15.1. с. Розино-река Равна-седловина Горни Ветровити преслап-х. Ехо

Оценете
(0 гласа)

15.1. с. Розино-река Равна-седловина Горни Ветровити преслап-хижа Ехо - качване

Денивелация - 1000 м., време на движение - 4.30 - 5.00 часа, разстояние - 17.9 км.

Маркировка: от с. Розино до седловина Горни Ветровити преслап - немаркиран, от седловина Горни Ветровити преслап до х. Ехо - бяло-червена-бяло и ЗКМ

 

2014-01-31 152828

 Изтегли: GPS-трак

         

Село Розино /Рахманларе, Божидар/    

   Село Розино е разположено в най-западният край на Карловската котловина, често наричан от мнозина заради своята красота и плодородие Райски участъкОтдалеч селището изглежда така, сякаш се намира в самото подножие на Стара планина, но всъщност е застроено под огромен страничен рид, отделящ се от главния балкански масив при най-високия връх в околността - връх Юмрука /1819 м./. Оттам гигантският хребет се спуска на югоизток, като заема цялото пространство между пълноводните реки Шиндар дере /шинда - букова дъска/ и Дамлъ дере /Капещият дол/ и отделя землището на с. Розино от това на близкото село Христо ДановоСпоред известният ни турист и писател Павел Делирадевтози рид носи името Беллибурун /Личен нос/, докато според други автори, сред които е и Елена Първанова-Грьошел, ридът би трябвало да е Кайряка /кайряк от кая - скала, скалисто място/. В по-ново време местните патриоти наричат страничната планинска издънка и с името Розинска рътлина /а също и Розински балкан/, в противовес на съседите си от град Клисура, които пък викат на един дълъг рид над тяхното селище Клисурска планинаНа запад от Беллибурун тече р. Шиндар дере, която го отделя от близкия и много по-скромен по размери рид Заногата,а на север и на изток р. Дамлъдере отцепва рида от главното било на Стара планина. 

   През Античността и Средновековието старото Розино се намирало на няколко километра на запад от сегашното селище, в самия край на Карловското поле, на мястото, при което отосновния подбалкански път Друма се отделяло разклонение, водещо по рида Заногата на северозапад към върха на планината. От същото място в древността започвал и проходът Козница /Клисурски проход/, който пък се изкачвал в западна посока към едноименния рид-праг Козница, свързващ Стара планина със Средна гора. В миналото важният разклон в края на котловината бил пазен от две крепости, разположени на слабо стърчащите над полето връхчета Калето /600 м./ и Кулата /685 м./. Имената на върховете ясно показват, че в миналото на теметата им се издигали охранителни съоръжения, от които били наблюдавани и контролирани както кръстоващите се под тях пътища, така и целия западен край на Карловската котловина. Историците предполагат, че още през Античността в близост до важния разклон възникнало и се оформило малко селище - предшественик на днешното Розино. Като остатък от това селище се сочат няколко големи тракийски могили, които могат да се видят и днес крайдвете споменати връхчета. В една от тях наскоро бил открит златен венец от 4 в. пр.н.е., а в близост до вр. Калето били намерени и няколко добре запазени ранновизантийски монети. Преди години на юг от разклона, в местността Корията при изхода на река Падеш от Средна гора, бил разкрит и голям могилен некропол, състоящ се от 14 могили, повечето от тях ниски - с височина 1.5-2 м., край които бил изграден и каменен насип.    

    След завладяването на България от турците старинното селище край разклона задълго престанало да съществува. Едва в края на 16 в. на североизток от него се появило съвсем ново село, споменато за първи път в турския Джелепкешански регистър от 1576 г. под името Рахмандлу. Джелепкешаните /джелеп - търговец на дребен рогат добитък и кешан - отмъквам, отнемам със сила/ били специална категория зависимо население в Османската империя, занимаващо се с отглеждане и продажба на дребен рогат добитък. Като скотовъдци и търговци на дребно, джелепкешаните били задължени да заплащат на държавата данък, но не в пари, а в определен брой животни. По онова време джелепкешанските села били много важни за Османската империя, защото снабдявали с месо и месни продукти не само пазарите, но и армията и двореца. Затова и тези села били вписвани в специален списък, наричан Джелепкешански регистър. Що се отнася до наименованието на новото селище, то, предполага се, идва от личното име на неговия основател, някой си Рахман бей /рахман - на арабски милостив/, който вероятно владеел и цялото му землище. В по-късни турски документи името на селото се среща вече във формата Рахманларъ, което българите от близкото краище изговаряли като Лахманларе.

   До Освобождението новото селище било населено само с турци, затова и местностите край него носят все още предимно турски имена. Местните мюсюлмани се отличавали с голям верски и етнически фанатизъм и непрестанно тормозели българите и другите християни, преминаващи покрай Рахманларе през старопланинските проходи Козница, Занога и Троянски. В годините преди Освобождението в околностите на селото бродел и най-известният разбойник в Карловската котловина - Пехливан Поряз Имам, родом точно от Рахманларе, чиято банда станала нарицателна с извършените от нея грабежи и убийствата по близките пътища. Местната турска администрация се опитала да се справи със злодея, като първо потърсила правоверен мюсюлманин, който да го убие, но като не намерила такъв, прибягнала до услугите на прочутия български хайдутин от Клисура Нейко Калъча. С него пък в планината се престрашили да се качат само още двама турски войници-арнаути, като групата им направила засада на Пехливан Имам в долината на р. Равна, където било и свърталището на бандата му. Още щом зърнали страшните бабаити от Рахманларе обаче, арнаутите начаса избягали от страх. Нейко Калъча пък, макар че останал самизобщо не се изплашил, убил с два точти изстрела Пехливана и помощника му и така сложил край на прословутата банда.

    Фанатичните турци от Рахманларе взели дейно участие и в разгрома на Априлското въстание. Тогава в селото бил разположен главният сборен пункт, в който се съсредоточили башибозуците от цялата близка околност и войниците на карловския велможа Тосун бей, преди да нападнат и да опустошат близкия гр. Клисура. Рахманларските турци се отличили особено и в Освободителната война, организирайки конни партизански отряди в тила на руската армия. Заради активната си дейност в потушаването на въстанието и в руско-турската война, след Освобождението повечето от местните турци се изселили, а на тяхно място в Рахманларе придошли българи от Клисура, Копривщица и от няколко по-близки троянски села. Въпреки множеството нови български заселници обаче, Рахманларе си запазило старото име чак до 1934 г., когато било прекръстено на Божидар. По-късно, заради развитото в околностите му розопроизводство, селото се сдобило и със сегашното си име Розино. Приблизително оттогава всяка година на 24 май в селото започнал да се чества Празникът на розата. За този празник през 1965 г. в Розино пристигнал лично Тодор Живков, който бил качен на специално пригогвена за тържеството шарена каручка. Конят обаче се оказал много буен, подскочил нависоко и обърнал и каруцата и първия ни държавник. Заради тази случка, Празникът на розата веднага бил, разбира се, забранен и дълги години не се чествал. Пак заради розите, в близкото минало в селото била изградена и една от най-големите и модерни за България розоварни, която в момента не функционира. Днес със своите 5000 жители Розино е сред най-многолюдните села не самов Пловдивска област, но и в цялата страна, като в него, наред с мнозинството българи, живеят и хора от още единадесет народности.

    И накрая няколко думи и за растението, с което са свързани и името на селото и поминъка на неговите жители. Маслодайната роза /Gallicanaeе растение от рода Роза /Rosa/, известно с етеричното си масло, използвано в парфюмерията и козметиката. Розата е характерна със специфичната си остра миризма, която обаче може да се стори на мнозина и доста неприятна. За първи път за естествени и за засадени от хората розови градини пише в книгите си старогръцкият историк Херодот, роден през 5 в. пр. н.е. в Мала Азия. Той обаче поставя тези градини не в областта Тракия, където са сега, а по егейските брегове на Македония /главно в района на градовете Драма и Сяр/, където днес се сее предимно тютюн. В по-късни паметници от периода на римското владичество за рози се споменава в свързаните с тях особени пролетни тържества, наречени Rosalia. За първи път отглеждането на рози за получаването на розова вода и на розово масло започнало в Индия. Оттам арабите пренесли маслодайните рози в Шираз /Южна Персия/ и в Египет, а дошлите по-късно турци ги разпространили и в други страни. В Европа търговията с розово масло започнала още през 16-и в., когато насаждения с култивирани маслодайни рози се появили в околностите на днешния гр. Одрин. За тях споменава в описанието на своите пътувания тогавашният турски географ Хаджи Калфа. Първите писмени сведения за засаждането на масиви с маслодайни рози в българските предели датират от 1712 г. и се отнасят за землището на с. Войнягово Карловско. През 1819 г. поп Константин споменава за производство на гюлово масло в България, но само в Карловско. Оттам по-късно производството и преработката на рози се разширило и се разпространило в два главни пояса. Първият от тях бил по южните склонове на Стара планина и на Средна гора в Карловско, Казанлъшко, Панагюрско и Новозагорско, а вторият вървял по северната яка на Родопите от гр. Пещера на запад до пловдивското с. Конуш на изток. Интересно за маслодайната роза е това, че тя вирее не само в топлите долини, но и по по-студените планински склонове, което я прави много рентабилна за отглеждане във всички южни части на страната. Първоначално българите наричали дошлата от Ориента маслодайната роза или с турското й име гюл или пък с гръцкото трендафил, докато в същото време дивият й събрат бил известен със съвсем простичкото шибак /оттук и името на град Шипка, който в миналото се наричал ШиБка/. Добиваният от питомните рози елей обаче винаги носел името розово масло и се мерел с особен вид мярка, наричана с арабската дума мускал /мъскал/. В по-далечното минало с гюловата индустрия по нашите земи се занимавали предимно българите, като брането и варенето на цвета се извършвало от жените, а търговията с розовото масло от мъжете. В първите години от развитието на този особен вид поминък продажбата на гюла се осъществявала от по-богатите казанлъшки търговски фамилии, които ходели за това чак във Франция, а по-късно част от износа бил иззет и от една по-голяма немска фирма. В края на турското робство високата цена на розовото масло станала причина производството на рози дотолкова да се разшири, че наивните селяни, заети с него, започнали да питат прекупвачите: „Какво собствено правят там в Европа с толкова много розово масло?“.

  Днес основните туристически маршрути от с. Розино към Балкана водят главно в две направления към близките хижи Ехо и Козя стенаОсвен маркираните пътеки към тях, от селото към планината се изкачва и още една, сравнително по-слабо използвана и по-непозната на повечето туристи пътека, която също е маркирана. В миналото, когато х. Ехо все още не била построена, по тази пътека се ходело до по-отдалечената хижа Вежен, като маршрутът към нея извивал по билото на споменатия рид Заногата. Освен към трите хижи, от Розино към Стара планина могат да се предприемат и още няколко по-интересни маршрута, всички те са свързани с изкачването и пресичането на двата основни рида, спускащи се от Балкана към селото - Беллибурун и Заногата. Най-западният от всички маршрути е този, който води по долината на р. Равна към х. Ехо. Същевременно с това, маршрутът е и най-дългият от всички, защото почти по цялото си протежение преминава все по границата, разделяща землищата на Розино и на близкия гр. Клисура. На запад от с. Розино планината е разцепена на две от широката долина на р. Равна, отделяща от главното й било на юг друг дълъг и мощен хребет - рид Делиминчев гроб /наричан понякога от жителите на близкия град и Клисурска планина/. Между другото, това име не е съвсем без основание, първо заради огромните размери на рида и второ, защото масивът му, гледан откъм Розино, наистина прилича по формата си на отделна планина. Въпреки, че е най-отдалеченият от селото старопланински рид, Делиминчев гроб е и особено приятен и удобен за туризъм, най-вече заради широкия и водоравен черен път, извиващ в неговия долен му край. По този път днес може да се предприеме интересно изкачване от с. Розино към подножието на вр. Юмрука и оттам към близката х. Ехо.  

15.1. с. Розино-река Равна-седловина Горни Ветровити преслап-хижа Ехо - качване

    От центъра на с. Розино към граничния с Клисура рид Делиминчев гроб се тръгва в западна посока, като първоначално се следва зелената туристическа маркировка, водеща към х. Ехо. По главната улица се пресича най-западната част на селото, наречена Жабешката махала, и в нейния край се достига до ж.п. прелез, изграден до плитката долина на река Кръстево дере. Още тук пред очите се открива на запад пространна старопланинска панорама, обхващаща по-голямата част от маршрута с широката долина на р. Равна, дългият рид Делиминчев гроб от едната й страна и едрият дебел масив на вр. Юмрука от другата. Сред множеството върхове и местности в дъното на пейзажа се забелязват и теметата на първенците на тази част от планината - връх Каменица /2105 м./ и връх Вежен /2198 м./. Няколко минути след прелеза се излиза пред потока Даут козлу /Овцете на Даут, Витото дере - от личното мюсюлманско име Даут, което произлиза от християнското Давид и козлу - овца/, където черния път и маркировката се изоставят. От това място се продължава по релсите на влака на запад, като ориентир в тази посока е вече ясно очертаващият се в долната част на Делиминчев гроб горист масив на облия Черни връх /1286 м./. На запад релсите на влака следват подножието на рида Беллибурун, като вдясно от тях остават високи тополи в местност Каваклъкът, а вляво - засадено с орехови дървета равно поле, наречено Горен Кошалан /вероятно от кушуалан - поляна за кушии, т.е. място за надбягване с коне/. Напред линията на влака пресича още един поток - Баа дере /баа - лозе/ и 35 мин. след началото на маршрута достига до мост над пълноводната р. Шиндар дере. Скалистата долина на реката е много живописна, като от моста се открива панорама далеч нагоре в северна посока чак до темето на извисяващия се до облаците вр. Юмрука.

    10 мин. по-късно релсите на влака извеждат и до началото на споменатата по-горе трета туристическа пътека, водеща по билото на рида Заногата към вр. Вежен и х. Вежен /45 мин. общо/. На това място от ж.п. линията се отделя тънка пътечка, която се спуска на северозапад към дъното на плитко дере. Интересното е, че едва тук, на няколко километра далеч от селото, се появяват първите знаци за тази пътека. На електрически стълб вдясно от релсите е нарисувана стрелка, а на дърво до него се вижда и лентова туристическа маркировка в цветовете бяло-жълто-бяло. В миналото пътеката следвала извиващия по рида Заногата античен път, който започвал от крепостите Калето и Кулата и водел покрай днешната х. Ехо към разположената на северозапад в Предбалкана Васильовска планина. Заради връзката си с тази планина, днес античният път е наричан от историците Васильовската пътека. Пътят обаче си има и още едно име и то е свързано не с дадена местност, а с всеизвестните в миналото клисурски и розински джелепи, които в края на турското робство прекарвали по него от Южна към Северна България огромни стада с домашни животни. Заради тези търговци на дребен рогат добитък, пътят бил известен още и като Джелепската пътека. От разклона към х. Ехо може да се продължи и по маркираната пътека, като така времетраенето на предлагания маршрут се съкращава с около час. Добре е обаче преходът да се удължи още малко на запад, първо защото хижата е доста близо до селото и второ, за да се обхванат и най-крайните предели на розинското землище, които са изключително красиви и все още доста диви.

     Ако за изкачване към хижата се избере черният път, извиващ по рида Делиминчев гроб, тогава от разклона се продължава по ж.п. линията на влака на западСлед разклона с туристическата пътека релсите постепенно завиват на юг, пресичат р. Равна, качват се от другата й страна в долния край на рида Делиминчев гроб и достигат след 10 мин. до втори разклон при поредната водна артерия, спускаща се откъм планината - река Сънър дере /Граничен дол//55 мин./. Както показва името, коритото на реката се ползва като гранична линия между землищата на Клисура и Розино. Точно тук от южната страна на разклона са и върховете Кулата и Калето, под които в миналото било застроено старото Розино. При втория разклон ж.п. линията се изоставя и по тънка пътека се продължава с изкачване на запад към отстоящият на около километър по-нагоре гъст и тъмен горски пояс. Натам пътеката първоначално пресича обширната гола местност Ададжика, заемаща най-долната част на рида Делиминчев гроб. В буквален превод турската дума ада означава остров, но в местните диалекти тя се употребява още и в смисъл на блатиста, мочурлива ливада покрай река. Тук нейният смисъл е точно такъв - голо и блатисто в миналото място покрай р. Сънър дере, в средата на което пътеката се влива в широк черен път, водещ нагоре точно към горския пояс. От с. Розино до този път може да се достигне и по още два начина, било като се върви по асфалта на разположеното съвсем наблизо оттук на юг главно подбалканско шосе, било без пътека, като се пресекат на запад разредените орехови гори, покриващи местността Горен Кошалан. Над ж.п. линията следва плавно изкачване на запад през изровената от пороите ливада Ададжика, като до нейния най-горен край се преодоляват около 300 м. височина. Преди да достигне до този горен край, основният черен път пресича на няколко места по-тесни странични пътища и 30 мин. след напускането на ж.п. линията се изкачва до гората /85 мин./. Оттук, въпреки че местността е все още на съвсем ниска надморска височина, се откриват впечатляващи гледки назад към с. Розино и към целия Райски участък край него.

    Над просторната ливада Ададжика черният път навлиза в още по-обширната гора Дюз кория /Равната кория/, покриваща огромна територия по долните части на Делиминчев гроб, Заногата и Беллибурун. След навлизането си в корията пътят става водоравен, траверсира източните склонове на Делиминчев гроб и в северозападна посока навлиза надълбоко в долината на р. Равна. 40 мин. след началото на гората се достига до новопостроена каменна чешма, издигната над безименен пълноводен поток - десен приток на р. Равна /125 мин./. От него напред пътят описва няколко по-къси и остри завоя, слиза с лек наклон към р. Равна и 10 мин. след чешмата я пресича по дървен мост /135 мин./. Това е и едно от най-красивите места по маршрута, защото тук реката се спуска през тесен и изключително живописен алпийски каньон. По него нагоре се виждат множество отвесни скали с накацали по тях разкривени борове, а надолу под дървения мост водите на реката скачат от нисък, но затова пък много красив водопад. При пресичането на р. Равна се преминава от рида Делиминчев гроб на рида Заногата, като веднага след това пътят се разделя на две. Оттук напред може да се продължи и по двата му края, защото след около километър те отново се събират. Добре е обаче да се знае, че левият път е по-пряк, но затова пък е и доста по-стръмен. Ако се тръгне по него, тогава скоро след разклона се достига до папратлива поляна, от която се открива нова прекрасна панорама назад към по-голямата част от Карловско поле. В началото на голото място вляво от пътя остава заграден с плет имот с дървен фургон, поставен в средата му.

     Над поляната двата края на пътя отново се събират, като по тях, 25 мин. след р. Равна, се достига до дървена арка, указваща началото на Национален парк "Централен Балкан" /160 мин./. От моста над реката дотук са изкачени още около 200 мвисочина. Арката се намира на самото било на рида Заногата, като някъде тук новият черен път пресича губещото се в гората древно трасе на стария римски друм Васильовската пътека. Пред арката пътят отново се раздвоява, като левият му край продължава на запад по долината на р. Равна към т.нар. Розинска мандра, докато десният навлиза на северозапад в парка. Оттук продължението на маршрута е съвсем ясно, защото вр. Юмрука се вижда много добре през отвора на самата арка. Към него и х. Ехо се продължава по десния край на пътя с леко спускане на северозапад, като в тази посока се достига след около 15 мин. до Отбитата река /175 мин./. Дървената арка при разклона изглежда спира по-голямата част от неканените гости на парка, защото местностите край Отбитата река са се запазили все още напълно диви и удивително красиви. От другата страна на реката се достига до много стръмен склон, по-който пътят започва да извива на дълги серпентини. Оттук може да се продължи нагоре и по широкото му трасе, което обаче много заобикаля, а може и част от разстоянието по него да се съкрати, като се ползват преките пътеки между отделните серпентини. Ако се продължи по пътеките, тогава по тях се описва почти права линия нагоре и на север, като пътя се пресича на няколко места и до последния му завой се преодоляват за кратко време още около 150 м. височина. Оттук нагоре гората постепенно се разрежда, като се откриват гледки както към вр. Юмрука, така и към ниското място южно от него - седловина Горни Ветровити преслап. 45 мин. след пресичането на Отбитата река, пътят достига до най-високата си точка и от нея започва да се спуска на север към местността Ирима /от турското йерим - ровина, място изровено от порои/ и долината на р. Шиндар дере /220 мин./.

    На превала основния черен път се изоставя и по страничен черен пътсе продължава с плавно изкачване на запад към седловина Горни Ветровити преслап. Тя пък се намира точно над разклона и отдалеч прилича на гигантска дупка, издълбана сякаш от някой великан в монолитната снага на планината. Превалът на пътя, както и разклонът в средата му, не са маркирани по никакъв начин и за тях трябва да се внимава, като се следи кога основния черен път ще започне да се спуска надолу. По страничното му разклонение се върви на запад съвсем кратко, защото тази част на пътя е отдавна изоставена и се е затлачила с растителност. В нейният край се достига до плитко дере, стъпва се в началото на тънка пътека и по извитото й като змия трасе се излиза след няколко минути до края на горския пояс. Над дърветатасе продължава с изкачване към седловината, като до нея остава да се пресече само още една малко по-дълга четвъртита поляна, гъсто обрасла с висока хвойна. Храсталаците донякъде забавят изкачването, но то може малко да се ускори, ако се намери маркиран с тринога от дървени колове извор, разположен в горния южен край на поляната. При извора се достига до широка и добре отъпкана овчарска пътека, която извежда, 30 мин. след напускането на основния път, до възловата седловина Горни Ветровити преслап и главното било на Балкана /250 мин./. Тук, освен пътеката откъм извора, излизат още и билната туристическа пътека Ком-Емине /КЕ/, както и добре познатия ни стар римски път Васильовската /Джелепската/ пътека, който идва откъм разположената на юг Розинска мандра. От седловината Горни ветровити преслап към х. Ехо се продължава по лятната пътека КЕ на север. Тя пък следва старото трасе на римския път, който подсича водоравно вр. Юмрука по западния му склон, минава покрай пресъхващия през лятото извор Сладкото кладенче и достига след 30 мин. до седловина Демир капия /Желязната порта/ и изградената на нея х. Ехо /280 мин./.

     Демир капия е обширна гола седловина, разположена на главното било на планината между върховете Юмрука от юг и Кавладан /от турското словосъчетание каврадания - обир в прохода//1710 м./ от север. Тук билото е тънко и скалисто, като в древността част от канарите му при седловината били допълнителни изсечени, за да премине през тях римския път Васильовската пътека. Тогава, с цел охраната на пътя, на това тясно и невралгично място била издигната и къса крепост от типа дема /преградна стена/. В нея било оставено място само за тясна метална врата, откъдето дошло и името на седловината - Желязната порта. В миналото с такива крепости-деми били преграждани всички по-важни проходни пътища в Балкана, като металните врати в тях били отваряни само след като пътниците си заплатят съответната такса за охрана. В наши дни, при изкопаването на основите на х. Ехо, част от дяланите камъни на преградната крепост излезли на повърхността и като подходящ материал за строеж били вградени в сградата на хижата. През турското робство седловината била известна още и като Дедилер конак /Дядов стан/, вероятно защото на нея нощували джелепите, преминаващите оттук по римския път с огромните си стада. След Освобождението на Демир капия бил изграден митнически пункт между нововъзникналите държави Княжество България и Източна Румелия, чиято граница била трасирана по билото на Стара планина. На турски думата митница е гюмрук, откъдето пък дошло и сегашното побългареното наименование на близкия вр. Юмрука. Днес, освен римския път и пътеката КЕ, до хижата достига и още една пътека откъм с. Розино, която през турското робство носела същото име като седловината - пътека Дедилер конак.

 

73

От края на с. Розино към ж.п. прелеза и рида Делиминчев гроб

 

01

По ж.п. линията към долината на река Равна

 

02

                      От Горен Кошалан към долната част на рида Делиминчев гроб с поляната Ададжика

 

06

 От горната част на Ададжика назад към село Розино 

 

11

От рида Заногата назад към рида Делиминчев гроб

 

13

Дървената арка за начало на Национален парк "Централен Балкан" 

 

49

 Седловина Горни Ветровити преслап и пътеките, които се отделят от нея

  47

  Вр. Юмрука се заобикаля от запад по добре виждащото се трасе на Васильовската пътека  

 

44

Седловина Демир капия с хижа Ехо 

 

2014-01-31 152859

Профил на маршрута

Прочетена 1151 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм