08.1. гр. Златица-местност Нивите-х. Свищи плаз-вр. Свищи плаз

Оценете
(1 глас)

08.1. гр. Златица - местност Нивите - х. Свищи плаз - вр. Свищи плаз - качване

Денивелация - 1100 м., време на движение - 3.30-4.00 часа, разстояние - 10.8 км.

Маркировка: по р. Куру дере - бяло-червено-бяло, по черния път на север от вр. Голеш - рядка маркировка и табелки

 

2015 05 01 092338

Изтегли: GPS-трак   

 

Град Златица /Излати/

    Град Златица се намира в близост до подножието на Стара планина, на около километър на юг от нея. Градът заема важно стратегическо местоположение в центъра на Златишко-Пирдопската котловина и в близост до мястото, при което няколко средногорски и старопланински прохода се пресичат с главния подбалкански път Друма. Заради доброто й разположение, през Античността и Средновековието край Златица били изградени няколко крепости, които я превърнали в главен административен център на областта. В коя епоха възникнал градът е неизвестно, но това вероятно е станало още в най-дълбока древност. В местността Дълбокият път, разположена на източния склон на близкия до Златица рид Бакаджикса открити следи от праисторическо селище. През Античността жителите му се преместили на юг към местността Селището, намираща се при вливането на река Рорач в река Тополница. Преместването се наложило, защото в тази местност пътят Друма се кръстосвал с проходите Медет и Златишки, както и заради по-добрите условия за практикуване на най-разпространения поминък в котловината - рудодобива. По спомени на стари хора, в Селището доскоро личали следи от стари пещи за топене на желязна руда. Името на града също е свързано с рудодобива. Древните златишки рудници се намирали в близост до билото на планината, някъде по източните склонове на най-високия местен връх - Свищи плаз /1888 м./. В рудниците се добивали всякакви метали и най-вече златоЗаради него, реката, която се спуска от вр. Свищи плаз на юг и която днес носи името Куру дере /Сух дол/, в миналото се наричала Златица, а с това име бил кръстен и града, разположен при излизането на водите й от планината. Освен под вр. Свищи плаз, в района злато се добивало и на юг от Стара планина, по течението на средногорската р. Тополница. 

   Кога Златица се преместила от Селището на сегашното си място също е неизвестно, но се предполага, че това е станало в началото на римското владичество. Тогава градът се сдобил с латинското наименование Улпия Аурея /Златото на Улпий/, което, разбира се, отново произлиза от метала злато. То е свързано и с името на римския император и голям строител Марк Улпий Траян, а от историята е известно, че той давал имената си само на най-големите и важни селища. По онова време градът в подножието на планината бил ограден и с яка крепостна стена. Мнозина автори оспорват истинността както на латинското наименование на града, така и на заобикалящата го крепост, но е факт, че в края на 18-и в. Златица все още била заобиколена от стени, които я спасили от кърджалийски нападения. Следи от старата крепост и от древния град край нея могат да се видят до днешния селскостопански техникум. Освен от тези стени, Златица и рудниците в планината над нея били охранявани от още една, много по-голяма по размери крепост, която се наричала Калето /Златишко кале, Тракийско кале/ и била изградена на близкия до града, висок и труднодостъпен връх Голеш /1294 м./. Според историците, старият трако-римски град в подножието на планината, както и крепостите край него, били унищожени при готските нашествия в средата на 3-и в.

  През Средновековието градът се възстановил и отново се превърнал в административен център на областта. На мястото на древните траки и римляни се заселили славяните, които нарекли селището под планината със сегашното му име Златица. От този период за града се споменава в т.нар. Виргинска грамота на цар Константин Асен, която според мнозина автори е фалшификат. При завладяването на България от турцитеместното население оказало ожесточена съпротива, затова котловината била превзета 30-35 години след като другите части на България били вече паднали под турска власт. След завладяването на столицата Търново българският цар Иван Шишман продължил съпротивата срещу турците, като се насочил с войските си първоначално към Златица, а от нея продължил на югозапад към гр. Костенец. По онова време българите в Златишко били предвождани от местния войвода Сяро, който дал сражение на настъпващата турска армия насред полето, а след като там бил разбит, се оттеглил в крепостта на вр. Голеш. Турците я обсадили, но дълго време не могли да я превземат, въпреки че разполагали с големи сили и дори с две примитивни оръдия. За да обстрелват Златишкото кале, нападателите изкачили едното оръдие на намиращия се на запад връх Главеш /1268 м./, а другото поставили на върха на скалата Шопов камък, разположена от североизточната страна на крепостта. Макар, че било обсадено дълго време и било обстрелвано с оръдия, Златишкото кале паднало едва след като турците прекъснали водопровода към него.

  След превземането на котловината, Златица си останала административен център на областта, като първите истински писмени сведения за нея датират точно от началото на турското робство. Те, обаче, не са от турски източници, а от съчиненията на византийския историк Дука /средата на 15-и в./ и са свързани с похода на полско-унгарския княз Владислав III Ягело /Владислав Варненчик/ от 1443 г. След завладяването на Балканския полуостров от турците, европейските държави решили да се обединят и да ги изтласкат от Европа. За целта от различни страни била събрана огромна армия от 30 000 рицари, които предприели на югоизток т.нарДълъг поход. Армията им навлязлана дълбоко в Балканите и достигнала без съпротива до гр. София. За да спрат настъплението им към Тракия, турците завардили прохода Траянови врата. Това принудило рицарите да променят маршрута си и да навлязат в Тракия от север през Златишката котловина. Въпреки, че придвижването им било затруднено от турците, планините, настъпващата зима и липсата на храна, войските на Владислав Ягело все пак успели да се прехвърлят от Софийското в Златишкото поле. За угнетените българи това било изключително важно за времето си събитие, отразено нашироко и запазено и до днес в местния фолклор. Според разпространена в котловината легенда, чуждите армии били разположени край гр. Златица в следния боен ред - чехите били настанени в местността Чешко поле, маджарите до река Манджарин, а сърбите на крал Душан - до днешното село Душанци. Легендата едва ли е вярна, защото гореизброените топоними са от съвсем друг произход, но през далечната 1443 г. някъде в Златишкото поле се състояла грандиозната и стратегически важна за тогавашния свят Златишка битка, в която европейците претърпели поражение. Къде точно се състояла биткатане е известно, но според същата легенда, българите и поляците били разбити в местността Злата гора /откъдето дошло и името й/.

  След битката с рицарската армия турците решили да укрепят местните проходи, като, по различни сведения, настанили в Златишко между 200 и 500 яничариПри вестта за тяхното пристигане по-голямата част от местното българско население напуснало котловината, насочвайки се по Златишкия проход към разположения от северната страна на планината град Етрополе. Така етническия облик на Златишко задълго време бил променен. Новодошлите турци превърнали гр. Златица в свое главно селище и в център на новообразуваната и огромна по размери Златишка кааза, която обхващала както Златишко-Пирдопска котловина, така и целите Етрополско, Тетевенско и Правешко краища. Едва през 1856 г., по настояване на митрополит Иларион Макариополски, гр. Тетевен бил отцепен от Златишката кааза и придаден към Ловешката. След голямото изселване на сънародниците си, част от останалите в котловината българи се съсредоточили в съседния на Златица град Пирдоп, който привлякъл новодошлите с привилегирования си унушки /войнишки/ статут. Турците имали политика да не закачат населението на градове, при завладяването на които не била оказвана съпротива. Това вероятно се случило и с Пирдоп, чието население било войнишко още отпреди появата на турците. По този начин, със съсредоточаване на българското население в гр. Пирдоп и с превръщането на гр. Златица в средище на турците, в котловината се появил своеобразен за територията на България феномен. Оформили се два големи градски центъра - единият български, а другият - турски, разположени съвсем близо един до друг. 

  В началото и в средата на робството гр. Златица бил населен само с турци, известни сред местното население с прозвището златичорето. Турците запазили „златното“ име на селището, но го изговаряли видоизменено на своя си език като Излати. В града е запазено предание и за друго, турско наименование на Златица, което било Башхитото /баш хит - голям юнак/. Преданието е свързано с превземането на котловината, когато в близост до Златица в бой с българите загинал турския военачалник Кесик баба /според някои автори, името му било Орхан/. Той бил погребан в Златица в специално изградено за целта тюрбе /мавзолей/, заради което, за известно време, градът носел името Башхитово. За това тюрбе споменава в пътеписите си и Константин Иречек, който посетил града след Освобождението и успял да разчете на един камък от мавзолея годината 1571. Това дава основание на някои автори да твърдят, че Кесик Баба не загинал при превземането на България от турците, а цели 200 години по-късно, когато в Златишко избухнало някакво неизвестно на историята българско въстание. По време на робството старата крепост около селището също била запазена и дори била наричана от местните Кудурет кале /Богата крепост/. Данни за стопанството на града от средата на турското робство могат да се намерят в книгата на дубровнишкия търговец Бенедето Рестич, писана в периода 1590-1605 г. За Златица от онази епоха съобщават още и авторите Лукарич, Бонифациус и Бехайм. През 17-и в. областта губи своето военно-стратегическо значение, градът запада и дори не се споменава от пътешествениците, а на картите е поставен неправилно от северната страна на Стара планина.

  В края на 18-и в. Златица преживяла икономически бум, главно заради развитото в планините над града скотовъдство, както и заради свързаните с него търговия с вълна и преработващи занаяти. По онова време Златица се прочула с големите си богаташки къщи, многобройните си чешми и построенитена юг от града три големи моста. Първият от тях се наричал Ескикемер /Старият свод/ и бил изграден над река Медет дере от голяма и богата местна фамилия Рушидовци. След Бендеревските боеве между Турция и Русия през 1789 г. богата ханъма от града направила дарение, с което бил построен и мостът Ескикюпрю /Старият мост/. Понеже парите били дарени от жена, мостът станал известен и като Кадънин мост или Булчин мост. Пак на юг от Златица голям мост бил изграден и в местността Видните, в която също се намират следи от стари рудничарски пещи. В края на 18-и в. в града били построени седем големи джамии, а през 1777 г. и часовникова кула, която оцеляла и до днес. По онова време в Златица имало само десетина български къщи, които били разположени в долния южен край на града, а жителите им работели при турците като слуги и ратаи. След неуспешните войни на Турция с Русия от причерноморските степи се изселили много татари, които били настанени в днешните български земи. В Златица и в близката околност се заселели трима богати братя-татари от фамилията Заимовци, които били дарени от султана с големи бейски привилегии. Двама от братята се настанили в карловските села Татаре /сега Московец/ и Бегово, а третия братАсеки Хаджи Мемхед бей, се установил в Златица. Татарският бей бързо се превърнал в крупен земевладелец, което още повече допринесло за икономическия бум на града. Българското население в Златица също се увеличило, като за него в началото на 19-и в. било открито килийно училище, а през 1859 г. в българската махала в южния край на града била построена и църква. През 1868 г. султанът провъзгласил гр. Златица за касаба /център на голяма община/, което довело със себе си и до допълнителни данъчни облекчения. Оттогава жителите на котловината започнали да наричат града Касабата /Центъра/.

   Макар, че бил с преобладаващо турско население, гр. Златица заел своето достойно място в българското Възраждане. През 1761 г. градът бил посетен от Паисий Хилендарски, а през 1872 г. в него пребивавал и Васил Левски. При посещението си в града, Апостолът на свободата се укривал в метоха към църквата, който съществува и сега. Въпреки малкото българи в Златица, Васил Левски успял да основе в него революционен комитет. Градът е свързан и с имената на 21 опълченци, родени или живели в Златица. След Освобождението местните турци масово се изселили и за известно време градът опустял. При своите пътувания из България Константин Иречек посетил Златица през 1883 г. и останал впечатлен от разрухата на богатите, но изоставени турски къщи. По-късно, на мястото на напусналите Златица турци, в града се настанили български преселници от близките селища Копривщица и Поибрене, както и от по-далечната Македония. След войната, поради липсата на пазари за произвежданите в селището занаятчийските стоки, Златица бързо западнала, а през 1888 г. в града избухнал бунт срещу управлението на Стефан Стамболов. За да отмъсти на златичани, Стамболов преместил околийското управление в съседния гр. Пирдоп. През 1900 г. управлението на котловината се върнало в Златица, но още през същата година тълпа от местни лумпени и пияници не допуснала политика Петко Каравелов да слезе от файтона си в града. След две години - през 1902 г., Петко Каравелов станал министър-председател на България и тогава последвало ново отмъщение срещу Златица, като околийското управление пак било преместено в Пирдоп.

  Днес основният туристически маршрут от "златния град" към планината води по долината на р. Куру дере към местната хижа Свищи плаз. Други по-интересни преходи от Златица към Стара планина могат да се предприемат на северозапад от града, към дългите ридове Бигюс и Мачешкото било, както и на североизток, към близкия вр. Голеш.

08.4. гр. Златица - местност Нивите - х. Свищи плаз - вр. Свищи плаз - качване

  Маршрутът от Златица към х. Свищи плаз започва от североизточния край на града, където се издига Златишкият манастир „Св. Възнесение господне. В двора на манастира е изградена масивната каменна чешма Спасово кладенче, от която, според местните, блика лековита вода. В Златица за манастира и чешмата е разпространена легендата, че са построени върху старо езическо оброчище. Наскоро пред манастирските порти е оформен голям площад, от който към планината се отделя на североизток черен път, а на север води бетонна стълба с многобройни стъпала, изкачваща се към темето на нисък хълм. От площада към х. Свищи плаз може да се продължи по два маршрута - единият е по черния път, а другият - по маркирана туристическа пътека, чието начало е самата бетонна стълба. Описваният тук маршрут е междинен вариант и е по-кратък по време и разстояние от горните два.

   От площада пред манастира към х. Свищи плаз се тръгва по бетонната стълба в северна посока. След двеста метра стъпалата свършват при върха на хълма, в близост до новопостроения параклис „Св. Кирик и Юлита/10 мин./. Малко преди края на стълбата се подминава стоящ вляво от нея голям камък с надпис „Хижа Извора” и стрелка, насочваща на север. Хижа Свищи плаз също е в тази посока, така че след камъка се продължава по стълбите на север. В техния край се стъпва на черен път /маркиран с рядка туристическа маркировка/ и по него се навлиза водоравно в долината на Куру дере. Реката разделя оставащия на запад рид Бигюс /Гнездото/ от стоящия на изток рид Говедарника, а пътя през долината й се нарича Бедир йолу /Изсипания път/. Най-долните склонове над Куру дере са стръмни и гористи, като лесовете вляво носят турското име Корията, а тези вдясно са Циганска колиба. Почти веднага след параклиса долината започва да се разширява, като в началото й се достига до масивно бетонно водохващанеТук от черния път се отделя маркирана пътека, водеща на североизток към извисяващия се на билото на рида Говедарника вр. Голеш. След разклона пътеката се качва на късия страничен рид Съртова /Хребета/, пресича в североизточна посока спускащото се откъм вр. Голеш Цонково дере и през местността Авуш тепе достига до черния път, започващ от площада пред манастира. При водохващането черния път Бедир йолу не трябва да се изоставя, защото е все още широк и равен. Оттук към хижата е най-добре да се продължи по него на север, като се върви срещу течението на реката. Напред долината й постепенно се стеснява, като заедно с това изтънява все повече и черния път и след няколко минути се превръща в обикновена пътека. По нея, 20 мин. след параклисасе достига до края на долинното разширение, където до реката вляво е изградено второ бетонно водохващане, а вдясно - нова къща на "водното" /30 мин. след началото/. Местността тук се нарича Ефтимовата полянакато от това място пътят започва да се изкачва в северна посока, покатервайки се по ронливия склон на стръмен и опасен за вървене сипей. 

  При водохващането пътят Бедир йолу се изоставя и оттук към хижата се продължава по широка немаркирана пътека. Тя започва зад къщата на „водното“ и от нея се насочва на североизток, към билото на рида Говедарника. От него към реката надолу се спуска тясното Костадиново дере, състоящо се от два отделни, разположени в близост един до друг, сухи дола. Пътеката извива по ридчето между доловете, изкачвайки се плавно по опороен терен, покрит с ниска дъбова гора. Тук за кратко време се преодоляват около 150 м. денивелация ислед 30 мин. се достига до няколко малки овални поляни, разположени в местността Нивите на северозапад от вр. Голеш /60 мин./. Местността носи това име, заради местните горски работници, които доскоро сеели в нея картофи. В гората край поляните личат многобройни животински пътеки, а по границата с горския пояс са сковани с дъски няколко селскостопански постройки. От гр. Златица дотук са изкачени около 400 м. височина, като до хижата остават приблизително още 300 м. От Нивите пътеката завива на юг към вр. Голеш и след няколко минути излиза над гората, достигайки в нейния край до все същия черен, започващ от площата пред манастира /65 мин./. Ако от града се тръгне по този черен път към хижата, тогава по него, чрез няколко дълги серпентини, се изкачва южния склон на вр. Голеш и се достига до чешма. Там пътят завива на север, става по-равен и пресича Цонково дереОт това място вр. Голеш се заобикаля от запад водоравно през местността Равнака и се достига до Нивите. С изкачването по Костадиново дере се печели тройно, защото първопо него се избягват опороения път Бедир йолу и долината на Куру дере, по които няма никакви гледки. Второ, избягва се дългото заобикаляне по серпентините на черния път на юг от вр. Голеш. И трето, избягва се маркираната пътека през Цонково дере, която също е доста дълга, защото не се изкачва право нагоре към черния път, а се насочва плавно към него, лъкатушейки продължително в североизточна посока.

  Оттук до х. Свищи плаз следва най-лесната и приятна част от маршрута. След достигане до черния път се продължава по него на северкато се пресича с лек наклон нагоре откритата местност Солището /Йоза, Яловината/. Понеже е над гората, от местността се откриват широки панорамни гледки във всички посоки. Вляво под пътя остава долината на р. Куру дере, зад която се извисяват островърхите разкривени чуки Главеш /главеш - годеж/ и Кузу елеси /Агнешка грива//1442 м./. Оттук се вижда и целия огромен водосборен басейн на реката, залесен с прекрасни букови гори и разцепил нагъсто и надълбоко най-горната част от снагата на планината. Зад гърба е скалистия отвесен северен склон на Голеш, а билото на рида Говедарника вдясно е заето от обширно високопланинско пасище, сред което се открояват ниските скали на Шопов камък. Местността далеч напред в северна посока е напълно гола, като над нея, за първи пътот началото на маршрута, се виждат главното било на планината, вр. Свищи плаз и х. Свищи плаз. Оттук хижата изглежда съвсем близо, но за да се достигне до белеещата й се сграда, първо трябва да се заобиколят няколко дълбоки дерета. От Солището пътят продължава почти водоравно на север, пресича или заобикаля няколко от деретата и след 40 мин. достига до разположена под билото на Говедарника падина, която носи точно това име - Под Говедарника /100 мин./. В началото й се подминава бившата ведомствена х. Извора /днес частен имот/, която остава от лявата страна на пътя. Вътре в двора на имота се вижда малък рибарник, захранван с вода от пълноводния поток Първо Керездере, който се спуска от билото на Говедарника към р. Куру дере, разделяйки местността на две. Керездеретата са началните притоци на р. Куру дере и са общо пет на брой, като са номерирани по разположението им от изток на запад. Според езиковедите, турската дума керез означава както череша, така и стомна. При подминаванато на х. Извора, над нея, от дясната страна на пътя, остава сградата на малък говедарник, който вероятно е дал името на целия рид. 

    След голата местност Под Говедарника пътят навлиза в стара букова гора, завива на запад и след 10 мин. достига до голяма каменна чешма с пейки /110 мин./. Чешмата се захранва с вода от потока Второ Керездере, който извира от разположения над горския пояс извор Ат бунар /ат бунар - конски кладенец/. Според историците, в миналото от Ат бунар започвал таен водопровод, който бил скрит под земята и слизайки по билото на рида Говедарника доставял вода до стоящата на юг крепост Калето. От чешмата при Второ Керездере се продължава водоравно през гората на северозапад, като след няколко минути се излиза от нея в местността Голямата поляна. Тя също се пресича за няколко минути, след което отново се навлиза за кратко в букова гора. 15 мин. след чешмата пътят достига до още една ведомствена хижа - Тихия кът /125 мин./. Тя е разположена в тясната ивица гора, залесила местността между Голямата поляна и стоящата на запад от нея Малка поляна. До хижата се подминава добре маркиран разклон, при който от черния път се отделя маркирана пътека, водеща на изток към близката „пирдопска“ хижа Паскал. Под х. Тихия кът и вляво от пътя остават изворите на потока Мердевен дере /мердевен - дървена стълба/, който също е един от основните начални притоци на р. Куру дереОт разклона при х. Тихия кът се продължава по черния път на запад, като само след 5 мин. се излиза от гората в местността Малката полянав горния край на която е построена х. Свищи плаз /130 мин/. От Нивите дотук изглежда, че се върви почти водоравно, но по пътя неусетно са изкачани още около 300 м. височина.

   От х. Свищи плаз към едноименния връх над нея може да се продължи по два начина. Първият начин е по черния път в западна посока. Натам пътят навлиза още по-надълбоко във водосборната област на р. Куру дере, пресича водоравно потоците Трето и Четвърто Керездере и достига до поляната Юсин пача, на която се намират останките от Станцията на геологопроучвателите. При тази поляна пътят се раздвоява, като единият му край се изкачва на северозапад до главното било на планината при безименната седловина между върховете Голяма Занога /Разбой//1819 м./ и Малък Свищи плаз /1802 м./Вторият начин е да се продължи по тясна и слабо маркирана пътека, с изкачване на север през буковата гора над хижата. Ако за продължение към върха се избере втория начин, тогава над хижата за кратко време се преодолява тясна ивица гора и се излиза в подножието на гол и стръмен склон. Оттук до края на маршрута при вр. Свищи плаз планината е напълно гола. Изкачването по стръмния склон продължава на къси серпентини, като 15-20 мин. след хижата се достига до широката Втора лопянска пътека /150 мин./. Тя вероятно е остатък от стар римски път, който в миналото свързвал Златишко-Пирдопската котловина с т.нар. Лопянски колиби /многобройните и гъсто разположените в близост една до друга махали на изток от гр. Етрополе/. Лопянската пътека пресича билото на планината през ниската седловина Гроба, разположена между върховете Голяма Занога и Мияле /Михаля//1828 м./. Пътеката се нарича Втора, защото планината от западната страна на вр. Свищи плаз се пресича от още един стар път, носещ името Първа лопянска пътека. Разклонът между пътеката, идваща откъм хижата, и Втора лопянска пътека е добре маркиран с голяма метална табела, която се вижда отдалеч и служи като сигурен ориентир. След достигане до широката и равна лопянска пътека се продължава по нея на запад, като след няколко минути се излиза в подножието на билната седловина Гроба /155 мин./. Оттук към вр. Свищи плаз също може да се продължи в два варианта.

   При първия вариант, по лопянската пътека се достига до главното било при седловина Гроба. Там се стъпва на основната старопланинска пътека Ком-Емине /КЕ/ и по маркировката й се продължава на запад, като се следва билото на Балкана. При втория вариант, от подножието на седловина Гроба се продължава по широка и равна пътека на запад, с пресичане на дълбокия дол Чукура /Дупката/. Пътеката не е маркирана, но е добре утъпкана и се вижда отдалеч. По неясе избягва изкачването на вр. Голяма Занога, като изгладения му от стихиите тревист конус се заобикаля водоравно от юг. С лек наклон нагоре и35 мин. след началото си в подножието на Гроба пътеката достига главното било на планината при седловината, разположена между върховете Голяма Занога и Малък Свищи плаз /185 мин./. Приблизително за същото време дотук се достига и ако се върви по пътеката КЕ. При безименната седловина пътеката, идваща откъм Чукура, се събира с черния път откъм х. Свищи плаз, както и с пътеката КЕ. От възловия разклон се продължава по маркировката на пътеката КЕ на запад, като се изкачва слабо изразения на темето си вр. Малък Свищи плаз. При него планината завива леко на югозапад и се снишава към следващата билна седловина по маршрута, носеща името Кадъбунар /Женски кладенец/. Тя е разположена между вр. Малък Свищи плаз и крайната цел на маршрута - вр. Свищи плаз. Самият извор се намира от северната страна на планината и дава началото на един от левите притоци, захранващи пълноводната Стара река. При Кадъбунар билото на планината описва нов лек завой и продължава на запад, като тук от широката пътека КЕ се отделя тънка немаркирана пътечка, насочваща се директно към вр. Свищи плаз. По нея разстоянието от седловината до върха се изминава за около около 25 мин. /210 мин./. Денивелацията от х. Свищи плаз до вр. Свищи плаз е 400 м.  

   Езиковедите отдавна спорят за произхода и значението на името Свищи плаз. Според някои автори, наименованието идва от двата дълги улея, разположени на равно разстояние един от друг от южната страна на върха. Гледани отдалеч, улеите приличат на следи, оставени от плазовете на шейна в снега. В тези плазове вятърът свистял и оттам дошло и наименованието на върха. Според други автори, сред които и етрополския краевед Александър Тацов, в миналото Свищи плаз бил ползван за военни цели. На върха поставяли пласт сено, който при нужда бил запалван. Така военните подавали светлинен сигнал към съседен връх, на който също бил поставян пласт сено. В древността по този начин били предавани определени съобщения, които бързо достигали до своя адресат. Според втората група автори, заради светещият пласт сено, старинното име на върха било уж Свети пласт. Най-авторитетният учен, който се занимава с въпроса за името на върха, е проф. Стоян Заимов. Според него, наименованието на Свищи плаз е свързано с формата му. Върхът има много стръмен южен склон, който, гледан откъм Златица, прилича на стърчаща към небето свещ. Към думата свещ постепенно се добавила наставката и, заради която първата част от името би трябвало да се счита за прилагателно, в смисъл на Свещи връх /също като божи връх, зелени връх и т.н./. Втората част от името - плаз, е по-ясна. Тази дума е широко разпространена в етрополско и тетевенско и означава стръмен дол. От южната страна на върха наистина има две стръмни ровини, разположени по права линия в близост една до друга. Оттук цялото име на върха би трябвало да се тълкува, като Стърчащ като свещ към небето връх, заобиколен от стръмни долове.

 

 

04

Площадът и стълбите източно от манастира Св. Спас

 

08

Разклонът под първия сипей на Изсипания път с пътеката по Костадиново дере

 

09

Местността Нивите се пресича от запад на изток  

 

15

Панорама от местността Солището към х. Свищи плаз на север

 

69

Долината на река Куру дере, черния път над нея и местностите по рида Говедарника 

 

63

Вдясно - горната част на рида Говедарника, а вляво - Малка и Голяма поляна

 

21

Чешмата на Второ Керездере в гората между Говедарника и Голяма поляна

 

22

Хижа Тихия кът

 

24

Хижа Свищи плаз

 

33

Седловина Гроба, Втора Лопянска пътека, долът Чукура и хижа Свищи плаз

 

36

Седловината между върховете Голяма Занога и Малък Свищи плаз

 

37

От безименната седловина към върховете Малък Свищи плаз и Свищи плаз

 

40

От вр. Свищи плаз към хижа Свищи плаз

 

2014-01-30 111307

Профил на маршрута

Прочетена 1653 пъти
   

В сайта са ползвани карта и GPS тракове от www.bgmountains.org

   
 
© ПЕЛИТКО - Планински пешеходен туризъм