, затова по склоновете на вр. Попък и на отделящият се точно оттук Въртиналски дол /Монастирски дол/ се появили огромни ровини, заплашващи да погълнат дори самия манастир. Поради тази причина, през 1907 г. били взети спешни мерки и били предприети укрепителни дейности, като ровините били запълнени с камъни, а местността била залесена с гъста борова гора. През нея от разклона към върха на планината и с. Селце се продължава по белязания със синя маркировка широк черен път, който скоро преминава покрай стърчаща високо вляво ловна вишка. Няколко минути по-късно се излиза и на кръгла поляна, от която, през пролука в дърветата, се вижда на запад голяма част от полето между гр. Мъглиж и съседното село Горно Изворово /30 мин. след началото/. Тук идващото откъм Мъглижкия манастир ново почвено шосе достига до т.нар. Западен римски Мъглижки път. В древността този стар друм заобикалял високия вр. Попък, като от центъра на античния Мъглиж се насочвал на северозапад към ниското връхче Кръста /500 м./, изкачвал се покрай него до обширната и равна местност Равня /Рамня/, и покрай изградената в Попин дол на около 590 м. н.в. малка крепост от типа наблюдателна кула достигал до кръглата поляна. В миналото тази най-долна южна част на римския път била охранявана и от още една наблюдателна крепост, която се намирала на разположеното точно над разклона ниско, голо и плоско връхче Кота 997, стоящо на югозапад от вр. Попък. През 1195 г. по време на Втората българска държава по този път били пренесени мощите на българския светец Св. Иван Рилски от гр. София в гр. Велико Търново, в края на турското робство по същия друм преминал пътешественикът Феликс Каниц /който подробно го описал/, а по време на Освободителната през зимата на 1877 г. по него от Балкана слязъл към полето и отрядът на руския ген. Святополк-Мирски. Тогава през преспите била направена пъртино от около 2000 български доброволци, начело на които бил роденият в Мъглиж Рую Донин. В наши дни от града дотук се достига, като от центъра на селището се поема по многобройни стъпала на северозапад, а над тях се преминава и покрай голям паметник.  

    От разклона при кръглата поляна се продължава по трасето на стария античен римски проход водоравно и на северозападв посока на стръмния склон на стоящият пред погледа Елин дол, като се следва при това и поставената по друма синя маркировка. За да направят пътя през дола по-равен, в миналото строителите подложили под по-ниската му страна първо изкопаните изпод трасето по-едри камъни, а след това насипали върху тях и по-дребните. Изравнен по този начин, друмът, дори и днес, две хиляди години след построяването му, изобщо не е помръднал и е идеално гладък. Точно по същия начин, между другото, е изграден и римският Верейски друм над близкото село Енина, който по ширина, начин на изработка и цялостен външен вид, досущ прилича на Мъглижкия път. По местното римско трасе обаче, както и няколко минути след кръглата поляна, се достига скоро до разклон с маркирана туристическа пътека, която оттук води директно към темето на вр. Попък. Малко по-късно се пресича по брод и река Елин дол, от другата страна на която се открива панорама на юг към Казанлъшкото поле /45 мин./. След преминаване на долината й вр. Попък вече е заобиколен окончателно от юг, като остава пътят да го заобиколи и от запад. Попък /Побък, Попъка, Попа//1201 м./ е изумително красив връх увенчан на темето си с огромен овален масив, който заема цялата долна част от западния вододел на Мъглижката река и препречва изгледа от Мъглиж на север към същинската част на планината. Остър и гол в миналото си, Побък служел като барометър на мъглижани, които били сигурни, че задържи ли се на него мъгла, значи времето ще се разваля, и обратно - огрява ли го слънце, значи и в долината ще бъде ясно и топло. В съседното Селце пък свързват върха с изчезналото езеро, в пресъхналото дъно на което е построено сегашното село. Според местната легенда, Попък бил остров в средата на това езеро, като на някаква стена до темето му уж били открити и халки, на които в миналото древните хора си връзвали лодките. Някои езиковеди твърдят, че топонимът попък е старинно наименование и произлиза от думата пъп, като върхът бил наречен така, не защото стърчи по-високо от околните хълмове, а защото се намирал в центъра /в пъпа/ на нещо /според селяните от Селце, върхът бил разположен точно в средата на езерния остров/. Други пък извеждат името от турската дума бакмак, която означава: място, в близост до бог, като, според тази група езиковеди, наименованието на Попък би трябвало да се свързва с неговия свещен характер. По-вероятно е обаче топонимът да произлиза от думата поп и да е свързан с древните манастири по склоновете на върха, още повече, че в Мъглиж някои му викат иминно така - Попа. Над близкия до Мъглиж град Твърдица пък има и местност Побък, като точно до нея тече и Манастирска река.

     След Елин дол пътят постепенно завива на север, пресича суха местност, покрита с ниски и гъсти смесени гори и след още около 10 мин. преминава под друг скален феномен - високите и остри скали Момите /55 мин./. Това са няколко големи канари, специално изсечени, за да премине пътят през тях, които, гледани отдалеч, приличат на жена с дете на ръце. Формата им, разбира се, също е породила множество легенди и предания, най-вече за вкаменена жена, като, според една от тях, при нападение на башибозуци над Мъглиж майка с детето си и две от зълвите й побягнали към планината. Виждайки обаче, че турците ги настигат, те помолили Господ да ги вкамени, за да не попаднат живи в ръцете на разбойниците, а той пък уж чул молбите им, и взел, че наистина ги вкаменил. На юг под високите скали зее дълбока и опасна пропаст, а от „прозорец“ между тях се открива панорама към цялата западна част на Розовата долина. Заради по-насечения и по-непристъпен терен на местността, както и заради нейната отдалеченост от най-близките населени места, в миналото по-голямата част от обирите по пътя ставали именно тук, затова скалите Момите са свързани още и с типичните за такъв район митове за разбойнически нападения и за заровено наблизо хайдушко имане. 10 мин. след скалите пътят се раздвоява, като маркировката продължава вдясно по трасето на стария римски път /65 мин./. Тук обаче е най-добре да се продължи по левия край на пътя, тъй като той води към голяма чешма с леденостудена вода. Ако се продължи по маркирания път на дясно, тогава се пресича скалиста местност, в която под трасето на римския път са подложени огромни камъни. Някои от тях стърчат по права линия високо над по-ниската му страна и гледани отдалеч приличат на останки от крепост. Над разклона се заобикалят последните дървета от гората, като след 10 мин. се излиза на обширни /около 1000 декара/, голи и заоблени като бъчви поляни, наречени Бъчвища /Бъчовища//75 мин./. Това е огромно пасище с наклон на югозапад, от голите склонове на което се открива необятна панорама към най-ниските долни части на Тревненската планина. Тук високо вдясно и над пътя остава голото теме на Попък, а към полето пък вляво се спуска започващият от върха широк хребет Дебели рид

      След излизането си от гората пътят завива на североизток, прехвърля се през билото на голия и тревист Дебели рид и от другата му страна започва да заобикаля масива на вр. Попък и от север. Между другото, билото на Дебели рид е най-високото място, до което изобщо достига Западният римски Мъглижки път в отсечката му от гр. Мъглиж до с. Селце. Денивелацията от Мъглижкия манастир до билото на Дебели рид е около 400 м., като дотук пътят непрекъснато се изкачва, а от това място до коритото на Мъглижката река и с. Селце постоянно се спуска. Освен това, местността Бъчвища си има и други характерни особености - първо, теренът тук е покрит само с високи треви, по които няма как да бъде поставена маркировка, второ - по поляните се виждат още няколко черни пътя, които се преплитат помежду си и трето - римският път не само, че се губи на много места под тревите, но и допълнително променя трасето си, постоянно извивайки и снижавайки се на североизток, като ту се крие в гъсти горички, ту пък излиза за кратко от тях. С други думи, местността, макар да е гола и много обгледна, е всъщност доста трудна за ориентация и в нея трябва много да се внимава. За да не стане объркване, при пресичането й е най-добре да се спазва общата посока на движение, която е на североизток към виждащата се отдалеч дълбока седловина Мъглижки уши /Бъчовишки уши/, като, освен това, се следи и за масива на вр. Попък, който трябва да остава плътно от дясната страна на римския път. За още по-голяма сигурност пък, оттук към Бъчовишки уши е най-добре да се продължи не по постоянно губещото се трасе на стария римски друм, а по широк съвременен черен път. В неговото начало маркировка липсва /защото лентите й са поставено покрай трасето на римския път/, но по-късно такава внезапно се появява, макар и само на няколко места. При спускането по този нов път към виждащата се отдалеч седловина, отдавна изоставеният и силно тревясал римски друм личи съвсем слабо до гората вдясно, докато вляво остава дълбоката долина на река Асащица /Хумата/, през която извива още едно маркирано почвено шосе, идващо откъм съседното с. Горно Изворово. От билото на Дебели рид новият черен път се спуска към Бъчовишките уши по права линия на североизток, като след около 25 мин. достига до тях /100 мин./.

    Седловина Бъчовишки уши /Мъглижки уши, Ушите/ е най-важното и възлово място по маршрута, като за него е ставало вече дума в маршрут 31.1. Местността се намира на билото на западния вододел на Мъглижка река между върховете Добрина могила /1181 м./ от север и Попък от юг и е от голямо значение, поради няколко основни причини. Първо, заради стратегическото си местоположение в най-ниската част от билото на вододела, седловината е приета за граница между землищата на три селища - Мъглиж, Горно Изворо и Селце и второ, при нея се събират и отделят всички по-често използвани пътища и пътеки от близката околност. Тук римският път се разтроява, като основното му трасе се спуска на североизток към Мъглижката река и с. Селце, най-важното му странично разклонение се изкачва по билото на вододела на северозапад към огромния вр. Саръяр /при масива на който прави връзка със съседния Енински проход/, а още едно по-рядко използвано разклонение, което с нарича Пасковата пътека и което също е белязано с туристическа маркировка, се изкачва пак по билото на вододела, но в обратната югоизточна посока, към темето на близкия вр. Попък. В древността пътниците, които се изкачвали дотук откъм с. Селце, обикновено не слизали по римския друм към гр. Мъглиж /защото дотам доста се заобикаля/, а през голата местност Бъчвища се насочвали по най-лесния начин право на юг, като се спускали през тревите й директно към полето и разположеното му в началото равно плато Гюсово. През Освободителната война точно по този начин постъпил и отрядът на ген. Святополк-Мирски, главната част от който се насочила към с. Горно Изворово, а пък по-второстепенната към гр. Мъглиж. В наши дни тук се събират и всички туристически маркировки, идващи откъм Мъглиж, Селце и Горно Изворово, като до тях сега достига и най-новата - тази по Пасковата пътека откъм вр. Попък.

    От седловина Мъглижки уши към крайната цел на маршрута се продължава по основния черен път на североизток, с плавно слизане от билото на западния вододел към долината на Мъглижката река. По този съвременен път обаче /построен върху трасето на по-стария римски друм/, изведнъж се появява нова и силно объркваща жълто-бяла маркировка, докато синята изчезва на дълго разстояние напред. Широкият и удобен нов друм, както и цвета на маркировката по него, за кратко създават илюзията, че се върви по погрешен път, още повече, че веднага след седловината се навлиза в гъсти и стари дъбови гори, в които гледките до с. Селце напълно липсват. През тях, и след няколко по-остри завоя, пътят пресича две по-дълбоки дерета /второто от които носи името Елова река/, като 15 мин. след Мъглижки уши достига до нов важен разклон /115 мин./. Тук старият римски друм се отделя от съвременния черен път и се спуска още по-стръмно към долината на Мъглижка река, като продължението е по него и на североизток със следване на жълтата маркировка /и на появилата се отново по-късно синя маркировка/. От това място по две дълги и прави линии пътят първоначално траверсира за около 20 мин. тесния рид Пареш /Париш/, след който достига и до дерето Дълбокият дол. В него пък се пресичат два потока, даващи началото на късата странична река Санър дере /Граничен дол/, която служи като граница между землищата на селата Селце и Горно Изворово /135 мин./. Потоците са разположени съвсем близо един до друг, като слизането след тях продължава, но вече с доста по-слаб наклон надолу, през гъсти и обрасли със зелен мъх стари дъбови гори. В тях пътят подсичат източните склонове на връх Дренака /920 м./ и на едноименния рид Дренака, и преминава през няколко малки затревени поляни, като някъде оттук, колкото по-надолу се слиза, толкова по-силно се чува бученето на Мъглижка рек. В края на дългото спускане, и 35 мин. след пресичането на Санър дере, свилият се до тясна пътека стар римски друм най-после достига до първите къщи от Долната махала на Селце /150 мин./. Денивелацията от седловина Мъглижки уши до селото е около 200 м., като приблизително тук завършва и първата част от маршрута. По-подробна информация за Селце и за неговата история може да се бъде прочетена в маршрутите започващи от селото.

     След достигане до първите къщи на Селце се продължава между тях, като коритото на Мъглижката река /която оттук на север се нарича вече Селчанска река/ остава едва на няколко метра вдясно от пътя. Селото е застроено в самото сърце на Балкана насред равно и плодородно долинно разширение, заемащо дъното на бившето огромно високопланинско езеро. Според историците, в района на Селце са открити следи още от времето на първобитните хора /като каменни брадви и други сечива/, а пък през тракийската епоха къщите му били разположени малко по-нависоко по склоновете на източния вододел на реката. След построяването на римския път през долината обаче, старото селище се върнало обратно към нейното дъно, наместило се до трасето на друма и вероятно ззапочнало да служи като пътна станция по него. В наши дни на север от първите къщи на Селце долината изведнъж се разширява, като през нея пътят първоначално пресича обширна поляна с ловен заслон, а след 5 мин. по-късно достига и до шосето, идващо откъм гр. Мъглиж /155 мин./. От това място се продължава по асфалтовия път на север, преминава се покрай бетонна спирка и се излиза пред църквата на селото. Сегашният нов християнски храм на Селце е построен върху останките на разрушената през турското робство древна църква, издигната на мястото, на което през 1195 г. пренощували мощите на Св. Иван Рилски при пренасянето им по Мъглижкия проход от Южна към Северна България. Оттогава до днес и старата, и новата църкви в селото, носят все името на този светец. 

      От църковния двор се продължава по централната улица на Селце на север, като след още около 15 мин. се достига до разклон при водослива на Селчанската река с десния й приток река Чифлишки дол /170 мин./. Мястото тук също е много важно и интересно и като изглед, и като история, както заради къщата с масивна ограда вляво, по която стърчат кули и зъбци подобно на крепост, така и заради факта, че в древността при него римския път се раздвоявал. От разклона основният край на друма се отделял от коритото на реката и се изкачвал на североизток към билото на източния вододел, а друго негово разклонение, носещо в наши дни наименованието Юрт гидик /Изоставен проход/ се отправяло в обратната северозападна посока към с. Горно Изворово и съседния Енински проход. Днес този възлов разклонът е маркиран много добре с табелки и с лентова маркировка, като от него все още се отделят два важни друма - първият е нов, белязан е със синя маркировка и по долината на р. Чифлишки дол води на запад към с. Горно Изворово, а вторият е отдавна изоставения Западен римски Мъглижки път, който продължава оттук на североизток към билото на източния вододел. В наши дни в частта си от Селце до билото на източния рид този друм се нарича Суварака /Кавалерийският път/. В миналото при гребена на източния вододел пътят Суварака се вливал в Източния римски Мъглижки път и оттам двата друма продължавали заедно на север под общото наименование Мъглижки проход. Днес обаче, заради продължаването на стария пътя по долината на Селчанската река на север от Селце, от селото до върха на планината може да се достигне и по друг, много по-лесен начин.

      От разклона в центъра на с. Селце към х. Българка се продължава по съвременния черен път водоравно и на север покрай коритото на Селчанската река, като в тази посока друмът носи вече наименованието Тревненски проход. В неговото начало пътищата са всъщност два, като в горния край на селото те отново се събират, така че оттук е все едно по кой от тях ще се продължи. Маркировката обаче е поставена по десния път, затова от разклона е най-правилно да се продължи именно по този край на друма, като по него веднага се навлиза в Горната махала на селото. През нея Селчанската река се пресича на два пъти по мостове, преминава се покрай Етно комплекс Канарата - три луксозни къщи за гости в стар стил и басейн до реката, като след още около 20 мин. се излиза в северния край на с. Селце при скалния феномен Канарата /190 мин./. Това е много интересна, остра, сива и отвесна скала, стърчаща вдясно от пътя над самия бряг на Селчанска река. Тук водите й заобикалят скалата от изток, образувайки къс, но много красив пролом. На това място долината за кратко се стеснява, притисната силно от оставащия вляво страничен рид Гюля и от извисяващия се вдясно рид Дупник, по който са пътя Суварака и камъка Канарата. Оттук на север от Селце започва втората част от маршрута, който до своя край при главното било на планината следва непрекъснато трасето на новия Тревненски проход. То пък е почти равно, заобиколено е отвсякъде със стръмни и гъсто обрасли с гори склонове и почти до върха на Балкана извива все покрай коритото на Селчанската река.

     След селото почвеното шосе пресича реката още един път по мост, преминава покрай водохващане вляво и 15 мин. по-нагоре достига до ново долинно разширение в местността Чумави колиби /205 мин./. По време на честите чумни епидемии в края на турското робство хората от по-близките населени места бягали от цивилизацията и се укривали точно в тази закътана и потайна планинска местност, откъдето дошло и нейното наименование. Околността и тук е прелестна, като равните й поляни са заобиколени на запад от широкият и много стръмен рид Зла урва, а от изток от опожарените в близкото минало склонове на рида Пожарака. Най-северният край на Чумави колиби пък, при водослива с река Кладнидялски дол /Чешме дере/, се нарича Йовкови колиби /Йовковото/, като при него долината на реката отново се стеснява за кратко, само колкото да се уголеми пак след още няколко минути в последното и най-голямо долинно разширение до тук - местността Пърковски ливади /от личното име Пърко, видоизменено от Пръвко/. През турското робство местните селяни изсичали вековните девствени гори край с. Селце и бичели дървените трупи на Пърковските ливади, затова някои наричат местността още и Бичкийната. Заради лесно достъпният дървен материал пък, след бичкийната в местността се появила и барутна фабрика. Пърковските ливади е невероятно красиво, равно и тучно пасбище, скрито между страничните ридове Кладни дял /кладни - купчини паднали дървета/ от запад и Кашана от изток. Над поляните от север се извисява острият рид Буруна /бурун - нос/, а от североизток се спускат последователно към дъното на долината две по-къси реки - Варовити дол и Лопатарски дол. От южния край на Чумавите колиби до северния край на Пърковските ливади се върви само водоравно, като разстоянието се изминава за около 40 мин. /245 мин./. В горния край на Пърковските ливади пътят достига до водослива на Селчанска река с Малката река /Осенска река/, разделени от острия нос на Буруна. От този водослив на североизток Селчанска река носи вече наименованието Голямата река.

     При водослива широкият друм се разделя, като левия му край, наречен Хаджибайрактарски път, се изкачва покрай Малката река на северозапад, докато десния се насочва водоравно и на североизток покрай коритото на Голямата река. Оттук към х. Българка се продължава по десния край на пътя, който веднага навлиза в извънредно тясна, гориста и усойна част от долината. До 1952 г. пътят от с. Селце достигал само до водослива с Малката река, като на север оттук нямало дори и пътека. Заради своята непристъпност и непроходимост, през турското робство тази местност служила за убежище на местните хайдути, затова и била наречена Хайдушкото воденичище. Няколко минути след навлизането в гората се подминава нов разклон, при който от основния черен път се отделя разклонение, водещо вдясно към къмпинг Дюлята /250 мин./. Къмпингът е разположен на около петдесетина метра в едноименната местност Дюлята /заемаща най-долния гол край на рида Баликовото/, като оградата му, както и някои от бунгалата, се виждат през дърветата над пътя. От разклона напред друмът пресича споменатата тясна част от долината, достига до стичащата се от ляво река Стойковска вада и я пресича по мост. На това място, и от дясната страна над пътя, остава дълга и тясна ивица от подредени на пластове скали, която носи наименованието Гарванската стена. След нея се пресича по мост още един страничен поток и се подминава водосливът с река Среден Елак. Тук пътят описва един по-лек завой на изток, от който се открива панорама нагоре и на запад към билото на рида Буруна.

      40 мин. след разклона към къмпинг Дюлята се подминава пещера или отвор на минна галерия вдясно от пътя, а 20 мин. по-нагоре се излиза и при бетонни водохващания /290 мин./. Покрай тях и покрай ниски купчини от сгурия пътят постепенно завива на северозапад и плавно слиза до малки полянки в местността Извора /330 мин./. В началото на поляните се преминава покрай маркирано с няколко големи туристически табели разклонение, което насочва по черен път на изток в посока на местността Тисово находище и на изоставения открит рудник Извора. По този път може да се излезе на билото на източния вододел и по него също да се продължи към Горски дом Българка. Днес местността Извора е все още заета от сградите на бившето миньорско селище Извора, повечето от които са отдавна изоставени и са в руини. Сред тях обаче има и няколко по-запазени, една от които е превърната в х. Извора /за съжаление към момента хижата работи само от време на време, затова и рядко се посещава от туристи/. Пред нея обаче блика изобилен извор, който е дал името на цялата околност и от който в миналото водела началото си Голямата река. Преди да бъде прокаран сегашният път, долината на север от местността Извора носела наименованието Суха река, тъй като някъде в горното течение водите й пропадали под скали. От мястото на изчезването на километри надолу по коритото нямало дори и капка, като водите избликвали отново чак при извора в едноименната местност. При прокарването на сегашния път обаче, подземната река била затлачена, затова част от водите й пак избликнали на повърхността в горното течение на долината и оттам отново нзапочнали да наводняват отдавна пресъхналото корито на Сухата река. 

     От х. Извора към х. Българка се продължава по основния черен път, който тук завива на северозапад и продължава плавно да се издига, следвайки наводнената долина на реката, която все още се нарича Суха. След х. Извора обаче, по дърветата в посока към билото на планината, се появява съвсем нова и много гъста зелена маркировка, която, наред с широкия и удобен черен път, допълнително улеснява прехода. От Извора напред пътят следва тясната долина малко над плиткото, равно и постоянно виждащо се вдясно корито на Сухата река, като трасето му навлиза в район, покрит с високи букови гори и с множество сечища. В тази част на планината Сухата река се пресича на два пъти по мостове, като в близост до тях от пътя се отделят и няколко странични трупчийски разклонения, водещи вляво или пък вдясно към близките сечища. Оттук нагоре се следват всички извивки на все по-приближаващата се до пътя река, като 60 мин. след х. Извора се достига до важен разклон /390 мин./. При него Сухата река завива на ляво и под името Кривият поток продължава към изворите си на западкато покрай нея завива и левият край на пътя. От разклона се продължава по десния край на пътя на север с навлизане в местността Стружната /в която се преминава покрай бунгала вляво и изоставена сграда вдясно/, като 10 мин. след разклона със Суха река се достига до главното било на планината при седловина Виканата скала /400 мин/. Мястото тук също е важен кръстопът, при който Тревненският проход пресича билната пътека Ком-Емине /КЕ/. На запад по нея може да се достигне до хижа Бузлуджа, а на изток по трасето на Тревненския проход да се продължи към ж.п. гара Кръстец. От седловината обаче се отделя и още един по-стар път, който води на североизток към близко разположените хижи Планинец, Армеец и Ивайлокакто и към градовете Плачковци и Трявна. Тясна пътечка пък води на северозапад оттук, към намиращият се на стотина метра скален феномен Виканата скала. От разклона се вижда и крайната цел на маршрута - Горски дом Българка, разположен на малка поляна от югозападната страна на седловината. Денивелацията от с. Селце до хижата е около 300 м. 

 

01

Началото на гр. Мъглиж, снимано откъм подбалканското шосе 

 

02

 От началото на града с увеличение към вр. Попък, Винишкия камък и рида Кръста

 

05

 Мъглижкият манастир Св. Николай Чудотворец

 

14

 Разклонът на паркинга пред манастирските порти

 

211

 От паркинга на манастира се тръгва по черен път в западна посока

 

16

 Разклонът към Винишки камък на 200 м. преди разклона с римския път

 

19

 Разклонът с римския път Мъглижки проход

 

169

 От източния вододел на Мъглижката река към долната част на западния с рида Кръста

 

27

 Римският път в местността Елин дол 

 

28

 Разклонът от пътя към вр. Попък

 

39

 Част от скалния феномен Момите

 

45

 От Дебели рид назад

 

48

 От превала на пътя се слиза на североизток към седловина Мъглижки уши 

 

249

 Римският път пресича мястото, при което от масива на вр. Попък се отделя Дебели рид

 

54

 Местността Бъчвища и седловина Мъглижки уши

 

55

 Разклонът на седловина Мъглижки уши

 

57

 Разклонът на съвременния черен път с римския друм преди слизането към река Санър дере 

 

61

 Римският път преди да достигне до река Санър дере

 

65

 Преди да слезе до с. Селце, пътят пресича няколко затревени поляни

 

66

 Пътят извежда до Селчанска река при първите къщи на с. Селце

 

67

 В началото на селото се преминава покрай ловен заслон

 

68

 Пътят от ловния заслон назад към първата къща на селото

 

70

 Разклонът в началото на с. Селце

 

71

 Църквата на с. Селце. на това място през 1195 г. са пренощували мощите на Св. Иван Рилски.

 

75

 Разклонът на римския път с пътя, водещ към с. Горно Изворово

 

78

 От разклона към горски дом Българка се продължава по пътя на дясно 

 

83

 Скалният феномен Канарата в северния край на с. Селце

 

86

 Първите поляни на север от с. Селце в местността Чумави колиби

 

87

 Следват ги поляните Йовкови колиби

 

290

 Обширните поляни на север от селото завършват с Пърковските ливади

 

92

 Разклонът в северния край на Пърковските ливади

 

93

 Разклонът към къмпинг Дюлята, който е на около петдесетина вдясно от пътя

 

95

 Част от Гарванската стена северно от комплекс Дюлята

 

97

 Отворът на минната галерия преди хижа Извора

 

102

 Разклонът в началото на местността Извора. Вижда се и хижа Извора.

 

105

 Хижа Извора

 

111

 Пътят по долината на Суха река на север от хижа Извора

 

113

 Разклонът при завоя на Кривия поток. Седловина Виканата скала е на 200 м. оттук.

 

116

 Седловина Виканата скала на билото на планината

 

117

 От седловината към Горски дом Българка

 

119

 Горски дом Българка

 

2014-06-05 163227

 Профил на маршрута


Warning: count(): Parameter must be an array or an object that implements Countable in /home/pelagia/pelitko.com/components/com_k2/templates/default/item.php on line 248
Прочетена 2724 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм