09.6. гр. Пирдоп-манастир Св. Елия-вр. Джемински камък-вр. Калето-вр. Паскал

Оценете
(0 гласа)

09.6. гр. Пирдоп-манастир Св. Елия-вр. Джемински камък-вр. Калето-вр. Паскал - слизане

Денивелация - 1300 м., време на движение - 4.00 - 4.30 часа, разстояние - 12.3 км.

Немаркиран

 2014-01-30 144718

 Изтегли: GPS-трак

         

  Източната граница на планинската част от землището на град Пирдоп минава по долината на Еленска река и достига на север до най-високия местен връх - Паскал /Паскаля//2029 м./. Днес реката разделя само землищата на Пирдоп и на съседното село Антон, но в близкото минало била за кратко и граница между две съседни държави - Княжество България и Източна Румелия. Южните склонове на вр. Паскал са напълно открити и заети само с голи пасища, като се започне от главното било на планината, та се стигне чак до полето под него. Сред тревите ясно се открояват покритият със синкави натрошени скали връх, както и няколко по-дълги каменни сипея, спускащи се от главното било на юг и носещи заради цветовете по тях името Сините сипеи. Ако от гр. Пирдоп се направи преход през едноименната хижа до вр. Паскал, то тогава, най-удобни за слизане наобратно към града биха били точно тези голи пасища, ширнали се навред под Сините сипеи. Горната част на поляните носи събирателното име Бобча /от личното име Бобчо/, а някои я наричат още и Качаница /от качан - изпъкнал корем на крава/, заради заоблената и изпъкнала над терена форма. Гледано откъм Паскаля, голото пространство под върха прилича на гигантски, разстлан на огромно разстояние килим от зелени треви, разделен на две едиствено от плиткия дол Арнея /на гръцки означава овнешки/. През дола протича Бобчанска река - източен начален приток на Еленска река. Разцепеният на две южен склон на вр. Паскал е поделен между два тънки и съвсем плоски зелени рида, западният от които се нарича Бобча, а източния - Джемина. В наши дни по поляните, покриващи двата рида, не се забелязват никакви пътеки, но в древността по тях вероятно минавал широк черен път. За това говорят както шестте крепости, издигнати по ридовете и в близост до тях, така и лесната достъпност до главното било в тази част от планината. Освен, че местността под вр. Паскал е много удобна за слизане и качване, в нейното подножие се намира и най-интересната местна забележителност - руините на древния манастир Св. Елия /пише се с Е/, известен и като Еленската базилика. Всичко това сякаш подканя туриста, застанал на главното било на планината, да заслиза от вр. Паскал точно към тези голи поляни, разпрострели се на юг към пирдопското поле.

  От вр. Паскал към манастира Св. Елия и гр. Пирдоп се тръгва без пътека на юг, като се следва приблизително плоското било на източния рид Джемина. Понеже се върви покрай граничната Еленска река, едната част от маршрута преминава през землището на с. Антон, а другата - през това на гр. Пирдоп. От върха първоначално се слиза към два ориентира, ясно открояващи се сред зеления океан от треви в средната част на рида Джемина. Това са добре изразените върхове Калето /1637 м./ и Семер кая /Скалата-самар, Джемински камък//1322 м./, които със стръмните си и скалисти склонове рязко изпъкват над околните плоски зелени морави. Според езиковедите, имената на рида Джемина, както и на разположения по него вр. Джемински камък, произлизат от думата джамия, а тя пък, за голяма изненада, се свързва с намиращата се под тях християнска Еленска базилика. В периода на Първата и Втора Български държави манастирът бил важен книжовен център, а след падането на България под османска власт продължил да съществува, превръщайки се в главна опора за поробеното християнско население от областта. Св. Елия бил разоряван на два пъти, като при първия случай през 1498 г. войските на турския военачалник Яя паша само го ограбили. През 1700 г. обаче, манастирът бил окончалено разсипан. Тогава през Златишката котловина преминала от изток на запад армията на Яхия паша, който отивал да се бие с немците при гр. Скопие. Щом войските му навлезли в турското тогава село Лъджене /днес с. Антон/, местните мюсюлмани се явили пред пашата и наклеветили монасите от Св. Елия, че уж убили човек от селото. Яхия паша се разгневил и заповядал на войските си да разрушат с топове огромния за времето си и добре укрепен с дебели каменни стени манастир, а земите му подарил на джамията Имарет /имарет - приют/ в гр. Скопие. Оттогава селяните от близките села започнали да наричат бившите манастирски земи джемина /т.е. джамийска земя/. В околностите на Св. Елия има няколко местности с това име пасищата Горна Джемина и Долна Джемина, рида Джемина и вр. Джемински камък. За всички тях се предполага, че до 1700 г. били собственост на манастира Св. Елия, а след това - на джамията Имарет в гр. Скопие. Освен няколкото Джемини над манастира, в землището на гр. Пирдоп, под близкия до Паскал връх Косица /2001 м./, са разположени и две по-къси ридчета, носещи също „джамийски“ имена - Малък мечит и Голям мечит /мечит - вид джамия/. В горната си част ридът Джемина е напълно гол, тесен и много стръмен, като слизането по билото му се затруднява от ниски хвойни и липса на пътеки. Макар, че се намира в горната част на рида Джемина, голата местност, през която се слиза първоначално от вр. Паскал на юг, носи името Долна Джемина. Наречена е така, за да се отличава от обширната платовидна местност Горна Джемина, разположена на самото главно било на планината на изток от вр. Паскал. Между двете голи Джемини се простира още една, също като тях обширна и напълно гола местност, известна сред местните пастири като пасище Подмола.

  При слизането от вр. Паскал на юг долът Арнея остава от дясната западна страна. В миналото в този дол били разположени няколко овчарски колиби на местни пастири-каракачани /оттук и гръцкото име на дола/, които пасели стадата си по околните пасища, а след Освобождението се заселили в близкото с. Антон. В средата на Арнея стърчи куполът на вр. Калето, като малко преди да се достигне до него се подминава ниска група скали, разположена на водоравна площадка. Малко под тях се слиза до втора, още по-равна площадка, в средата на която се пресича преграден землен вал с ров пред него. Валът вероятно е изкопан в началото на Средновековието и е с фронт на север, т.е. е византийски. Според някои историци, този вал е част от много дълга отбранителна система, заемаща огромно пространство по южните склонове на Стара планина. Части от тази системата са и споменатите вече крепости, разположени по рида Джемина и в близост до него, както и някои по-отдалечени крепости, като например крепостта Калето над близкия гр. Златица, която също е с фронт на север. Насочената в тази посока система от крепости си кореспондира с друга военна система, разположена по самото главно било в тази част от планината. Това са крепостите по върховете Косица, Паскал и Тетевенска Баба /2070 м./, както и голямата крепост на платото Гьолджука в близост до днешната хижа Планински извори. Както може да се предположи, крепостите от билната система пък са с фронт на юг /т.е. най-вероятно са български или поне са използвани от българите след тяхното установяване на Балканския полуостров/.

  40 мин. след вр. Паскал се достига до източното подножие на вр. Калето. Някога върхът бил част от съседния рид Бобча, но Бобчанската река се разделила на две и го откъснала от основния масив. Това е причината днес Калето да стои като остров в средата на неголямо долинно разширение на Бобчанската река. Върхът е скалист и труднодостъпен от три страни, като до темето му е възможно да се достигне по-лесно само откъм изток. За да се изкачи горната част на Калето, от билото на рида Джемина първо трябва да се слезе на запад до Бобчанската река, а после върха да се изкачи по източния му склон. На темето на Калето липсват видими следи от крепост, затова пък на него е поставена ниска бетонна триангулачна точка, от която се открива незабравима панорама. Тя е прекрасна във всички посоки и най-вече на югозапад, към малкия скалист джендем Казанете, разположен в средната част от долината на Еленска река. Местността от джендема към подножието на планината се нарича Граматник /или Граматик/като в миналото това било и името на цялата река. Името Граматик най-вероятно също е свързано с манастира Св. Елия и доказва, че някога е бил важен книжовен център. Качването и слизането от билото на рида Джемина до вр. Калето и връщането наобратно до Бобчанска река отнема около 10 мин.като денивелацията от вр. Паскал дотук е 400 м. /50 мин. след началото/.

  При слизането от Калето към Бобчанската река се забелязва широка пътека, която от върха води покрай реката на юг, към другия по-изявен ориентир в местността - вр. Джемински камъкПри слизането от вр. Калето се стъпва на пътеката и по нея се продължава със спускане в югоизточна посока, като натам се пресича поредното обширно и напълно голо пасище. Под вр. Калето средната част на рида Джемина изведнъж се разширява, защото рекитекоито я притискат от двете й страни /Еленска на запад и Житница на изток/, се отдалечават една от друга. Малко преди да се достигне до вр. Джемински камък, широката средна част на Джемина се разделя на две от дълбокия и много стръмен суходол Калиман /Калиман дере/, на запад от който се простира едноименното пасище КалиманТопонимът Калиман е лично име от кумански /прабългарски/ произход, което било широко разпространено по нашите земи по време на Втората Българска държава. Освен него, в Златишката котловина се срещат и още няколко местности, носещи имена от кумански произход, като Фириман над с. Антон, Тотомир над с. Църквище и Драмановец над с. Буново. Долът Калиман разделя рида Джемина на два по-къси долни странични рида, югозападният от които се нарича Чаталтепе, а югоизточния - Корулар /от куру - сух/. При слизането от вр. Калето на югоизток, вляво от пътеката, над долината на р. Житница, се вижда подобна на заслон овчарска колиба, разположена под група ниски скали. Тази колиба, заедно със скалите над нея, са единствените по-забележими неща сред плоските голи поляни, разпрострели се между върховете Калето и Джемински камък. Разстоянието между двата върха се изминава за 40 мин. /90 мин. общо/, като денивелацията е около 300 м.

  Връх Джемински камък представлява огромна скала, разцепена по средата си на две по-малки и сравнително равни части. Също като вр. Калето, и вр. Джемински камък е отвесен от три страни и е лесно достъпен само от север. Върхът е много обзорен и според историците, на темето му в миналото също имало крепост. Разделената на две канара е с формата на самар за кон, откъдето идва и турското й име - Семер кая /Скалата-самар/. Изкачването от пътеката до върха и слизането наобратно отнема още около 10 мин. /100 мин./. След връщането до пътеката се продължава по нея на юг, като съвсем скоро се достига до разклон. Оттук единият й край се спуска по права линия към голата местност Корулар на юг, а другия завива плавно на югозапад, като минава под изворите на река Калиман дере. От вр. Джемински камък към гр. Пирдоп трябва да се продължи по пътеката на югозапад. В тази посока се пресича по диагонал сухото Калиман дере, достига се до пасището Калиман и по него се траверсира водоравно западната долна част на рида Джемина, носеща името Чаталтепе. В края на рида следва нов завой на югозапад и рязко спускане към долината на Еленска река. До нея се достига при бетонен басейн и черен път, заобикалящ северното подножие на облия горист връх Дутината /1129 м./. От вр. Джемински камък дотук се върви около 35 мин. /135 мин./, като денивелацията е 450 м. Вдясно и на запад от черния път остава тесния пролом на Еленска река, която точно на това място се провира през няколко огромни канари и от другата им страна пада стръмно като водопад. Целите склоновете на планината оттук на север към главното й било са покрити с причудливи и хаотично разхвърляни сивкави скали. От разклона към тях води тясна козя пътечка, в началото на която се намира гореспоменатата местност Казанете. В нея реката скача от 17 малки водопада, разположени в близост един до друг и образуващи малка, но изключително красива каскада. Пътеката достига до водопадите, като пресича каменист джендем с отвесни стени, минавайки и покрай останките на още две крепости. 

  Поляната, на която е построена Еленската базилика, се вижда добре от вр. Джемински камък, но когато се слезе до черния път, ориентацията се губи лесно, заради засадената наскоро гъста борова гора. След достигане до черния път се продължава по него на югоизток. Пътят навлиза в боровите гори от източната страна на вр. Дутината и в тях се преплита с други черни пътища. Като ориентир за местонахождението на Еленската базилика остава единствено Еленска река, която тече на запад. Под вр. Дутината черния път трябва да се следва само донякъде, защото завива към с. Антон в противоположната източна посока. След изоставянето му се продължава без пътека на югозапад, като през гъстите борови гори, 40 мин. след слизането до долината на Еленска река, се достига до местността Еленско /Св. Елия/, в която е построен едноименния манастир /175 мин./. От вр. Дутината дотук са преодолени още около 300 м. денивелация. Днес местността край базиликата е вилна зона, затова от главното подбаканско шосе до нея достига широк асфалтов път. При първите вили се стъпва на шосето, Еленска река се пресича по мост и от западната й страна се излиза пред местната ловна хижа Еленско. Някога в двора й бликало манастирското аязмо, над което днес е построена красива каменна чешма.  

  Грандиозните останки на манастира Св. Елия са разположени на равна поляна на десния бряг на Еленска река /Граматник/, на около двайсетина метра над ловната хижа. Манастирът често е наричан неправилно Еленска базилика, като под това име трябва да се разбира само сградата на манастирската църква. Тя е разположена в средата на голям комплекс от манастирски сгради, включващ както самата църква, така и няколко допълнителни помещения /дяконикон, протезис, баптистерий/. Всички сгради са заобиколени с дебела крепостна стена, допълнително укрепена в ъглите си с четири бойни кули. Св. Елия е построен в периода на византийското владичество през 4-и в. след Христа, но местността край него била смятана за свещена още от времето на траките. През 5-6 в. пр.н.е. източната част от Златишката котловина била обитавана от тракийското племе голямокойлалети /великокойлалети/, което използвало поляните в местността Еленско за свое светилище. По-късно голямата християнска базилика била построена върху неговите останки, като при проведените археологически разкопки, под основите на църквата били открити множество рога и кости от елени. Проф. Александър Фол предполага, че тракийското светилище с рогата от елени под манастира Св. Елия е свързано с широко разпространения сред тракийските племена край Стара планина култ към елените-гушовци. Това са елени с бяла гуша, които слизали от планината в определен ден на годината и уж сами и доброволно отивали при хората на заколение. Някои езиковеди свързват наименованията на манастира, реката и местността край тях не с личното име Елена /на гръцки факел/, а именно с животното елен. Днес стените на Еленската базилика са все още добре запазени на височина от около 8.5 м., а сградата й е оградена с висока и дебела крепостна стена, в ъглите на която стърчат четвъртити бойни кули. В миналото край манастира извивало трасето на главния подбалкански път Друмакато Св. Елия вероятно обслужвал пътниците, преминаващи по него. На около километър на юг от руините на манастира се намира черковището Св. Тодор, край което са разкрити останки от голямо тракийско селище. За него пък се предполага, че се е наричало Бурдипта, като мнозина намират прилика между името му и това на днешния гр. Пирдоп.  

   Манастирът Св. Елия и едноименната местност край него се намират в най-долната равна част на Граматнишки рид, разделящ реките Манджерин на запад от Еленска река на изток. Тази най-долна и по-къса странична част на по-големия Граматнишки рид носи името Еленски рът. От манастира Св. Елия към гр. Пирдоп се тръгва по Еленски рът, като първоначално се върви по асфалтовия път, водещ към главното подбалканско шосе на югозапад. Натам се пресича местност, покрита с обработваеми ниви, която някои наричат Чифлика, а други Горни Манджерин. Покрай нивите скоро се достига до новопостроен каменен параклис, при който асфалтовия път завива на юг. Тук шосето трябва да се изостави и към гр. Пирдоп да се продължи по широк черен път, продължаващ през полето в същата югозападна посока. От разклона до града се върви вече само водоравно, като 20 мин. след манастира се достига до реката с интересното име Манджерин /195 мин./. Това име произлиза от турската дума мухаджир /преселник/ и е дадено на реката, защото по време на войни и размирици, населението от околните селища бягало все към нея и се укривало в гъстите лесове, покриващи долината й.

  Пътят пресича реката по брод, напуска Граматнишки рид и се качва в долната равна част на съседния рид Широката Занога, залесена с масив от изкуствено засадени брезови гори. В близкото минало местността тук изглежда била напълно гола, защото все още се нарича Шутила /Незалесена/. Друго интересно за Шутила е, че през нея минава древното трасе на стария подбалкански път Друма, покрай което се намират едни от най-големите тракийски могили в Златишко-Пирдопската котловина - Дервиш могила и Кьосова могила. Поради някаква причина, залесителите на брези са оставили между дърветата широка гола полоса, по която бързо се напредва на югозапад. Преди да се достигне до града се минава през още една равна местност, която се нарича Мерата и е разделена на две части - Голямата мера на север от пътя и Малката мера на юг. След нея, непосредствено преди да се навлезе в Пирдоп, се пресича по диагонал и късото голо поле Аджи Достов чакъл, заето от малки зеленчукови градини. Оттук в западна посока се виждат вече и короните на огромните секвои-гигантеи, засадени по перона на пирдопската ж.п. гара. 40 мин. след р. Манджерин се пресичат потока Тиньовец и река Канджа /нарича се Канджа, защото е извита като кука/ и се достига до линията на влака при ж.п. прелез, маркиран с две туристически табелки /235 мин./. При разклона от релсите се отделя черен път, водещ на север към местната хижа Паскал. Оттук към града се продължава покрай ж.п. линията на запад, като след 10 мин. се излиза пред секвоите на ж.п. гара Пирдоп /250 мин./.      

 

48

От вр. Паскал на юг. Виждат се ридовете Джемина вляво и Бобча вдясно, разделени от дола Арнея.

 

29

От вр. Паскал се тръгва на юг по билото на рида Джемина, като дола Арнея остава от западната страна     

 

41

Вр. Калето e лесно достъпен само от изток

 

45

На вр. Калето 

 

49

От вр. Калето към вр. Джемински камък

 

53

От голото пасище Джемина към вр. Джемински камък

 

55

На вр. Джемински камък

 

59

От вр. Джемински камък към Еленската базилика

 

66

От Калиман дере назад към вр. Джемински камък

 

69

От най-долната югозападна част на рида Джемина към Еленската базилика

 

P5200323

Манастирът Св. Елия /Еленската базилика/

 

P5200351

Хижа Еленско южно от Еленската базилика

 

P5200354

Параклисът между Еленската базилика и пътя за гр. Пирдоп 

92

 Ж.п. гара Пирдоп от ж.п. прелеза

 

2014-01-30 144746

Профил на маршрута

Прочетена 1213 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм