23.1. с. Тъжа-ВЕЦ Тъжа-Тъжанската пътека-крепост Паунов камък-хижа Русалка-вр. Пиргос

Оценете
(1 глас)

23.1.с. Тъжа-ВЕЦ Тъжа-Тъжанската пътека-крепост Паунов камък-хижа Русалка-вр. Пиргос качване

Денивелация - 1650 м., време на движение - 6.00-6.30 часа, разстояние - 16.1 км.

Немаркиран 

 

2014-03-13 094134

 Изтегли: GPS-трак

  

Село Тъжа /Бююк оба, Йълдънлий, Голямо село/

     Село Тъжа се намира в северозападния ъгъл на Казанлъшката котловина, на двайсетина километра разстояние от най-големия й град Казанлък. Селището е с разкошно местоположение, застроено на 520 м. н.в. едновременно в близост до пълноводната река Тъжа и до подножието на могъщата Стара планина. Тъжа е сравнително голямо полско село с около 1500 постоянни жители, сред пълнолетните от които /по данни от последното преброяване/ 841 са българи, 235 турци и 333 цигани. Понастоящем селището е гара на подбалканската ж.п. линия София-Бургас, като се намира недалеч и от главното подбалканско шосе. От всички населени места с подобно местоположение в полите на Балкана Тъжа е сред най-интересните села, както от географска, така и от историческа гледна точка. За най-древната история на селището не се знае почти нищо. Следи обаче, от многобройни по-стари населени места, са разкрити край него в местностите Манастира, Рошава могила, Кокарджа, Атанасца /Атанацка/, Дойкова поляна, Бялата чешма, Габрака, Юрталана, Сухата река и Калето. Сложната археологическа картина на околността се допълва и от трийсетина антични тракийски могили, разположени също в непосредствена близост до сегашното селище, което пък прави почти напълно невъзможна конкретната локализация на мястото на най-старото поселение в границите на съвременното тъжанско землище.     

    Според някои историци, като Домарадски напримерпрез Античността под днешното населено място се намирало не отделно село, а голям градски комплекс, състоящ се от две огромни по площ селища, три крепости, три некропола и още няколко по-малки светилища в планината над тях. Други автори пък, сред които е и известния на всички академик Константин Иречек, са абсолютно убедени, че именно тук се е намирало най-голямото средновековно селище в южното подножие на Стара планина - легендарният град Крън /Потука/. Теорията на Иречек се основава най-вече на разположената в близост до с. Тъжа крепост Манастира, която в периода на Средновековието била най-яката и непревземаема от всички крепости в Казанлъшката котловина. Трета група учени изказват мнението, че край днешното Тъжа съществувало някога много старо селище с името Трън /или пък Търън или Търнава/, което било съвсем различно от споменатия по-горе и станал широко известен от историята гр. КрънСпоред тези автори, точно това изключително древно населено място дало понастоящем името на близкото село Търничане. Независимо от наименование на най-старото селище под сегашното Тъжа обаче, заради стратегическото му местоположение в близост до разклона на важния в миналото Марин проход /повече за него в маршрут 22.3/ и главния подбалкански път Друма, през различните епохи древното поселение било често нападано и унищожавано, а след това на няколко пъти и отново възстановявано, но винаги на различно място. Така с течение на времето цялата околност под с. Тъжа била постепенно ту застроявана, ту изоставяна, затова и навсякъде в полската част от землището му могат да се намерят ценни археологически артефакти. Въпреки споровете си относно наименованието и местоположението на древното селище, историците и археолозите все пак се обединяват около тезата, че през по-голямата част от Античността най-старото с. Тъжа се намирало в близост до крепостта Манастира, което пък, както заради яките й стени, така и заради идеалната й диспозиция при важния пътен възел, превърнало това населено място в главен политически, административен и стопански център на цялата Казанлъшка котловина. 

    При превземането на България от турците старото с. Тъжа било разположено в местността Касапкьовото на около 300 м. на югозапад от днешното населено място. Наименованието Касапкьовото говори само по себе си за това, какво точно се е случило в местността със завареното в нея коренно българско население. След унищожаването на древното селището районът край руините му временно останал безлюден. Заради близостта на землището му до началото на Мариния проход обаче, се наложило на завоеватели да настанят в него съвсем скоро множество мюсюлмански колонисти-тюркмени. Те били предимно от племената /родовете/ боякчъ, годжук, авджик, ашгалъ, сарък и йомут, като към тях се присъединили и придошлите по-късно откъм Мала Азия пастири-юруци от племената ала бада /Петнистите коне/ и кадам /от гадаа - външен, т.е. Племе от външна страна/. Старото българско население на с. Тъжа май също не било съвсем изчезнало, което се вижда от помашките имена на някои от по-близките местности - Асанчините орехи, Ялъмов мост и др. Тези българи обаче били турцизирани още в самото начало на османското робство /като били превърнати първо в помаци, а после и в читаци/, а освен това били и по-малко на брой от новопристигналите турци. Според посетилият котловината през 1862 г. германски пътешественик Хайнрих Барт, Тъжа било с преобладаващо турско население, а малкото на брой българи, живеещи за постоянно в него, били предимно ратаи, преместили се тук от по-близките християнски села. Това се потвърждава и от местният казанлъшки краевед - известния писател Димитър Чорбаджийски /Чудомир/ - според когото, всички по-стари български родове в с. Тъжа били преселнически. Според запазено в селището предание, след падането на България под турско робство в района първоначално се настанили два рода юруци, по-големият от които уседнал в землището на днешното с. Тъжа, а по-малкият в това на съседното село Манолово. Друг вариант на същата легенда пък гласи, че заселниците в околността не били два рода юруци, а двама братя-турци /единият от които бил по-голям на години, а другият по-малък/. Точно от тези два рода юруци /или пък двама братя-турци/ дошли уж и най-старите тюркски наименования на съседните селища - Бююк оба /Голямо село/ за Тъжа и Кючюк оба /Малко село/ за Манолово.

     Достоверността на тези легенди обаче се оспорва от някои езиковеди, като Цанка Константинова например, която твърди, че наименованията и на двете селища не трябва да се превежда буквално. Според нея, старото име на с. Манолово - Кючюк оба - идвало от Куджук оба /където оба означавало шатра, но в случая се употребявало в смисъл на временен лагер и куджук - тюркско племе, чието име идвало от тотема му гюджюк - кученце/, т.е. при по-задълбочен анализ първоначалното наименование на селото би трябвало да се преведе като Лагер на племето куджук. Едва на по-късен етап от турското робство старото етнонимно название на селището - Куджук, било осмислено като Кючюк, т.е. малък, а оттам и цялото име постепенно започнало да се превежда неправилно като Малко село. Същото, според Цанка Константинова, се отнасяло и до най-старото тюркско наименование на с. Тъжа. Така например, ако се приемело, че името на селището е Голям лагер, то тогава буквалният му превод на турски език би трябвало да бъде Коджа оба, а не Бююк оба. Авторката допълва тезата си и с твърдението, че най-правдоподобното първоначално наименование на селото би следвало да произлиза отново от етноним и че най-вероятно е било Бояк оба /Лагер на племето боякчъ/. Това се потвърждава и от първите писмени сведения за Тъжа в турски документи от 15-и в., в които селището се споменава с името Бююк евджик. Конкретното наименование тук също се превежда от редица автори само в неговия буквален смисъл като Голяма къщичка, докато Цанка Константинова твърди, че то идвало от Бояк авджъ, където бояк е отново споменатото вече племе боякчъ, а авджик е странично родово коляно на по-голямото тюркско племе сарък. Ситуацията със старото наименование на Тъжа се заплита още повече и от друг турски документ, датиран от далечната 1590 г., в който селището е споменато с още едно име - Йълдинли /Йълдънлий/. Според едни автори, то би трябвало да се преведе като правоверно племе /от ил - племе и дин - правоверен/, докато според други, произлизало уж от прозвището на турския султан Баязид Йълдъръм /Баязид Светкавицата/. Независимо от истинското значение на последното име обаче, юрушката добавка към него - лий, със сигурност доказва присъствието на значителен брой представители и на това азиатско племе сред тогавашните жители на селището.      

     Освен обикновени турци и юруци, към края на робството в близката до с. Тъжа местност Деде орман /Дервишка гора/ се заселили и т.нар. дидейци /от турското деде - дервиш/ - последователи на особена мюсюлманска секта от различни националности, преследващи бунтовници като четата на Добри войвода от близкия град Калофер например. Заради пътищата, които преминавали покрай Тъжа, както и заради добива на каменна сол на юг от него, преди Освобождението в селото започнали да се настаняват за постоянно и българи. Според писателя Чудомир, те били преселници от различни краища на страната, най-вече от Троянско, Софийско, Одринско, Севлиевско и Карловско, което обяснява и различните български диалекти, на които се говори в с. Тъжа дори и до днес. През 1838 г. тези преселници построили в селото първото българско килийно училище, през 1858 г. открили и светско, а през 1850 г. издигнали и църква. В края на робството пък местните турци се прочули с дейното участие, което взели при разгрома на Априлското въстание. На север от Стара планина въстанието избухнало в района на днешния град Априлци, като към края на бойните действия множество жени, деца и старци от по-близките български населени места Ново село /Загоре/, Кръвеник, Батошево и други побягнали от размирната област, опитвайки се да се укрият на юг в дебрите на Стара планина. Точно тогава тъжанските турци пресрещнали беззащитните бегълци в близост до главното било на Балкана /по-точно под един от най-високите му върхове - Марагидик/ и ги избили. Малко по-късно, по време на последвалата Освободителна война, турците от Тъжа организирали и конни партизански отряди в тила на руската армия. Заради активното си участие в разгрома на въстанието и във войната обаче, след Освобождението повечето от тъжанските турци избягали от селото, а на тяхно място се настанили български преселници от по-близки и по-далечни краища. Въпреки приключването на робството и напускането на турците, селището продължило да носи още дълги години старото си име Бююк оба /но преведено на български като Голямо село/, докато през 1950 г. не било прекръстено на преминаващата в близост до него р. Тъжа.

     В туристическо отношение с. Тъжа е същински рай. Между сградите му и основния масив на Стара планина се простира страничният рид-масив Триглав, който е една от най-красивите и високи части на Балкана /в него се намира и вторият по височина връх в планината - Голям Кадемлия /2275 м./. Също по склоновете на Триглав /или в близост до него/ са построени и няколко големи хижи - Тъжа, Русалка, Равна, Соколна и Мазалат, към които водят и съответните добре маркирани туристически пътеки. Това пък означава, че всички екскурзионни маршрути, започващи от селото, се насочват първоначално именно към масива и към разположените край него хижи, а впоследствие оттам и към другите части на планината. Един от най-интересните и наситени с история маршрути над селото обаче - този по римския път Тъжанската пътека /едно от южните разклонения на Марин проход/ - не е свързан с нито една от споменатите по-горе туристически хижи или пък пътеки.

23.1.с. Тъжа-ВЕЦ Тъжа-римски път Тъжанската пътека-крепост Паунов камък-хижа Русалка-вр. Пиргос-качване

    От последните къщи в северния край на с. Тъжа към главното било на масива Триглав се поема в северозападна посока по широк и удобен черен път. Първоначално движението натам се извършва през откритите и равни местности Чаирлъка /Ливадите/ и Очков кладенец, сред които се ползва за ориентир висок и бял на цвят паметник, разположен в средата на околността. До паметника се достига след 5 мин., като тук черният път се разделя на две. От това място основният път, белязан с гъста маркировка и водещ към най-често посещаваната местна хижа - Тъжа, продължава на северозападПонеже по този край на друма може да се достигне до самото било на планината при вр. Марагидик, затова и името му е Марагидишкият пътТук обаче от него се отделя едно по-слабо използвано странични разклонение, което се насочва на запад и по-което трябва да се продължи към местния ВЕЦ Тъжа. В тази посока след по-малко от 10 мин. се пресича по брод първата река по маршрута - Петров дол, като от другата й страна се достига до втори разклон /15 мин. след началото/. От него се продължава отново на запад, като се навлиза в просторното и равно пасище Атанасца /Изворите/, интересно както с бликащите по поляните му извори, така и с откритите тук тракийско селище и античен некропол. Местността е заобиколена от юг и от запад с борова гора, а в северния й край се виждат няколко високи тракийски могили, около които са открити следите на споменатото по-горе древно селище. Пасището Атанасца е най-добре да се пресече по някой от многобройните черни пътища с лек завой на югозапад, като се достигне в края му до боровата гора, надвесена над дълбоката долина на близката река Равна вада /25 мин. общо/. Склоновете над реката са много стръмни и са покрити с гъсти лесове, което налага да се заобиколят от юг по широка просека, изсечена сред дърветата. В началото на гората черния път трябва да се изостави и без пътека да се слезе стръмно на югозапад, като се използва широката просекаВ нейния горен край все пак се достига и до добре отъпкана криволичеща пътека, по която само за около 5 мин. се слиза на серпентини до коритото на р. Равна вада /30 мин./.

     Пътеката излиза от гората в началото на красива и равна местност, в близост до мост над р. Равна вада и до асфалтов път, водещ към ВЕЦ Тъжа. Заради близко намиращата се на северозапад водна централа, целият район оттук до съоръженията й се нарича местност ВЕЦ-аСлед достигане до шосето се продължава по него на северозапад, като вляво остават голямата р. Тъжа и интересната гола местност Кършията /от кърши йере - отсрещното място/, цялата изпълнена с високи тракийски могили. Според археолозите, древните храмове /каквито са всъщност всички тракийски могили/ в тази част от землището на Тъжа са общо четиридесет и три на брой, което показва, че в древността някъде наблизо се е намирало голямо и важно селище. Зад гърба пък остава мястото, при което идващата от запад река Армутчаланка /от армутчик - място с круши и алан - поляна/ се влива в р. Тъжа при т.нар. Ялъмов мост /от ялам - синеок човек, вероятно някой местен помак/. Малко след пресичането на р. Равна вада шосето подминава оставащата вдясно двуетажна сграда на заключен и отдавна изоставен детски лагер и 10 мин. по-късно извежда до входа на ВЕЦ Тъжа /40 мин./. Тук по мост се пресича и река Светишка вада, като от другата й страна се стъпва в подножието на Светишки рид - един от основните странични ридове по южните склонове на масива Триглав. До паркинга пред входа на ВЕЦ-а асфалтовия път свършва, като оттук се продължава отново на запад, но вече по черен път. 10 мин. след ВЕЦ Тъжа този път излиза на широка поляна, наречена Парк Аязмото /аязмо - свещен извор//50 мин./. Това е поредната красива местност в западните околности на с. Тъжа, в която бликат безброй извори и която местните са обособили в специална зона за отдих, построявайки по поляните й множество детски катерушки, чешми, пейки и беседки. Тук от един от изворите блика особено чиста вода /изследванията показали, че качествата й са като на дестилираната вода/, затова в селото я смятат за лековита и са построили над извора й красив параклис /откъдето идва и името Аязмото/.

   В западния край на поляната пътят извежда до още един свръхинтересен исторически обект по маршрута - огромната могила с останките на споменатата крепост Манастира /наричана от местните Счупеният манастир/Крепостта е построена още по времето на траките, а по-късно е превърната от римляните и в главна пътна станция. Въпреки това, твърдината се смята от историците за византийска, защото през ранното Средновековие придобила особена стратегическа стойност, пазейки важния разклон, при който от пътя Копсис-Крън се отделял Мариния проход. Това е причината именно през византийския период към по-старата крепостна стена да бъде добавена още една, по-нова и по-голяма външна стена. Вероятно също тогава пътната станция-крепост била превърната и в действащ манастир, откъдето дошли както нейното име и това на цялата местност, така и старото наименование на р. Тъжа, която през турското робство била наричана Манастир дереси. Крепостта е сравнително добре запазена, като на места стените й достигат до два метра височина. Те са построени под формата на правоъгълник, в западния край на който, на около 5 м. височина, се виждат очертанията и на правоъгълна кула. На около стотина метра от крепостта пък личат останките и от някакви допълнителни градежи, вероятно охранителни съоръжения, с които бил отбраняван самия разклон на Мариния проход с подбалканския път Друма. Според археолозите, Манастира е построен на мястото на по-старо тракийско светилище, посветено вероятно на бог Аполон. През 1862 г. останките от крепостта били посетени от Хайнрих Барт, който, удивлявайки се както на яките й стени, така и на стратегическото й местоположение, се запитал дали това е манастир или отбранително съоръжение. Константин Иречек пък споменава за намерените в края на 19-и в. край сградите й бронзова статуя на бог Аполон и мраморни камъни с неясни гръцки текстове.

     Непосредствено зад руините на крепостта тече р. Тъжа, която точно тук излиза от планината и навлизава в полето, описвайки голям завой на изток. Именно при този завой на реката се намира и Светишкия вир /Светения вир/, в скалите над който е издълбана скална трапеза. За нея археолозите предполагат, че също е остатък от древно тракийско светилище. Към края на Втората българска държава твърдината се ползвала вече само като манастир, а не и като крепост, затова при завладяване на земите ни от турците сградата й не била разрушена. Духовната обител просъществувала чак до 1606 г., когато била унищожен завинаги при настъпилите тогава в Османската империя големи безредици. В с. Тъжа е запазена легенда, че при завладяването на Манастира, османлиите си послужи с измама. За да заблудят монасите, че към християнската обител се придвижда процесия от поклонници, привечер турците привързали запалени свещи към рогата на едно по-голямо стадо с домашни животни. При завладяването на сградите на манастира много от монасите начело с калугера скочили в Светения вир и се издавили. Тогава, според легендата, в близост до бившата крепост се намирали и баща с дъщеря си, които оряли на нивата си. За да се спасят от турците, те също скочили във вира и се удавили. След смъртта им обаче, момичето се превърнало в получовек-полуриба. Във връзка с този случай в селото разказват, че оттогава до днес около Светения вир все още се чували викове, а разбъркала ли се водата му, задухвал вятър. Разправят също, че точно заради този вятър, навремето турците уж забранили да се пипа водата във вира по време на жътва. Пак според същата легенда, при завладяването на манастира част от монасите му успели да се спасят и да се укрият в близката гора, а след като турците си заминали, пресекли на запад река Тунджа и рида Стражата и се настанили от другата им страна в долината на Бяла река, където основали сегашния Калоферски манастир.

   Византийската крепост Манастира е построена върху останките на римската пътна станция Манастира, разположена на стратегически важно място при разклона на подбалканския път Друма с римския път Марин проход /и по-точно с неговото югоизточно разклонение - Тъжанската пътека/. Точно при тази римска пътна станция старият Друм се разклонявал звездовидно, отправяйки се в пет различни посоки. Оттук на югозапад към тогавашния античен град Филипопол се спускал широк римски път, следи и охранителни съоръжения от който са запазени в землището на близкото с. Манолово /местностите Римска църква, Римско кале, Асар дере и др./, а друг широк път се насочвал на югоизток към друг голям античен град - Берое. На изток и на запад покрай подножието на Балкана продължавал подбалканския път Друма, а на север извивала Тъжанската пътека. Тя се изкачвала на около 2200 м. н.в. чак до разположената между върховете Голям и Малък Кадемлия седловина Гроба, превръщайки се по този начин в най-високия римски път на целия Балкански полуостров. Въпреки че се изкачвала до такова високо място в планината, през Античността и ранното Средновековие Тъжанската пътека се ползвала повече от другото южно разклонение на Мариния проход - Русалийската пътека /подробно описана в маршрут 22.3./, защото по онова време с. Тъжа било главен политически и икономически център на цялата Казанлъшка котловина. През периода на турското робство обаче ролите се разменили, като по-често използвана станала Русалийската пътека, главно заради новопоявилите се и бурно развиващи се търговски и занаятчийски центрове от двете страни на Балкана - гр. Калофер от юг и с. Ново село /Загоре/ от север. Независимо от по-скромната си роля, Тъжанската пътека все пак продължила да се ползва чак до Освобождението, като по нея пренасяли главно вино от Южна към Северна България и по-специално към района на днешния град Севлиево, известен с големия си пазар. Заради това вино, гр. Севлиево и панорамността си, в този период пътеката се сдобила с още няколко наименования - Шарапйолу /Виненият път/Севлиджедеси /Севлиевската пътека/ и Йорюкйолу /Панорамният път/. 

    От крепостта Манастира към билото на планината се продължава по черен път в североизточна посока, като се върви към виждащата се напред огромна и все още слабо проучена тракийска Чоева могила /от личното име Чоко или Цоко/. Тази могила е поне два пъти по-висока и по-широка от други, известни със съкровищата си и добре проучени от археолозите тракийски могили, като Голямата Косматка, Светицата, Четиньова могила и Мезек. Щом като в по-малките могили се намират невероятни градежи и баснословни съкровища, то какво ли се крие в огромната Чоева могила? Освен с размерите си, древното съоръжение смайва и с руините на стари сгради, разположени по южните му склонове, както и с една изключително добре запазена част от стария римски път Друма, оставаща на югоизтокВероятно заради близостта с крепостта Манастира, някои археолози са на мнение, че руините върху самата могила и в близост до нея са от друго, още по-голямо тракийско светилище. Край Чоевата могила е възможно да е било разположено и придобилото легендарна слава най-старо село Тъжа, станало известно през вековете с името село Манастира. Важният разклон, огромната могила, яката крепост до нея и останалите градежи в околността показват, че старото селище със сигурност е имало и многобройно население. От крепостта Манастира до Чоева могила се върви около 10 мин., като се минава и покрай новопостроената Илязова чешма /60 мин./. При могилата пътят завива на североизток и след 5 мин. достига до огромна тръба и до изградена от източната й страна метална релсова линия, спускащи се откъм планината по много стръмен склон /65 мин./. На върха на този склон пък, над тръбата и линията, се вижда и водната кула на неголямо водохранилище /наречено Дневен изравнител на ВЕЦ Тъжа/, от което се спуска по голямата тръба вода към ВЕЦ Тъжа. При достигане до тръбата се тръгва покрай нея на север, като траверсите на релсовата линия се използват за стъпала. Тук е и най-големия наклон по маршрута, като изкачването става приблизително по средата на широкото, разлато и съвсем слабо изразено в долната си част било на Светишки рид. По него за около 10 мин. екстремно изкачване се преодоляват стотина метра височина, като в горния край на релсовата линия се излиза при водната кула и източния ъгъл на водохранилището /75 мин./.

     След края на тръбата маршрутът продължава със заобикаляне на водохранилището от изток и от север по широка и равна пътека. При достигане до водната кула към върха на планината може да се продължи и без пътека с пресичане на рядката борова гора, покриваща билото на рида в северна посока. Така част от пътя ще се съкрати, но ще се пропусне удивителната панорамата, която се открива от западния край на водохранилището към най-живописната част от ждрелото на р. Тъжа. При достигане до водната кула е най-добре да се продължи именно по спомената широка пътека към северозападния край на водохранилището. Към този край на изкуственото езеро се върви още 10 мин., като при него се достига до панорамна площадка, надвесена над дълбоката долина на р. Тъжа /85 мин./. Зрелището, което се открива оттук, наистина граничи с фантастиката. В продължение на милиони години реката е заобикаляла прилежно всички спускащи се от планината към нея ридове, като е лъкатушела наляво-надясно между тях и така постепенно е оформила дълбок и много красив каньон. На северозапад се вижда най-интересната му скалиста част, която е съвсем тясна, стотици метри дълбока и силно притисната от двете си страни с надвесените над нея огромни скалисти урви. На запад долината е заградена от рида Седлювец /наречен така заради формата си на седло/, който спуска към дъното й няколко страховити каменни откосаНевъобразима панорама се открива от равната площадка и на югозапад към най-долната част на каньона, където, силно притисната от скалите, се вижда свръхтясна част от ждрелото на реката, наречена Казана. Най-завладяващата част от пейзажа обаче е на север към безподобната скална игла Иванчов камък. Тя е част от няколко устремилите се от Светишки рид към реката стръмни странични ридчета, увенчани на теметата си със скални венци. За разлика от тях, Иванчовият камък вече се е отцепил от един такъв по-широк скален венец, застанал е изправен насред долината и стърчи право нагоре към небесата, забит в облаците точно като игла. Колоритът на картината става още по-неземнокрасив и от няколкото накацали по върха на “иглата” и причудливо разкривени от природните стихии борови дървета, които наподобяват на пинии и придават на пейзажа средиземноморски вид. Може би точно те, или пък по-скоро целият нереален изглед на долината, са накарали мнозина да върват, че на темето на Иванчовия камък има още едно чудно тракийско светилище. Това обаче едва ли е така, тъй като стените на камъка са напълно отвесни и през тракийската епоха едва ли е било възможно да се достигне до техния връх.

    При панорамната площадка пътеката достига до останките на римския път Тъжанската пътека, пресича ги и продължава с плавно слизане на северозапад, спускайки се към долината на р. Тъжа. В тази посока пътеката върви върху тръбите на изградено в близкото минало водохващане, достигащо далеч на север чак до водослива на р. Тъжа с нейния десен приток - река Рахманица /рахман - милостив/. Натам по трасето на пътеката са изсечени в скалите и няколко тунела, които й помагат да премине през спускащите се от Светишки рид към реката скални венци. Според туристи, които са се опитвали да преминат през тези тунели, входовете им са препречени със заключени метални врати. Това означава, че от разклона към върха на планината може да се продължи само на североизток по трасето на стария римски път. На много места оттук нагоре това трасе е отлично запазено, като е дублирано и с широка и добре отъпкана странична пътека, следваща стария път от лявата му западна страна. Освен това, билото на Светишки рид от панорамната площадка на север и нагоре постепенно започва да се оголва, да се стеснява и  да се очертава все по-добре, което допълнително улеснява неговото следване.

    Изкачването от панорамната площадка продължава на североизток по широка пътека, която с лек наклон нагоре извива покрай оставащите вляво сиви скали и пропасти и зеленеещата се вдясно изкуствено засадена от хората борова гора. По тази пътека първоначално се подминават още няколко по-малки панорамни площадки, надвесени над дълбоката тъжанска долина, докато не се достига скоро и до едно съвсем тясно скалисто седло. Стърчащите по него скали се пресичат бавно и внимателно от изток, като тук, покрай ниска и трънлива гора и 15 мин. след първата панорамна площадка, се стъпва най-после и в долния южен край на първата по-ясна цел по маршрута - обширната Светишка поляна /100 мин./. При излизането на поляната наклонът по рида още повече намалява, а билото му изведнъж се разширява до около един километър. Светишката поляна, освен че е много широка, е и дълга поне няколко километра, като заема цялата средна част на едноименния хребет. След долния напълно гол край на местността пътеката се изкачва до покрит с по-високи тръни участък, в който често се губи ориентация за точното местоположение. Тук като по-сигурни маркери сред храстите трябва да се ползват виждащите се вляво от пътеката скала Иванчов камък и висок електропровод, както и дълбоката долина на р. Светишка вада, която остава вдясно. На североизток оттук реката образува тесен и скалист пролом, досущ като този на близката р. Тъжа, който обаче не е толкова голям, дълбок и атрактивен като нейния. Проломът се вижда най-добре от долния край на Светишка поляна в североизточна посока. Въпреки че на места сред храсталаците често се губи ориентация за точното местоположение, напредването нагоре по затревените и меки склонове на Светишка поляна става особено бързо, като 35 мин. след излизането в долния й край се достига до най-изумителния от всички по-интересни обекти по маршрута - култовото тракийското светилище-крепост Паунов камък /135 мин./. Пътеката излиза от тръните и изведнъж вляво от нея се открива панорама към сив връх със странно заострени и високо стърчащи над пропастта скали.

     Връх Паунов камък /1000 м./ е сякаш нарочно създаден от природата, за да бъдат изградени на темето му светилище и крепост. Човек едва ли би могъл да се представи по-невъзможно място. Също като при Иванчовия камък и тук от венците над реката се е отделила тънка и много висока скална игла и се е надвесила с цялото си великолепие над дълбоката бездна на р. Тъжа. Паунов камък е напълно отвесен от запад, север и юг, като е допълнително заграден и от два много дълбоки улея. Този от южната му страна се нарича Аинът /Мечката/, а другият от север е Зли улей. Дълбоко долу под скалите е и споменатия водослив на реките Тъжа и Рахманица, откъдето се чува грохот и силно бучене и се вижда един много висок и разпенен до бяло водопад. От западната страна на водослива и точно срещу Паунов камък е отвесната скала Червената стена, на която също има останки от крепост. От скалната площадка на темето на Паунов камък към р. Тъжа се спускат надолу напълно отвесни канари, високи вероятно до няколкостотин метра. Тънката, висока и добре загладена от стихиите отвесна игла, заедно с извънредно широката тук долина на р. Тъжа, създават илюзията, че върхът е някакво изкуствено творение, нарочно поставено в средата на пространството, така че равното му и голо теме наистина да наподоби на някакъв божествен култов олтар.

    Темето на вр. Паунов камък може да се доближи само от изток по съвсем къс и тънък скален венец, широк в най-тясната си част едва няколко метра. Подходът към крепостта е маркиран от изток с няколко дълбоки иманярски изкопа, в дъната на които се виждат обработени четвъртити камъни. В миналото върхът бил заобиколен с две крепостни стени, външната от които се намирала на стотина метра от него /днес основите й личат съвсем слабо/Някои различават в североизточния край на заграденото пространство основите на кула, в източното руините на шестостенен кладенец, а в най-ниската му част и останките от издълбана в скалите щерна /резервоар/. Наред с тези руини, в цялото вътрешно пространство се виждат още и основите на множество сгради, а според запознати от южната страна на крепостта имало и изсечени в улея Аинът стъпала, по които уж можело да се слезе някога чак до дъното на р. Тъжа. От външната стена към вътрешността на крепостта се слиза покрай скалния венец-връзка, като се върви по специално изсечени в канарите му стъпала. Тънката пътека достига до най-ниското и тясно място в скалния венец и там, през специално изсечена в камъните порта, преминава от южния към северния му край. Над изкуствената врата следва изкачване с едва още няколко метра по-нагоре към върха, до достигане на напълно отвесно място. Оттук по отвесните скали над пътеката се виждат множество изсечени дупки, в които, може би, са били поставяни в миналото гредите на подвижни мостове. Археолозите предполагат, че пресичането на отвесния участък и изкачването до темето на Паунов камък /където навремето е било самото тракийско светилище/, ставало вероятно точно с помощта на такива подвижни мостове. В наши дни за опитен алпинист е все още възможно да се изкачи до темето на върха дори и без специална техника. За обикновен турист обаче това е абсолютно непосилно. Именно от това отвесно и изключително опасно място в най-горния край на скалите е дошло и наименованието на върха, за което в с. Тъжа се разказва следната легенда: В по-далечното минало някой си местен пастир на име Паун се опитал да се изкачи до светилището на темето на върха, но така и не успял, паднал от скалите и се пребил в пропастта, а в негова памет целия скален комплекс бил кръстен на името му.

     Крепостта Паунов камък край едноименното тракийско светилище била построена още по времето на траките, а по-късно била допълнително дооформена и от римляните при извършеното от тях разширение на старата Тъжанска пътека. Интересното при това дооформяне на крепостта е, че за него били използвани камъни, отсечени от скалната река, намираща се чак на самия вр. Голям Кадемлия. Оттам римските роби свличали канарите надолу към Паунов камък, като ги влачели по новото трасе на Тъжанската пътека. По време на турското робство крепостта около изумителния връх била наричана от поробителите с името Кудрет кале /Богата крепост/, заради разказващите се за нея безброй легенди за укрити зад стените й баснословни съкровища, а също и Иллик кая /Ръкавична скала/, заради необичайната форма на скалата, на върха на която била построена. Понеже била отдавна изоставена, в този период крепостта постепенно била разрушена, като онези, които успявали да се изкачат по някакъв начин до темето й, бутали оттам камък след камък от стените й надолу към пропастта и така напълно я унищожили. Освен обикновена крепост обаче, в миналото Паунов камък бил също и много важно светилище на траките, затова точно тук е мястото да се споменат няколко думи и за:

Свещеният /култов/ характер на целия район от крепостта Манастира до горния край на планината при връх Голям Кадемлия

     Това че Светишкият рид, който свързва крепостта Манастира с вр. Голям Кадемлия е свещен /т.е. божествен/, личи както от името му, така и от огромния брой свещени топоними в близката до него околност. Такива култови наименования в района са още и Манастира, Аязмото, Светишка поляна, Малката Светица, Голямата Светица Светишки вир, извор Светицата, могила Светицата, извор Светата вода, Гаргишки манастир, както и името на самия вр. Паунов камък, защото при траките паунът бил символ на безсмъртната човешка душа. Приелите христоянството траки изобразявали Христос именно като човек яхнал паун, като може би точно оттук идва и названието на още един връх, разположен малко по-нависоко в планината от Паунов камък и носещ почти същото име като него - връх Паунът /1817 м./. За свещени топоними тук би трябвало да се приемат още и наименованията на местностите Русалиите, Русалийски гробища и Росена, свързани с един по-особен религиозен култ - този на древните трако-римски Русалийски мистерии. Според някои автори, от коренът рус/рос на посочените местности произлизат вероятно и имената на намиращите се малко по на север от масива Триглав връх Росоватец и река Росица. Свещените топоними в района се допълват и от многобройните тракийски светилища - това на бог Аполон при крепостта Манастира, светилището при Светения вир, при Чоева могила и при вр. Паунов камък, като е възможно, както някои твърдят, в миналото да е имало тракийско светилище и на вр. Иванчов камък. Към гореспоменатите светилища трябва да се добавят и 43-те по-малки тракийски могили в местността Кършията, защото те не са обикновени гробници, а са именно древни светилища.

    Многобройните тракийски, римски и византийски култови обекти от полето до вр. Паунов камък обаче са само бегла прелюдия към най-голямото, може би най-важното, а със сигурност и най-високо разположеното древно светилище по билото на Светишки рид, което вероятно се е намирало под самия връх на планината в местността Лабодалъка /според едни от растението лобода, но по-вероятно от юрушкото ала бада яйлък - Летовище на племето ала бада/Някъде там, на западния бряг на започващата от вр. Голям Кадемлия Бабска река, се издигала в близкото минало голяма скала с изгладена от природата страна, на която бил издълбан надпис на непозната за когото и да било азбука. За първи път за тази скала под билото на планината и за надписа върху гладката й страна съобщава войводата Филип Тотю, който през 1867 г. се изкачил до нея заедно с четата си откъм близкото село Скобелево. За съжаление, през 50-те години на 20-и в. местни овчари-каракачани взривили скалата, за да търсят под нея съкровище и като не намерили нищо, в яда си, нарочно изчегъртали целия странен надпис от гладката й повърхност. Според Херодот, прочутото в древността тракийско светилище с прорицалище на бог Дионисий се намирало точно на върха на най-високата планина в Тракия, като в наши дни все повече учени започват да вярват, че това не са често споменаваните Родопи, а е именно Стара планина. В миналото хората не разполагали с уреди за измерване на височината и не им е било ясно кой от двата върха - Ботев или Голям Кадемлия, е първенецът на Балкана, затова е напълно възможно да са вярвали, че вторият връх е по-високЧерноризец Храбър пък твърди, че славяните /според В. Бешевлиев тук трябвало да се подразбират прабългарите, но не било изключено това да се отнася и за траките/, пишели с черти и резки. Като се съпоставят тези факти и насищането на района с огромен брой култови светилища, многобройни тракийски могили и “свещени” топоними и като се добавят към тях и близко разположените широк римски път и голям главен град, би могло да се предположи с голямо основание, че е възможно при гладката стена в местността Лабодалъка да се е намирал именно прочутият в древността Храм с прорицалище на бог Дионисий.

    Свещените места в близката околност обаче не свършват и дотук. По някаква причина през Античността районът бил обожествяван от траки, римляни и византийци, независимо от това дали те били езичници или християни. Интересното тук е, че освен за тях, Светишкият рид продължил да бъде свещен и за дошлите значително по-късно по нашите земи мюсюлмани. По време на турското робство от Мала Азия към Балканите мигрирали големи компактни маси юруци, които постепенно се разпръснали, като част от тях били асимилирани от по-многобройното местно турско население. Последните по-големи юрушки поселения обаче се задържали точно в южното подножие на Централна Стара планина и то в района около с. Тъжа, като живеещите в тях пастири дали много от сегашните специфични наименования на местности по горните части на масива Триглав и по близката Пенчовска планина. Както би могло и да се очаква, част от тези топоними са отново свещени. Някои хипотези относно по-особените свещени имена в горната част на масива Триглав, като Бабска река, Бабски рид, Кадемлиите и Гроба, са подробно изложени в книгата на Цветомир Тодоров „Следите на миналото в Централна Стара планина“.

    Според автора, от тъжанските пастири-юруци със сигурност произлиза например типичното свещено наименование на голата местност Юрук Иляз /Юрук Илясъ//разположена между най-горното светилище в местността Лабодалъка и светилището при скалата Паунов камък/, която овчарите редовно ползвали за свое летовище. Поляната била кръстена на светеца Иляз, един от двамата алевитски светци /алевизма или алианството е особен вид мюсюлманско духовно учение, което се различава както от сунитското, така и от шиитското направления в исляма/, в чест на които се провежда пролетния мюсюлмански празник Хъдърлез /хъдърлез - от имената на двамата главни алевински светци Хъдър и Иляз/. Частта пък от Тъжанската пътека между вр. Паунът и билото на масива Триглав се нарича Рахмански път, а Рахман /означаващо милостив/ е едно от свещените имена на мюсюлманския бог Аллах. Както стана дума и по-горе, на запад оттук има и река с името Рахманица. От вр. Голям Кадемлия се спускат на юг Бабска река и Бабски рът /наричан още и Рахмански рид/, чиито имена също са от тюркски произход и може би също са свещени. Думата баба, която обикновено се превежда като баща, означава още и герой, както и духовен водач. Над Бабска река се намират върховете Голям и Малък Кадемлия, за имената на които се твърди, че идват от турската дума кадем, означаваща късмет. Възможно е обаче топонимът Кадемлия да не произлиза от тази дума, а от името на мюсюлманския светец Кадемли Баба султан, чието истинско име било Муса Чобан, т.е. Моисей Овчаря /вероятно затова светецът бил много почитан точно от пасящите стадата си наоколо пастири-юруци/. Този светец бил смятан за векил /наместнник на бога/, затова към името му добавяли и определението султан /ръководител/. В миналото вр. Голям Кадемлия бил наричан още и Везир тепе, което пък най-вероятно е свързано отново с титлата султан на светеца Кадемли Баба. На старите турски карти имената на върховете Голям и Малък Кадемлия се изписвали и по трети начин, който някои разчитат като Торба-котаран, но той всъщност е Торба-котадан. В случая, под думата торба би трябвало да се подразбира тюрбе, т.е. гробница. Неслучайно и до днес седловината между върховете Голям и Малък Кадемлия се нарича Гроба, а в с. Тъжа е запазена легенда за някакъв турски паша, убит или пък загинал в близост до тази местност. Възможно е в по-далечното минало някъде край седловината /или пък покрай трасето на Тъжанската пътека/ наистина да е било поставено мюсюлманско тюрбе-мавзолей, откъдето пък да са дошли и специфичните наименования на върховете и местностите край него. Възможно е също така всички тези по-особени юрушки имена в горната част на планината - Кадемлия, Везир, Баба, Тюрбе и Гроб, да са свързани именно с култа към мюсюлманския светец Кадемли Баба султан и също да са свещени или пък да идват от още по-стари светци, светилища и тюрбета, останали от древната епоха на траки, римляни и византийци.

==============================================================================================

   Скалата Паунов камък разделя Светишката поляна на две приблизително равни части, долната от които се нарича Малката Светица, а горната съответно Голямата Светица. Разглеждането на крепостта на вр. Паунов камък, изкачването по скалите до най-високата точка, до която е възможно да се достигне, и връщането оттам до пътеката отнема около 10-15 мин. /150 мин./. От крепостта към върха на планината се продължава по широка пътека, като се навлиза на североизток в местността Голямата Светица. От Паунов камък нагоре обаче Светишката поляна е още по-силно обрасла с гъсти и високи бодливи храсти и дървета, отколкото в долната си част. В тази изобилна и трънлива растителност пътеката трябва да се следва плътно и да се внимава постоянно за трасето й, защото излизането от гъстите драки без нея е почти невъзможно. 10 мин. след крепостта по извиващото като змия сред храсталаците вървище се достига до извор, носещ отново свещенно наименование - Светицата /160 мин./. В миналото крепостта била захранвана с вода именно от този извор, като, според запознати, глиненият водопровод все още си стоял на мястото някъде под пътеката, но не се виждал от нея, заради гъстите драки. Малко преди да достигне до извора Светицата съвременната пътека се качва отново върху старото трасе на римския път и оттук до главното било на планината върви неотклонно почти само по него. След извора извиването на пътеката през драките продължават още около 10 мин. до достигане на тясна ивица букова гора, носеща интересното и разбира се пак свещено наименование Росена /170 мин./. В района на масива Триглав има няколко местности с това име, като мнозина автори предполагат, че там са се намирали останали от древността и похристиянчени на по.-късен етап езически капища /самодивски игрища/. В миналото здравите хора от с. Тъжа идвали да празнуват тук рано сутрин, „по роса, на празника Русалиите /след Гергьовден/, а нервноболните се изкачвали до местността по Спасовден /Петдесетница/, обличали се с бели дрехи, упоявали се с етеричните изпарения на различни билки и нощували на открито при пълна тишина, надявайки се да бъдат излекувани от самодивите. Информацията за наличието на русалийски /самодивски/ хорища покрай трасето на Тъжанската пътека идеално се връзка с известната поляна Русалиите и местността в най-горната й част - Русалийски гробища, дали името на другото южно разклонение на Мариния проход - Русалийската пътека. Конкретното име тук пък - Росена, идва от едноименното растение росен /Dictamnus albus/, наричано още и самодивско цвете и русалче, защото с него се покривали поляните, образували се от нарочното разчистването на горите, когато в тях се правели самодивски игрища.    

    В края на гората Росена пътят преминава и покрай нещо още по-необичайно - тракийска могила, носеща съвсем естественото за района име Светица /могилата Светица в местността Росена е може би най-високо разположената тракийска могила в цяла България/. Обикновено обаче, тракийските могили се намират ниско долу при полето, затова е съвсем необичайно такова съоръжение да бъде изградено в средата на планината. Още по-необичайно е и това, че в непосредствена близост до Светицата е издигната малка крепост с четириъгълна форма, като за неин югозападен ъгъл е използван насипа на могилата. Самата могила е покрита до самия си връх с камъни, поради което някои предполагат, че е била използвана в миналото и като наблюдателна кула. След могилата и крепостта пътят пресича нисък скален венец, преминавайки през специално изсечена в скалите порта, и завива на север. Следва изкачване на нисък, объл и силно опороен хълм, като 10 мин. след могила Светицата се излиза при каменните останки на голям овчарник в средата на равната поляна Отофци /180 мин./. На няколко метра източно от руините на овчарника е построена и дълга каменна чешма с корита за напояване на добитък, отбелязана на някои карти с името Спасение. Пътят минава между руините на овчарника и чешмата и веднага след тях достига до съвременния Марагидишки път, водещ от с. Тъжа към х. Тъжа /185 мин./. Денивелацията от ВЕЦ Тъжа дотук е 600 м. На 10 мин. от разклона в източна посока се намира местността Средочето, в която е построена хижа Русалка. Ако е необходимо, оттук по новия път може бързо и лесно да се достигне до хижата, като слизането до нея и връщането наобратно до римската пътека отнема около 20 мин. /205 мин./.

     От разклона със съвременния черен път към главното било на масива Триглав и третата му най-източна глава - връх Пиргос /2195 м./ се продължава отново по римския път на североизток. Над кръстовището се върви още няколко минути до самия край на Светишката поляна, където се достига до стара букова гора /210 мин./. В началото на дърветата пътят се раздвоява, като останките на римския друм завиват на север, влизат в буковата гора и пресичат нисък рид, който е странична издънка на основния Светишки рид. При разклона от Тъжанската пътека се отделя и къс съвременен черен път, който продължава на североизток и също навлиза в гората. Ако се продължи по новия път, тогава по него се достига до разположена при първите дървета овчарска кошара. Тук черният път свършва, като от това място нагоре се продължава по широка пътека със стръмно изкачване през буковата гора. Нагоре пътеката става все по-тясна и води към група високи и заоблени скали /които се заобикалят от юг и от изток/, като 25 мин. след началото на гората се излиза окончателно от нея от северната страна на канарите /235 мин./. Малко преди излизането от гората по дърветата неочаквано се появяват табелки, както и рядка и отдавна изоставена синя маркировка, водеща вероятно към другата по-високо разположена тъжанска хижа - Равна /Триглав/. Над гората пътеката достига до панорамна площадка, разположена върху облите скали, от която се откриват прекрасни гледки на юг към поляната Средочето и х. Русалка, на изток към долината на р. Светишка вада и на север към откритата местност Юрук Илясъ. До тази панорамна площадка достига и стария римския път, който също заобикаля облите скали, но от запад. От това място до билото на масива Триглав остава да се извърви и втората по-трудна част от маршрута, която е характерна с по-голяма стръмнина и с денивелация от около 900 м., но и с открити и затревени пространства, които римския път пресича и от които се откриват невероятни панорами на всички страни. Оттук се продължава по римския път /наричан вече Рахмански път/ на североизток, като постепенно се излиза от нормалния човешки свят с неговите тръни, гори и скали и се навлиза в покритото само с треви фантастичното царство на отдавна изчезналите от нашия живот светци, пастири и самодиви.

     В намиращата се над панорамната площадка гола местност Юрук Иляз старият път е отдавна размит от времето и трасето му почти не личи. През пасището обаче се върви в идеално права линия на североизток, като се следва широка и добре отъпкана овчарска пътека. В откритите пространства на местността като ориентир при движението нагоре трябва да се ползва стоящият пред очите висок и скалист вр. Паунът, както и рядката синя маркировката, мацната тук-там по някои от ниските скали. За 15 мин. пътеката пресича поляната Юрук Иляз и достига до втора група характерни високи скали в югозападното подножие на вр. Паунът, от северната страна на които остава сухият дол Дядодончова вода /250 мин./. При достигане до скалите и дола се завива на изток, като тук римският път е дълбоко вкопан в склона и личи навсякъде много добре. Изкачването по него продължава на серпентини към трета група скали, като за ориентир при движението към тях се ползват вече две самотни и тънки дръвчета. Пътят се качва върху третата група скали, които му служат като опора отдолу, и от тях продължава водоравно на югоизток. За да подсече вр. Паунът, приблизително на това място Рахманският път слиза за първи път от билото на Светишки рид и започва да се движи от източната му страна. Местността в този участък се нарича Сечената скала, защото тук водоравното римско трасе пресича и няколко нарочно изсечени заради него големи скали. Заради равния участък напредването става бързо, като само след няколко минути се достига и до четвърта група скали, намираща се вече от южната страна на вр. Паунът. При тях в римския път се влива пътека, идваща откъм х. Русалка по долината на р. Светишка вада. Разстоянието от северния край на поляната Юрук Иляз до това място се изминава за около 20 мин. /270 мин./.

     При разклона пътят отново завива на североизток и достига съвсем близо до р. Светишка вада и отсрещния рид Чимколиба, като продължава за известно време да върви водоравно и да подсича източните склонове на вр. Паунът. Тук цялата местност, през която Рахманския път преминава, долината на близката р. Светишка вада и срещуположния западен склон на рида Чимколиба са изпъстрени с особен вид скали, заради цвета на които цялата местност носи името Черният камък. В най-горната част на Светишката вада пътят достига и до месността Гьола, в която са изворите на реката, като малко преди тях завива стръмно в северна посока и излиза от долината й. Денивелацията от х. Русалка дотук е около 700 м. След излизането от долината на р. Светишка вада пътят се качва отново на билото на Светишки рид в неговия най-горен край при равната и гола местност Пощата /по предание тук навремето старият път бил разширяван, уж за да можела да премине по него турската поща/. Местността Пощата представлява съвсем малко, равно и затревено на темето си плато с къси и скалисти склонове, силно притиснато от север и юг от долините на Бабска река и Светишка вада, в което страничният Светишки рид се захваща за основния рид Чимколиба. Освен това, местността Пощата, при която Светишкият рид свършва, не трябва да се бърка с по-голямата скалиста местност със същото име Пощата, която се намира недалеч на изток оттук, в долината на река Соколна.

     Понеже вдясно от платото остава блатистата местност Гьола, затова Рахманският път завива на ляво, изкатерва се до темето на Пощата и продължава от него на североизток, като върви вече по западния склон на основния рид Чимколиба. От тази местност на изток изведнъж се ширват необятни простори, покрити само с ниски треви и хвойни и без никакъв ориентир в тях, а на запад остават Бабски рът и местността Сладката вода, в която се вливат един в друг четири потока, образувайки Бабска река. Оттук на север пък, чак до главното било на масива Триглав, се простира обширното и голо пасище Лабодалъка, в което някога се намирала голямата скала със странния надпис и над което надничат с теметата си Голям и Малък Кадемлия. От Пощата до върха на планината при вр. Пиргос остават още около 400 м. височина, които обаче са разпределени равномерно по терена и се изкачват по затревения път съвсем леко, плавно и без напрежение, а трудността по преодоляването им се компенсира при хубаво време с изумителни гледки във всички посоки. 25 мин. след излизането от долината на р. Светишка вада по останките от широкия някога древен път се достига до изградена в недалечното минало средновисока каменна пирамида /295 мин./. Това е и единственият по-сигурен ориентир насред голата тревиста пустош. Тук пътят завива на север, заобикаляйки по западния склон и малко под котата му плоския и слабо изразен на темето си връх Падитът /2001 м./. Разстоянието от каменната пирамида до върха се изминава за около 20 мин. /315 мин./. След него Рахманският път се завърта и на северозапад и се насочва към плитката седловина Гроба между върховете Голям и Малък Кадемлия. 30 мин. след Падитът се достига до южното подножие на покритият изцяло с натрошени камънаци вр. Пиргос, откъдето само за няколк оминути се достига без пътека до темето му и до главното било на масива Триглав /350 мин./. Името на вр. Пиргос идва от латинската дума бург /кула/ и вероятно е дадено на върха още при разширяването на Тъжанската пътека от древните римляни. Досега на Пиргос не се правени археологически разкопки, но заради името му би могло с основание да се предполага, че на темето на върха е имало наблюдателна кула за следене на стария римски път. В наши дни вр. Пиргос се пресича от маркирана със зимна колова маркировка /ЗКМ/ пътека, която идва откъм разположените на север хижи Тъжа и Мазалат и води по билото на масива Триглав на югоизток, към намиращата се натам хижа Соколна. От южното подножие на вр. Пиргос римският път продължава на северозапад, подсича и вр. Малък Кадемлия и достига до най-високата си точка при седловина Гроба.

 

01

От с. Тъжа на север към масива Триглав 

 

02

От последните къщи на с. Тъжа се тръгва към бял паметник в полето.

 

03

Разклонът хижа Тъжа-ВЕЦ Тъжа при белия паметник

 

07

От паметника на запад към голата местност Атанасца /Атанацка/ 

 

11

Изоставената сграда на детския лагер преди ВЕЦ Тъжа

 

13

ВЕЦ Тъжа

 

15

Останките на крепостта Манастира

 

26

Разклонът в парк Аязмото

 

25

От парк Аязмото на североизток към Чоева могила и водната кула 

 

31

 След Чоева могила се достига до тръбата и покрай нея се продължава към водната кула 

 

33

 От най-горния край на тръбата надолу към ВЕЦ Тъжа  

 

35

Водохранилището над ВЕЦ Тъжа

 

36

 От панорамната площадка към вр. Иванчов камък

 

37

 Ждрелото на р. Тъжа

 

50

 От панорамната площадка се продължава на север по тясното било на Светишки рид 

 

57

 Върви се по широка пътека, като римския път Тъжанската пътека остава вдясно 

 

60

 От началото на Светишката поляна назад към тясното седло

  

64

 От долния край на Светишката поляна се продължава по нея на североизток  

 

72

 Връх Паунов камък с тракийската крепост-светилище на темето си

 

71

 Улей Аинът /Мечката/ от южната страна на Паунов камък

 

66

Зли улей от северната страна на Паунов камък

 

95

 Извор Светицата

 

96

 Римският път Тъжанската пътека преминава през специално изсечени заради него скали

 

100

 Руините на изоставения овчарник в местността Отофци и чешмата Спасение вдясно от тях

 

108

 Голямата чешма в местността Отофци и руините на овчарника зад нея

 

209

 От съвременния черен път назад към местността Отофци   

 

210

 Мястото, при което Тъжанската пътека пресича черния път, водещ от село Тъжа към хижа Тъжа

 

110

 Хижа Русалка

 

147

 От местността Юрук Иляз към местността Средочето и хижа Русалка 

 

149

 От Юрук Иляз нагоре и на североизток към вр. Паунът 

 

150

С голямо увеличение към римския път подсичащ водоравно вр. Паунът от юг 

 

143

 Разклонът при първата група скали в южния край на местността Юрук Иляз

 

140

 Разклонът при втората група скали в северния край на местността Юрук Иляз

 

135

 От местността Келебека към римския път при втората група скали в местността Юрук Иляз

  

226

Панорамна снимка на района южно и западно от вр. Паунът

 

97

 Ридовете и реките от североизточната страна на вр. Паунът

 

98

 Към най-високата, гола и равна част на Светишки рид

 

022417783

 На вр. Пиргос. Зад него се виждат върховете Малък и Голям Кадемлия.

 

2014-03-13 094214

 Профил на маршрута

 

 

Прочетена 2993 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм